Тишината в трапезарията беше плътна и тежка, като кадифена завеса, спусната върху сцена, на която никой не искаше да играе. Въздухът, обикновено изпълнен с лек смях и ежедневни разговори, сега беше застинал, пропит с аромата на печено пиле и неизказани страхове. Ралица местеше грахчетата в чинията си с върха на вилицата, създавайки малки, зелени орнаменти върху белия порцелан. Всеки допир на метала до керамиката беше оглушителен в неестествената тишина.
Съпругът ѝ, Стоян, седеше начело на масата. Раменете му, обикновено изправени с увереността на човек, който управлява собствения си свят, сега бяха леко приведени, сякаш тежестта на позлатения полилей над главата му беше станала непоносима. Той режеше месото си с методична прецизност, но не ядеше. Погледът му беше празен, вперен в някаква точка отвъд стената, в свят, до който семейството му нямаше достъп.
Лилия, по-малката им дъщеря, усещаше напрежението като физическа болка. Тя беше на четиринадесет и притежаваше онзи сеизмичен усет на юношеството, който долавяше всяка пукнатина в основите на семейния живот. Тя гледаше ту към майка си, ту към баща си, опитвайки се да разчете мълчаливия им език. Нещо не беше наред. Не беше просто лош ден в офиса на татко или поредната тиха кавга. Беше нещо по-дълбоко, по-тъмно, нещо, което гниеше под лъскавата повърхност на техния подреден живот.
Вечерята протичаше нормално, ако нормално означаваше съвършена имитация на семейна идилия, докато най-големият син, Виктор, не наруши мълчанието. Той не беше се докоснал до храната си. Седеше изправен, с ръце, скръстени в скута му. В очите му гореше студен, обвиняващ огън.
Той изчака. Изчака майка му да вдигне поглед от чинията си, изчака баща му да се върне от онзи свой далечен свят. Когато усети, че е приковал вниманието им, той бавно протегна ръка и извади сгънат на четири бял лист от джоба на дънките си. Пликът беше официален, с герб и печат. Виктор го плъзна по полираната повърхност на масата. Хартията изшумоля заплашително, звук, който проряза тишината като нож.
Писмото спря точно по средата, между солницата и пиперницата, еднакво близо и до двамата му родители.
– Знам всичко. – Гласът му беше дрезгав, лишен от обичайната си младежка жизненост. Звучеше като гласа на мъж, остарял с десетилетия само за един следобед. – Днес получих това от съдия-изпълнителя. Ако не платим до края на месеца…
Виктор не довърши. Не се налагаше. Думите увиснаха във въздуха, тежки и отровни, а последната част от изречението отекна в съзнанието на всички: „… ще изгубим къщата.“
Ралица застина с вилица, повдигната на сантиметър от устните ѝ. Цветът се отдръпна от лицето ѝ, оставяйки го прозрачно и крехко като восък. Стоян рязко сведе поглед към писмото, сякаш виждаше змия, свила се на масата му. Ръката му, която стискаше ножа, потрепери. За един ужасяващ миг Лилия си помисли, че ще забие острието в скъпата махагонова маса.
Тишината, която последва, беше различна. Предишната беше напрегната, но тази беше разбита, натрошена на хиляди остри парчета, всяко от които заплашваше да ги пореже. Завесата се беше вдигнала и на сцената не стоеше щастливо семейство, а четирима непознати, обединени от една катастрофа.
Глава 2
– Какво е това? – Гласът на Ралица беше шепот, лишен от въздух. Тя не посягаше към писмото, сякаш се страхуваше, че допирът ще потвърди ужаса, който вече надигаше в гърдите ѝ.
Стоян вдигна глава. Маската на празния поглед беше изчезнала, заменена от нещо свирепо и отбранително. Очите му се впиха във Виктор, но не с бащинска загриженост, а с гнева на заловен звяр.
– Откъде го имаш? – изръмжа той, пренебрегвайки въпроса на жена си. – Ровил си в пощата ми?
– Не се наложи – отвърна Виктор, а в гласа му прозвуча горчива ирония. – Беше адресирано до теб, до мама… и до мен. Като пълнолетен член на домакинството, предполагам. Явно съдия-изпълнителят иска да е сигурен, че всички ще си съберем багажа навреме.
Думите му бяха като плесници. Лилия се сви на стола си. Тя не разбираше всичко, но разбираше тона. Разбираше, че брат ѝ, нейният герой, който винаги я защитаваше и ѝ обясняваше сложния свят на възрастните, сега беше застанал срещу родителите им. Семейството им се беше разделило на два лагера.
– Викторе, не говори така на баща си! – Ралица най-сетне намери сили да реагира. Инстинктът ѝ беше да защити крехкия мир, дори и да знаеше, че той е лъжа. – Сигурно е някаква грешка.
– Грешка? – Виктор се изсмя, но смехът му беше кух и болезнен. – Прочетох го, мамо. Прочетох го три пъти в стаята си, преди да сляза. И после още веднъж. Сумата. Сроковете. Последиците. Нищо не изглежда като грешка. Изглежда като края.
Той погледна към баща си.
– Защо? Защо не ни казахте? Мислехме, че… мислех, че всичко е наред. Ти се прибираше, казваше, че бизнесът върви, че сключваш нови сделки. Лъгал си ни. През цялото време си ни лъгал.
Стоян скочи от стола си. Масата се разтресе, чашите иззвъняха тревожно.
– Да не си посмял! – извика той, а лицето му беше тъмночервено. – Нямаш представа за какво говориш! Нямаш представа през какво съм минал, за да ви осигуря всичко това! Тази къща, колите, частното училище на сестра ти, твоят университет! Всичко това не расте по дърветата!
– А сега ще го вземат! – изкрещя в отговор Виктор, изправяйки се срещу него. Двамата мъже стояха един срещу друг, разделени от масата, която беше станала бойно поле. – Какъв е смисълът от всичко това, ако е построено върху лъжи и дългове? Как сме стигнали дотук?
Ралица също се изправи, с ръце, притиснати към устата. Сълзи се стичаха по бузите ѝ.
– Стояне, моля те… Викторе, сине, седнете. Ще говорим. Ще намерим решение.
Но думите ѝ се изгубиха в бурята.
– Решение? – попита Стоян, но вече не гледаше сина си, а сякаш говореше на целия свят. – Мислиш, че не съм търсил решение? Мислиш, че спя спокойно нощем? Всяка нощ се въртя и мисля, правя сметки, търся изход! Но няма! Той ме съсипа! Димо ме съсипа! Взе всичко!
Името, изречено с такава отрова, увисна във въздуха. Лилия беше чувала това име и преди. Димо беше старият съдружник на баща ѝ, чичо Димо, който идваше на рождените им дни с огромни подаръци. После изведнъж спря да идва. Родителите ѝ казваха, че са се скарали по бизнес въпроси. Очевидно „скарването“ е било нещо много по-сериозно.
Виктор не трепна.
– Винаги някой друг е виновен, нали? Димо, кризата, пазарът… А ти? Ти къде беше, докато всичко се сриваше? Докато си трупал кредити, които не можеш да върнеш?
Това беше удар под кръста. Стоян пристъпи към сина си, заобикаляйки масата. Ралица изпищя тихо и се хвърли между тях.
– Спрете! И двамата! Моля ви, спрете! Това няма да помогне!
Тя постави ръце на гърдите на съпруга си, спирайки го. Той дишаше тежко, а погледът му беше изпълнен с болка и ярост. Виктор стоеше неподвижен, със стиснати челюсти, отказвайки да отстъпи.
В този момент на крехко примирие, докато тримата стояха вкопчени в своята драма, те сякаш забравиха за четвъртия човек в стаята. Лилия гледаше отстрани, малка и невидима. Тя гледаше как баща ѝ, нейният стълб, изглежда слаб и победен. Гледаше как майка ѝ плаче, а лицето ѝ е изкривено от отчаяние. Гледаше как брат ѝ, нейният защитник, се е превърнал в прокурор.
Тя видя писмото на масата. Протегна малката си, трепереща ръка и го взе. Думите бяха сложни и пълни с юридически термини, които не разбираше. Но разбираше числата. Сумата беше огромна, с толкова много нули, че ѝ се зави свят. И разбираше датата. Краят на месеца. Оставаха само три седмици.
Лилия сгъна листа и го остави обратно. После тихо, без никой да я забележи, се измъкна от трапезарията и се качи в стаята си. Тя не плачеше. Шокът беше твърде голям за сълзи. Тя просто седна на леглото си и се загледа в тъмнината навън. Светът, който познаваше, уютният и сигурен свят на нейното детство, току-що се беше срутил. И тя беше съвсем сама сред руините.
Глава 3
Нощта се спусна тежко върху къщата, но не донесе покой. След бурната сцена в трапезарията всеки се беше оттеглил в своя ъгъл, в своята лична килия на отчаянието. Къщата, която някога беше символ на успеха и семейната топлина, сега се усещаше като гробница, пълна с призраците на неизпълнени обещания и горчиви истини.
В спалнята си Ралица седеше на ръба на леглото. Не беше запалила лампата. Единствената светлина идваше от уличната лампа навън, която хвърляше дълги, зловещи сенки по стените, превръщайки познатите предмети в чудовищни силуети. Тя не плачеше вече. Сълзите бяха пресъхнали, оставяйки след себе си само изпепеляваща празнота.
Стоян не беше влязъл в стаята. Чуваше го как крачи напред-назад в кабинета си на долния етаж. Равномерните му стъпки бяха като удари на метроном, отмерващ последните дни на живота им такъв, какъвто го познаваха. Тя трябваше да отиде при него. Трябваше да говорят, да измислят нещо. Но краката ѝ не я слушаха. Чувстваше се парализирана, не толкова от страха от бедността, колкото от тежестта на лъжата, в която беше живяла.
Знаеше ли? Дълбоко в себе си, знаеше ли? От месеци, може би дори година, тя усещаше промяната. Стоян ставаше все по-раздразнителен, все по-отсъстващ. Нощите, в които се будеше и го заварваше да гледа в тавана, бяха станали ежедневие. Скъпите подаръци, с които се опитваше да я умилостиви, вече не носеха радост, а тревога. Но тя избираше да не пита. Избираше удобната слепота, защото истината беше твърде страшна. Беше по-лесно да вярва в лъжата за успешния бизнес, отколкото да се изправи пред реалността на провала. Беше съучастник в тази измама, съучастник чрез своето мълчание.
Тя се изправи и отиде до прозореца. Градината отвън, нейната гордост, с перфектно окосената морава и цъфналите рози, сега ѝ изглеждаше чужда, като декор от пиеса, чието последно действие предстоеше. Мисълта, че скоро непознати хора ще ходят по тази трева, ще седят на нейната веранда, беше непоносима.
Изведнъж я прониза друга, по-остра болка. Телефонът ѝ лежеше на нощното шкафче. Тя го взе и отвори последния си чат. Съобщението, изпратено по-рано през деня, гласеше: „Мислех за теб. Всичко наред ли е?“. Името на изпращача не беше на съпруга ѝ. Беше Симеон.
Ръцете ѝ затрепериха, докато пишеше отговора: „Не. Нищо не е наред.“ Преди да успее да се спре, добави: „Може ли да се видим утре?“. Отговорът дойде почти веднага: „Винаги. Където и когато кажеш.“
Ралица изтри съобщенията с чувство на вина и срам. Но под тях се надигаше и нещо друго – отчаян порив за бягство. Симеон беше нейната тайна, нейното малко, лично убежище от пукнатините в брака ѝ. Той беше преподавател по литература, мъж, с когото можеше да говори с часове за книги и музика, неща, които Стоян отдавна беше спрял да забелязва. Връзката им беше платонична… поне засега. Но в тази нощ на разруха, мисълта за неговата спокойна и разбираща компания беше единственият спасителен сал в ледените води, които я заобикаляха.
В стаята си на тавана Виктор се чувстваше като в клетка. Гневът, който го беше залял на вечеря, бавно се оттичаше, оставяйки след себе си горчива утайка от безпомощност. Той се чувстваше предаден. През всичките тези години се беше гордял с баща си, с неговия успех, с живота, който им беше осигурил. Беше учил усилено в университета, специалност икономика, с мечтата един ден да се присъедини към семейната фирма, да надгради постигнатото.
А сега се оказа, че фирмата е куха черупка, а постигнатото е планина от дългове. Цялото му бъдеще, което изглеждаше толкова ясно начертано, сега беше празен лист.
Той отвори лаптопа си и започна да търси. Имената на фирмите на баща си, публични регистри, новинарски статии. Картината, която се разкри пред него, беше по-лоша, отколкото си представяше. Дългове към банки, към доставчици, заведени дела, запори. Баща му не просто е бил в затруднение, той е потъвал, а през цялото време се е усмихвал и е твърдял, че плува.
После потърси името „Димо“. Излязоха статии за новата му, процъфтяваща компания. Снимки от бизнес събития, на които Димо се усмихваше широко до кметове и министри. Изглеждаше като човек, който няма никакви грижи на света. Гняв, чист и горещ, се надигна отново във Виктор. Баща му може и да е направил грешки, но този човек, Димо, очевидно е бил катализаторът на срива.
Виктор затвори лаптопа. Да седи и да чете за проблема нямаше да го реши. Той беше мъжът в къщата сега, или поне така се чувстваше. Баща му беше абдикирал от ролята си. Майка му беше съкрушена. Трябваше той да направи нещо.
Извади телефона си и намери номер, който не беше набирал от месеци. Номерът на Емил. Емил беше колега от университета, но от онези, които прекарваха повече време в кафенетата и задните улички, отколкото в лекционните зали. Той винаги знаеше „хора“, които можеха да „уредят неща“. Виктор винаги беше странил от него, усещайки аурата на лека опасност, която го заобикаляше. Но сега опасността беше вече в дома му.
Пръстът му увисна над бутона за повикване. Това беше глупаво. Опасно. Но какво друго му оставаше? Да чака съдия-изпълнителят да почука на вратата?
Той натисна бутона. След няколко сигнала, сънен глас отговори:
– Ало?
– Емиле, аз съм, Виктор. Събудих ли те?
– Вик? Човече, знаеш ли колко е часът? – прозя се Емил. – Какво става? Да не са те скъсали на изпита по макроикономика?
– Нещо по-лошо. – Виктор преглътна. – Имам нужда от помощ. Финансова. И то бързо. Голяма сума. Ти… ти спомена веднъж, че познаваш хора, които дават заеми, без много въпроси.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Виктор чу как Емил се размърда, явно се изправяше в леглото. Когато проговори отново, гласът му беше напълно буден и много по-сериозен.
– Голяма колко? И колко бързо?
Виктор му каза сумата. Последва нов миг мълчание, този път по-дълъг.
– Човече… – каза накрая Емил. – Това не са пари за цигари. Това са сериозни пари. Хората, които ги дават, са сериозни хора. Сигурен ли си, че искаш да тръгваш по този път?
– Имам ли избор? – отвърна тихо Виктор.
– Добре. – въздъхна Емил. – Ще направя няколко обаждания. Ще се видим утре в университета. Но Вик… внимавай. Веднъж като влезеш, излизане почти няма.
Виктор затвори телефона. Ръцете му трепереха. Той не знаеше дали е направил първата стъпка към спасението на семейството си, или към пълната му и окончателна гибел.
Глава 4
Зората се процеждаше през прозореца на кабинета, сива и безмилостна, разкривайки хаоса, който Стоян беше създал през нощта. Купища документи бяха разхвърляни по масивното бюро и по пода – банкови извлечения, договори, съдебни призовки. Всяко листче беше свидетелство за поредната грешна стъпка, за поредния пирон в ковчега на неговия бизнес. В центъра на всичко това стоеше почти празна бутилка уиски и една мръсна чаша.
Стоян седеше в тежкото си кожено кресло, но то вече не му носеше усещане за власт, а само подчертаваше колко дълбоко е потънал. Главата го болеше, а в устата си имаше вкус на пепел и съжаление. Сцената от вечерята се повтаряше в съзнанието му като развалена лента – обвиняващият поглед на Виктор, сълзите на Ралица, тихото изчезване на Лилия.
Той беше изградил този живот със собствените си ръце. Спомняше си началото, преди повече от двадесет години. Той и Димо, млади, гладни за успех, пълни с идеи. Бяха започнали в малък, нает гараж, работейки по осемнадесет часа на ден. Стоян беше техническият гений, човекът с иновациите, а Димо беше търговецът, чаровникът, който можеше да продаде лед на ескимос. Бяха перфектният екип.
Успехът дойде бързо, почти зашеметяващо. Парите потекоха. Купиха по-голям офис, после цяла сграда. Наеха десетки служители. Стоян се наслаждаваше на плодовете на труда си – тази къща, скъпите почивки, уважението в очите на другите. Той беше успял. Беше осигурил на семейството си всичко, което той самият не беше имал като дете.
Къде се обърка всичко? Пукнатините се появиха бавно, почти незабележимо. Димо започна да настоява за по-рискови инвестиции, за разширяване в съмнителни пазари. Стоян, по-консервативен по природа, се съпротивляваше. Започнаха спорове, първо тихи и в рамките на офиса, после все по-шумни и ожесточени. Доверието, което беше основата на партньорството им, започна да се руши.
Предателството, когато дойде, беше брутално и ефективно. Димо, използвайки сложна мрежа от офшорни фирми и юридически хватки, беше източил активите на съвместната им компания, оставяйки на Стоян само дълговете и пасивите. Беше го направил законно, или поне достатъчно законно, че адвокатите на Стоян да му кажат, че едно дело ще се точи с години и шансовете за успех са минимални.
Тогава започна сривът. Гордостта не му позволи да признае. Не и на Ралица, не и на децата. Той беше главата на семейството, той трябваше да се справи. Започна да тегли кредити, първо бизнес, после лични. Използва къщата като обезпечение. Всеки нов заем беше с идеята да закърпи положението, да спечели време, докато измисли нов, гениален план, който да го върне на върха. Но такъв план не се появи. Той просто копаеше дупката все по-дълбоко, докато накрая се озова на дъното, затрупан от пръстта на собствените си лъжи.
Погледът му попадна на една стара снимка в рамка на бюрото. Той, Ралица, и съвсем малкият Виктор на плажа. Смееха се, безгрижни и щастливи. Сърцето му се сви. Този мъж от снимката, този млад, уверен и влюбен мъж, къде беше отишъл? Кога се беше превърнал в този страхлив лъжец, който се криеше зад стените на кабинета си с бутилка уиски за единствен приятел?
Синът му го беше нарекъл лъжец. И беше прав. Но Виктор не знаеше цялата истина. Не знаеше за унижението да молиш за отсрочки, за страха, който те сковава посред нощ, за отчаянието, което те кара да обмисляш немислимото.
Стоян се изправи. Краката му бяха нестабилни, но в ума му се беше появила някаква мрачна решителност. Той не можеше да върне времето назад. Не можеше да поправи грешките си. Но не можеше и да седи и да чака края.
Имаше един последен, отчаян ход. Една възможност, която беше избягвал, защото беше твърде унизителна, твърде болезнена. Но сега нямаше какво да губи.
Той намери визитката в едно от чекмеджетата, смачкана и забравена. Адвокат Марков. Не неговият корпоративен, лъскав адвокат, а специалист по несъстоятелност и фалити. Човек, при когото отиваш, когато всичко друго се е провалило.
После взе телефона си и набра друг номер. Номер, който знаеше наизуст, въпреки че не го беше набирал от години. Номерът на Димо. Телефонът звъня дълго. Стоян почти се отказа, когато накрая някой вдигна.
– Ало? – Гласът на Димо беше същият – самоуверен, леко напевен, глас на човек, свикнал да побеждава.
– Димо, аз съм. – каза Стоян, като се опита гласът му да не трепери.
От другата страна настана кратка пауза.
– Стояне? Какво има? Да не си объркал номера? Мислех, че сме приключили всякакви разговори.
– Трябва да се видим. – каза Стоян, преглъщайки гордостта си. – Става въпрос за… за стари неща. И за пари. Дължиш ми.
Последва смях. Не силен, а тих, подигравателен смях, който прогори ухото на Стоян.
– Дължа ти? Приятелю, съдът каза друго. И ти, и аз знаем, че аз просто бях по-добрият бизнесмен. Но добре. От носталгия. Утре, в десет, в лоби бара на хотел „Кристал“. Но да знаеш, идвам само за да видя докъде си паднал.
Връзката прекъсна. Стоян стоеше с телефона в ръка, треперейки от унижение и гняв. Но под всичко това проблесна искра. Искра на отчаяна надежда. Може би, само може би, в Димо беше останала капчица съвест. А ако не, Стоян щеше да е готов и на друго. Той вече нямаше какво да губи.
Глава 5
Утринното слънце нахлуваше през прозорците на университетската библиотека, но Виктор не го забелязваше. Той седеше на една маса в най-отдалечения ъгъл, заобиколен от високи рафтове с книги за корпоративно право и финансови анализи, но умът му беше далеч от тях. Чакаше Емил и с всяка изминала минута нервността му растеше. Чувстваше се като престъпник, оглеждаше се постоянно, сякаш всеки можеше да прочете отчаянието на лицето му.
Състудентите му минаваха покрай него, потънали в собствените си грижи – предстоящи изпити, курсови работи, любовни драми. Техният свят изглеждаше толкова нормален, толкова далечен от неговия. До вчера и той беше част от този свят. Днес беше чужденец в собствения си живот.
Най-сетне Емил се появи. Той не приличаше на себе си. Обикновейната му небрежна усмивка липсваше. Лицето му беше сериозно, почти мрачно. Той се плъзна на стола срещу Виктор и се огледа.
– Не е най-доброто място за този разговор. – каза тихо той.
– Няма къде другаде. Вкъщи е… невъзможно.
Емил кимна в знак на разбиране.
– Говорих с когото трябва. – започна той, като понижи гласа си още повече. – Положението е следното. Сумата е голяма, но е възможна. Но условията са… тежки.
– Колко тежки? – попита Виктор, а сърцето му заби учестено.
– Лихвата е убийствена. Не е като в банка. Забравѝ за годишен процент. Тук говорим за седмичен. И ако закъснееш с вноска, дори с един ден, лихвата скача двойно. Няма договори, няма адвокати. Всичко е на „честна дума“. А тяхната „честна дума“ се поддържа с методи, които не искаш да разбираш.
Виктор преглътна. Това звучеше по-лошо, отколкото си представяше.
– Тези хора… кои са те?
– Не искаш да знаеш. – отряза го Емил. – И аз не знам всичко. И не искам. Просто ги приеми като… крайна мярка. Като да скочиш от горяща сграда. Може да си счупиш краката, но поне ще си жив. Въпросът е: наистина ли сградата гори толкова силно?
Виктор си спомни лицето на майка си, празния поглед на баща си, писмото на масата.
– Да. Гори.
Емил въздъхна. Той извади от джоба си малко листче и го плъзна към Виктор. На него имаше само един телефонен номер и едно име – Асен.
– Запомни номера и унищожи листчето. Ако решиш да се обадиш, кажи, че аз те пращам. Ще те питат за какво са ти парите. Не изпадай в подробности. Кажи, че е за бизнес инвестиция. Те не обичат лични драми. И най-важното, Викторе… – Емил се наведе напред и погледът му стана напрегнат. – Веднъж като вземеш парите, ти си техен. Няма връщане назад. Ще те намерят, където и да отидеш. Сигурен ли си? Това е последният ти шанс да се откажеш.
Виктор гледаше номера. Тези няколко цифри изглеждаха като врата към друг свят. Свят на сенки, на неписани правила и брутални последици. Но от другата страна на вратата стоеше възможността да спаси дома си, да върне поне някакво подобие на нормалност в живота на семейството си.
Какви други опции имаше? Да гледа как ги изхвърлят на улицата? Да остави баща си да се срине напълно? Не. Той трябваше да опита.
– Сигурен съм. – каза той, а гласът му прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше.
Той запомни номера и подаде листчето обратно на Емил, който веднага го скъса на малки парченца и ги пусна в чашата си с кафе.
– Добре. – каза Емил, изправяйки се. – Сега ме забрави. Ако някой някога те попита откъде имаш този номер, не ме познаваш. Ясно? Аз ти направих услуга, защото те мисля за приятел. Но дотук. Не искам да имам нищо общо с това.
Той се обърна и си тръгна, без да поглежда назад, оставяйки Виктор сам с тежкото решение.
Виктор остана в библиотеката още дълго, взирайки се в книгите, без да ги вижда. Чувстваше се мръсен, опетнен. Той, който винаги беше следвал правилата, който вярваше в честния труд и законния ред, сега се канеше да влезе в сделка с престъпници.
Но какво е законът, когато той работи срещу теб? Какво е честността, когато тя те води до просешка тояга? Светът не беше черно-бял, както го учеха в университета. Той беше сив, кален и пълен с компромиси. И за да оцелееш, понякога трябваше да се изцапаш.
Той излезе от библиотеката и тръгна към една от по-уединените алеи в университетския парк. Извади телефона си и с треперещи пръсти набра номера. След няколко сигнала се чу плътен, безизразен мъжки глас.
– Кажете.
– Търся Асен. – каза Виктор. – Емил ми даде номера.
Последва кратка пауза.
– Слушам те. – каза гласът.
И Виктор започна да говори, прекрачвайки прага към свят, от който може би никога нямаше да се върне.
Глава 6
Кафенето, което Ралица беше избрала за срещата си със Симеон, беше малко и сгушено в една от преките улички в центъра на града. Място, където рядко можеше да срещне познати. Тя пристигна по-рано, избра най-отдалечената маса до прозореца и си поръча чай от лайка с надеждата, че ще успокои треперенето на ръцете ѝ.
Чувстваше се виновна. Да търси утеха при друг мъж, докато семейството ѝ се разпадаше, изглеждаше като върховно предателство. Но самотата, която я беше обгърнала в собствения ѝ дом, беше станала непоносима. Стоян беше заключен в своя свят на провал, Виктор – в своя свят на гняв. А тя беше по средата, невидима и забравена.
Симеон пристигна точно навреме. Той беше мъж на около четиридесет и пет, с прошарена коса, благи очи зад очила с тънки рамки и вид на човек, който е прекарал живота си сред книги. В него имаше спокойствие, което действаше като балсам на разкъсаните ѝ нерви.
– Ралица. – каза той с мека усмивка, докато сядаше срещу нея. – Изглеждаш… уморена.
– Това е най-мекото определение. – отвърна тя с горчива усмивка. – Благодаря, че дойде.
– Разбира се. Какво се е случило? Съобщението ти снощи ме притесни.
Тя се поколеба за момент. Да му разкаже ли? Да сподели ли този позорен товар с някой извън семейството? Но после видя искрената загриженост в очите му и думите просто потекоха. Разказа му всичко – за вечерята, за писмото от съдия-изпълнителя, за дълговете, за срива на Стоян, за сблъсъка му с Виктор. Говореше тихо, на пресекулки, като от време на време спираше, за да отпие от чая си и да овладее гласа си.
Симеон я слушаше, без да я прекъсва. Не задаваше излишни въпроси, не предлагаше лесни решения. Просто слушаше, а присъствието му беше котва в бурята на нейните емоции. Когато тя свърши, в кафенето се възцари тишина, нарушавана само от потракването на чаши и далечния шум на града.
– Не знам какво да правя. – прошепна накрая Ралица, взирайки се в чашата си. – Чувствам се напълно изгубена. Сякаш животът, който съм градила двадесет години, е бил просто илюзия.
– Не е бил илюзия. – каза тихо Симеон. – Любовта, спомените, децата ти… това е реално. Обстоятелствата се променят, но това, което сте изградили като семейство, има стойност, която не се измерва с пари.
– Каква стойност има, когато се мразим? Когато не можем да се погледнем в очите? Стоян ме излъга. Години наред ме е лъгал.
– Може би не те е лъгал. Може би е лъгал себе си. – предположи Симеон. – Понякога мъжете, особено тези като съпруга ти, които са свикнали да бъдат силни и да се грижат за всичко, виждат признанието за провал като най-голямото унижение. Може би се е опитвал да те предпази. По грешен начин, разбира се, но с добри намерения.
Думите му бяха неочаквани. Ралица беше толкова погълната от собствената си болка и чувство за предателство, че не се беше опитала да погледне на нещата от неговата страна. Разбира се, това не го оневиняваше. Но може би обясняваше част от поведението му.
– А дори и да е така, какво от това? – попита тя. – Къщата ще бъде продадена. Ще останем на улицата.
Симеон се замисли за момент.
– Имаш ли някакви собствени средства? Нещо спестено, за което той не знае?
Ралица поклати глава. Всичко беше общо. Всичко беше инвестирано във фирмите, в къщата, в начина им на живот. После изведнъж се сети за нещо. Нещо, което беше заровила дълбоко в паметта си, защото беше свързано с болка и стари семейни вражди.
– Има… има нещо. – каза тя бавно. – Преди много години, когато баба ми почина, ми остави в наследство малък апартамент. В друг град. Родителите ми не бяха съгласни, те искаха да го продадем и да разделим парите, но аз отказах. Това беше причината да се скараме и оттогава почти не си говорим. Стоян знае за него, но никога не сме го обсъждали сериозно. За него това винаги е било „онази дупка“, която не става за нищо.
– Апартаментът на твое име ли е? – попита Симеон, а в гласа му се долови интерес.
– Да, само на мое.
– Тогава той е защитен от кредиторите на съпруга ти. Те не могат да го пипнат. Не е много, но не е и нищо. Не сте на улицата. Имате покрив над главите си, ако се стигне до най-лошото.
Мисълта беше едновременно ужасяваща и strangely comforting. Да напусне тази къща, този град, целия си живот, и да се върне в малкия апартамент от детството си? Изглеждаше като невъзможно падение. Но в същото време беше и спасителна мрежа. Тънка, опърпана, но все пак мрежа.
– Трябва да помисля. – каза Ралица.
– Разбира се. – Симеон протегна ръка и леко докосна нейната върху масата. Допирът му беше топъл и успокояващ. – Просто искам да знаеш, че не си сама. Каквото и да решиш, каквото и да се случи, можеш да разчиташ на мен. Като на приятел.
Ралица вдигна поглед и го погледна в очите. За първи път от двадесет и четири часа тя не се чувстваше напълно сама. Благодарността, която изпита, беше толкова силна, че заплашваше да се превърне в нещо друго, нещо по-дълбоко и по-опасно. Тя бързо отдръпна ръката си.
– Трябва да тръгвам. – каза тя, ставайки рязко. – Благодаря ти, Симеоне. Наистина.
Тя излезе от кафенето, без да се обръща, оставяйки го сам с две недопити чаши чай и много неизказани думи. Докато вървеше по улицата, в ума ѝ се бореха две мисли. Едната беше за малкия, забравен апартамент – потенциален път за спасение. Другата беше за топлия допир на ръката на Симеон – потенциален път към съвсем различен вид разруха.
Глава 7
Лоби барът на хотел „Кристал“ беше оазис на дискретен лукс и приглушен разкош. Мека светлина се лееше от кристални полилеи, отразявайки се в полирания мраморен под. Във въздуха се носеше аромат на скъпи парфюми и прясно сварено кафе. Тук се срещаха хората, които управляваха града – политици, бизнесмени, хора със сенчесто минало и бляскаво настояще. Стоян не беше стъпвал на подобно място от месеци. Чувстваше се неуместен, като призрак от миналото, облечен в най-хубавия си костюм, който вече му се струваше леко овехтял.
Димо вече беше там, настанен в едно от най-добрите сепарета. Той не се беше променил много – същата самоуверена усмивка, същият скъп часовник на китката, същият поглед, в който се четеше хищническа интелигентност. Изглеждаше отпочинал и проспериращ. Контрастът между двамата беше болезнен.
– Стояне. – каза Димо, без да става. Той посочи стола срещу себе си. – Седни. Изглеждаш ужасно.
Стоян седна, игнорирайки обидата. Беше дошъл тук с цел, а не за да защитава накърненото си его.
– Изглеждам така, както изглежда човек, когото са ограбили. – отвърна той с равен тон.
Димо се засмя.
– О, стига с тази драма. Бизнесът е война. Ти беше по-слабият, аз победих. Край на историята. Какво искаш?
– Имам нужда от пари, Димо.
– Разбира се, че имаш. Всички имат. Аз също. Затова работя. Не раздавам милостиня.
– Не е милостиня. Дължиш ми ги. Морално, ако не юридически. Ти ме съсипа. Взе всичко, което градихме заедно. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми помогнеш да не изгубя дома си. Семейството ми е напът да остане на улицата.
Стоян се мразеше за молбата в гласа си, но нямаше друг избор.
Димо се облегна назад и сплете пръсти зад главата си. Той огледа Стоян от главата до петите, сякаш го оценяваше.
– Знаеш ли, Стояне, винаги съм се чудил как го правиш. Как успяваш винаги да се изкараш жертва. Аз те съсипах? Аз ли те карах да теглиш кредити, които не можеш да върнеш? Аз ли те карах да живееш в къща, която не можеш да си позволиш, само за да се правиш на голямата работа? Аз ли те карах да пренебрегваш новите тенденции на пазара, докато аз се адаптирах и растя?
Всяка дума беше като удар с камшик. И най-лошото беше, че във всяка дума имаше зрънце истина.
– Аз бях иноваторът! – защити се Стоян. – Идеите бяха мои!
– Идеите не струват нищо без реализация. Ти мечтаеше в лабораторията си, докато аз бях навън, на бойното поле, и сключвах сделки. Ти си добър инженер, Стояне, признавам го. Но си ужасен бизнесмен. Привързваш се емоционално. Не поемаш рискове. И най-вече – не виждаш кога краят идва. Аз го видях. И се погрижих да бъда на спасителната лодка, когато корабът потъне.
– Корабът, който ти самият проби. – изсъска Стоян.
– Детайли. – махна с ръка Димо. – Да се върнем на въпроса. Искаш пари. Колко?
Стоян му каза сумата. Димо дори не трепна. За него това очевидно бяха джобни пари.
– Добре. – каза той след кратък размисъл. – Ще ти ги дам.
Стоян не можеше да повярва на ушите си. Очакваше всичко – подигравки, отказ, унижение. Но не и това.
– Наистина ли?
– Да. Но, разбира се, има едно условие. – усмивката на Димо стана широка и неприятна. – Искам нещо в замяна.
– Какво? Нямам нищо, което да ти предложа.
– О, имаш. Имаш нещо, което аз искам от години. Патентът. Последният патент, който разработи, преди да се разделим. Онзи за новата композитна сплав. Ти го регистрира на свое име, точно преди да ме изхвърлиш от фирмата, спомняш ли си?
Стоян си спомняше много добре. Това беше единственият му коз, единственото нещо, което беше успял да спаси от разпада. Беше неговата интелектуална собственост, венецът на неговата работа. Потенциалът на тази сплав беше огромен.
– Никога. – отсече Стоян.
– Помисли добре. – каза Димо, а гласът му стана леденостуден. – От едната страна имаш един лист хартия, който събира прах в някое чекмедже. Да, може би един ден ще струва милиони. А може би не. От другата страна имаш покрив над главата на семейството си. Още днес. Изборът е твой. Даваш ми патента, с всички права върху него. Аз ти давам парите. И забравяме един за друг завинаги.
Това беше дяволска сделка. Да продаде душата си, за да спаси тялото. Да се откаже от последното парченце професионална гордост, което му беше останало, за да плати за грешките си.
– Защо го искаш толкова? – попита Стоян. – Ти си успешен. Имаш всичко.
– Защото беше твое. – отвърна просто Димо. – И защото искам да притежавам абсолютно всичко, което някога е било свързано с нашето партньорство. Искам пълен контрол. Пълна победа.
Сега Стоян разбра. Не ставаше въпрос за пари. Ставаше въпрос за унижение. Димо не искаше просто да му помогне, той искаше да го стъпче, да го заличи, да го превърне в нищо.
– Трябва да помисля. – каза Стоян, изправяйки се.
– Нямаш много време. – каза Димо, отпивайки от кафето си. – Съдия-изпълнителят не е от най-търпеливите хора. Офертата ми важи 24 часа.
Стоян се обърна и излезе от хотела, без да каже и дума повече. Чувстваше се по-мръсен и по-победен, отколкото когато беше влязъл. Сделката на Димо не беше спасителен пояс. Беше воденичен камък, който щеше да го завлече на дъното завинаги. Но въпросът беше дали имаше сили да се удави сам, или щеше да повлече и семейството си със себе си.
Глава 8
Лилия седеше в стаята си, преструвайки се, че пише домашно по литература. Пред нея беше отворен роман, но тя не виждаше буквите. Думите се размазваха в безсмислени редове. От вечерта на скандала тя беше станала почти невидима в къщата. Движеше се на пръсти, говореше само когато я попитат и прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си.
Тя не беше глупава. Разбираше, че семейството ѝ има огромен проблем с парите. Разбираше, че може да изгубят къщата. Но това, което я плашеше повече от всичко, беше мълчанието, което беше последвало бурята. Родителите ѝ почти не си говореха. Разменяха си само най-необходимите думи, а въздухът между тях беше наситен с неизказани обвинения. Брат ѝ, Виктор, беше станал мрачен и потаен. Излизаше рано, прибираше се късно и говореше по телефона с половин глас, като бързо затваряше, щом някой влезеше в стаята.
Семейството им, което винаги ѝ се беше струвало като здрава, монолитна крепост, се беше разпаднало на отделни, изолирани острови на страданието. А тя беше сама на своя остров, без лодка и без компас.
Тя затвори книгата и се приближи до прозореца. Гледаше как майка ѝ се грижи за розите в градината. Но го правеше механично, без обичайната си любов и внимание. Ръцете ѝ режеха прецъфтелите цветове с рязка, почти гневна прецизност. Лилия знаеше, че майка ѝ страда, но не знаеше как да я достигне. Чувстваше се твърде малка, а проблемът – твърде голям.
Изведнъж телефонът на майка ѝ, оставен на градинската масичка, изсветна и извибрира. Лилия не искаше да шпионира, но погледът ѝ беше привлечен от екрана. Видя името, което се изписа – Симеон. Сърцето ѝ подскочи. Кой беше Симеон? Не познаваше приятел на майка си с това име.
Преди да успее да се отдръпне, майка ѝ видя съобщението. Ралица бързо се огледа, сякаш да се увери, че никой не я гледа, грабна телефона и се отдалечи към другия край на градината, за да прочете съобщението насаме. Лицето ѝ, което беше мрачно и напрегнато, изведнъж се смекчи. За миг върху него се появи сянка на усмивка. Беше бърза, почти незабележима, но Лилия я видя.
Студена тръпка премина през тялото ѝ. Това не беше просто приятел. Начинът, по който майка ѝ реагира, тайнствеността, усмивката… всичко крещеше „тайна“. Още една тайна в тази къща, която вече се пропукваше под тежестта на толкова много лъжи.
По-късно през деня Лилия чу как баща ѝ се прибира. Той влезе с гръм и трясък, хвърляйки ключовете си на масичката в антрето. Гласът му, когато повика майка ѝ, беше дрезгав и напрегнат. Лилия се сви зад вратата на стаята си и заслуша.
– Говорих с Димо. – каза Стоян. Гласът му идваше от хола.
– И? – попита Ралица. В нейния глас се долавяше плаха надежда.
– Ще ни даде парите. – каза Стоян.
Лилия чу как майка ѝ ахна от облекчение.
– О, слава богу! Стояне, това е…
– Но има условие. – прекъсна я той. – Иска патента. Последния.
Настъпи мълчание. Лилия знаеше за този патент. Баща ѝ беше говорил за него с такава гордост, наричаше го „пенсионния си фонд“, „бъдещето на семейството“.
– Не. – каза накрая Ралица. Гласът ѝ беше твърд. – Не можеш да го направиш. Това е твоят живот, твоят труд. Това е всичко, което ти остана.
– А какво друго ми остана, Ралице? – извика Стоян, а в гласа му се смесиха отчаяние и ярост. – Къща, която ще ни вземат? Бизнес, който не съществува? Син, който ме мрази? Кажи ми, какво ми остана?
– Останало ти е достойнството. Ако му дадеш и това, ще се превърнеш в празна черупка. Няма да го позволя. Ще намерим друг начин.
– Няма друг начин! Не разбираш ли? Това е краят!
– Не, не е! – Гласът на Ралица се повиши, стана неочаквано силен. – Аз… аз имам апартамента на баба. Можем да отидем там. Малък е, в друг град е, но е наш. Никой не може да ни го вземе. Ще започнем отначало.
Последва дълга, напрегната тишина. Лилия почти не смееше да диша.
– Апартаментът? – каза накрая Стоян, а гласът му беше изпълнен с невярващо презрение. – Ти сериозно ли говориш? Да зарежа всичко тук и да отида да живея в онази мизерна дупка? Да се върна двадесет и пет години назад? Това ли е твоето гениално решение?
– Това е решение, което не включва продажбата на душата ти на дявола! Това е честно решение!
– Аз не искам честно решение! Аз искам живота си обратно!
– Е, не можеш да го имаш! – изкрещя Ралица, а в гласа ѝ се чуха ридания. – Онзи живот свърши! Колкото по-бързо го приемеш, толкова по-добре!
Лилия чу звук от затръшната врата. После тишина. Тя се върна в леглото си и се сви на кълбо. Значи имаше и други тайни. Майка ѝ имаше таен приятел. И таен апартамент. А баща ѝ беше готов да продаде най-ценното си творение на човека, който го е съсипал.
Тя се чувстваше като пътник на кораб в буря, който гледа как капитанът и първият помощник се карат кой да потопи кораба по-бързо. И за първи път в живота си Лилия осъзна, че възрастните нямат всички отговори. Че понякога те са също толкова изгубени и уплашени, колкото и децата. И тази мисъл беше по-страшна от всякакви съдия-изпълнители и дългове.
Глава 9
Срещата се състоя в задното помещение на малко, западнало кафене в индустриален квартал. Въздухът беше тежък от миризмата на стар тютюн и застояла бира. Виктор седеше на маса с двама мъже. Единият беше Асен, човекът, с когото беше говорил по телефона. Той беше на средна възраст, с безизразно лице и студени, пресметливи очи. Другият, който се представи просто като „Шопа“, беше огромен, с бръсната глава и мускули, които издуваха тясното му яке. Той не говореше, само наблюдаваше. Присъствието му беше достатъчно, за да накара Виктор да се чувства като заек пред две бои.
– Значи, ти си момчето на Емил. – каза Асен, без никакъв увод. Той запали цигара и издуха дима настрани. – Студент. Учиш за пари, а сега ти трябват истински пари. Иронично, нали?
Виктор не отговори.
– Емил каза, че е за инвестиция. – продължи Асен, като вдигна вежда. – Не приличаш на бизнесмен. Приличаш на хлапе, което е загазило. Кажи ми истината. Не обичам да ме лъжат.
Виктор се поколеба. Емил го беше предупредил. Но погледът на Асен беше пронизващ, сякаш можеше да види право през него.
– Семеен проблем. – каза накрая Виктор. – Дълг. Трябва да го покрия бързо, иначе ще изгубим… всичко.
Асен кимна бавно, сякаш точно това очакваше да чуе.
– Личните драми са лош бизнес. Пълни са с емоции. А емоциите пречат на плащането. Но пък отчаяният човек е надежден длъжник. Поне в началото. – Той се обърна към Шопа. – Провери ли го?
Шопа кимна веднъж, без да променя изражението си.
– Семейството има имоти. Къща в добър квартал. Бащата е бил бизнесмен, сега е затънал. Момчето е чисто. Досега.
Информацията, която имаха, смрази Виктор. Те не просто даваха пари, те проучваха. Знаеха кои са, къде живеят. Това не беше просто заем, това беше проникване в живота му.
– Добре. – каза Асен, гасейки цигарата си в пепелника. – Ще получиш парите. Утре по това време, на същото място. В брой. Условията ги знаеш. Всяка седмица, в петък, ще оставяш вноската в пощенската кутия на този адрес. – Той плъзна към Виктор друго листче. – Без закъснения. Без извинения. Ако имаш проблем, не ми звъниш, за да ми се оплакваш. Звъниш ми, за да ми кажеш как ще го решиш. Ясен ли съм?
– Да. – успя да промълви Виктор.
– И още нещо. – Асен се наведе напред, а гласът му стана тих и заплашителен. – Ние не сме банка. Ако решиш, че можеш да ни измамиш, да избягаш, да се обадиш в полицията… знай, че Шопа е много добър в намирането на хора. И в убеждаването им да бъдат коректни. А той не е толкова търпелив и разговорлив като мен. Той има подход, който оставя трайни впечатления. Разбра ли ме добре?
Виктор погледна към огромната фигура на Шопа, който го гледаше с безизразен, почти отегчен поглед. Разбра го повече от добре.
– Разбрах.
– Отлично. – Асен се облегна назад. – Тогава сме се разбрали. Утре по същото време. Сега си върви. Имаш изпити да подготвяш.
Виктор стана и излезе от кафенето възможно най-бързо, без да поглежда назад. Когато излезе на улицата, пое дълбоко дъх, сякаш не беше дишал от часове. Слънчевата светлина го заслепи. Градът продължаваше да живее своя нормален живот, хората бързаха за работа, смееха се, говореха по телефоните си. Никой от тях не подозираше за мръсната, сенчеста сделка, която току-що се беше състояла на метри от тях.
Той беше успял. Беше осигурил парите. Трябваше да се чувства облекчен, дори триумфиращ. Но вместо това изпитваше само леден страх и дълбоко чувство на погнуса към себе си. Беше продал бъдещето си на хора като Асен и Шопа. Беше влязъл доброволно в клетката им.
Докато вървеше към спирката на автобуса, той се опита да се успокои. Това беше временно. Ще плати дълга, ще спаси къщата, а после ще намери начин да върне парите на тези хора. Ще работи на две места, ако трябва, ще вземе академичен отпуск. Ще се справи.
Но дълбоко в себе си знаеше, че се самозалъгва. Лихвата беше чудовищна. Сумата, която трябваше да връща всяка седмица, беше повече, отколкото можеше да изкара с честен труд. Той не беше решил проблема. Беше заменил един проблем, този със съдия-изпълнителя, с друг, много по-опасен и непредсказуем. Беше угасил пожар с бензин. И сега просто трябваше да чака експлозията.
Глава 10
Новината, че Виктор е намерил парите, беше посрещната в къщата не с радост, а с подозрително мълчание. Той я съобщи на следващата вечеря, която беше също толкова напрегната, колкото и предишните. Просто остави на масата спортен сак, пълен с пачки с банкноти. Гледката беше сюрреалистична.
– Откъде? – беше първият въпрос на Стоян. В гласа му нямаше облекчение, а само тревога.
– Не е важно. – отговори Виктор с равен тон, който беше репетирал през целия ден. – Важното е, че са тук. Утре ще погасим задължението към съдия-изпълнителя. Къщата е спасена.
– Разбира се, че е важно! – настоя баща му. – Такива пари не се намират на улицата. Какво си направил?
– Направих това, което ти трябваше да направиш. Реших проблема. – отвърна Виктор, а в гласа му прозвуча студенина.
Ралица гледаше парите с ужас, сякаш са купчина змии.
– Викторе, сине, моля те, кажи ни. Притесняваме се за теб. Това… това законно ли е?
– По-законно от това да ни изхвърлят на улицата, защото баща ми е провалил всичко. – отсече той.
Думите му отново улучиха целта. Стоян се сви, сякаш го удариха. Ралица ахна. Дори Лилия, която наблюдаваше всичко с широко отворени очи, трепна. Пропастта между Виктор и родителите му беше станала непреодолима. Той беше техен спасител, но се държеше като техен съдник.
– Не ми говори така. Аз съм ти баща. – каза тихо Стоян.
– Баща, който ни излъга и почти ни съсипа. – не отстъпи Виктор. – Аз оправих кашата. Не искам благодарност. Искам само да не ми задавате въпроси.
Той стана от масата и се качи в стаята си, оставяйки ги с парите и с горчивия вкус на спасение, което приличаше повече на поражение.
В следващите дни къщата беше спасена, но семейството беше изгубено. Стоян плати дълга. Официалната заплаха беше премахната, но на нейно място се беше настанила нова, невидима заплаха. Атмосферата беше отровна. Стоян прекарваше повечето време в кабинета си, опитвайки се да измисли как да започне отначало, но без патента си, който беше неговата единствена реална ценност, той беше просто един от хилядите безработни инженери на средна възраст. Той беше отхвърлил сделката на Димо, но цената на това решение беше, че сега беше длъжник на сина си, без да знае откъде са дошли парите. Това унижение беше по-тежко от всеки финансов дълг.
Ралица се опитваше да поддържа някакво подобие на нормалност, но без успех. Тя чистеше, готвеше, подреждаше, сякаш редът в къщата можеше да компенсира хаоса в душите им. Разговорите ѝ със Симеон зачестиха. Те вече не бяха само изливане на мъката ѝ, а се превръщаха в нейното единствено бягство. Срещаше се с него тайно, в паркове и отдалечени кафенета, като тийнейджърка. Чувстваше се виновна, но и жива. Симеон беше единственият човек, който я виждаше като Ралица, а не като съпругата на провалил се бизнесмен или майката на гневен млад мъж. Той я караше да се чувства желана и интересна. Връзката им беше на ръба да премине от платонична в нещо много повече.
Виктор живееше в свой собствен ад. Тежестта на тайната му го смазваше. Той пропускаше лекции в университета, защото не можеше да се концентрира. Приятелите му го канеха да излизат, но той отказваше. Как можеше да се смее и да се забавлява, когато знаеше,
че всеки петък трябва да оставя плик с пари в непозната пощенска кутия? Той беше постоянно нащрек, оглеждаше се през рамо, подскачаше при всеки телефонен звън. Спеше лошо, сънуваше кошмари, в които Шопа го преследваше по тъмни улици. Беше спасил семейството си, но беше пожертвал собствения си живот и спокойствие.
Единственият човек, който сякаш усещаше цялата картина, беше Лилия. Тя беше тихият наблюдател, който събираше парченцата от пъзела. Виждаше тайнствените отсъствия на майка си и нейната прикрита усмивка, когато гледаше телефона си. Виждаше празния поглед на баща си и бутилката уиски, която все по-често се появяваше на масата в кабинета му. Чуваше как брат ѝ говори по телефона с приглушен, напрегнат глас.
Тя не знаеше детайлите, но усещаше лъжите. Усещаше, че спасението на къщата не е краят на проблемите, а началото на нови, може би дори по-страшни. Семейството ѝ живееше под един покрив, но всеки беше сам в своята буря. Къщата вече не беше дом. Беше просто сграда, в която живееха четирима непознати, свързани от обща катастрофа и море от тайни. А Лилия се страхуваше, че скоро ще се удавят в него.
Глава 11
Петък. Денят, от който Виктор се страхуваше през цялата седмица. Той седеше в стаята си, а пред него на бюрото лежеше бял плик. В него беше първата вноска. Сумата беше стряскаща. За да я събере, той беше взел част от парите, които Асен му беше дал. Знаеше, че това е глупаво, че само отлага неизбежното и увеличава главницата, но нямаше друг избор. Нямаше откъде другаде да намери толкова пари за толкова кратко време.
Адресът, който Асен му беше дал, беше в другия край на града, в стар, порутен квартал. Виктор се качи на няколко автобуса, за да стигне дотам, като през цялото време се оглеждаше параноично, въпреки че не знаеше кого или какво търси.
Улицата беше тясна и мръсна. Сградите бяха стари, с олющена мазилка. Той намери номера на блока – сива, панелна сграда, която изглеждаше потискащо дори под слънчевите лъчи. Входът беше тъмен, с изпочупени стъкла и миризма на мухъл. Редицата с пощенски кутии беше ръждясала и изкривена. Той намери правилния номер, плъзна плика вътре и бързо се обърна да си тръгне. Сърцето му биеше до пръсване.
Докато излизаше от входа, почти се сблъска с мъж, който влизаше. Беше Шопа.
Виктор замръзна. Огромният мъж го погледна с безизразните си очи, кимна леко, почти незабележимо, и продължи навътре. Той не каза нито дума. Не се налагаше. Посланието беше ясно: „Наблюдаваме те. Знаем къде си. Няма къде да се скриеш.“
Виктор почти изтича до спирката, като се бореше с желанието да повърне. Това не беше случайна среща. Те го проверяваха. Искаха да е сигурен, че са сериозни. Успяха.
Когато се прибра вкъщи, той беше блед и треперещ. Майка му го видя в коридора.
– Викторе, добре ли си? Изглеждаш болен.
– Добре съм. – отсече той и се затвори в стаята си.
Той легна на леглото, а адреналинът бавно се оттегляше, оставяйки го изцеден и уплашен. Осъзна, че не може да продължава така. Не може всяка седмица да отделя от главницата, за да плаща лихвата. Трябваше да намери пари. Истински пари.
Отвори лаптопа си и започна да търси работа. Но каква работа можеше да му носи такава сума всяка седмица? Нощни смени в склад? Работа на строеж? Дори и да намери нещо, то щеше да му носи само малка част от необходимото.
Отчаянието започна да го завладява. Той се почувства в капан. Мислите му се въртяха в порочен кръг. Може би трябваше да говори с баща си? Да му признае всичко? Но гордостта му не го позволяваше. Освен това, какво можеше да направи баща му? Той беше по-зле и от него.
Тогава му хрумна друга идея. Идея, която го накара да се почувства още по-мръсен, но която изглеждаше като единствения възможен изход. Димо. Човекът, който беше съсипал баща му. Човекът, който беше предложил пари в замяна на патента.
Виктор знаеше, че баща му е отказал. Но дали Димо не би се интересувал от нещо друго? Информация? Баща му, в своите гневни изблици, понякога говореше за стари проекти, за идеи, които са имали с Димо, но не са реализирали. Може би някоя от тези идеи струваше пари? Може би Димо би платил, за да получи вътрешна информация за това, което Стоян би могъл да направи в бъдеще, ако някога отново стъпи на крака?
Това беше предателство. Предателство към баща му, към собственото му семейство. Но нима баща му не ги беше предал пръв, със своите лъжи и провали? И нима Виктор не правеше всичко това, за да ги спаси?
Той се опита да оправдае мислите си, да намери логика в отчаянието. Започна да търси информация за новата компания на Димо, да види с какво се занимава, какви са интересите ѝ. Колкото повече четеше, толкова повече се убеждаваше, че някои от старите, недовършени проекти на баща му биха били златна мина за Димо.
Решението беше взето. Беше отвратително, но необходимо. Той щеше да се свърже с Димо. Щеше да продаде тайните на баща си, за да плати на лихварите. Щеше да извърши едно предателство, за да изплати цената на друго. Той вече не беше син, който се опитва да спаси семейството си. Той беше просто още един играч в мръсна игра, където моралът беше лукс, който не можеше да си позволи.
Глава 12
Разходката в парка беше станала техен ритуал. Ралица и Симеон вървяха бавно по една от по-уединените алеи, покрита с килим от есенни листа. Слънцето беше меко и топло, но в душата на Ралица беше зима.
– Не се променя нищо. – каза тя, нарушавайки мълчанието. – Къщата е спасена, но се чувствам по-зле от преди. Атмосферата е непоносима. Стоян е напълно сломен, а Виктор… той е като непознат. Мрачен, гневен, потаен. Крие нещо, Симеоне, сигурна съм. Начинът, по който намери тези пари… не е чиста работа.
– Говори ли с него? – попита Симеон.
– Опитах. Той просто издига стена. Обвинява ни, че не сме му вярвали, че го разпитваме. Казва, че е решил проблема и това е всичко, което трябва да знаем.
Те седнаха на една пейка с изглед към малко езеро. Няколко патици плуваха лениво по повърхността.
– А Стоян? Как е той?
– По-зле. Мисля, че фактът, че Виктор, а не той, спаси къщата, го унищожи напълно. Егото му е смазано. Освен това, той е убеден, че парите са от някакъв престъпен заем. Не спи нощем. Обвинява себе си, че е тласнал сина си към това. – Ралица въздъхна. – Имаме покрив над главите си, но нямаме дом. Нямаме семейство.
Симеон мълчеше за момент, съзерцавайки езерото. После се обърна към нея.
– Ралице, ще ти задам един въпрос и искам да бъдеш напълно честна със себе си. Ако не бяха дълговете, ако не беше тази криза… щастлива ли беше? Преди всичко това да се случи?
Въпросът я свари неподготвена. Тя отвори уста да отговори инстинктивно „да“, но се спря. Дали беше щастлива? Беше ѝ удобно. Имаше сигурност, стандарт на живот, социално положение. Но щастлива? Спомни си безкрайните вечери, в които Стоян говореше само за бизнес. Спомни си самотните уикенди, когато той беше в командировка. Спомни си как интересите ѝ, мечтите ѝ, бавно бяха изтикани на заден план, за да направят място за неговите амбиции.
– Не знам. – призна тя тихо. – Мисля, че отдавна бях спряла да си задавам този въпрос.
– Може би тази криза, колкото и ужасна да е, е и възможност. – каза Симеон. – Възможност да преосмислиш всичко. Да решиш какво наистина искаш от живота. Не като съпруга, не като майка, а като Ралица.
Той протегна ръка и нежно отметна един кичур коса от лицето ѝ. Пръстите му се задържаха за миг на бузата ѝ. Ток премина през тялото ѝ. Погледите им се срещнаха. В неговите очи тя видя нещо повече от приятелска загриженост. Видя желание, нежност, обещание за друг живот.
Сърцето ѝ заби лудо. Това беше моментът. Моментът, в който трябваше да се отдръпне, да каже, че това е грешно, да запази крехките остатъци от верността си. Но тя не го направи. Вместо това, тя се наведе леко напред, скъсявайки разстоянието между тях.
– А ти какво искаш, Симеоне? – прошепна тя.
– Искам теб. – отговори той също толкова тихо, а гласът му беше дрезгав от емоция. – Искам те от първия ден, в който те видях в онази галерия. Искам да те виждам как се усмихваш. Искам да говоря с теб с часове. Искам да ти дам спокойствието и щастието, които заслужаваш.
Той бавно се наведе и я целуна. Целувката беше мека, нежна, но в същото време изпълнена със сдържана страст. За Ралица това беше като да пие вода след дни в пустинята. Тя отвърна на целувката, забравяйки за всичко – за Стоян, за Виктор, за дълговете, за къщата. За един кратък, съвършен миг имаше само нея и него, и тишината на есенния парк.
Когато се отделиха, и двамата дишаха учестено. Ралица докосна устните си, сякаш не можеше да повярва какво се е случило.
– Аз… не трябваше. – каза тя, но без убеденост.
– Трябваше. – каза твърдо Симеон. – И двамата знаем, че трябваше. Ралице, не можеш да продължаваш да живееш така. В тази къща на тайни и нещастие. Помисли за предложението си. Апартаментът на баба ти. Това е твоят изход. Можеш да започнеш отначало.
– Сама?
– Няма да си сама. – каза той, като взе ръката ѝ. – Аз ще бъда с теб. Ако ме искаш. Мога да поискам преместване, да си намеря работа в университета там. Ще бъдем заедно.
Предложението беше зашеметяващо. Да зареже всичко. Да избяга. Да започне нов живот с друг мъж. Звучеше като лудост. Като предателство. Но звучеше и като спасение.
– Трябва ми време. – каза тя, изправяйки се. Умът ѝ беше в пълен хаос.
– Разбира се. – каза Симеон, като също стана. – Но не чакай твърде дълго, Ралице. Защото всеки ден, който прекарваш там, е ден, в който губиш себе си.
Тя кимна, неспособна да говори, и бързо тръгна по алеята. Не погледна назад, защото знаеше, че ако види лицето му, може да се върне и да каже „да“ още сега.
Докато се прибираше към дома си, който вече не усещаше като свой, Ралица беше разкъсвана от най-тежката морална дилема в живота си. От едната страна беше дългът, навикът, двадесет години брак и две деца. А от другата – обещанието за щастие, за нов живот, за любов, която беше мислила, че е изгубила завинаги. Предателството вече не беше просто мисъл. То имаше вкус. Вкуса на целувката на Симеон.
Глава 13
Стоян седеше в кабинета си, заобиколен от призраците на минали успехи. Стените бяха покрити с рамкирани сертификати и награди от индустрията, които сега му се струваха като подигравка. Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади дебела папка. Вътре бяха чертежите и изчисленията за патента – композитната сплав.
Той прелистваше страниците с треперещи ръце. Това беше най-добрата му работа. Революционна технология, която можеше да промени всичко в тяхната индустрия. Беше му отнело години изследвания, безсънни нощи, стотици провалени експерименти. Това не беше просто патент, това беше част от него.
Офертата на Димо все още кънтеше в ушите му. „Даваш ми патента, аз ти давам парите.“ Той беше отказал, воден от гордост. Беше казал на Ралица, че няма да продаде душата си. Но сега, когато виждаше какво се случва със семейството му, започваше да се съмнява в решението си.
Синът му беше забъркан с престъпници. Стоян беше сигурен в това. Парите, които Виктор донесе, воняха на мръсни сделки и бъдещи проблеми. Той, Стоян, беше причината за това. Неговата неспособност да се справи с кризата беше тласнала сина му в ръцете на лихвари.
Какво беше по-важно? Неговата професионална гордост или безопасността на сина му?
Той стана и започна да крачи из стаята. Може би трябваше да преглътне егото си. Да отиде при Димо, да приеме сделката. С парите щеше да върне заема, който Виктор беше взел, от когото и да го беше взел. Щеше да измъкне сина си от капана. Да, той щеше да изгуби патента. Щеше да даде на Димо върховното удовлетворение. Но семейството му щеше да е в безопасност.
Но тогава какво? Щеше да е просто празна черупка. Без работа, без бъдеще, без нищо, с което да се гордее. Ралица беше права. Това щеше да е краят му.
Той се спря пред прозореца и погледна навън. Видя Лилия да се прибира от училище. Тя вървеше с наведена глава, свлечени рамене. Нямаше я онази жизнерадостност, която винаги беше имал. Дори тя, най-малката, усещаше отровата в тази къща.
Сърцето му се сви от болка. Той ги беше провалил. Всичките.
Телефонът му иззвъня. Беше адвокат Марков, специалистът по фалити. Стоян беше говорил с него веднъж, преди няколко седмици, в момент на паника, но после Виктор донесе парите и той отмени срещата. Очевидно адвокатът беше настоятелен.
– Ало?
– Господин Стоянов, Марков е. – каза деловият глас от другата страна. – Обаждам се, защото не отмених напълно досието ви. Исках да проверя как сте. Справихте ли се с кредиторите?
– Да. – каза Стоян. – Временно.
– Няма такова нещо като „временно“ в тези ситуации. – отвърна адвокатът. – Обикновено това означава, че сте взели заем от лошо място, за да покриете друг заем. Позната схема. Позволете ми да ви дам един безплатен съвет. Ако случаят е такъв, идвайте в кантората ми възможно най-скоро. Тези хора не се шегуват. Колкото по-дълго чакате, толкова по-дълбоко затъвате.
Думите на Марков бяха като студен душ. Той описваше точно ситуацията, в която се намираше Виктор.
– Какво може да се направи? – попита Стоян, а гласът му беше дрезгав.
– Има процедури. Обявяване в несъстоятелност. Защита от кредитори. Преструктуриране на дългове. Не е приятно, не е лесно и ще изгубите много. Но е законният начин. Позволява ви да започнете отначало, на чисто. По-добре е от счупени крака или нещо по-лошо.
Да започне отначало. На чисто. Думите звучаха едновременно плашещо и примамливо. Това означаваше да признае официално, пред целия свят, че се е провалил. Да изгуби къщата, колите, всичко материално. Но може би щеше да спаси това, което наистина имаше значение.
– Кога мога да дойда? – попита Стоян.
– Още утре.
Когато затвори телефона, Стоян се почувства странно. За първи път от месеци той не беше напълно парализиран от отчаяние. Имаше план. План, който беше унизителен и болезнен, но беше план. Беше път, различен от този на Димо и от този на лихварите.
Той отново погледна папката с патента на бюрото си. Може би имаше трети вариант. Да не го продава на Димо, а да го използва. Да намери нов инвеститор, да започне малка, нова фирма. Щеше да е трудно, почти невъзможно в сегашната му ситуация. Но патентът беше неговият единствен истински актив. Да се откаже от него беше като войник да хвърли оръжието си преди битка.
Той седна на бюрото и взе един празен лист. Започна да пише. Бизнес план. Сметки. Възможни контакти. За първи път от много време насам, той не мислеше за миналото, а за бъдещето. Може би, само може би, все още имаше шанс. Шанс да се бори. Не само за къщата или за парите, а за себе си. За правото си да не бъде просто един провалил се бизнесмен, а човек, който е паднал, но се опитва да стане отново.
Глава 14
Виктор стоеше пред лъскавата стъклена сграда, в която се помещаваше новата компания на Димо, „Прогрес Тех“. Чувстваше се като предател, който се кани да влезе в леговището на врага. Беше му отнело няколко дни да събере смелост да се обади. Разговорът беше кратък и делови. Виктор се представи като „човек с интересна бизнес информация“ и за негова изненада, личната асистентка на Димо му насрочи среща почти веднага. Очевидно Димо беше човек, който никога не пропускаше възможност.
Офисът на Димо беше на последния етаж, с панорамна гледка към целия град. Беше просторен, минималистичен и изключително скъп. Всичко в него крещеше „успех“ и „власт“. Самият Димо седеше зад огромно бюро от стъкло и метал и гледаше Виктор с лека, подигравателна усмивка.
– Не очаквах да видя теб. – каза той. – Синът на моя стар приятел Стоян. На какво дължа тази изненадваща визита? Да не би баща ти да те праща да продължиш преговорите?
– Баща ми не знае, че съм тук. – отговори Виктор, като се опита гласът му да звучи стабилно. – Идвам по собствена инициатива.
– Така ли? Интересно. – Димо му посочи един от столовете пред бюрото. – Сядай. Слушам те.
Виктор седна. Чувстваше се малък и незначителен в тази огромна стая.
– Знам, че сте искали да купите един от патентите на баща ми. – започна той.
– „Исках“ е минало време. Той отказа. Аз продължих напред. – отвърна Димо, но Виктор забеляза проблясък на интерес в очите му.
– Той отказа, защото този патент е най-добрата му работа. Но той има и други идеи. Проекти, които е започнал, но не е довършил. Неща, които са останали само на ниво чертежи и концепции, защото… е, заради всичко, което се случи.
Димо се наведе напред. Усмивката му беше изчезнала.
– И ти си готов да ми продадеш тези идеи? Идеите на собствения си баща?
– Аз съм готов да направя всичко, за да реша един проблем, който баща ми създаде, но не може да реши. – каза Виктор, а в гласа му се усети горчивина. – Аз съм прагматичен. Тези идеи просто събират прах в неговия кабинет. При вас те могат да се превърнат в реални продукти. И в печалба. И за двама ни.
Димо се облегна назад и се замисли. Той гледаше Виктор, сякаш го преценяваше, анализираше.
– Харесва ми как мислиш, момче. Прагматично. Без сантименти. Имаш повече бизнес нюх от баща си. Добре, заинтересован съм. Какво точно имаш предвид?
Виктор започна да говори. Разказа му за една от старите концепции на Стоян – система за пречистване на индустриални води, използваща нов вид мембранен филтър. Проектът беше в много ранен етап, но теоретичната основа беше солидна. Виктор беше чел записките на баща си и знаеше, че потенциалът е огромен. И най-важното, знаеше, че една от дъщерните фирми на Димо се занимаваше точно с екологични технологии. Информацията щеше да е идеална за тях.
Докато говореше, Виктор се чувстваше все по-зле. Всяка дума беше предателство. Той използваше интелектуалния труд на баща си, неговите мечти, и ги предлагаше на тепсия на най-големия му враг. Но мисълта за Шопа и за петъчните вноски го караше да продължава.
Димо го слушаше с нарастващо внимание. Той задаваше точни, технически въпроси, които показваха, че разбира същността на идеята.
– Това звучи… обещаващо. – каза той накрая. – Ще ми трябват чертежите, изчисленията. Всичко, което имаш.
– Ще ги получите. След като се договорим за цената. – каза Виктор.
Димо се усмихна отново. Този път усмивката беше на хищник, който е видял плячката си.
– Разбира се. Цената. – Той написа една цифра на едно листче и го плъзна към Виктор. – Това е първоначална оферта. Ако документацията е толкова добра, колкото казваш, ще има и бонус.
Виктор погледна числото. Беше достатъчно. Достатъчно, за да плати няколко от следващите вноски, да си поеме дъх.
– Приемам. – каза той.
– Отлично. – Димо се изправи и протегна ръка. – Радвам се, че ще правим бизнес заедно, Викторе. Мисля, че имаш голямо бъдеще. За разлика от баща ти.
Виктор стисна ръката му. Ръката на Димо беше студена и твърда. Докато се ръкуваха, Виктор се чувстваше като Юда, който току-що е получил своите тридесет сребърника.
Той излезе от офиса с празен, кух поглед. Беше получил това, за което беше дошъл. Но цената беше много по-висока от парите, които щеше да получи. Беше продал част от душата си. И знаеше, че това петно никога няма да се изтрие.
Глава 15
Онази нощ Лилия не можеше да заспи. Къщата беше тиха, но за нея тишината беше оглушителна. Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Луната беше пълна и хвърляше призрачна светлина върху двора.
Изведнъж тя видя движение. Брат ѝ, Виктор, излизаше от къщата. Той се движеше тихо, като крадец. Носеше малка раница. Любопитството надделя над страха. Тя наметна набързо една жилетка, обу маратонките си и се измъкна след него.
Тя го следваше от разстояние, криейки се в сенките на дърветата и храстите. Виктор отиде до гаража. Лилия се приближи и надникна през малкото, прашно прозорче.
Това, което видя, я накара да затаи дъх. Виктор беше отворил един стар метален шкаф, в който баща им държеше работните си документи. Той ровеше из папки и чертежи, като от време на време снимаше някои от тях с телефона си. После внимателно избра няколко папки, пъхна ги в раницата си и заключи шкафа, сякаш нищо не се е случило.
Сърцето на Лилия се сви. Тя не разбираше точно какво прави той, но знаеше, че е нещо грешно. Това бяха нещата на татко. Неговата работа. Защо Виктор ги взимаше посред нощ, тайно?
Тя се прибра в стаята си преди него, а умът ѝ работеше трескаво. Картината започваше да се подрежда. Тайнствените пари, потайното поведение на Виктор, а сега и това. Той правеше нещо зад гърба на всички. Нещо, свързано с работата на баща им.
На следващия ден тя реши да действа. Знаеше, че не може да говори с Виктор, той нямаше да ѝ каже нищо. Не можеше да говори и с родителите си, те щяха или да не ѝ повярват, или да направят огромен скандал, който щеше да влоши нещата. Трябваше ѝ някой друг. Някой, на когото има доверие.
Спомни си за адвокат Марков. Беше чула името му, когато баща ѝ говореше по телефона преди няколко дни. Беше го запомнила, защото звучеше сериозно и важно. Тя намери визитката му на бюрото в кабинета на баща си, докато той беше излязъл.
С треперещи ръце, тя набра номера от уличния телефон до училището си. Не искаше да използва собствения си телефон.
– Кантора Марков, слушам. – отговори учтив женски глас.
– Аз… бих искала да говоря с господин Марков. – каза Лилия, като се опита гласът ѝ да звучи по-възрастен.
– Имате ли уговорен час?
– Не, но е спешно. Става въпрос за… за Стоян. Аз съм… негова близка.
Секретарката се поколеба, но очевидно думата „спешно“ имаше тежест. След малко на линията се чу плътният глас на адвоката.
– Марков. Какво има?
Лилия си пое дъх.
– Аз… аз съм дъщерята на Стоян. – каза тя тихо. – Знам, че не трябва да ви се обаждам, но се случва нещо лошо. И не знам какво да правя.
Тя му разказа всичко, което беше видяла. За брат си, за документите, за тайнствените пари. Говореше бързо, на пресекулки, страхувайки се, че той ще ѝ затвори.
Адвокат Марков я изслуша търпеливо, без да я прекъсва. Когато тя свърши, той помълча за момент.
– Лилия, нали? – каза той накрая, а гласът му беше учудващо мек. – Ти си много смело младо момиче. И си постъпила правилно, като си се обадила. Не се притеснявай. Няма да кажа на никого за този разговор. Но информацията, която ми даде, е много важна. Можеш ли да ми направиш една услуга? Можеш ли да се опиташ да видиш какво точно е взел брат ти? Имена на проекти, дати, нещо такова? Но само ако е безопасно. Не искам да се излагаш на риск.
– Ще опитам. – обеща Лилия.
Когато затвори телефона, тя се чувстваше малко по-добре. Беше споделила товара си с някого. Някой възрастен и умен, който може би щеше да знае какво да направи.
Същата вечер, докато Виктор беше в банята, тя се вмъкна в стаята му. Раницата му беше на стола. Сърцето ѝ биеше лудо, докато я отваряше. Вътре нямаше папки, очевидно ги беше занесъл някъде. Но имаше тефтер. Тя го отвори. На една от страниците беше написано име – „Димо“, а под него – адресът на „Прогрес Тех“. Имаше и няколко цифри, които приличаха на суми.
Лилия бързо засне страницата с телефона си и се върна в стаята си. Името „Димо“ ѝ беше познато. Това беше човекът, когото баща ѝ обвиняваше за всичко.
Сега пъзелът беше почти нареден. Брат ѝ беше взел парите от някакви опасни хора. Сега, за да им ги върне, той продаваше идеите на баща им на най-големия му враг. Предаваше го.
Лилия седна на леглото си, а сълзи се стичаха по лицето ѝ. Тя беше само на четиринадесет, но в този момент се чувстваше като единствения възрастен в къщата. Родителите ѝ бяха погълнати от собствените си драми, а брат ѝ беше поел по опасен път. Тя беше единствената, която виждаше цялата истина. И не знаеше дали има сили да я понесе. Но знаеше едно – трябваше да се опита да спре тази катастрофа, преди да е станало твърде късно.
About the Author
