Прекъснах всякаква връзка с близначката си Лилия на двадесет и деветия ни рожден ден. Денят, в който трябваше да празнуваме заедно, се превърна в пепелището на нашето сестринство. Хванах я да целува годеника ми, Стефан. Не беше нежна, мимолетна целувка. Беше страстна, консумираща, такава, която не оставяше място за съмнение. Видях ги в градината на родителите ни, под старата ябълка, където като деца си бяхме обещали вечна вярност. Иронията беше жестока, почти поетична в своята болка.
Светът ми се срина в онази секунда. Лилия, моята друга половина, човекът, който познаваше всяка моя мисъл, преди да я изрека, се оказа предател. Стефан, мъжът, за когото щях да се омъжа след три месеца, беше лъжец. Крещях. Не знам какво точно, думите бяха просто носители на агонията ми. Спомням си само разбитото изражение на Лилия и паниката в очите на Стефан. Не останах да чуя обяснения. Нямаше обяснение, което да има значение. Сърцето ми беше разбито на милион парчета, а те държаха чука.
Същата вечер си събрах нещата и напуснах града. Прекъснах всички връзки. Смених номера си. Изтрих ги от живота си като грешно написана дума.
Десет години. Десет дълги, горчиви години, в които омразата беше моят най-верен спътник. Тя ме събуждаше сутрин и ме приспиваше вечер. Тя ме караше да работя по-усърдно, да се изкачвам по-високо в кариерата си, сякаш успехът можеше да запълни празнотата, която те оставиха. Изградих си нова реалност, стена по стена, докато споменът за тях не се превърна в далечен, приглушен тътен.
И тогава, в един студен есенен ден, телефонът звънна. Беше майка ми. Гласът ѝ беше дрезгав от плач.
„Ани, Лилия… отиде си.“
Катастрофа. Челен сблъсък на заледен път. Загинала на място.
Първата ми реакция беше пустота. Нито тъга, нито радост. Просто празнота. Сякаш новината беше за непознат. Десет години бях живяла така, сякаш тя е мъртва за мен. Сега просто беше официално.
„Няма да дойда“, казах с равен глас.
„Ана, моля те“, проплака майка ми. „Тя ти е сестра. Каквото и да е станало… Моля те, направи го за мен.“
Омразата ми към Лилия беше океан, но любовта ми към майка ми беше единственият остров в него. Не можех да ѝ откажа.
Погребението беше мъчение. Познати лица ме гледаха със смесица от съжаление и любопитство. Всеки знаеше за разрива ни. Бях тема на градските клюки в продължение на години. Стефан не беше там. Бях благодарна за това. Не мисля, Vc“ бих могла да понеса и неговото присъствие.
След церемонията всички се събраха в къщата на родителите ни. Въздухът беше тежък от миризмата на кафе и скръб. Не можех да дишам. Измъкнах се на горния етаж, търсейки тишина. Без да се замисля, краката ми ме отведоха до вратата на старата стая на Лилия. Не бях влизала тук от онзи ден.
Ръката ми трепереше, докато натисках дръжката. Вътре всичко беше почти същото. Леглото, покрито със старата кувертюра на цветя. Библиотеката, пълна с книгите, които бяхме чели заедно. На бюрото ѝ цареше ред, нетипичен за нея. Тя винаги беше разхвърляната от нас двете.
Погледът ми беше привлечен от купчина документи, прилежно подредени до старата ѝ лампа. Най-отгоре имаше обикновена картонена папка. С моето име, написано с нейния познат, леко наклонен почерк.
Ана.
Сърцето ми започна да бие лудо. Какво можеше да е това? Някакво последно, посмъртно обяснение? Опит да се извини? Или поредната отрова?
С треперещи пръсти взех папката. Беше по-тежка, отколкото очаквах. Седнах на ръба на леглото ѝ, леглото, в което бяхме прекарали безброй нощи в смях и споделяне на тайни. Дъхът ми заседна в гърлото.
Отворих я.
И сърцето ми спря.
Вътре бяха не писма, не снимки. Вътре бяха банкови извлечения, договори за заем на мое име, които никога не бях виждала, и нотариални актове за имоти, за които не подозирах. Но това не беше най-шокиращото. Най-отгоре лежеше медицинска епикриза. Диагнозата беше написана с ясен, безпощаден шрифт: „Множествена склероза. Прогресивна форма.“
Диагнозата беше на Лилия. И беше поставена преди десет години и два месеца. Точно осем седмици преди деня, в който я видях да целува Стефан.
Глава 2: Пъзел от лъжи
Стоях като вкаменена, с листа в ръка. Думите плуваха пред очите ми, губеха смисъла си и отново го намираха с ужасяваща яснота. Множествена склероза. Прогресивна форма. Диагноза, която беше равносилна на бавна, мъчителна присъда.
Мозъкът ми отказваше да обработи информацията. Лилия? Моята енергична, вечно забързана сестра, която можеше да изкачи планина, без да се задъха? Невъзможно. Това трябваше да е някаква жестока грешка.
Прелистих останалите документи с трескава бързина. Имаше десетки банкови извлечения. Всеки месец, в продължение на десет години, от сметка на нейно име са превеждани огромни суми към друга сметка. Сметка, която според документите, беше на мое име. Но аз никога не бях виждала тези пари. Никога не бях отваряла такава сметка.
После договорите за заем. Ипотечен кредит за апартамента, в който живеех. Аз го бях изтеглила, или поне така си мислех. Всеки месец плащах вноската си съвестно. Но документите в папката показваха друго. Основният кредитополучател беше Лилия. Моето име беше просто формалност. Тя беше изплатила почти целия заем, без аз дори да подозирам. Всеки месец, тайно.
Имаше и нотариални актове. Малко студио в планински курорт и малък парцел близо до морето. И двата имота бяха на мое име. Подаръци, за които не знаех. Инвестиции, направени за моето бъдеще от жената, която мразех.
В дъното на папката имаше малък, сгънат лист хартия. Бележник. Почеркът на Лилия беше разкривен, сякаш писан с огромно усилие.
„Ани, ако четеш това, значи ме няма. И може би така е по-добре. Няма лесен начин да се каже това, затова ще бъда директна. Стефан не беше за теб. В деня, в който получих диагнозата, той беше с мен. Видя сълзите ми, чу прогнозата на лекарите. И знаеш ли какво направи? Предложи ми да ти кажем, че сме влюбени. Че те е изоставил заради мен. Каза, че така ще ти е по-лесно. ‘По-добре да те мрази, отколкото да те съжалява до края на живота ти’, каза той. ‘Омразата дава сила, съжалението отнема.’ Отначало отказах. Беше чудовищно. Но после го видях как те гледа. Не с любов, Ани. А като на инвестиция. Семейството ни имаше пари, а неговият бизнес тъкмо закъсваше. Ти беше неговият спасителен пояс. Той никога не би те оставил, дори и с болестта. Щеше да остане с теб от ‘дълг’, щеше да те задуши със съжалението си и да изсмуче всяка стотинка от наследството ни, докато ти бавно гаснеш. Не можех да го позволя. Трябваше да те накарам да го намразиш. И за да го намразиш него, трябваше да намразиш и мен. Целувката… беше моята идея. Аз го целунах. Накарах го да го направи. Това беше най-трудното нещо в живота ми. Да видя омразата в очите ти беше моят ад. Но знаех, че те спасявам. Парите, които ти превеждах… те не са мои. Те са от него. Накарах го да плаща за мълчанието си. За това, че не разкрих пред баща ни какви измами върти в бизнеса си. Взех всеки мръсен лев от него и го инвестирах в теб. В твоето бъдеще. В твоя живот, свободен от него и от болестта, която щеше да те превърне в затворник. Живей, Ани. Моля те, живей и за двете ни. Прости ми, ако можеш.“
Въздухът в стаята свърши. Дробовете ми горяха. Четях бележката отново и отново, но думите не се променяха. Десет години. Десет години бях живяла в лъжа. Омразата, която ме беше движила, беше построена върху най-голямата саможертва, която можех да си представя.
Лилия не ме беше предала. Тя ме беше спасила.
Бях чудовище. Бях я оставила да се бори с тази ужасна болест сама. Бях я проклела, докато тя тайно е градила бъдещето ми. Бях я погребала в сърцето си години преди тялото ѝ да влезе в гроба.
Стомахът ми се преобърна. Изтичах до банята и повърнах. Горчивината в устата ми беше нищо в сравнение с горчивината в душата ми. Когато се изправих и се погледнах в огледалото, видях лицето на непознат. Коя бях аз? Жената, която беше способна на такава сляпа, безпощадна омраза?
Трябваше да намеря Стефан. Трябваше да чуя истината и от неговата уста. Трябваше да разбера всичко.
Глава 3: Сянката на миналото
Следващите няколко дни бяха като в мъгла. Майка ми, усещайки промяната в мен, се опита да говори с мен няколко пъти, но аз просто не можех. Как да ѝ обясня, че дъщерята, която тя току-що е погребала, е била светица, а живата ѝ дъщеря е била злодеят в тази трагедия?
Вместо това се зарових в папката. Всеки документ беше парченце от пъзел, който Лилия беше подреждала в продължение на десетилетие. Имаше нужда от помощ, за да го разбера напълно. Финансовите термини и юридическият жаргон бяха извън моята компетенция. Спомних си за Александър, стар семеен приятел, който беше станал един от най-добрите адвокати в града. Не го бях виждала от години, но знаех, че мога да му се доверя.
Офисът му беше в стара сграда в центъра, с високи тавани и мирис на стари книги и кожа. Александър ме посрещна с топла, но тъжна усмивка. Той вече знаеше за Лилия.
„Ани, съболезнования. Не мога да повярвам…“, започна той.
„Трябва ми помощта ти, Сашо“, прекъснах го аз, слагайки папката на масивното му бюро. „Трябва да разбера това.“
В продължение на два часа му разказвах всичко. За целувката, за омразата, за съдържанието на папката. Той слушаше внимателно, без да ме прекъсва, лицето му ставаше все по-мрачно с всяка моя дума. Когато свърших, той дълго мълча, прелиствайки документите.
„Това е… невероятно“, каза най-накрая той, сваляйки очилата си. „Лилия е била изключителна жена. Това, което е направила… изисква сила, която малко хора притежават.“
„Тя е изнудвала Стефан“, прошепнах аз. „Това е престъпление.“
„Технически, да“, съгласи се Александър. „Но морално? Тя е използвала мръсните му тайни, за да осигури бъдещето ти. Той е плащал за мълчанието ѝ относно бизнес измами, които биха го вкарали в затвора за дълго време. Тя е пренасочила парите от един престъпник към невинна жертва. Ти. Това е… поетична справедливост.“
„Искам да го намеря“, казах твърдо. „Искам да знам всичко. Какви са тези измами? Колко дълбоко е затънал?“
Александър въздъхна. „Ани, Стефан вече не е онзи млад мъж, който ти познаваше. През последните десет години той е изградил империя. Той е един от най-влиятелните бизнесмени в страната. Има връзки навсякъде. Да се изправиш срещу него ще бъде опасно. Той няма да се спре пред нищо, за да защити това, което е построил.“
„Не ме интересува“, отсякох аз. „Дължа го на Лилия.“
Намирането на Стефан се оказа по-лесно, отколкото очаквах. Името му беше навсякъде – бизнес списания, новинарски сайтове, светски хроники. Той беше собственик на „Иновативни решения“ – огромна строителна компания, която печелеше почти всички големи обществени поръчки.
Обадих се в офиса му и поисках среща. Представих се с моминското си име, надявайки се, че няма да направи връзката веднага. Секретарката му беше студена и ефективна. Каза ми, че графикът му е запълнен за месеци напред.
Тогава изиграх последния си коз. „Предайте му, моля, че се обажда Ана. И че става въпрос за Лилия.“
Последва дълга пауза. Чух приглушен разговор. След минута секретарката се върна на линията. Гласът ѝ беше коренно различен, почти почтителен.
„Господин Стефанов ще ви приеме утре в десет.“
Сърцето ми заби. Предстоеше ми да се изправя срещу призрака, който ме преследваше десет години.
Неговият офис заемаше целия последен етаж на стъклен небостъргач, който се извисяваше над града. Всичко крещеше за пари и власт – полиран мрамор, модерно изкуство по стените, панорамна гледка.
Той седеше зад огромно бюро от махагон. Времето беше благосклонно към него. Беше на четиридесет, но изглеждаше по-добре от всякога. Същите тъмни очи, същата обаятелна усмивка. Но имаше нещо ново в погледа му – студенина, пресметливост. Това не беше момчето, в което се бях влюбила. Това беше хищник.
„Ана“, каза той, изправяйки се. Гласът му беше плътен и спокоен. „Не очаквах да те видя отново. Приеми съболезнованията ми за Лилия. Ужасна трагедия.“
Лицемерието му ме отврати.
„Спести си го, Стефане“, казах аз, оставайки права. „Намерих папката.“
Усмивката му изчезна. За части от секундата видях паника в очите му, но той бързо я овладя.
„Не знам за какво говориш.“
„О, мисля, че знаеш много добре. Папката с моето име. С диагнозата на Лилия. С банковите извлечения. С твоите малки, мръсни тайни.“
Той седна тежко обратно на стола си. Мълчанието се проточи.
„Тя ти е казала“, прошепна той. „Проклетото ѝ писмо.“
„Тя ми каза истината“, поправих го аз. „Нещо, което ти очевидно не познаваш. Ти я използва. Използва болестта ѝ, за да ме отблъснеш. Използва я, за да се спасиш.“
Той се изсмя. Смехът беше сух, лишен от всякаква веселост. „Да се спася? Ана, ти нямаш представа. Лилия не беше светицата, за която я мислиш. Да, аз предложих идеята. Беше грешка, признавам. Но тя? Тя я превърна в изкуство. Тя ме държеше на каишка десет години. Изсмука от мен милиони. Тя финансира целия си живот и твоя на мой гръб.“
„Тя не е докоснала и стотинка за себе си!“, изкрещях аз, губейки контрол. „Тя живееше в старата си стая, караше старата си кола! Всичко отиваше за мен! За да изплати заема ми, за да ми купи имоти! За да ми даде бъдеще, което ти щеше да унищожиш!“
„Толкова си наивна“, поклати глава той. „Ти виждаш само това, което тя е искала да видиш. Не знаеш за другите неща. За Мартин.“
„Мартин?“, попитах объркано. „Нашият братовчед?“
„Да, Мартин“, потвърди Стефан с крива усмивка. „Студентът по право. Знаеш ли кой плаща таксите му за престижния университет в чужбина? Знаеш ли кой плаща наема му за луксозния апартамент? Неговите родители, скромните учители? Не, Ана. Лилия плащаше. С моите пари. Тя не просто те е осигурявала. Тя е градила собствена малка империя от съжаление и дълг.“
Думите му ме заляха като леден душ. Мартин. Винаги бяхме близки с него като деца. След разрива с Лилия бях изгубила връзка и с него. Знаех, че учи в чужбина, но предполагах, че родителите му са взели заем.
„Лъжеш“, казах, но гласът ми трепереше.
„Провери самà“, каза Стефан, навеждайки се напред. „Попитай го. Но бъди готова за отговора. Лилия не беше жертва. Тя беше играч. И беше много, много по-добра в играта от мен. Сега, ако обичаш, имам работа.“
Той се обърна към компютъра си, ясен знак, че разговорът е приключил.
Останах там още миг, разтърсена до основи. Още една лъжа? Още една тайна? Колко пласта имаше тази история? Излязох от офиса му с повече въпроси, отколкото отговори, и с ужасяващото усещане, че потъвам в блато, създадено от хората, които съм обичала и мразела най-много.
Глава 4: Нишките на паяжината
Първият ми инстинкт беше да отхвърля думите на Стефан като поредната манипулация. Опит да очерни паметта на Лилия, да посее съмнение в мен. Но червеят на несигурността вече се беше загнездил в съзнанието ми. Мартин. Трябваше да говоря с него.
Намерих го в социалните мрежи. Профилът му беше пълен със снимки от лъскави европейски градове, от студентски партита, от ски курорти. Живот, който наистина изглеждаше твърде скъп за сина на двама учители. Сърцето ми се сви.
Написах му съобщение. Кратко, директно, с молба да се чуем възможно най-скоро. Отговорът дойде след по-малко от час. Видеообаждане.
Лицето, което се появи на екрана ми, беше пораснало. Момчето, което помнех, беше станало млад мъж, с увереност в погледа, която не познавах.
„Ани! Колко се радвам да те видя! Мама ми каза за… за Лили. Толкова съжалявам. Не можах да се прибера за погребението, имах важен изпит.“
Гласът му звучеше искрено. Но аз вече не вярвах на нищо.
„Мартине, трябва да те питам нещо важно“, започнах без заобикалки. „Кой плаща за образованието ти?“
Той се смути. Погледът му зашари из стаята. „Ами… нашите. Спестявания, заем… нали знаеш как е.“
„Не ме лъжи, Мартине“, казах с леден глас. „Знам за парите. Знам, че Лилия ти е превеждала суми всеки месец. Искам да знам защо. И откога.“
Той пребледня. Мълчанието се проточи. Накрая въздъхна, победен.
„От самото начало“, призна той тихо. „Още когато ме приеха. Тя… тя каза, че е нейна инвестиция в бъдещето на семейството. Каза, че има пари от успешен бизнес проект и иска да помогне. Закле ме да не казвам на никого. Особено на теб. Каза, че имате разногласия и не иска парите да застават между вас.“
„Бизнес проект?“, повторих аз. „Тя никога не е имала бизнес проект.“
„Не знам, Ани. Това ми каза. Беше моят ангел-хранител. Без нея… никога нямаше да мога да си позволя това. Тя дори ми помогна да купя малко жилище тук, на кредит. Каза, че е важно да имам сигурност.“
Нов кредит. Ново жилище. Паяжината ставаше все по-голяма и по-сложна. Лилия не просто е плащала за образованието му. Тя е градила живот за него, точно както беше направила и за мен. Но защо? Каква е била крайната ѝ цел?
„Мартине, тези пари не са били чисти“, казах бавно, подбирайки думите си. „Те са идвали от Стефан. Мъжът, който беше мой годеник.“
Видях шока на лицето му. „Стефан? Но защо той ще ѝ дава пари?“
Разказах му всичко. За болестта, за целувката, за изнудването. С всяка дума лицето на Мартин се изкривяваше от ужас и неверие.
„Не… не може да бъде“, заекна той. „Лили никога не би направила такова нещо. Тя… тя го мразеше. Винаги ми казваше да стоя далеч от хора като него. ‘Амбициозни хищници’, така ги наричаше. Предупреждаваше ме да внимавам с кого правя бизнес, да не се доверявам на лесни пари.“
Думите му прозвучаха като ехо на казаното от Стефан. И двете страни в тази история твърдяха, че Лилия ги е предупреждавала да стоят далеч един от друг. Сякаш ги е настройвала един срещу друг.
„Има и още нещо“, каза Мартин, гласът му беше почти шепот. „Преди около година тя ми се обади. Беше много разтревожена. Каза, че ‘той’ е започнал да задава въпроси. Че се рови в миналото. Каза ми, ако нещо се случи с нея, да намеря един човек. Адвокат на име Огнян. Даде ми номера му и ми каза да му предам само една дума: ‘Палимпсест’.“
Палимпсест. Старинен ръкопис, от който първоначалният текст е изтрит, за да се напише нов отгоре. Какво, по дяволите, означаваше това?
„Кой е този Огнян?“, попитах.
„Не знам. Никога не съм го чувал.“
След като приключих разговора с Мартин, се почувствах още по-изгубена. Картината, която се оформяше, беше чудовищна. Лилия не е била просто жертва или светица. Тя е била стратег. Кукловод, който е дърпал конците на всички ни. Но защо? Каква е била нейната игра?
Обадих се на Александър и му разказах за Мартин и за мистериозния Огнян.
„Огнян?“, повтори Сашо и в гласа му долових нотка на изненада. „Познавам го. Той е… акула. Един от най-безскрупулните корпоративни адвокати в бранша. Работи предимно за конкуренцията на Стефан. Ако Лилия е имала връзка с него, значи е играла много, много опасна игра.“
„Какво означава ‘Палимпсест’?“, попитах аз.
„Това е ключ. Кодова дума. Означава, че има скрита информация. Че това, което виждаме на повърхността, не е истинската история. Текстът отдолу е истинският. Ани, трябва да намерим този Огнян. Веднага.“
Глава 5: Адвокатът на дявола
Офисът на Огнян беше пълната противоположност на този на Александър. Намираше се в ултрамодерна сграда, целият в стъкло, хром и студена, минималистична белота. Самият Огнян беше висок, слаб мъж с проницателни сиви очи и усмивка, която не достигаше до тях. Излъчваше аура на ледена самоувереност.
Седнахме в конферентна зала, която приличаше на аквариум, с изглед към целия град. Александър беше с мен, за моя огромна подкрепа.
„Госпожице“, започна Огнян, без никакви предварителни любезности. „Получих съобщение от вашия братовчед. Думата беше ‘Палимпсест’. Чаках това обаждане.“
„Вие познавахте сестра ми, Лилия?“, попитах направо.
„Да кажем, че имахме бизнес отношения“, отвърна той уклончиво. „Тя беше изключително интелигентна жена. И много смела.“
„Какви бизнес отношения?“, настоя Александър.
Огнян се усмихна студено. „Тя беше мой информатор. В продължение на осем години Лилия ми предоставяше вътрешна информация за компанията на Стефан. Информация за оферти, за стратегии, за скрити партньорства. Информация, която беше безценна за моите клиенти – неговите основни конкуренти.“
Бях поразена. Шпионаж. Лилия е била корпоративен шпионин.
„Защо го е правила?“, прошепнах аз.
„За отмъщение. И за защита. Тя знаеше, че Стефан е опасен. Знаеше, че парите, които му взима, го правят още по-озлобен. Тя разбираше, че той няма да я остави на мира завинаги. Затова си създаде съюзници. Даде ми информация, а в замяна аз ѝ осигурих защита. Имахме споразумение. Ако нещо се случеше с нея, аз трябваше да активирам ‘Палимпсест’.“
„И какво представлява ‘Палимпсест’?“, попита Александър.
Огнян се изправи и отиде до огромен сейф, вграден в стената. Върна се с тънко метално куфарче. Постави го на масата и го отвори.
Вътре имаше само едно нещо. Лаптоп.
„Преди около две години Лилия разбра, че болестта ѝ навлиза в последната си фаза“, обясни Огнян с равен глас. „Тя знаеше, че времето ѝ изтича. В същото време Стефан беше станал подозрителен. Започнал е да я следи, да проверява сметките ѝ. Тя се уплаши. Не за себе си. А за вас. И за Мартин. Уплаши се, че след смъртта ѝ той ще си отмъсти на вас. Затова създаде това.“
Той плъзна лаптопа към мен.
„Това е нейната застрахователна полица. В него има доказателства за всяка една незаконна сделка, която Стефан е извършил през последните десет години. Не само първоначалната измама, заради която тя е започнала да го изнудва. Има доказателства за подкупи, за пране на пари, за уредени търгове. Достатъчно, за да го вкарат в затвора до края на живота му и да сринат цялата му империя. Лилия е събирала всичко това методично, парче по парче. Използвала е достъпа, който изнудването ѝ е давало, за да проникне още по-дълбоко в мръсните му дела.“
„Но защо не го е използвала по-рано?“, попитах аз.
„Защото докато той ѝ плащаше, вие бяхте в безопасност“, отвърна Огнян. „Тя е използвала парите му като щит. Но е знаела, че този щит няма да е вечен. Това тук“, той почука по лаптопа, „е мечът. Тя ми го повери с инструкции да ви го предам, ако тя умре при ‘подозрителни обстоятелства’.“
Сърцето ми замръзна. „Подозрителни обстоятелства? Беше катастрофа. Пътят е бил заледен.“
Огнян ме погледна право в очите. Сивите му очи бяха като ледени късове.
„Наистина ли вярвате в съвпадения, госпожице? Сестра ви умира в ‘инцидент’ само няколко седмици след като Стефан наема частен детектив да я следи? Малко преди тя да успее да финализира прехвърлянето на голяма сума пари на сигурно място за вашия братовчед? Аз не вярвам.“
Стомахът ми се сви на топка. Студена пот изби по челото ми.
„Вие мислите, че… че той я е убил?“
„Нямам доказателства“, каза Огнян предпазливо. „Но имам много силни подозрения. Спирачките на колата ѝ. Според доклада на полицията са отказали. Но колата е минала технически преглед само седмица преди това. И е била в перфектно състояние. Стефан има ресурсите и липсата на скрупули да организира подобно нещо да изглежда като инцидент.“
В стаята се възцари тежка тишина. Въздухът беше натежал от ужасяващата възможност, че сестра ми не е загинала в инцидент. Че е била убита.
И мъжът, който я е убил, е същият, когото някога обичах. Същият, който стоеше в основата на цялата ми болка.
„Какво да правя?“, прошепнах аз, гледайки лаптопа, сякаш е бомба.
„Изборът е ваш“, каза Огнян. „Можете да предадете това на властите. Ще предизвикате земетресение. Но бъдете готова за война. Стефан няма да се предаде лесно. Ще използва всеки свой ресурс, за да ви унищожи. Ще ви очерни, ще ви заплашва, ще атакува всички, които обичате.“
„Или?“, попита Александър.
„Или можете да използвате това като оръжие. Точно както Лилия би го направила“, каза Огнян с хищна усмивка. „Можете да се срещнете със Стефан. И да му поставите вашите условия.“
Глава 6: Последната битка
Вървях към офиса на Стефан за втори път, но сега се чувствах като съвсем различен човек. Страхът беше изчезнал, заменен от ледено спокойствие. Скръбта беше отстъпила място на желязна решителност. Вече не бях жертва на обстоятелствата. Бях наследница на битката на Лилия. Лаптопът беше в чантата ми, тежеше като съдбата на света.
Не си уговорих час. Просто влязох в сградата и се качих с асансьора до последния етаж. Секретарката му се опита да ме спре, но аз я подминах, без да кажа и дума, и нахлух в кабинета му.
Той беше там, разговаряше с двама мъже в скъпи костюми. Когато ме видя, лицето му се вкамени. Той им направи знак да излязат и затвори вратата след тях.
„Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?“, изсъска той.
Мълчаливо извадих лаптопа от чантата си и го поставих на бюрото му. Отворих го. На екрана светнаха десетки папки, всяка носеща името на различна фирма, различна офшорна сметка, различно престъпление.
„Палимпсест“, казах само една дума.
Цветът се оттече от лицето му. Той се втренчи в екрана, после в мен, с очи, пълни с неверие и чист ужас.
„Тя… Как…?“, заекна той.
„Тя беше по-умна от теб, Стефане. Винаги е била. Мислеше си, че я контролираш, а през цялото време тя е събирала доказателства срещу теб. Всяка твоя мръсна сделка, всеки твой подкуп. Всичко е тук.“
Той се свлече на стола си, победен. Маската на властния бизнесмен се срина, разкривайки уплашен, жалък мъж.
„Какво искаш?“, по-скоро изхриптя, отколкото попита. „Пари? Колко?“
„О, не, Стефане. Не става въпрос за пари. Не и този път. Става въпрос за справедливост. За Лилия.“
Приближих се до бюрото му, гледайки го отвисоко. Сега аз бях тази с властта.
„Искам самопризнание“, казах с равен, безпощаден глас. „Пълно самопризнание. Не само за финансовите престъпления. Искам да признаеш, че си саботирал колата ѝ. Искам да признаеш, че си я убил.“
Той подскочи. „Не! Не съм го направил! Кълна се! Аз… да, следях я. Да, бях бесен, че ме е изиграла. Но никога не бих я наранил физически! Беше инцидент!“
„Не ти вярвам“, отсякох аз.
„Истината е!“, извика той, а в гласа му се долавяше отчаяние. „Виж, Лилия беше… тя беше болна. В последните месеци болестта я беше засегнала сериозно. Имаше проблеми с координацията, със зрението. Полицейският доклад го казва – няма следи от саботаж! Причината за инцидента е комбинация от заледен път и… и нейната неспособност да реагира адекватно. Това е ужасната истина, Ана. Болестта, която аз исках да ти спестя, накрая я уби.“
Думите му ме удариха като юмрук. Възможно ли беше? Възможно ли беше Огнян да греши? Да ме е манипулирал, за да използвам лаптопа срещу Стефан в негова полза? Или Стефан лъжеше, за да спаси кожата си?
Истината беше някъде по средата, неуловима и болезнена. Но в този момент това нямаше значение. Дали той я е убил директно, или я е довел до ръба, от който тя е паднала – вината му беше една и съща.
„Може и да е така“, казах бавно. „Но твоите действия я поставиха на този път. Твоята алчност, твоята жестокост. Ти създаде условията за нейната смърт. И ще си платиш за това.“
Диктувах условията си. Той щеше да прехвърли петдесет и един процента от компанията си на новосъздадена фондация на името на Лилия. Фондация, която щеше да финансира образованието на талантливи студенти като Мартин и да подпомага изследванията за множествена склероза. Аз и Александър щяхме да сме в управителния съвет.
Той щеше да изплати ипотеката на Мартин. Щеше да създаде доверителен фонд на мое име, който да гарантира финансовата ми сигурност до живот.
И накрая, щеше да изчезне. Да напусне страната и никога повече да не се връща.
„Ти си луда“, промълви той. „Това е всичко, което имам.“
„Имаш избор“, казах аз. „Или това, или предавам този лаптоп на прокуратурата. И ти губиш не само всичко, което имаш, но и свободата си. Избирай.“
Той ме гледа дълго. В очите му видях цялата гама от емоции – омраза, отчаяние, поражение. Накрая той кимна бавно.
„Добре.“
Глава 7: Епилог. Новият текст
През следващите няколко седмици, с помощта на Александър и дори на Огнян, който беше изненадващо услужлив (най-вероятно защото падането на Стефан беше от полза за неговите клиенти), всички документи бяха подготвени и подписани. Стефан изпълни всяко едно от условията ми. Видях го за последен път в кантората на Александър, докато подписваше последния документ. Той не ме погледна. Просто се изправи, излезе и изчезна от живота ми завинаги.
Фондация „Лилия“ беше създадена. Първият студент, който получи пълна стипендия, беше Мартин. Когато му съобщих новината, той плака. „Тя щеше да се гордее с теб, Ани“, каза ми той.
Един слънчев следобед отидох на гроба на Лилия. За първи път от погребението. Носех две чаши кафе, точно както правехме едно време. Седнах на тревата до надгробната плоча и ѝ разказах всичко. Говорих с часове. За болката, за омразата, за шока от истината, за вината. И за прошката.
„Прости ми, Лили“, прошепнах накрая, а сълзите се стичаха по лицето ми. „Прости ми, че бях сляпа. Че те оставих сама. Ти написа нова история върху старата, за да ме спасиш. Сега е мой ред. Ще напиша нова история върху пепелта от нашата. История за теб. За твоята смелост, за твоята жертва. История, която ще се помни.“
Сърцето ми все още беше пълно с белези. Белезите от десетгодишната омраза нямаше да изчезнат лесно. Но под тях започваше да се усеща нещо ново. Нещо като мир.
Папката с името ми все още стоеше на бюрото ми. Но вече не я виждах като обвинение. Виждах я като завещание. Завещание за силата на сестринската любов, която може да надхвърли предателството, болката и дори смъртта.
Лилия беше изтрила един текст, за да напише друг. Може би това беше същността на живота. Постоянно да трием старите си разбирания, предразсъдъци и болки, за да напишем отгоре нещо ново, по-мъдро, по-истинско. Моят палимпсест тепърва започваше. И щях да го изпиша с любовта и спомена за сестра ми, която ме спаси, като ме накара да я мразя.