Сестрата на съпруга ми се нанесе при нас и не мина много време, преди да започне да поема контрол. Всичко започна невинно, почти незабележимо. Първо бяха коментарите, подхвърлени сякаш на шега, докато миех чиниите. „Мила Ани, знаеш ли, че има по-ефективен начин да подредиш съдомиялната? Пести вода и енергия.“ После дойде ред на прането. „Този омекотител, който ползваш, оставя лек филм по тъканите. Пробвай онзи, който ти препоръчах.“ Дребните, ежедневни критики се сипеха като бавен, разяждащ киселинен дъжд върху крехкото спокойствие на дома, който с Павел бяхме градили с толкова любов и усилия.
Десислава, неговата по-голяма сестра, пристигна с два куфара и история за разбит живот. Годеникът ѝ я бил напуснал внезапно, оставил я без работа и с разклатени нерви. Павел, разбира се, с неговото голямо сърце, веднага отвори вратите на нашия дом. „Тя е мое семейство, Ани. Ще остане, докато си стъпи на краката. Няколко седмици, може би месец.“ Месецът се превърна в два, после в три, а Десислава не само не си стъпваше на краката, но и уверено започваше да пуска корени в самата основа на нашето съществуване.
Нейният контрол се разпростря отвъд домакинските задължения. Започна да коментира облеклото ми. „Този цвят те прави бледа, не мислиш ли?“ или „Тази рокля е малко… несериозна за съпруга на бизнесмен като Павел.“ Всеки път, когато излизахме заедно, усещах пронизващия ѝ поглед, който ме оценяваше от глава до пети, и неизменно намирах кусур. Чувствах се като под микроскоп, всяко мое движение, всяка дума, всеки избор бяха подлагани на безмълвна, но тежка критика.
Павел не забелязваше нищо. Или по-скоро, отказваше да забележи. Когато се опитвах плахо да споделя, че присъствието на сестра му ме напряга, той просто махваше с ръка. „Преувеличаваш, скъпа. Деси просто иска да помогне. Преживява тежък период, трябва да я разберем.“ Неговото сляпо обожание към нея ме влудяваше. За него тя беше все онази по-голяма сестра, която го е защитавала в училище, иконата на съвършенството. За мен тя беше тиранин в кадифени ръкавици.
Капката, която преля чашата, беше спалнята. Нашето свещено място. Един следобед се прибрах от пазар и я заварих с каталог за бои в ръка, застанала в средата на стаята ни, с вид на интериорен дизайнер, който оглежда проблемен обект.
„Мислех си“, започна тя с онзи снизходителен тон, който вече ненавиждах, „че това бежово е толкова скучно. Прави стаята да изглежда малка и мрачна. Един наситен цвят бордо или може би тъмносин, би внесъл малко страст, малко живот. Какво ще кажеш?“
В този момент нещо в мен се прекърши. Гостоприемството, търпението, разбирането – всичко се изпари. Това не беше нейният дом. Това не беше нейната спалня. Това беше моето убежище, моят живот, който тя методично се опитваше да пребоядиса в своите собствени мрачни нюанси.
„Не“, отвърнах аз, а гласът ми трепереше от едва сдържан гняв.
Тя ме погледна изненадано, повдигайки вежда. „Не? Просто предлагам…“
„Не ти предлагаш. Ти нареждаш. Откакто си дошла, ти нареждаш как да чистя, как да готвя, как да се обличам, а сега и какъв цвят да бъде спалнята ми. Свърши се, Десислава.“ Напрежението, събирано със седмици, изригна от мен като вулкан. Думите се изливаха, горещи и неконтролируеми. „Това е моят дом! Моят! И не искам да променяш нищо в него. Не искам съветите ти, не искам критиките ти, не искам присъствието ти да задушава всяка минута от живота ми!“
Тя стоеше като вкаменена, с каталога в ръце, лицето ѝ пребледня. За първи път виждах маската на съвършената, страдаща жена да се пропуква. В очите ѝ проблесна нещо студено, пресметливо. Нещо, което ме уплаши повече от явния ѝ гняв.
„Млъкни“, изсъсках накрая, изчерпала всички думи и сили. „Моля те, просто млъкни.“
Обърнах се и излязох от стаята, от къщата, и тръгнах безцелно по улицата, опитвайки се да успокоя дишането си. Не знаех какво ще последва. Скандал с Павел? Ледена война с Десислава? Но в този момент, за първи път от месеци, почувствах, че мога да дишам. Бях защитила територията си. Макар и с цената на мира вкъщи.
Вечерта беше кошмар. Десислава се беше заключила в стаята си, отказвайки да излезе за вечеря. Павел се прибра и я намери да плаче. Обвини ме, че съм жестока и безсърдечна. Че съм нападнала „едно съсипано същество в най-уязвимия му момент“. Никакви мои обяснения не помогнаха. Той спеше на дивана онази нощ. А аз лежах будна в нашата бежова спалня, чувствайки се по-самотна от всякога.
На следващата сутрин, докато изхвърлях боклука с подпухнали от плач очи, съседката ми Дарина, възрастна, но много наблюдателна жена, която живееше в къщата отсреща, ме повика. Тя винаги беше любезна, разменяхме си по няколко думи за времето или цветята в градината, но никога нищо повече. Сега обаче в погледа ѝ имаше неотложност.
„Миличка, ела за малко“, каза тя тихо и ме дръпна настрани, зад живия плет, който разделяше имотите ни. Огледа се притеснено, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе. „Не искам да се меся, знаеш, не ми е в природата. Но снощи… и преди няколко дни… видях нещо.“
Сърцето ми подскочи.
„Какво си видяла, Дарина?“, попитах, а гласът ми беше едва доловим шепот.
Тя пое дълбоко дъх. „Снаха ти… тя не е това, за което се представя. Не знам каква е тази история за годеника, но знам, че всяка нощ, след като вие с мъжа ти заспите, при нея идва кола. Черна, скъпа. И тя се качва. Връща се малко преди зазоряване.“
Стоях като гръмната. Нощни излизания? Скъпа кола?
Дарина продължи, снишавайки глас още повече. „Но това не е всичко. Вчера следобед, докато ти беше на пазар, пред вас спря друг мъж. Не беше с черната кола. Беше различен. Изглеждаше… опасен. Караха се. Тя му даде някакъв плик. Той го взе и си тръгна, но я гледаше така, сякаш… сякаш я притежава.“
В ума ми се въртеше вихрушка от въпроси. Кои бяха тези мъже? Какви пликове е давала?
„Но най-шокиращото, Ани…“, продължи Дарина, а очите ѝ бяха пълни със съжаление. „Снаха ми беше… беше бременна. Преди около година и половина. Имаше дете. Момченце. Аз самата я видях с него няколко пъти в парка, преди вие да се нанесете тук. Познах я веднага, когато дойде да живее при вас. Но за детето… никой не говори. Сякаш никога не е съществувало.“
Земята се разтвори под краката ми. Десислава. Перфектната, страдащата Десислава. С таен нощен живот, с опасни мъже, които я посещават, и с… изчезнало дете? В този момент разбрах, че проблемът в моя дом е много по-дълбок и много по-мрачен от цвета на стените в спалнята. И че заплахата за семейството ми не беше просто една досадна роднина, а жена със смразяващи тайни.
Глава 2
Новината на Дарина ме удари като физически удар. Върнах се вкъщи като в транс, думите ѝ отекваха в главата ми – „таен нощен живот“, „опасен мъж“, „изчезнало дете“. Механично приготвих кафе, ръцете ми трепереха толкова силно, че разлях горещата течност върху плота. Десислава все още не беше излязла от стаята си, а Павел беше тръгнал за работа рано, без дори да се сбогува, оставяйки след себе си само леденото мълчание на обидата.
Сама в тихата къща, която доскоро беше моето светилище, сега се чувствах като в капан. Всеки предмет, докоснат от Десислава, всяка сянка в ъглите, ми се струваше заплашителна. Коя беше тази жена, която живееше под моя покрив? Коя беше сестрата на моя съпруг?
Часове наред седях на кухненската маса, взирайки се в една точка, докато парчетата от пъзела започваха бавно да се наместват, създавайки гротескна и плашеща картина. Нейната постоянна нужда от контрол, критиките, опитите ѝ да ме изолира и да настрои Павел срещу мен… това не беше поведение на жена със съкрушено сърце. Това беше стратегия. Добре обмислена, студена и пресметлива. Тя не искаше просто да си стъпи на краката. Тя искаше да превземе живота ми.
Внезапно ме обзе нов вид страх – не просто раздразнение, а истински, дълбок страх. За себе си, за Павел, за брака ни. Трябваше да разбера повече. Трябваше да намеря доказателства.
Първият ми импулс беше да говоря отново с Павел, да му разкажа всичко. Но веднага отхвърлих тази мисъл. Той нямаше да ми повярва. Щеше да каже, че си измислям, че съм обзета от ревност, че клюките на съседката не са доказателство. Щеше да я защити, както винаги. Трябваше да действам сама.
Изчаках до обяд. Когато бях сигурна, че Десислава е излязла – чух я да говори тихо по телефона и после входната врата се затвори – сърцето ми заби лудо. Това беше моят шанс. С треперещи ръце се приближих до вратата на стаята ѝ. Беше заключена. Разбира се, че беше заключена.
Обзе ме отчаяние, но после се сетих за стария комплект шперцове, който баща ми, любител шлосер, ми беше дал на шега преди години. Държах ги в една кутия с инструменти в гаража. С бясна скорост ги намерих и се върнах пред вратата. Ръцете ми бяха потни и не можех да уцеля ключалката. След няколко мъчителни опита, които ми се сториха цяла вечност, чух тихо щракване. Вратата се отвори.
Стаята беше подредена с почти маниакална прецизност. Дрехите в гардероба бяха сортирани по цвят, книгите на нощното шкафче бяха подредени по височина. Всичко крещеше за контрол. Но аз не търсех това. Търсех пукнатините в тази перфектна фасада.
Започнах да претърсвам методично. Чекмеджетата с бельо, кутията за бижута, джобовете на палтата. Нищо. Само обичайните женски вещи. Когато почти се бях отказала, погледът ми попадна на лаптопа ѝ, оставен на бюрото. Беше защитен с парола. Опитах няколко комбинации – името на Павел, рождената ѝ дата, името на майка им. Нищо не проработи.
Отчаяна, седнах на леглото ѝ. Погледът ми се плъзна под него и видях ъгъла на малка, заключена метална кутия. Издърпах я. Беше тежка. Разклатих я – вътре нещо изтрака. Ключалката беше малка, сложна. Нямаше как да я отворя с шперцовете.
Тъкмо се чудех какво да правя, когато чух шум отвън. Кола. Погледнах през прозореца и кръвта замръзна във вените ми. Десислава се връщаше. Не бях предвидила, че ще се прибере толкова бързо.
Паниката ме сграбчи. Пъхнах кутията обратно под леглото, опитвайки се да я поставя точно на същото място. Огледах стаята трескаво, за да се уверя, че не съм оставила следи. Изтичах навън и заключих вратата след себе си, прибирайки шперцовете в джоба си. Секунди по-късно, тя влезе.
Погледна ме с непроницаемо изражение. „Търсиш ли нещо?“, попита тя, а в гласа ѝ имаше ледена нотка.
„Не, просто… минавах“, излъгах аз, опитвайки се да изглеждам спокойна.
„Изглеждаш развълнувана. Да не би да си се притеснила за мен?“, попита тя с фалшива загриженост, която вече не можеше да ме заблуди.
Трябваше да сменя темата. Трябваше да я разколебая, да видя реакцията ѝ.
„Десислава“, започнах аз, събирайки цялата си смелост, „искам да те попитам нещо. Искам да ми отговориш честно.“
Тя скръсти ръце пред гърдите си. „Слушам те.“
„Вярно ли е, че си имала дете?“, изстрелях въпроса директно, без заобикалки.
За части от секундата маската ѝ падна. Видях паника в очите ѝ, истински, неподправен ужас. Но тя бързо се овладя. Лицето ѝ се превърна в ледена маска на скръб.
„Кой ти каза това?“, прошепна тя, а гласът ѝ трепереше, но този път звучеше автентично.
„Няма значение кой. Вярно ли е?“
Тя седна на дивана, покривайки лицето си с ръце. Раменете ѝ се разтресоха в безмълвен плач. „Да“, изхлипа тя. „Имах син. Казваше се Явор. Той… той почина. Преди година. Инцидент. Не мога да говоря за това. Прекалено е болезнено.“
Историята звучеше правдоподобно. Сърцето ми за миг се сви от съчувствие. Може би Дарина грешеше? Може би наистина бях жестока и подозрителна?
Но тогава си спомних за нощните посещения, за опасния мъж, за металната кутия под леглото. Не, нещо не беше наред. Нейната скръб, макар и да изглеждаше истинска, можеше да бъде просто още едно оръжие в арсенала ѝ.
„Съжалявам“, казах аз, но тонът ми беше по-скоро предпазлив, отколкото съчувствен. „Не знаех.“
„Разбира се, че не знаеш“, каза тя, избърсвайки сълзите си. „Павел също не знае. Помолих го никога да не говорим за това. Беше най-тъмният период в живота ми. Това е причината да се разделя с годеника си. Той не можа да понесе загубата.“
Тя плетеше своята история, запълвайки празнините, създавайки перфектно обяснение за всичко. И Павел не знаеше? Защо ще крие такова нещо от собствения си брат?
В този следобед войната между нас премина на ново ниво. Тя вече знаеше, че знам част от тайната ѝ. А аз знаех, че тя е много по-опасен играч, отколкото предполагах. Трябваше да отворя онази кутия. Каквото и да имаше вътре, то беше ключът към истината. И имах ужасяващото предчувствие, че тази истина може да унищожи не само нея, но и всички нас.
Глава 3
Ледената война в къщата се сгъсти до непоносимост. Десислава вече не ме критикуваше открито. Вместо това тя прие ролята на мълчалива мъченица. Въздишаше тежко, докато минаваше покрай мен, гледаше ме с влажни, укорителни очи и поддържаше дистанция, която крещеше: „Ти ме нарани дълбоко“. Павел, разбира се, погълна цялото представление. Всяка вечер той я утешаваше, говореше ѝ тихо, докато аз стоях встрани, превърната в злодея на тяхната семейна драма. Бракът ни се разпадаше пред очите ми, а аз бях безсилна да го спра, защото истинската причина беше заключена в метална кутия под леглото ѝ.
Знаех, че трябва да действам бързо, но и изключително предпазливо. Десислава вече беше нащрек. Тя носеше ключа за стаята си на верижка на врата си и никога не оставяше лаптопа или чантата си без надзор. Шансът да вляза отново в стаята ѝ беше минимален.
Започнах да я наблюдавам. Изучавах навиците ѝ, графика ѝ. Забелязах, че всеки четвъртък следобед тя излизаше за точно два часа. Винаги по едно и също време. Това беше моят прозорец. Но все още имах проблема с металната кутия.
Реших да се обърна към единствения човек, на когото имах пълно доверие и който беше достатъчно далеч от тази каша, за да мисли трезво – моят по-малък брат, Мартин. Той беше студент по право, умен, аналитичен и изключително дискретен. Обадих му се и го помолих да се видим спешно.
Срещнахме се в едно малко кафене в центъра, далеч от нашия квартал. Докато му разказвах всичко – от първия ден на Десислава в дома ни, до думите на Дарина и заключената кутия – той слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му ставаше все по-сериозно.
„Ани, това звучи много лошо“, каза той, когато свърших. „Тук не става въпрос просто за семеен конфликт. Тази жена или е в голяма беда, или е изключително опасна. Или и двете.“
„Знам, Мартин. Но не знам какво да правя. Павел е напълно заслепен. Ако му кажа и половината от това, ще ме обвини, че съм луда.“
„Не трябва да говориш с него. Още не. Трябва ти доказателство. Нещо неоспоримо. Тази кутия е ключът.“ Той се замисли за момент. „Имаш ли снимка на ключалката?“
Поклатих глава. „Не посмях.“
„Добре. В четвъртък, когато тя излезе, ще трябва да влезеш отново. Но този път няма да се опитваш да я отваряш. Само ще я снимаш. Отблизо, от няколко ъгъла. Изпрати ми снимките. Познавам човек, който се занимава с ключарство. Може би ще успее да направи копие или да ни каже какъв тип ключалка е.“
Планът беше рискован, но беше единственият, който имахме. Цялата седмица до четвъртък мина в мъчително очакване. Живеех на ръба на нервите си. Всеки поглед на Десислава ме караше да потръпвам. Всяка мила дума на Павел към нея беше като нож в сърцето ми. Започнах да забелязвам и други неща. Павел беше постоянно напрегнат, говореше по телефона с половин уста, често стоеше до късно в кабинета си, заровен в документи. Първоначално го отдавах на стреса покрай сестра му, но сега започнах да се чудя дали няма и нещо друго. Бизнесът му, който винаги е бил негова гордост, изглеждаше, че го измъчва. Спомних си за огромния кредит, който изтеглихме за къщата преди две години. Вноските бяха сериозни. Дали нещата не вървяха добре?
В четвъртък следобед, точно в два часа, Десислава излезе. Гледах я през прозореца, докато се качваше в такси. Изчаках пет минути, които ми се сториха вечност, и пристъпих към действие. Този път бях по-подготвена. С шперцовете отворих вратата много по-бързо. Втурнах се вътре, издърпах кутията и направих няколко ясни снимки на ключалката с телефона си. Веднага ги изпратих на Мартин. Пъхнах кутията обратно, заключих и се върнах в своята част на къщата, сърцето ми биеше до пръсване.
След около час Мартин ми се обади. „Готово. Моят човек каза, че ключалката е стандартна, но с висока степен на сигурност. Ще е трудно да се отвори без ключ. Но имам идея. Попитах го дали може да се направи ключ по снимка. Каза, че е почти невъзможно, но ако му занеса самата кутия, може да я отвори, без да повреди механизма. Ще отнеме няколко часа.“
Нов план се оформи в главите ни. Трябваше да взема кутията. Единственият начин беше, когато Десислава спеше дълбоко.
Тази нощ не мигнах. Изчаках до три сутринта, когато къщата беше потънала в пълна тишина. На пръсти се промъкнах до стаята ѝ. За моя изненада, вратата беше леко открехната. Явно беше забравила да я заключи. Това беше божи дар. Влязох вътре, задържайки дъха си. Десислава спеше, обърната с гръб към мен. Внимателно се наведох, пъхнах ръка под леглото и напипах студения метал. Издърпах кутията сантиметър по сантиметър, като всеки звук ми се струваше оглушителен.
Когато най-сетне я измъкнах, се изправих и тъкмо да се обърна, когато тя се размърда. Замръзнах на място, сигурна, че ще се събуди и ще ме види. Но тя просто въздъхна в съня си и се обърна по гръб. И тогава видях нещо, което ме накара да забравя за кутията, за тайните, за всичко. По шията ѝ, точно под ухото, имаше татуировка. Малка, фина татуировка на буквата „С“.
Не знаех защо, но тази татуировка ме разтърси. Беше нещо интимно, нещо скрито. И не се връзваше с образа, който тя представяше.
Излязох от стаята като сянка, стиснала кутията до гърдите си. Скрих я в колата и прекарах остатъка от нощта в трескави размисли. На сутринта, веднага щом Павел и Десислава излязоха, се качих в колата и потеглих към адреса, който Мартин ми беше дал.
Ключарят, възрастен мъж на име Димитър, взе кутията без много въпроси. „Ще е готова следобед“, каза той.
Прекарах деня като в мъгла. Когато се върнах, Димитър ми подаде кутията и един малък, новоизработен ключ. „Беше трудна. Но успях. Нищо не е повредено.“ Платих му и му благодарих хиляди пъти.
Върнах се вкъщи и се заключих в нашата спалня. С треперещи ръце пъхнах ключа в ключалката. Превъртя се с тихо щракване. Вдигнах капака.
Това, което видях вътре, ме остави без дъх. Нямаше пари, нямаше бижута. Имаше документи. Пачка с документи. Най-отгоре лежеше акт за раждане. На името на Явор Петров. Майка: Десислава. В графата за баща пишеше: Симеон.
Симеон. Това име ми беше познато. Павел го беше споменавал. Симеон беше неговият нов бизнес партньор. Човекът, с когото сключи голяма сделка преди няколко месеца. Човекът, за когото Павел казваше, че е „малко груб, но гений в бизнеса“.
Под акта за раждане имаше други документи. Банкови извлечения, показващи огромни преводи от сметка на името на Симеон към сметка на Десислава. Преводите бяха спрели рязко преди около година. Имаше и копие от договор. Договор между Десислава и фирмата на Симеон, според който тя е получила огромна сума пари срещу… мълчание. В договора се споменаваше „инцидент“ и „отказ от всякакви бъдещи претенции“.
Най-накрая, на дъното на кутията, имаше плик със снимки. Отворих го. На тях беше Десислава, видимо по-млада и щастлива, прегърнала малко момченце. Явор. А до тях, с ръка на рамото ѝ, стоеше мъж. Висок, с тъмна коса и студени, пронизващи очи. Симеон.
Последният документ беше съдебна заповед. Заповед, която забраняваше на Десислава да доближава детето си, издадена заради „доказана емоционална нестабилност и застрашаващо поведение“. Детето беше дадено под пълното попечителство на бащата. Симеон.
Детето не беше мъртво. Детето ѝ беше отнето. А тя беше взела пари, за да мълчи. И сега, по някаква причина, беше в нашия дом. И нейният бивш любовник, бащата на детето ѝ, беше бизнес партньор на съпруга ми.
Цялата история за разбитото сърце и починалото дете беше лъжа. Чудовищна, изкусно изплетена лъжа. И аз бях в центъра на тази паяжина, без да знам каква е истинската цел на паяка.
Глава 4
Стоях насред спалнята, заобиколена от разпилените по леглото документи, и усещах как светът ми се срива. Всяко парче хартия беше доказателство за измама, толкова голяма и всеобхватна, че умът ми трудно можеше да я асимилира. Десислава не беше жертва. Тя беше хищник, а нейните тайни бяха дълбоко преплетени с живота на моя съпруг.
Симеон. Името кънтеше в главата ми. Спомних си смътно едно фирмено парти преди няколко месеца. Павел ме беше запознал с него. Висок, безупречно облечен, с усмивка, която не достигаше до ледените му очи. Тогава не му обърнах особено внимание, беше просто поредният костюмар от света на Павел. Сега образът му изплува в съзнанието ми с плашеща яснота. Той беше бащата на детето на Десислава. Той беше човекът, който ѝ беше платил, за да изчезне. И той беше човекът, с когото мъжът ми правеше бизнес. Сделки. Пари.
Каква беше връзката? Дали Павел знаеше? Дали знаеше, че сестра му и новият му партньор имат общо, мрачно минало? Невъзможно. Павел никога не би рискувал толкова. Той беше предпазлив, почти параноичен, когато ставаше въпрос за бизнеса му. Не, той беше пионка в тяхната игра. Но каква беше играта?
Прибрах документите обратно в кутията, заключих я и я скрих на сигурно място, в дъното на моя гардероб, под стари дрехи, които никой не докосваше. Трябваше да се държа нормално. Трябваше да наблюдавам, да слушам, да събера още информация, преди да предприема каквото и да било. Всяка прибързана стъпка можеше да бъде фатална.
Вечерта напрежението на масата беше почти физическо. Десислава продължаваше да играе ролята си, а Павел беше необичайно мълчалив и разсеян. Телефонът му вибрираше постоянно. Той хвърляше по един поглед на екрана и го обръщаше с лице надолу. Забелязах, че всеки път, когато телефонът му извибрираше, Десислава го поглеждаше крадешком. Имаше връзка. Те си комуникираха, но не помежду си. Някой друг дърпаше конците. Симеон.
След вечеря, докато разчиствах масата, чух Павел да говори в кабинета си. Гласът му беше приглушен, но напрегнат. Приближих се до вратата, която беше леко открехната, и затаих дъх.
„… не мога да го направя, Симеоне. Рискът е прекалено голям“, казваше Павел. „Става въпрос за фалшифициране на документи, за пране на пари! Могат да ме вкарат в затвора!“
Сърцето ми спря. Пране на пари? Затвор?
Последва пауза, чуваше се само монотонният глас на Симеон от другата страна на линията. После Павел отново заговори, този път гласът му беше изпълнен с отчаяние. „Знам какво подписах! Знам, че си вложил много, но не очакваше от мен това! Мислех, че ще развиваме легален бизнес… Да, знам, че тя е тук! Какво общо има сестра ми с това?… Какво искаш да кажеш с „гаранция“?… Не, не смей да я докосваш! Разбра ли ме? Ще направя каквото искаш, само я остави на мира!“
Телефонът изщрака и настана тишина. Стоях като замръзнала пред вратата, а думите му се забиваха в съзнанието ми. Десислава не беше просто в нашия дом. Тя беше „гаранция“. Симеон я използваше, за да изнудва Павел. Използваше собствената му сестра като залог, за да го принуди да извърши престъпление.
Отвращение и ярост ме заляха. Отвращение към Симеон, към Десислава, но и към Павел. Как е могъл да се забърка в такова нещо? Как е могъл да изложи семейството ни на такава опасност? Всичко започна да придобива смисъл – неговата нервност, стресът, сляпото му подчинение пред желанията на Десислава. Той не я защитаваше от любов. Защитаваше я от страх.
През следващите няколко дни се превърнах в сянка в собствения си дом. Наблюдавах всяко тяхно движение. Забелязах как Десислава дискретно оставяше бележки на бюрото на Павел. Видях как той преглеждаше с треперещи ръце документи до късно през нощта. Веднъж, докато той беше под душа, успях да погледна в телефона му. Последните съобщения бяха от Симеон. Кратки, ясни заповеди. Номера на сметки. Дати. И една снимка. Снимка на малко момче на люлка в парк. Явор. Под снимката имаше текст: „Той е добре. Засега. Погрижи се и ти да си свършиш работата.“
Това беше повече от изнудване. Това беше жестока, садистична игра. Симеон използваше детето, за да контролира Десислава, а нея, за да контролира Павел. А Павел, в отчаяния си опит да спаси сестра си (или може би себе си и бизнеса си), беше готов да премине всяка граница.
Разбрах, че трябва да се намеся. Но как? Ако отидех в полицията, Павел щеше да бъде първият арестуван. Компанията му щеше да фалира, къщата ни, купена с онзи огромен кредит, щеше да бъде отнета. Щяхме да загубим всичко. Ако се изправех срещу Симеон, рискувах да застраша не само себе си, но и Павел, и Десислава, и дори онова невинно дете.
Отново се обадих на Мартин. Този път се срещнахме в апартамента му. Разказах му всичко, което бях научила. Той ме слушаше, пребледнял от ужас.
„Това е организирана престъпност, Ани“, каза той накрая. „Това не е просто семейна драма. Този Симеон е изградил перфектен капан. Той държи всички ви в ръцете си.“
„Какво да правя, Мартин? Чувствам се напълно безпомощна.“
„Трябва ти адвокат. И то не какъв да е. Трябва ти някой, който се занимава с корпоративно право и наказателни дела. Някой много добър. И много дискретен.“ Той се замисли. „Има един човек. Професор Петров. Преподаваше ми наказателно право. Легенда е. Много е скъп, но е най-добрият. Може би ще се съгласи да те консултира, ако му обясня ситуацията.“
Идеята да говоря с непознат за най-мрачните тайни на семейството си ме ужасяваше, но нямах друг избор. Съгласих се. Мартин обеща да уреди среща.
Междувременно реших, че трябва да говоря с Павел. Не можех повече да стоя и да гледам как той се самоунищожава. Трябваше да знам докъде е стигнал и дали има някакъв път назад.
Изчаках една вечер, след като Десислава си легна. Намерих го в кабинета му, вперил поглед в екрана на компютъра, лицето му беше сиво от умора и притеснение.
„Павел, трябва да поговорим“, казах аз тихо.
Той подскочи, явно не ме беше чул да влизам. „Ани, не сега. Имам много работа.“
„Не, сега“, настоях аз и затворих вратата. „Знам всичко.“
Той ме погледна объркано. „Какво знаеш?“
„Знам за Симеон. Знам за Десислава и нейното дете. Знам, че те изнудва. Знам, че те кара да переш пари.“
Цветът се оттече от лицето му. Той се свлече на стола си, сякаш някой беше прерязал всичките му мускули. „Как… как разбра?“, прошепна той.
„Това няма значение сега. Има значение, че си затънал до уши, Павел. И въвличаш и мен в това. Нашият дом, нашето бъдеще, всичко е заложено на карта.“
В очите му видях нещо, което не бях виждала отдавна – страх, но и облекчение. Сякаш тежестта на тайната най-сетне беше свалена от плещите му.
„Не знаех, Ани, кълна се“, започна той с треперещ глас. „Когато започнах бизнес със Симеон, нямах представа кой е той. Изглеждаше перфектният партньор. Инвестира огромна сума в компанията ми, когато бях на ръба на фалита. Спаси ме. Но после… после започна да иска услуги. Малки неща в началото. После доведе Десислава. Каза ми, че е имала проблеми и трябва да остане при нас. Едва тогава разкри картите си. Каза ми, че ако не правя каквото нареди, ще унищожи не само мен, но и нея. Каза ми, че тя му дължи нещо от миналото и сега е време да си плати.“
Историята му беше жалка, история на човек, който е направил сделка с дявола и сега трябваше да плати цената.
„Защо не ми каза, Павел? Защо трябваше да минавам през всичко това сама?“
„Срамувах се“, прошепна той, закривайки лицето си с ръце. „Срамувах се, че провалих всичко. Че те подведох. Мислех, че мога да се справя сам. Че ще направя това, което иска, и той ще ни остави на мира. Но изискванията му ставаха все по-големи, все по-опасни.“
В този момент го съжалих. Въпреки гнева, въпреки предателството, видях в него уплашен мъж, хванат в капан, много по-голям от него. Но съжалението не можеше да реши проблемите ни.
„Утре имам среща с адвокат“, казах аз твърдо. „Ще дойдеш с мен. И ще му разкажеш всичко. Всяка подробност. Това е единственият ни шанс, Павел. Единственият.“
Той ме погледна, в очите му имаше искрица надежда. Кимна мълчаливо. Тази нощ за първи път от месеци не се чувствах сама в битката. Бяхме двама. Двама срещу света. Но знаех, че най-тежкото тепърва предстои.
Глава 5
Кабинетът на адвокат Петров беше точно такъв, какъвто си го представях – облицован с тъмно дърво, с високи рафтове, отрупани с дебели правни книги, и с тежко дъбово бюро, което внушаваше стабилност и авторитет. Самият Петров беше възрастен мъж с проницателни сини очи и спокойствие, което изглеждаше непоклатимо. Той ни изслуша, без да ни прекъсва, докато Павел с треперещ глас разказваше цялата история – от отчаяното финансово състояние на фирмата му, през спасителната инвестиция на Симеон, до постепенното затягане на примката на изнудването.
Аз допълвах разказа с това, което бях открила за Десислава, за детето, за договора за мълчание. Накрая извадих металната кутия и я поставих на бюрото. „Това са документите, които намерих“, казах аз.
Петров внимателно прегледа всяка страница. Той четеше бавно, лицето му оставаше напълно безизразно. Когато свърши, свали очилата си, потърка уморено очи и ни погледна.
„Ситуацията е изключително тежка“, каза той с равен глас. „Господинът е жертва на изнудване, но в същото време е участвал, макар и по принуда, в престъпни дейности. Прането на пари е сериозно престъпление, господине. А Симеон е бил много умен. Той не е оставил почти никакви следи, които да водят директно към него. Всички транзакции са минавали през сметките на вашата фирма.“
„Значи няма изход?“, попита Павел с пресекващ глас. „Ще отида в затвора?“
„Не казах това“, отвърна Петров. „Казах, че е тежко, не невъзможно. Имаме няколко фактора на наша страна. Първо, вие сте бил принуден. Изнудването е смекчаващо вината обстоятелство. Второ, имаме тези документи.“ Той потупа металната кутия. „Те доказват мотива и връзката между Симеон и сестра ви. Те показват, че той има лост за влияние върху нея, а чрез нея – и върху вас. Това е нашият коз.“
Адвокатът се облегна назад. „Имаме два пътя. Първият е да отидем в полицията и да разкажем всичко. Прокуратурата може да ви предложи сделка в замяна на показания срещу Симеон. Ще получите по-лека присъда, може би условна, но бизнесът ви ще бъде съсипан и името ви ще бъде опетнено завинаги. А и няма гаранция, че ще успеят да докажат вината на Симеон. Той е хитър и вероятно добре подготвен.“
Павел пребледня още повече.
„Вторият път“, продължи Петров, „е по-рискован, но може да ви измъкне чист. Ще атакуваме Симеон. Ще използваме информацията, която имаме, за да го притиснем. Ще го накараме той да се страхува. Ще обърнем играта.“
„Как?“, попитах аз.
„Този човек има слабо място. Всички имат. Неговото слабо място е репутацията му. Той гради имидж на легитимен, успешен бизнесмен. Разкрития за отнето дете, за плащане за мълчание, за съмнителни договори… това би сринало репутацията му. Освен това, съдебната заповед за попечителство вероятно е получена чрез измама или натиск. Можем да я оспорим. Можем да го заплашим със скандал, който ще стигне до медиите и ще привлече вниманието на властите много по-ефективно, отколкото ако просто подадем сигнал.“
Планът звучеше смело, почти безумно. Да се изправим срещу човек като Симеон…
„Но за да успее този план, ще ни трябва помощта на сестра ви“, каза Петров, гледайки право в Павел. „Тя трябва да е готова да свидетелства. Да разкаже истината за детето, за договора, за всичко.“
Това беше най-голямото препятствие. Десислава беше непредсказуема. Дали щеше да застане на наша страна, или щеше да защити Симеон, страхувайки се да не загуби и малката надежда да види сина си отново?
Върнахме се у дома с тежки сърца, но за първи път имахме план. Сега оставаше най-трудната част – да убедим Десислава.
Намерихме я в хола, гледаше телевизия с празен поглед. Когато влязохме заедно с Павел, тя веднага усети промяната в атмосферата.
„Какво има?“, попита тя подозрително.
Павел седна срещу нея. Аз останах права, готова за всякаква реакция.
„Деси, знаем всичко“, започна Павел меко, но твърдо. „Знаем за Симеон, за Явор, за парите, които си взела. Знаем, че той те изнудва и те използва, за да ме принуждава да върша ужасни неща за него.“
Лицето на Десислава се променяше с всяка негова дума – от изненада, през страх, до леден гняв.
„Ти си ровил в нещата ми!“, изсъска тя към мен. „Ти си виновна за всичко!“
„Не, Десислава“, намесих се аз. „Виновен е Симеон. Той унищожава живота на всички ни. Твоя, на брат ти, моя. Той държи сина ти като заложник. Не виждаш ли?“
„Какво знаете вие!“, извика тя, скачайки на крака. „Вие си имате всичко – тази къща, перфектния живот! Аз загубих детето си! Той ми го отне! Каза, че съм лоша майка, че съм нестабилна! Подкупи лекари, свидетели… Отне ми всичко! Парите бяха единственото, което можех да взема!“
За първи път видях в нея не манипулаторка, а отчаяна, сломена жена. Нейната болка беше истинска.
„И сега какво?“, продължи тя с по-тих, треперещ глас. „Той ми обеща, че ако му сътруднича, ако те накарам, Павле, да направиш каквото иска, ще ми позволи да го виждам. От време на време.“
„Това е лъжа, Деси!“, извика Павел. „Той никога няма да ти позволи! Той те използва, както използва и мен! Ние сме просто инструменти за неговия мръсен бизнес!“
Тя се свлече на дивана, ридаейки. „Няма изход. Той е прекалено силен.“
„Има изход“, каза Павел, присядайки до нея и за първи път от месеци я прегърна като брат. „Но трябва да го направим заедно. Тримата. Имаме адвокат. Имаме план. Но ни трябваш ти. Трябва да се изправиш срещу него. Заради себе си. Заради Явор.“
Тя плака дълго, а ние с Павел седяхме до нея в мълчание. Когато най-накрая вдигна глава, в очите ѝ имаше нова решителност. Беше уплашена, но гневът и майчината любов надделяваха.
„Какво трябва да направя?“, попита тя.
През следващите няколко дни, под ръководството на адвокат Петров, ние подготвихме нашата атака. Десислава написа подробни показания, описвайки всичко, което Симеон ѝ беше причинил. Павел събра всички документи, имейли и съобщения, които доказваха изнудването. Аз бях свръзката между тях и адвоката. За първи път от много време тримата действахме като екип. Къщата вече не беше бойно поле, а щабквартира.
Петров поиска официална среща със Симеон и неговия адвокат. Срещата беше насрочена за следващата седмица. Това щяха да бъдат най-дългите и напрегнати дни в живота ни. Знаехме, че влизаме в битка с лъв в неговата собствена клетка. Но този път не бяхме беззащитни. Бяхме въоръжени с истината. И бяхме готови да се борим докрай.
Глава 6
Залата за срещи в адвокатската кантора на Симеон беше студена и безлична, точно като него самия. Седяхме от едната страна на дългата маса от полирано стъкло – аз, Павел, Десислава и адвокат Петров. От другата страна беше Симеон, изглеждащ безупречно в скъпия си костюм, и неговият адвокат, надут мъж с мазни очи. Въздухът беше толкова гъст от напрежение, че можеше да се реже с нож.
Симеон ни изгледа с лека, подигравателна усмивка. „Е, Петров“, започна той, обръщайки се към нашия адвокат. „Надявам се да имате добра причина да губите времето ми. Моите клиенти тук“, той кимна към Павел, „имат задължения към мен.“
Адвокат Петров не се поддаде на провокацията. Той спокойно отвори папката си и я плъзна по масата към адвоката на Симеон. „Предлагам да разгледате тези документи, колега. В тях ще намерите копие от договор, подписан между вашия клиент и госпожица Десислава, както и банкови извлечения, доказващи плащане за мълчание относно нейния син. Също така, ще намерите и писмени показания от нея, описващи подробно как вашият клиент е манипулирал съдебната система, за да получи пълно попечителство над детето.“
Адвокатът на Симеон започна да прелиства документите, а самодоволната му физиономия бавно се смръщи. Симеон обаче остана невъзмутим.
„Стари истории“, каза той с презрение. „Една нестабилна жена, която се опитва да измъкне още пари. Нищо ново.“
„Има и още“, продължи Петров, без да му обръща внимание. „Тук имаме доказателства – съобщения, имейли – за систематично изнудване, на което е бил подложен господин Павел. Вашият клиент го е принуждавал да участва в схеми за пране на пари, използвайки сестра му и сина ѝ като заложници. Разполагаме с достатъчно доказателства, за да сезираме прокуратурата и комисията за финансов надзор.“
Сега вече усмивката на Симеон изчезна. Той погледна към Павел с чиста, нефилтрирана омраза. „Ти, неблагодарно копеле. Аз те спасих от фалит.“
„Ти ме използва, за да си переш мръсните пари!“, отвърна му Павел, а в гласа му за първи път от месеци имаше сила.
„Но най-интересното“, намеси се отново Петров, „е, че сме подали молба за преразглеждане на делото за попечителство. На базата на новите доказателства за манипулация и емоционален тормоз. Също така сме се свързали с няколко от водещите икономически и разследващи журналисти в страната. Те проявяват изключителен интерес към историята на един виден бизнесмен, който отнема детето на бившата си приятелка и изнудва партньорите си. Представете си заглавията, господин Симеон.“
Това беше ударът, който най-накрая проби бронята му. Идеята за публичен скандал, за медийно внимание, явно го ужасяваше повече от съдебен процес. Репутацията му беше всичко.
Настана дълга, тежка тишина. Адвокатът му се наведе и зашепна нещо в ухото му. Симеон го слушаше с каменно лице.
„Какво искате?“, попита той накрая, а гласът му беше дрезгав от гняв.
„Нашите условия са прости“, отговори Петров. „Първо, прекратявате всякакви бизнес отношения с компанията на господин Павел. Анулирате всички дългове и договори, които сте го принудили да подпише. Оставяте го на мира, завинаги. Второ, оттегляте се от делото за попечителство. Подписвате споразумение за съвместна грижа за Явор, което ще бъде изготвено от нас и ще защитава изцяло интересите на детето и майката. Госпожица Десислава ще има правото да вижда сина си редовно, без вашето присъствие и контрол. Трето, всички тези документи“, той посочи папката, „остават при нас. Като гаранция. Ако нарушите дори една точка от това споразумение, те отиват директно в прокуратурата и в медиите.“
Симеон гледаше от Петров към Десислава, после към Павел. В очите му бушуваше буря. Той беше притиснат в ъгъла и го знаеше. Беше свикнал да бъде този, който дърпа конците, а сега беше просто кукла в ръцете на нашия адвокат.
„Имате 24 часа да приемете“, завърши Петров. „Срещата приключи.“
Станахме и се отправихме към вратата, без да поглеждаме назад. Усещах погледа на Симеон, прогарящ дупка в гърба ми. Когато излязохме от сградата и вдишахме свежия въздух, имах чувството, че за първи път от месеци мога да дишам свободно.
Последваха 24 часа на агонизиращо очакване. Не знаехме какво ще реши. Дали щеше да се поддаде, или щеше да рискува всичко и да ни повлече надолу със себе си?
На следващия ден, точно по обяд, адвокат Петров се обади. „Прие. Адвокатът му току-що се свърза с мен. Искат да подпишем споразуменията възможно най-скоро.“
Облекчението беше толкова голямо, че краката ми се подкосиха. Прегърнах Павел, после се обърнах и видях Десислава да стои на вратата на хола, а по лицето ѝ се стичаха сълзи. Но този път това бяха сълзи на радост.
През следващата седмица финализирахме всичко. Документите бяха подписани, бизнес отношенията – прекратени. Най-важната среща беше тази, на която Десислава видя сина си за първи път от повече от година. Отидохме заедно с нея в един парк. Когато малкият Явор я видя, лицето му грейна и той се затича към нея с вик „Мамо!“. В този момент разбрах, че сме постъпили правилно. Цялата болка, целият страх и борба си струваха, за да видим тази сцена.
Десислава не се върна да живее при нас. С парите, които Павел ѝ даде като помощ за нов старт, тя си нае малък апартамент близо до парка, за да бъде по-близо до Явор. Отношенията ни бяха сложни. Никога нямаше да забравим случилото се, болката, която си причинихме. Но имаше и новооткрито уважение. Тя се извини. За всичко. И аз ѝ простих.
Бракът ми с Павел също трябваше да се лекува. Предателството и тайните бяха оставили дълбоки белези. Започнахме да посещаваме семеен терапевт. Учехме се отново да си вярваме, да общуваме, да бъдем партньори не само в добро, но и в лошо. Беше дълъг и труден процес, но и двамата знаехме, че любовта ни е достатъчно силна, за да го преминем. Бизнесът му беше разклатен, но свободен от хватката на Симеон, и с много работа, той бавно започна да го възстановява. Къщата, която беше станала символ на нашия капан, отново започна да се усеща като дом.
Един ден, няколко месеца по-късно, докато бодисвахме стените на спалнята в топъл, слънчев цвят – цвят, който избрахме заедно – аз се замислих за всичко, което се случи. Пристигането на Десислава, което изглеждаше като проклятие, всъщност се оказа катализаторът, който разкри всички пукнатини в нашия живот. То ни принуди да се изправим срещу тайните си, да се борим за семействата си и накрая да излезем по-силни и по-мъдри.
Погледнах към Павел, който ми се усмихваше, с петно боя на носа. Взех валяка и нарочно го изцахпах по бузата. Той се засмя – истински, безгрижен смях, какъвто не бях чувала от много дълго време. И в този момент, знаех, че всичко ще бъде наред. Бяхме преминали през бурята и от другата страна ни чакаше нашето собствено, обляно в слънце, бъдеще.