Сестра ми Мира ми се обади миналата седмица. Гласът ѝ трепереше, едва се сдържаше да не се разпадне още в първите секунди на разговора. Познавах този глас. Това беше гласът, запазен за катастрофи – скъсан изпит в университета преди години, първата ѝ раздяла, онази ужасна случка с колата на баща ни. Но този път беше различно. Беше по-тънък, по-писклив, пропит с нотка на отчаяние, която ме накара да настръхна.
— Лилия, како… трябваш ми — прошепна тя, а аз стиснах телефона. Седях в безупречно чистата си кухня, където слънчевата светлина се отразяваше от полирания гранитен плот. Всичко в живота ми беше подредено, контролирано и скъпо. Всичко, освен семейството ми.
— Какво има, Мира? Добре ли си? — Погледнах към съпруга си, Мартин, който седеше на другия край на масивната дъбова маса, потънал в лаптопа си. Той дори не вдигна поглед. За него разговорите ми със сестра ми бяха просто фонов шум, досадна муха в иначе перфектната му екосистема на успех.
— Трябват ми пари. Моля те, не затваряй.
Въздъхнах. Винаги ставаше дума за пари. — Колко, Мира? И за какво този път?
Настъпи пауза. Чух я как си поема дълбоко дъх, опитвайки се да събере смелост. — Три хиляди лева. За рокля.
Тишина. Дори Мартин вдигна поглед, едната му вежда се повдигна въпросително, преди да се върне към цифрите на екрана си. Три хиляди лева. За рокля. Абсурдът на искането почти ме разсмя.
— Рокля? — повторих аз, неспособна да скрия раздразнението си. — Каква е тази рокля, Мира? От чисто злато ли е изтъкана?
И тогава дойде ударът. Думите, които винаги използваше като оръжие, думите, които трябваше да ме накарат да се почувствам виновна за живота, който водех. — Моля те, Лилия. За теб не са нищо. Ти изкарваш повече. Мартин е… нали знаеш. Това е важно. Много е важно.
Според нея „аз изкарвам повече“. Истината беше, Gе Мартин изкарваше повече. Аз бях спряла да работя преди години, по негово настояване, за да поддържам „домашното огнище“ – което в нашия случай означаваше да координирам чистачката и градинаря и да изглеждам безупречно на безкрайните му бизнес вечери. Аз не изкарвах нищо. Аз бях просто фасада.
— Казах ѝ, че не мога. — Гласът ми беше по-твърд, отколкото възнамерявах. — Не мога, Мира. Това е нелепо.
И тя се разплака по телефона. Не беше тих, тъжен плач. Беше истеричен, разтърсващ рев, който проби през слушалката и отекна в стерилната ми кухня. Звучеше като ранено животно.
— Ти не разбираш! Не разбираш! Ще съсипеш всичко! — изкрещя тя и затвори.
Телефонът изпиука в ръката ми. Взирах се в него. Честно казано, обмислях да спра да ѝ вдигам. Да я оставя да се справи сама, веднъж завинаги. Бях уморена да бъда спасителният пояс. Бях уморена от драмата, от хаоса, който тя внасяше в подредения ми свят. Мартин ме погледна с онзи преценяващ поглед, който мразех.
— Отново ли? — попита той. — Иска три хиляди. За рокля — отвърнах глухо. Той изсумтя. — Кажи ѝ да порасне. Имаме лихва по ипотеката другия месец. Не забравяй.
Той се върна към работата си, сякаш въпросът беше приключен. Но за мен не беше. Нещо в тона ѝ, нещо в отчаянието… Рокля. Мира никога не се е интересувала от мода. Тя беше момичето с дънките и тениските, вечно разрошена коса и книга в ръка. Три хиляди лева?
Но нещо ми се стори странно — и тогава разбрах, че… тя изобщо не говореше за рокля. Гласът ѝ. Не беше молба за лукс. Беше… паника. Чиста, неподправена паника. Роклята беше лъжа, и то толкова прозрачна, толкова отчаяна, че беше почти обидна. А щом Мира лъжеше толкова зле, значи проблемът беше много, много по-дълбок отколкото можех да си представя.
Глава 2: Пукнатини във фасадата
В продължение на два дни не се обадих на Мира. Опитвах се да се убедя, че това е просто поредната ѝ драма, поредният опит да привлече внимание. Опитвах се да се съсредоточа върху собствения си живот – да избера меню за предстоящото бизнес парти на Мартин, да отида на йога, да поддържам илюзията за перфектен живот, която струваше толкова много усилия.
Но образът на сестра ми не ме оставяше на мира. Напрежението в къщата се сгъстяваше. Мартин ставаше все по-раздразнителен. Той беше в средата на преговори за огромен проект – логистичен парк извън града – и всяко малко нещо го изкарваше извън релси. Той беше бизнесмен до мозъка на костите си; всичко се въртеше около сделки, репутация и пари.
— Не мога да си позволя никакви… разсейвания сега, Лилия — каза ми той онази вечер, докато разглеждаше някакви чертежи. — Особено не семейни драми. Разбери го.
„Разсейвания“. Така наричаше сестра ми. — Тя е моя сестра, Мартин. — Тя е възрастен човек, който трябва да се научи да си плаща сметките — отсече той, без да вдига поглед. — И ти не „изкарваш повече“. Аз изкарвам. И този месец сме на ръба, заради този проклет договор.
Знаех за жилищния кредит. Беше колосален. Тази къща, с нейния басейн и шест спални, беше котва, вързана за вратовете ни, ипотека, която Мартин беше взел в пика на пазара, за да „демонстрира“ статуса си. Всяко плащане беше като изваден зъб. Привидната ни лекота беше изцяло на кредит.
Нещо в мен се пречупи. Неговата студенина, моята собствена празнота. Взех ключовете за колата си. — Къде отиваш? — попита той, най-накрая раздразнен. — Отивам да видя сестра си.
Не изчаках отговор. Карах през града, отдалечавайки се от богатия, озеленен квартал и се насочих към старите, сиви блокове, където Мира живееше под наем в малка гарсониера. Чувството за вина ме гризеше. Аз имах всичко, а тя нямаше нищо. И въпреки това, аз бях тази, която се чувстваше в капан.
Когато пристигнах, вратата на апартамента ѝ беше леко открехната. Сърцето ми подскочи. — Мира? — извиках, бутайки вратата.
Апартаментът беше празен. Но не беше просто празен. Беше… обърнат. Не като при обир, нямаше разхвърляни дрехи или извадени чекмеджета. Беше по-скоро сякаш някой е търсил нещо много специфично. Възглавниците на дивана бяха на пода. Една чаша беше счупена до мивката. Имаше мирис на страх и стар тютюнев дим.
— Мира! — извиках отново, по-силно.
Нямаше я. Но на масичката за кафе, под една обърната рамка за снимка (наша снимка, от детството), видях лист хартия. Беше официално известие. „Последно предупреждение за просрочено задължение.“
Но не беше от банка. Беше от фирма за бързи кредити. И сумата не беше три хиляди лева. Беше двадесет и пет хиляди. А под нея, с треперещ почерк, Мира беше написала име.
„Стоян.“
Три хиляди лева не бяха за рокля. Бяха за лихвари. Бяха откуп. И сестра ми беше изчезнала.
Глава 3: Студентът по право
Паниката ме връхлетя като леден вятър. Взех листа. Двадесет и пет хиляди. Как, за бога, Мира се беше забъркала в такъв дълг? Тя работеше на непълен работен ден в една библиотека, докато се опитваше да напише дисертацията си. Живееше от заплата до заплата.
Кой беше Стоян?
Грабнах телефона си и се опитах да ѝ звънна. Телефонът ѝ беше изключен. Звъннах на родителите ни. Майка ми, Дарина, вдигна, гласът ѝ беше слаб и притеснен, както винаги. — Лили, мила, как си? — Мамо, чувала ли си се с Мира? — О, не, миличка. От няколко дни не се е обаждала. Знаеш я нея, вечно е заета с нейните книги. Всичко наред ли е?
Лъжата заседна в гърлото ми. Не можех да ѝ кажа. Не и по телефона. Баща ми, Георги, беше със слабо сърце, а Дарина живееше в състояние на постоянно безпокойство. Новината, че дъщеря им дължи пари на лихвари, можеше да ги убие. — Да, да, всичко е наред. Просто… ми трябваше за нещо. Ще ѝ звънна по-късно.
Затворих, ръцете ми трепереха. Бях сама в това. Мартин нямаше да помогне; той по-скоро би я оставил да бъде „научена на урок“. Родителите ми бяха твърде крехки.
Тогава се сетих. Павел.
Павел беше нашият по-малък братовчед. Дете-чудо на фамилията, гордостта на леля ми. Той учеше право в университета, трета година. Винаги беше сериозен, умен и изненадващо зрял за възрастта си.
Намерих номера му и звъннах. — Како Лили? Здравей! Как си? — Гласът му беше бодър. — Павка, не съм добре. Имам нужда от помощ. По-скоро, Мира има нужда от помощ. Разказах му всичко. За обаждането, за „роклята“, за разбития апартамент, за фирмата за бързи кредити и за името „Стоян“.
Настъпи дълга, тежка тишина от другата страна. Чух го как диша тежко. — Леле — каза той накрая. — Това е… това е много лошо, како. — Колко лошо? — попитах аз. — Тези фирми… те не са като банките. Те са на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Двадесет и пет хиляди… с лихвите, които начисляват, тази сума може да се удвои за месеци. Те използват методи за събиране, които не са… приятни. — Какво да правя? Тя е изчезнала! — Добре, спокойно. Първо, не ходи в полицията. Все още не. Ако това са „сиви“ кредитори, полицията може да влоши нещата. Те имат свои хора навсякъде. Трябва да разберем кой е този Стоян. — Мислиш, че той е замесен? — Три хиляди за рокля? — Павел въздъхна. — Како, тя не е искала парите за фирмата. Искала ги е от теб, за да ги даде на него. Той вероятно я е забъркал в това. Може би е гарант. Може би я изнудва.
Думите му ме удариха като шамар. Разбира се. Стоян. — Павка, какво да правя? — Трябва да се срещнем. Но не в твоя квартал и не в нейния. Имам лекции до пет. Можем ли в онова малко кафене до университета? И… Лили? Не казвай на Мартин. — Защо? — Защото — каза Павел бавно, претегляйки думите си — ако той е толкова голям бизнесмен, колкото се говори, той може да познава хора, свързани с тези кръгове. Или по-лошо, той може да се опита да „реши“ проблема по начин, който да изложи Мира на още по-голям риск, само за да защити репутацията си. В момента се нуждаем от дискретност, а не от сила.
Той беше прав. Умното ми, младо братовчедче беше абсолютно право. Мартин беше последният човек, на когото можех да се доверя. В този момент осъзнах колко крехка е била илюзията ми за брак. Аз не бях част от екип. Аз бях аксесоар. И сега сестра ми, моята глупава, импулсивна, брилянтна сестра, беше в беда, а аз бях приклещена между съпруг, който презираше слабостта, и семейство, което не можеше да понесе истината.
Глава 4: Разплитането
Срещнах се с Павел в схлупеното студентско кафене. Миришеше на прегоряло кафе и прах от стари книги. Той изглеждаше притеснен, очилата му бяха леко изкривени. — Поръчах ти чай — каза той, бутайки чаша към мен. — Разкажи ми отново. Всичко.
Разказах му. За празния апартамент, за паниката в гласа ѝ. — Добре. — Той извади тефтер. Истински, хартиен тефтер. — Фирмата се казва „Кредит Експрес 2010“. Чувал съм за тях. Те са хищници. Работят на ръба, но имат армия от адвокати, които ги пазят. Съдебни дела срещу тях са почти невъзможни. Те печелят по подразбиране, защото длъжниците не се явяват. — Но защо Мира би взела такъв заем? — Стоян.
Павел се облегна назад. — Направих малко проучване между лекциите. Стоян. Няма фамилия, разбира се. Но има слухове в някои среди. Той е… чаровник. Намира уязвими жени. Обещава им бързи пари, „инвестиционна възможност“. Кара ги да вземат заеми на свое име, той взима парите и изчезва. А те остават с дълга. — Боже мой… — прошепнах аз. — Тя се е влюбила в него. — Вероятно. Или поне е искала да му вярва.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Сърцето ми спря. Павел кимна. Вдигнах. — Ало? — Лилия, нали? — Гласът беше дрезгав, мъжки. Непознат. — Кой се обажда? — Приятел на Мира. Тя има малък проблем. И ни каза, че ти си „успялата“ сестра. Тази с богатия мъж. — Къде е тя? Добре ли е? Мъжът се изсмя. Беше неприятен, гърлен смях. — О, тя е добре. Засега. Просто е малко… разсеяна. Забравила е да си плати вноската. А ние не обичаме, когато хората забравят. — Тя ми поиска три хиляди — казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. — Да, три хиляди. Това е само лихвата. За този месец. Истината е, Лилия, че търпението ни се изчерпва. Нейният приятел, Стоян, ни изигра. Взе парите и се покри. Но договорът е на името на Мира. Тя дължи. — Аз… аз нямам тези пари в брой. — О, сигурен съм, че ще намериш. Съпругът ти не върти ли голям бизнес? Помисли за това като за малка семейна инвестиция. Имаш време до утре на обяд. Три хиляди. В брой. Ще ти изпратим адрес. И не се обаждай в полицията. Ние ще разберем. И тогава няма да говорим само за пари. Ще говорим за счупени колене. Разбра ли ме?
Линията прекъсна.
Взирах се в Павел, лицето ми беше пребледняло. — Те я имат — прошепнах аз. — Или поне я държат под око. Павел преглътна. Студентската му увереност се изпаряваше. — Това е отвличане. Това е изнудване. — Те искат три хиляди до утре. Като… първа вноска. Павел, какво да правя? — Трябва да им дадеш парите. — Нямам ги! Мартин следи всяка стотинка. Ипотеката… — Лилия, чуй ме! — Той хвана ръката ми. — Трябва да намериш парите. Това не са шегаджии. Трябва да купим време. Време, за да намерим Мира и да се консултираме с някой… по-сериозен. — Кого? — Моят професор. Андрей. Той е един от най-добрите наказателни адвокати в страната. Той се е занимавал с организирана престъпност. Но той е скъп. И няма да се заеме, ако не сме сериозни. — Добре. Добре, ще намеря парите. — Станах. Умът ми препускаше. Имаше един начин. Само един.
Глава 5: Предателството
Върнах се вкъщи. Къщата беше тиха. Мартин все още не се беше прибрал. Обикновено това ме дразнеше – късните му срещи, липсата на обяснения. Тази вечер бях благодарна.
Отидох направо в кабинета му. Това беше неговата крепост. Място, където аз рядко влизах. Миришеше на скъпа кожа и мъжки парфюм. Сърцето ми биеше в гърдите. Това беше предателство. Нарушавах личното му пространство. Но той беше предал мен пръв, с безразличието си. А Мира беше в опасност.
Мартин държеше каса. Малка, метална каса, скрита зад картина на модерен художник. Знаех комбинацията. Беше датата, на която беше основал фирмата си. Не рожденият ми ден, не годишнината ни. Датата на фирмата.
Отворих я. Вътре, както очаквах, имаше пачки с пари. „Джобни“, както ги наричаше. Пари за спешни случаи, пари за подкупи, пари, които не минаваха през банка.
Преброих три хиляди лева. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах банкнотите. Взех ги. Чувствах се мръсна. Крадец в собствения си дом.
Точно тогава телефонът ми иззвъня отново. Беше Мира. — Ало? — Вдигнах веднага. — Лили? — Гласът ѝ беше шепот, пълен със сълзи. — Казаха ли ти? — Да. Къде си? Добре ли си? — Аз… аз съм в един хотел. Не знам къде. Взеха ми документите. Стоян… той ме измами, Лили. Той каза, че е за бизнес, каза, че ще ги върнем двойно. Аз… бях толкова глупава. — Ще ти дам парите, Мира. Утре. — Не! Недей! — извика тя. — Не става дума за парите. Те няма да спрат. Стоян им дължи много повече от това. Той ме използва като гаранция! Те искат него. А аз не знам къде е! — Какво искаш да кажеш? — Те казаха, че ако ти дадеш парите, това е знак, че семейството ти е „платежоспособно“. Тогава ще поискат всичко. Всичките двадесет и пет хиляди. Плюс лихвите. Лили, не им давай нищо! Това е капан! — Но те казаха… казаха, че ще те наранят! — По-добре да ме наранят, отколкото да те завлекат и теб! И Мартин… ако Мартин разбере… — Мартин няма да разбере. Аз взех парите. — Не! — изкрещя тя. — Върни ги! Моля те, върни ги! Има друг проблем. — Какъв друг проблем?
Чу се шум от другата страна. Мъжки глас. Вратата се отваряше. — Кой ти даде да звъниш? — изръмжа глас. — Не! Моля ви! Телефонът изпиука. Връзката прекъсна.
Стоях в кабинета на Мартин, с трите хиляди лева в ръка. Бях в капан. Ако дам парите, отварям кутията на Пандора и те ще поискат още, застрашавайки Мартин, бизнеса му, къщата ни. Ако не ги дам, тези хора… те щяха да наранят Мира.
В този момент вратата на къщата се отвори. Мартин се прибра.
Глава 6: Скритият живот на Мартин
Бързо върнах парите в касата, затворих я и окачих картината. Излязох от кабинета тъкмо когато той влизаше във фоайето. Изглеждаше изтощен, но и… напрегнат. Имаше странен блясък в очите му.
— Късно е — казах аз, опитвайки се да звуча нормално. — Тежка среща. — Той свали сакото си. — Има ли нещо за ядене? — Ще ти стопля нещо.
Докато бях в кухнята, усетих погледа му върху себе си. Той знаеше, че нещо не е наред. Аз не бях добра лъжкиня. — Как е Мира? — попита той небрежно, твърде небрежно. — Не съм я чувала — излъгах аз.
Той седна на масата, същата маса, на която седеше и онази сутрин. Лаптопът му вече беше отворен. — Лилия, трябва да поговорим. Сърцето ми се сви. Дали беше разбрал? Дали имаше камери в кабинета? — Тези… преговори за договора. Не вървят добре. Това беше изненада. Мартин никога не обсъждаше провали. — Какво искаш да кажеш? — Партньорът ми, Деян… мисля, че ме саботира. Имам чувството, че говори с конкуренцията. И… имаме ревизия. — Ревизия? — Данъчна. Някой ни е натопил. Това е лошо, Лили. Много лошо. Ако договорът пропадне, а данъчните намерят нещо… Той не довърши. Не се налагаше. Жилищният кредит. Къщата. Колите. Целият ни живот. — Всичко ще бъде наред, Марти. Ти винаги намираш изход. Той ме погледна, но погледът му беше празен. — Да. Винаги.
Телефонът му, оставен на плота, светна. Беше съобщение. Не го погледнах веднага, но името се виждаше. „Антоанета“. И съобщението: „Всичко ли е готово? Чакам те.“
Кръвта ми замръзна. Антоанета. Неговата асистентка. Млада, амбициозна, красива. Тази, за която той казваше, че е „незаменима“.
Той видя, че съм видяла. Грабна телефона и го прибра в джоба си. — Трябва да изляза пак. Нещо спешно във фирмата. Той дори не се опита да излъже добре.
Стоях в кухнята, докато колата му излизаше от алеята. Не ставаше дума за ревизия. Не и само за това. Деян. Антоанета. „Всичко ли е готово?“
Мира беше права. Мартин имаше свои собствени тайни. И те бяха също толкова мръсни, колкото нейните. Може би дори повече. Той не беше на ръба заради договор. Той се готвеше да бяга.
Върнах се в кабинета му. Този път не отидох до касата. Отидох до компютъра му. Той винаги го оставяше включен, в спящ режим. Знаех паролата. Отново датата на фирмата.
Отворих имейлите му. И светът ми се разпадна.
Не беше само Антоанета. Имаше десетки съобщения. Имаше банкови извлечения. Преводи към офшорни сметки. Скрити активи. Той е източвал фирмата. Деян не го е саботирал; Деян е бил на път да го хване. Ревизията е била истинска, вероятно предизвикана от Деян.
Мартин се готвеше да изчезне. Да остави Деян да се оправя с фалита, да остави банката да вземе къщата… и да остави мен.
Имаше и друг имейл. От адвокат. „Андрей“. Същият Андрей, когото Павел беше споменал. Изглежда, Мартин беше наел най-добрия, за да се защитава… или по-скоро, за да организира бягството си.
Но имаше и още нещо. Папка, наречена „Лични“. Отворих я. Вътре имаше снимки. Снимки на Мира. Снимки на Мира и Стоян. Снимки на Мира, която подписва документите за заем. И снимки на Мартин… който дава плик на Стоян.
Мартин познаваше Стоян. Мартин го беше наел.
Целият пъзел се нареди с ужасяваща яснота. Мартин е знаел, че Деян го разследва. Трябвал му е някой, върху когото да се прехвърли вината, или поне да се отклони вниманието. Трябвал му е хаос.
Той е използвал Стоян, за да вкара Мира в дългове. Той е създал проблема на сестра ми. Може би, за да ме държи заета. Може би, за да ме изнудва по-късно. Може би като резервен план. Три хиляди лева? Той е искал аз да открадна от него, за да има с какво да ме държи.
Телефонното обаждане на Мира за „роклята“ не беше просто молба за пари. Това беше капан, заложен от собствения ми съпруг.
Глава 7: Съдебна битка
Не спах цяла нощ. Седях в тъмния кабинет, взирайки се в екрана, докато слънцето не започна да изгрява. Бях в шок, но за първи път от години умът ми беше кристално ясен. Гневът беше изпепелил страха и объркването.
В шест сутринта се обадих на Павел. — Како? Какво става? Намери ли парите? — Намерих нещо по-добро. Намерих истината. Мартин е зад всичко това. Разказах му. За имейлите, за офшорните сметки, за Антоанета, и най-ужасяващото – за снимките на Мира и Стоян. Павел мълчеше толкова дълго, че помислих, че връзката е прекъснала. — Павка? — Той я е натопил — прошепна Павел. — Той е използвал собствената ти сестра, за да прикрие собствените си престъпления. Това… това е чудовищно. — Адвокатът му — казах аз, — казва се Андрей. Същият, за когото ти говореше. — По дяволите! — изруга Павел, нещо, което рядко правеше. — Разбира се. Мартин е наел най-добрия. Това означава, че е в дълбоки води. Но това означава също, че Андрей вече работи срещу нас. — Не. Той работи за Мартин. Но Мартин не знае, че аз знам. А Андрей е адвокат. Какво ще стане, ако му предложа по-добра сделка? — Каква сделка, Лили? Нямаш пари. — Нямам пари. Но имам това. — Потупах компютъра. — Имам доказателства за всичко. За измамата срещу Деян, за офшорните сметки. Имам лост. Мартин иска да избяга. А аз мога да го съсипя. — Това е опасно. Много опасно. — Сестра ми е в хотел, държана от лихвари, които съпругът ми е наел, Павка! Вече мина опасното. Какво е крайният срок? Утре на обяд? Аз ще се срещна с тях. — Не! Лили, не! Това е лудост! — Няма. Ще се срещна с тях. Но няма да нося три хиляди лева. Ще нося предложение.
Планът беше отчаян. Беше плод на безсънна нощ и чист адреналин. Първо се обадих на Деян, партньора на Мартин. Намерих номера му в контактите на Мартин. — Господин Деян? Казвам се Лилия. Аз съм съпругата на Мартин. Трябва да се видим. Веднага. Разполагам с доказателствата, които търсите.
Срещнахме се час по-късно в едно анонимно кафене. Деян беше възрастен мъж, с уморени, но интелигентни очи. Когато му показах разпечатките от имейлите и банковите преводи, лицето му пребледня, а след това се вкамени. — Знаех си — каза той. — Знаех си, че ме краде. Синът на кучката. Ще го вкарам в затвора за двадесет години. — Искам нещо в замяна — казах аз. — Не искам да го вкарвам в затвора. Все още не. Искам да използвате това срещу него. Искам да го притиснете. Искам той да плати дълга на сестра ми. Деян ме погледна. — Дълг? Разказах му накратко. Той кимна бавно. — Той е използвал фирмата за бързи кредити „Кредит Експрес 2010“, нали? — Да. Как… — Защото аз съм собственик на половината от нея — каза Деян сухо. — Мартин си мислеше, че е умен. Използвал е моята собствена фирма, за да изнудва семейството ми. Е, добре. Ще играем тази игра.
Планът се промени. Стана по-сложен и по-опасен. Деян имаше свой собствен адвокатски екип. Той щеше да заведе съдебно дело. Той щеше да замрази активите на Мартин. Но преди това, трябваше да измъкнем Мира. — Ще се обадя на когото трябва — каза Деян. — Ще кажа на момчетата да я пуснат. Ще уредя дълга ѝ. Но ти, Лилия… ти трябва да се прибереш вкъщи и да се преструваш, че нищо не се е случило. Трябва ти желязна воля. Можеш ли? — Той има любовница. Антоанета. Готвят се да бягат. — Знам. Антоанета е прехвърляла парите. И двамата ще паднат.
Върнах се вкъщи. Къщата беше празна. Мартин не се беше прибирал. Телефонът ми иззвъня. Беше адресът. Мястото за среща. „12:00 на обяд. Сама.“
Те все още не знаеха, че Деян се е намесил. Планът на Мартин все още беше в действие. Обадих се на Павел. — Деян урежда Мира. Тя ще е на сигурно място. — А ти? — попита Павел. — Аз отивам на срещата. — Защо?! Деян е поел нещата! — Защото Мартин ще е там. Или поне хората му. Искам да видя лицето му, когато разбере, че е загубил. Искам той да знае, че аз съм го победила.
Глава 8: Срещата
Адресът беше изоставен склад в индустриалната зона. Клише, извадено от евтин филм. Карах натам, ръцете ми стискаха волана толкова силно, че кокалчетата ми бяха побелели. Не носех пари. Носех диктофон в джоба си, идея на Павел. „Просто за всеки случай.“
Паркирах. Влязох в огромното, прашно хале. Светлината влизаше през мръсни, счупени прозорци. В средата стояха двама мъже. Единият беше висок и слаб, с белег на бузата. Другият беше нисък и набит, с мъртви очи. Димитър. Вероятно човекът, с когото говорих по телефона.
— Сама ли си, хубавице? — попита Димитър. — Да. — Носиш ли ни подаръка? — Искам първо да видя сестра си. Димитър се изсмя. — Така не работим. Първо парите. — Няма да има пари — казах аз.
Те спряха да се смеят. Високият пристъпи към мен. — Какво каза? — Казах, че няма да има пари. Знам всико. Знам за Стоян. Знам, че работите за Мартин. Мъртвите очи на Димитър се присвиха. — Не знам за какво говориш. — О, мисля, че знаеш. И знам, че вашият истински шеф, Деян, не е много доволен от страничните ви занимания.
В този момент телефонът на Димитър иззвъня. Той го извади, погледна екрана и лицето му се промени. Беше смесица от страх и гняв. Той вдигна. — Да, шефе… Да… Не, тя е тук… Разбирам. Да. Веднага. Той затвори и ме погледна с чиста омраза. — Имаш късмет. Днес ти е щастливият ден. Изчезвай. — Къде е сестра ми? — Пуснахме я. Сега се махай.
Тръгнах си, краката ми трепереха. Щом се качих в колата, се обадих на Павел. — Жива съм. — Мира е при мен! — извика той. — Добре е! Малко е уплашена, но е добре! Деян се е погрижил. Облекчението ме заля толкова силно, че едва не припаднах.
Карах към апартамента на Павел. Мира беше там, увита в одеяло, пиеше чай. Щом ме видя, се разплака и се хвърли в прегръдките ми. — Лили, прости ми! Бях такава глупачка! — Всичко е наред. Свърши се. — Държах я силно. — Не, не е — каза Павел тихо от другата страна на стаята. — Не и за Мартин.
Телефонът ми иззвъня. Беше Мартин. Погледнах Мира, после Павел. И вдигнах. — Лилия! Къде си, по дяволите? Какво си направила? Гласът му беше истеричен. Паниката, която бях чула в гласа на Мира, сега беше в неговия. — Какво си направила?! Всичките ми сметки са блокирани! Деян е завел дело! Говорил е с данъчните! — Аз ли? — попитах аз, гласът ми беше студен като лед. — Аз просто си говорех с Деян. За една рокля. Той изрева от ярост. — Ще те убия! Ти съсипа всичко! — Не, Мартин. Ти го съсипа. Ти използва сестра ми. Ти ме предаде. Ти се опита да избягаш. — Ти не разбираш! Тези хора… хората, на които дължа пари аз… те не са като твоите приятелчета! — А, да. Забравих. Ти си използвал и други кредитори. Не само фирмата на Деян. Настъпи тишина. Той беше разбрал, че знам всичко. — Ще се видим в съда, Мартин. — И затворих.
Глава 9: Семейни конфликти
Последвалите седмици бяха ад. Но беше различен вид ад. Беше ад, в който поне аз държах контрола.
Деян беше безмилостен. Съдебното дело беше в ход. Адвокатът Андрей, виждайки накъде духа вятърът и изправен пред неоспоримите доказателства, които му предоставих (копия от всичко в компютъра на Мартин), беше посъветвал Мартин да сътрудничи. Но Мартин беше изчезнал. Беше избягал, точно както беше планирал, но без парите си. Антоанета беше с него.
Жилищният кредит, разбира се, беше в просрочие. Банката започна процедура по изземване на къщата. Останах там, в огромната, студена сграда, докато не дойдоха съдия-изпълнителите.
Трябваше да кажа на родителите ни. Седнахме в старата им всекидневна, която миришеше на нафталин и лека тъга. Дарина и Георги. Разказах им всичко. За фалита на Мартин, за изневярата му, за бягството му. Пропуснах частта за Мира и Стоян. Не исках да я унижавам повече.
Но Мира, седнала до мен, поклати глава. — Не, Лили. Те трябва да знаят. И тя им разказа. За Стоян, за заема от двадесет и пет хиляди, за лихварите. Баща ми, Георги, побеля. Майка ми, Дарина, започна да плаче безмълвно. — Ти… ти си опозорила семейството! — изкрещя Георги, сочейки Мира. — Как можа да бъдеш толкова глупава! Да се довериш на такъв човек! — Аз… аз го обичах, татко! — изплака Мира. — Любов! Това не е любов, това е глупост! И ти! — Той се обърна към мен. — Ти, с твоя богат мъж! Ето докъде те доведе! Остави го да те направи на парцал, докато той унищожаваше и сестра ти! Вие двете… вие ме убихте!
Той се хвана за сърцето. Дарина изпищя. Последваха часове в болницата. Инфаркт. Лек, слава богу. Но лекарите бяха категорични – никакво напрежение.
Семейният конфликт беше достигнал своя връх. Баща ми отказваше да говори с Мира. Майка ми беше разкъсвана между грижата за него и съжалението към нас. Аз бях останала без дом.
Преместих се при Мира. В нейната малка гарсониера, която вече не миришеше на страх, а просто на прах и евтино кафе. Спях на сгъваемия диван. „Успялата“ сестра, която нямаше пукната пара на свое име.
Глава 10: Моралната дилема
Една вечер, месец по-късно, на вратата се почука. Беше Мартин. Изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, небръснат, с диви очи. Великолепният бизнесмен беше изчезнал. На негово място стоеше изплашен беглец. — Лилия… — прошепна той. — Моля те. Мира застана пред мен, сякаш да ме защити. — Махай се! — извика тя. — Махай се, или ще се обадя в полицията! — Те ме намериха — каза той, игнорирайки я. — Хората, на които дължа. Не Деян. Другите. Истинските. Те намериха Антоанета. — И какво от това? — попитах студено. — Тя е в болница, Лили. Те… те я пребиха. Искат парите си. Знаят, че съм тук. Знаят за теб. Те ще дойдат. — Ти ни забърка в това! — Знам! Знам, че съм боклук! Знам, че те предадох! Но имам нужда от помощ. Ти… ти скри онези бижута. Бижутата на баба ти. Замръзнах. Бижутата. Бяха единственото нещо, което бях взела от къщата. Семейна ценност, която Мартин винаги беше презирал като „старомодна“. — Те струват пари. Достатъчно, за да се измъкна. Да изчезна завинаги. Моля те, Лили. Ще ме убият.
Това беше моралната дилема. Пред мен стоеше мъжът, който беше съсипал сестра ми, предал мен, унищожил бизнеса си и почти убил баща ми от стрес. Той заслужаваше всичко, което му се случваше.
Но той беше и човек. И беше изплашен до смърт. Погледнах към Мира. Лицето ѝ беше безизразно. — Ти решаваш, како — каза тя тихо. — След всичко, което направи за мен. Ти решаваш. — Ако му ги дам, той се измъква. Без правосъдие. — Ако не му ги дадеш — каза Мартин, гласът му трепереше, — те ще дойдат тук. Те знаят къде живее Мира. Мислиш ли, че ще те оставят на мира? Ще те измъчват, докато не им дадеш всичко.
Той беше прав. Това не беше за него. Беше за нас. За да приключи. Отидох в спалнята, отворих кутията си и извадих кадифената торбичка. Върнах се и я хвърлих в краката му. — Вземи ги. И изчезни. Ако някога видя лицето ти отново, ако някога се доближиш до семейството ми, лично ще се погрижа Деян да те намери. Той грабна торбичката и за миг видях облекчение. После погледна към мен. — Аз… съжалявам, Лили. — Махай се.
Той изчезна в нощта. Никога повече не го видяхме.
Глава 11: Новият живот
Животът продължи, както винаги прави. Къщата беше продадена на търг от банката, за да покрие част от ипотеката. Аз официално подадох молба за развод. Деян спечели делото срещу остатъците от фирмата на Мартин, но повечето пари бяха изчезнали в офшорни сметки.
Павел завърши университета с отличие. Адвокат Андрей, впечатлен от работата му по „случая Мартин“, му предложи работа като стажант в кантората си. Павел беше на път да стане по-добър адвокат, отколкото Мартин някога би могъл да си купи.
Баща ми, Георги, се възстанови. Бавно. Той никога не прости напълно на Мира, но гневът му беше заменен от уморена тъга. Той видя какво преживяхме и това смекчи сърцето му.
Мира… Мира беше трансформирана. Дългът ѝ към фирмата на Деян беше опростен, като „жест на добра воля“ към мен. Но травмата я промени. Тя се върна към дисертацията си, но с нова ярост. Тя започна да работи като доброволец в център за жени, жертви на измами. Глупавото, импулсивно момиче беше изчезнало. На нейно място имаше жена.
А аз? Аз си намерих работа. Беше скромна работа. Администратор в малка фирма. Парите бяха малко, но бяха мои. Живеех с Мира в малката гарсониера. Вече не спях на дивана; купихме двуетажно легло, като деца.
Една вечер седяхме на малкия си балкон, пиехме евтино вино и гледахме светлините на града, който никога не беше имал име. — Спомняш ли си? — попитах аз. — Какво? — Преди шест месеца. Ти ми се обади. Искаше три хиляди лева. Мира се усмихна тъжно. — За рокля. — Бях толкова бясна. Бях готова да те отрежа от живота си. Тя ме погледна, очите ѝ бяха сериозни. — Ако го беше направила, Лили… ако не беше усетила лъжата… не знам къде щях да бъда сега. — Вероятно на някой тропически остров, с Мартин и Антоанета — пошегувах се аз. Тя се засмя. Истински, топъл смях.
В този момент разбрах. Обаждането за роклята. Тази отчаяна, нелепа лъжа. Тя не беше началото на края. Тя беше началото на нещо ново. Беше камъчето, което предизвика лавината, която трябваше да помете фалшивия ми живот.
Погледнах към сестра си. Бяхме загубили всичко – парите, статуса, къщата, илюзиите си. Но за първи път от десетилетие се чувствах богата. И свободна.