Слънцето нахлуваше през големите прозорци на кафенето, рисувайки златни петна по лъскавите дървени маси. Ухаеше на кафе и току-що изпечени кроасани. Седях на една от по-усамотените маси в ъгъла, стиснала дръжката на чашата си с леко влажни длани. Нервността пулсираше в слепоочията ми в такт с тихата джаз музика, която се лееше от високоговорителите. Интервю за работа. Не какво да е, а за детегледачка на две деца. Нуждаех се от тези пари. Таксата за университета, наемът на малката ми квартира, която делях с моята приятелка Ивайла, сметките – всичко се беше струпало наведнъж, а заемът за скромния апартамент, който родителите ми бяха изтеглили с надеждата един ден да имам свой дом, тежеше като воденичен камък на съвестта ми.
Точно в уречения час вратата на кафенето се отвори и влезе жена, която сякаш носеше със себе си аура на сдържана елегантност и скъп парфюм. Беше облечена в безупречен светъл костюм, а косата ѝ беше прибрана в елегантен кок. Държеше за ръце две деца – момченце на около седем и момиченце на около пет. Това трябваше да е Жана. Тя огледа заведението, очите ѝ се плъзнаха по масите и се спряха на мен. Лека, почти незабележима усмивка докосна устните ѝ, докато се приближаваше.
– Ани? – попита тя с мек, мелодичен глас.
– Да, здравейте. – Изправих се, опитвайки се да изглеждам по-уверена, отколкото се чувствах.
– Аз съм Жана. А това са Мартин и Лилия. – Тя леко побутна децата напред.
де
Момчето, Мартин, ме погледна с големи, сериозни очи, които изглеждаха твърде мъдри за възрастта му. Не каза нищо, само стисна по-силно ръката на майка си. Момиченцето, Лилия, се скри зад крака ѝ и свенливо ми хвърли бърз поглед изпод дългите си мигли.
– Много ми е приятно. – Усмихнах се топло на децата, но те не отвърнаха.
Разговорът протече гладко. Жана беше любезна, задаваше стандартни въпроси за опита ми, защо съм избрала да уча психология, какви са плановете ми. Разказах ѝ, че обичам децата, че имам опит с племенниците си и че съм отговорна и търпелива. Тя кимаше, изучавайки ме внимателно. Имаше нещо в погледа ѝ – някаква сянка на умора или тъга, която не се връзваше със скъпите дрехи и перфектния външен вид. Сякаш играеше роля.
– Изглеждаш ми като прекрасно момиче, Ани. Децата са малко срамежливи в началото, но съм сигурна, че ще те харесат. Работата е твоя, ако я искаш. – каза тя накрая, а в мен нещо трепна от облекчение.
Разменихме си номерата, уточнихме началната дата и заплащането, което беше повече от щедро. Когато се сбогувахме, отново се опитах to да се усмихна на децата. Лилия само примигна, а Мартин продължаваше да ме гледа с онзи свой пронизващ, мълчалив поглед. Докато ги гледах как излизат от кафенето и се качват в огромен черен джип, който ги чакаше отвън, не можех да се отърся от усещането, че нещо не е наред. Беше просто интуиция, тих шепот в съзнанието ми, който заглуших с мисълта за предстоящата заплата.
Останах още малко, за да допия изстиналото си кафе и да се насладя на момента. Имах работа. Добра работа. Всичко щеше да се нареди. Тъкмо се канех да стана, когато до масата ми се приближи мъж. Беше висок, с тъмна коса и проницателни очи. Не носеше скъп костюм като съпруга на Жана, когото си представях, а обикновени дънки и кожено яке, но излъчваше тиха увереност. Привлекателен, по онзи леко суров и опасен начин.
– Извинете, госпожице. – Гласът му беше плътен и нисък. – Вие ли ще работите като детегледачка там? – Той кимна леко към вратата, през която току-що бяха излезли Жана и децата.
Погледнах го изненадано. Откъде знаеше? Дали беше седял наблизо и беше чул разговора ни?
– Да. – отвърнах лаконично, усещайки как облекчението ми бавно се изпарява и на негово място се настанява тревога.
Мъжът се наведе леко напред, сякаш за да не го чуе някой друг, въпреки че най-близките хора бяха на няколко маси разстояние. Очите му бяха сериозни, дори мрачни.
– Не се опитвай… – започна той бавно, натъртвайки на всяка дума. Тишината увисна между нас за миг, тежка и наситена със смисъл, който не можех да разгадая. Той си пое дъх и продължи с по-тих, но настоятелен глас: – Бягай, докато можеш. Тази къща поглъща души. Не се заблуждавай от парите и лъскавата фасада. Това не е работа, а капан.
Сърцето ми подскочи. Думите му бяха толкова неочаквани и зловещи, че за момент загубих дар слово. Кой беше този човек? Какво искаше от мен?
– Не ви разбирам. Кой сте вие? – успях да промълвя.
– Няма значение кой съм аз. Важно е да ме послушаш. Предишната детегледачка… тя не си тръгна просто така. – Той млъкна, оставяйки думите му да се процеждат в съзнанието ми. – Просто се откажи. Кажи, че си намерила нещо друго. Всичко, но не прекрачвай прага на онази къща.
Без да каже и дума повече, той се изправи, хвърли ми един последен, предупредителен поглед и се отправи към изхода. Остави ме сама с чашата студено кафе, с пулсиращ в ушите ми въпрос и с леден страх, който започваше да пуска корени в стомаха ми. Какво, по дяволите, се случваше?
Глава 2: Златната клетка
В продължение на два дни думите на непознатия отекваха в ума ми като зловещо ехо. Разказах на Ивайла, а тя, като бъдещ юрист, веднага започна да прави хиляди предположения, всяко по-мрачно от предишното.
– Може да е бивш служител, уволнен несправедливо. Или пък ревнив бивш приятел на Жана. Ани, внимавай много. Тези богаташки семейства често крият ужасни тайни зад дебелите си стени. – посъветва ме тя, докато подреждаше дебелите си учебници по вещно право.
Въпреки страховете си, реших да не се отказвам. Нуждата от пари беше по-силна от анонимното предупреждение. Успокоявах се, че мъжът вероятно е някой с лична вендета, който се опитва да навреди на семейството. Аз просто щях да гледам децата, да си върша работата съвестно и да не се меся в нищо. Колко сложно можеше да бъде?
В понеделник сутринта застанах пред огромната порта от ковано желязо. Зад нея се виждаше къща, която приличаше повече на модерен замък, отколкото на семеен дом. Беше съвършена, с огромни панорамни прозорци, безупречно поддържана морава и каменна алея, която се виеше към внушителна входна врата. Натиснах звънеца и след миг портата се плъзна безшумно встрани.
Посрещна ме самата Жана. Днес беше облечена в удобен, но видимо скъп спортен екип, а усмивката ѝ беше също толкова лъчезарна, колкото и в кафенето. Но очите ѝ отново издаваха онова скрито напрежение.
– Ани, здравей! Влизай, не се притеснявай.
Вътрешността на къщата беше също толкова впечатляваща, колкото и екстериорът. Минималистичен дизайн, скъпи мебели, произведения на модерното изкуство по стените. Всичко беше в бяло, сиво и черно. Безупречно чисто, но и студено. Липсваше усещането за уют, за дом. Сякаш бях влязла в луксозен хотелски апартамент, а не в място, където живеят деца.
– Огнян е в кабинета си, има важен разговор. Ще се запознаете по-късно. – каза Жана, докато ме развеждаше. – Това е дневната. Кухнята е натам. Стаите на децата са на втория етаж.
Тя ми показа всичко – стаята за игри, пълна с най-новите и скъпи играчки, които обаче изглеждаха почти недокосвани; спалните на децата, всяка с отделна баня; огромния заден двор с басейн и детска площадка, която изглеждаше сякаш никога не е била използвана. Колкото повече виждах, толкова по-силно ставаше усещането ми за нереалност. Всичко беше перфектно, твърде перфектно. И навсякъде, дискретно монтирани в ъглите на таваните, имаше камери.
– За сигурност. – отбеляза Жана, проследявайки погледа ми. – Знаеш как е в днешно време.
Малко по-късно, докато помагах на Лилия да подреди пъзел в стаята за игри, в къщата влезе мъж. Беше висок, облечен в скъп костюм, и излъчваше власт. Това беше Огнян. Лицето му беше красиво, но сурово, с остри черти и очи, които те преценяваха за секунди.
– Скъпи. – Гласът на Жана леко трепна. – Това е Ани, новата детегледачка.
Огнян ме изгледа от глава до пети, без да се усмихва.
– Добре дошла. Има няколко правила в тази къща, които очаквам да се спазват безпрекословно. – започна той с равен, леден тон. – Телефонът ти ще стои в чантата ти, докато си на работа. Лични разговори – само в краен случай. Влизането в моя кабинет и в нашата спалня е абсолютно забранено. Твоята задача е да се грижиш за децата. Нищо повече. Ясен ли съм?
– Да, напълно. – отвърнах, усещайки как буца засяда в гърлото ми. Присъствието му изпълваше стаята с напрежение.
– Добре. – Той се обърна към Жана. – Имам среща след час. Ще се върна късно.
Той дори не погледна децата. Просто се обърна и излезе. Вратата на кабинета му се затвори с тихо, но категорично щракване. Жана си пое дълбоко дъх, сякаш е задържала въздуха си през цялото време, докато той беше там.
Първият ми ден беше странен и изтощителен. Опитвах се да заговоря децата, да ги предразположа да играем, но те бяха апатични. Лилия подреждаше пъзела си с маниакална прецизност и когато едно парче не пасна веднага, тя избухна в тих плач, който прерасна в паническа атака. Трябваше ми половин час, за да я успокоя. Мартин през цялото време седеше в ъгъла и рисуваше. Когато се опитах да погледна рисунката му, той бързо я скри. Не говореше почти никак, само кимаше или клатеше глава в отговор на въпросите ми.
Вечерта, когато си тръгвах, Жана ми подаде плик с пари.
– Това е за първия ден. Искам да знаеш, че оценявам усилията ти. Те… те просто имат нужда от време, за да свикнат.
Докато вървях към спирката, не можех да се отърся от чувството, че съм попаднала в пиеса с написан сценарий, в който аз бях единствената, която не си знаеше репликите. Предупреждението на непознатия мъж вече не ми звучеше толкова налудничаво. Тази къща наистина беше златна клетка. А аз доброволно бях влязла в нея.
Глава 3: Шепоти в сенките
Минаха две седмици. Две седмици, в които се опитвах да намеря своето място в студения лукс на къщата и в тихия свят на двете деца. Постепенно започнах да свиквам с рутината, с правилата на Огнян и с постоянното усещане, че съм наблюдавана от вездесъщите камери. Но свикването не означаваше спокойствие. Напротив, всеки ден забелязвах нови детайли, които подхранваха растящото ми безпокойство.
Забелязах, че Жана никога не излизаше сама. Винаги имаше шофьор, който я караше, или Огнян беше с нея. Телефонните ѝ разговори бяха кратки и предпазливи. Понякога я виждах да стои до прозореца, загледана в далечината, с изражение на такава дълбока тъга, че сърцето ми се свиваше. Но щом усетeше присъствието ми, тя веднага слагаше маската на ведра и спокойна домакиня.
Огнян беше като призрак в собствения си дом – рядко го виждах, но присъствието му се усещаше постоянно. В дните, в които работеше от вкъщи, в къщата цареше почти мъртвешка тишина. Децата сякаш инстинктивно усещаха и ставаха още по-тихи и затворени.
Един следобед в къщата дойде мъж на име Радослав. Беше бизнес партньор на Огнян, елегантен и с мазна, самоуверена усмивка. Щом той влезе, Жана пребледня и се извини, че има ужасно главоболие. Качи се в стаята си и не излезе оттам, докато Радослав не си тръгна няколко часа по-късно. Това се превърна в модел. Всеки път, когато Радослав идваше, Жана се разболяваше внезапно.
Една късна вечер, тъкмо се канех да си тръгвам, когато чух приглушени гласове от градината. Огнян го нямаше, беше в командировка. Любопитството надделя над предпазливостта ми и аз се приближих до големия прозорец на дневната, който гледаше към осветената веранда. Там, в меката светлина на градинските лампи, стояха Жана и Радослав. Не можех да чуя думите им, но езикът на телата им говореше достатъчно. Те не спореха, а по-скоро водеха отчаян, напрегнат разговор. В един момент Радослав хвана ръката на Жана, а тя бързо я дръпна, оглеждайки се панически към къщата. Виждаше се интимност, но примесена със страх и напрежение. Дали имаха връзка? И ако да, защо срещите им изглеждаха толкова мъчителни?
Връзката ми с децата се развиваше бавно. Лилия започна да ми се доверява и дори понякога се усмихваше. Но Мартин оставаше загадка. Той продължаваше да рисува своите мрачни картини. Един ден, докато почиствах стаята му, намерих смачкан лист хартия, пъхнат под леглото. Разгънах го и кръвта ми замръзна. На листа беше нарисувана висока, тъмна къща, много подобна на тяхната. А от един от прозорците на последния етаж падаше фигура на жена с дълга коса. Беше нарисувано с детска ръка, но детайлите бяха смразяващи. Под фигурата имаше надраскани някакви символи, които не можех да разчета. Пъхнах рисунката в джоба си с разтуптяно сърце. Какво беше видяло това дете?
Няколко дни по-късно, докато чаках автобуса след работа, пред мен спря позната кола. От нея слезе мъжът от кафенето. Този път изглеждаше още по-притеснен.
– Трябва да поговорим. – каза той без предисловия.
– Казах ви, не искам да се меся. – отвърнах, оглеждайки се нервно.
– Вече си замесена. – Той ме погледна право в очите. – Казвам се Симеон. Сестра ми, Дария, беше детегледачката преди теб.
Името удари като камбана в съзнанието ми. Дария.
– Казаха ми, че е напуснала.
– Казаха ти лъжа. – Гласът на Симеон беше твърд. – Тя получи „нервен срив“ и я изпратиха в скъпа клиника някъде далеч. Оттогава не съм я виждал. Не ми позволяват. Твърдят, че е за нейно добро. Но аз не вярвам. Дария не е луда. Тя е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. И са я накарали да замълчи.
Стомахът ми се сви на топка. Рисунката на Мартин изведнъж придоби нов, зловещ смисъл. Жена, падаща от прозореца.
– Какво искаш от мен? – прошепнах.
– Искам да бъдеш моите очи и уши. Не те моля да правиш нищо опасно. Просто наблюдавай. Слушай. Всяка дреболия може да е важна. Трябва да разбера какво са ѝ направили. Моля те. – В гласа му се долавяше отчаяние.
Бях ужасена. От една страна, исках да избягам и никога повече да не стъпя в онази къща. Но от друга, мисълта за децата, за тихия ужас в очите на Мартин и за пленената тъга на Жана, не ми даваше мира. А сега и историята на Дария. Не можех просто да си тръгна.
– Не знам… опасно е. – промълвих.
– Знам. – кимна Симеон. – Но ако не направя нещо, никога няма да си го простя. Ето номера ми. Ако видиш или чуеш нещо, каквото и да е, моля те, обади ми се.
Той ми подаде малко листче хартия, след което се качи в колата и потегли, оставяйки ме на спирката с тежкото бреме на избора. Бях навлязла твърде навътре. Шепотите в сенките ставаха все по-силни и аз вече не можех да се преструвам, че не ги чувам.
Глава 4: Разкъсани нишки
Същата вечер не можах да мигна. Въртях се в леглото, а в главата ми се блъскаха образи – студените очи на Огнян, уплашеният поглед на Жана, мрачната рисунка на Мартин и отчаянието в гласа на Симеон. Чувствах се като в паяжина, чиито нишки ставаха все по-здрави и по-заплетени с всеки изминал ден.
На сутринта, с тъмни кръгове под очите, разказах всичко на Ивайла. Тя слушаше мълчаливо, с напълно сериозно изражение, докато пиеше сутрешното си кафе. Когато свърших, тя остави чашата си на масата с рязко движение.
– Ани, това е много по-сериозно, отколкото си мислехме. – каза тя. – Този Симеон може да е прав. Принудително въдворяване в психиатрична клиника е класически метод за заглушаване на неудобни свидетели, особено когато имаш парите и влиянието на Огнян. Трябва да бъдеш изключително внимателна.
– Какво да правя, Ива? Да напусна ли?
– Ако напуснеш сега, те ще разберат, че си се уплашила. Може да стане по-лошо. А и какво ще стане с тези деца? И със сестрата на Симеон? – Тя се замисли за момент. – Ако решиш да останеш, трябва да го направиш умно. Документирай всичко. Всяка странна случка, всеки разговор, който чуеш, всяка дата, час. Води си дневник, но го крий на сигурно място, извън онази къща. Това може да послужи като доказателство по-късно. И не се доверявай на никого там. Нито на Жана, нито на онзи Радослав. Тя може да е жертва, но може и да е съучастник.
Съветът на Ивайла беше трезв и плашещ, но ми даде някаква посока. Реших да остана. Не само заради парите, а защото чувството за справедливост и съпричастността към децата бяха по-силни от страха.
Започнах да наблюдавам по-внимателно, да слушам по-наострено. Всяка дума, всеки жест придобиваха ново значение. Започнах да забелязвам как Жана трепва всеки път, когато телефонът ѝ звъннеше. Как Огнян понякога провеждаше дълги, тихи разговори в кабинета си, след които излизаше с още по-мрачно изражение.
Един ден, докато децата спяха следобед, Жана ме помоли да ѝ помогна да разчисти една малка складова стая на тавана. Беше пълна със стари кашони, покрити с прах. Докато премествахме един от тях, отвътре се изсипаха няколко стари фотоалбума.
– О, боже, тези не съм ги виждала от години. – промълви Жана, взимайки един от албумите.
Започна да го разгръща и аз неволно погледнах през рамото ѝ. На снимките беше една по-млада, различна Жана. Усмивката ѝ беше истинска, очите ѝ блестяха от щастие. На повечето снимки беше с млад мъж с топъл поглед и открита усмивка. Не беше Огнян. Двамата се прегръщаха на фона на морето, смееха се в някаква планинска хижа, държаха се за ръце в парк. Изглеждаха безумно влюбени.
– Кой е това? – попитах тихо, преди да успея да се спра.
Лицето на Жана се помрачи. Тя бързо затвори албума, сякаш се беше опарила.
– Никой. Просто стар приятел. – отвърна тя рязко. – Хайде, да приключваме с това.
Но аз видях сълзите, които блеснаха в очите ѝ, преди да се обърне. Тази жена беше погребала един цял живот, за да заживее в златната клетка.
Напрежението в къщата ескалира няколко дни по-късно. Огнян беше в лошо настроение. Чух го да крещи по телефона в кабинета си, говорейки за „провалени сделки“ и „дългове“. Малко след това Жана влезе в кухнята, където подготвях следобедна закуска за децата. Беше бледа като платно.
– Не ми е добре. – прошепна тя, облягайки се на плота. – Чувствам се… сякаш се задушавам. Тази къща, този живот… Понякога искам просто да избягам. Но не мога. Има един договор… един договор, който ме обрича.
Тя избухна в безмълвен плач, треперейки цялата. Приближих се и я прегърнах инстинктивно. Тя се вкопчи в мен, ридаейки на рамото ми.
– Всичко ще се оправи. – казах, без сама да си вярвам.
– Не, няма. Никога. – промълви тя сред сълзите си.
В този момент на вратата на кухнята се появи Огнян. Лицето му беше каменно. Когато видя разплаканата си съпруга в моите прегръдки, очите му се присвиха в две ледени цепки. Жана моментално се отдръпна от мен, изтривайки сълзите си.
– Какво става тук? – попита той с глас, от който ме побиха тръпки.
– Нищо, скъпи. Просто главата ме боли. Ани ми даваше чаша вода. – излъга бързо Жана.
Огнян не откъсваше поглед от мен. Той пристъпи бавно напред, докато не застана само на сантиметри от мен. Усещах студеното му излъчване.
– В тази къща има едно много старо правило. – каза той тихо, почти шепнейки, но думите му отекваха като изстрели. – Любопитството е убило котката. Не си пъхай носа там, където не ти е работа. Не задавай въпроси и не давай непоискани съвети. Ясна ли съм? Защото ако не съм, мога много бързо да ти изясня ситуацията.
Заплахата беше явна. Сърцето ми биеше до пръсване. Кимнах мълчаливо, неспособна да издам и звук. Той ме гледа още един дълъг, смразяващ миг, след което се обърна и излезе от кухнята. Жана стоеше до плота, вкаменена от ужас. Разкъсаните нишки на техните тайни започваха да се сплитат в здрава примка около врата ми.
Глава 5: Договорът с дявола
Заплахата на Огнян ме разтърси из основи. Страхът беше реален, почти осезаем. Но заедно с него се надигна и инат. Не можех да позволя на този човек да ме смачка. Мисълта за Дария, затворена някъде против волята си, и за Жана, живееща в постоянен терор, ме караше да продължа.
Същата вечер се обадих на Симеон. Срещнахме се в едно малко, безлично кафене в другия край на града, където бях сигурна, че никой няма да ни забележи. Разказах му всичко – за сцената в кухнята, за избухването на Жана и думите ѝ за „договора“, за старите снимки.
Лицето на Симеон беше мрачно.
– Предбрачен договор. – заключи той. – Сигурно е железен. Огнян е обвързал всичко – парите, децата, може би дори нейното семейно положение. Затова тя не може да си тръгне. Той я държи в пълна зависимост. Дария ми беше споменала нещо подобно, че Жана се страхува да говори за миналото си, сякаш е подписала клетва за мълчание.
– Какво да направя? Той ме заплаши директно.
– Трябва да бъдем по-умни от него. – Симеон извади от джоба на якето си нещо малко, колкото монета. Беше диктофон. – Знам, че искам много от теб. Но това е единственият ни шанс. Ако успееш да запишеш нещо… разговор между него и адвоката му, или с Радослав, нещо, което да го инкриминира… това може да промени всичко. Може да ни даде лост, с който да го притиснем.
Погледнах малкото устройство с ужас. Това беше шпиониране. Беше незаконно и изключително опасно. Ако Огнян ме хванеше… не ми се мислеше какво щеше да се случи.
– Не мога… – поклатих глава. – Това е лудост.
– Ани, моля те. – В очите му имаше молба. – Дария е открила нещо за бизнеса му. Нещо мръсно. Мисля, че става въпрос за пране на пари. Затова я отстраниха. Ако успеем да докажем това, целият му свят ще се срине. И Жана, и децата ще бъдат свободни. И сестра ми също.
Колебаех се. Рискът беше огромен. Но когато се замислих за Мартин и неговите рисунки, за треперещите ръце на Жана, взех своето решение.
– Добре. Ще опитам. Но ако нещата станат твърде напечени, се оттеглям.
В следващите дни ходех на работа със сърце, свито на топка. Диктофонът тежеше в джоба ми като нажежен въглен. Търсех удобен момент, но такъв не се появяваше. Огнян беше станал още по-подозрителен. Често го виждах да ме наблюдава от кабинета си или на мониторите за видеонаблюдение.
Шансът ми дойде неочаквано. Един следобед Огнян имаше среща с адвоката си в къщата. Жана ме помоли да заведа децата в парка за няколко часа, за да не пречат. Преди да излезем, аз се извиних, че трябва да използвам тоалетната. Бързо се шмугнах в дневната, която беше в непосредствена близост до кабинета. Вратата беше леко открехната. С треперещи ръце пуснах диктофона и го пъхнах под дивана, близо до стената, която делеше двете стаи. Беше рисковано, но беше единственият ми шанс.
В парка времето минаваше мъчително бавно. Не можех да спра да мисля за малкото устройство, скрито в бърлогата на лъва. Когато се върнахме, адвокатът си беше тръгнал. Огнян беше в кабинета си. Трябваше да си взема диктофона. Изчаках момент, в който Огнян отиде до кухнята, за да си налее вода. Сърцето ми биеше до пръсване, докато се преструвах, че оправям една от възглавниците на дивана, и бързо прибрах устройството. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не го изпуснах.
Едва дочаках да се прибера вкъщи. С Ивайла се заключихме в стаята ми и пуснахме записа. В началото се чуваше само неясно бръмчене, но после гласовете станаха по-ясни. Бяха на Огнян и адвоката му.
„…клаузите за неизпълнение са категорични,“ казваше адвокатът. „Ако тя подаде молба за развод или се докаже нейна изневяра, губи всякакви права. Пълно попечителство върху децата автоматично се прехвърля на теб, а тя няма да получи и стотинка. Дори семейната ѝ фирма, която спаси, ще премине под твой контрол според условията на заема, който си им отпуснал. Тя е в капан, Огнян. Няма къде да отиде.“
„Искам да съм сигурен в това,“ отвръщаше студеният глас на Огнян. „Започва да става неспокойна. А онзи идиот Радослав се върти около нея като хиена. Трябва да му дръпна юздите.“
„Остави Радослав. Той е полезен за схемата с офшорните сметки. Без него трудно ще превъртаме тези пари,“ съветваше го адвокатът.
С Ивайла се спогледахме. Очите ѝ бяха разширени.
– Те го казаха. – прошепна тя. – Офшорни сметки. Пране на пари. Имат я. Напълно са я оковали. Това не е просто предбрачен договор, Ани. Това е договор с дявола.
Но това не беше всичко. Докато се ровех из шкаф в стаята за игри, търсейки блокче за рисуване за Мартин, напипах папка, пъхната най-отзад. Отворих я. Вътре имаше документи. Фирмени документи. Имаше договори за огромни заеми, сключени от фирмата на Огнян, но обезпечението беше неясно, а лихвите – съмнително високи. Имаше и документи за прехвърляне на собственост към компании с неясни имена, регистрирани на екзотични острови. Дария е била права. Огнян беше затънал до уши в мръсни сделки. А аз сега държах доказателствата в ръцете си.
Глава 6: Изповедта на Жана
Напрежението в къщата стана почти непоносимо. Огнян беше постоянно на ръба, избухваше за най-малкото нещо. Бизнесът му очевидно не вървеше добре, а финансовият натиск го превръщаше в още по-голямо чудовище. Жана ходеше като сянка, с постоянно изражение на страх на лицето си. Децата усещаха всичко и бяха по-тихи и по-затворени от всякога.
Една вечер се случи неизбежното. Чух крясъци от горния етаж. Беше Огнян. Крещеше на Жана. Думите бяха неясни, но тонът му беше изпълнен с ярост. Аз бързо заведох децата в стаята за игри, пуснах им анимационно филмче и усилих звука, надявайки се да не чуват грозната сцена, която се разиграваше в спалнята на родителите им. Лилия трепереше и си беше запушила ушите, а Мартин стоеше до прозореца, загледан в тъмнината, напълно неподвижен.
Скандалът продължи около час. След това се чу силно тръшване на врата и рев на двигател. Огнян беше излязъл. Качих се горе. Вратата на спалнята беше отворена. Жана седеше на ръба на леглото, обгърнала коленете си. Едната ѝ буза беше зачервена, а по устната ѝ имаше кръв. Беше я ударил.
При вида на тази сцена, нещо в мен се пречупи. Съжалението и страхът отстъпиха място на гнева. Приближих се, взех кърпичка от нощното шкафче, намокрих я в банята и внимателно докоснах устната ѝ. Тя потрепери, но не се отдръпна.
– Намерил е едни снимки. – прошепна тя с дрезгав глас. – Старите снимки. С… с него.
Знаех за кого говори. Мъжът от албумите.
– Каза, че съм неблагодарна кучка. Че ме е измъкнал от калта, а аз все още копнея за миналото. – Тя се разсмя с горчив, задавен смях. – Той не разбира. Никога няма да разбере.
Останах при нея, докато не се успокои. По-късно вечерта, когато децата вече спяха, тя дойде в кухнята, където почиствах. Наля си чаша вино с трепереща ръка и седна срещу мен. Изглеждаше съсипана, но в очите ѝ имаше нова решителност. Сякаш шамарът на Огнян беше счупил последната преграда на нейното мълчание.
– Трябва да знаеш истината. – каза тя тихо. – Дължа ти го, след всичко, което видя.
И тя започна да разказва. Разказа ми за любовта си с мъжа от снимките, Иво. Били са заедно от гимназията, планирали са да се оженят. Той е бил нейната сродна душа, нейният свят. Но тогава семейната фирма на баща ѝ, която била целият им живот, започнала да затъва. Баща ѝ направил няколко лоши инвестиции, натрупал огромни дългове. Били на ръба на пълния фалит.
Тогава се появил Огнян. Той бил нов играч в бранша, амбициозен и безскрупулен. Предложил на баща ѝ сделка. Ще покрие всички дългове и ще спаси фирмата, но при едно условие – Жана да се омъжи за него.
– Баща ми ме молеше със сълзи на очи. – Гласът ѝ трепереше от спомена. – Казваше, че съм единствената им надежда. Майка ми също. Те ме продадоха, Ани. Продадоха ме, за да спасят себе си. А аз бях млада и глупава, чувствах се отговорна.
Тя скъсала с Иво. Казала му, че не го обича повече. Било най-трудното нещо в живота ѝ. Месец по-късно се омъжила за Огнян. Подписала предбрачния договор, без дори да го прочете внимателно. В него имало клауза, че ако тя инициира развод или му изневери, не само губи децата и всякакво право на издръжка, но и фирмата, която Огнян „спасил“, става негова собственост, заедно с всичките ѝ активи. Той буквално притежавал нея и цялото ѝ семейство.
– Мислех, че с времето ще свикна. Че ще мога да го уважавам, ако не и да го обичам. – продължи тя, загледана в чашата си. – Но той е чудовище. Контролира всяка моя стъпка. Изолира ме от приятелите ми, от семейството ми. Превърна живота ми в ад.
– А Радослав? – попитах тихо.
Жана въздъхна тежко.
– Радослав… той е просто отчаян ход. Забеляза, че Огнян се отнася зле с мен. Започна да ми обръща внимание, да ми прави комплименти. В началото го отбягвах, но бях толкова самотна. Той ми обеща, че ще ми помогне. Каза, че знае за мръсните сделки на Огнян и че може да използва тази информация, за да ми помогне да се измъкна. Да ми помогне да получа попечителството над децата. Бях толкова отчаяна, че му повярвах. Започнахме връзка… но това не е любов. Това е просто… сделка. Но сега се страхувам. Страхувам се, че той просто ме използва, за да получи контрол над компанията, когато Огнян падне.
Изповедта ѝ разкри цялата ужасяваща картина. Жана не беше просто нещастна богата съпруга. Тя беше затворник, чиято присъда е била подписана от собствените ѝ родители. Беше жертва на обстоятелства, на манипулации и на собствената си наивност.
– Трябва да се измъкнеш оттук. – казах твърдо. – Ти и децата.
– Как? – погледна ме тя с празни очи. – Той ще ме унищожи. Ще ми вземе Мартин и Лилия и никога повече няма да ги видя.
– Има начин. – казах аз, мислейки за записа и документите, които бях намерила. – Не си сама в това.
За първи път от седмици в очите на Жана проблесна искра. Не беше надежда, все още не. Беше нещо по-малко, по-крехко. Беше възможност. Възможността, че може би, само може би, краят на нейния кошмар не е толкова далеч.
Глава 7: Капанът се затваря
След изповедта на Жана, между нас се изгради крехко доверие. Тя вече не ме гледаше просто като наета прислуга, а като на съюзник. Атмосферата в къщата обаче ставаше все по-отровна. Огнян усещаше, че губи контрол и това го правеше още по-параноичен и жесток.
Той започна да следи всеки мой ход. Една сутрин, докато си обувах обувките, за да изляза, той се появи зад мен.
– Къде отиваш? – попита той с леден тон.
– Прибирам се. Смяната ми свърши.
– Нека да ти видя чантата.
Замръзнах. Сърцето ми започна да бие лудо. За щастие, не носех нищо инкриминиращо със себе си. Бях оставила всичко, което бях събрала, при Ивайла. Той изсипа съдържанието на чантата ми на масичката в антрето – портфейл, ключове, стар билет за кино, гланц за устни. Ровеше се из вещите ми с презрение. Когато не намери нищо, той ме изгледа с присвити очи.
– Ако разбера, че си замесена в нещо, което не ти влиза в работата… ще съжаляваш за деня, в който си се родила. – изсъска той.
Знаех, че времето ни изтича. Обадих се на Симеон и му разказах за признанията на Жана и за все по-агресивното поведение на Огнян.
– Той усеща, че нещо става. – каза Симеон. – Трябва да действаме бързо. Намерих нещо за сестра ми. Оказа се, че клиниката, в която е „настанена“, е собственост на офшорна компания, свързана с една от фирмите на Огнян. Той не просто я е изпратил там, той я държи в частен затвор! Говорих с един бивш служител от охраната на Огнян. Човекът беше уволнен и има зъб на бившия си шеф. Той потвърди, че Дария е била изведена от къщата насила, след като е заплашила Огнян, че ще отиде в полицията с документи, които е намерила в кабинета му.
Всяко ново разкритие беше по-ужасяващо от предишното. Огнян беше изградил империя, основана на страх, изнудване и престъпления.
Междувременно Ивайла не си губеше времето. Тя прекара часове в библиотеката на университета и онлайн, ровейки се в публичните регистри.
– Имам нещо, Ани. – каза ми тя една вечер, разстилайки разпечатки по масата в кухнята ни. – Проследих няколко от компаниите, чиито имена бяха в документите, които намери. Те са регистрирани като „кухи“ фирми. Нямат реална дейност. Създадени са само за да прехвърлят пари. Това, което Огнян прави, не е просто пране на пари, а мащабна схема за данъчни измами и източване на фирми. Той е много по-опасен, отколкото си мислим. Това са хора, които не се спират пред нищо, за да защитят тайните си.
Чувствах се сякаш стените се свиват около мен. Бяхме разровили гнездо на оси и сега те се събуждаха.
Предателството, от което Жана се страхуваше, не закъсня. Радослав, виждайки, че Огнян е финансово разклатен, реши да изиграе своя коз. Той отиде при Огнян и му разказа всичко за връзката си с Жана. Вероятно се е надявал, че Огнян ще се развежда, ще съсипе Жана, а той, Радослав, ще успее да вземе част от бизнеса при последвалото преструктуриране.
Но той беше подценил чудовището, с което си имаше работа.
Бях в стаята на децата, когато чух как колата на Радослав спира пред къщата. Малко след това от кабинета на Огнян се разнесоха викове. Този път не бяха насочени към Жана. Бяха мъжки гласове, пълни с ярост и обвинения.
– Предател! – крещеше Огнян. – Мислеше, че ще ми забиеш нож в гърба и ще ти се размине ли? Ти, малък, долен плъх! Аз те създадох! Аз те измъкнах от нищото!
Чу се тъп удар, звук от счупено стъкло и след това болезнен стон. Сърцето ми спря. Огнян беше нападнал Радослав.
Бързо затворих вратата на детската стая и се заключихме вътре. Гушнах треперещите деца и се опитах да ги успокоя, докато собственото ми тяло се тресеше от страх. Отдолу се чуваха звуци от борба, ругатни. След това всичко утихна. Настъпи зловеща тишина.
Минаха минути, които ми се сториха часове. Накрая чух как входната врата се отваря и затваря. Надникнах предпазливо през прозореца. Радослав излизаше от къщата. Куцаше, а по лицето му имаше кръв. Качи се в колата си и потегли с мръсна газ.
Огнян беше преминал всякакви граници. Той вече не беше просто манипулатор и измамник. Беше способен на насилие. Капанът се беше затворил не само около Жана, но и около всеки, който знаеше тайните му. А аз знаех твърде много. Трябваше да измъкнем Жана и децата от тази къща. И то веднага.
Глава 8: Последната карта
След бруталната свада с Радослав, Огнян се превърна в ходещ барутен погреб. Той знаеше, че е предаден. Знаеше, че Радослав, унизен и ядосан, може да проговори. Времето му изтичаше. И той го знаеше.
Вечерта след инцидента се срещнах със Симеон. С нас беше и Ивайла, която носеше папка, пълна с нейните проучвания. Събрахме се в апартамента на Симеон – малко, подредено място, което рязко контрастираше с ледения лукс на къщата на Огнян.
– Вече имаме достатъчно. – каза Симеон, след като му разказах за нападението над Радослав. – Имаме записа, финансовите документи, показанията на бившия охранител, моята история със сестра ми. Сега имаме и акт на физическо насилие. Трябва да действаме.
– Но как? – попитах. – Жана е парализирана от страх. Тя е убедена, че той ще ѝ вземе децата.
– Затова няма да отидем в полицията. Поне не веднага. – намеси се Ивайла. – Полицаите могат да бъдат подкупени. Огнян има връзки навсякъде. Трябва ни някой, когото той не може да контролира. Трябва ни адвокат. Но не какъв да е, а специалист по корпоративно право и тежки бракоразводни дела. Някой, който е достатъчно корав, за да се изправи срещу Огнян.
Симеон кимна. – Знам един човек. Казва се адвокат Петров. Той е стар приятел на баща ми. Човек от старата школа, с безупречна репутация. Не се страхува от никого. Ще му се обадя още утре.
Планът започна да придобива форма. Първо, трябваше да измъкнем Жана и децата от къщата. Второ, трябваше да ги скрием на сигурно място, където Огнян не може да ги намери. Трето, адвокат Петров трябваше да нанесе удара – да използва всички събрани от нас доказателства не просто за да заведе дело за развод и попечителство, а за да заплаши Огнян с наказателно преследване за финансовите му престъпления. Това беше нашата последна и най-силна карта. Да го притиснем до стената, така че да бъде принуден да преговаря.
Докато обсъждахме рисковете, в главата ми се въртеше една мисъл. Мисълта за малкия апартамент, за който родителите ми бяха изтеглили заем. Усещането за финансова несигурност, за тежестта на дълга, макар и в несравнимо по-малък мащаб, ми помогна да разбера по-добре капана, в който беше попаднала Жана. Тя беше продала свободата си заради пари и дългове. Аз се борех за нейната свобода, докато самата аз усещах примката на финансовите задължения. Това засили решимостта ми. Никой не заслужаваше да бъде роб на парите.
Следващите два дни бяха най-напрегнатите в живота ми. Трябваше да координираме всичко в пълна тайна. Симеон намери къща под наем в малък град на стотици километри, на името на свой доверен приятел. Аз трябваше да предам плана на Жана и да я убедя да действа.
Използвах момента, в който Огнян беше извикан на спешна среща в офиса си, вероятно за да се опита да овладее щетите, нанесени от Радослав. Намерих Жана в градината. Тя подрязваше розите с празен поглед.
– Жана, трябва да ме изслушаш. – казах бързо и тихо. – Имаме план. Имаме доказателства срещу Огнян. Финансови. Достатъчно, за да го вкарат в затвора. Имаме и адвокат. Но трябва да си тръгнеш. Сега. Тази вечер.
Тя ме погледна, очите ѝ бяха пълни със страх.
– Не мога… Той ще ме намери.
– Няма. Ще отидете на сигурно място. Аз ще бъда с теб. Няма да си сама. – Хванах ръцете ѝ. Бяха ледени. – Жана, виж ме. Той те удари. Той нападна Радослав. Какво следва? Да посегне и на децата ли? Не можеш да им причиниш това. Трябва да бъдеш смела, заради тях.
Споменаването на децата сякаш я извади от вцепенението. В погледа ѝ се появи искра решителност.
– Какво трябва да направя? – прошепна тя.
– Приготви една малка чанта. Само най-необходимото – документи, малко дрехи за теб и децата. Нищо, което да предизвика подозрение. Кажи на децата, че отивате на изненадваща екскурзия. След като Огнян заспи тази вечер, ще дойда. Симеон ще ни чака с кола на няколко преки оттук.
Кулминацията наближаваше. Нощта се спускаше над града, а с нея и усещането за предстояща буря. Всичко зависеше от следващите няколко часа. От смелостта на една съсипана жена и от успеха на нашия отчаян план. Бяхме заложили всичко на една-единствена карта.
Глава 9: Бягство към зората
Нощта беше тиха и безлунна. Чаках в квартирата си, взирайки се в телефона. Всяка минута ми се струваше като вечност. Ивайла крачеше напред-назад из стаята, също толкова нервна, колкото и аз.
– Сигурна ли си, че това ще проработи? – попита ме тя за десети път.
– Трябва. Нямаме друг избор.
Малко след полунощ телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Жана. Само една дума: „Сега.“
Сърцето ми подскочи. Грабнах якето си.
– Време е. – казах на Ивайла. – Пожелай ми късмет.
– Не е до късмет, Ани. До смелост е. И ти я имаш. Внимавай.
Излязох в студената нощ. Симеон ме чакаше с колата си зад ъгъла. Не разменихме много думи. Напрежението беше твърде голямо. Той потегли към квартала на Огнян и спря на уговореното място, в сянката на няколко големи дървета, на около двеста метра от къщата.
– Ще ги чакам тук с работещ двигател. – каза той. – Бъди бърза.
Кимнах и слязох от колата. Приближих се към огромната къща, движейки се в сенките. Чувствах се като престъпник. Сърцето ми биеше в гърлото. Задната врата, която водеше от кухнята към градината, беше леко открехната, точно както се бяхме разбрали с Жана. Промъкнах се вътре. Къщата беше потънала в мрак и тишина. Единствената светлина идваше от малка нощна лампа в коридора на втория етаж.
Качих се по стълбите безшумно, стъпвайки на пръсти. Жана ме чакаше в коридора. Беше облечена в тъмни дрехи, лицето ѝ беше бледо и изпито. Държеше две малки раници.
– Спят. – прошепна тя, кимайки към стаите на децата. – Не знам как ще ги събудя и изведа, без да вдигнат шум.
– Няма. Ще ги изнесем. – реших аз.
Влязохме първо в стаята на Лилия. Тя спеше дълбоко, свита на кравайче. Жана внимателно я уви в едно одеяло и я вдигна на ръце. Момиченцето само измрънка насън, но не се събуди. След това дойде ред на Мартин. Когато влязох в стаята му, видях, че той не спи. Седеше в леглото си и ме гледаше с големите си, сериозни очи. Сякаш знаеше. Сякаш беше чакал този момент. Сложих пръст на устните си в знак за тишина. Той кимна бавно. Помогнах му да си обуе маратонките и той хвана ръката ми без да каже и дума.
Слизахме по стълбите като сенки. Всеки скърцащ звук на паркета проехтяваше в ушите ми като изстрел. Когато стигнахме до входната врата, Жана застина. Погледна към вратата на кабинета на Огнян. Знаех какво си мисли. Че оставя целия си живот зад гърба си.
– Хайде. – прошепнах, дърпайки я леко. – Нямаме време.
Излязохме през задната врата и хукнахме през градината. Тичахме приведени, криейки се зад храстите. Студеният нощен въздух пареше дробовете ми. Стигнахме до улицата и видяхме светлините на колата на Симеон. Затичахме се натам.
Точно когато стигнахме до колата, в къщата светна лампа. Беше на втория етаж. Прозорецът на спалнята на Огнян. Сигурно се беше събудил.
– Бързо! Влизайте! – извика Симеон.
Напъхахме децата на задната седалка. Жана седна до тях, а аз отпред. Симеон натисна газта и колата полетя напред в тъмнината. Погледнах назад. На прозореца стоеше силуетът на Огнян. Гледаше след нас.
Пътувахме през цялата нощ. Никой не говореше. Жана прегръщаше спящите си деца, а по лицето ѝ се стичаха безмълвни сълзи. Мартин беше буден и гледаше през прозореца как светлините на града отстъпват място на тъмния път.
Тогава телефонът на Жана, който беше оставила в чантата си, започна да звъни. На екрана светеше името „Огнян“. Тя го погледна с ужас.
– Не вдигай. – каза Симеон твърдо.
Телефонът звъня отново и отново. После спря. Секунди по-късно пристигна съобщение. Жана го прочете и ахна.
– Какво има? – попитах.
Тя ми подаде телефона с трепереща ръка. „Ще те намеря, кучко. Където и да се скриеш, ще те намеря. И тогава ще си платиш за всичко. Ще те унищожа. Ще ми се молиш да те убия.“
Заплахата висеше във въздуха, студена и реална. Огнян не се шегуваше. Бягството ни не беше краят. Беше само началото на войната. Докато първите лъчи на зората обагряха небето в розово, ние пътувахме към неизвестността, преследвани от призраците на миналото и заплахите на бъдещето.
Глава 10: Цената на свободата
Пристигнахме в малкото градче по изгрев слънце. Беше тихо и спокойно място, пълна противоположност на напрегнатия и шумен град, който бяхме напуснали. Къщата, която Симеон беше наел, беше малка, но уютна, с малка градина отзад. За първи път от месеци видях Жана да си поема дъх, сякаш тежестта на света беше паднала от раменете ѝ, макар и за кратко.
Първите няколко дни бяха сюрреалистични. Опитвахме се да създадем някакво подобие на нормалност за децата. Готвехме заедно, играехме в градината, четяхме приказки. Лилия бавно започна да се отпуска, смехът ѝ отекваше в малката къща – звук, който почти никога не бях чувала преди. Мартин все още беше мълчалив, но започна да рисува отново. Този път картините му бяха различни. Вместо тъмни къщи и падащи фигури, той рисуваше слънце, цветя и малката къща, в която живеехме. Рисуваше нас четиримата, хванати за ръце.
Но спокойствието беше измамно. Знаехме, че Огнян ни търси. Живеехме със спуснати завеси и трепвахме при всеки звук на кола по улицата.
Междувременно, в големия град, битката започваше. Симеон се срещна с адвокат Петров. Той беше точно такъв, какъвто го беше описал – възрастен, с остър поглед и желязна ръка. След като прегледа всички събрани от нас доказателства – записа, финансовите документи, показанията на свидетелите – той се замисли за момент.
– Този човек е арогантен. – заключи той накрая. – Мисли си, че е над закона. Точно такива като него правят най-големите грешки. Ще го ударим там, където най-много ще го заболи – егото и парите му.
Адвокат Петров не подаде веднага молба за развод. Първият му ход беше да изпрати официално писмо до Огнян и неговия адвокат. В писмото се намекваше за наличието на неопровержими доказателства за мащабни финансови злоупотреби и се предлагаше „дискретна среща за обсъждане на условията по прекратяване на брака на клиента му и уреждане на попечителството над децата“. Това беше изстрел в тъмното, който улучи право в целта.
Огнян реагира точно както очаквахме – с ярост. Започна съдебна битка. Неговите адвокати се опитаха да ни смажат. Обвиниха Жана в изневяра, отвличане на децата и емоционална нестабилност. Опитаха се да ме представят като манипулативна интригантка, която е настроила Жана срещу съпруга ѝ с користна цел. Огнян използваше парите и влиянието си, за да забавя процеса, да ни тормози с призовки и безкрайни процедури.
Беше изтощително. Имаше моменти, в които Жана беше напът да се срине. Натискът беше огромен. Но всеки път, когато видеше децата си да играят свободно в градината, тя намираше сили да продължи.
Ключов момент в делото беше показанието на Радослав. След нападението той беше изпаднал в немилост. Огнян го беше изхвърлил от компанията и го беше заплашил. Адвокат Петров успя да го убеди да свидетелства срещу бившия си партньор в замяна на имунитет. Показанията му потвърдиха всичко за финансовите схеми и за агресивния характер на Огнян.
Финалният удар дойде, когато адвокат Петров представи доказателствата за клиниката, в която беше затворена Дария. Заплахата от наказателно преследване за отвличане и финансови престъпления беше реална. Огнян беше притиснат до стената. Неговата империя започна да се разпада.
Накрая той се съгласи на споразумение. Беше му отнето по-голямата част от състоянието, за да покрие глоби и обезщетения. Жана получи пълен контрол над семейната си фирма, развод и пълно попечителство над децата. Огнян получи ограничителна заповед и право на контролирани свиждания с децата два пъти в месеца. Той беше съсипан, но най-вече беше победен.
Дария беше освободена от клиниката. Беше слаба и травмирана, но жива. Събирането ѝ със Симеон беше емоционален момент, който ми напомни за какво се борихме.
След края на делото, животът бавно започна да се връща към нормалния си ритъм. Жана продаде огромната къща, символ на нейния затвор, и купи по-малък, но уютен дом в тих квартал. Тя пое управлението на фирмата си и се оказа изненадващо добър ръководител. Най-важното беше, че беше свободна.
Аз завърших университета. Офертата на Жана да остана да работя за нея за постоянно беше изкушаваща, но аз знаех, че моят път е друг. Отношенията ми със Симеон се задълбочиха. Преминахме заедно през огън и страх, и това ни свърза по начин, който малко хора биха разбрали.
Един следобед, месеци по-късно, седяхме с него на една пейка в парка и гледахме как Мартин и Лилия играят на площадката. Те се смееха, тичаха и крещяха като всички останали деца. Вече нямаше и следа от тихите, уплашени сенки, които срещнах за първи път.
– Струваше ли си? – попита ме Симеон, хващайки ръката ми.
Погледнах към смеещите се деца, към слънцето, което пробиваше през листата на дърветата. Помислих си за ужаса, за страха, за безсънните нощи. Помислих си за цената, която всеки от нас беше платил. Цената на свободата.
– Да. – отвърнах без колебание. – Струваше си всяка секунда.