Тишината в апартамента беше почти материална, плътна и тежка като кадифена завеса, спусната пред света. Единствено монотонното тиктакане на стенния часовник в хола прорязваше безмълвието, отмервайки секундите на един живот, който до този момент смятах за подреден и предсказуем. Моят живот. Животът на Александър, тридесет и две годишен архитект, с ипотека, стабилна връзка и ясно начертан план за следващите десет години.
Планът обаче не предвиждаше това.
Върховете на пръстите ми бяха изтръпнали, докато държах тънкия картонен плик. Беше от евтина, жълтеникава хартия, без марка, без адрес на подател, без каквато и да е следа, която да подскаже откъде е дошъл. Просто името ми, изписано с припрян, ъгловат почерк, който не познавах. Намерих го преди час, пъхнат между сметката за ток и рекламната брошура на местния супермаркет. Едно анонимно парче хартия, което се канеше да взриви основите на всичко, в което вярвах.
Вътре имаше само едно нещо. Снимка. Стара, черно-бяла, с назъбени краища, каквито правеха едно време. Познах се веднага. Бях на не повече от пет или шест години, с рошава коса, ожулено коляно и широка, беззъба усмивка. Но не аз бях проблемът. Проблемът бяха хората около мен.
От лявата ми страна стоеше жена с нежна усмивка и тъжни очи, която притискаше ръката ми. Отдясно – висок мъж с открито лице и поглед, вперен в нещо извън обектива. Зад нас, облегнати на стара дървена ограда, имаше още двама души, по-възрастни, чиито лица бяха леко размазани от времето. Не познавах никого от тях. Те не бяха лелите ми, чичовците ми, бабите и дядовците ми. Не бяха семейни приятели. Бяха абсолютно непознати. А въпреки това, на снимката аз се гушех в жената с тъжните очи така, сякаш тя беше целият ми свят.
Сърцето ми заблъска в гърдите, глухо и неравномерно. Това не беше просто стара снимка. Това беше аномалия. Грешка в матрицата на моите спомени. Израснал съм с хиляди снимки. Майка ми, Мария, пазеше всичко в огромни, подвързани с кожа албуми. Знаех всяка снимка от всеки рожден ден, всяка ваканция на море, всяко коледно тържество. Тази снимка не беше сред тях. Никога не я бях виждал.
Вдигнах телефона с трепереща ръка. Единственият човек, който можеше да има отговор, беше тя. Набрах номера й, а всяко иззвъняване отекваше в слепоочията ми като удар на чук.
– Ало? – Гласът й беше топъл, спокоен. Гласът, който ме беше утешавал след всяко падане, който ми беше чел приказки и ми беше пял песни. Гласът на моята майка.
– Мамо, аз съм.
– Сашо, миличък, как си? Случило ли се е нещо? Звучиш… странно.
Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да овладея гласа си.
– Получих нещо по пощата. Плик. Без подател.
– Какво е то? – В гласа й се прокрадна нотка на предпазливост.
– Снимка, мамо. Стара, черно-бяла снимка. Аз съм на нея, като малък. Но съм с някакви непознати хора. Кои са те?
От другата страна на линията настъпи тишина. Не просто пауза, а дълбока, гъста тишина, пълна с неизказани думи. Чувах само лекото й, накъсано дишане. Секундите се нижеха, превръщаха се в минута. Часовникът в хола продължаваше безмилостното си тиктакане.
– Мамо? Там ли си? – Гласът ми беше почти шепот.
Тя въздъхна тежко, сякаш въздишката носеше тежестта на целия свят. Когато най-накрая проговори, гласът й беше дрезгав, неузнаваем, лишен от всякаква топлина.
– Това е денят, когато…
И замлъкна. Линията прекъсна.
Взирах се в телефона, после отново в снимката. „Това е денят, когато…“ Когато какво? Когато сме били на гости? Когато съм се загубил? Когато какво, по дяволите?
Недоизказаното изречение висеше във въздуха на апартамента, по-зловещо от всяко обяснение. Това не беше просто пропуск в паметта. Това беше тайна. Дълбока, тъмна тайна, пазена в продължение на десетилетия. А аз държах в ръцете си ключа към нея, без да имам и най-малка представа коя врата отключва и какви чудовища дебнат зад нея. Подреденият ми, предсказуем живот свърши в този миг.
Глава 2
На следващия ден шофирах два часа извън града, към родната ми къща. Апартаментът ми, обикновено мое светилище на реда и спокойствието, изведнъж се беше превърнал в клаустрофобична клетка. Снимката лежеше на седалката до мен, сякаш ме гледаше с хилядите си безименни въпроси. Опитах да се обадя на майка ми още няколко пъти след прекъсването, но телефонът й беше изключен. Това само засили тревогата ми. Майка ми никога не си изключваше телефона.
Къщата, в която бях израснал, се издигаше в края на тиха уличка, обгърната от грижливо поддържана градина. Винаги я бях свързвал с уют, сигурност и мирис на печени ябълки. Днес обаче, докато паркирах отпред, усетих хлад. Фасадата изглеждаше някак чужда, прозорците – като празни очи, пазещи тайни, които не исках да знам.
Майка ми отвори вратата още преди да позвъня. Лицето й беше бледо, под очите й имаше тъмни кръгове, които не бях виждал досега. Тя не ме прегърна, както правеше винаги. Само се отдръпна, за да вляза, и затвори вратата зад мен с тихо, окончателно щракване.
– Защо дойде, Сашо? Можехме да говорим по телефона.
– Телефонът ти беше изключен. И не, не можехме. Искам да видя лицето ти, докато ми обясняваш кои са тези хора. – Подадох й снимката.
Тя я взе с трепереща ръка, но не я погледна. Сякаш се страхуваше да срещне погледите на непознатите. Вместо това я остави с лицето надолу на малката масичка в антрето.
– Няма какво да се обяснява. Това е просто една стара снимка. Вероятно някакви далечни роднини, които не помниш. Било е отдавна.
Лъжеше. И двамата го знаехме. Гласът й беше равен, но ръцете й, сключени пред нея, я издаваха. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от напрежение.
– Не ме мисли за глупак, мамо. Гледах всички албуми като дете. Всеки един от тях. Тази снимка не съществува в нашата история. И тези хора не са никакви „далечни роднини“. Жената ме държи за ръка. Аз се усмихвам на нея. Коя е тя?
Тя се обърна и тръгна към кухнята.
– Ще направя чай.
Това беше нейният начин да сменя темата, да бяга. Но не и този път. Последвах я.
– Няма да пия чай. Искам отговори. Ти каза: „Това е денят, когато…“ Когато какво?
Мария се спря до кухненския плот, с гръб към мен. Раменете й леко се тресяха.
– Моля те, сине. Остави това. Забрави. Изхвърли тази снимка. Който и да ти я е пратил, иска да ни нарани.
– Вече ни нарани! Ти ме нараняваш в момента с това мълчание! Татко би ли мълчал така? – Използвах името на баща ми, Симеон, като последен коз. Той беше починал преди пет години и липсата му все още беше отворена рана за нея.
Тя се обърна рязко. В очите й имаше сълзи, но и нещо друго. Страх. Неистов, парализиращ страх.
– Баща ти… Баща ти би искал да те предпази. Точно както аз се опитвам да направя. Има неща, които е по-добре да останат заровени в миналото.
– Чие минало? Твоето? Или моето?
В този момент на входната врата се чу шум и след секунди в кухнята влетя по-малката ми сестра, Десислава. Беше се прибрала от университета за уикенда.
– Каква е тази смъртна тишина? Все едно някой е умрял. – Тя спря по средата на изречението, усетила напрежението. Погледна от мен към майка ни. – Какво става?
Преди да успея да отговоря, Мария се намеси с фалшиво бодър глас.
– Нищо, слънчице. Просто си говорим с брат ти. Искаш ли чай?
Десислава, която учеше право и имаше вроден нюх за лъжата, присви очи.
– Не, благодаря. Не искам чай. Искам да знам защо мама изглежда така, сякаш е видяла призрак, а ти, батко, си на път да пробиеш дупка в пода от нерви.
Въздъхнах и взех снимката от антрето. Подадох й я.
– Получих това вчера. Мама отказва да ми каже кои са тези хора.
Десислава я разгледа внимателно, намръщи се.
– Хм, това наистина си ти. Но кои са другите? Приличат на някакви хипита от стари филми. Сигурна ли си, мамо, че не ги познаваш?
Мария само поклати глава, вперила поглед в пода. Тишината отново се спусна над нас, този път още по-тежка. Десислава ме погледна, повдигна вежди въпросително. Знаех, че и тя усеща, че това не е дреболия. Това е нещо голямо. Нещо гнило в основите на нашето семейство.
– Добре. – казах тихо, нарушавайки мълчанието. – Щом ти няма да ми кажеш, ще разбера сам. Ще отида в мазето. Ще прегледам всеки един кашон, всяка една кутия, всеки един албум, който пазиш там.
Лицето на майка ми пребледня още повече.
– Недей, Сашо! Моля те, недей!
Но аз вече бях тръгнал. А Десислава, с решителния си поглед на бъдещ прокурор, беше точно зад мен.
Глава 3
Мазето беше царството на миналото. Въздухът беше студен и миришеше на влажна пръст и стари вестници. Светлината от самотната крушка хвърляше дълги, зловещи сенки по стените, превръщайки подредените стелажи с буркани и кутии в лабиринт от забравени спомени.
Започнахме методично. Десислава от едната страна, аз от другата. Отваряхме прашни кашони, пълни с детските ми рисунки, стари училищни тетрадки, дрехи, които отдавна бяха омалели. И албуми. Десетки албуми, щателно надписани от майка ми: „Рожден ден на Сашо – 3 години“, „Лято на морето 1995“, „Първи учебен ден“. Прелиствахме ги страница по страница. Навсякъде беше нашето семейство – аз, Десислава, мама и татко. Една щастлива, нормална хроника.
Но имаше празнина.
– Батко, виж това. – Гласът на Десислава беше приглушен.
Приближих се до нея. Тя държеше албум с надпис „Пролетта, когато Сашо беше на 5“. Вътре имаше снимки от рождения ми ден, от разходки в парка. Но между страница 14 и 15 имаше следи от откъснати фотографии. Малки хартиени парченца все още стърчаха от спиралата, а на празните страници се виждаха бледи правоъгълни очертания там, където някога е имало снимки.
– Няколко страници липсват. – констатирах аз, а в стомаха ми се надигна леден възел. – Не просто са паднали. Откъснати са. Умишлено.
В този момент чухме стъпки по стълбите. Майка ни стоеше в рамката на вратата, а лицето й беше маска от отчаяние.
– Спрете. Моля ви, спрете.
– Защо, мамо? Защо си изтръгнала снимките? Какво е имало на тях? Същите тези хора ли? – Натиснах я аз.
Тя не отговори. Просто стоеше там, безмълвна и сломена. Беше ясно, че няма да получим повече нищо от нея. Поне не и днес.
Излязохме от мазето, оставяйки я в полумрака. В колата на връщане към града мълчахме дълго. Десислава беше първата, която наруши тишината.
– Тя крие нещо ужасно. И се страхува. Никога не съм я виждала такава.
– Знам. – отвърнах аз, стиснал волана. – Имам чувството, че целият ми живот е лъжа.
– Трябва да има някой друг, който знае. Някой, който не се страхува толкова.
И тогава името изплува в съзнанието ми. Чичо Стефан. По-малкият брат на баща ми. Негов бизнес партньор. Човекът, който пое цялата фирма след смъртта на татко и я превърна в империя. Стефан беше всичко, което баща ми не беше – хладнокръвен, пресметлив, безскрупулен в бизнеса и обаятелен в обществото. Рядко го виждахме, но той винаги беше някъде там, в периферията на живота ни – една могъща, почти митична фигура. Ако някой знаеше семейните тайни, това беше той.
Още щом се прибрах в апартамента си, намерих номера му. Той вдигна на второто позвъняване. Гласът му беше плътен и уверен, глас на човек, свикнал да командва.
– Александър? Каква приятна изненада. На какво дължа това удоволствие?
– Чичо, извинявай, че те притеснявам. Имам нужда да те попитам нещо важно.
– Слушам те, момчето ми.
Разказах му накратко за снимката, за реакцията на майка ми, за липсващите страници в албума. Докато говорех, от другата страна имаше само тишина.
Когато свърших, той се засмя. Беше тих, покровителствен смях.
– Сашо, Сашо… Винаги си бил с такова богато въображение. Една стара снимка и ти вече си съчинил цяла конспирация. Вероятно е някаква глупава шега. Някой се опитва да разклати майка ти. Знаеш колко е чувствителна след… след смъртта на Симеон.
– Не мисля, че е шега. Тя беше ужасена.
– Разбира се, че е била ужасена. Една вдовица, сама в голяма къща. Всеки би се притеснил от анонимни пратки. Слушай ме сега, ще ти дам един чичовски съвет. Остави тази работа. Изхвърли снимката и забрави за нея. Заради майка си. Не я разстройвай повече. Няма никаква мистерия. Има само скръб и лоши хора, които се възползват от нея.
Думите му бяха гладки и успокояващи като скъпо уиски. Почти му повярвах. Но имаше нещо в тона му, някаква прекалена настойчивост, която ме накара да настръхна. Той не просто ме съветваше. Той ми нареждаше.
– Добре, чичо. Може би си прав. – излъгах аз.
– Разбира се, че съм прав. А сега ме извини, имам важна среща. Радвам се, че се чухме. И помни – семейството е най-важно. Трябва да се пазим един друг.
Той затвори.
Стоях неподвижно, с телефон в ръка. „Трябва да се пазим един друг.“ От какво? Или… от кого?
Съветът на Стефан имаше обратния ефект. Вместо да ме успокои, той запали огъня на подозрението ми. Вече бях сигурен. Той също знаеше. Знаеше всичко. И също като майка ми, искаше тайната да си остане заровена. Но защо? Каква толкова ужасна тайна можеше да свързва брат му, съпругата му и една анонимна снимка с непознати? В този момент разбрах, че съм се натъкнал на нещо много по-голямо и по-опасно от семейна драма. Това беше заговор. И аз бях в центъра му.
Глава 4
След разговора с чичо ми Стефан, реших да сменя тактиката. Преките въпроси водеха до задънена улица от мълчание и уклончиви съвети. Трябваше да подходя като към архитектурен проект – да разглобя проблема на съставните му части и да анализирам всеки детайл, докато структурата на лъжата не започне да се пропуква.
Основният ми ресурс беше самата снимка. Взех лупа и я разгледах сантиметър по сантиметър. Фокусът беше върху хората, но фонът също разказваше история. Зад тях се виждаше част от сграда. Тухлената зидария беше специфична, с декоративни елементи, които не се срещаха често. Приличаше на стара индустриална постройка, може би фабрика или склад от началото на миналия век. Оградата, на която се бяха облегнали по-възрастните хора, беше от ковано желязо, но с необичаен мотив на преплетени листа.
Сканирах снимката с висока резолюция и я качих на компютъра си. Увеличих я максимално, пиксел по пиксел. В ръцете на детето, което бях аз, имаше малка играчка – червена количка. Върху нея, почти нечетливо, се виждаше част от лого. Две букви, изписани със странен шрифт – „О.Р.“.
Започнах да търся онлайн. Първо проучих стари индустриални зони в околността на града. Прегледах стотици снимки на фабрики, складове, работилници. Нищо. После се насочих към логото. „О.Р.“. Какво можеше да означава? Търсих комбинации: „Играчки О.Р.“, „Фабрика О.Р.“, „Работилници Орион“, „Обединени ресурси“. След часове безплодно ровене, почти се бях отказал.
Реших да опитам нещо друго. Вместо да търся отговори, започнах да търся аномалии в собствените си спомени. Затворих очи и се опитах да се върна назад, към петата си година. Образите бяха неясни, фрагментарни. Помня рождения си ден, тортата със свещичките, един жълт балон, който отлетя в небето. Помня и падане с колело, ожуреното коляно, което се виждаше на снимката. Помня утешителните думи на майка ми. Но споменът беше странен. В него лицето й беше някак размито, а гласът – далечен. Сякаш гледах филм за някой друг.
Изведнъж в съзнанието ми изплува един забравен детайл. Миризма. Остра, задушлива миризма на изгоряло дърво и химикали. Свързвах я с падането, с болката в коляното. Винаги бях мислил, че е от близкото сметище, което понякога палеха. Но сега… сега не бях толкова сигурен.
Междувременно, реших да се свържа и с Михаела, приятелката ми. Бяхме заедно от три години и живеехме на прага на годеж. Тя беше дизайнер и пътуваше често, а в момента беше на специализация в чужбина за няколко седмици. Разказах й всичко по телефона. Очаквах да ме сметне за параноик, да ми каже да оставя нещата и да не тормозя майка си. Но тя ме изслуша внимателно.
– Звучи ужасно, Сашо. – каза тя накрая. – Разбирам защо си толкова разтърсен. Но трябва да си много внимателен. Ако чичо ти и майка ти крият нещо толкова дълго, значи имат сериозна причина. Може би се опитват да те предпазят от нещо наистина лошо.
– От какво може да е по-лошо от това да не знаеш кои са собствените ти родители? – попитах реторично, но веднага съжалих. Думите просто се изплъзнаха.
– Какво искаш да кажеш? – Гласът на Михаела стана напрегнат.
– Не знам. Просто… чувството е такова. Че тези хора на снимката са ми по-близки, отколкото си мисля. Че са ключът към това кой съм всъщност.
– Моля те, пази се. И не прави нищо прибързано. Когато се върна, ще го разнищим заедно. Обещавам.
Разговорът с нея леко ме успокои, но и ме накара да се почувствам още по-сам. Тя беше далеч, а аз бях затънал в блато от тайни, което ставаше все по-дълбоко с всяка моя стъпка.
Върнах се към търсенето. Смених ключовите думи. Вместо „фабрика“ и „лого“, написах името на баща ми, Симеон, и на чичо ми, Стефан, заедно с думи като „първи бизнес“, „начало“, „партньорство“. Повечето резултати водеха до сегашната им просперираща строителна компания. Но след дълго ровене, в архивите на стар икономически вестник, открих една малка, незначителна статия отпреди почти тридесет години.
Заглавието беше: „Пожар унищожи склад на „Орион-С“.“
Сърцето ми спря за миг. Орион. О.Р.?
В статията се казваше, че малка, новосъздадена фирма за производство на дървени играчки и сувенири, собственост на братята Симеон и Стефан, е претърпяла тежък инцидент. Складът им в старата индустриална зона е изгорял до основи. Причините за пожара са неясни, но се предполага късо съединение. Няма жертви. Фирмата, която е била силно задлъжняла с банков кредит, скоро след това е обявила фалит.
Миризмата. Острата миризма на изгоряло дърво.
Това беше. Това беше връзката. Денят от снимката, денят на моето падане с колелото, денят на пожара… те бяха свързани. Може би дори бяха един и същи ден.
Но статията повдигна повече въпроси, отколкото даде отговори. Защо баща ми никога не беше споменавал за този първи, провален бизнес? Защо никой в семейството не говореше за фирма „Орион-С“? И най-важното – ако според статията не е имало жертви, тогава кои бяха непознатите от снимката и защо изчезването им съвпадаше с този пожар?
Първата пукнатина в стената на лъжата се беше появила. И аз знаех, че трябва да продължа да дълбая, без значение какво ще намеря от другата страна.
Глава 5
Обадих се на Десислава и й разказах за откритието си. Като студентка по право, тя веднага се ентусиазира от възможността да приложи уменията си на практика.
– „Орион-С“? Никога не съм чувала за тази фирма. – каза тя. – Но това е страхотна следа. Университетската библиотека има достъп до всички търговски и правни регистри, дори и до архивираните. Мога да проверя всичко за тази компания – кога е регистрирана, кои са били собствениците, имало ли е други партньори, какви заеми са теглили, как е протекла процедурата по фалит.
– Точно от това имам нужда. Търси за трети човек. Някой, чието име не е споменато в статията.
– Ще го направя. Има и нещо друго. Мога да проверя и полицейските архиви за доклада от този пожар. Официално може да е обявен за инцидент, но може да има свидетелски показания или бележки на разследващия, които да подсказват друго.
Докато сестра ми се заравяше в архивите, аз се върнах към единствения жив свидетел, който имах – старата къща и нейните околности. Качих се отново в колата и потеглих натам, но този път целта ми не беше да говоря с майка ми. Целта ми бяха съседите. По-конкретно, госпожа Петрова, възрастна жена, която живееше в отсрещната къща откакто се помня. Тя беше ходеща хроника на квартала и знаеше всичко за всеки.
Намерих я в градината й, да плеви лехите с домати. Когато ме видя, лицето й се озари.
– Сашко, моето момче! Какво правиш тук по никое време? Да не е станало нещо с майка ти?
– Не, не, всичко е наред с нея. Просто минавах наблизо и реших да ви видя. – излъгах аз. – Исках и да ви попитам нещо, вие помните всичко. Помните ли, когато бях малък, на около пет годинки, да е имало някакъв инцидент? Някакъв пожар в индустриалната зона?
Лицето на госпожа Петрова се промени. Усмивката й изчезна и тя се загледа в далечината, сякаш се ровеше в стар, прашен килер на паметта.
– Пожарът ли? Как да не го помня. Голям пожар беше. Цяла нощ светеше небето в червено. Всички се бяхме изплашили да не плъзне насам. Казваха, че складът на баща ти и чичо ти е изгорял. Горките момчета, тъкмо бяха започнали, бяха взели голям заем…
– А помните ли нещо друго от онова време? Нещо… странно?
Тя ме погледна изпитателно, присвила очи.
– Ти защо питаш за тези работи след толкова години?
– Просто… изскочи ми един спомен. Искам да го подредя. – отвърнах уклончиво.
Тя се поколеба за момент, после се наведе към мен и понижи глас, въпреки че бяхме сами.
– Ще ти кажа нещо, Сашо, ама да си остане между нас. По онова време, малко преди пожара, имаше едни хора, които идваха често в къщата ви. Мъж и жена. Млади, хубави. Не бяха оттук. Имаха и бебе, съвсем малко момченце. Идваха с една стара, раздрънкана кола. Често се качваха в кабинета на баща ти и се чуваха викове. Караха се. За пари, струва ми се.
Сърцето ми подскочи.
– Как изглеждаха тези хора?
– Жената беше много нежна, с дълга, тъмна коса и едни такива… тъжни очи. Мъжът беше висок, слаб, винаги изглеждаше притеснен. След пожара… просто изчезнаха. Никога повече не ги видяхме. Всички си мислехме, че са избягали заради дълговете. Но майка ти… майка ти беше съсипана. Не излизаше от къщи седмици наред. Не беше само заради бизнеса, имаше и нещо друго. Нещо тежко.
Благодарих на госпожа Петрова и си тръгнах, преди да е започнала да задава повече въпроси. Думите й отекваха в главата ми. Жена с тъжни очи. Мъж и жена с малко момченце. Карали са се с баща ми за пари. И са изчезнали веднага след пожара.
Когато се прибрах, телефонът ми звънна. Беше Десислава. Гласът й трепереше от вълнение.
– Намерих го, батко. Намерих го!
– Какво си намерила?
– Третият партньор. Фирма „Орион-С“ е била регистрирана с трима съдружници, с равни дялове. Симеон, Стефан и… мъж на име Ивайло.
Замръзнах.
– Ивайло… – прошепнах аз.
– Да. Но това не е всичко. Няколко седмици преди пожара, Ивайло е подал молба за напускане на дружеството и е поискал делът му да бъде изплатен. Имало е спор. Той е твърдял, че братята са изтеглили заем без негово знание и са ипотекирали оборудване, което е било негова лична собственост. Било е пред съдебно дело.
– А след пожара? Какво се е случило с делото?
– Прекратено е. – каза Десислава, а в гласа й се усещаше зловеща нотка. – Прекратено е поради… изчезването на ищеца. Ивайло и съпругата му, Лиляна, са обявени за безследно изчезнали малко след инцидента. Полицията не е намерила връзка между двата случая.
Лиляна. Жената с тъжните очи. Ивайло. Високият, притеснен мъж.
– Деси… – Гласът ми беше дрезгав. – Мисля, че знам кои са хората на снимката.
Всички парченца от пъзела започваха да се подреждат, но картината, която се оформяше, беше чудовищна. Не ставаше въпрос за измама с наследство или за скрита роднинска връзка. Ставаше въпрос за изчезнали хора. За съдебен спор. За пожар, който унищожава всичко. За един фалирал бизнес, от чиято пепел чичо ми Стефан е изградил империя. И за едно малко момче, останало след всичко това.
Момче, което много приличаше на мен.
Глава 6
Разкритията от последните дни ме удариха като товарен влак. Вече не можех да спя. Всяка нощ сънувах огън, размазани лица и чувах викове. Образът на жената от снимката, Лиляна, ме преследваше. Тъжните й очи сякаш питаеха въпрос, на който нямах отговор.
Знаех, че трябва да се върна отново в бащината къща. Този път не отивах за отговори, а за доказателства. Трябваше да намеря нещо, което да свърже Ивайло и Лиляна с моите родители по неоспорим начин.
Пристигнах без предупреждение, в средата на работния ден. Майка ми беше изненадана. Опитах се да бъда спокоен, да не я плаша.
– Трябва да взема едни стари документи от кабинета на татко. За един проект. – излъгах отново.
Тя ме пусна, видимо облекчена, че не подхващам отново темата за снимката.
Кабинетът на баща ми беше запазен точно както го беше оставил. Тежкото бюро от масивно дърво, лавиците, отрупани с книги за история и архитектура, миризмата на стара хартия и тютюн за лула. Тук той прекарваше вечерите си. Тук беше неговото светилище. А може би и неговият затвор.
Започнах да преглеждам документите в чекмеджетата. Стари договори, планове, данъчни декларации. Всичко беше свързано с новата, успешна фирма. Нямаше и следа от „Орион-С“. Сякаш никога не беше съществувала.
Тогава погледът ми се спря на една дебела, подвързана с кожа книга, пъхната в най-долния рафт, почти скрита зад тежките томове на енциклопедия. Не беше книга, а стар счетоводен тефтер. На корицата, с избледняло мастило, беше написано: „О-С“.
Орион-С.
С треперещи ръце го отворих. Вътре, с педантичния почерк на баща ми, бяха описани всички разходи и приходи на фирмата. И заеми. Големи заеми. Но това, което привлече вниманието ми, беше друго. Между страниците имаше пъхнати няколко листа, сгънати на четири.
Разгънах първия. Беше писмо. Почеркът беше женски, елегантен и леко наклонен.
„Мила Мария,
Знам, че е трудно. Знам, че си разкъсана между лоялността към съпруга си и това, което знаеш, че е правилно. Но Ивайло не е крадец. Той просто иска това, което е негово. Парите от патента са негови. Стефан го е измамил. Моля те, говори със Симеон. Убеди го да постъпи правилно, преди да е станало твърде късно. Заради нашето приятелство. Заради децата ни.
С обич, Лили“
Лили. Лиляна. Тя е познавала майка ми. Били са приятелки. А Стефан е измамил Ивайло. В стомаха ми се надигна гореща вълна от гняв.
Разгънах втория лист. Беше копие на документ. Патентна заявка за дизайн на серия дървени конструктори. Като заявител беше посочен Ивайло. Точно под него имаше договор, с който той прехвърля правата върху патента на фирма „Орион-С“. Но подписът му изглеждаше… странен. Различен от този на заявката.
И тогава видях третия лист. Не беше документ, а снимка. Друга снимка, която никога не бях виждал. На нея бяха майка ми и Лиляна. Седяха на пейка в парк, смееха се. Изглеждаха млади, щастливи. Приятелки. Но зад тях, на заден план, леко встрани, се виждаше и чичо ми Стефан. Той не гледаше към обектива. Гледаше към майка ми. А в погледа му имаше нещо, което ме смрази. Не беше поглед на приятел или роднина. Беше поглед на хищник. Обсебващ, настоятелен, пълен с мрачно желание.
В този момент в съзнанието ми се оформи една нова, ужасяваща картина. Не ставаше дума само за пари и бизнес. Ставаше дума за нещо много по-лично. За предателство на много нива.
Какво ако Стефан не е искал само бизнеса на Ивайло? Какво ако е искал и жената на брат си?
Изведнъж си спомних за разни дребни неща от миналото, на които не бях обръщал внимание. Напрежението между баща ми и чичо ми на семейни събирания. Начина, по който майка ми винаги избягваше да остава насаме със Стефан. Скъпите подаръци, които той й правеше, а тя никога не носеше.
Дали е възможно? Дали е имало нещо между тях? Изневяра? Или просто несподелено желание от негова страна, което е отровило всичко?
Тази нова мисъл беше още по-обезпокоителна от мистерията с моето раждане. Тя превръщаше семейната драма в гръцка трагедия. Брат срещу брат. Приятелка срещу приятелка. А в центъра на всичко – една изпепелена фирма и двама изчезнали души.
Тъкмо прибирах документите обратно в тефтера, когато чух шум зад гърба си. Майка ми стоеше на вратата. Беше видяла всичко. В очите й нямаше страх. Имаше само безкрайна, смазваща умора.
– Намери го. – каза тя. Гласът й беше празен. – Знаех си, че един ден ще го намериш. Баща ти така и не посмя да го изхвърли. Каза, че това е неговото наказание. Да го пази и да го гледа всеки ден.
– Какво е това, мамо? Какво е станало всъщност? Имало ли е нещо между теб и чичо?
Тя затвори очи за момент, сякаш събираше сили.
– Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш, Сашо. Стефан… той винаги е бил такъв. Иска всичко, което нямат. Особено това, което принадлежи на брат му.
Тя не го призна директно, но и не го отрече. Това беше достатъчно. Лъжите, които крепяха света ми, се сриваха една по една, разкривайки грозната, прогнила истина под тях. Баща ми, майка ми, чичо ми… всички те бяха участници в една мръсна игра на алчност, завист и предателство. А аз, изглежда, бях трофеят, останал след края на играта.
Глава 7
Откритието в кабинета на баща ми и полупризнанието на майка ми ме оставиха в състояние на шок. Прекарах следващите няколко дни като в мъгла. Работата в архитектурното студио ми се струваше безсмислена. Чертежите и макетите, които преди изпълваха дните ми, сега бяха просто линии и форми без съдържание. Ипотеката, която бях взел за апартамента, изведнъж ми се стори като непосилна тежест, котва към един фалшив живот, който вече не исках.
Десислава беше тази, която ме извади от апатията. Тя дойде в апартамента ми една вечер, носейки купчина разпечатки и решителен плам в очите.
– Не можем да стоим така. Трябва да действаме.
– Какво да действаме, Деси? Да отидем в полицията и да им кажем, че имаме съмнения за случай отпреди почти тридесет години? Ще ни се изсмеят. Нямаме тела, нямаме оръжие, нямаме преки доказателства. Имаме само една стара снимка и куп косвени улики.
– Тогава ще намерим преки доказателства. – заяви тя. – Но първо, трябва да се подготвим. Чичо Стефан не е глупак. Ако усети, че се ровим твърде дълбоко, ще вземе мерки.
Думите й се оказаха пророчески. Още на следващия ден получих обаждане от непознат номер.
– Господин Александър? Казвам се Атанас. Аз съм юридически съветник на компанията на господин Стефан.
Гласът му беше студен, прецизен и лишен от всякаква емоция.
– Чичо ми ви ли праща? – попитах директно.
– Господин Стефан е обезпокоен за вас. И за майка ви. Разбира, че преминавате през труден период и имате много въпроси. Затова би искал да ви предложи помощта си.
– Каква помощ?
– Той е готов да поеме всички разноски по намирането на добър терапевт за вас. А също така, бих искал да ви уведомя, като чисто приятелски жест, разбира се, че всякакви необосновани твърдения, свързани със стари търговски взаимоотношения, могат да бъдат разгледани като опит за уронване на престиж и да доведат до сериозни съдебни последствия. Особено когато са насочени към публична личност като господин Стефан.
Заплахата беше повече от ясна, облечена в любезни юридически термини. Това беше предупредителен изстрел. Стефан знаеше, че се ровим. И ни показваше, че има силата и ресурсите да ни смаже.
– Разбрах ви много добре, господин Атанас. Предайте на чичо ми, че оценявам „загрижеността“ му.
Затворих телефона, а ръцете ми трепереха от гняв. Той дори не се опитваше да се крие. Демонстрираше сила. Искаше да ни уплаши.
И успя. Поне за момент. Мисълта за съдебни дела, за адвокати, за публичен скандал, ме ужаси. Аз бях просто архитект. Десислава беше студентка. Как можехме да се изправим срещу империята на Стефан? Той можеше да ни съсипе финансово и професионално, без дори да се изпоти.
Проблемите започнаха почти веднага. Голям проект, по който работех от месеци в студиото, внезапно беше замразен. Инвеститорът, голяма строителна фирма, се оттегли без ясни обяснения. Шефът ми беше бесен. Намекна ми, че ако не намеря бързо нов клиент, може да се наложи да „преразгледаме позицията ми“. Знаех, че не е съвпадение. Фирмата-инвеститор беше един от основните подизпълнители на компанията на Стефан. Чичо ми затягаше примката около врата ми.
Сякаш това не беше достатъчно, получих и писмо от банката. Уведомяваха ме, че поради промяна в политиката им, лихвеният процент по ипотечния ми кредит ще бъде повишен. Вноската ми щеше да скочи с близо тридесет процента. Финансовият натиск ставаше непоносим.
Вечерта разказах всичко на Десислава. Тя беше бясна.
– Негодник! Той се опитва да те съсипе! Иска да те притисне до стената, за да се откажеш. Не можем да му позволим.
– А какво можем да направим? Той държи всички карти. Парите, властта, връзките…
– Може би не всички. – каза тя замислено. – Той има какво да губи. Има репутация, има бизнес за милиони. А ние… ние вече нямаме какво да губим. Истината е на наша страна. Просто трябва да намерим начин да я докажем. Трябва да намерим някой, който е бил там. Някой, който е видял какво се е случило в онази нощ.
Идеята изглеждаше безумна. Да търсим свидетел на събитие отпреди тридесет години, свидетел, който най-вероятно се е страхувал да говори тогава и се страхува още повече сега. Но това беше единствената ни надежда.
В този момент осъзнах, че играта се е променила. Вече не ставаше въпрос просто да разкрия миналото си. Ставаше въпрос за оцеляване. Стефан беше обявил война. И ако не отвърнехме на удара, той щеше да ни унищожи. Моралните дилеми отстъпиха място на инстинкта за самосъхранение. Бях готов да стигна докрай, независимо от цената.
Глава 8
Започнахме издирването на бивши служители на „Орион-С“. Беше като да търсиш игла в купа сено. Фирмата беше съществувала за кратко преди толкова много години. Повечето документи бяха унищожени в пожара или изгубени във времето. Десислава обаче се оказа безценна. Чрез стари данъчни архиви, до които успя да се добере с помощта на свой преподавател, тя намери списък с имената на петима души, които са били наети като работници в цеха за играчки.
Първите трима бяха неоткриваеми. Единият беше починал, другите двама бяха емигрирали преди години. Четвъртият, когото намерихме да живее в малък провинциален град, не помнеше почти нищо. Беше работил там само месец и единственият му спомен беше за „много прах от дърво и ниска заплата“.
Оставаше ни само едно име. Мъж на име Огнян. Адресната му регистрация беше в краен квартал на града, в един от онези сиви, безлични блокове от ерата на социализма.
Отидохме заедно с Десислава. Намерихме апартамента на последния етаж. Вратата беше стара, с олющена боя. Когато позвънихме, дълго време никой не отвори. Тъкмо се канехме да си тръгнем, когато чухме шумолене и вратата се открехна на педя. Показа се лицето на възрастен мъж, с дълбоки бръчки и уплашени, хлътнали очи.
– Кои сте вие? Какво искате? – попита той с треперещ глас.
– Казвам се Александър, а това е сестра ми Десислава. Търсим господин Огнян. Работил е преди много години във фирма „Орион-С“.
Очите на мъжа се разшириха от ужас. Той понечи да затвори вратата, но аз я подпрях с крак.
– Моля ви. Само за няколко минути. Много е важно.
Той се поколеба, огледа се панически по коридора и накрая ни пусна да влезем, като бързо заключи след нас. Апартаментът беше малък, претрупан с вехти мебели и миришеше на лекарства.
– Не трябваше да идвате. – прошепна той. – Не искам проблеми.
– Няма да ви създадем проблеми. Искаме само да ни разкажете какво си спомняте за фирмата. За собствениците.
Огнян седна тежко на един стол. Ръцете му трепереха толкова силно, че трябваше да ги пъхне под мишниците си, за да ги укроти.
– Бях млад тогава. Трябваха ми пари. Работата беше тежка, но началниците… те бяха добри момчета в началото. Особено Ивайло. Той беше мозъкът на всичко. Истински творец. Все измисляше нови играчки, нови дизайни. Лиляна, жена му, беше ангел. Толкова добра и мила жена. Понякога идваше в цеха с малкия им син… едно русо ангелче. Всички го обичахме.
Гласът му се задави при спомена.
– А другите двама? Симеон и Стефан? – попита Десислава тихо.
Лицето на Огнян се смрачи.
– Симеон беше… нормален. Работеше заедно с нас. Но Стефан… той беше друг. Идваше рядко, винаги с лъскава кола. Гледаше ни отвисоко. Имаше нещо зло в очите му. Виждах как гледа Лиляна, когато Ивайло не е там. Виждах и как се карат. Тримата. В офиса на Ивайло. Чуваха се викове, тропане. За пари се караха. За някакви патенти. Стефан искаше всичко.
Той млъкна и преглътна тежко.
– Какво се случи в нощта на пожара? – попитах аз, затаил дъх.
– Не знам. Не бях там. Но предната вечер… беше страшно. Останах до късно да довърша една поръчка. Ивайло беше в офиса си. Беше бесен. Каза ми, че е открил, че Стефан е фалшифицирал подписа му и е прехвърлил един от патентите на свое име. Каза, че на сутринта ще отиде в полицията и при адвокат. Ще ги съсипе. Това бяха последните му думи. „Ще ги съсипя.“
В стаята се възцари тежка тишина.
– После видях Стефан да идва. Влезе в склада. Не знам какво са си говорили. Тръгнах си, не исках да се меся. Но през нощта… видях пламъците от прозореца си. Живеех наблизо тогава.
– А Ивайло и Лиляна? Какво стана с тях?
Огнян поклати глава. Сълзи се стичаха по бръчките му.
– Изчезнаха. Просто се изпариха. С детето. На другия ден дойде полиция. Разпитваха ни. Аз… аз се уплаших. Не казах нищо за спора, за заплахите. Стефан дойде при мен след няколко дни. Даде ми плик с пари. Много пари. Каза ми да си мълча. Каза, че ако проговоря, ще пострадам. Аз имах семейство, деца… Трябваше да ги храня. И си замълчах. Мълчах тридесет години. Всяка нощ сънувам онази вечер. Всяка нощ.
Той се разрида, безмълвно и горчиво.
Думите му бяха потвърждението, от което се нуждаехме. Не беше инцидент. Беше умишлено. Пожар, който да прикрие следите. Изчезване, което да сложи край на спора. И страх, който да купи мълчанието на свидетелите.
Десислава извади диктофон от чантата си, който беше включила дискретно в началото на разговора. Имахме го. Имахме свидетел. Уплашен, сломен, но все пак свидетел.
Докато си тръгвахме, Огнян ме хвана за ръката. Уплашените му очи се вгледаха в моите.
– Ти… ти имаш неговите очи. Очите на Ивайло. – прошепна той.
Думите му ме пронизаха. Не бяха просто предположение. Бяха разпознаване. В този миг, в малкия, тъмен апартамент на един уплашен старец, аз за първи път се почувствах като син на Ивайло. И се заклех, че ще получа справедливост за него.
Глава 9
Въоръжени със записа от разказа на Огнян, ние с Десислава знаехме, че е време за последната битка. Трябваше да се изправим срещу майка ни. Не с гняв, а с факти. Трябваше да я принудим да свали бронята от лъжи, която носеше тридесет години.
Пристигнахме в родната къща вечерта. Заварихме я в хола, да гледа през прозореца към тъмната градина. Изглеждаше толкова крехка и самотна. За момент сърцето ми се сви от съжаление. Но после си спомних за тъжните очи на Лиляна, за уплашения поглед на Огнян, и решителността ми се върна.
– Мамо, трябва да поговорим. – започнах аз.
Тя се обърна. В погледа й нямаше изненада, само примирение. Сякаш беше очаквала този момент през целия си живот.
– Няма какво повече да се каже, Сашо.
– О, има. Има много. – намеси се Десислава, а гласът й беше твърд. – Знаем за „Орион-С“. Знаем за третия партньор, Ивайло. Знаем за спора за патента. Знаем, че той е щял да отиде в полицията.
Майка ми трепна при споменаването на името Ивайло.
Продължих аз:
– Намерихме бивш работник, мамо. Казва се Огнян. Той ни разказа всичко. За караниците. За заплахите на Ивайло. За това как чичо Стефан е дошъл в склада в нощта на пожара.
Пуснаx записа от диктофона. Треперещият глас на Огнян изпълни тихата стая, разказвайки историята за алчност и предателство. С всяка дума лицето на майка ми се сгърчваше от болка. Когато записът свърши, тя се свлече на дивана и закри лицето си с ръце. Тихи, задавени ридания разтърсваха тялото й.
Седнахме до нея. Тишината беше тежка, наситена с десетилетна болка.
– Защо, мамо? – попитах тихо. – Защо си мълчала през цялото това време?
Тя свали ръце от лицето си. Очите й бяха зачервени и пълни със сълзи.
– Защото ме беше страх. – прошепна тя. – Страх от Стефан. Страх от това какво ще направи. И… защото ме беше срам.
Тя си пое дълбоко дъх и започна да разказва. Гласът й беше слаб, накъсан, сякаш всяка дума й причиняваше физическа болка.
– Лиляна беше най-добрата ми приятелка. Срещнахме се случайно, в парка. Тя беше с теб, ти беше съвсем малко бебе. А аз… аз току-що бях загубила дете. Бях бременна, но го загубих в шестия месец. Бях съсипана. Лиляна беше тази, която ме измъкна от дупката. Тя ми даде теб, да те гушкам, да те разхождам. Ти стана моята утеха. Ивайло и Симеон се сприятелиха покрай нас. И двамата имаха мечти. Ивайло беше геният, а баща ти – организаторът. Решиха да започнат бизнес заедно. Стефан се включи по-късно. Той имаше пари, а те – нужда от тях. Това беше началото на края.
Тя спря за момент, за да се овладее.
– Стефан беше обсебен. Не само от бизнеса. От мен. Опитваше се да ме ухажва, въпреки че знаеше, че съм омъжена за брат му. Правеше ми подаръци, канеше ме на вечери, когато Симеон го нямаше. Аз го отблъсквах, но той ставаше все по-настоятелен. Симеон знаеше. Караха се жестоко заради мен. А после Стефан започна да мами и Ивайло. Симеон беше разкъсан. От една страна, това беше брат му. От друга – най-добрият му приятел и съдружник. Той се опитваше да оправи нещата, да ги помири. Но беше твърде късно.
– Какво се случи в онази нощ? – попита Десислава.
Майка ми затвори очи.
– В онази вечер Ивайло дойде вкъщи. Беше открил за фалшифицирания подпис. Беше извън себе си. Каза, че ще унищожи и двамата братя. Симеон тръгна след него към склада, за да го спре, да го разубеди. Аз останах вкъщи с Лиляна и с теб. Тя беше дошла да ме моли за помощ, да говоря със Симеон. Чакахме. Часове наред. После видяхме заревото в небето. Лиляна изтича натам, обезумяла от страх. Аз тръгнах след нея с теб на ръце.
Сълзите й отново рукнаха.
– Когато стигнахме, всичко гореше. Беше ад. Пожарникари, полиция… един хаос. Видях Симеон. Стоеше отстрани, лицето му беше черно от сажди, а погледът му беше празен. Каза ми, че е станало сбиване. Че е бутнал една лампа без да иска. Че всичко е станало толкова бързо. Каза, че Ивайло… и Лиляна… са вътре. Не са успели да излязат.
В стаята стана студено като в гробница.
– А после се появи Стефан. Той пое контрол. Говори с полицията, с пожарникарите. Каза им, че Ивайло и Лиляна са избягали с парите от заема. Че те са подпалили склада, за да прикрият следите. Всички му повярваха. Той имаше пари, имаше влияние. А те бяха просто едни бедни мечтатели.
– А аз? – попитах аз, а гласът ми беше едва чуваем. – Как съм се озовал при вас?
– В цялата суматоха, в паниката… Симеон те е измъкнал от колата им, паркирана наблизо. Спял си на задната седалка. Лиляна те е била оставила там, докато търси Ивайло. Баща ти… той беше съсипан от вина. Каза, че не може да те остави. Че ти дължи живот. Че ще те отгледаме като наш син, за да изкупим греха си. Стефан се съгласи. Това го устройваше. Без дете, нямаше кой да търси наследство. Без наследници, нямаше кой да задава въпроси. Създадохме тази лъжа, за да те предпазим. И за да предпазим себе си. От Стефан. И от истината.
Тя най-накрая се срина напълно, а риданията й бяха единственият звук в стаята.
Истината. Беше по-ужасна, отколкото можех да си представя. Моите биологични родители не просто бяха изчезнали. Те бяха мъртви. Убити. Може би не умишлено, може би в резултат на трагичен инцидент по време на сбиване. Но смъртта им беше прикрита. Имената им бяха опетнени. А човекът, когото наричах баща, беше пряк участник в трагедията. Човекът, когото наричах чичо, беше архитектът на цялата лъжа.
Аз не бях просто син на жертви. Бях син на жертви, отгледан от техния убиец.
Шокът беше толкова голям, че не усещах нищо. Нито гняв, нито тъга. Само празнота. Студена, бездънна празнота. Светът, който познавах, беше изчезнал. И на негово място имаше само димящи руини.
Глава 10
След самопризнанието на майка ми, къщата потъна в нова, по-страшна тишина. Това не беше тишината на премълчаните тайни, а вакуумът, който остава след експлозия. Тримата седяхме в хола, всеки потънал в собствения си ад. Аз – в руините на самоличността си. Десислава – в сблъсъка между семейната лоялност и закона, който изучаваше. Майка ми – в затвора на своята вина.
– Трябва да отидем в полицията. – каза накрая Десислава. Гласът й беше равен, но в него се усещаше стоманена твърдост.
Мария вдигна глава, а в очите й имаше паника.
– Не! Не можете да направите това! Ще съсипете всичко! Паметта на баща ви…
– Каква памет, мамо? – прекъсна я Десислава. – Паметта за един човек, който е присъствал на смъртта на най-добрия си приятел и е скрил истината? Който е отгледал сина му в лъжа? Аз обичах татко, но това, което е направил, е престъпление. А това, което чичо Стефан е направил, е още по-лошо. Той е дирижирал всичко. Той е опетнил имената на невинни хора. Той е заплашвал свидетели. Това трябва да спре.
– А ти, Сашо? – Майка ми се обърна към мен. – Ти ще пратиш в затвора човека, който те е отгледал? Ще разрушиш името на семейството, което ти е дало всичко?
Това беше въпросът. Моралната дилема, която разкъсваше душата ми. Симеон. Човекът, който ме беше учил да карам колело, който ми беше помагал с домашните, който седеше до леглото ми, когато бях болен. Той беше бащата, когото познавах и обичах. Но той беше и съучастник. Виновен. Как можех да съвместя тези две истини?
– Не знам. – отвърнах искрено. Гласът ми беше дрезгав. – Не знам какво да правя. Част от мен иска възмездие. Иска целият свят да узнае кои са били Ивайло и Лиляна. Иска Стефан да си плати за всичко. Но другата част… другата част мисли за теб. За Десислава. За целия този живот, който, колкото и да е бил построен върху лъжа, е единственият, който имам.
– Няма правилен отговор. – каза Десислава, а в очите й имаше разбиране. – Ако проговорим, ще предизвикаме лавина. Медии, съд, скандал. Фирмата на чичо ще се срине. Всички, които работят за него, ще пострадат. Нашето име ще бъде кал. Ако мълчим, ще позволим на един престъпник да продължи да живее безнаказано. И ние самите ще станем съучастници в лъжата.
Прекарахме цялата нощ в разговори. Претегляхме всяка възможност, всеки възможен изход. Гневът се бореше със страха, жаждата за справедливост – с инстинкта за самосъхранение.
В един момент, в ранните часове на сутринта, аз осъзнах нещо. Каквото и да решехме, старият ни живот беше свършен. Нямаше връщане назад. Дори да премълчахме, ние вече знаехме истината. Тя щеше да стои между нас завинаги. Всеки семеен обяд, всеки рожден ден, всяка Коледа щеше да бъде отровена от нея. Нямаше как да продължим да се преструваме.
– Има и трети път. – казах аз, а идеята бавно се оформяше в главата ми. – Може би справедливостта не винаги означава затвор. Може би тя означава истината да излезе наяве.
Десислава ме погледна въпросително.
– Чичо Стефан се страхува най-много от едно нещо – да не загуби това, което е изградил. Неговата репутация, неговата империя. Това е неговата идентичност. Какво ще стане, ако му отнемем това? Не чрез съда, а чрез истината.
– Какво предлагаш? Да дадем интервю за някой жълт вестник?
– Не. Нещо по-умно. Ти си юрист. Знаеш за патента на Ивайло. Знаеш, че подписът му е фалшифициран. Това е основата, върху която Стефан е построил всичко. Какво ще стане, ако заведем гражданско дело? Не за убийство, а за интелектуална собственост. Иск за милиони. Като наследник, аз имам това право.
Очите на Десислава светнаха. Тя разбра идеята ми.
– Гражданско дело… Това ще го принуди да отговаря на въпроси под клетва. Ще трябва да представи документи. Ще трябва да обясни произхода на фирмата си. Ще отворим кутията на Пандора, но в контролирана среда. Няма да го съдим за убийство, а ще го разорим заради измама. Ще ударим там, където най-много го боли. В портфейла и егото му.
Майка ми ни гледаше, без да разбира напълно юридическите тънкости, но усещаше промяната в настроението.
– Това… това означава ли, че няма да ходите в полицията? – попита тя с надежда.
– Не знаем още. – отвърнах аз. – Но първо ще се изправим срещу него. Ще му дадем шанс да направи правилното нещо.
Беше рискован план. План, който изискваше хладен ум и железни нерви. Но той ни даваше нещо, което нямахме досега – контрол. Спирахме да бъдем жертви на миналото и ставахме активни участници в собствената си съдба.
Моралната дилема все още съществуше, но вече имаше ясна посока. Нямаше да търся отмъщение, а възстановяване. Възстановяване на името на моите истински родители. Възстановяване на откраднатото им наследство. И може би, само може би, възстановяване на собствената ми душа.
Глава 11
Срещата със Стефан се състоя в неговия офис – огромно, остъклено пространство на последния етаж на небостъргач, откъдето се откриваше гледка към целия град. Всичко наоколо крещеше за власт и пари – масивното бюро от абанос, кожените кресла, скъпите картини по стените. Той ни посрещна с широка, бащинска усмивка, сякаш бяхме дошли на приятелски разговор.
– Сашо, Десислава. Радвам се да ви видя. Седнете, моля. Кафе? Уиски?
– Дойдохме да говорим, чичо. Не на светско посещение. – отряза го Десислава.
Усмивката на Стефан леко се сви в ъгълчетата на устните му.
– Разбирам. Предполагам, че разговорът ни ще е свързан с твоите… открития. – Той погледна към мен.
– Знаем всичко. – казах аз, а гласът ми беше изненадващо спокоен. – Мама ни разказа. За Ивайло и Лиляна. За пожара. За лъжата.
Той не трепна. Просто скръсти ръце на бюрото и се облегна назад в креслото си. Погледът му стана студен и пресметлив.
– Майка ви винаги е била прекалено емоционална. Склонна е да драматизира. Една трагична злополука, една бизнес грешка… времето изкривява спомените.
– Не говорим за спомени, а за факти. – намеси се Десислава и сложи на бюрото папка с документи. – Фалшифициран подпис върху договор за прехвърляне на патент. Свидетелски показания за заплахи и изнудване. Прикриване на доказателства. Опетняване на името на жертвите. Искаш ли да продължавам?
Стефан бавно прелисти документите. Копието от писмото на Лиляна, показанията на Огнян, експертизата на подписа, която Десислава беше поръчала неофициално. Когато свърши, той вдигна глава. Маската на любезния чичо беше паднала. На нейно място беше лицето на безскрупулен хищник.
– И какво искате? Пари? Да ви купя мълчанието, както направих с онзи нещастник от цеха?
– Не искаме парите ти. – отвърнах аз. – Искаме истината. Искаме публично да реабилитираш името на Ивайло и Лиляна. Да признаеш, че си изградил империята си върху тяхната работа и тяхната смърт.
Той се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
– Вие сте толкова наивни. Деца. Мислите, че светът се върти около истина и справедливост? Светът се върти около сила. Аз имам силата. Вие имате една сантиментална история. Никой няма да ви повярва.
– Ще ги накараме да повярват. – каза Десислава. – Ще заведем граждански иск за правата върху патента. Като единствен наследник, Александър има пълното право. Ще поискаме обезщетение за всички пропуснати ползи за последните тридесет години. С лихвите. Вашите счетоводители могат да изчислят колко точно прави това. Вероятно ще е повече, отколкото струва цялата ви компания.
При тези думи Стефан за първи път показа признак на слабост. В очите му проблесна сянка на безпокойство. Той знаеше, че това е реална заплаха. Не за свободата му, а за империята му.
– Това ще бъде дълга и мръсна война. Ще ви смажа. Ще ви разоря. Ще използвам всеки адвокат, всяка връзка, която имам.
– Знаем. – отвърнах аз. – Но ние нямаме какво да губим. А ти имаш всичко.
Той стана и отиде до прозореца, загледан в града под краката си. Дълго време мълча. Когато се обърна, в очите му имаше нова, по-мрачна светлина.
– Искате да знаете истината, така ли? Цялата истина? Добре, ще ви я кажа. Но се страхувам, че няма да ви хареса.
Той отново седна зад бюрото си.
– Да, аз измамих Ивайло. Той беше гений, но беше лош бизнесмен. Искаше да развива фирмата бавно, с малки стъпки. Аз виждах потенциала. Виждах милионите. Трябваше да го отстраня. Но не съм го убил.
– А пожарът?
– Пожарът беше дело на брат ми. На вашия баща. Симеон. – изрече той думите бавно, наслаждавайки им се.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Десислава до мен ахна.
– Лъжеш!
– Нима? – усмихна се злобно Стефан. – Той отиде в склада онази вечер. Искаше да говори с Ивайло, да го разубеди. Но Ивайло беше непреклонен. Започнали са да се бият. Баща ви, добрият, тихият Симеон, го е ударил. Ударил го е силно, с едно парче дърво. Ивайло е паднал и си е ударил главата. Не е мърдал. Симеон се е паникьосал. Мислел е, че го е убил. И тогава, в отчаянието си, е съборил газената лампа. Искал е да заличи следите. Да скрие това, което е направил.
– А ти? Ти къде беше?
– Аз пристигнах малко по-късно. Видях какво е станало. Брат ми беше в шок, повтаряше само „Убих го, убих го“. Аз бях този, който трябваше да мисли. Аз бях този, който трябваше да ни измъкне. Да, аз изградих лъжата. Аз купих мълчанието на полицаите. Аз разпространих слуха, че са избягали. Направих го, за да спася брат си. Да спася семейството. И да, възползвах се от ситуацията. Взех патента, изградих бизнеса. Някой трябваше да го направи.
Думите му бяха като отрова. Той не просто признаваше. Той прехвърляше цялата вина върху мъртвия си брат. Изкривяваше истината така, че да пасне на неговата версия. Симеон, човекът, измъчван от вина през целия си живот, сега беше представен като убиец. А Стефан – като спасител.
– Не ти вярваме. – каза Десислава, но в гласа й имаше колебание.
– Няма значение дали ми вярвате. – сви рамене Стефан. – Това е моята дума срещу тази на един мъртвец. Заведете си делото. Ще се видим в съда. Ще разкажа на целия свят как баща ви, светецът Симеон, е бил убиец, а аз съм прикривал престъплението му от любов към семейството. Да видим на кого ще повярват съдебните заседатели. А сега, ако обичате, напуснете. Имам работа.
Излязохме от кабинета му като замаяни. Той беше обърнал всичко с главата надолу. Беше посял семената на съмнението в най-болезненото място – в спомена ни за баща ни. Дали казваше истината? Или това беше поредната му гениална, дяволска лъжа, за да ни раздели и да ни накара да се откажем?
Не знаехме. Но едно беше сигурно. Войната вече не беше само за миналото. Беше и за бъдещето на паметта на човека, когото бяхме наричали татко.
Глава 12
След срещата със Стефан, крехкото единство на нашето семейство се разпадна окончателно. Думите му бяха като киселина, която разяде и малкото останала спойка помежду ни.
Майка ми, когато й разказахме неговата версия, изпадна в истерия.
– Лъже! Този човек е дявол! Той лъже! Баща ви не беше убиец! Той беше добър човек, просто слаб… Стефан го манипулираше през целия им живот!
Но дори докато крещеше, в очите й се четеше съмнение. Тя не беше била там. Не знаеше какво точно се е случило между двамата братя и Ивайло в горящия склад.
Десислава, от своя страна, се затвори в себе си. Като юрист, тя беше научена да търси доказателства, а не да вярва на думи. А в случая думата беше на Стефан срещу мълчанието на мъртвеца.
– Какво, ако казва истината, батко? – попита ме тя една вечер. – Какво, ако татко наистина го е ударил? Може да е било самозащита. Може да е било инцидент. Но това променя всичко. Ако заведем дело, ще изровим не само престъпленията на чичо, но и тези на баща ни. Готови ли сме за това?
Аз самият бях разкъсван. Образът на баща ми се раздвояваше в съзнанието ми. От една страна беше добрият, грижовен човек, който помнех. От друга – потенциален убиец, измъчван от вина. Кой беше истинският Симеон? Може би никога нямаше да разбера.
Това вътрешно сътресение се отрази на всичко останало в живота ми. На работа бях разсеян и неефективен. Загубата на големия проект и финансовият натиск от банката ме довършваха. Шефът ми ме извика на разговор и ми каза, че ако нещата не се подобрят, ще трябва да ме освободи.
Връзката ми с Михаела също беше на ръба на пропастта. Тя се върна от чужбина, очаквайки да продължим оттам, откъдето бяхме спрели. Вместо това намери един обсебен, мрачен и емоционално недостъпен мъж. Опитах се да й обясня, но как можех да й разкажа цялата тази мръсна, объркана история?
– Сашо, не те познавам. – каза ми тя една вечер, след поредния ни скандал. – Затворил си се в някакъв свой свят от тайни и подозрения. Не ме допускаш до себе си. Не мога да продължавам така. Или ми кажи какво се случва, или… или може би имаме нужда от почивка.
Думите й ме удариха като шамар. Тя беше моята опора, моят остров на спокойствие в целия този хаос. А аз я губех.
– Не мога, Михаела. Не мога да те въвлека в това. Опасно е.
– По-опасно е да гледам как се самоунищожаваш и да не мога да ти помогна! – извика тя със сълзи на очи.
Същата вечер тя си събра багажа и отиде да живее при своя приятелка. Апартаментът, нашето любовно гнездо, изведнъж стана празен и студен. Тишината отново ме погълна.
Десислава също преживяваше своята криза. Идеализмът, с който беше започнала да учи право, беше разбит на парчета.
– Учим за закони, за справедливост, за презумпция за невинност. – каза ми тя. – А в реалния живот всичко е пари, власт и манипулация. Какъв е смисълът да ставам адвокат или прокурор в такъв свят? За да защитавам хора като чичо Стефан ли?
Тя започна да пропуска лекции. Започна да поставя под въпрос целия си житейски избор. Сянката на нашето семейство беше толкова дълга, че заплашваше да погълне и нейното бъдеще.
Бяхме разбити. Като индивиди и като семейство. Стефан беше постигнал целта си. Той не ни беше унищожил със съд и адвокати. Беше ни унищожил отвътре, като ни беше отровил с най-страшното оръжие – съмнението. Бяхме изгубили вяра в родителите си, в себе си, в справедливостта. Бяхме сами, всеки в своя собствен ад, и аз не виждах никакъв изход.
Глава 13
В най-мрачния момент, когато почти се бях отказал от всичко, се случи нещо неочаквано. Една сутрин, докато механично преглеждах пощата си, видях плик. Беше същият евтин, жълтеникав плик като първия. Сърцето ми подскочи.
Вътре нямаше снимка. Имаше само едно малко, измачкано листче хартия. На него, с разкривен, старчески почерк, беше написан адрес и една дума: „Тя“.
Адресът беше в малък, забравен от бога град в планината, на другия край на страната. Нямах представа кой ми е изпратил това, но знаех, че е свързано с мистерията. Това беше последната ми сламка. Последната надежда.
Не казах на никого. Нито на майка ми, нито на Десислава. Взех си няколко дни отпуск, качих се в колата и потеглих. Пътувах часове наред, изкачвайки се все по-високо в планината, по тесни, криволичещи пътища.
Градчето беше тихо и пусто. Адресът ме отведе до малка, спретната къща с малка градина. На вратата нямаше звънец, затова просто почуках.
Отвори ми жена на около седемдесет години. Беше слаба, с посивяла коса, но в очите й… в очите й имаше нещо познато. Гледаха ме със същата онази дълбока, неизмерима тъга. Очите на Лиляна.
– Вие… вие сте ми изпратили писмата. – казах аз, повече като констатация, отколкото като въпрос.
Тя кимна бавно.
– Чаках те. Влез.
Вътре къщата беше скромна, но чиста. Ухаеше на билки и стари книги.
– Казвам се Невена. Аз съм сестрата на Лиляна. – каза тя. – По-голямата й сестра.
Тя ми направи чай и седнахме един срещу друг на малка дървена маса.
– Защо? – попитах аз. – Защо сега, след толкова години?
– Защото умирам. – отвърна тя спокойно. – Лекарите ми дават няколко месеца. Не исках да отнеса тази тайна в гроба. Ти имаше право да знаеш кой си. Кои са били родителите ти.
Тя започна да разказва. Разказа ми за детството им с Лиляна. За това как тя е срещнала Ивайло, „единствения мъж, който беше по-голям мечтател и от нея“. Разказа ми за любовта им, за раждането ми.
– Те бяха толкова щастливи. Ти беше тяхното слънце. Ивайло беше измислил онези дървени играчки заради теб. Искаше да създаде нещо чисто и красиво в този мръсен свят.
– Аз… аз не знам почти нищо за тях. – признах аз.
– Знам. Затова те повиках.
Невена стана и от един стар скрин извади голяма дървена кутия. Постави я на масата пред мен.
– Това е всичко, което ми остана от тях. Когато изчезнаха, отидох в квартирата им. Всичко беше разхвърляно. Явно някой беше търсил нещо. Но тази кутия беше скрита под дюшека. Взех я, преди полицията да запечата всичко. Страхувах се. Всички се страхуваха. Слуховете, които онзи… Стефан… разпространяваше, бяха ужасни. Че са крадци, подпалвачи. Никой не смееше да ги защити. Аз се прибрах тук, в родната си къща, и се скрих. Пазех тази кутия тридесет години. За теб.
С треперещи ръце отворих кутията. Вътре имаше купчина писма, вързани с панделка. Дневник с кожена подвързия. Малки бебешки терлички. И още снимки. Десетки снимки. Ивайло и Лиляна на сватбата си. Ивайло, наведен над чертожната дъска. Лиляна, която ме държи на ръце и ме гледа с безкрайна любов. И аз… като бебе, като малко момче. Усмихнат. Щастлив.
Това беше моят изгубен живот. Моето откраднато минало.
Започнах да чета писмата. Бяха любовни писма между тях двамата, пълни с нежност, мечти и надежди. После отворих дневника. Беше на Лиляна. Тя описваше всеки мой ден. Първата ми дума. Първата ми стъпка. Всичко.
На последните страници тонът се променяше. Появяваше се тревога. Тя пишеше за споровете, за агресията на Стефан, за страха си, че той ще съсипе всичко. Последната страница беше написана в деня преди пожара.
„Ивайло отива да се разправя с тях тази вечер. Опитах се да го спра, но той е непреклонен. Казва, че ще си върне това, което му принадлежи, или ще ги издаде на полицията. Страхувам се. Много ме е страх. Този Стефан е способен на всичко. Моля се на Господ да закриля моето момче и моя мъж.“
Това беше всичко. Последната й молитва.
Вдигнах глава от дневника. Сълзи се стичаха по лицето ми, но те не бяха сълзи на тъга. Бяха сълзи на… завръщане. Тези писма, тези снимки, този дневник… те ми върнаха моите родители. Вече не бяха просто имена в стар документ. Бяха живи хора, с надежди, страхове и огромна любов към сина си.
– Той не е убиец. – казах аз, а гласът ми беше силен и ясен. – Симеон. Той не ги е убил. Може да се е бил с Ивайло. Може да е предизвикал пожара случайно. Но вината го е смазвала. А Стефан… той е бил чудовището. Той е манипулирал всички.
– Винаги съм го знаела. – кимна Невена. – В злото има една студенина, която се усеща.
Прекарах целия ден при нея. Тя ми разказваше истории за тях. Слушах с часове, попивах всяка дума. За първи път от месеци почувствах покой. Празнотата в душата ми започна да се запълва. Вече знаех кой съм. Аз бях синът на Ивайло и Лиляна. Мечтател и ангел. И им дължах справедливост. Но вече не беше справедливост, породена от гняв и жажда за отмъщение. Беше справедливост, родена от любов.
Глава 14
Върнах се в града променен. Кутията с вещите на родителите ми лежеше на седалката до мен – не като бреме от миналото, а като компас за бъдещето. Вече не се интересувах от версията на Стефан, нито от страховете на майка ми. Имах своята истина – тази, написана в дневника на Лиляна и запечатана в любовта, която струеше от всяка снимка.
Събрах Десислава и майка ми. Без да кажа дума, отворих кутията и я поставих на масата. Те мълчаливо започнаха да разглеждат съдържанието й. Видях как лицето на майка ми се променя, докато чете писмата. Сякаш си спомняше жената, която е била някога – приятелката на Лиляна, а не пазачът на една ужасна тайна. Десислава четеше дневника, а по лицето й се стичаха сълзи.
– Трябва да възстановим името им. – каза тя, когато свърши. – Не заради отмъщение. А заради паметта им. Заради това, което са били.
Планът ни се промени. Гражданското дело вече не беше просто оръжие, за да ударим Стефан. То се превърна в инструмент за възстановяване на историята. Десислава се хвърли в подготовката с нова енергия. Вече не беше сломената идеалистка, а борец за справедливост.
Наехме млад и амбициозен адвокат, който не се страхуваше от името на Стефан. Показахме му всичко – документите, записа от Огнян, дневника на Лиляна. Той беше категоричен, че имаме железен случай за интелектуалната собственост.
Но преди да заведем делото, Десислава направи още нещо. Използвайки контактите си от университета, тя се свърза с разследващ журналист от уважаван икономически вестник. Анонимно. Тя не му даде цялата история, а само факти – за съмнителния пожар, за изчезналия трети партньор, за патента, който е в основата на мултимилионна компания. Пося семената на съмнението в публичното пространство.
Започнаха да излизат статии. Отначало малки, на задните страници. „Тъмно минало в основите на бизнес империя?“, „Забравеният гений зад големия успех“. Телефонът на Стефан започна да звъни. Партньорите му започнаха да задават въпроси. Бордът на директорите поиска обяснения.
Тогава внесохме иска. Новината гръмна. Медиите полудяха. „Изгубеният син се завръща, за да търси наследството си“, „Драма за милиони разтърсва бизнес елита“.
Стефан беше притиснат в ъгъла. Репутацията му, градена с години, се сриваше пред очите му. Той се опита да отвърне на удара, да ни очерни в пресата, но ние не отговорихме. Оставихме документите и фактите да говорят.
Процесът беше дълъг и тежък. Стефан използваше всякакви мръсни номера. Опитваше се да сплаши Огнян, но ние му осигурихме защита. Опитваше се да оспори автентичността на дневника, но експертизите го потвърдиха.
Най-трудният момент беше, когато майка ми трябваше да свидетелства. Тя излезе на скамейката, бледа и трепереща. Адвокатът на Стефан я разкъса. Пита я защо е мълчала толкова години, обвини я в съучастничество. Но тя издържа. И за първи път от тридесет години каза истината. Цялата истина, такава, каквато я знаеше. Разказа за приятелството си с Лиляна, за страховете си, за вината. В края на показанията си, тя се обърна към мен и каза:
– Аз не съм му майка по кръв. Но го обичам като собствен син. И му дължа истината.
В този момент й простих. Простих й за лъжата, за мълчанието, за страха. Разбрах, че нейните действия, колкото и да са били погрешни, са били продиктувани от една изкривена форма на любов и инстинкт за самосъхранение.
Примирието с нея беше първата стъпка към моето собствено изцеление. След това потърсих Михаела. Отидох при нея, носех кутията. Разказах й всичко, от началото до края. Тя ме слушаше, а очите й се пълнеха със сълзи. Когато свърших, тя просто ме прегърна.
– Прости ми. – каза тя. – Трябваше да бъда до теб.
– Аз трябваше да те допусна. – отвърнах аз.
В тази прегръдка, аз разбрах, че любовта не е само споделяне на щастието, но и носене на болката заедно.
Съдът се произнесе в наша полза. Присъди ни огромно обезщетение. Компанията на Стефан беше на ръба на фалита. Той не влезе в затвора за убийство, но загуби всичко, което беше градил – парите, репутацията, властта. Това беше неговата присъда.
Глава 15
Минаха няколко години. Животът бавно намери новото си русло, като река, която си проправя път след земетресение. Пепелта от миналото се беше уталожила, но пейзажът беше променен завинаги.
С парите от обезщетението не купих луксозни коли или имения. Първото нещо, което направих, беше да изплатя ипотеката на апартамента си, сякаш за да се освободя символично от последната котва към стария живот. След това, заедно с Десислава, основахме фондация на името на Ивайло и Лиляна. Фондация, която подпомага млади изобретатели и дизайнери – хора като баща ми, които имат гениални идеи, но не и средства да ги реализират.
Продадох апартамента в града. Шумът и суетата вече не ми понасяха. С Михаела, с която отново бяхме заедно, по-силни и по-свързани от всякога, си купихме малка къща с голям двор, близо до планината. Там, в тишината и спокойствието, аз започнах да работя по най-важния проект в живота си. Проектирах малък обществен център за изкуства и занаяти в малкия град, където беше живяла леля ми Невена. Център, който носеше името на моите родители. Това беше моят начин да им построя паметник – не от студен мрамор, а от жива материя, от творчество и смях на деца.
Десислава завърши право с отличие. Но не стана прокурор, нито корпоративен адвокат. Започна работа към нашата фондация, като предоставяше безплатни юридически консултации на младите изобретатели, за да не може никой повече да открадне мечтите им, както бяха откраднали тези на Ивайло.
Майка ми, Мария, продаде голямата къща, пълна с призраци. Премести се в малък апартамент близо до нас. Отношенията ни бяха различни – по-честни, макар и изпъстрени с белези. Тя никога не си прости напълно, но намери утеха в това да бъде баба. Михаела и аз имахме момиченце. Кръстихме я Лиляна. Когато я гледах как расте, виждах в нея не само очите на майка си, но и надеждата за едно бъдеще, свободно от тайни.
Чичо Стефан изчезна от живота ни. Компанията му фалира и беше разпродадена на парчета. Говореше се, че е напуснал страната, съсипан и забравен. Никога повече не го видях, нито пожелах. Неговата съдба вече не ме интересуваше.
Един ден, докато подреждах стари документи, отново попаднах на нея. Първата снимка. Тази, която беше започнала всичко. Дълго я гледах. Малкото момче с ожуленото коляно. Жената с тъжните очи. Високият, притеснен мъж. Вече не бяха непознати. Те бяха моето семейство. Моята история.
Вече не изпитвах гняв или болка, гледайки я. Изпитвах благодарност. Тази снимка, изпратена от умиращата ми леля, беше разрушила един живот, построен върху лъжи, за да ми даде възможност да изградя нов – върху основите на истината.
Аз вече не бях просто Александър, синът на Симеон и Мария. Бях и синът на Ивайло и Лиляна. Носех в себе си и двете наследства – мрачната тайна и светлата мечта. И знаех, че моята задача не е да избирам между тях, а да ги приема. Да живея с тях. Да ги превърна в история, която си струва да бъде разказана. История за това как понякога, за да намериш себе си, първо трябва да се изгубиш в миналото.