Съседката ми отгоре беше на осемдесет и две. Казваше се Вяра. Живееше сама и, доколкото знаех, нямаше абсолютно никого. Стените в нашия стар блок бяха тънки като хартия и понякога, в късните часове на нощта, чувах тихите ѝ стъпки – бавно, провлачено движение, като котка, която не иска да бъде забелязана. През деня обаче цареше пълна, почти зловеща тишина. Никой друг в сградата не се интересуваше от нея. Беше просто част от интериора, като напуканата мазилка във входа или скърцащия асансьор – съществуваше, но никой не ѝ обръщаше внимание.
Аз учех в университета, последна година изкуствознание, и дните ми бяха хаотична въртележка от лекции, работа на половин работен ден в едно кафене и безкрайно четене за изпити. Живеех под наем в малка гарсониера, точно под апартамента на Вяра. Бях взела студентски заем, който тежеше на съвестта ми като воденичен камък, и едва свързвах двата края. Може би точно заради собствената си несигурност и усещане за изолация в големия град, аз забелязах нейната.
Един ден я видях пред входа, облегната на стената, дишаше тежко, а в ръцете ѝ трепереше празна пазарска чанта. Беше бледа, почти прозрачна. Нещо в мен се преобърна. От този ден нататък започнах да ѝ нося храна. Всеки ден, около шест вечерта, след работа, качвах стълбите до нейния етаж и почуквах на вратата. Отваряше ми бавно, с усилие. Винаги беше облечена в една и съща тъмна, извехтяла жилетка. Поглеждаше ме с големите си, избледнели сини очи, в които се таеше някаква безкрайна умора.
– Добър вечер, госпожо Вяра. Нося ви малко супа и хляб – казвах аз.
Тя поемаше торбичката с треперещи ръце. Усмихваше се леко, едва забележимо, и прошепваше:
– Благодаря ти, детето ми. Да си жива и здрава.
И това беше всичко. Никога не ме покани вътре. Вратата се открехваше само толкова, колкото да ми подаде ръка, а зад гърба ѝ виждах само тъмен коридор и усещах странна миризма – смесица от прах, терпентин и нещо старо, много старо. Опитвах се да завържа разговор, да я попитам как е, има ли нужда от нещо друго, но тя само клатеше глава и затваряше вратата.
Така минаха две години. Две години на ежедневни ритуали, на кратки срещи пред прага, на усмивки и тихи благодарности. Свикнах с нейната мистерия, с нейната тишина. Тя беше моята тиха, невидима съседка, а аз – нейният единствен контакт с външния свят.
Една сряда вечерта обаче, никой не отвори. Почуках веднъж, после втори, по-силно. Нищо. Само гробна тишина. Притесних се. На следващия ден пак опитах. И на по-следващия. Торбичката с храна стоеше недокосната пред вратата ѝ. Леден страх започна да пълзи по гърба ми. Обадих се на домоуправителя – сприхав мъж на име Стоян, който живееше на първия етаж. Той изсумтя недоволно, но се съгласи, че трябва да се провери. Извикахме полиция.
Когато ключарят отвори вратата и полицаите влязоха, аз останах на прага, със свито сърце. Намериха я в леглото. Починала в съня си, тихо и кротко, както беше живяла. Лекарят каза, че си е отишла преди няколко дни. Докато властите си вършеха работата, аз стоях отвън, загледана в тъмния коридор. Когато приключиха и изнесоха тялото, един от полицаите се обърна към мен.
– Вие сте момичето, което я е намерило, нали? Познавахте ли я добре? Има ли роднини?
– Не, не мисля. Казваше, че е сама. Аз… просто ѝ носех храна.
Полицаят въздъхна.
– Е, апартаментът ще бъде запечатан, докато не се установи дали има наследници. Ако няма, става общинска собственост.
След като всички си тръгнаха, входната врата на нейния апартамент остана леко открехната. Не беше запечатана все още, просто затворена. Нещо ме теглеше насила вътре. Любопитство, смесено с тъга и някакво странно чувство за дълг. Огледах се. Коридорът беше празен. С едно движение бутнах вратата и влязох.
И замръзнах.
Въздухът беше тежък, прашен, наситен с онази миризма на терпентин, която усещах от прага. Но не това ме накара да спра да дишам. Беше това, което виждах. Всичко беше покрито. Абсолютно всичко. Стените, пода, мебелите…
Но не с прах или вехтории. Беше покрито с картини. Стотици картини. Навсякъде. Подредени една върху друга, облегнати на стените, натрупани по ъглите, дори по леглото и столовете. Маслени платна, акварели, скици с въглен. Пейзажи с такава дълбочина, че ти се искаше да влезеш в тях. Портрети на непознати лица, които изглеждаха толкова живи, че сякаш щяха да проговорят. Абстрактни композиции, пълни с цвят и болка, и ярост, и любов.
Стаята беше храм на изкуството, скрит зад олющената врата на един забравен от всички апартамент. А в центъра, на един стар статив, стоеше последната, недовършена картина. На нея беше изобразено момиче с топла супа в ръце. Момиче, което приличаше досущ на мен.
Глава 2: Шепотът на платната
Стоях като вцепенена насред стаята, заобиколена от мълчаливите свидетели на един цял живот, за който не подозирах. Всяка картина беше прозорец към душата на Вяра, всяко платно – изповед. Въздухът трептеше от неизказани думи и скрити емоции. Бавно, почти на пръсти, тръгнах из апартамента, който сега ми се струваше по-скоро на ателие.
Правеше впечатление стилът. Беше силен, експресивен, на моменти дори брутален. Личеше си, че художникът е влагал цялото си същество във всяко движение на четката. Подписът върху повечето платна беше малък, почти скрит в ъгъла – „В. А.“. Инициали. Нищо повече.
Взех една от по-малките картини, облегната на стар скрин. Беше портрет на млада жена с дръзки, пламенни очи и леко предизвикателна усмивка. Лицето ѝ излъчваше сила и непокорство. Дали това не беше самата Вяра като млада? Трудно беше да се каже. Старицата, която познавах, беше само бледа сянка на тази огнена жена.
Минаха часове, които ми се сториха като минути. Разглеждах картина след картина, поглъщах цветовете, формите, историите. Осъзнах, че това не са просто любителски творби. Техниката беше безупречна, композицията – майсторска. Това беше дело на професионалист, на истински, голям творец. Защо никой не знаеше за нея? Защо е крила този талант от света, затворена между четирите стени на този апартамент?
Трясъкът на входната врата ме стресна. Обърнах се и видях Мартин, приятеля ми, застанал на прага. Беше притеснен, защото не съм му вдигала телефона.
– Ана! Какво правиш тук? Уплаших се!
Погледът му обходи стаята и изумлението бавно изписа по лицето му.
– Какво е… всичко това?
– Нейно е. На Вяра – прошепнах аз, все още неспособна да говоря високо. – Тя ги е рисувала. Всичките.
Мартин влезе бавно, оглеждайки се с недоверие. Той работеше като мениджър продажби в малка фирма и изкуството не беше неговата сила. За него една картина беше просто „хубава“ или „грозна“. Но дори и той усети силата, която се излъчваше от тези платна.
– Невероятно е. Старата жена отгоре… Кой би предположил? – Той се приближи до една голяма картина, изобразяваща бурно море, и пръстите му почти докоснаха повърхността. – Тези неща сигурно струват пари.
Думите му прозвучаха почти кощунствено в тишината на ателието. Пари. Не бях се замислила за това. За мен това беше наследство, тайна, изповед. За него беше актив.
– Не знам, Мартин. Не мисля за това сега. Просто… виж. Виж колко е красиво. И колко е тъжно.
Прекарахме още известно време в разглеждане, но усещах как неговото любопитство бавно се трансформира в нещо друго – в пресметливост. Той започна да брои картините, да оглежда размерите, да цъка с език.
– Ана, трябва да се консултираш с някого. С оценител. Ако тези неща са оригинални и добри, могат да решат всичките ти проблеми. Заема ти, наема… Може дори да си купим наше собствено жилище. Представяш ли си?
Идеята за собствено жилище беше нашата голяма мечта. Бяхме взели малък потребителски кредит, за да обзаведем квартирата, и той, заедно с моя студентски заем, ни притискаше постоянно. Мечтаехме за място, което да наречем свое, за сигурност. Но да я постигнем по този начин… чувствах се като лешояд.
На следващия ден, след безсънна нощ, реших да направя това, което трябваше. Заключих внимателно апартамента на Вяра и отидох в университета, право при професор Донева. Тя беше най-големият капацитет по съвременно българско изкуство в страната, жена с остър ум и безпогрешен поглед. Разказах ѝ всичко – за старицата, за храната, за откритието. Тя ме слушаше с леко скептична усмивка, но когато ѝ показах няколко снимки, които бях направила с телефона си, изражението ѝ се промени.
– Къде казваш, че е това? – попита тя, а в гласа ѝ се появи неподправено вълнение.
Обясних ѝ. Тя грабна чантата си и каза само една дума:
– Води ме.
Когато професор Донева влезе в апартамента на Вяра, тя замръзна точно както аз предишния ден. Но нейното мълчание беше различно. Беше мълчание на познавач, на човек, който току-що се е натъкнал на изгубено съкровище. Дълго време тя обикаляше, вадеше малки очила от чантата си, вглеждаше се в подписите, в текстурата на боята, в начина, по който светлината падаше върху платното.
Накрая се обърна към мен, а очите ѝ блестяха.
– Момичето ми… знаеш ли какво си намерила?
Поклатих глава.
– Това са творбите на „Апостола“. Така са го наричали. Владимир Апостолов. Един от най-мистериозните и талантливи художници от 50-те и 60-те години. Появил се е от нищото, направил е две изложби, които са предизвикали фурор и скандал, и после е изчезнал. Напълно. Никой не е знаел какво се е случило с него. Смяташе се, Zагинал или емигрирал. А картините му… повечето се водят за изгубени. Струват цяло състояние.
Стоях и я гледах невярващо.
– Но… подписът е „В. А.“. А тя се казваше Вяра.
Професор Донева се усмихна загадъчно.
– Точно така. „В. А.“. И всички са предполагали, че е Владимир. Но никой никога не е виждал този художник. Общувал е с галеристите само чрез писма. Ана… мисля, че сме на път да пренапишем историята на българското изкуство. Мисля, че Апостола никога не е бил мъж.
Глава 3: Сянка от съседния апартамент
Разкритието на професор Донева отекна в съзнанието ми като камбанен звън. Вяра… тихата, свита старица… е била „Апостола“? Гениален художник, скрит зад мъжки псевдоним, за да може светът да приеме изкуството ѝ? Всичко изглеждаше толкова невероятно, като сценарий на филм.
През следващите няколко дни, с разрешението на професорката, която се зае да урежда формалностите около „културното наследство“, започнахме внимателно да каталогизираме всяка една творба. Апартаментът се превърна в наш втори дом. Професор Донева работеше с плам, който не бях виждала у нея в аудиторията. Тя разказваше за епохата, за консервативните нрави, за трудностите пред жените творци. Всичко започваше да придобива смисъл. Самотата на Вяра, нейната изолация – това е било цената, която е платила, за да запази тайната и свободата си да твори.
Мартин също идваше почти всяка вечер. Помагаше с пренасянето на по-тежките платна, но ентусиазмът му беше от съвсем друг характер. Той постоянно говореше за стойността, за аукционите, за медийния шум, който ще се вдигне.
– Ще станеш известна, Ана! Момичето, което откри изгубения гений. Животът ни ще се промени изцяло!
– Мартин, не става въпрос за мен. Става въпрос за нея. За Вяра. За нейната история.
– Разбира се, разбира се – съгласяваше се той, но виждах в очите му, че мислите му са другаде. Мислите му бяха за луксозни коли и ваканции на екзотични острови.
Една вечер, докато приключвахме работа, на вратата се почука. Беше Симеон, съседът от нашия етаж. Беше висок, добре облечен мъж на средна възраст, с вид на човек, свикнал да получава това, което иска. Имаше малък строителен бизнес и всички в блока се отнасяха към него с леко страхопочитание. Никога не бяхме говорили повече от размяна на „добър ден“ в асансьора.
– Добър вечер – каза той с мазна, престорена любезност, надничайки в апартамента. – Чух, че има някакво раздвижване тук. Всичко наред ли е?
– Да, господин Симеон. Просто помагам за разчистването – отговорих уклончиво аз.
Погледът му обаче вече беше впил в една от картините, облегната на стената до вратата. Беше един от най-силните портрети – лице на стар рибар, брулено от вятъра и солта.
– Интересна картина. Старата Вяра май е имала своите тайни – подхвърли той уж нехайно. – Слушай, момиче, знам, че апартаментът сега е празен. Аз отдавна искам да разширя моя, да съединя двата апартамента. Готов съм да предложа добра цена за него, както и за… вехториите вътре. Да кажем, пет хиляди лева за всичко, на ръка. Да се отървеш от грижите.
Предложението беше толкова абсурдно и нагло, че за момент не знаех как да реагирам. Пет хиляди за съкровище, което струваше милиони. Той или беше пълен невежа, или смяташе мен за такава.
– Благодаря за предложението, но не мисля, че аз съм човекът, който може да се разпорежда с тези неща – отговорих студено.
Симеон сви рамене, но в очите му проблесна нещо студено и пресметливо.
– Помисли все пак. Понякога бързите пари са по-добри от дългото чакане. Особено за млади хора с кредити.
Последната фраза ме прониза. Откъде знаеше за кредитите ми? Усетих как страхът започва да се прокрадва. Този човек не беше просто любопитен съсед. Той знаеше нещо. Или беше готов на всичко, за да научи.
Когато си тръгна, разказах на Мартин. Той се намръщи.
– Този е хитра лисица. Сигурно е надушил нещо. Трябва да сме по-внимателни, Ана. И може би не е лошо да помислим. Ако нещата се забатачат с властите, с общината… едно бързо споразумение…
– Мартин! Ти чуваш ли се? Говорим за изкуство, което ще влезе в учебниците! Не можем просто да го продадем на съседа за жълти стотинки!
– Просто казвам, че трябва да обмислим всички варианти – отвърна той, но вече усещах, че между нас се отваря пропаст. Пропаст, изкопана от стойността на тези картини.
Същата нощ не можах да спя. Чувствах се наблюдавана. Всеки шум от коридора ме караше да настръхвам. Сянката на Симеон беше надвиснала над откритието ми, а алчността му беше като отрова, която бавно проникваше в живота ми и заплашваше да отрови дори връзката ми с Мартин. Взех решение. Трябваше да защитя наследството на Вяра. На всяка цена.
Глава 4: Първите пукнатини
На следващата сутрин се събудих с тежест в гърдите. Разговорът със Симеон и реакцията на Мартин бяха оставили горчив вкус в устата ми. Усещах, че светът около мен се променя, че невинността на моето откритие е безвъзвратно изгубена, заменена от пресметливост и скрити интереси.
Отидох в университета, но не можех да се съсредоточа върху лекциите. В главата ми отекваха думите на Симеон: „Особено за млади хора с кредити.“ Това беше заплаха, завоалирана като съвет. Той беше проверил. Беше си направил труда да разбере финансовото ми състояние. Това означаваше, че интересът му не е просто моментна прищявка. Той имаше план.
След лекциите се срещнах с професор Донева в кабинета ѝ. Разказах ѝ за посещението на съседа и за абсурдното му предложение. Тя изслуша внимателно, като барабанеше с пръсти по старото си дървено бюро.
– Така си и мислех. Когато става въпрос за толкова много пари, лешоядите се появяват бързо. Симеон е точно такъв тип. Трябва да действаме бързо и официално. Вече се свързах с Министерството на културата и с Националната галерия. Интересът е огромен. Но процедурите са бавни. Докато не се установи официално, че Вяра няма живи наследници, ние сме просто… пазители. Нямаме право да се разпореждаме с нищо.
– А ако се появят наследници? – попитах със свито сърце.
– Тогава те ще решат съдбата на картините. И можем само да се надяваме, че ще осъзнаят стойността им, не само финансовата. Но вероятността е малка. Според първоначалните проверки, тя е била последната от рода си.
Думите ѝ трябваше да ме успокоят, но вместо това ме разтревожиха още повече. Бюрократичната машина беше бавна и тромава, а хора като Симеон бяха бързи и безскрупулни.
Вечерта, когато се прибрах, заварих Мартин да разглежда брошури за недвижими имоти. Беше ги разпръснал по цялата маса в нашата малка кухня.
– Виж тази къща, Ана! С малък двор, на тихо място. Винаги сме искали такова нещо, нали?
Погледнах го. В очите му гореше трескав пламък, който не ми харесваше.
– Мартин, все още нищо не е решено. Дори не знаем дали ще получим и стотинка от тези картини. Може всичко да отиде при държавата.
– Не бъди песимист! – сопна ми се той. – Професорката ти каза, че няма наследници. Това означава, че ти, като откривател и човек, който се е грижил за старицата, имаш най-големи права. Четох в интернет. Има такива казуси. Трябва да си наемем добър адвокат. Не можем да оставим всичко в ръцете на някаква университетска преподавателка.
– Тя не е „някаква“, Мартин. Тя е единственият човек, който разбира истинската стойност на това, което намерихме. И не става въпрос за пари! Колко пъти трябва да го повтарям?
– Всичко става въпрос за пари, Ана! – повиши тон той. – Ти живееш в някакъв твой измислен свят, с твоите книги и картини! Аз живея в реалния свят! Свят, в който имаме кредити, сметки за плащане и шеф, който ми диша във врата всеки ден! Това е нашият шанс да се измъкнем! Нашият единствен шанс!
Скарахме се. За първи път от много време се карахме така жестоко. Думите му бяха пълни с горчивина и обвинения, които не бях чувала досега. Обвиняваше ме, че съм наивна, че не мисля за бъдещето ни, че съм се вкопчила в „праха на някаква мъртва старица“. Аз го обвинявах, че е станал алчен и безчувствен, че е забравил защо изобщо сме заедно.
След скандала той излезе, тръшвайки вратата. Останах сама в малката квартира, която изведнъж ми се стори тясна и задушна. Картините на Вяра, които доскоро ми носеха утеха и вдъхновение, сега тежаха върху ми като проклятие. Те осветяваха пукнатините в живота ми, в любовта ми, в самата мен. ПокаZваха ми колко крехко е всичко.
По-късно същата нощ Мартин се прибра. Не го попитах къде е бил. Легнахме един до друг в мълчание, с гръб един към друг. Между нас имаше ледена стена, по-дебела и по-студена от стените на стария блок. Заспивайки, си мислех, че Симеон вече е успял. Беше хвърлил камък в нашето малко езеро и концентричните кръгове на алчността и недоверието вече се разширяваха, заплашвайки да погълнат всичко.
Глава 5: Неканеният гост
Минаха няколко дни на напрегнато мълчание между мен и Мартин. Той се държеше така, сякаш нищо не се е случило, но избягваше темата за картините. Вместо това говореше за работа, за проблеми с колата, за маловажни неща, които просто запълваха тишината. Аз от своя страна прекарвах все повече време в апартамента на Вяра, заедно с професор Донева. Работата по каталогизирането беше моето спасение. Там, сред платната, можех да забравя за Симеон, за променения Мартин, за собствените си страхове.
Започнахме да откриваме и други неща, скрити из апартамента. В едно двойно дъно на стар скрин намерихме кутия с пожълтели писма и няколко стари дневника, изписани със ситния, наклонен почерк на Вяра. Това беше ключът към нейната история.
Професор Донева, с ръкавици и почти свещено мълчание, започна да чете откъси на глас. Писмата бяха от галеристи и критици от онова време, адресирани до „Господин Владимир Апостолов“. В тях се говореше за „мъжествената сила“ на неговото изкуство, за „дълбокото познание на човешката душа“. Колко иронично. Дневниците бяха още по-разтърсващи. В тях Вяра описваше борбата си, раздвоението между желанието да бъде призната и страха да не бъде разкрита. Описваше как е стояла в дъното на залата по време на собствените си изложби, слушайки как хората обсъждат „мистериозния художник“, докато тя самата е била невидима за тях.
„Днес продадоха ‘Буря’. Парите ще стигнат за бои за цяла година,“ пишеше в един откъс. „Господин Николов от галерията каза, че Апостолов е бъдещето на българската живопис. Аз само се усмихнах и му долях кафе. Аз съм просто жената, която чисти ателието на гения. Геният, който съм аз.“
Сълзи напираха в очите ми, докато слушах. Това беше история за огромна несправедливост, но и за невероятна сила на духа. Вяра беше пожертвала всичко – името си, славата, личния си живот – в името на своето изкуство.
Един следобед, докато бяхме потънали в четене, на вратата се позвъни настоятелно. Не беше чукане, а продължителен, агресивен звън. С професорката се спогледахме притеснено. Отидох да отворя, готова да видя Симеон.
Но на прага стоеше друг човек. Мъж на около петдесет години, с рядка коса и нервен поглед. Беше облечен в леко смачкан костюм и стискаше в ръка овехтяла папка. До него стоеше друг мъж – по-млад, с наперена походка и самодоволна усмивка. Адвокат, предположих веднага.
– Добър ден. Търсим собственика на този апартамент – каза по-възрастният мъж с треперещ глас.
– Апартаментът е на покойната Вяра… – започнах аз.
– Да, да, леля Вяра – прекъсна ме той. – Аз съм Йордан. Нейният племенник. Единствен жив роднина.
Сърцето ми спря за момент. Племенник? Но нали проверката показваше, че няма роднини?
– Аз съм адвокат Димитров – представи се по-младият. – Моят клиент, господин Йордан, е законен наследник на цялото имущество на покойната. Имаме документи, които го доказват. Бихме искали да огледаме имота.
Професор Донева се появи зад мен.
– Момент, моля. Има официална процедура за установяване на наследници. Не можете просто да се появите така.
Адвокатът се ухили.
– О, можем, госпожо. Имаме съдебно разпореждане, което ни дава право на предварителен оглед. Всичко е напълно законно.
Той ми подаде лист хартия. Беше официален документ с печати и подписи. Нямахме избор. Трябваше да ги пуснем.
Докато „племенникът“ Йордан оглеждаше с жаден поглед натрупаните картини, адвокатът му говореше тихо, но достатъчно силно, за да го чуем:
– Всичко това е ваше, господин Йордан. Всяка една рамка, всяко едно платно. Ще се погрижим да получите справедлива цена за тях. Имаме вече и потенциален купувач, който е готов да вземе цялата колекция накуп. Много сериозен бизнесмен.
В този момент всичко ми се изясни. Погледнах през прозореца към отсрещния апартамент. За части от секундата видях лицето на Симеон, което се отдръпна от пердето. Не беше съвпадение. Той ги беше намерил. Той беше организирал всичко. Този Йордан беше неговата пионка.
Войната беше започнала. И аз осъзнах, че съм застанала на пътя не просто на един алчен съсед, а на добре смазана машина за пари, която нямаше да се спре пред нищо, за да смаже всеки, който ѝ пречи.
Глава 6: Семейна присъда
Новината за появилия се „наследник“ ме удари като товарен влак. Чувствах се безсилна и ограбена. Наследството на Вяра, нейната тайна, която бях приела като своя мисия да опазя, беше напът да попадне в ръцете на хора, които виждаха в него само знаци за долари.
През уикенда реших да се прибера за малко в родния си град. Имах нужда да се откъсна, да видя майка си и по-малкия ми брат, Петър. Надявах се, че семейната среда ще ми донесе малко утеха и здрав разум. Оказа се точно обратното.
Седнали около старата кухненска маса, аз им разказах всичко – за Вяра, за картините, за професор Донева, за Симеон и за внезапно появилия се племенник.
Майка ми, Мария, жена, която цял живот беше работила като шивачка и познаваше единствено трудностите, ме гледаше с нарастващ страх в очите.
– Ани, детето ми, махай се от тази работа! – каза тя, стискайки ръцете си. – Какви са тези милиони, какви са тези адвокати? Това са опасни неща! Ще те забъркат в някоя беля. Този Симеон, щом е тръгнал така, няма да се спре. Моля те, остави ги. Остави държавата да се оправя. Ти си студентка, имаш изпити, имаш си живот.
– Но, мамо, не мога! Аз обещах на себе си, че ще защитя историята на тази жена! Това е несправедливо!
– Справедливостта е за богатите, Ани. За нас, обикновените хора, има само работа и сметки. Не си търси белята.
Думите ѝ, макар и продиктувани от майчина загриженост, ме караха да се чувствам още по-сама. Тя не разбираше. За нея това беше просто заплаха.
Реакцията на брат ми, Петър, беше на другия полюс, но също толкова обезсърчаваща. Той беше на деветнадесет, току-що приет в университета, и светът за него беше пълен с възможности и лесни пътища.
– Како, ти си луда! – възкликна той, а очите му святкаха. – Значи има шанс ти да вземеш част от тези пари? Като откривател? И ти се дърпаш? Знаеш ли какво можем да направим с тези пари? Можем да оправим покрива, който тече от години! Можем да купим на мама нова шевна машина! Аз мога да си купя кола, да не се бутам по автобусите!
– Петре, не става въпрос за това! Става въпрос за принципи!
– Остави ги тези принципи! – махна с ръка той. – Принципите не плащат сметки. Слушай какво ще ти кажа. Намери си добър адвокат, изнудвай ги тези типове! Кажи им, че ще вдигнеш шум до небесата, ако не ти дадат един хубав процент. Така се правят нещата в реалния живот!
Слушах ги и двамата и ми се струваше, че са от различни планети. Едната ме теглеше към страха и примирението, другият – към цинизма и алчността. Никой от тях не говореше за изкуство, за история, за памет. Говореха за керемиди, шевни машини и коли.
Разговорът се превърна в спор, спорът – в семеен скандал. Майка ми се разплака, обвинявайки ме, че съм станала друга, откакто съм в големия град. Брат ми ме нарече „наивна глупачка“, която изпуска златния си шанс.
Тръгнах си още същата вечер, с още по-тежко сърце. Бях отишла да търся подкрепа, а получих присъда. Осъзнах, че съм напълно сама в тази битка. Мартин беше обсебен от парите. Семейството ми – от страха и битовизмите. Единственият ми съюзник беше професор Донева – жена, която познавах отскоро.
Докато пътувах обратно в автобуса, гледайки през прозореца тъмните поля, си мислех за Вяра. Дали и тя се е чувствала така? Сама срещу всички? Неразбрана от най-близките си? Може би нейната изолация не е била само за да пази тайната си, а защото светът просто не е бил готов за нея. За нейната сила, за нейния талант, за нейните принципи.
В този момент, в клатушкащия се автобус насред нощта, взех окончателното си решение. Нямаше да се откажа. Щях да се боря. Не за парите. Не за слава. Щях да се боря за Вяра. Защото в нейната битка аз припознавах своята собствена. Битката да останеш верен на себе си в един свят, който постоянно се опитва да те купи, да те уплаши или да те промени.
Глава 7: Правният лабиринт
В понеделник сутринта, с нова решителност, отидох при професор Донева. Обясних ѝ, че съм готова да се боря и че трябва да намерим адвокат. Не „добър“ адвокат, както искаше Мартин, тоест такъв, който да изкопчи най-много пари, а принципен. Човек, който ще разбере същността на каузата ни.
Професорката се усмихна за първи път от дни.
– Познавам такъв човек. Казва се Атанас. Стар мой приятел, малко чепат, но с безупречна репутация. Не се интересува от пари, а от справедливост. Рядък вид в днешно време. Ще му се обадя.
Още същия следобед бяхме в кантората на Атанас. Беше малка, натъпкана до тавана със стари папки и книги, и миришеше на хартия и силен тютюн. Самият той беше възрастен мъж със сиви коси, проницателни очи зад дебели стъкла и вид на човек, който е видял всичко.
Изслуша историята ми отначало докрай, без да ме прекъсва. Разгледа документите, които адвокатът на Йордан ни беше оставил. Накрая свали очилата си, потърка уморено очи и каза:
– Казусът е сложен. От една страна имаме културно наследство с огромна стойност. От друга – претенции за наследство, които, макар и съмнителни, са подплатени със съдебно разпореждане. Този Йордан се е появил твърде удобно. Сигурен съм, че зад него стои вашият съсед, бизнесменът.
– Точно така мислим и ние! – възкликна професор Донева.
– Проблемът е – продължи Атанас, – че законът е на негова страна, поне на пръв поглед. Ако той представи валидно удостоверение за наследници, в което е вписан, ние не можем да го оспорим лесно. Ще трябва да докажем, че документът е фалшив или че той не е този, за когото се представя. А това изисква време, ресурси и много ровене в архивите.
– А моите права? Аз се грижих за нея две години. Аз намерих всичко – попитах плахо аз.
Атанас ме погледна съчувствено.
– По закон, моето момиче, моралните ти права са огромни. Юридическите, за съжаление, са почти нулеви. Грижата ти се разглежда като „доброволен акт на милосърдие“. Не ти дава права върху имуществото. Можем да претендираме за находка, но това е много малък процент от стойността и е приложимо по-скоро за съкровища, заровени в земята. Тук казусът е наследствен.
Светът ми се срина отново.
– Значи няма какво да направим? Просто ще гледаме как разграбват всичко?
– Не казах това – отвърна бавно Атанас, като отново си сложи очилата. – Казах, че ще е трудно. Ще започнем наша собствена проверка. Ще пусна искане до всички общини, в които Вяра Апостолова е живяла, за издаване на удостоверения за наследници. Ще сравним данните. Ще поискаме графологична експертиза на подписите върху документите на Йордан. Ще се опитаме да забавим процедурата по влизане във владение. Ще превърнем живота им в правен ад. Но трябва да си готова. Ще бъде мръсна битка. Те ще се опитат да те дискредитират, да те уплашат, да те купят.
Точно това се случи. Още на следващата седмица получих призовка. Йордан, чрез адвоката си, беше завел дело срещу мен за „самоуправство и неправомерно задържане на чужда движима собственост“. Искаха незабавно да предам ключовете от апартамента и да не доближавам „тяхната собственост“.
Симеон също промени тактиката. Спря да се крие. Започна открито да ме тормози. Всеки път, когато ме видеше в коридора, подхвърляше язвителни забележки. „Как върви делото, бъдеща милионерке?“, „Пази се да не се спънеш, че адвокатските хонорари са скъпи.“
Мартин беше в паника.
– Ана, виж какво става! Съдят те! Ще ни разорят! Трябва да се откажеш! Обади се на този Йордан, на адвоката му, кажи им, че се оттегляш.
– Няма да се оттегля, Мартин! Това е, което те искат! Да ме уплашат!
– Ти си инат до безбожие! Не мислиш за мен, не мислиш за нас! Мислиш само за твоята проклета старица!
Напрежението вкъщи стана нетърпимо. Започнах да оставам да спя при една приятелка, само за да не се караме. Връзката ни се разпадаше пред очите ми.
Междувременно, Атанас работеше неуморно. Ровеше се в стари общински регистри, говореше с далечни познати на семейството на Вяра, търсеше всякаква информация, която можеше да ни помогне.
Един ден той ми се обади. Гласът му беше сериозен.
– Ана, ела в кантората. Мисля, че намерих нещо. Нещо, което променя всичко.
Глава 8: Цената на предателството
Когато пристигнах в кантората на Атанас, той беше разпръснал по бюрото си куп стари, пожълтели документи. Лицето му беше едновременно уморено и възбудено, като на златотърсач, който най-накрая е видял блясъка на самородно злато.
– Какво има? – попитах задъхано.
– Намерих го. В архива на една малка община в планината. Акт за раждане. Вяра Апостолова е имала сестра. По-малка сестра, на име Надежда.
– Сестра? Но нали беше сама?
– Така са мислели всички. Двете са били разделени като много малки, след смъртта на родителите им. Вяра е отишла в сиропиталище в големия град, а Надежда е била осиновена от семейство в това село. Следите ѝ се губят след това. Но по закон, ако има живи наследници на тази сестра, те имат предимство пред племенника. Нашият Йордан, дори и да е истински, е от друга, по-далечна линия на рода.
– Значи има надежда! – възкликнах аз.
– Има – кимна Атанас. – Но има и проблем. Трябва да намерим наследниците на Надежда. И трябва да го направим бързо, преди другата страна да е разбрала, че знаем за тях. Защото ако Симеон ги намери пръв… той ще ги купи, ще ги заплаши, ще ги накара да се откажат от правата си. Това е състезание с времето.
Новината ми вдъхна нова сила. Вече не бяхме само в отбрана, имахме с какво да атакуваме. Разказах всичко на Мартин по телефона, надявайки се, че това ще го окуражи, ще го върне на моя страна. Реакцията му беше странна. Беше необичайно мълчалив, задаваше кратки, технически въпроси. „Сигурен ли е този адвокат?“, „Как се казваше селото?“, „Какво е фамилното име на сестрата?“. Отдадох го на шока.
Грешката ми беше огромна.
Няколко дни по-късно се случи нещо, което разби света ми на парчета. Бях в апартамента на Вяра и подреждах дневниците ѝ, когато телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах.
– Ало?
– Ана? – беше женски глас, плах и несигурен. – Казвам се Светла. Аз… мисля, че съм внучка на Надежда. Сестрата на Вяра Апостолова. Един адвокат ми се обади… каза, че вие ме търсите.
Сърцето ми подскочи. Бяхме ги намерили!
– Да! Да, търсим ви! Къде сте? Трябва да се видим, да говорим!
– Аз… не знам. Адвокатът, който се свърза с мен, господин Димитров, ми обясни, че някакви хора искат да заграбят наследството на баба ми. Каза, че вие водите дела, но че ще е най-добре да се споразумеем с другата страна. Каза, че те предлагат добра сума, за да се откажа от правата си.
Ледена пот изби по челото ми. Адвокат Димитров. Адвокатът на Йордан и Симеон. Те я бяха намерили първи. Но как? Как са разбрали за съществуването ѝ? Само аз, Атанас и професор Донева знаехме. И… Мартин.
В този момент всичко се свърза в главата ми с ужасяваща яснота. Мълчанието му. Странните въпроси. Всичко.
– Светла, не подписвайте нищо! Моля ви, не го правете! Те ви лъжат! Кой ви даде моя номер? – попитах, макар че вече знаех отговора.
– Приятелят ви… Мартин. Той беше с адвоката. Каза, че е за мое добро. Каза, че вие сте прекалено емоционална и не можете да вземете правилното бизнес решение.
Затворих телефона. Не можех да дишам. Стаята се завъртя около мен. Мартин. Моят Мартин ме беше предал. Беше взел най-ценната ни информация и я беше занесъл директно на врага. Беше продал мен, беше продал паметта на Вяра, беше продал душата си. За какво? За да изчисти дълговете си? За да купи онази къща с двор?
По-късно същия ден той се прибра. Не знаеше, че знам. Опита се да се държи нормално.
– Как мина денят ти, скъпа?
Погледнах го. В очите му, които някога обичах, сега виждах само празнота.
– Колко ти плати, Мартин? Колко струваше душата ти?
Той пребледня. Опита се да отрече, да се оправдае. Говореше, че го е направил за „нас“, че е искал да ни „осигури“, че Симеон му е обещал да изчисти всичките му дългове и да му даде процент от продажбата на картините.
– Това не е просто сделка! – изкрещях аз през сълзи. – Това е предателство! Ти ме предаде!
Той не каза нищо повече. Просто събра няколко неща в една чанта и си тръгна. Не се обърна назад. Вратата се затвори и в апартамента остана само тишината. Тишина, много по-тежка и оглушителна от онази в апартамента на Вяра.
Бях загубила любовта си. Бях предадена от най-близкия си човек. Симеон беше отнел не само шанса ми да спечеля делото, но и вярата ми в хората. Останах сама, разбита, но с една последна, горяща искра – гняв. И желание за възмездие.
Глава 9: Дневникът на една невидима жена
След предателството на Мартин изпаднах в дупка. В продължение на няколко дни не излизах от апартамента си, отказвах да говоря с когото и да било, дори с Атанас и професор Донева. Болката беше физическа, остра, като отворена рана. Симеон беше спечелил. Беше използвал най-голямата ми слабост – доверието ми – и ме беше съкрушил.
Една вечер, неспособна да спя, се качих отново в апартамента на Вяра. Беше единственото място, където се чувствах… разбрана. Сякаш нейният дух на самотна, бореща се жена витаеше във въздуха и ми даваше тиха подкрепа. Седнах на старото, протрито кресло, единственото място, свободно от картини, и взех един от дневниците ѝ.
Отворих на произволна страница и зачетох.
„23 октомври, 1962 г.
Днес беше откриването. Залата беше пълна. Всички говореха за „Апостола“. За неговия замах, за неговата мъжка сила. Стоях до бюфета и сервирах хапки на хората, които хвалеха собствените ми картини. Един критик, много важен, с голям корем и малки очички, ме потупа по рамото и каза: „Я дай още едно от тези, момиче, че от толкова вълнение пресъхнах.“ Искаше ми се да му изкрещя в лицето: „Аз съм Апостола, глупако!“ Но само се усмихнах и му подадох чаша вино. Унижението е малка цена за свободата да рисувам. Докато съм невидима, те не могат да ме наранят. Не могат да кажат: ‘Това е твърде грубо за жена’, ‘Къде ти е нежността, госпожице?’. Могат да съдят само платното. И това е всичко, което има значение.“
Прелистих на друга страница.
„12 март, 1965 г.
Имах предложение за брак. От Стефан. Добър човек, архитект. Каза, че ме обича, че иска да се грижи за мен. Иска деца, уютен дом. Аз му казах, че моят дом е тук, сред миризмата на терпентин. Че моите деца са тези портрети, които ме гледат от стените. Той не разбра. Каза, че една жена не може да живее само за изкуството си. Казах му, че тази жена може. И го помолих да си тръгне. Тази вечер плаках. Не за него. А за живота, който никога няма да имам. Но после застанах пред статива и болката се превърна в цвят. Може би това е моята съдба. Да превръщам самотата в красота.“
Четях страница след страница, нощ след нощ. Поглъщах историята на Вяра, нейните тайни, болки и триумфи. Научих за сестра ѝ Надежда, за която тъгуваше цял живот, без да знае къде е. Научих за финансовите ѝ трудности, за моментите, в които е била на косъм да се откаже. Но най-важното – научих за нейната несломима воля. Тя беше падала стотици пъти, но винаги намираше сили да се изправи и да хване отново четката.
В тези дневници аз намерих не само историята на Вяра, но и своята собствена. Нейната самота отразяваше моята. Нейната борба ми даваше сили за моята. Осъзнах, Rе Симеон и Мартин можеха да ми отнемат всичко – парите, любовта, спокойствието – но не можеха да ми отнемат това, което бях научила от Вяра. Не можеха да ми отнемат принципите.
Една сутрин, след почти седмица на усамотение, слязох от апартамента на Вяра като нов човек. Болката все още беше там, но вече не ме парализираше. Беше се превърнала в стомана. Вдигнах телефона и се обадих на Атанас.
– Атанас, аз съм, Ана. Готова съм. Да ги довършим.
– Радвам се да те чуя, момичето ми. Какво си намислила?
– Мисля, че намерих нашето оръжие – казах аз, гледайки купчината стари дневници на масата пред мен. – Не е юридическо, а морално. Ще разкажем нейната история. Ще я разкажем на целия свят.
Планът беше рискован, но беше единственият, който ни остана. Щяхме да използваме медиите. Професор Донева се свърза с познат журналист от голям национален вестник – човек, известен със своите разследвания. Аз се съгласих да дам интервю, да разкажа всичко от самото начало. За тихата старица, за храната, за откритието, за тайната на „Апостола“. И за лешоядите, които кръжаха над наследството ѝ.
Щях да извадя битката от съдебната зала и да я пренеса на полето на общественото мнение. Симеон можеше да има най-добрите адвокати, но аз имах нещо по-силно. Имах истината. Имах историята на една невидима жена, която заслужаваше най-накрая да бъде видяна.
Глава 10: Буря в медиите
Статията излезе на първа страница в неделното издание на вестника. Заглавието беше огромно, с червени букви: „СКРИТИЯТ ГЕНИЙ: КАК ЕДНА НЕВИДИМА ЖЕНА ПРЕНАПИСА ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО“.
Вътре, на цели две страници, беше моят разказ. Разказът за Вяра, за нейния двоен живот, за саможертвата ѝ. Бяха публикувани снимки на картините, факсимилета от дневниците ѝ, моята снимка. Журналистът беше свършил блестяща работа, като беше вплел в разказа и историята за алчния бизнесмен Симеон (без да споменава името му директно, но с достатъчно ясни намеци), за съмнителния племенник Йордан и за моята самотна битка срещу тях. Статията завършваше с въпрос: „Ще позволим ли парите да смажат паметта на един от най-великите ни творци?“
Ефектът беше като от взрив на бомба.
Още същата сутрин телефонът ми започна да звъни непрестанно. Търсеха ме от всички телевизии, радиа и сайтове. Професор Донева беше затрупана с обаждания от колеги, галеристи и колекционери от цяла Европа. Историята за „българската Камий Клодел“, както я нарече един чуждестранен критик, се разпространи като горски пожар.
Симеон беше вбесен. Видях го във входа и за първи път в очите му нямаше надменност, а чиста, неподправена ярост. Той не беше очаквал това. Беше свикнал да води битките си в сенките, с подкупи и заплахи. Аз бях извадила всичко на светло, под прожекторите, където неговите методи не работеха.
Адвокатът му, Димитров, веднага пусна опровержение, в което ме обвиняваше в „клевета“ и „опит за манипулация на общественото мнение с цел лично облагодетелстване“. Но беше твърде късно. Общественото мнение вече беше на моя страна. Хора, които никога не се бяха интересували от изкуство, говореха за Вяра. В социалните мрежи се появиха групи в нейна подкрепа. Художници и интелектуалци написаха отворено писмо до Министерството на културата с искане наследството ѝ да бъде защитено.
Натискът върху Симеон ставаше огромен. Неговият бизнес разчиташе на обществени поръчки и добра репутация. А сега името му, макар и неспоменато директно, се свързваше с грозна история за алчност и тормоз.
Но най-големият удар дойде от неочаквано място. Светла, внучката на сестрата на Вяра, прочела статията. Историята на нейната баба-леля, която никога не е познавала, я разтърсила. Тя осъзнала, че адвокат Димитров я е излъгал и манипулирал. Обади се на Атанас и каза, че иска да се срещне с нас. Каза, че оттегля всякакви споразумения със Симеон и иска да се присъедини към нашата кауза.
Това беше повратен момент. Вече не бях сама. Имах законен наследник на своя страна. Шансовете ни в съда се увеличиха драстично.
Симеон разбра, че губи. И когато хищникът е притиснат в ъгъла, той става най-опасен. Тормозът премина на ново ниво. Една вечер заварих входната врата на апартамента си надраскана с червена боя. Гумите на старата ми кола бяха нарязани. Получавах анонимни обаждания с мълчание от другата страна на линията.
Страхувах се. Всяка нощ се заключвах трепереща. Но не се отказах. Всеки нов опит да ме сплашат само засилваше решимостта ми. Мислех си за Вяра, която десетилетия наред е живяла в страх да не бъде разкрита, но въпреки това не е спряла да рисува. Нейната смелост ми даваше кураж.
Един ден, Атанас ми се обади.
– Ана, Симеон иска среща. С теб. Иска да преговаря.
– Няма за какво да преговаряме – отвърнах аз.
– Чуй ме. Това може да е нашият шанс да приключим всичко. Но трябва да си много, много внимателна. Вълкът може да сваля кожата си, но не и нрава си.
Глава 11: Сделка с дявола
Срещата се състоя в луксозен ресторант в центъра на града – неутрална територия, избрана от него. Симеон седеше на уединена маса в ъгъла, облечен в безупречен костюм, излъчващ аура на власт и контрол. Когато седнах срещу него, той се усмихна с онази мазна усмивка, която вече ненавиждах.
– Е, Ана. Трябва да призная, не те очаквах толкова костелив орех – започна той, без никакво предисловие. – Създаде ми доста главоболия.
– Истината понякога боли – отвърнах студено аз.
– Хайде да не говорим за истина и други философски категории. Да поговорим за бизнес. Ти разбуни духовете, вдигна шум. Добре, признавам, беше умен ход. Но този шум вреди на бизнеса ми. Вреди на имиджа ми. Аз съм сериозен човек и не обичам името ми да се замесва в кални истории. Затова искам да ти направя предложение.
Той се наведе напред, а гласът му стана по-тих, по-съзаклятнически.
– Ще се откажа от всякакви претенции към картините. Ще накарам моя човек Йордан да оттегли иска си. Ще оставя теб и онази новопоявила се наследница да се оправяте с държавата. В замяна, ти ще спреш с медийните изяви. Ще излезеш с едно изявление, че е станало недоразумение, че си била подведена, нещо такова. И най-важното… ще ми продадеш една картина. Само една.
Погледнах го недоумяващо.
– Една картина? Защо?
– Имам си причини. Има една конкретна картина, която ме интересува. Онзи портрет на стария рибар. Харесва ми. Ще ти платя за нея. Добра цена. Да кажем… сто хиляди лева. В брой. Утре. И всички забравяме за случая. Ти получаваш парите си, получаваш славата си на откривател, а аз – своята картина и своето спокойствие. Всички печелят.
Предложението увисна във въздуха. Сто хиляди лева. Сума, която можеше да реши всичките ми финансови проблеми. Да изплатя студентския си заем, да помогна на семейството си, да си купя собствено жилище. Без повече дела, без повече заплахи. Беше изкушаващо. Дяволски изкушаващо.
В главата ми нахлуха образи – умореното лице на майка ми, течащият покрив на къщата ни, подигравателният поглед на брат ми. С тези пари можех да им докажа, че не съм „наивна глупачка“. Можех да купя спокойствието им.
Но защо точно тази картина? Защо беше толкова важна за него? В дневниците на Вяра не пишеше нищо специално за нея. Беше просто един от многото ѝ силни портрети.
– Защо точно „Рибарят“? – попитах, опитвайки се да запазя гласа си равен.
Симеон се усмихна загадъчно.
– Казах ти, харесва ми. Имам сантимент към морето.
Не му повярвах. В очите му имаше нещо повече от естетическо предпочитание. Имаше ламтеж, почти мания.
Тогава се сетих за един детайл. Първият път, когато той дойде в апартамента, погледът му се спря точно на тази картина. Тя беше до вратата. Той я беше забелязал още тогава. Интересът му не беше случаен.
– Искам време да помисля – казах аз.
– Нямаш много време. Офертата ми важи 24 часа. Утре по това време чакам отговор. Помисли добре, Ана. Това е твоят шанс да излезеш от тази каша като победител, а не като разорена и осъдена за клевета идеалистка.
Той стана, остави няколко банкноти на масата и си тръгна, без да се сбогува.
Останах сама, а в главата ми бушуваше ураган. Морален кръстопът. Пътят на компромиса, който водеше към сигурност и богатство. И пътят на принципите, който беше осеян с несигурност и опасности. Какво би направила Вяра на мое място? Дали би продала едно от „децата“ си, за да спаси останалите?
Обадих се на Атанас и му разказах. Той мълча дълго.
– Ана, решението е твое. Не мога да ти кажа какво да правиш. Но ще ти кажа едно. Когато един вълк иска само една овца от стадото, обикновено това е най-охранената. Има нещо в тази картина. Нещо, което ние не знаем, но той знае. Ако приемеш, може би ще спечелиш битката, но той ще е спечелил войната.
Думите му потвърдиха собствените ми съмнения. Трябваше да разбера каква е тайната на „Рибарят“. Преди да е станало твърде късно.
Глава 12: Тайната на рибаря
Върнах се в апартамента на Вяра като обезумяла. Отидох право при картината. „Рибарят“. Гледаше ме от платното със своите воднисти, сини очи, в които се отразяваше цялата мъка и мъдрост на света. Лицето му, набраздено от бръчки като морски бряг след отлив, разказваше хиляди истории.
Започнах да я оглеждам от всички страни. Търсех нещо. Някакъв знак, аномалия, каквото и да е. Свалих я от стената. Беше тежка. Рамката беше стара, от масивно дърво. Опипах платното. Беше грубо, плътно. Нищо.
Тогава погледът ми се спря на самата рамка. Беше по-дебела от останалите. В единия ъгъл, почти незабележимо, имаше малка цепнатина, сякаш две парчета дърво не пасваха идеално. С нокът опитах да я разширя. Не помръдна.
Трябваше ми инструмент. Слязох до мазето и намерих една стара, ръждясала отвертка. Върнах се горе и с треперещи ръце започнах внимателно да напъвам в цепнатината. С изщракване, малко парче дърво поддаде. Зад него имаше кухина.
Сърцето ми биеше до пръсване. Пъхнах пръсти в отвора и измъкнах нещо. Беше малък, плътно сгънат на четири лист хартия, пожълтял от времето. Разгънах го.
Беше нотариален акт.
Акт за собственост на земя. Парцел от няколко декара на първа линия до морето, в близост до малко рибарско селище. Името на собственика беше Вяра Апостолова. Към акта беше прикрепена малка бележка, изписана с познатия ми почерк:
„Татко ми го остави. Каза, че земята е всичко. Каза, че никога не трябва да я продавам. Това е моята котва към света, дори когато плавам в открито море от самота. Рибарят на картината е той. Моят баща.“
Всичко си дойде на мястото. Симеон. Неговият строителен бизнес. „Сантиментът“ му към морето. Той не искаше картината. Искаше земята. Сигурно беше разбрал по някакъв начин за този имот, може би от стари кадастрални планове. И е предположил, че документът за собственост е скрит някъде, свързан с единствения спомен на Вяра за баща ѝ. Без този документ, той можеше да придобие земята чрез машинации и давност. Но с него, тя принадлежеше на законните наследници. А този парцел, в днешно време, сигурно струваше повече от всички картини, взети заедно.
Това беше неговият голям удар. Затова беше целият този цирк с племенника, със заплахите. Всичко е било само прикритие за истинската му цел.
Взех телефона и се обадих на Симеон.
– Приемам предложението ти – казах с глас, който едва познах. – Но при едно условие.
– Слушам те.
– Сделката ще стане в кантората на моя адвокат. Искам всичко да е официално. Парите ще бъдат преведени по банков път. И искам да подпишем споразумение, с което ти и твоите хора се отказвате от всякакви бъдещи претенции.
Той се поколеба за момент. Явно предпочиташе парите в брой и сделките в сянка. Но беше толкова близо до целта си, че се съгласи.
– Добре. Утре в десет в кантората на твоя адвокат. И не забравяй картината.
Затворих телефона и веднага се обадих на Атанас. Обясних му всичко. Той мълча дълго, а после се разсмя. Беше тих, сух смях, но в него се съдържаше цялото задоволство на стар ловец, чийто капан най-накрая е щракнал.
– Момичето ми, ти си гений! – каза той. – Донеси всичко утре. И доведи и Светла. Ще им устроим такова посрещане, че ще го помнят дълго.
Глава 13: Последната завеса
Кантората на Атанас беше притихнала в очакване. Аз, професор Донева и Светла седяхме от едната страна на голямата заседателна маса. Светла, скромна жена на средна възраст с добри очи, стискаше ръката ми под масата. Беше уплашена, но и решена да стигне докрай. Картината „Рибарят“ беше облегната на стената до нас, сякаш самият той ни пазеше.
Точно в десет часа вратата се отвори и влязоха Симеон и неговият адвокат Димитров. Симеон огледа стаята с победоносен поглед, който спря за миг върху картината. Адвокатът му носеше куфарче, вероятно пълно с договори.
– Добро утро – каза Симеон, сядайки срещу нас. – Надявам се, че всички сме готови да приключим с този неприятен епизод.
– Напълно готови – отвърна спокойно Атанас, който седеше в челото на масата. – Преди да преминем към подписването на споразумението обаче, имаме един малък детайл за уточняване.
Той подаде на адвокат Димитров копие от нотариалния акт за земята.
– Бихме искали към споразумението да се добави и клауза, с която вашият клиент, господин Симеон, декларира, че няма и никога не е имал инвестиционни намерения по отношение на този имот, собственост на наследниците на Вяра Апостолова.
Адвокат Димитров погледна документа, после пребледня. Той сръга Симеон и му го подаде. Симеон го погледна и лицето му се превърна в каменна маска. Триумфът в очите му беше заменен от леден гняв. Той разбра. Разбра, че играта е свършила.
– Какво е това? – изсъска той, макар да знаеше много добре.
– Това е наследството на моя баща – казах тихо аз, сочейки картината. – А това – добави Светла, сочейки документа – е наследството на моята баба. Не се продават. Нито едното, нито другото.
Симеон скочи на крака.
– Ти, малка уличнице! Ти ме изигра!
– Не – отвърна Атанас, изправяйки се в целия си ръст. – Тя просто защити това, което е правилно. А сега, господа, ако обичате, напуснете кантората ми. Мисля, че няма за какво повече да говорим. Освен може би в съда, където ще предявим иск за тормоз и опит за измама в особено големи размери. Имам и няколко интересни записа от телефонни разговори, които прокуратурата със сигурност ще намери за забавни.
Това беше блъф, но подейства. Симеон и адвокатът му ни изгледаха с чиста омраза, грабнаха си куфарчето и излязоха, тръшвайки вратата.
Когато си тръгнаха, в стаята настана тишина. А после всички избухнахме. Смяхме се и плакахме едновременно. Беше смях на облекчение, на победа. Бяхме спечелили. Не с пари, не със заплахи, а с ум, смелост и истина.
По-късно, на съдебното дело, Йордан дори не се появи. Адвокатът му представи документ, с който оттегляше всичките си искове. Съдът официално призна Светла за единствен законен наследник на цялото имущество на Вяра Апостолова.
Битката беше приключила.
Глава 14: Наследството на Вяра
След края на делата, Светла, една скромна библиотекарка от малък град, изведнъж се оказа собственик на състояние за милиони. Много хора на нейно място биха продали всичко и биха заживели в лукс до края на дните си. Но Светла не беше такъв човек. Годините, прекарани сред книги и истории, я бяха научили да цени неща, по-важни от парите.
Един ден тя дойде в моята квартира. Седнахме на малката ми кухня и тя каза:
– Ана, нищо от това нямаше да се случи без теб. Ти се бори за баба Вяра, когато дори не знаеше, че съществувам. Затова искам да вземем решението заедно. Какво да правим с всичко това?
Дълго говорихме. Говорихме за изкуството, за саможертвата на Вяра, за нейната мечта да бъде видяна. И стигнахме до единственото правилно решение.
Не продадохме колекцията. С помощта на професор Донева и с подкрепата на Министерството на културата, организирахме грандиозна ретроспективна изложба на „В. А. – Вяра Апостолова: Невидимият гений“. Изложбата имаше феноменален успех. Хората се редяха на опашки, за да видят творбите на жената, за която всички говореха. Критиците пишеха възторжени рецензии. Пренаписахме учебниците по история на изкуството.
След това, по-голямата част от картините бяха дарени на Националната галерия, където им беше отделена постоянна зала – „Зала Вяра Апостолова“.
Земята край морето, която Симеон така жадуваше, превърнахме в нещо красиво. Продадохме съвсем малка част от нея, за да финансираме проекта. С останалите пари създадохме фондация на името на Вяра и Надежда. Фондацията построи на същото място творческа база за млади художници – място, където те можеха да работят и живеят безплатно, далеч от грижите за наеми и сметки. Място, където можеха да бъдат свободни да творят – свобода, за която Вяра се беше борила цял живот.
Светла ме направи изпълнителен директор на фондацията. Това беше моята мечтана работа.
Аз самата също получих своя дял. Светла настоя да получа процент от оценката на цялото наследство като възнаграждение за моята роля в откриването и опазването му. Сумата беше значителна. Изплатих студентския си заем. Купих на майка ми и брат ми нов апартамент. Осигурих бъдещето им. Но за себе си не купих къща с двор. Купих си малко ателие, с големи прозорци, гледащи на север. И една картина. „Рибарят“. Светла ми я подари. Тя стоеше на стената и всеки ден ми напомняше за моя баща, за моя собствен корен, за пътя, който бях извървяла.
Глава 15: Ново начало
Минаха пет години.
Стоя пред входа на творческата база „Вяра и Надежда“. Слънцето залязва над морето, а лекият бриз носи миризма на сол и бои. От отворените прозорци на ателиетата се чуват разговори, смях и музика. Тук кипи живот. Тук се ражда изкуство.
Завърших университета с отличие. Дисертацията ми, разбира се, беше за творчеството на Вяра Апостолова. Сега съм доктор по изкуствознание и работата ми във фондацията е моето призвание. Пътувам по света, организирам изложби, изнасям лекции за невидимите жени в изкуството.
За Мартин не съм чувала нищо. Говори се, че е затънал в още по-големи дългове и е напуснал страната. Понякога се питам дали съжалява. Но вече не ме интересува. Той беше урок, който трябваше да науча.
Със Светла сме повече от приятелки. Ние сме семейство. Свързани сме не по кръв, а от общата ни любов към една необикновена жена.
Понякога, вечер, когато остана сама в моето ателие, заставам пред портрета на Рибаря. Гледам го и си мисля за пътя, който започна с една купичка топла супа, подадена на прага на един апартамент. Мисля си за това как един малък акт на доброта може да отключи лавина от събития, които да променят не само твоя живот, а и историята.
Съседката ми отгоре беше на осемдесет и две. Живееше сама и нямаше семейство. Но остави след себе си наследство, което докосна хиляди души. Тя ме научи, че най-голямата сила се крие в тишината, че най-голямата смелост е да останеш верен на себе си, и че понякога, за да те види светът, е нужно само един човек да почука на вратата ти и да попита: „Добре ли сте?“.
Аз почуках. И моят живот никога повече не беше същият.