Анна се събуди по-рано от обикновено. Навън едва започваше да се развиделява, но трети петли вече бяха пропели. Трябваше да става; от дългото лежане само щеше да се появи отпадналост. Трябваше да издои Зорка, да даде зърно на кокошките и да приготви мешанка: добитъкът си иска грижи. Човек може да хапне набързо, но тях трябва да ги нахрани навреме и да се погрижи. Отпила набързо мляко от стомната, тя се отправи към обора. Разнебитената врата изскърца, пускайки трудно стопанката. Ех, рано си отиде Стефан, оставяйки я сама-самичка. За седем години и къщата, и стопанството бяха занемарени. Колкото и да се въртеше, без мъж не можеше да се справи с всичко, пък и годините не бяха същите. Макар и да не беше съвсем стара, вече не беше и млада. Пенсията не я даваха напразно: и силите намаляха, и предишната бързина изчезна. Но грях е да гневи Бога, още успяваше да се грижи за Зорка, без нея щеше да е съвсем трудно. Така че няма защо да унива, Анна. Върви по-добре разсипи млякото по буркани: за пиене, за извара, за съседските деца, които нямаха крава.
След като се погрижи за стопанството, Анна реши да отиде до магазина, за да попълни запасите от зърнени храни и брашно. Утрото беше също толкова сиво и мрачно, колкото и на разсъмване, сякаш слънцето беше решило да си вземе почивен ден. Натоварила пълна чанта, жената вече се беше запътила към изхода, когато в магазина влезе мръсен, окъсан, но по някаква причина усмихнат млад мъж. Лицето му носеше следи от скорошни побои, по косата му беше засъхнала кръв.
– Защо се усмихваш така, горкият? – съчувствено попита Анна, удивлявайки се на поразителното несъответствие между външния вид и изражението на лицето.
– Сега ще си купя хляб – усмихна се още по-широко младежът и, разтворил стиснатия си юмрук, показа на жената няколко дребни монети, лежащи на мръсната му длан.
– Анна, не го разпитвай, нищо не помни – обади се Люси, продавачката. – Появи се преди няколко дни, питахме го, питахме го, но все без резултат. Всичко уж разбира, но паметта му е напълно изгубена.
– Ама той трябва в болница, в района – разтревожи се състрадателната жена. – Той е целият пребит, може нещо да си е повредил.
– Анна, какво говориш? – сви рамене Люси. – Забрави ли, че след Барановка мостът е повреден, а в обход може да се мине едва когато пътят изсъхне след три дни дъжд? Кой ще го закара сега до района?
Младежът помръкна. На доброто му и открито лице се появи изражение на безпомощност и отчаяние. Сърцето на Анна се сви и неочаквано дори за самата нея, тя му предложи:
– Ето какво, драги. Ела с мен. Нощите вече са студени, а и денем не е особено топло. Ще полежиш малко, после ще измислим нещо. Името си помниш ли?
Младежът поклати отрицателно глава.
– Е, щом не помниш, после ще си спомниш. А засега ще бъдеш Алексей. Аз така все син исках да кръстя, пък ето, родиха се две дъщери.
От магазина излязоха заедно. Младежът вървеше, залитайки, след Анна и понякога стенеше. Явно силно го беше налегнало. Жената мълчеше. Защо да тревожи човек в такова състояние? Сега ще се приберат, тя ще му запали баня, ще му даде прясно мляко, нека полежи малко, да поспи. Да, трябва да отиде при Семьоновна за билки. Докато официалната медицина е недостъпна, ще я замени народната. Тя макар и бавно, но също помага. Да, и при участъковия трябва да отиде, може някой да търси горкия, но да не може да го намери.
Банята се получи добре. Семьоновна не подведе, дойде сама да види пострадалия. Опипа ставите, цъка с език, донесе и мехлеми за раните, и отвари за пиене, дори остана с Анна, за да изкъпе болния в банята. Двете отмиха засъхналите кървави корички, подстригаха косата около раните, намазаха с мехлем натъртванията и синините. Пострадалият мълчеше и само от време на време избърсваше коварната влага от очите си. Жените не го разпитваха, справедливо смятайки, че е по-добре да оставят това за по-късно. Изпил половин стомна мляко с резен пресен хляб, младежът легна и веднага потъна в дълбок сън.
– Ти, Анна – промърмори Семьоновна, дъвчейки устни, – засега изобщо не го тревожи. Тези негодници уж почти не са докоснали ръцете и краката му, но главата му е пострадала сериозно. Нека спи колкото си иска, сънят само ще му е от полза. Давай му отвара три пъти на ден. Аз съм добавила там билки за спокойствие на духа, струва ми се, че не само от побои паметта му се е изгубила, но и от уплаха. Като се успокои, може и да си спомни нещо.
– А Григорий у дома ли е, или е заминал по работа? – попита Анна за местонахождението на участъковия.
– Вечерта трябва да се прибере – усмихна се Семьоновна. – Само че много не разчитай на него, сама знаеш, на него му е нужен интерес във всяко нещо. А от теб какво да вземе? Кофа мляко? На него би му трябвала кофа самогон… А така какво да се отвлича от подготовката за заслужен отдих? Но опитай, може и да знае нещо.
Вечерното посещение при Григорий Иванович очаквано даде малко резултат. Не, той се кълнеше, че ще прегледа всички обяви за издирване, но по лицето му ясно се четеше, че за тези бездомници такава им е работата – да бъдат бити, и нищо няма да им стане от няколко синини, ожулвания и рани: този народ е жилав, защо да се тормози излишно. Въздъхвайки, Анна Петровна побърза обратно към своя гост, страхувайки се да го остави сам за дълго.
Алексей спа до средата на следващия ден. Отначало скочи от леглото, явно изцяло забравил събитията от предния ден, после видя Анна, усмихна се и произнесе:
– Аз си мислех, че всичко ми се е присънило.
– Не ти се е присънило, драги, ето, пий си билките, сега ще закусваме – забърза към кухнята за отвара Анна, с крайчеца на окото си отбелязвайки, че новоизпеченият Алексей днес вече е малко по-добре.
Така потекоха дните, пълни с грижи и грижи за болния. Билките на Семьоновна, млякото на Зорка и усилията на Анна се отразиха добре на Алексей. Той започна лека-полека да се възстановява: да излиза на двора, да седи дълго на оскъдните лъчи на есенното слънце, а после дори се зае да поправи разнебитената врата на обора на Зорка. Пътят до районния център отдавна беше изсъхнал, но Анна вече не бързаше да изпраща там Алексей. Да не би да се заядат с човека без причина, без нищо, документи няма, нищо за себе си не помни, да не му навлече неприятности с добри намерения. А тук… Григорий е власт, той знае за Алексей, нека всичко си върви както си върви. А като се закрепи момчето, ще видим. Може сам да си спомни нещо…
Но паметта, за разлика от силите, не се връщаше при Алексей. Той очевидно силно се притесняваше за това, вървеше навсякъде по петите на Анна като малко дете, стараеше се да помага в стопанството. Периодично в очите му се виждаше напрегната работа и усилие да си спомни миналото си, но тази врата беше плътно затворена и надеждно пазеше своите страховити тайни. Алексей се оказа доброжелателен, сговорчив и незлобив, добре се разбираше с всички, с които му се налагаше да общува, само насън често се мяташе по възглавницата и стенеше, преживявайки някакви свои неприятни сънища, за които сутрин или не помнеше, или не искаше да говори…
В един от хубавите есенни дни, когато градината вече беше почистена и подготвена за зимата, Анна стана по тъмно и се обърна към вече приключилия със скромната си закуска Алексей, който след побоите имаше абсолютно безсънни нощи:
– Сине, можеш ли да дойдеш с мен до града? Реших да посетя дъщеря си, събрах чантата, но тя се оказа много тежка. Няма ли да ми помогнеш?
– Защо да не помогна, ще помогна – леко отвърна Алексей. – А Вие имате ли дъщеря? Никога не сте казвали.
– Имам – усмихна се Анна, – и не една, а дори две. Само че те отлетяха от дома: всяка си има свой живот, свои грижи. Днес точно навършвам седемдесет години, ето затова искам да отида при по-малката, тя живее по-близо, за един ден ще се върнем.
– Ето това е! – лицето на Алексей се източи. – Имате юбилей, а аз нито знам, нито имам подарък. Не е добре така.
– Ето, ще дойдеш с мен и това ще ми бъде подарък. Иначе аз съм натоварила и мляко, и извара, и мед със сметана, сякаш съм млада, а годините вече не са същите. Хайде, приготвяй се, че автобусът е далеч, да не закъснеем.
Алексей веднага навлече старото си яке, подхвана тежката чанта и, застанал отдясно на своята благодетелка, закрачи заедно с нея към автогарата.
Само по пътя Анна усети как болният ѝ крак, повреден още в младостта ѝ, се влоши от промяната на времето. Ох, Светла, Светланка, за цял живот остави спомен на майка си. Жената потрепна и сега, спомняйки си онзи ужас, когато видя по-малката си дъщеря да тича към нея с вик: „Мамо!“, без да гледа настрани и без да вижда леката кола, излязла иззад завоя. И как успя тогава? Разстоянието беше прилично. Вярно казват, че от уплаха човек понякога прави невъзможното. Ето и тя, извършила някакъв напълно невероятен гигантски скок, по чудо успя да избута Светла, но сама попадна под колелата. Ох, и как се трудиха тогава лекарите в болницата, за да ѝ сглобят крака! Но колкото и да се стараеха, все пак остана малко по-къс от другия, причинявайки големи неудобства през целия живот и отговаряйки с болка на всякакви капризи на времето. Ето и сега се разболя, усилвайки куцането и забавяйки стъпките.
Перспективата да закъснеят за автобуса ставаше все по-реална и Алексей, бързо преценявайки ситуацията, решително взе от ръцете на Анна втората чанта, свали си шалчето от врата, завърза с него двете чанти заедно и прехвърли тази тежка връзка през рамото си. След това, подложил лакътя си и промърморвайки: „На буксир, Анна Петровна!“, повлече и нея, почти на гръб, към автогарата.
Задъхани и изпотени, те се вмъкнаха в салона на автобуса две минути преди тръгване и без сили се свлякоха на седалките.
Късният ноемврийски изгрев посипа хоризонта с розова позлата, украсявайки с отблясъците си почернялата равнина. Автобусът леко друсаше по неравностите, а сърцето на възрастната жена се изпълваше с мъчително очакване за радостна среща с дъщеря си, която дори не подозираше за това посещение. Пътят успокояваше, зад прозореца прелитаха оголени дървета и Анна, нежелаейки това, незабележимо се потопи в спомени. Пред очите ѝ се изредиха старата им колхозна ферма с телета, на която бяха отдадени почти четиридесет години тежък живот, и старият порутен родителски дом със сини капаци, на които бащата с неизменното си стремеж към красота всеки път обновяваше изрязаните белоснежни лебеди, и новият, построен, просторен, вече техен със Стефан дом, в който живяха душа в душа не много, не малко, четиридесет и пет години. Това сега той вече беше хлътнал в земята и потъмнял, а тогава това не беше дом – а палат! Вярно, дълго време им беше самотно в този палат; никак Господ не им даваше деца. И молеха, и се молеха, дори почти се отчаяха: приготвиха се да вземат сираче от сиропиталище. Но животът неочаквано обърна всичко: отначало тя, Анна, дългоочакваното си дете износи, а после, не в никакво сиропиталище, а в съседното село сирачето се появи. Партньорът на Стефан, Тимофей, реши със съпругата си да отиде за покупки в районния център и не поиска да върви до далечния мост, а пеша по леда на отсрещния бряг се отправи. Но ето че пролетта вече започваше да взима своите права и ледът се пропука точно под тях. Ако имаше хора на брега, може би щяха да ги спасят, но в делничен ден нямаше никой. Добре че Лена не бяха взели със себе си, бяха я завели на ясла. А да я вземат от яслата вече нямаше кой. На тях със Стефан тогава едновременно им дойде мисълта да вземат момичето при себе си. Много бързо им я дадоха: всички свои, познават се, те със Стефан се ползваха с уважение сред хората, никой и не помисли да създава пречки. А скоро и Светлана се роди. Така и растяха като родни сестри: по-голямата и по-малката. Дружно растяха, макар и различни. Буйната Светла, макар и по-малка, винаги защитаваше тихата Лена пред децата, а покорната Лена, може би само тя успяваше да усмири буйния нрав на по-малката сестра с добра дума и убеждения. Ето, разлетяха се и двете сега. Светла макар и недалеч, може да се види, а Лена след учението в столицата така си и остана: и добра работа си намери, и апартамент си взе на ипотека. Какво да кажем, сериозна тя винаги е била и Господ не я е лишил от ум. А ето Светлана… С нея е по-сложно. Макар и под носа, но учението заряза, на работа също не се стреми, само мъже в главата ѝ. Трябва да се види, родният ѝ мъж не призна сина си, отиде да прави тест за бащинство. Право в десетката, не негов се оказа Митя. Анна тежко въздъхна при мисълта за внука си. Кафявоокото, бързо момченце заемаше специално място в сърцето ѝ, недостъпно дори за любимите ѝ дъщери. Явно недаром казват: „Първият внук – последното дете“. Жалко, че трябва да се задоволява само с телефонни снимки: Светла, безсрамницата, почти от бащиното погребение в родния дом не се е показала. Лена, ето, от столицата по-често идва. Но нищо, сега ще се срещнат, ще пият чай с дъщеря си, ще поговорят с Митя. Той, навярно, съвсем голям вече, само да не се окаже, че не иска да говори с баба си. Ех, беда голяма, без баща момчето расте, без мъжка ръка и наука.
Анна погледна задрямалия Алексей: прав нос, твърда гънка на устните, здрави ръце. Само да му се харесаше на капризната Светла! Алексей е добро момче, сериозно, виж ти, може и да се успокои с него. Едновременно и Митя щеше да има добър баща, и при нея на село щяха да се отбиват по-често.
Нищо неподозиращ за далечните планове на Анна, Алексей изведнъж отвори очи, протегна се, погледна през прозореца и палаво намигна:
– Приближаваме ли вече?
– Боже мой, а аз съвсем се замечтах, сега трябва да слизаме! – плесна с ръце Анна, забързано си слагайки кърпата и набързо закопчавайки палтото.
Апартаментът на Светла ги посрещна с плътно спуснати щори на прозорците и затворена врата, която никак не искаше да се отвори на многократния звънец. И едва когато разочарованата Анна вече беше напълно сигурна, че дъщеря ѝ не е вкъщи, зад вратата бавно проскърцаха чехли и неохотно щракна ключалката. Светла стоеше на прага сънена, неподдържана и недоволна.
– Здравей, дъще, аз дойдох при теб, за юбилея си реших да дойда. Мисля си, че ти нямаш време да се откъснеш, та аз сама дойдох.
– А този кой е? – никак не реагирайки на поздрава на майка си, кимна с глава Светла към Алексей.
– Това е мой гост, Алексей се казва – отвърна Анна. – Налетяха го здраво, загуби си паметта, ето, при мен живее засега, помага в стопанството.
– Настанил се, значи – парира Светла, недоброжелателно гледайки към намръщилия се Алексей. – Надявам се, няма да му препишеш къщичката си?
– Дъще, не те ли е срам да говориш така? – с последни сили майката се стараеше да не обръща внимание на негостоприемния прием. – Каква къща, за какво говориш? Аз дойдох при теб за празника си, толкова време не сме се виждали, не сме чужди хора. Хайде поне да влезем в стаята, какво стоим на прага? Много ми липсва Митя, виж, донесох му лакомства.
– Митя спи – без да се помръдне, отговори дъщерята. – Друг път ще се видите.
– Как така друг път? Ти какво, няма да ни пуснеш дори на прага?
– Извинявай, мамо, не мога. Мъжът ми е ревнив. Като види твоя гост – няма да се зарадва. Нали вече веднъж са го били? Ето, стига му. Между другото, и мен няма да ме погали по главата за гостите, той е на работа нощна смяна, спи цял ден преди това. Не ми чети морал. Моят живот – строя го както си искам. Сега имам такъв мъж. Затова, че забравих за юбилея, прости. Но ето ти триста рубли, купи си нещо: бельо там, халатче или зимни пантофи, каквото ти попадне. А аз ще си доспивам, в три часа легнах.
С тези думи, обкованата със стара мушама врата силно се затръшна, отрязвайки всякаква надежда за среща с обожавания Митя и семейното уреждане на неразумната дъщеря.
Нищо не виждайки пред себе си, Анна започна бавно да слиза по стълбите. Алексей, с играещи челюсти и неволно стиснали тежки юмруци, мълчаливо тръгна след нея. Голямата карирана чанта, пълна с подаръци, така си и остана сиротливо да стои пред вратата.
Пътят към дома премина в пълно мълчание. Анна тихичко гълташе сълзи, Алексей мрачно и съсредоточено гледаше през прозореца, усилено стараейки се да отклони поглед от здраво стиснатата в ръката на жената банкнота. Вкъщи също мълчаливо се разотидоха по ъглите и дълго се въртяха, нарушавайки нощната тишина ту с тежки въздишки, ту със скърцане на леглата.
Сутринта всичко се промени кардинално. С първия автобус от столицата пристигна Лена, радостна, усмихната, веднага стоплила помръкналата къща със своята топлина и грижа.
– Мамо, прости, че вчера в самия рожден ден не успях, трябваше спешно да предам проект на шефа – извиняваше се тя, увивайки раменете на майка си с донесения в подарък пухен шал. – Е, топло ли е?
– Колко е топло, дъще – кимаше майката, бършейки скришом радостни сълзи. – И добре, че вчера не успя. Аз и Алексей бяхме по работа, само щяхте да ни чакате напразно.
– Алексей, Вие се погрижете за майка ми, щом съдбата Ви е докарала тук. Тя все гледа да работи повече, а да почива по-малко, не е свикнала да се щади. Затова тази мисия Ви поверявам. Обещавате ли? – палаво се обърна Лена към мъжа.
Алексей, свел поглед, измънка нещо, което означаваше съгласие, и смутено почеса вчерашната ситина по брадичката.
На масата поседяха задушевно. Под наздравици, спомени, шеги и приказки се разлетяха от масата и солените гъби на Анна, и донесените от столицата от Лена деликатеси, и набързо изпечения рибен пай. Алексей се отпусна, също се шегуваше, грижеше се, както можеше, за жените и дори се предложи сам да издои по такъв случай Зорка, за щастие, тя го допускаше до себе си и няколко урока по доене вече беше взел от Анна.
– Мамо – изведнъж сериозно каза Лена, когато Алексей, тракайки с кофата, отиде в обора, – хайде да го заведа със себе си, за да го покажа на лекари. Имам познати, засега ще минем без паспорт. Може би му е нужно специфично лечение, а времето в такива случаи може да работи и против него. После ще се упрекваме, че сме пропуснали. Добър мъж е, по всичко личи: и отзивчив, и работлив, и не е глупак.
– Хайде, дъще – охотно се съгласи Анна. – При вас там, навярно, не е нашият районен център, където освен първа помощ малко какво друго ще получиш. Жалко ми е за него, направо душата ме боли. Попаднал е някъде в беда, а сега се мъчи.
– Млад мъж – шеговито извика Лена на Алексей, когато той, доволен от първото си доене, внесе в кухнята кофа с прясно мляко, – а не искате ли да ме придружите на обратния път? – и вече сериозно добави: – Ще те покажа на лекари. Колко можеш да се скиташ като Иван, който не помни рода си? Паметта трябва да се възстанови.
Лицето на Алексей се промени и той хвърли на Лена поглед, изпълнен с недоверие, вътрешна борба и отчаяна надежда. Момичето не го пришпорваше, стоеше мълчаливо, гледайки спокойно и твърдо право в очите му. След няколко секунди погледът на Алексей омекна и утвърдителен кимване беше недвусмислен отговор на направеното предложение.
– Е, добре – меко каза Лена. – Утре ще тръгнем. Ще останеш засега при мен. За прегледа ще се уговоря.
Сутринта Алексей отново мъкнеше тежка чанта с подаръци до автогарата, но вече за Лена. Анна, излязла от портата, с надежда ги гледаше след себе си, леко се кръстеше и тихичко ги благославяше.
След седмица се обади Лена. Тя съобщи, че новините са добри и не толкова добри. Добрите се състояха в това, че, слава Богу, не откриха сериозни нарушения при Алексей, но предстоеше продължителна и скъпа рехабилитация. Затова не толкова доброто се състоеше в това, че засега не е съвсем ясно откъде да се вземат пари за това. Анна се разтревожи и вече беше предложила да продаде своята любимка Зорка, но Лена категорично отказа, заявявайки, че това е крайна мярка, която все пак не решава напълно въпроса и засега ще опитат да търсят по-малко радикални начини за излизане от ситуацията. По това, с какво безпокойство и участие разказваше Лена за Алексей, многоопитният майчински сърце веднага усети първите кълнове на зараждащо се чувство и затаи дъх в тревожно очакване и спасителна надежда.
Вечер, след като приключваше с дневните си грижи и дела, Анна палеше кандилце и гледайки изписаните ликове на Богородица и Николай Чудотворец, горещо се молеше за своите, толкова различни дъщери и за болния Алексей, молейки им всички милост и застъпничество.
Горещата майчина молитва, изглежда, не остана нечута и след известно време развълнуван глас на по-голямата дъщеря съобщи, че ситуацията с Алексей се е променила коренно и изобщо той не е никакъв Алексей, а Владислав, и пари за лечение вече имат в пълен обем. Нищо неразбиращата Анна ахна, отпусна се на столчето и помоли Лена да обясни всичко добре и по ред. Отдъхвайки си и вземайки се в ръце, дъщерята съобщи, че докато са пътували с Алексей по лекари, някой от бившите му колеги го е познал на улицата и е дошъл да се поздрави. Алексей, естествено, не е разпознал познатия, а на Лена се наложило да обясни случилото се. Колегата загрижено намръщил вежди, взел ѝ номера на телефона и си заминал по работа. А вечерта в слушалката се раздал властен мъжки глас, представил се като Юрий Александрович, и помолил Влад, тоест Алексей, по телефона. Той се развълнувал, говорел несвързано, очевидно паметта му подхвърляла някакви разпокъсани откъслеци от спомени, но не можел да ги свърже в цялостна картина и слушалката отново преминала в ръцете на Лена. Юрий Александрович делово съобщил, че тъй като всичко случило се е пряк резултат от служебната добросъвестност и човешка порядъчност на Влад, той, като негов бивш шеф, изпраща утре своя подчинен в клиника с отлична репутация и поема всички разходи по лечението му. Затова той моли милото момиче Лена, която е взела такова горещо участие в съдбата на Влад-Алексей, да му събере сутринта най-необходимите вещи и напълно да престане да се тревожи за проблемите на неговото възстановяване. Последното Лена, естествено, не обещала на Юрий Александрович, тъй като сегашният Влад вече не ѝ е съвсем чужд човек и тя все пак ще се тревожи за здравето му.
„Благодаря ти, Господи!“, прошепна, след като приключи разговора с дъщеря си, Анна и, изсушавайки с крайчеца на кърпата си навлажнените очи, се отправи към Зорка, за да сподели с любимото животно своите радости под звъна на тънките млечни струйки в емайлираната кофа.
Дните минаваха един след друг, Лена редовно се обаждаше на майка си, съобщавайки все нови подробности за възстановяващия се Влад, за постепенно връщащата се памет, и Анна разбираше, че отношенията на младите стават вече нещо много по-голямо от просто участие в съдбата на друг човек и неговата благодарност за това. А точно на стара Нова година старата портичка се отвори и със скърцане на прясно навалял сняг във двора влязоха Лена и представителен млад мъж с модерно палто, в когото от пръв поглед беше невъзможно да се разпознае обърканият и извън релси Алексей.
– Ето, сега вече ти със сигурност, Владислав, друго име няма да си намериш – радостно се усмихна на скъпите гости Анна, излязла да провери кокошките си в курника.
– Ти поне да беше разказал как те е сполетяло това – зададе възрастната жена отдавна мъчещия я въпрос, чупейки дърва за разпалване на печката.
– Ами нищо интересно – тъжно се усмихна Влад, подреждайки донесените от бараката дърва. – Обикновена, общо взето, за нашето акулско време история. Работех при Юрий Александрович като мениджър по продажбите, може да се каже, че бях дясната му ръка, а в съвета на директорите започнаха да копаят под него. Аз за тях съм дребна риба, но се случи така, че в ръцете ми попаднаха документи, заради които шефът можеше сериозно да пострада. Взех ги със себе си, но предварително се сетих да ги снимам и да ги препратя на шефа по интернет. Тръгнах си към вкъщи, а по пътя някакви момчета ме нападнаха. Взеха ми папката с документите, мен сигурно щяха да ме довършат, но успях да се хвърля през парапета на моста в реката. От удара във водата загубих съзнание, те явно са ме помислили за мъртъв. Плувах известно време така, после се свестих, излязох на брега. От шока и болката нищо не можех да си спомня. Ето така се скитах насам-натам, отначало се криех от хората, необясним страх все ме гонеше и гонеше някъде с нощни влакове и черни пътища. После страхът започна да отслабва, а и гладът не е леля, започнах да излизам при хората, за да се прехранвам. Така, не помня как, стигнах до вашето село и срещнах Вас, Анна. А по-нататък вече всичко ви е известно.
– А нападателите ти не ги ли намериха? – обзета от чувство за справедливост, попита Анна.
– А как ще ги намериш? Те бяха наемници, а хората, които ги наеха след скандала заради изпратените от мен на шефа документи, заминаха в чужбина. Да Бог с тях, земята е кръгла, така или иначе, своето пак ще си получат.
– Мамо, а ние дойдохме не просто така – включи се в разговора дошлата Лена. – Ние с Влад искаме да се оженим. Няма да правим големи тържества, така тихичко ще се подпишем. Ще ни благословиш ли?
Анна стана сериозна, отиде до иконостаса и свали от рафта старата, получена още от баба ѝ икона на Спасителя, три пъти прекръсти с нея младите.
– Съвет и любов – каза тя. – Само че вие, старицата, изобщо не ме забравяйте, никого май, освен вас, аз нямам в живота си.
– Няма да те забравим – клетвено обеща Влад и силно прегърна Анна през раменете.
От този ден нататък на сърцето на Анна стана по-спокойно. Лена си имаше семейство, Влад, по всичко личи, щеше да бъде добър съпруг, може би щеше да доживее и внуци. Вярно, при мисълта за внучки сърцето ѝ започваше да боли с неизтощима болка за кафявоокия Митя. Как ли му е там, с безпътната Светла и с променящите се нейни мъже? Не е редно дете да расте в такава обстановка. Още повече, че Митя е добро, умно дете, от него при друг развой на събитията щеше да излезе нещо добро в живота. Тези мисли Анна споделяше с Лена, разказвайки ѝ само за неуспешното си юбилейно посещение при по-малката дъщеря.
И всичко би било добре, но към пролетта към Анна се промъкна стара болест. Болният, неправилно сраснал още в младостта ѝ крак се разболя сериозно, предизвиквайки, освен вече обичайните симптоми, болка в гърба, слабост в краката и нестабилна походка. Медицината вдигна рамене: „Какво искате, и така с такива счупвания и натоварвания нелошо сте тичали. Сега натоварванията рязко да се намалят, щадящ режим, физиотерапия. Ще живеете сто години, не се безпокойте.“ Зорка със сълзи се наложи да бъде продадена, но и без нея работата по стопанството стана вече непосилна за Анна. Не желаейки да безпокои току-що намерилата семейно щастие Лена, майката се обади на Светлана, дълбоко в душата си не особено надявайки се на положителен резултат.
– Мамо, а аз какво мога да направя? – дрезгаво попита слушалката с гласа на Светла. – Аз сама имам много работа. Как си представяш, аз да тичам при теб да се бъхтя по стопанството? На мен самата ми трябва някой да ми помогне. Звъни на Лена, тя е в столицата, там и медицината е по-добра.
Изведнъж в слушалката се чу мъжка ругатня, отчаян момчешки рев и Светла, без да се сбогува, се втурна да разтървава каращите се, крещейки в движение и на двамата.
„Трябва да взема Митя от този ад“, помисли си Анна, без дори особено да се разстрои от отказа на дъщеря си, и въздъхвайки, започна да набира номера на Лена.
Няколко дни по-късно Влад вече изнасяше скромните вещи на тъщата си и ги товареше в камиона, който стоеше до двора. Анна, хлипайки, носеше внимателно любимите си икони, опитвайки се да ги настани отделно на седалката.
– Не се измъчвайте така – успокояващо каза Влад. – Е, какво да се прави, дойде време да се погрижите и за себе си. При нас ще ви е добре, процедурите в поликлиниката са наблизо, районът е зелен. А няма да скучаете особено, особено към есента – той изведнъж загадъчно се усмихна. – Нали знаете много приспивни песни?
От изненада Анна покри устата си с ръка, а после радостно се усмихна, силно прегръщайки смутения Влад.
– Мамо, остани при нас завинаги – предложи Лена вкъщи, подреждайки в гардероба вещите на майка си. – Къща без стопанин, сама знаеш, бързо се руши. Ако ни е трудно, ще се преместиш в моя ипотечен апартамент, той все пак сега стои празен. Може би да продадем къщата, докато още е в добро състояние? С парите ще разполагаш сама, както искаш, не съм от корист, честна дума.
– Знам, дъще, че не си от корист – въздъхна Анна. – Жал ми е за къщата ни, но си права. Ще занемарим нашия дом със Стефан, а той не затова го е строил. Само че ти сама се заеми с този въпрос, стара съм вече да търся купувачи.
– Мамо, купувачи ще търсят брокери, те сами ще се справят – усмихна се Лена, отправяйки се към кухнята да приготви чай.
Дълго или кратко, но купувачи в крайна сметка се намериха. При това точно такива, каквито тайно желаеше Анна: младо, здраво семейство с деца. Ще има детски гласове в къщата, както мечтаеше покойният Стефан. През уикенда Влад и Лена заведоха Анна до къщата, за да се сбогува и да вземе някои паметни вещи. Тя тъкмо се разхождаше из двора, стараейки се да запомни всеки ъгъл, когато портата се отвори, пускайки в двора разгневената и недоволна Светла.
– Е, майко, значи решила си къщичката тихичко зад гърба ми да продадеш? Ама не, добри хора ми разказаха, не позволиха родната дъщеря без наследство да остане – започна тя да настъпва майка си, без да обръща внимание на излезлите на шума Лена и Влад.
Очите на Анна се втвърдиха:
– Влизаме вкъщи – хвърли тя кратко на дъщеря си и тръгна първа.
В къщата настъпи неловка тишина, нарушавана само от недоволното сумтене на Светла и поскърцването на диванчето, на което се бяха настанили Лена и Влад. Анна постоя замислена, а после бръкна в джоба си, извади от портмонето си три банкноти по сто рубли и ги сложи на масата.
– Наследство, казваш? Ето го, твоето наследство. Аз ти давам това, което ти успя все пак да откъснеш от себе си веднъж за родната си майка. Повече няма какво да ти дам. Аз съм лоша майка. Аз възпитах родната си дъщеря много по-зле от осиновената. Затова парите за къщата ще получи Лена, тя успя да израсне като човек. А това е твоят дял, повече не си заслужила.
Светла от изумление дори забрави за праведния си гняв:
– Значи Лена е осиновена, откъде я взе?
– Не съм я взела, а я прибрах в семейството, дъщеря на наши загинали приятели – намръщи се Анна. – Прости, Лена, цял живот съм крила това от теб, страхувах се да не ти причиня болка.
– Аз знам, мамо – спокойно отвърна Лена от диванчето. – Добри хора отдавна тихичко ми разказаха всичко. Само че аз на вас с татко също се страхувах да не причиня болка, вие с мен се занимавахте ни най-малко по-малко, отколкото със Светла. Ако бяхте разбрали, че всичко ми е разказано, щяхте да се притеснявате, да се тревожите. А така всички живяхме щастливо, и аз също. Между другото, Светла, имаш шанс да получиш своя дял от къщата.
– И какъв? – недоверчиво присви очи по-малката сестра.
– Много прост: позволи на мен и Влад да осиновим Митя. Той така или иначе не ти е нужен, нито на твоите ухажори. А аз ще разделя своя дял с теб. Аз и Влад ще възпитаме Митя, майка ще помогне.
В стаята настъпи пълна тишина. Лена стоеше права като струна, Влад потвърждаващо кимаше с глава, Анна замръзна в нямо изумление, а лицето на Светла издаваше цяла буря от чувства: недоумение, радост от обещания дял, съмнение, протест на останалите, макар и в малка степен майчински чувства.
– Дете да продадеш предлагаш? – с заплаха в гласа най-накрая измъкна тя.
– Не изопачавай – избухна Лена. – Аз искам да възпитам Митя нормално. И дела от наследството си на моята безпътна сестрица все пак да дам. Едно-две такива скандали с побои, каквито майка чу, и опеката ще го вземе от теб без мен. Само че дела ти тогава вече няма да ти дам, ще го използвам, за да измъкна Митя оттам.
След като се поколеба няколко минути, Светла вдигна глава и изстреля:
– Приготвяй дела, утре Митя ще го доведа тук! – и се хвърли към изхода.
About the Author
