С години подкрепях семейството на сина си, вярвайки, че го правя заради внука си. Всяка спестена стотинка, всеки отложен ремонт на собствения ми дом, всяка пропусната почивка – всичко отиваше при тях. За да може Мартин, моето слънце, да има най-доброто. За да може Петър, синът ми, да развие бизнеса си, а снаха ми Лилия да не се тревожи за битовизми. Продадох наследствената нива, после и малкия апартамент, който ми беше останал от родителите. Парите потъваха в техния живот като вода в суха пръст – за частната детска градина на Мартин, за скъпите му дрехи, за колата на Лилия, за началния капитал на фирмата на Петър. Никога не поисках отчет, никога не поставих условие. Правех го от любов. Любовта на един баща и дядо, който виждаше смисъла на старините си в щастието на децата.
Илюзиите са крехки. Разпадат се безшумно, а трясъкът отеква единствено в душата ти. Моите се сгромолясаха в стерилната белота на една болнична стая. Остър пристъп, който ме повали за часове. Лекарите го нарекоха прединфарктно състояние. Казаха, че съм имал късмет. Седях сам в леглото, заслушан в пиукането на апаратите и тихото шумолене на системите. Ден. Два. Пет. Седмица. Телефонът мълчеше. Вратата не се отвори нито веднъж. Сестрата ме поглеждаше със съжаление, но аз се преструвах, че чета вестник, за да не срещам погледа ѝ. Самотата в болнична стая е по-тежка от всяка болест. Тя е диагноза сама по себе си. Присъда.
Вярвах, че са заети. Петър имаше важна сделка, Лилия сигурно водеше Мартин по уроци. Опитвах се да им намеря извинение, да укротя растящата паника в гърдите си. На десетия ден, когато вече се готвех за изписване, с треперещи пръсти набрах номера на сина си. Исках просто да чуя гласа му, да му кажа, че съм добре. Не вдигна. След минути телефонът ми извибрира. Съобщение. От Петър.
Отворих го с надеждата, която все още тлееше някъде дълбоко в мен. Може би се извиняваше. Може би обясняваше колко е бил притеснен. Прочетох го веднъж. После втори път. Думите плуваха пред очите ми, губеха смисъл, а после се забиваха като стъклени парчета право в сърцето.
Съобщението гласеше: „Стига с тези мелодрами. Наясно сме, че си в болница. Спри да ни занимаваш с проблемите си. Парите, които си давал през годините, ги смятай за инвестиция. Време е да се научиш да се справяш сам.“
Въздухът напусна дробовете ми. Апаратите около мен запищяха оглушително. Не усещах болка в гърдите. Болката беше навсякъде. Бях останал без думи, съсипан. В този миг осъзнах, че не съм бил баща и дядо. Бил съм просто банкомат. Банкомат, който вече е празен.
Глава 2
Изписването беше тихо и безлично. Преоблякох се с дрехите, които ми донесе една санитарка. Миришеха на нафталин и забрава. Прибрах се в апартамента си с такси. Вътре ме посрещна тишина, пропита с мирис на прах и старост. Всичко изглеждаше чуждо, сякаш не бях живял тук от десетилетия. По стените висяха снимки – усмихнати лица от едно друго време. Аз и покойната ми съпруга. Петър като дете. Мартин, яхнал раменете ми в парка. Всяка снимка беше лъжа. Или по-скоро, истина от един живот, който вече не съществуваше.
Седях на старото си кресло и гледах в точка на стената. Съобщението на Петър пулсираше в ума ми. „Инвестиция“. Каква цинична дума. Инвестирах любов, грижа, последните си години и средства. А те? Те просто са ме използвали. Лилия никога не ме е харесвала истински. Сега го виждах ясно. Нейните усмивки бяха пресметнати, благодарностите ѝ – изиграни. Тя беше тази, която е настройвала Петър. Синът ми, момчето, което учех да кара колело и да бъде честен човек, се беше превърнал в непознат. Студен, безскрупулен бизнесмен, за когото баща му беше просто перо в счетоводната книга.
Дните се нижеха в сива мъгла. Не излизах. Не отговарях на телефона, когато звънеше. Нямах сили да говоря с никого. Срам ме беше. Срам ме беше от моята наивност, от моята сляпа обич. Бях позволил да бъда унижен и ограбен, не само материално, но и емоционално. Какво щях да кажа на старите си приятели? Че синът ми ме е изоставил, след като е взел всичко? Звучеше като сценарий от евтин сериал.
Една вечер, докато превключвах безцелно каналите на телевизора, на вратата се позвъни. Не очаквах никого. Сърцето ми подскочи – може би беше Петър. Може би беше дошъл да се извини, да обясни, че е станало ужасно недоразумение. Отворих с плаха надежда.
На прага стоеше Адриана. Стара приятелка на покойната ми съпруга, жена, която не бях виждал от години. Остра, интелигентна, с проницателни очи, които сякаш виждаха право през теб. Адриана беше един от най-добрите адвокати в града, преди да се пенсионира преждевременно след лична трагедия.
– Асене? – попита тя, а в гласа ѝ се четеше неподправена загриженост. – Чух от общи познати, че си бил в болница. Добре ли си? Изглеждаш ужасно.
Поканих я да влезе, без да кажа и дума. Не можех. Буцата в гърлото ми беше станала твърде голяма. Тя седна на дивана, огледа апартамента и тишината, която крещеше по-силно от всякакви думи. Не задаваше въпроси. Просто чакаше. И аз се сринах. Разказах ѝ всичко. За парите, за продадените имоти, за годините на саможертва. За болницата, за самотата. Накрая, с треперещ глас, ѝ показах съобщението.
Адриана го прочете, а лицето ѝ стана каменно. Дълго мълча. После вдигна поглед и в очите ѝ гореше леден огън.
– „Инвестиция“? – процеди тя. – Добре. Щом искат да е инвестиция, ще го направим на инвестиция. С лихвите. Имат ли някакъв документ? Договор за заем, разписка? Нещо, което си подписвал?
– Не – прошепнах аз. – Всичко беше на доверие. Той ми е син.
– Той вече не е твой син, Асене – каза тя твърдо, но без капка злоба. – Той е твой длъжник. И ние ще си върнем всичко, което ти дължи. До последната стотинка.
Глава 3
Думите на Адриана бяха като шамар, който ме извади от летаргията. В първия момент идеята за съдебно дело срещу собствения ми син ми се стори чудовищна, немислима. Да се изправя срещу плътта и кръвта си пред съдия? Да превърна семейните отношения в юридически казус? Беше ми противно.
– Не мога, Адриана – казах аз. – Не мога да го направя. Все пак става въпрос за Мартин. Не искам внукът ми да расте, знаейки, че дядо му е съдил баща му.
Адриана ме погледна строго.
– А искаш ли внукът ти да расте, мислейки, че дядо му е глупак, когото можеш да използваш и захвърлиш? Искаш ли да бъде възпитан от хора, за които моралът, честта и семейната обич са празни думи? Защото точно на това го учат в момента. Те не са го довели да те види в болницата, Асене. Те го лишават от теб. Не ти го лишаваш от тях. Трябва да се бориш. Не само за парите. За достойнството си. За истината.
Тя имаше право. Болката и унижението бавно се трансформираха в студен, твърд гняв. Гняв към тях, но и към себе си. Как можах да бъда толкова сляп? Спомних си всички онези пъти, в които Лилия деликатно намекваше за нов разход. „Татко, на Мартин му трябва нов компютър за училище, а нашите са стари.“ „Татко, колата пак се счупи, а Петър пътува постоянно, опасно е.“ Спомних си как Петър ми обясняваше за „страхотна бизнес възможност“, за която му трябваха само още малко средства. И аз давах. Без да питам. Вярвах.
– Добре – казах твърдо. – Какво трябва да направя?
Адриана се усмихна за пръв път тази вечер. Беше хищна, решителна усмивка.
– Първо, ще съберем доказателства. Всякакви. Банкови извлечения за преводите, които си им правил. Свидетели, които знаят, че си продал имотите си заради тях. Всичко, което може да докаже систематичното източване на средствата ти под претекст, че им помагаш. Липсата на договор е проблем, но не е непреодолим. Българският съд познава фигурата на „неоснователно обогатяване“. Ще твърдим, ‘че си им дал парите като заем, с устна уговорка да ти ги върнат, когато бизнесът на Петър потръгне. Неговото съобщение е най-силното ни оръжие. Той сам нарича парите „инвестиция“. Това е признание.
В следващите седмици животът ми придоби нов смисъл. С Адриана се ровехме в стари документи, вадехме банкови извлечения от последните десет години. Сумата, която се натрупа, ме шокира. Беше колосална. Достатъчна за два нови апартамента. Разговаряхме с братовчед ми, който беше брокер при продажбата на имотите ми. Той потвърди, че съм му споделял многократно, че го правя, за да „подпомогна младите“.
Един ден, докато подреждах стари кашони, открих нещо, за което бях забравил. Малък бележник, в който си бях водил записки. Години, суми и кратки обяснения: „5000 за колата на Лили“, „10 000 за старт на фирмата на Петьо“, „1500 за лагера на Марти“. Водех ги не за да си търся парите, а за да знам, че съм полезен, че се грижа. Сега този бележник беше моят дневник на наивността. И може би, най-силният ми коз в съда.
В апартамента под мен живееше младо момче, студент. Казваше се Стефан. Понякога му помагах с дребни неща – да си поправи контакта, да му дам малко захар. Беше добро и възпитано момче, пълна противоположност на сина ми. Един следобед го видях на стълбите, изглеждаше притеснен. Заговорих го. Оказа се, че учи компютърни науки и се опитва да работи, за да си плаща наема и университета. Родителите му нямали възможност да му помагат много.
– Трудно е, чичо Асене – въздъхна той. – Понякога се чудя дали ще се справя.
Разказах му накратко моята история, без да навлизам в мръсни детайли. Той ме изслуша внимателно.
– Това е ужасно – каза той. – Но знаете ли, понякога хората сами се издават. Особено в социалните мрежи. Имат ли профили там?
Нямах представа. Бях твърде стар за тези неща. Стефан извади телефона си. След пет минути търсене намери профила на Лилия. Беше публичен.
– Елате да видите – каза той и ми подаде телефона.
Това, което видях, ме накара да ми прилошее. Снимки от екзотични почивки, за които не знаех. Лилия, позираща с маркови чанти, всяка от които струваше моята пенсия за няколко месеца. Петър, ухилен до уши до нова, лъскава кола, която очевидно не беше старата, „вечно счупена“ семейна кола. Вечеря в ресторанти, където една салата струваше повече, отколкото аз харчех за храна за седмица. И всичко това – публикувано в същите месеци, в които ми се оплакваха колко им е трудно и как не могат да свържат двата края. Имаше и снимки от рождения ден на Мартин. Огромно парти с аниматори, десетки гости, торта на три етажа. А на мен ми бяха казали, че ще го отбележат „скромно, вкъщи, само тримата“.
Почувствах се като пълен идиот. Те не просто са ме използвали. Те са ми се присмивали. Живеели са луксозен, охолен живот зад гърба ми, финансиран с моите пари, докато аз съм се лишавал от елементарни неща.
Стефан видя изражението ми.
– Ще запазя всичко това – каза тихо той. – Снимки, дати, коментари. Може да потрябва. Тези неща са публично достояние. Могат да се използват като доказателство в съда.
Благодарих му. Това момче, този почти непознат, ми помагаше повече от собствения ми син. В този ден гневът ми се превърна в ледена решимост. Вече не ставаше дума само за достойнство. Ставаше дума за справедливост.
Глава 4
Исковата молба беше подадена. Адвокатският екип на Адриана, съставен от млади и амбициозни юристи, които я боготворяха, свърши перфектна работа. Претенциите ни бяха за връщане на всички суми, които можехме да докажем с банкови извлечения и бележника ми, плюс лихвите за годините назад. Позовавахме се на съобщението на Петър като на признание за наличието на финансови отношения, които той сам определя като „инвестиция“, а ние тълкувахме като „заем“. Снимките от социалните мрежи бяха приложени като доказателство за техния стандарт на живот, който опровергаваше всякакви твърдения за финансови затруднения, поради които са търсили моята „помощ“.
Реакцията не закъсня. Една вечер на вратата ми се появи Петър. Не го бях виждал отпреди болницата. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше гневен и изплашен едновременно.
– Какво си направил? – изсъска той, без дори да поздрави. – Всичките ми сметки са запорирани! Бизнесът ми ще фалира! Искаш ли да ме унищожиш?
– Ти унищожи мен, Петре – отвърнах аз, изненадан от собственото си спокойствие. – Унищожи всичко, което беше между нас. Аз просто си търся това, което ми принадлежи.
– Принадлежи ти? Давал си ги доброволно! Никой не те е карал насила! Това беше бащински дълг!
– Бащинският дълг е двупосочна улица, момчето ми. Моят дълг беше да те отгледам и възпитам. Направих го. Твоят беше да ме уважаваш и да се грижиш за мен, когато остарея. Ти избра да ме изхвърлиш като непотребна вещ. А сега си върви. Ще говорим само в съда.
Той ме гледаше с невярващи очи, сякаш виждаше чудовище. Може би в неговия свят аз наистина бях такъв. Бащата, който винаги е давал, изведнъж си позволяваше да иска. Затворих вратата под носа му. Ръцете ми не трепереха. Сърцето ми не биеше учестено. Чувствах се празен, но и силен. Войната беше започнала.
Наеха си скъп адвокат. Колега и същевременно съперник на Адриана от младини. Започна се една грозна битка. Техният основен аргумент беше, че парите са били дарение, израз на бащинска обич, и че аз сега, под влиянието на „външни фактори“ (ясно намекваха за Адриана), се опитвам да ги изнудвам. Твърдяха, че съобщението е било изпратено в момент на афект и е извадено от контекст.
Започнаха да звънят на наши общи роднини и познати, да им се оплакват, да ме изкарват изкуфял старец, който иска да съсипе живота на единственото си дете. Някои им повярваха. Други заеха неутрална позиция. Само малцина ми се обадиха, за да ме подкрепят. Разбрах колко самотен може да бъде човек в битката си за истината.
Но имах Адриана. И имах Стефан. Младежът се оказа истинско съкровище. Той продължи да следи онлайн активността на Лилия. И откри нещо, което промени всичко. Тя имаше втори, скрит профил в една друга социална мрежа. Профил, предназначен само за „близки приятели“. Стефан, с неговите компютърни умения, успя да получи достъп.
Това, което намерихме там, беше много по-лошо от марковите чанти и луксозните почивки. Там имаше снимки на Лилия с друг мъж. Интимни снимки, недвусмислени коментари. Мъжът беше известен бизнесмен, много по-богат и влиятелен от Петър. Стана ясно, че Лилия води двойствен живот. Че скъпите подаръци и пътуванията не са били само с моите пари, но и с парите на любовника ѝ.
Но това не беше всичко. В кореспонденция с нейна приятелка, Лилия открито се хвалеше как манипулира и Петър, и мен. „Старецът дава ли, дава, мисли, че е за внучето, а ние си живеем живота“, пишеше тя в едно съобщение. В друго обсъждаше с любовника си как ще напусне Петър, веднага щом той „приключи с един последен проект“.
Най-болезненото беше съобщение, в което говореше за Мартин. „Трябва да го откъсна от дядо му. Този старец му пълни главата с глупости за честност и скромност. Ще го развали. Моят син ще бъде победител, не някакъв мекушав мечтател.“
Адриана прочете всичко с каменно лице.
– Това е динамит, Асене – каза тя. – Това не е просто доказателство за моралния им облик. Това е доказателство за предумисъл. Те съзнателно са те лъгали и са злоупотребявали с доверието ти. Това променя казуса от граждански към нещо, което граничи с измама.
Почувствах се омерзен. Не беше само заради изневярата. Беше заради студената, пресметлива жестокост. Заради начина, по който говореше за собственото си дете, сякаш е проект, който трябва да бъде моделиран по неин вкус. Заради презрението към мен.
– Искам да използваме това – казах с глас, който не познавах. – Искам целият свят да разбере какви хора са те.
Адриана кимна бавно.
– Ще го направим. Но бъди готов. Ще стане много, много мръсно.
Глава 5
Първото съдебно заседание беше като сцена от филм. Ние от едната страна на залата, те – от другата. Лилия беше облечена скромно, почти траурно. Гледаше в земята с изражение на невинна жертва. Петър изглеждаше състарен с десет години. Избягваше погледа ми. В очите му нямаше гняв, само празнота и умора.
Техният адвокат беше гладък, самоуверен, с добре отрепетирана реч за свещените семейни връзки и неблагодарния баща, който е на път да съсипе бъдещето на внука си. Адриана го остави да говори. Когато дойде нейният ред, тя беше кратка, ясна и безпощадна. Представи банковите извлечения, бележника, свидетелските показания на брокера. И накрая, като черешка на тортата, представи съобщението на Петър.
– Уважаеми съдия – каза тя. – Самият ответник нарича тези пари „инвестиция“. Ние сме съгласни. И като всяка инвестиция, тя трябва да има своята възвръщаемост.
Адвокатът им скочи, започна да говори за емоционални състояния, за метафори. Съдията, опитен и леко отегчен мъж, ги изслуша и отложи делото за следващ месец, като даде указания да се представят допълнителни писмени доказателства.
Още същата вечер Адриана пусна в ход „динамита“. Чрез свои канали тя предостави анонимно част от кореспонденцията на Лилия на един популярен новинарски сайт. Не цялата, само тази част, в която тя се хвалеше как манипулира „стареца“. Не се споменаваха имена, само „известен бизнесмен“, „снаха му“ и „възрастният му баща“. Но за хората от техните среди беше ясно за кого става дума.
Ефектът беше опустошителен. На следващия ден Петър ми се обади. Крещеше, плачеше, заплашваше. Обвини ме, че съм съсипал репутацията му, че съм унищожил семейството му.
– Ти го унищожи, Петре! – отвърнах аз. – С твоята алчност и с лъжите на жена ти. Истината просто излезе наяве.
Разбрах, че любовникът на Лилия, уплашен от скандала, я е изоставил. Бизнес партньорите на Петър са започнали да се отдръпват от него. Техният лъскав свят, изграден върху моите пари и нейните лъжи, се разпадаше.
В същото време моят свят бавно започваше да се съгражда отново. Стефан продължаваше да ми помага. Вечер понякога сядахме на по чаша чай и си говорехме. Той ми разказваше за лекциите си, за мечтите си да създаде собствена софтуерна компания. Аз му разказвах за младостта си, за работата си като архитект, за сградите, които съм проектирал. За пръв път от много време се чувствах чут. Чувствах се полезен не с парите си, а с опита и знанията си.
Един ден той ми сподели, че е изтеглил студентски кредит, за да може да плаща таксите си, и че се притеснява как ще го връща. В мен нещо трепна.
– Аз ще ти помогна – казах аз, преди да съм го обмислил. – Когато си върна парите, ще инвестирам в теб. Не като заем. Като истинска инвестиция. В бъдещето ти.
Стефан ме погледна невярващо.
– Не мога да приема, чичо Асене…
– Можеш – прекъснах го аз. – Защото ти ми показа какво означава да си достоен човек. Ти ми помогна безкористно, в най-трудния ми момент. Това е най-ценната инвестиция.
В този момент осъзнах, че битката ми вече не е за отмъщение. Беше за пречистване. Трябваше да си върна парите, не за да живея в лукс, а за да мога да ги вложа в нещо смислено. В бъдещето на момче като Стефан. Да поправя грешката, която бях допуснал със сина си.
Глава 6
Второто заседание беше коренно различно. Атмосферата беше наситена с отрова. Адвокатът на Петър и Лилия беше бесен. Обвини ни в шантаж, в медиен тормоз, в разпространяване на клевети. Адриана остана невъзмутима.
– Ние не сме разпространявали нищо, уважаеми колега. Просто коментираме публично достъпна информация. А ако съдържанието ѝ е неприятно за вашите клиенти, те трябва да търсят вината в себе си.
Тогава тя извади втория си коз. Кореспонденцията на Лилия с любовника ѝ и с приятелките ѝ. Пълната. Адвокатът им пребледня, когато прочете какво пише вътре. Лилия избухна в сълзи, този път истински. Петър седеше като вкаменен, гледайки право пред себе си, с поглед, в който нямаше нищо.
Съдията прочете мълчаливо няколко страници. После вдигна глава и погледна първо Лилия, после Петър. В погледа му имаше смесица от отвращение и съжаление.
– Ще дам десет минутна почивка – каза той с леден глас. – И ви съветвам да я използвате, за да се споразумеете. Защото ако това дело продължи, ще стане още по-неприятно. За всички ви.
Десетте минути се превърнаха в половин час. Видях ги в коридора, скупчени с адвоката си. Крещяха си шепнешком. Лилия обвиняваше Петър, той не ѝ отговаряше. Изглеждаше като човек, чийто свят се е срутил върху главата му.
Накрая адвокатът им дойде при нас.
– Клиентите ми са готови на споразумение – каза той процедено. – Какви са условията ви?
Адриана беше подготвена. Искахме връщане на половината от сумата, за която имахме преки доказателства. Веднага. Другата половина – разсрочено за три години, с нотариално заверено споразумение и ипотека върху апартамента им. В замяна, ние щяхме да оттеглим иска и да се съгласим да не използваме повече „личната кореспонденция“ по никакъв начин.
Те се съгласиха. Нямаха избор. Подписахме документите още същия ден в кабинета на съдията. Когато всичко приключи, Петър се приближи до мен. За пръв път от месеци ме погледна в очите.
– Защо? – прошепна той. – Защо го доведе дотук? Можеше просто да говориш с мен.
Погледнах го. Вече не виждах сина си. Виждах един съсипан, слаб човек, който все още не разбираше собствената си вина.
– Аз се опитах, Петре. В болницата. Ти избра да ми изпратиш онова съобщение. Ти затвори вратата. Аз просто намерих начин да я отворя отново. Но вече не за теб. За себе си.
Обърнах се и си тръгнах, без да поглеждам назад. Адриана ме чакаше отвън.
– Свърши се – каза тя и ме хвана под ръка. – Спечели.
– Спечелих ли, Адриана? – попитах аз, гледайки сивото небе. – Чувствам се празен.
– Днес се чувстваш празен. Утре ще се почувстваш свободен. Даде им урок, който парите не могат да купят. И си върна нещо повече от пари. Върна си живота.
Глава 7
В следващите месеци думите на Адриана се оказаха пророчески. Празнотата бавно започна да се запълва, но не с радост от победата, а с тихо усещане за покой. Първият транш от парите пристигна по сметката ми. Гледах дълго цифрите на екрана на банкомата. Те нямаха същото значение, както преди. Преди бяха символ на моята саможертва. Сега бяха символ на моята свобода.
Петър и Лилия продадоха луксозния си апартамент, за да могат да се разплатят с мен и с другите си кредитори. Разбрах, че са се разделили. Тя се беше върнала при родителите си в провинцията. Той беше наел малка квартира в покрайнините и се опитваше да спаси остатъците от бизнеса си. Беше загубил всичко – дома, семейството, репутацията си. Понякога се питах дали изпитвам някакво злорадство. Отговорът беше не. Изпитвах само тиха, далечна тъга. Тъга по момчето, което някога беше мое дете.
Единственият ми контакт с тях беше Мартин. След няколко седмици мълчание, на вратата ми се позвъни. Беше той. Сам. Беше взел автобус през половината град. Стоеше на прага, с големите си, сериозни очи и малка раница на гърба.
– Дядо? – каза той тихо. – Мама и татко вече не живеят заедно. И постоянно се карат. Казаха, че е заради теб и заради парите. Вярно ли е?
Поканих го да влезе. Направих му чай с мед. Седнахме един до друг на дивана, точно както правехме преди. Дълго мълчахме.
– Не е заради мен, Марти – казах накрая. – И не е само заради парите. Парите са просто… като лупа. Те правят големите неща да изглеждат още по-големи, а малките – да изчезват. Твоите родители имаха проблеми, които бяха много по-големи от мен. Аз просто бях удобното извинение.
Не знам дали ме разбра. Но той кимна.
– Липсваше ми – каза той и се сгуши до мен.
Този момент изкупи цялата болка от последните месеци. Разбрах, ‘че връзката ни е истинска. Тя не беше купена с подаръци и пари. Беше изградена от смях, от разходки в парка, от приказките, които му четях. И никой не можеше да я разруши.
Започнахме да се виждаме редовно. Понякога Петър го водеше, оставяше го пред вратата без да каже дума и си тръгваше. Понякога Мартин идваше сам. Говорехме си. Помагах му с домашните. Разказвах му истории. Никога, нито веднъж, не казах лоша дума за родителите му пред него. Това беше тяхната битка. Моята беше приключила.
Удържах на обещанието си към Стефан. Когато той се дипломира с отличие, му дадох значителна сума, за да основе своята малка фирма. Направихме го с договор, с ясни условия. Той беше партньор, не просяк. Фирмата му потръгна. Нае още две момчета, негови колеги. Работеха денонощно, с плам и ентусиазъм. Гледах ги и се чувствах горд. Това беше истинска инвестиция. Инвестиция в бъдещето, в знанието, в честния труд.
Животът ми навлезе в ново, спокойно русло. С Адриана често се виждахме на по кафе. Със Стефан обсъждахме бизнес планове. С Мартин строяхме модели на самолети. Апартаментът ми вече не миришеше на прах и самота. Миришеше на прясно сварено кафе, на лепило за модели и понякога, на току-що изпечен кекс.
Една вечер, докато гледах новините, видях познато лице. Беше бизнесменът, любовникът на Лилия. Говореше за морал в бизнеса. Усмихнах се. Светът беше пълен с ирония. Но това вече не ме засягаше. Бях се научил да различавам истинските неща от фалшивите. Бях платил висока цена за този урок, но си беше струвало.
Погледнах към снимката на стената. Тази с Мартин на раменете ми. Вече не ми изглеждаше като лъжа. Изглеждаше като обещание. Обещание, че дори когато всичко се срине, истинската обич намира начин да оцелее. И да продължи напред. Не бях сам. И никога повече нямаше да бъда. Бях изгубил син, но бях намерил себе си. И това се оказа най-добрата сделка в живота ми.