Съпругата ми наскоро спомена за пластична операция, а аз ѝ казах, че няма нужда. Гласът ми прозвуча по-категорично, отколкото възнамерявах, докато седяхме на вечеря в тишината на нашия дом, който все още изплащахме. Светлината от полилея падаше върху лицето на Милена, очертавайки всяка линия, всяка сянка. Тя беше красива, поне в моите очи. Не съвършена като изваяна статуя, а истинска, жива, с онази лека умора в ъгълчетата на очите, която се появява след дълъг ден, и с онази усмивка, която можеше да стопи и най-големия ледник в душата ми. Или поне така си мислех.
— Просто си мислех — промълви тя, забола вилица в салатата си, без да я повдига. — Нещо малко. За освежаване.
— Ти нямаш нужда от освежаване, Милена. Идеална си. — Думите ми бяха искрени, но може би точно това беше проблемът. Бяха думите на един любящ съпруг, а не на обективен критик, какъвто тя може би търсеше. Погледнах я в очите и видях нещо, което не можех да разчета – смесица от копнеж и страх.
Разговорът приключи там, поне за онази вечер. Оставих го да избледнее като парата над чиниите ни. Смятах, че е просто мимолетна идея, родена от някоя реклама или от разговор с приятелки. Жените понякога говореха за такива неща, нали?
На следващия ден се прибрах от работа малко по-късно. Бях архитект и един нов проект изискваше цялото ми внимание – сложен комплекс от офисни сгради, който можеше да бъде големият ми пробив. Влязох вкъщи, очаквайки обичайната домашна идилия, но вместо това ме посрещна гробна тишина. Намерих я в спалнята, свита на леглото, с лице, заровено във възглавницата. Раменете ѝ се тресяха от безмълвни ридания.
Сърцето ми се сви. Седнах до нея и внимателно я докоснах.
— Какво има, любов? Какво се е случило?
Тя се надигна бавно, лицето ѝ беше подпухнало и зачервено от плач. Погледна ме с очи, пълни с такава болка, че за миг дъхът ми спря.
— Може би си прав — прошепна тя с дрезгав глас. — Може би наистина няма смисъл.
— За какво говориш? За операцията ли? — попитах объркано.
Тя само кимна, избягвайки погледа ми. Обгърнах я с ръце, притиснах я към себе си и я оставих да плаче на рамото ми. Чувствах се едновременно облекчен и виновен. Облекчен, че тази идея е изчезнала, и виновен, че думите ми са я наранили толкова дълбоко. Помислих си, че с това всичко приключва. Че просто е имала нужда да излее емоциите си, да получи моето одобрение и да се почувства сигурна в собствената си кожа отново. Успокоявах я с тихи думи, галих косата ѝ и си обещавах да бъда по-внимателен.
Каква ужасна, наивна грешка.
Глава 2
Няколко дни цареше крехко примирие. Милена беше тиха, замислена, но поне не плачеше. Опитвах се да я разсейвам – предлагах да излезем на вечеря, да отидем на кино, но тя отказваше с вяла усмивка. Отдавах го на емоционалния срив, който беше преживяла. Бяхме заедно от осем години, женени от пет. Мислех, че познавам всяко кътче на душата ѝ, всяка нейна мисъл.
И тогава телефонът иззвъня. Беше събота следобед, тъкмо се бях заел да подредя някои чертежи на масата в хола. Милена беше излязла „да се разходи“. На дисплея светеше името на тъща ми, Маргарита. Вдигнах с лека въздишка. Разговорите с нея рядко бяха леки и приятни.
— Александър? — Гласът ѝ беше остър като счупено стъкло. Нямаше поздрав, нямаше въпроси как сме.
— Здравей, Маргарита. Как си?
— Не ме питай как съм! Ти какъв човек си, кажи ми? Какво правиш на дъщеря ми?
Стоях като замръзнал със слушалката в ръка. Объркването премина в раздразнение.
— Не разбирам за какво говориш.
— Не разбираш, така ли? Объркваш ѝ главата! Караш я да се чувства нищожна! Тази сутрин говорих с нея, беше на ръба на истерията. Как можеш да бъдеш толкова жесток? Едно крехко създание, а ти го мачкаш!
— Маргарита, успокой се. Единственото, което направих, е да ѝ кажа, че е красива и няма нужда да ляга под ножа. Ако това е престъпление…
— Ти не разбираш нищо! — прекъсна ме тя, гласът ѝ трепереше от гняв. — Нищо не разбираш! Остави я на мира! Тя има нужда от подкрепа, а не от твоите празни приказки!
Преди да успея да отговоря, тя затвори. Оставих телефона на масата, ръцете ми леко трепереха. Какво, по дяволите, ставаше тук? Думите ѝ бяха нелогични. Обвиняваше ме, че съм казал на дъщеря ѝ, че е красива. Нещо не беше наред. Нещо много по-дълбоко и сложно се криеше зад тази история с пластичната операция. Това не беше просто суета. Това беше симптом. Но на какво?
Когато Милена се прибра час по-късно, изглеждаше бледа и изтощена. Опитах се да повдигна темата за разговора с майка ѝ, но тя веднага се затвори.
— Мама преувеличава, както винаги. Не ѝ обръщай внимание.
— Тя каза, че ти обърквам главата. Каза, че съм жесток. Милена, искам да знам какво става.
— Нищо не става, Александър. Просто съм уморена. — Тя се прозя демонстративно и се отправи към спалнята. — Мисля да си легна за малко.
Гледах я как се отдалечава, усещайки как между нас се издига невидима стена, по-здрава от всеки бетон, който някога бях изливал. Помислих, че с това всичко приключва, но всъщност, това беше само началото. Началото на края.
Глава 3
Истината не излезе наяве изведнъж, като гръм от ясно небе. Тя се процеждаше бавно, капка по капка, през пукнатините на нашия брак, отравяйки всичко по пътя си.
Започнах да забелязвам дребни неща. Телефонът ѝ, който преди стоеше небрежно на масата, сега винаги беше с екрана надолу или в чантата ѝ. Често излизаше в другия край на апартамента, за да говори, а когато влизах в стаята, припряно приключваше разговора. Започна да закъснява след работа, оправдавайки се с извънредни задачи в счетоводната фирма, където работеше. Но когато веднъж се обадих там, за да я изненадам и да я поканя на вечеря, колежката ѝ ми каза, че си е тръгнала преди час. Когато я попитах за това, тя се ядоса, обвини ме, че я шпионирам, че нямам доверие. Скандалът беше толкова голям, че се почувствах виновен и се извиних, въпреки че знаех, че нещо не е наред.
Една вечер, докато тя беше под душа, телефонът ѝ на нощното шкафче светна. Беше съобщение. Знам, че не трябваше. Знам, че беше непростимо нахлуване в личното пространство. Но подозрението, което ме гризеше отвътре, беше по-силно от разума. Отворих го.
Съобщението беше от номер, записан просто като „О.“. Пишеше: „Всичко уредено ли е за петък? Нямам търпение да видя новата ти версия.“
Стомахът ми се преобърна. Новата ѝ версия? За петък? Какво, по дяволите, означаваше това? Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Прелистих набързо старата кореспонденция. Имаше десетки съобщения. Говореха си за пари, за „инвестиция“, за „бъдещето“. Той ѝ пишеше неща, които аз не бях ѝ казвал от години – колко е изящна, как заслужава целия свят. А тя му отговаряше с емотикони със сърчица и целувки.
Тя изневеряваше.
Болката беше физическа, остра, сякаш някой забиваше нажежен нож в гърдите ми. Всичко си дойде на мястото – тайнствеността, плачът, лъжите, дори странното настояване за пластична операция. Вероятно той я беше накарал. „Новата ти версия.“ Тези думи ехтяха в главата ми. Той не я харесваше такава, каквато е. Искаше да я промени, да я моделира по свой вкус. А аз, глупакът, ѝ казвах, че е идеална.
Когато излезе от банята, увита в хавлия, аз стоях насред стаята с телефона в ръка. Погледът ѝ се спря на лицето ми, после на телефона и тя разбра. Цветът се оттече от страните ѝ.
— Александър… — започна тя с треперещ глас.
— Кой е „О.“? — попитах, а гласът ми беше кух и безжизнен.
Тя не отговори. Само стоеше там, а сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ.
— Тя… тя ми взе пари назаем. За да плати за операцията. — Това беше първото, което изрече след минута мълчание.
Лъжа. Толкова слаба, толкова жалка лъжа. Но беше началото. Първата нишка, която, дърпайки, щях да разплета цялата ужасяваща паяжина от тайни, която беше оплела живота ни.
Тя… тя всъщност беше затънала до гуша в дългове. И не само тя. Цялото ѝ семейство. А мъжът, с когото ми изневеряваше, не беше просто любовник. Беше лихвар, хищник, който ги беше хванал в капана си. И пластичната операция… тя не беше просто прищявка. Беше част от цената.
Глава 4
Последвалите дни бяха мъгла от болка, гняв и безсънни нощи. Спяхме в отделни стаи. Къщата, която бях проектирал с толкова любов, нашият семеен уют, се беше превърнала в бойно поле, наситено с неизказани обвинения и горчиво мълчание.
Милена постепенно започна да говори, на парчета, с неохота, сякаш вадеше всяка дума с клещи от душата си. Истината се оказа по-грозна, отколкото можех да си представя.
„О.“ се казваше Огнян. Беше бизнесмен, от онези, които се движат в сивата зона на закона. Занимаваше се със строителство, инвестиции, бързи кредити – всичко, от което можеха да се изкарат бързи и лесни пари. Милена го срещнала преди около година на едно служебно събитие. Той бил клиент на нейната фирма. Омаял я с харизма, с щедри жестове, със скъпи подаръци. Тя, която винаги се беше чувствала малко несигурна, малко в сянката на моя умерен успех, се поддала на ласкателствата му.
Но това не беше просто банална изневяра. Огнян беше изиграл картите си перфектно. Разбрал е за финансовите проблеми на семейството ѝ. Баща ѝ, преди години, беше опитал да започне собствен малък бизнес, който се провалил с гръм и трясък, оставяйки след себе си огромни дългове. Те от години се опитваха да ги покрият, продавайки наследствени имоти, вземайки нови и нови заеми. Маргарита, майка ѝ, беше в основата на всичко това, криейки мащаба на проблема от мен, вероятно от срам.
Огнян предложил да „помогне“. Да им даде заем при „приятелски“ условия, за да погасят старите задължения. Милена, отчаяна да спаси родителите си, се съгласила. И така попаднала в капана му. „Приятелските“ условия се оказали чудовищни лихви, а заемът бързо нараснал до непосилна сума. Когато тя се опитала да се отдръпне, той променил тактиката. Започнал да я заплашва, че ще каже на мен, че ще съсипе репутацията на баща ѝ, че ще ги даде на съд и ще им вземе всичко, което им е останало.
Връзката им се превърнала от романтична афера в токсична зависимост. Тя била негова собственост. Искането за пластична операция било просто поредната демонстрация на власт. Той искал да я „подобри“, да я направи по свой образ и подобие, да изтрие всяка следа от стария ѝ живот. От мен.
— Защо не ми каза? — попитах я една вечер, докато седяхме в тъмната кухня. Гласът ми беше дрезгав от умора. — Защо, Милена? Можехме да намерим решение. Можехме да продадем къщата, щях да взема втори заем…
— Срам ме беше — прошепна тя, забила поглед в пода. — Срам ме беше от провала на баща ми, от лъжите на майка ми, от моята собствена глупост. Ти беше толкова… чист. Успешен. Не исках да те въвличам в нашата кал. Мислех, че мога да се справя сама.
— И това ли е твоето „справяне“? — избухнах, неспособен повече да сдържам гнева си. — Да спиш с лихваря си? Да планираш да си режеш лицето, защото той така е наредил? Това ли е?
Тя не отговори, само сълзите отново потекоха по лицето ѝ. А аз излязох, затръшвайки вратата след себе си. Трябваше да дишам. Трябваше да мисля.
Глава 5
Следващите няколко седмици бяха посветени на опити да разбера мащаба на проблема. Наех адвокат, жена на име Адриана, препоръчана ми от мой колега. Тя беше елегантна, рязка и изключително интелигентна. Още на първата среща, след като ѝ разказах всичко, тя ме погледна право в очите и каза:
— Вашият проблем не е само изневярата на съпругата ви, господин архитект. Вашият проблем е, че сте се забъркали с човек, който играе по свои собствени правила. Ще трябва да бъдем много, много внимателни.
Адриана започна да проучва договорите за заем, които Милена беше подписала. Както и очакваше, те бяха пълни с клаузи с дребен шрифт, неустойки и скрити такси, които ги правеха на практика невъзможни за изплащане. Огнян беше професионалист в това да държи хората в подчинение.
Междувременно, трябваше да се справя и със семейния фронт. Един ден, без предупреждение, на вратата се появи по-малкият брат на Милена, Даниел. Той беше студент по право, умно и чувствително момче, което винаги съм харесвал. Изглеждаше притеснен.
— Батко, трябва да говоря с теб — каза той, влизайки в хола. Милена не беше вкъщи. — Знам, че нещата между вас и кака не са добре. Мама ми се обади, наговори ми куп глупости… Но аз знам, че тя крие нещо. От месеци е странна. Има ли нещо общо с парите? Чух я да говори с татко за някакъв „дълг“.
Реших да бъда честен с него, поне донякъде. Разказах му за заема, без да навлизам в мръсните детайли на изневярата. Лицето на Даниел пребледня, докато слушаше.
— Огнян? Този ли? Чувал съм за него в университета. Има репутация на хищник. Закупува фалирали фирми за стотинки, изнудва хора… Батко, кака е в голяма беда.
— Знам, Даниел. Опитвам се да намеря изход.
— Мога да помогна — каза той решително. — Имам достъп до университетските бази данни, до правни архиви. Мога да започна да ровя за него. Трябва да има нещо, някакво слабо място. Никой не е напълно чист.
В погледа му видях същата решителност, която аз чувствах. За първи път от седмици не се чувствах напълно сам. Имах съюзник.
Напрежението обаче ескалираше. Огнян очевидно беше разбрал, че Милена ми е казала. Започнаха заплахите. Първоначално бяха завоалирани – съобщения до Милена, че „прави голяма грешка“. После станаха по-директни. Една вечер, прибирайки се към колата си след работа, открих, че и четирите гуми са нарязани. Нямаше бележка, нямаше свидетели. Но знаех кой е. Беше предупреждение.
На следващия ден получих обаждане в офиса. Беше самият Огнян. Гласът му беше меден, почти приятелски, но под повърхността се усещаше ледена заплаха.
— Господин архитект, чувам, че си пъхате носа, където не ви е работа — каза той спокойно. — Искам само да ви посъветвам да внимавате. Някои сгради, колкото и добре да са проектирани, се срутват от най-малкия трус. Разбирате ли ме?
Разбирах го перфектно. Той заплашваше кариерата ми, проекта, който беше целият ми живот. Войната беше обявена. И аз нямах никакво намерение да се предам.
Глава 6
Животът ми се превърна в параноичен кошмар. Всяка непозната кола, паркирана на улицата, ми се струваше заплашителна. Всеки път, когато телефонът звънеше с непознат номер, сърцето ми прескачаше. Огнян не правеше нищо директно, но присъствието му беше постоянно, като тежка, невидима сянка, надвиснала над мен.
Един ден получих известие от общината. Инспекция на моя голям проект. Бяха открити „несъответствия“ в документацията. Пълни глупости. Всичко беше изпипано до последния детайл. Прекарах следващите две седмици в безкрайни срещи с чиновници, предоставяйки отново и отново същите документи, докато работата по строежа беше спряна. Загубих ценно време и пари. Знаех, че ръката на Огнян е зад това. Той имаше връзки навсякъде. Показваше ми колко е лесно да ме съсипе.
Милена беше сянка на самата себе си. Живееше в постоянен страх, скачаше при всеки шум. Обвиняваше себе си за всичко.
— Аз го докарах дотук — проплакваше тя нощем. — Аз те забърках в това. Трябваше просто да направя каквото иска.
— Да си промениш лицето? Да станеш негова кукла? Не, Милена. Това не е решение. — Опитвах се да бъда силен, но и аз бях на ръба.
Междувременно Даниел се беше заровил дълбоко в проучванията си. Прекарваше часове в библиотеката и пред компютъра, ровейки в публични регистри, стари вестникарски статии, съдебни решения. Една вечер ми се обади, гласът му трепереше от вълнение.
— Мисля, че намерих нещо. Преди десетина години Огнян е имал бизнес партньор. Казва се Ивайло. Имали са обща строителна фирма. Фирмата е фалирала мистериозно, Ивайло е изгубил всичко, а Огнян е успял да изкупи активите за жълти стотинки чрез трета компания. Ивайло го е съдил, но е изгубил делото. След това просто е изчезнал от бизнес средите.
— И какво от това? — попитах, без да разбирам накъде бие.
— Прочетох материалите по делото. Ивайло е твърдял, тогава, че Огнян е фалшифицирал подписи и е отклонявал средства. Но не е могъл да го докаже. Адвокатът на Огнян е бил изключително добър. Но има нещо странно. Ключов свидетел, счетоводителката на фирмата, е променила показанията си в последния момент. Мисля, че е била подкупена или заплашена. Ако намерим този Ивайло, може би той ще е готов да говори сега. Може би има доказателства, които тогава се е страхувал да използва.
Това беше първият лъч светлина в тунела. Беше сламка, но аз се вкопчих в нея. Задачата обаче беше трудна. Ивайло сякаш беше потънал вдън земя. Нямаше го в социалните мрежи, не фигурираше в никакви фирмени регистри.
Докато търсехме Ивайло, Адриана, моята адвокатка, работеше по друг фронт. Тя подготвяше иск срещу Огнян за лихварство и нерегламентирани финансови дейности.
— Шансовете ни в съда са малки, ако се базираме само на договора на съпругата ви — обясни ми тя. — Той е юридически брониран. Но ако успеем да докажем модел на поведение, ако намерим и други жертви, които са готови да свидетелстват, нещата се променят. Ще се опитаме да превърнем това от гражданско дело в наказателно.
И така, животът ни се раздели на три фронта: аз се борех да спася проекта и кариерата си от саботажите на Огнян; Даниел издирваше призрака на бившия му партньор; а Адриана се опитваше да изгради правен случай от нулата. А в центъра на всичко стоеше Милена, разкъсвана от вина и страх, причината и жертвата на цялата тази бъркотия. Понякога я гледах и се питах дали някога ще можем да се върнем към онова, което бяхме. Дали изобщо е останало нещо, върху което да стъпим, за да изградим отново разрушения си свят.
Глава 7
Напрежението вкъщи ставаше все по-непоносимо. Всяка вечер се превръщаше в мълчалива битка. Аз бях изтощен и ядосан, тя – уплашена и смазана от вина. Любовта, която ни свързваше, беше погребана под пластове предателство и страх. Все по-често се питах дали изобщо си струва да се боря за този брак. Борех се срещу Огнян, за да я защитя, но от какво я защитавах? От последствията на собствените ѝ избори.
Една вечер се прибрах и я заварих да си събира багажа. Дрехите ѝ бяха разхвърляни по леглото в безпорядък.
— Какво правиш? — попитах, а сърцето ми замръзна.
— Отивам си, Александър — каза тя, без да ме поглежда. — Отивам при майка ми. Не мога повече така. Аз съм причината за всичко това. Ако ме няма, той ще те остави на мира.
— Глупости! — извиках. — Мислиш ли, че е толкова просто? Че той просто ще каже „Добре, тя си тръгна, край на играта“? Той не иска теб, Милена. Той иска да спечели. Иска да ме унищожи, за да докаже, че е по-силен. Твоето напускане само ще му достави удоволствие.
— Тогава какво да правя? — извика тя през сълзи, обръщайки се към мен. Лицето ѝ беше изкривено от отчаяние. — Кажи ми какво да правя! Аз съсипах всичко!
В този момент, гледайки я толкова съкрушена, гневът ми се стопи и на негово място дойде една огромна, смазваща умора. Приближих се до нея и взех сака от ръцете ѝ.
— Няма да ходиш никъде. Ще останеш тук. Ще се борим с това заедно. До края. Какъвто и да е той.
Не знам дали го казах, защото все още я обичах, или защото просто не можех да се призная за победен. Може би беше и двете. Онази нощ за първи път от месеци спахме в едно легло. Не се докоснахме, просто лежахме един до друг в тъмното, всеки потънал в собствените си мисли. Но поне бяхме заедно. Стената между нас все още беше там, но може би, само може би, бяхме намерили малка врата в нея.
Няколко дни по-късно Даниел най-накрая удари на камък. Чрез контакти на свой професор беше успял да намери настоящия адрес на Ивайло. Живееше в малък апартамент в краен квартал, далеч от блясъка на бизнес средите. Работеше като счетоводител в малка транспортна фирма. Човек, който очевидно се опитваше да стои под радара.
— Аз ще отида — казах веднага.
— Не, по-добре аз — настоя Даниел. — Аз съм просто студент. Няма да го изплаша. Ако види теб, може да си помисли, че имаш нещо общо с Огнян.
Имаше право. Съгласих се, макар и с неохота. Чувствах се безпомощен, оставяйки всичко в ръцете на едно двадесетгодишно момче.
Даниел отиде на следващия ден. Върна се късно вечерта, изглеждаше блед и развълнуван. Разказа ни как е намерил Ивайло – състарен, уморен мъж с угаснал поглед. В началото Ивайло категорично отказал да говори. Бил уплашен до смърт. „Този човек е дявол. Той ми взе всичко. Не искам да имам нищо общо с него“, повтарял той.
Но Даниел бил настоятелен. Разказал му за сестра си, за заплахите, за моята спряна работа. Разказал му, че не сме се отказали, че се борим. Нещо в думите му явно беше докоснало Ивайло.
— Накрая той просто ме погледна и каза: „Той ми отне десет години от живота. Десет години живях в страх и срам.“ — разказваше Даниел, а очите му блестяха. — И тогава влезе в другата стая и извади една стара папка. Даде ми я. Каза: „Ето. Това е всичко, което имам. Копия от банкови преводи към офшорна сметка, имейли, които доказват, че е знаел за фалшивите фактури. Тогава се страхувах да ги използвам. Адвокатът му ме предупреди, че ако го направя, ще обвинят мен във фалшификация и ще вляза в затвора. Но вече не ми пука.“
Даниел постави папката на масата пред мен. Отворих я. Вътре имаше документи, които можеха да затворят Огнян за дълго време. Измама, пране на пари, укриване на данъци. Беше златна мина.
Погледнах към Милена. В очите ѝ за първи път от много време видях искрица надежда. Може би все пак имаше изход.
Глава 8
С папката в ръце се чувствах като с атомна бомба. Имахме оръжие, но трябваше да го използваме умно. Занесохме всичко на Адриана. Тя прегледа документите с нарастващо вълнение.
— Това променя всичко — каза тя, вдигайки поглед от листата. — Това не са просто обвинения, това са доказателства. Ще ги предадем на прокуратурата. Ще поискаме пълна данъчна ревизия на всичките му фирми. Веднъж като започнат да ровят, ще изскочат още много неща. Той е свършен.
Но Огнян не беше от хората, които падат лесно. Явно имаше къртица в полицията или прокуратурата, защото само ден след като Адриана внесе документите, той разбра. И отвърна на удара.
Една сутрин, отивайки към офиса, видях, че вратата е разбита. Вътре всичко беше обърнато с главата надолу. Компютрите бяха разбити, чертежите – разкъсани и разпилени по пода. Това беше повече от вандализъм. Търсели са нещо. Вероятно са си мислели, че пазя копия на документите там. За щастие, оригиналите бяха в сейфа на Адриана. Но посланието беше ясно: „Мога да стигна до теб, където и да си.“
Това беше капката, която преля чашата. Милена изпадна в паника.
— Той ще ни убие, Александър! Трябва да спрем! Ще му върнем парите, ще направим всичко, което иска!
— Никога! — отсякох. — Вече не става въпрос за парите. Става въпрос за това да не му позволим да съсипва повече животи. Стигнахме твърде далеч, за да се откажем сега.
Но страхът беше реален. Наех охрана за къщата и започнах да оглеждам всеки ъгъл, преди да изляза. Живеехме като в обсада.
В същото време машината на правосъдието бавно се задвижваше. Прокуратурата започна разследване. Огнян беше привикан на разпит. Разбира се, той отрече всичко. Неговите адвокати започнаха контраатака. Обвиниха Ивайло в опит за изнудване, а мен – в съучастие. Започна медийна война. В няколко жълти сайта се появиха статии, които ме изкарваха неуспял архитект, който се опитва да измъкне пари от уважаван бизнесмен. Намекваха и за „нестабилната“ ми съпруга. Беше мръсно и отвратително.
Най-тежкият удар дойде, когато призоваха майката на Милена, Маргарита, да даде показания. Адвокатите на Огнян я подложиха на кръстосан разпит, който я срина психически. Те извадиха на показ всичките стари дългове на семейството, всичките им финансови провали. Представиха я като отчаяна жена, готова на всичко за пари, а дъщеря ѝ – като нейна съучастничка. Маргарита се разплака на свидетелската скамейка и накрая призна, че е знаела за връзката на Милена с Огнян и не е направила нищо, за да я спре, надявайки се той да им „оправи живота“.
Това признание беше унизително, но в същото време изигра ролята на катализатор. В съдебната зала настъпи мълчание. Съчувствието беше на наша страна. Лъжливият образ на Огнян като благодетел започна да се пропуква.
Кулминацията настъпи, когато призоваха Милена. Тя влезе в залата, крехка, но с неочаквана решителност в погледа. Застанала на скамейката, тя разказа всичко. За изневярата, за дълговете, за манипулацията, за заплахите, за унизителното искане за пластична операция. Разказа как той я е карал да се чувства едновременно специална и безполезна, как е контролирал всяка част от живота ѝ. Гласът ѝ не трепна нито веднъж. Тя говореше тихо, но думите ѝ отекваха в цялата зала.
Когато приключи, тя се обърна и погледна първо към мен. В очите ѝ видях молба за прошка. После погледна към Огнян. Той седеше на стола си, лицето му беше безизразно, но в очите му гореше чиста омраза. В този момент знаех, че сме спечелили. Може би не в съда, може би не веднага. Но бяхме спечелили моралната битка. Тя беше намерила сили да каже истината. Беше се освободила.
Глава 9
Процесът се проточи с месеци. Адвокатите на Огнян използваха всяка възможна тактика за отлагане, обжалване и процедурни хватки. Но доказателствата бяха неоспорими. Данъчната ревизия разкри огромни финансови злоупотреби. Появиха се и други жертви, окуражени от нашия случай, които се съгласиха да свидетелстват. Снежната топка се търкаляше и ставаше все по-голяма, заплашвайки да помете цялата му империя.
В крайна сметка, Огнян беше осъден. Не за толкова, колкото ни се искаше, но беше осъден. Получи няколко години затвор за финансови измами и укриване на данъци. Обвиненията за изнудване и лихварство беше по-трудно да се докажат, но присъдата беше достатъчна. Той беше извън играта, поне за известно време.
В деня, в който прочетоха присъдата, не почувствах триумф. Почувствах само празнота. Войната беше свършила, но бойното поле беше осеяно с руини.
Проектът ми беше спасен, но репутацията ми беше опетнена. Щеше да мине много време, преди да си върна доверието на инвеститорите.
Семейството на Милена беше разорено и публично унизено. Те трябваше да продадат и последните си имоти, за да покрият дълговете си, които вече бяха към държавата, а не към Огнян.
А нашият брак… той беше най-голямата жертва.
След края на делото, Милена и аз седнахме в хола, в същата тази къща, която вече не се усещаше като дом. Тишината беше тежка, пълна с неизказани думи.
— Мисля, че трябва да се разделим, Александър — каза тя тихо, без да ме гледа. — Поне за известно време.
Не се изненадах. Не се и противопоставих.
— Направих ти толкова много злини — продължи тя, а гласът ѝ се пречупи. — Предадох те, излъгах те, въвлякох те в този кошмар. Ти заслужаваш повече. Заслужаваш някой, който да не е… счупен.
— И ти заслужаваш да намериш себе си отново — отговорих. — Да се научиш да се цениш, без да имаш нужда някой друг да ти казва колко струваш.
Нямаше сълзи. Нямаше викове. Просто тихо, взаимно разбиране, че пътят, който бяхме извървели заедно, е стигнал до своя край. Мостът между нас беше изгорен и нямаше как да бъде построен отново. Поне не и сега.
Тя си събра багажа, този път наистина. Помогнах ѝ да свали куфарите до колата. Преди да тръгне, тя се обърна към мен.
— Благодаря ти, Александър. За всичко. Ти ме спаси.
— Ти спаси себе си, Милена. Аз просто бях там.
Тя се качи в колата и потегли. Гледах я, докато не изчезна зад ъгъла. Върнах се в празната къща. Огромната къща, за която все още плащах ипотечен кредит. Разходих се из стаите, пълни със спомени. Спрях пред огледалото в коридора. Погледнах отражението си – уморен мъж с няколко сиви косъма повече, отколкото преди година. Бях спечелил битката, но на каква цена?
Не знаех какво следва. Не знаех дали някога ще мога да се доверя отново, дали ще мога да обичам отново. Единственото, което знаех, беше, че съм свободен. Свободен от лъжите, от страха, от Огнян. Но и свободен от любовта, която бях смятал за вечна.
Влязох в кабинета си и погледнах към разхвърляните по масата чертежи. Взех един празен лист и молив. И започнах да рисувам. Нова къща. По-малка, по-семпла. Къща с големи прозорци, които да пропускат светлината. Къща, която да построя отначало. Само за себе си.