Матей стоеше вцепенено пред гроба на майка си. Букетът в ръката му сякаш тежеше тон, а сърцето му биеше до пръсване. Свежата пръст, излъсканата плоча… Някой беше идвал. Но кой? Той нямаше братя или сестри, а баща му беше починал преди много години. Нямаше други роднини, поне не и такива, които да са достатъчно близки, че да се грижат за гроба. Всички, които познаваше, бяха част от онази фалшива, бляскава фасада, която съпругата му така безмилостно беше разградила. Никой от тях не би дошъл тук.
— Господине, ще ми помогнете ли?
Тихият глас го изтръгна от мислите му. Малко момиченце, на не повече от седем-осем години, стоеше пред него с кофа, която беше почти по-голяма от него. Босонога, с пълни с тревога очи. Косата ѝ беше руса и къдрава, и се лепеше по челото ѝ от жегата.
— Трябва да полея цветята, които засадихме с мама. Но тя днес е болна… Ако не го направя, ще увехнат — каза тя, а гласът ѝ трепереше. — Само… не ѝ казвайте, че съм дошла сама.
Нещо се пречупи в Матей. Сълзите, които не бе пролял от години, напираха в очите му. Това дете. Нейната невинност, нейната грижа… Тя бе дошла сама на това мрачно място, защото се страхуваше цветята на майка ѝ да не увехнат. Той, от друга страна, беше зарязал гроба на собствената си майка, а животът му се бе превърнал в купчина руини. Засрамен, той приклекна до нея.
— Разбира се. Къде са цветята?
Момиченцето го поведе към един по-стар гроб, малко по-встрани. Той забеляза, че и тук земята беше свежа и добре поддържана. Плочата беше стара, но чиста. На нея имаше снимка на млада жена с мила усмивка.
— Тя е моята майка — прошепна момиченцето. — Аз съм Ели. А ти?
— Аз съм Матей — каза той и пое кофата. — Искаш ли да отидем да я напълним с вода?
Ели кимна енергично. Двамата минаха покрай гроба на майка му и Матей неволно се загледа в плочата. Забеляза нещо, което не беше видял досега. Имаше малка, едва забележима драскотина в долния десен ъгъл. Сякаш някой се беше опитал да я премахне, но не беше успял. Той се намръщи, но реши да не задълбочава. Не искаше да плаши детето.
На чешмата Матей напълни кофата и заедно се върнаха. Докато Ели поливаше цветята, той я попита:
— Защо мама е болна?
Ели сведе глава.
— Има някаква болест. Често е много уморена и не може да стане от леглото. Понякога плаче, когато си мисли, че не я виждам.
Сърцето на Матей се сви. Самотата и страхът в гласа на това малко дете го накараха да се почувства още по-празен.
— Ами… татко ти?
— Нямам татко — отговори Ели. — Аз и мама сме сами.
Тези думи го удариха като юмрук. Ето, докато той се бе давил в собственото си самосъжаление, имаше хора, които се бореха за живота си с достойнство и сила. Хора, които се грижеха за близките си, въпреки всичко. Той осъзна, че това, което се бе случило с него, всъщност не беше краят. Беше началото. Началото на промяна.
— Е, сега аз ще ти помагам — каза Матей. — Аз също се грижа за гроба на майка си. Тя е ей там, наблизо.
Ели се усмихна за първи път. Усмивка, която озари цялото гробище.
— Наистина ли? Ще бъде страхотно!
Докато я гледаше, Матей усети, че в него се събужда нещо, което отдавна беше забравил. Човечност. Желание да бъде полезен, да бъде добър.
Глава втора
Връщайки се към гроба на майка си, Матей се чувстваше променен. Не беше стъпвал тук от години, а сега, само за няколко минути, се бе почувствал по-жив, отколкото през последните осем. Той коленичи пред плочата и я докосна с длан. Беше хладна. Чиста. Някой се грижеше за нея. Това беше сигурно. Но кой?
Той прекара още половин час в чистене, макар че нямаше нужда, и размисъл. Мислите му се въртяха около Ели, нейната майка, и загадката с гроба. След като приключи, той стана и тръгна към изхода. Видя Ели, която вече беше на тръгване, и я настигна.
— Ели, мога ли да те изпратя?
Момиченцето кимна. Заедно излязоха от гробището и се насочиха към близката улица.
— Мама каза да не говоря с непознати, но ти си добър — прошепна тя.
— Обещавам да бъда добър, Ели. Къде живеете?
— Наблизо. — Тя посочи към една от малките, спретнати къщички в съседство.
Матей спря пред портата на тяхната къща. Тя беше стара, но добре поддържана. На двора имаше много цветя.
— Ето. Тук живея.
— Благодаря ти за помощта, Матей — каза тя и се усмихна.
— Няма защо, Ели. Ще се видим пак, нали?
Тя кимна, влезе през портата и му помаха. Той ѝ отвърна с усмивка и тръгна към колата си. В този момент от къщата излезе една жена. Беше висока, слаба, с дълга руса коса, която се спускаше на вълни по раменете ѝ. Лицето ѝ беше бледо и измъчено, но очите ѝ бяха топли. Тя прегърна Ели и погледна към Матей.
Погледът ѝ се спря на него и сякаш времето спря. Матей се вторачи в нея. Тази жена… Той я познаваше. Лицето ѝ… очите ѝ… Но откъде? Сърцето му заби лудо. Нещо в него крещеше, че е виждал това лице и преди, много, много отдавна. Нещо в него се сви, сякаш от предизвестена болка. Но тя не го познаваше. Погледна го с лека усмивка, израз на благодарност, и влезе в къщата.
Матей остана като вцепенен. Тя беше толкова позната, че това чувство го разтърси из основи. Докато се прибираше, той се опитваше да си спомни къде е виждал тази жена. Накрая се отказа. Беше твърде уморен, твърде объркан. Прибра се в празния си апартамент, но този път самотата не го притискаше. Сега имаше надежда.
Глава трета
Следващата седмица Матей се връщаше отново и отново на гробището. Не само за да се грижи за гроба на майка си, а и за да търси Ели. Искаше да я види отново, да ѝ помогне. Искаше да види и майка ѝ. Искаше да разбере откъде я познава.
На третия ден той я видя. Тя беше до гроба на майка си. Поливаше цветята. Матей се приближи бавно. Тя го видя и се усмихна.
— Здравейте. Вие бяхте с Ели… Благодаря ви, че се погрижихте за нея.
— Няма защо. Тя е чудесно дете. Аз съм Матей.
— Аз съм Анна — каза тя.
Анна. Името му звучеше познато.
— Гледам, че и вие се грижите за гроба на майка си — каза той, като посочи към гроба на своята майка.
— Да. Тя беше… много добра жена. Аз бях нейна приятелка.
Сърцето на Матей спря.
— Приятелка? На майка ми?
— Да. Бяхме много близки. Тя ми помогна много, когато имах нужда. И винаги съм я посещавала. Дори когато… — тя замълча.
— Дори когато аз не съм? — довърши Матей с горчивина в гласа.
Анна го погледна с разбиране.
— Тя винаги е говорила за теб. Винаги. Разказваше ми колко си умен, колко си амбициозен. Беше много горда с теб.
— Но защо… защо никога не съм те виждал? — попита той.
— Аз… бях омъжена за един човек, който… не ѝ харесваше. Тя не го одобряваше. Така че… се отдалечихме. После се разведохме.
Матей я погледна внимателно. В лицето ѝ имаше нещо тъжно. И нещо, което му се струваше познато, но не можеше да го определи. Докато говореше, той усети как между тях се създава някаква връзка. Усещане за доверие, за близост.
— Трябва да тръгвам — каза Анна. — Ели ме чака.
— Може ли да… ви помогна с нещо? — попита той. — Ели каза, че сте болна.
— Просто съм уморена. Нищо сериозно. Но благодаря.
Матей не се отказа.
— Моля те, кажи ми. Имам много пари, много връзки. Мога да намеря най-добрите лекари. Просто ми кажи какво има.
Анна го погледна изненадано.
— Защо го правиш? Защо искаш да ми помогнеш?
— Защото… — Матей замълча, търсейки думите. — Защото аз бях прекалено зает, за да се грижа за майка си. А ти си се грижила. И защото… тя би искала.
Анна се усмихна тъжно.
— Добре. Но да поговорим утре. Тук.
Тя се обърна и си тръгна. Матей я гледаше, докато не изчезна зад портата на гробището. Той се върна към гроба на майка си. Загледа се в плочата и в малката драскотина. Нещо в него подсказваше, че тази драскотина е по-важна, отколкото си мисли.
Глава четвърта
На следващия ден Матей чакаше Анна на гробището. Тя се появи точно навреме. Този път беше сама. Седнаха на една пейка.
— Имаме много за какво да си говорим — започна Анна. — Ще започна отначало. Аз съм Анна. Аз съм дъщеря на майка ти.
Матей стоеше вцепенен. Думите ѝ се повтаряха в главата му като ехо.
— Какво? Не, това е невъзможно. Нямах сестра. Майка ми никога…
— Тя те е пазила. Пазила те е от баща ти. Когато той почина… тя се омъжи отново. За един човек, който се казваше Георги. Той беше мой баща. Но той… той не те харесваше. И той… той беше много жесток. Тя те е пазила от него. Тя е искала да имаш добър живот. Аз… аз съм негова дъщеря. Аз съм твоето… доведено семейство.
Сърцето на Матей се разпадна. Това беше невъзможно. Той беше единствено дете. Цял живот беше живял с тази мисъл. А сега…
— Но… ти се грижиш за гроба на майка ми. Защо?
— Защото тя беше единствената ми майка. Тя ме отгледа. Тя ме обичаше. Тя беше единственият човек, който ме е обичал.
Сълзите се стичаха по лицето на Матей. Той осъзна, че целият му живот е бил лъжа. Лъжа, която го е държала далеч от семейството му, от единствения човек, който го е обичал.
— Георги… той те е измъчвал, нали? Затова си толкова слаба? — попита той, като се опитваше да овладее гласа си.
Анна кимна.
— Да. Но това е минало. Сега… сега имам Ели. Тя е всичко, което имам.
Матей я прегърна. Тя го прегърна обратно, с все сила. Двамата плачеха, скрити от света, на един стар гроб, който ги беше събрал.
— Моля те, кажи ми всичко. Кажи ми за живота си. Кажи ми за майка ми. И за Георги. И за Ели. И защо си болна?
Анна избърса сълзите си и започна да разказва. Разказа му за жестокия си баща, за това как майка ѝ се е грижела за нея, въпреки че не е била нейна дъщеря. Разказа му как е срещнала бащата на Ели, за тяхната любов, и за това как той е изчезнал, когато Ели се е родила.
— Той беше женен. И… се страхуваше. Имаше много пари. И… се страхуваше, че ще ги загуби. И той… изчезна.
Сърцето на Матей се сви. Той познаваше този тип мъже. Познаваше тази алчност.
— И сега… защо си болна?
— Имам… рак.
Думите ѝ го удариха като ток. Рак. Болестта, която бе отнела майка му. Той прегърна Анна отново, този път по-силно.
— Не, няма да те оставя. Ще те спася. Аз съм богат. Ще намеря най-добрите лекари. Няма да те оставя.
Анна се усмихна.
— Не е въпрос на пари, Матей. Няма лечение. Остават ми… няколко месеца.
Матей замръзна. Думите ѝ го обезсмислиха. Той не можеше да повярва. След толкова години… той най-сетне намери семейството си, само за да го загуби отново.
Глава пета
Матей не можеше да приеме думите на Анна. В главата му се въртяха мисли, а единственото нещо, което успя да си помисли, беше „Не, няма да я загубя“. Той веднага се задейства. Използва всичките си връзки, обади се на най-добрите лекари в страната, но всички му казаха едно и също: Няма лечение. Ракът е в напреднал стадий, няма надежда.
Но той не се отказа. Започна да търси в чужбина. Разполагаше с достатъчно пари, за да осигури на Анна лечение в най-добрите клиники в света. Започна да изпраща медицински досиета, да говори с лекари, да търси информация. И тогава… един лекар от Швейцария му отговори. Каза, че има надежда. Не голяма, но има.
Матей скочи от радост. Той се обади на Анна.
— Анна, има надежда! Ще те изпратя в Швейцария! Най-добрите лекари там! Ще се справим!
Анна беше скептична.
— Матей, не искам да си даваш парите. Просто… просто бъди до мен. И до Ели. Това е всичко, което искам.
— Не, няма да те оставя. Ще отидеш. Ще се оправиш. Ще живеем заедно. Ще бъдем семейство.
Анна се разплака.
— Ти си като майка ти. Толкова си добър.
Матей организира всичко. Купи билети, нае апартамент в Швейцария, плати за всички процедури. Тя се опита да откаже, но той не я остави.
— Ти си ми семейство. Аз ще се грижа за теб. Като майка ми се е грижила за теб. Сега е мой ред.
Анна и Ели заминаха. Матей остана в България, но всеки ден се чуваше с тях. Един месец по-късно, Анна му се обади. Гласът ѝ беше треперещ.
— Матей… той е тук.
— Кой? — попита той.
— Бащата на Ели. Аз… не знам какво да правя. Той ме е намерил.
Сърцето на Матей спря. Той веднага разбра, че това не е добро.
— Анна, не говори с него. Вземи Ели и тръгвайте. Веднага. Аз ще дойда.
— Не мога, Матей. Той… той е богат. Има връзки. Може да ни направи нещо.
— Той няма да ви направи нищо. Аз ще дойда. Веднага. Чакайте ме.
Матей грабна паспорта си и се отправи към летището. В главата му се въртяха мисли за този човек. Бащата на Ели. Човекът, който е изоставил Анна и детето си. Той трябваше да го открие. Трябваше да го накара да плати. За всичко.
Глава шеста
Матей пристигна в Швейцария. Веднага се насочи към апартамента на Анна. Когато влезе, я видя на дивана, разплакана. Ели седеше до нея и я прегръщаше.
— Анна, какво стана? Къде е той? — попита той.
— Той… дойде до вратата. Каза, че иска да се върне. Че се е променил. Че иска да бъде с Ели.
— И ти му повярва?
— Не знам… той… той е бащата на Ели.
— Той те е изоставил, когато си имала нужда от него. Защо сега се връща?
— Той каза, че… че ме обича. И че се е уплашил. Че е бил млад. Че е сгрешил.
Матей я погледна с гняв.
— Той те е изоставил, защото си била бедна. Сега ти имаш пари. Моите пари. Затова се връща. Той е алчен. Той те използва.
Анна сведе глава.
— Не знам. Може би си прав. Но… той е бащата на Ели.
— Ели има нужда от стабилен дом, не от човек, който я е изоставил. А ти имаш нужда от подкрепа. Не от човек, който ще те използва.
В този момент се чу звънец. Беше той. Бащата на Ели.
— Не го отваряй! — извика Матей.
Но Анна вече беше станала. Тя отвори вратата. Пред нея стоеше висок, елегантен мъж, облечен в скъп костюм. Той я погледна с тъжни очи.
— Анна, моля те. Дай ми шанс. Аз… аз сгреших.
— Ти… ти не си се променил — каза Матей, излизайки от апартамента. — Ти си същият.
— Кой си ти? — попита мъжът.
— Аз съм Матей. Аз съм семейството ѝ. А ти си… никой.
Мъжът се усмихна.
— Матей? Звучи ми познато. Ти ли си… онзи? Онзи, който се е оженил за… онова момиче, което е изгубило всичко?
Матей се вкамени.
— Откъде…
— Имам много връзки. Аз съм бизнесмен. Знам всичко. И знам, че ти си дал парите си за нея.
— Не са нейни, те са мои.
— Да, но ти ѝ ги даде, нали? Сега тя е богата. И аз я искам обратно.
— Тя не е предмет, който можеш да искаш. Тя е човек. И тя ме обича.
— Не, не ме обича. Тя обича теб, защото имаш пари.
— Матей! — извика Анна. — Какво говориш?
— Тя те е изоставила, нали? Съпругата ти. И сега ти… ти искаш да я заместиш с мен. Но аз съм друга. Аз не съм твоята играчка.
Сърцето на Матей се сви. В очите на Анна имаше гняв. Гняв към него. Тя не разбираше.
— Аз… аз не знам какво да кажа.
Анна затвори вратата. Матей остана сам пред нея. Беше направил всичко погрешно. Беше се опитал да я защити, но вместо това я беше обидил. Беше се опитал да ѝ помогне, но вместо това я беше наранил.
Глава седма
Анна не искаше да говори с него. Матей се опита да ѝ обясни, че е искал само да я защити, но тя не го слушаше. Думите му я бяха наранили. Беше ѝ казал, че се опитва да я замести, да замени съпругата си с нея. Това беше последното нещо, което искаше.
Въпреки всичко, той не се отказа. Той се обади на лекаря, който му беше препоръчан.
— Трябва ми вашата помощ. Имам нужда от лечение.
— Защо? Вие сте здрав.
— Не за мен. За нея. Анна. Аз съм готов да платя. Всичко. Само да я спасите.
Лекарят се съгласи. Той беше единственият човек, който беше готов да помогне. Матей му даде всички пари, които имаше. Всичките му спестявания, всичките му активи. Всичко.
Връщайки се в апартамента, Матей видя, че Анна и Ели си опаковат багажа.
— Къде отивате?
— Тръгваме си — каза Анна, без да го погледне.
— Защо? Не може да тръгвате.
— Не искам да съм с човек, който ме използва. Който ме вижда като заместител на бившата си съпруга.
— Това не е вярно! — извика той. — Аз те обичам! Аз те обичам от деня, в който те видях! Аз те обичам, защото си добра, защото си силна, защото се грижиш за майка ми!
Анна спря. Погледна го. В очите ѝ имаше гняв, но и сълзи.
— Ти… ти не ме познаваш.
— Познавам те! Аз те познавам по-добре от всеки друг! Аз знам всичко за теб, защото майка ми ми е разказвала! Тя ми е разказвала за теб, за това колко си силна, колко си добра. Тя те е обичала като собствена дъщеря.
— Това не е вярно! — извика Анна. — Майка ти ме е изоставила! Тя е избрала теб!
— Не! Тя те е пазила! Тя те е пазила от Георги! Тя те е пазила от неговата жестокост!
Анна се срина на земята. Плачеше. Матей коленичи до нея. Прегърна я.
— Аз ще се погрижа за теб. И за Ели. Аз ще се погрижа за всички.
— Но ти… ти си богат. Аз съм бедна. Аз не съм за теб.
— Не, ти си за мен. Аз съм празен. Аз съм никой. Ти си всичко. Ти си моят живот.
В този момент се чу звънец. Беше бащата на Ели.
— Здравейте, Анна. Да тръгваме ли?
— Няма да тръгваме никъде — каза Матей.
— Кой си ти? — попита мъжът. — Ти си… онзи, нали? Онзи, който се е оженил за…
— Да, аз съм онзи. А ти си… никой.
Мъжът се усмихна.
— Не съм никой. Аз съм бащата на Ели. А тя… тя е моя дъщеря.
— Тя не е твоя. Тя е наша.
Мъжът го погледна с гняв.
— Ще се погрижа за теб. Ще те накарам да платиш.
— Вече платих — каза Матей. — Платих всичко, което имах. Аз съм готов.
Мъжът извади нож. Матей се вкамени. Анна извика.
— Не! Не го прави!
— Ще го убия — каза мъжът. — Заради теб. Заради парите ти.
— Не! — извика Ели. — Не го прави!
Мъжът се обърна към Ели.
— Ели, хайде. Да тръгваме.
— Не! — извика Ели. — Не искам да съм с теб! Аз искам да съм с Матей!
Сърцето на мъжа се разби. Той се срина на земята.
— Не… не…
Матей се приближи до него.
— Виждаш ли? Тя не те иска. Тя иска мен. Защото аз я обичам.
Мъжът се изправи. Погледна Матей с гняв и болка.
— Ще се върна. Ще ви отнема всичко.
Мъжът избяга. Матей се обърна към Анна. Тя го прегърна.
— Аз… аз съм толкова глупава.
— Не си. Ти си най-силната жена, която познавам.
Глава осма
След няколко дни Матей, Анна и Ели се върнаха в България. Матей беше оставил цялото си имущество в ръцете на свой адвокат, за да се погрижи за него. Имаше единствено малко пари, които бяха останали.
Анна трябваше да започне химиотерапия. Матей беше неотлъчно до нея. Ели се беше превърнала в негова дъщеря.
— Аз… аз съм толкова щастлива — каза Анна, докато седяха на пейката в гробището. — Аз имам теб. Имам Ели. Имам… семейство.
— Да — каза Матей. — Имаме. И никой няма да ни го отнеме.
В този момент, от далеч, се чуха стъпки. Беше мъжът. Бащата на Ели. Той носеше в ръка пистолет.
— Казах ви, че ще се върна — каза той. — И ще ви отнема всичко.
— Не! — извика Матей. — Не го прави!
— Ще те убия! — извика мъжът.
— Не! — извика Анна. — Не го прави!
Мъжът се усмихна.
— Ще те убия. И тогава… тя ще се върне при мен.
— Не, няма да се върне. Тя ме обича.
Мъжът се разсмя.
— Никой не те обича. Ти си никой.
— Не съм никой. Аз съм баща на Ели. Аз съм мъж на Анна. Аз съм семейство.
Мъжът се прицели. Но в този момент, се чу друг изстрел.
Мъжът се срина на земята.
Матей се обърна. Зад него стоеше друг мъж. Беше Георги, бащата на Анна.
— Той… той искаше да те убие — каза Георги. — Аз… аз го убих.
— Защо? — попита Матей.
— Защото… той е искал да те убие. Аз не съм добър човек. Аз съм… аз съм лош. Но… аз… обичам дъщеря си. Искам тя да е щастлива.
Матей се вкамени. Човекът, който е измъчвал Анна, който е бил жесток, който е бил причината за всичко, сега… сега я е спасил.
— Аз… не мога да повярвам — каза Матей.
— Не вярвай. Просто… просто бъди щастлив.
Георги се обърна и си тръгна.
Матей се приближи до Анна. Тя беше в шок.
— Той… той го е убил. За мен. За теб.
— Да — каза Матей. — Да.
Глава девета
Животът продължи. Анна започна лечението си, Матей беше до нея. Ели се беше адаптирала към новия си живот. Тя го наричаше „татко“. Матей се чувстваше щастлив. Беше намерил семейство. Беше намерил любов.
Един ден, Анна се събуди с висока температура. Матей я заведе в болницата. Лекарят му каза, че е криза. Че трябва да се подготви за най-лошото.
Матей не можеше да повярва. Той беше дал всичко, за да я спаси. А сега…
— Матей, не плачи — каза Анна. — Аз съм щастлива. Имам теб. Имам Ели. Имах… един прекрасен живот.
— Не! — извика той. — Не! Няма да те загубя! Няма да те оставя!
— Няма да ме загубиш. Аз ще бъда винаги до теб. И до Ели.
Анна почина на следващия ден. Матей беше сам. Той се върна в апартамента си. Беше празен. Беше… самотен.
Ели дойде при него. Прегърна го.
— Татко, не плачи. Мама е на по-добро място. Тя е щастлива.
Матей я погледна. В очите ѝ видя Анна. Нейната сила, нейната доброта, нейната любов.
— Да, права си. Тя е щастлива. И ние ще бъдем щастливи.
Матей прегърна Ели. Те бяха семейство. Те бяха заедно. И никой нямаше да ги раздели.
Глава десета
Минаха години. Матей и Ели живееха заедно. Той ѝ разказваше за майка ѝ, за това колко е била силна, колко добра. Ели растеше, превръщаше се в красива, умна и силна жена. Точно като майка си.
Матей никога не забрави Анна. Тя беше винаги в сърцето му. Той беше станал по-добър човек, благодарение на нея. Беше намерил себе си, благодарение на нея.
Един ден, Ели се прибра вкъщи.
— Татко, аз… аз се омъжвам.
Матей се усмихна.
— Кой е той?
— Един прекрасен мъж. Той ме обича. И… той е много добър.
— Аз съм сигурен, че е.
Матей я прегърна. Беше щастлив за нея. Беше щастлив, че тя е намерила любовта. Беше щастлив, че тя е щастлива.
На сватбата ѝ, Матей седеше до нея. Гледаше я как се усмихва, как се радва. Беше красива.
В този момент, той усети нечие присъствие до себе си. Обърна се. Беше Анна. Тя се усмихваше.
— Аз… аз съм щастлива — каза тя.
— Аз също — каза Матей.
Анна изчезна. Матей се усмихна. Тя беше винаги с него. Тя беше винаги в сърцето му.
Животът продължаваше. Матей беше сам, но не беше самотен. Той имаше Ели. И имаше спомени. И имаше любов. Любовта на Анна. Любовта, която го беше спасила. Любовта, която го беше променила.
Глава единадесета
Години по-късно, Матей седеше сам на пейката в гробището. Беше стар, но очите му все още светеха. Той гледаше гроба на майка си, а до него гроба на Анна. На двете плочи имаше свежи цветя. Ели ги беше оставила.
Матей се усмихна.
— Аз… аз съм щастлив. Аз имах… прекрасен живот.
Той затвори очи.
В следващия момент, той се събуди. Беше млад. Беше до гроба на майка си. Беше… сам. Но не беше самотен.
— Господине, ще ми помогнете ли?
Тихият глас го изтръгна от мислите му. Той се обърна.
Пред него стоеше малко момиченце, босо в тревата, държейки кофа почти колкото самата нея. Косата ѝ се лепеше по челото от лятната жега.
— Трябва да полея цветята, които засадихме с мама. Но тя днес е болна… Ако не го направя, ще увехнат – каза тя с широко отворени, тревожни очи. – Само… не ѝ казвайте, че съм дошла сама.
Матей се усмихна.
— Разбира се. Аз съм Матей.
— Аз съм Ели.
Той знаеше. Той знаеше, че това е началото на нещо. Нещо, за което дори не подозираше, че има нужда. Проблясък на смисъл. Причина отново да му пука.
Това, което последва на онова гробище… тихо щеше да промени целия му живот.
About the Author
