На следващата сутрин, когато грабнах телефона…
…пръстите ми трепереха. Не от студа на ранното утро, а от студената вълна, която ме заля снощи и не си беше тръгнала. Екранът светна и за миг се поколебах. Да проверя ли имейла си? Да се обадя ли на някого? Или просто да се преструвам, че вчерашният ден никога не се е случвал?
Но споменът беше твърде ярък, твърде жив. Яростното лице на съседа ми Драгомир, изкривено от гняв, запечатано в съзнанието ми. Думите му, изстреляни като куршуми през отворения прозорец на колата му: „Познавам шефа ти, ще те уволня!“.
Стомахът ми отново се сви на топка. Да бъда уволнен заради клаксон? Заради една банална пътна ситуация, която се случваше стотици пъти всеки ден в този град? Абсурдът на заплахата се бореше с ледения страх от реалността. Драгомир не беше случаен човек. Живееше в най-голямата къща в квартала, караше кола, която струваше повече от апартамента ми, и излъчваше онази неприятна аура на човек, свикнал винаги да получава своето. Човек, за когото правилата бяха просто досадни препоръки, а хората – инструменти.
Познаваше ли наистина шефа ми, Мартин? Напълно възможно. Мартин беше амбициозен, движеше се в средите на едрия бизнес, винаги търсеше контакти, договори, възможности. Нашата строителна фирма зависеше от големи проекти, а Драгомир беше точно от типа хора, които можеха да отварят или затварят врати с едно телефонно обаждане.
Телефонът извибрира в ръката ми и подскочих. На екрана светеше името „Мартин“.
Сърцето ми заби в гърлото. Беше твърде рано за обаждане от шефа. Никога не ми се беше обаждал преди осем сутринта, освен ако не беше станало нещо извънредно. Преглътнах сухо и плъзнах пръст по екрана.
– Ало? – гласът ми прозвуча дрезгаво, неуверено.
– Александър, добро утро. Събудих ли те? – Гласът на Мартин беше необичайно официален, лишен от обичайната му сърдечност.
– Не, не, буден съм. Какво има, Мартин?
Настъпи кратка, но натежала пауза. Чух го как въздъхва от другата страна на линията.
– Искам да дойдеш в офиса малко по-рано днес. Да речем, след около час. Трябва да поговорим.
– Разбира се. Нещо конкретно ли е станало? – попитах, макар вече да знаех отговора. Усещах го в свития си стомах, в пулсиращото напрежение в слепоочията.
– Ще говорим, като дойдеш. В кабинета ми. – И затвори.
Без „довиждане“, без „лек ден“. Просто щракване и тишина.
Стоях в средата на кухнята, облян в студена пот. Слънцето тъкмо се показваше над отсрещните блокове, оцветявайки небето в нежни розови и оранжеви нюанси, но за мен утрото вече беше черно. Катастрофата, която очаквах, беше в ход.
Десислава, съпругата ми, влезе в кухнята, разтърквайки сънено очи. Беше красива дори и рошава, с леката си нощница и топла усмивка. Но усмивката ѝ угасна, щом видя лицето ми.
– Сашо, какво има? Приличаш на призрак.
Как да ѝ обясня? Как да ѝ кажа, че работата ми, сигурността ни, ипотеката, която изплащахме с такива усилия, всичко това висеше на косъм заради едно натискане на клаксона? Звучеше нелепо. Звучеше като лоша шега.
– Мартин ми се обади. Иска да отида по-рано в офиса. – Думите излязоха глухо от устата ми.
– И? Това ли е? Може би имате спешен проект. – Тя се опита да ме успокои, наливайки си чаша вода.
Поклатих глава. Трябваше да ѝ кажа. Тя беше моят партньор, трябваше да знае.
– Не е това. Вчера… вчера имах пререкание на пътя. Засякоха ме и натиснах клаксона. Нищо особено. Но шофьорът… оказа се Драгомир. Съседът.
Десислава застина с чашата на сантиметри от устните си. Очите ѝ се разшириха. Тя познаваше Драгомир по-добре от мен, или поне го виждаше по-често. Понякога си разменяха по някоя дума на улицата, докато тя разхождаше кучето. Винаги го описваше като арогантен и неприятен.
– Онзи надувко от голямата къща? Какво е станало?
– Разпозна ме. Разкрещя се. Каза… каза, че познава Мартин и ще ме уволни. – Признанието сякаш отне последните ми сили. Отпуснах се на кухненския стол.
Десислава остави чашата с трясък на плота. Водата се разплиска.
– Но… това е лудост! Не може да те уволни заради такова нещо! Това е незаконно!
– Разбира се, че е незаконно. Но кога законът е спирал хора като него? Ако Мартин трябва да избира между мен и бизнес за милиони, който Драгомир може да му осигури, кого мислиш, че ще избере?
Мълчанието, което последва, беше по-красноречиво от всякакви думи. И двамата знаехме отговора. Живеехме в свят, в който връзките и парите бяха по-силни от правото и справедливостта. Взехме този апартамент с тридесетгодишна ипотека. Всеки лев беше разчетен. Аз бях основният източник на доходи. Загубата на работата ми не беше просто неприятност. Беше катастрофа.
– Обличай се. – Гласът на Десислава беше твърд, в него вече нямаше и следа от сутрешна сънливост. – Отиди там, дръж се професионално. Чуй какво ще ти каже. Може би не е толкова зле. Може би онзи просто е блъфирал.
Кимнах, макар да не вярвах и на една нейна дума. Докато се обличах, погледът ми се спря на снимката на нощното шкафче. Аз, Десислава и петгодишната ни дъщеря Ани, усмихнати на плажа миналото лято. Един миг на чисто, безметежно щастие. Сега този миг ми се струваше като от друг живот.
Светът, който бях изградил с толкова труд, се пропукваше. И всичко започна с един клаксон.
Глава 2
Офисът беше необичайно тих, когато пристигнах. Само чистачката бръмчеше с прахосмукачката в далечния край на коридора. Въздухът миришеше на препарат и напрежение. Сърцето ми думкаше в гърдите с ритъма на часовника на стената, докато вървях към кабинета на Мартин. Всяка стъпка отекваше в тишината като удар на съдбата.
Вратата беше открехната. Почуках леко и влязох.
Мартин стоеше до прозореца с гръб към мен, загледан в събуждащия се град. Беше облечен в безупречен тъмносин костюм, а стойката му излъчваше власт. Но когато се обърна, видях нещо, което рядко виждах на лицето му – несигурност.
– Сядай, Александър. – посочи той към стола пред масивното му бюро от тъмно дърво.
Седнах на ръба, с длани върху коленете, за да не види как треперят.
Той не седна. Остана прав, скръстил ръце пред гърдите си. Това беше лош знак. Поза на дистанция, на конфронтация.
– Снощи получих обаждане. – започна той, без да ме гледа в очите. Гледаше някъде над главата ми. – От Драгомир.
Ето. Думите бяха изречени. Камъкът беше хвърлен в спокойните води на живота ми.
– Разказа ми за някакъв инцидент на пътя. – продължи Мартин. – Разказа ми го доста… цветущо. Според него си го засякъл, псувал си го, заплашвал си го. Държал си се като пътен хулиган.
Устата ми пресъхна. Невероятно. Лъжа. Нагла, безочлива лъжа.
– Това не е вярно, Мартин! – Гласът ми се извиси, по-силно, отколкото възнамерявах. – Той ме засече! Аз просто мусвирнах с клаксона, за да предотвратя удар! Той беше този, който започна да крещи и да заплашва.
Мартин най-сетне ме погледна. В очите му имаше умора.
– Виж, Александър, не знам кой е крив и кой е прав. И честно казано, няма никакво значение. Значение има фактът, че Драгомир е… важен човек. Той е основен инвеститор в проекта „Изгрев“, за който се борим от месеци. Той е в борда на директорите на банката, която ни кредитира. Разбираш ли накъде бия?
Разбирах. Разбирах отлично. Бях просто пешка в игра, много по-голяма от мен. Пешка, която можеше да бъде пожертвана без никакво колебание.
– И какво иска той? – попитах с пресипнал глас.
– Иска да те уволня. – отвърна Мартин директно. – Беше много настоятелен. Каза, че ако до края на деня не си получил предизвестие, ще направи всичко възможно да провали търга за „Изгрев“ и ще препоръча на банката да преразгледа кредитната ни линия.
Светът се завъртя около мен. Беше по-зле, отколкото си представях. Това не беше просто отмъщение. Това беше изнудване. Драгомир използваше този инцидент като лост, за да демонстрира силата си, да смачка някого просто защото може.
– Ти ме познаваш, Мартин. Работим заедно от седем години. Знаеш, че не съм такъв човек. Знаеш колко съм дал на тази фирма. Ще ме изхвърлиш ли заради лъжите на един арогантен…
– Внимавай с думите, Александър! – прекъсна ме той рязко. – Този „арогантен“ тип държи бъдещето на фирмата в ръцете си. Бъдещето на още петдесет души, които работят тук. Тяхната ипотека, техните семейства.
Думите му ме удариха като плесница. Той обръщаше нещата. Изкарваше ме егоист, който мисли само за себе си, докато той, великият ръководител, носи отговорност за всички.
– И какво ще правиш? – попитах, а в гласа ми вече се прокрадваше отчаяние.
Мартин се разходи из кабинета. Спря пред една голяма карта на града, окачена на стената, с отбелязани настоящи и бъдещи обекти. Погледът му се спря върху парцела за проекта „Изгрев“.
– Няма да те уволня. – каза той накрая, без да се обръща. – Все още. Ти си най-добрият ми ръководител на проекти и си ми нужен за „Изгрев“, ако го спечелим.
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че почти ми прилоша. Но то трая само миг.
– Но… – продължи той и се обърна към мен с леден поглед. – Ще трябва да се извиниш.
– Какво?
– Чу ме добре. Ще отидеш при Драгомир, ще му се извиниш за поведението си на пътя и ще го увериш, че няма да се повтори. Ще се унижиш, ако трябва. Ще му целунеш ръка, ако поиска. Искам този проблем да изчезне.
Унижение. Това искаше от мен. Да се преклоня пред човека, който ме беше заплашил и наклеветил. Да призная вина, която нямах.
– Не мога да го направя, Мартин. – поклатих глава аз. – Въпрос на принцип е. Въпрос на достойнство.
Мартин се изсмя. Беше сух, неприятен смях.
– Достойнство? С достойнство не се плащат сметки, Александър. С достойнство не се изплаща ипотека. Давам ти избор. Или отиваш и се извиняваш и забравяме за случая, или си събираш нещата от бюрото. Имай предвид, че ако те уволня по негово настояване, ще се погрижа да ти съсипя репутацията в целия бранш. Никой няма да те наеме. Имаш време до края на деня да решиш. Сега ме остави, имам работа.
Той седна зад бюрото си и отвори лаптопа си, демонстрирайки, че разговорът е приключил.
Излязох от кабинета му като в транс. Краката ми бяха омекнали. Не бях уволнен, но се чувствах по-зле. Бях притиснат в ъгъла, изправен пред невъзможен избор. Да предам себе си, да потъпча достойнството си, за да запазя работата си. Или да запазя достойнството си и да рискувам да загубя всичко, което имах.
Върнах се на работното си място. Колегите вече прииждаха, поздравяваха ме, говореха си за мача снощи, за времето, за дребни ежедневни неща. А аз седях пред празния монитор и виждах само две лица – яростното лице на Драгомир и студеното, пресметливо лице на Мартин.
Светът, който познавах, беше фалшив. Лоялността, професионализмът, упоритата работа – всичко това нямаше значение пред грубата, първична сила на парите и властта. Бях сам. И имах няколко часа да реша как да продам душата си.
Глава 3
Къщата на Драгомир беше крепост. Висока ограда от ковано желязо, осеяна с камери, обграждаше перфектно поддържана морава, която изглеждаше неестествено зелена дори и за сезона. Самата сграда беше модерно чудовище от стъкло, камък и метал – демонстрация на богатство, която крещеше за внимание, но същевременно пазеше тайните си зад бронирани стъкла и тежки врати.
Вътре, в огромната всекидневна с изглед към басейна, Драгомир крачеше напред-назад като звяр в клетка. Държеше телефон, притиснат до ухото си, и лицето му беше тъмно от гняв.
– Не ме интересуват оправданията ти! – изръмжа той в слушалката. – Този заем трябваше да бъде преструктуриран миналата седмица! Какво означава „усложнения“? С парите, които ви плащам, не трябва да има никакви усложнения!
От другата страна на стаята, на скъп италиански диван, седеше съпругата му Магдалена. Тя прелистваше страниците на лъскаво списание, но очите ѝ не виждаха нито моделите, нито рекламите. Тя беше свикнала с тези изблици. Те бяха част от саундтрака на живота ѝ – постоянен фон от напрежение, заплахи и сделки, сключени на ръба на закона.
Магдалена беше красива жена, но красотата ѝ беше студена, сякаш замразена. Беше облечена в елегантна копринена рокля, носеше бижута, които струваха състояние, но в очите ѝ имаше празнота. Тя беше още един трофей, още един луксозен предмет в колекцията на Драгомир. Златната ѝ клетка беше просторна и удобна, но все пак си беше клетка.
– Оправете го! – изкрещя Драгомир и затвори телефона с трясък. – Некомпетентни идиоти!
Той хвърли телефона на стъклената маса с такава сила, че Магдалена трепна.
– Проблеми ли има, скъпи? – попита тя с равен, безизразен глас.
– Нищо, с което да те занимавам. – отсече той, без дори да я погледне. Наля си уиски от кристалната гарафа на бара. Ледчетата изтракаха в чашата като кости. – Къде е Пламен?
– Горе, в стаята си. Учи. Изпитите му наближават. – отвърна тя.
Драгомир изсумтя.
– Да учи. Само това му е в главата. Трябва да се учи на истинския живот, а не да си заравя главата в тези дебели книги. Кога ще започне да идва с мен във фирмата, да види как се правят пари?
– Той иска да стане адвокат, Драгомире. Говорили сме за това. Иска да защитава хората, не да…
– Да какво? – прекъсна я той с леден тон. – Да върти бизнес? Да създава нещо? Да бъде силен? По-добре адвокат, който да защитава интересите на семейството, отколкото някакъв идеалист, който ще работи за жълти стотинки.
В този момент по стълбите слезе Пламен. Беше висок и слаб, с интелигентни очи зад тънките рамки на очилата си. Приличаше повече на майка си – в него нямаше нищо от грубата, хищническа енергия на баща му. Движеше се тихо, сякаш се опитваше да заема възможно най-малко място.
– Става ли нещо? Чух викове. – попита той предпазливо.
– Нищо не е станало. – отвърна Драгомир, изпивайки уискито си на една глътка. – Баща ти просто разговаряше по работа. Снощи обаче стана. Един нещастник на пътя реши да ми се прави на интересен.
Пламен сведе поглед. Той беше в колата снощи. Седеше на задната седалка и видя всичко. Видя как баща му засече другата кола. Видя лицето на другия шофьор – объркано, после ядосано. Чу клаксона. И чу думите на баща си. „Познавам шефа ти, ще те уволня!“.
Срамът, който изпита тогава, го прогаряше и сега.
– Онзи от сивата кола ли? – попита тихо Пламен. – Мисля, че той живее на нашата улица. Виждал съм го и преди.
– Вече не за дълго. – ухили се злобно Драгомир. – Обадих се на шефа му. Довечера този наглец ще си търси нова работа. Нека се научи, че с мен шега не бива.
Магдалена въздъхна едва чуто и отново се съсредоточи върху списанието си. Това беше нейният начин да се справи – да се изключи, да се престори, че не вижда и не чува.
Но Пламен не можеше. Думите на баща му го отвращаваха. Той учеше право. Вярваше в справедливостта, в правилата, в реда. А баща му беше олицетворение на всичко, срещу което се бореха законите. Той беше грубата сила, която мачкаше всичко по пътя си.
– Но татко, той не направи нищо толкова лошо. – осмели се да каже Пламен. – Ти го засече. Той просто…
– Млък! – Гласът на Драгомир проехтя в стаята. – Не ми казвай кой е крив и кой е прав! Светът не работи така. Силният определя правилата. И аз съм силният. Този човек ми показа неуважение. А когато някой ми покаже неуважение, аз го унищожавам. Това е урок, който трябва да научиш, ако искаш да оцелееш.
Той се приближи до сина си и го хвана грубо за рамото.
– Всичко това – посочи той към луксозната стая, към басейна отвън, към скъпите коли в гаража – не е построено с „моля“ и „извинете“. Построено е със зъби и нокти. С потъпкване на такива като онзи нещастник от пътя. Запомни го. Сега се връщай при книгите си.
Пламен се отскубна от хватката му и без да каже дума, се обърна и бързо се качи по стълбите. Затвори вратата на стаята си и се облегна на нея. Сърцето му биеше силно. Чувстваше се като затворник в собствения си дом, съучастник в нещо мръсно и несправедливо.
Знаеше, че трябва да направи нещо. Не знаеше какво. Но не можеше просто да стои и да гледа как баща му съсипва живота на невинен човек заради нараненото си его.
Долу Драгомир си наля второ уиски. Погледът му се спря на телефона. Усмихна се. Беше доволен. Беше показал на Мартин кой командва. Беше смачкал една досадна буболечка. Денят започваше добре. Не подозираше, че в собствения му дом, в собственото му семейство, вече се надигаше тиха буря, която можеше да разруши всичко, което беше построил. И че проблемите с преструктурирането на онзи заем бяха само върхът на айсберга, който заплашваше да потопи кораба му.
Глава 4
Връщайки се на бюрото си, се почувствах като чуждо тяло в позната среда. Шумът на клавиатурите, звъненето на телефоните, смехът на колегите от съседния отдел – всичко това звучеше далечно и приглушено, сякаш го слушах под вода. Бях в капан. Ултиматумът на Мартин отекваше в главата ми: „Извини се или си уволнен.“
Не можех да работя. Отворих плановете на един обект, но виждах само празни линии. Цифрите в таблиците нямаха никакъв смисъл. В съзнанието ми се въртяха само варианти, всеки по-лош от предишния.
Да се извиня. Да отида до онази крепост, да позвъня на вратата и да кажа: „Съжалявам“. Да призная вина, която не е моя. Да позволя на Драгомир да изпита садистичното удоволствие от победата си. Само при мисълта за това ме заливаше вълна от гадене. Това щеше да ме пречупи. Щеше да убие нещо в мен завинаги.
Да откажа. Да кажа на Мартин да върви по дяволите. Да си събера нещата в кашон и да напусна с високо вдигната глава. И после какво? Да се прибера у дома при Десислава и Ани и да им кажа, че съм безработен заради „достойнството“ си? Как щяхме да плащаме ипотеката следващия месец? И заплахата на Мартин… „ще ти съсипя репутацията“. Той можеше да го направи. Едно-две обаждания до ключови фигури в бранша и името ми щеше да бъде в черен списък.
Нуждаех се от трета опция. От оръжие. От начин да се защитя.
Ако исках да се боря, трябваше да знам срещу кого се изправям. Не просто „богатият съсед“. Трябваше да знам всичко за Драгомир.
Отворих браузъра и започнах да търся. Имената на фирмите му изскочиха веднага. Строителство, инвестиции, консултантски услуги. На пръв поглед всичко изглеждаше лъскаво и успешно. Статии в бизнес издания, интервюта, в които говореше за „иновации“ и „устойчиво развитие“. Лицемер.
Задълбах по-дълбоко. Търговският регистър. Публичните досиета. Там картината беше по-мътна. Прехвърляне на дялове, честа смяна на съдружници, фирми, регистрирани на името на съпругата му Магдалена, които изглеждаха като празни черупки. Нищо незаконно на повърхността, но определено имаше модел на поведение, който подсказваше за опити за скриване на собственост или избягване на данъци.
Тогава попаднах на нещо интересно. Поредица от публикации в малък, почти неизвестен новинарски сайт. Ставаше въпрос за спорен търг за общински имот преди две години. Фирма, свързана с Драгомир, беше спечелила търга при много съмнителни обстоятелства, предлагайки цена, която беше малко над тази на основния конкурент. А основният конкурент беше… нашата фирма.
Спомних си смътно за този случай. Мартин беше бесен тогава. Говореше за вътрешна информация, за нечестна игра. Но нямаше доказателства и случаят беше забравен.
Сега обаче нещата изглеждаха по друг начин. Дали Драгомир не се опитваше да ме отстрани, за да отслаби фирмата ни точно преди търга за проекта „Изгрев“? Дали вчерашният инцидент не беше просто удобен повод? Може би не ставаше дума само за наранено его. Може би ставаше дума за бизнес. За много пари.
Тази мисъл не ме успокои, но ми даде посока. Това вече не беше лична обида. Това беше корпоративна война и аз бях първата жертва на фронтовата линия.
Продължих да ровя. Социални мрежи. Профилът на Драгомир беше заключен и професионален. Този на съпругата му Магдалена беше публичен. Снимки от екзотични почивки, благотворителни събития, скъпи ресторанти. Перфектният живот на перфектната съпруга. Но в очите ѝ на повечето снимки се четеше същата онази празнота, която бях видял на живо.
После намерих профила на сина им, Пламен. Студент по право. Член на няколко студентски организации, свързани с човешките права и върховенството на закона. Споделял беше статии за борба с корупцията. Какъв парадокс. Синът на един от най-безскрупулните бизнесмени в града мечтаеше за справедливост.
Прекарах часове в това виртуално разследване. Събрах парченца информация – имена на бивши съдружници, споменавания в стари съдебни решения за трудови спорове, недоволни коментари под статии от бивши служители. Нищо сериозно. Нищо, което да използвам като оръжие. Просто дим, който подсказваше, че някъде има огън.
Погледнах часовника. Наближаваше краят на работния ден. Времето ми изтичаше. Мартин щеше да дойде всеки момент и да поиска отговор.
Тъкмо когато бях на път да се откажа, забелязах нещо. В една от старите бизнес статии за Драгомир се споменаваше името на бившия му финансов директор, уволнен преди няколко години. Името ми беше познато. Ивайло. Учили бяхме заедно в гимназията, макар да не бяхме близки. Спомнях си го като остро момче, малко бунтар, който винаги поставяше всичко под въпрос.
Намерих го бързо в професионалните мрежи. Вече не работеше като финансов директор. Беше основал малка консултантска фирма за… корпоративни разследвания и управление на риска. С други думи, беше човек, който намираше скритите проблеми и мръсните тайни на компаниите.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Това можеше да е моят шанс. Ивайло беше работил за Драгомир. Той знаеше какво се случва зад лъскавата фасада. И ако е бил уволнен, вероятно не се беше разделил с него при добри чувства.
Нямах какво да губя. Намерих телефонния му номер и се поколебах само за секунда. Трябваше да рискувам. Набрах номера, а ръката ми вече не трепереше. Сега в мен имаше не само страх, но и искрица надежда. И гняв. Гневът на човек, притиснат до стената, който най-накрая решава да отвърне на удара.
Глава 5
Десислава подреждаше масата за вечеря. Движенията ѝ бяха механични, отсечени. Чиниите потракваха по-силно от обикновено, вилиците и ножовете отекваха в напрегнатата тишина на апартамента. Откакто се бях прибрал, не бяхме разменили почти никакви думи. Разказах ѝ накратко за ултиматума на Мартин, а тя само кимна, със стиснати устни.
Сега, докато гледах как се движи из кухнята, усещах дистанцията помежду ни като физическа преграда. Очаквах подкрепа, съчувствие, може би дори гняв от нейно име. Вместо това получих мълчание. Студено, осъдително мълчание.
– Няма ли да кажеш нищо? – не издържах накрая аз.
Тя се обърна към мен. Лицето ѝ беше бледо, а под очите ѝ имаше тъмни сенки.
– Какво искаш да кажа, Сашо? Че си прав ли? Че трябва да си зарежеш работата заради гордостта си? И какво ще правим после? Ще чакаме банката да ни вземе апартамента ли?
Думите ѝ ме прободоха.
– Значи според теб трябва да отида и да се унижа? Да се извиня на онзи тип?
– Според мен трябва да бъдеш прагматичен! – повиши тон тя. – Става дума за семейството ни! За Ани! Понякога се налага да преглътнеш егото си в името на нещо по-важно.
– Егото ли? Това не е его, Деси! Това е достойнство! Има разлика!
– Каква е разликата, когато си на улицата? – изкрещя тя. Сълзи напираха в очите ѝ. – Не разбираш ли? Уплашена съм!
В този момент телефонът ѝ, оставен на кухненския плот, извибрира и светна. На екрана се появи известие за ново съобщение. Преди да успея да видя от кого е, Десислава се хвърли към него и го грабна, като го обърна с екрана надолу. Движението ѝ беше твърде бързо, твърде паническо.
Сърцето ми пропусна удар.
– Кой ти писа? – попитах, опитвайки се гласът ми да звучи небрежно, но усещах как подозрението вече пускаше ледените си пипала в съзнанието ми.
– Никой. Просто известие от някое приложение. – отвърна тя, без да ме гледа. Прибра телефона в джоба на дънките си. – Хайде да вечеряме, храната ще изстине.
Но моментът беше отминал. Апетитът ми беше изчезнал. Нещо не беше наред. Реакцията ѝ беше неадекватна. Всичко в нея крещеше „тайна“. През последните няколко седмици беше по-разсеяна, често закъсняваше след работа, обяснявайки с извънредни задачи. Прекарваше повече време с телефона си, усмихваше се на екрана, а когато я попитах, казваше, че си чати с приятелки. Бях отдал всичко това на стрес, на умора. Но сега…
Седнахме на масата. Ани бърбореше весело за деня си в детската градина, но аз не я чувах. Гледах жена си. Жената, с която бях прекарал десет години, която познавах по-добре от себе си. Или поне така си мислех. Сега тя ми изглеждаше като непозната. Кой беше човекът, който седеше срещу мен? Защо не ме подкрепяше? Защо беше толкова настоятелна да се извиня на Драгомир, да потуля случая възможно най-бързо?
Дали беше просто страх за финансовата ни сигурност? Или имаше нещо друго?
След вечеря, докато тя прибираше Ани да спи, аз останах сам във всекидневната. Напрежението от деня, съчетано с новопоявилото се съмнение, ме смазваше. Имах нужда от въздух. Имах нужда от отговори.
Спомних си за разговора с Ивайло. Той беше изненадан да ме чуе, но след като му обясних ситуацията, в гласа му се появи интерес.
– Драгомир, а? – каза той. – Този човек е като ходеща бомба със закъснител. Не се учудвам, че си се забъркал с него. Дай ми малко време. Ще проверя някои неща. Имам стари контакти. Може и да изскочи нещо интересно.
Обаждането до Ивайло беше единственият лъч светлина в този кошмарен ден.
Но сега, в тишината на апартамента, ме гризеше друго съмнение. По-лично, по-дълбоко. По-болезнено.
Десислава се върна в стаята. Избягваше погледа ми.
– Лягам си. Уморена съм. – каза тя тихо.
– Деси, почакай. Трябва да поговорим. – спрях я аз.
Тя се обърна, а в очите ѝ имаше страх.
– Какво не е наред? И не ми казвай, че е само заради работата ми. Усещам, че криеш нещо от мен.
– Нищо не крия. Просто съм притеснена, това е всичко. – отвърна тя, но гласът ѝ трепереше.
– Покажи ми телефона си. – Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра. Бяха грозни, обвинителни.
Тя ме погледна, сякаш я бях ударил.
– Какво? Нямаш ми доверие ли?
– В момента не знам на кого да имам доверие. – признах аз с горчивина. – Просто ми покажи съобщението, което получи преди малко. Ако е просто известие, ще ти се извиня и ще забравим за това.
Тя притисна телефона в джоба си.
– Няма да ти покажа нищо. Това е лично пространство. Преминаваш границата, Сашо.
– Ти я премина, когато започна да криеш неща от мен! – Гласът ми се повиши.
Скандалът, който последва, беше грозен. Обвинения, обиди, думи, които и двамата знаехме, че ще оставят белези. Тя ме нарече параноик, аз нея – лъжкиня. В един момент тя просто се разплака, избяга в спалнята и заключи вратата.
Останах сам във всекидневната, а тишината беше по-оглушителна от виковете преди малко. Бракът ми се разпадаше. Работата ми висеше на косъм. Бях изправен срещу могъщ враг. И за пръв път в живота си се почувствах напълно, абсолютно сам.
Погледнах към заключената врата на спалнята. Знаех, че зад нея, в онзи телефон, се крие отговор. Отговор, който може би щеше да ме унищожи повече от всяка заплаха на Драгомир. И се страхувах. Ужасно много се страхувах да го науча.
Глава 6
Нощта беше безсънна. Въртях се в леглото в детската стая, където се бях преместил, за да не спя на дивана като наказан тийнейджър. Слушах тихото дишане на Ани от съседното легло и се чувствах като провал. Провал като съпруг, като баща, като мъж. Всяка сянка по стената ми приличаше на Драгомир, който ми се присмиваше. Всяко скърцане на пода звучеше като крачките на Мартин, който идваше да ми връчи предизвестието.
На сутринта къщата беше тиха. Десислава беше излязла рано, оставяйки бележка на масата: „Водя Ани на градина. Трябва да помисля.“ Думите бяха студени и дистанцирани. Пропастта между нас се беше превърнала в бездна.
Обадих се в офиса и казах, че съм болен. Не можех да отида там. Не можех да видя Мартин. Не и преди да имам план.
Телефонът иззвъня. Беше Ивайло.
– Имам нещо. – каза той без предисловия. – Не е много, но е начало. Драгомир има сериозни финансови проблеми. Официално фирмите му са на печалба, но той е затънал до гуша в лични заеми от доста съмнителни лица. Не от банки. Говорим за лихвари с дебели вратове и лоши навици. Използва фиктивни договори за консултантски услуги, за да пере парите и да покрива лихвите.
Информацията ме удари като ток. Това обясняваше всичко. Напрежението му, агресията му, нуждата му да спечели проекта „Изгрев“ на всяка цена. Той не се е борил за повече печалба. Борил се е за оцеляване.
– Това е сериозно. – казах аз. – Можеш ли да го докажеш?
– Все още не. Това е информация от мой вътрешен човек. Трябват ми документи, записи. Но има нещо друго, по-странно. Проверих имотното му състояние. Освен къщата и няколко апартамента, които се водят на името на жена му, преди около година Драгомир е купил малък, двустаен апартамент в друг квартал. Скромно жилище, нищо особено. Но сделката е кешова, а апартаментът не се дава под наем, нито се ползва от някой от семейството му. Стои празен. Или поне така изглежда.
– Тайна квартира? – предположих аз.
– Точно така. За любовница. Класика в жанра. Но не успях да разбера коя е тя. Този човек е параноично предпазлив.
Затворих телефона, а умът ми работеше на пълни обороти. Драгомир имаше слабо място. Две слаби места. Финансовите му проблеми и тайната му връзка. Това беше моето оръжие. Но как да го използвам? Да отида при Мартин и да му кажа? Той щеше да се изсмее. Това бяха само слухове.
Трябваха ми доказателства.
Прекарах целия ден в обмисляне на следващия си ход. Чувствах се като герой от шпионски филм, само че залогът беше моят собствен живот. Вечерта, когато Десислава и Ани се прибраха, напрежението отново изпълни въздуха. Вечеряхме мълчаливо. Десислава избягваше погледа ми, а Ани усещаше, че нещо не е наред и беше необичайно тиха.
По-късно, когато Ани си легна, реших, че не мога повече да живея в тази неизвестност. Трябваше да разбера какво крие Десислава.
Докато тя беше в банята, направих нещо, от което ме е срам. Взех нейния лаптоп. Знаех паролата ѝ. Отворих го с треперещи ръце, чувствайки се като крадец. Първо проверих съобщенията, социалните мрежи. Нищо. Беше изтрила всичко. Но хората винаги забравят нещо.
Отворих облачното хранилище, където автоматично се синхронизираха снимките от телефона ѝ. Започнах да преглеждам последните месеци. Снимки на Ани, селфита, снимки от разходки с приятелки. Нищо подозрително.
И тогава го видях.
Беше папка, наречена „Архив 2015“. От любопитство я отворих. Вътре имаше снимки отпреди десет години. От времето, когато с Десислава тъкмо се бяхме запознали. Снимки от студентските ни години, от първите ни почивки. Усмихнах се за миг, спомняйки си онези безгрижни дни.
Продължих да прелиствам. И тогава сърцето ми спря.
На една от снимките беше Десислава. По-млада, с различна прическа, но без съмнение беше тя. Усмихваше се широко на камерата. А до нея, прегърнал я през рамо, стоеше мъж. По-млад, с повече коса, но със същите остри черти и арогантна усмивка.
Беше Драгомир.
Светът под краката ми се разпадна. Въздухът в дробовете ми свърши. Взирах се в снимката, неспособен да проумея това, което виждах. Десислава и Драгомир. Заедно. Усмихнати. Интимни.
Това не беше просто познанство. Това беше нещо повече.
Прегледах останалите снимки в папката. Имаше още няколко. На купон, в заведение, в парк. На всички те бяха заедно. Явно са имали връзка. Връзка, за която тя никога не ми беше споменавала.
Всичко си дойде на мястото. Нейната паника. Странното ѝ поведение. Настояването ѝ да се извиня. Тя не се страхуваше за работата ми. Тя се страхуваше Драгомир да не каже нещо. Да не разкрия тайната им.
Инцидентът на пътя не е бил случаен. Драгомир не просто е разпознал съседа си. Той е видял бившата си любовница със съпруга ѝ. И яростта му е била лична. Дълбоко лична.
Заплахата за уволнението ми не е била просто демонстрация на сила. Била е отмъщение. Начин да ме нарани, да я нарани, да разруши това, което имаме.
И Десислава… тя е знаела. През цялото време е знаела кой е той и защо го прави. И ме е излъгала. Гледала ме е в очите и ме е лъгала.
Чух вратата на банята да се отваря. Затворих лаптопа с трясък.
Тя влезе в стаята и ме видя. Видя изражението на лицето ми. И разбра. Разбра, че знам.
– Сашо… – започна тя с треперещ глас.
– Кой е той, Деси? – попитах, а гласът ми беше кух, лишен от емоция. – Кой е Драгомир за теб?
Тя се разплака. Безмълвни, тихи сълзи се стичаха по лицето ѝ. Мълчанието ѝ беше отговорът, от който се страхувах.
Предателството. Това беше усещането. Не просто изневяра в миналото. А съучастие в лъжа, която съсипваше настоящето ми. Тя ме беше оставила да се гърча в страх и несигурност, само за да запази мръсната си малка тайна.
В този момент омразата ми към Драгомир се смеси с болката от предателството на Десислава. Вече не ставаше дума за работа или достойнство. Ставаше дума за всичко. За целия ми живот. И знаех, че няма да се спра пред нищо, за да ги унищожа. И двамата.
Глава 7
Пламен седеше в огромната библиотека на юридическия факултет, заобиколен от хиляди книги, съдържащи мъдростта на вековете. Но нито една от тях не можеше да му даде отговор на въпроса, който го измъчваше: Какво да прави?
Думите на баща му отекваха в главата му: „Силният определя правилата.“ „Аз го унищожавам.“ Тези фрази бяха в пълен разрез с всичко, което учеше тук. С принципите на справедливост, равенство пред закона, морал.
Той се чувстваше разкъсан. От една страна беше лоялността към семейството, към баща му. Колкото и да не харесваше методите му, Драгомир беше негов баща. Той му беше дал всичко – луксозен живот, най-доброто образование. Но на каква цена?
От друга страна беше съвестта му. Образът на онзи човек в другата кола – Александър, както беше разбрал, че се казва – не му даваше мира. Видя в очите му не агресия, а объркване и страх. Страхът на обикновен човек, изправен пред произвола на силния.
Пламен знаеше, че това, което баща му прави, е грешно. Не просто грешно, а зло. Да съсипеш живота на някого заради дребна пътна свада беше проява на чудовищна арогантност и жестокост.
Той потърси името на Александър в интернет. Намери професионалния му профил. Ръководител на проекти в конкурентна строителна фирма. Добри отзиви от колеги. Семеен, с малко дете. Картината на един нормален, почтен човек, чийто свят беше напът да бъде срутен.
Пламен се опита да говори с майка си. Намери я в зимната градина, да се грижи за орхидеите си с онази отнесена, меланхолична съсредоточеност, която беше нейното убежище от реалността.
– Мамо, не мислиш ли, че татко прекалява? За онзи човек, съседа…
Магдалена дори не вдигна поглед от цветето, което подрязваше.
– Не се меси в работите на баща си, Пламене. Така е по-добре за всички.
– Но не е честно! Човекът ще си загуби работата!
– В света на баща ти няма „честно“ и „нечестно“. Има „печеля“ и „губя“. Научи се да живееш с това. – Гласът ѝ беше тих, но в него имаше стоманена нотка на примирение. Тя отдавна беше избрала своята страна – страната на пасивността, на луксозния затвор.
Пламен разбра, че от нея няма да получи подкрепа. Тя беше част от системата, жертва и съучастник едновременно.
Той се върна в университета, но не можеше да се съсредоточи върху лекциите. Отиде при професор Атанасов, възрастен преподавател по етика и право, човек, на когото се възхищаваше. Разказа му историята като хипотетичен казус, без да споменава имена.
– …И така, професоре, какво трябва да направи „синът“ в тази ситуация? Да остане лоялен към семейството си, или да последва съвестта си и да се опита да помогне на невинния човек, дори това да означава да се изправи срещу собствения си баща?
Професор Атанасов го погледна над очилата си.
– Това, млади момко, е една от най-старите морални дилеми. Дилемата между лоялността към племето и универсалния морал. Законът би казал, че принудата за уволнение е неправомерна, но трудно доказуема. Етиката обаче е по-ясна. Има ли действие, което можеш да предприемеш, без да причиниш непропорционална вреда, за да предотвратиш една явна несправедливост?
– Може би… – промълви Пламен. – Може би „синът“ има достъп до информация. Информация, която може да покаже, че „силният човек“ не е толкова силен, колкото изглежда. Че самият той нарушава правилата.
– Аха. – кимна професорът. – Използване на едно зло, за да се пребори друго. Това е опасна територия. Но понякога, за да възстановиш баланса, трябва да натиснеш от другата страна на везната. Въпросът е дали „синът“ е готов да понесе последствията. Защото такива винаги има.
Разговорът не му даде ясен отговор, но му даде нещо друго – перспектива. Той не беше безсилен.
През последните месеци, докато помагаше на баща си с някакви документи на компютъра, беше забелязал папка, която Драгомир винаги бързаше да затвори, щом той влезеше в кабинета му. Папка, наречена просто „Лични финанси“. Баща му не беше особено компютърно грамотен и паролата за компютъра му беше рождената дата на майка му. Банално, но ефективно.
Планът започна да се оформя в съзнанието му. Беше рискован. Беше ужасяващ. Беше предателство. Но беше и единственият правилен ход.
Същата вечер, когато Драгомир излезе на бизнес вечеря, а майка му беше на благотворително събитие, Пламен влезе в кабинета на баща си. Ръцете му трепереха, докато включваше компютъра. Въведе паролата. Успех.
Намери папката „Лични финанси“. Беше заключена с втора парола. Пламен опита няколко комбинации – рождената си дата, името на фирмата, марката на колата. Нищо.
И тогава се сети за нещо. За онзи апартамент, за който баща му понякога говореше по телефона с половин уста. Апартамент, който се намираше на улица „Незабравка“. Опита думата „Nezabravka“ като парола.
Папката се отвори.
Това, което видя вътре, го накара да му се повдигне. Сканирани договори за заем с неясни клаузи и астрономически лихви. Имена на офшорни фирми. Банкови извлечения, показващи огромни трансфери към сметки с неясен произход. И отделен файл, който съдържаше нещо като счетоводство на втората му, скрита самоличност. Разходи за наем, за подаръци, за бижута. И име. Едно име, което се повтаряше многократно.
Десислава.
Пламен замръзна. Десислава. Това беше името на съпругата на Александър. Беше го видял в профила му.
Невъзможно. Това трябваше да е съвпадение.
Но после видя датите. Плащанията спираха рязко преди около година. А преди това бяха редовни, месечни.
Всичко се сглоби в ужасяваща картина. Баща му не просто е имал любовница. Той е имал връзка със съпругата на човека, когото сега се опитваше да унищожи. Инцидентът на пътя не е бил случаен. Яростта не е била случайна. Това е било отмъщението на един изоставен или отхвърлен любовник.
Пламен се почувства мръсен. Мръсен от тайните на баща си, от лъжите, които пропиваха основите на семейството му.
Той копира всичко на малка флашка. Не знаеше какво точно ще прави с тази информация. Да я даде на Александър? Да я изпрати анонимно на някой журналист?
Знаеше само едно. Играта се беше променила. Вече не ставаше дума за спасяването на един непознат. Ставаше дума за разобличаване на чудовището, което наричаше свой баща. Той извади флашката, изтри историята на браузъра и излезе от кабинета, оставяйки всичко така, както го беше намерил.
Но той самият вече не беше същият. Детето в него беше умряло. На негово място стоеше мъж с опасно оръжие в ръка и тежкото бреме на избора.
Глава 8
След като разкрих истината за Десислава и Драгомир, апартаментът се превърна в бойно поле. Живеехме под един покрив, но между нас имаше ледена стена от мълчание, прекъсвана от изблици на гняв и сълзи. Тя се опита да обясни. Че се е случило преди години, много преди да се ожени за мен. Че е било грешка, токсична връзка, от която се е измъкнала. Че го е срещнала случайно на едно бизнес събитие, когато е работила в предишната си фирма. Той я е омаял с пари и власт, а тя е била млада и наивна.
Не исках да слушам. Всяка нейна дума звучеше като оправдание. Фактът оставаше – тя беше скрила от мен една огромна, важна част от миналото си. И тази част сега се беше върнала, за да унищожи настоящето ми.
– Защо не ми каза? – повтарях аз отново и отново. – Когато разбра кой е съседът ни, защо не ми каза?
– Страхувах се. – плачеше тя. – Знаех, че е отмъстителен. Мислех, че ако не му обръщаме внимание, ще ни остави на мира. Не исках да те изгубя заради една глупава грешка от миналото.
– Вече ме изгуби. – отговорих аз, а думите прозвучаха окончателно дори за самия мен.
Спях в детската стая. Ани усещаше напрежението и постоянно питаше защо татко и мама са сърдити. Сърцето ми се късаше за нея, но не можех да се преструвам. Не можех да погледна Десислава, без да видя лъжата.
Междувременно, часовникът тиктакаше. Мартин ми се обади няколко пъти. Успявах да го избегна с извинението, че съм болен, но знаех, че търпението му се изчерпва.
Цялата ми надежда беше в Ивайло. Разказах му всичко, което бях открил. За връзката на Десислава с Драгомир, за съмненията си, че всичко е лично отмъщение.
– Това променя нещата. – каза Ивайло. – Това го прави уязвим. Хора като него мразят да изглеждат слаби или отхвърлени. Ако тази история излезе наяве, репутацията му на всемогъщ мачо ще се срине. Но все още нямаме доказателства. Снимките са стари. Трябва ни нещо по-силно.
– А финансовите му проблеми? – попитах аз.
– Работя по въпроса. Опитвам се да се свържа с един от кредиторите му. Човек, на когото Драгомир дължи много пари и който започва да губи търпение. Ако успеем да го убедим да проговори, ще имаме лост, с който да го натиснем.
Чувствах се като в тресавище. Колкото повече се борех, толкова по-дълбоко затъвах в мръсотията на чуждите тайни и собствените си проблеми. Имах нужда от професионална помощ. От някой, който разбира от тези битки.
Намерих в интернет името на една адвокатка – Гергана. Беше известна с това, че поема трудни дела, корпоративни спорове, дела за клевета. Имаше репутация на акула. Точно от това имах нужда.
Срещнахме се в нейната кантора. Беше елегантна, модерна стая с изглед към центъра на града. Самата Гергана беше жена на около четиридесет години, с остър поглед и делови стил.
Изложих ѝ целия случай. От инцидента на пътя до разкритията за миналото на жена ми и финансовите проблеми на Драгомир. Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки.
Когато свърших, тя се облегна назад в стола си.
– Имате сложен казус, господин… Александър. – каза тя. – Имате няколко потенциални линии на атака, но и няколко сериозни слабости.
– Какви слабости?
– Първо, съпругата ви. Нейната предишна връзка с Драгомир усложнява всичко. Той може да я използва, за да ви дискредитира. Да твърди, че го преследвате от ревност. Второ, доказателствата ви. В момента те са косвени. Слухове, стари снимки, информация от трети лица. В съда това не струва нищо.
– И какво да правя? Да се предам ли?
– Не казах това. – усмихна се леко тя. – Казах, че трябва да бъдем умни. Не е нужно да стигаме до съд. Понякога заплахата от съд е по-ефективна от самия съд. Трябва да съберем достатъчно силни, неоспорими доказателства, които да го накарат да се оттегли. Нещо, което ще го заболи повече, отколкото уволнението ви носи удоволствие.
– Финансовите му проблеми?
– Точно така. Данъчните власти и прокуратурата биха се заинтересували много от заеми от лихвари и пране на пари. Ако вашият приятел Ивайло успее да намери документи, това ще бъде нашата „ядрена бомба“. Дотогава трябва да печелим време и да бъдем внимателни.
Тя ми даде няколко конкретни съвета. Да документирам всичко. Да записвам всеки разговор с Мартин, ако имам възможност. Да не подписвам никакви документи, без тя да ги прегледа. Да избягвам всякакъв контакт с Драгомир.
Излязох от кантората ѝ с чувство на облекчение. За пръв път от дни не се чувствах сам. Вече имах съюзник. Професионалист, който знаеше как да се движи в тези мътни води.
Планът беше ясен: Ивайло трябваше да намери документите за заемите. Аз трябвах да се опитам да изкопча от Десислава повече информация за връзката ѝ с Драгомир – всичко, което можеше да бъде използвано срещу него. Слабости, тайни, навици.
Прибирайки се у дома, взех решение. Щях да се боря. Не само за работата си. Не само от отмъщение. Щях да се боря, за да си върна контрола над живота си. Драгомир беше запалил пожар, но аз щях да направя всичко възможно той самият да изгори в него. Играта на котка и мишка беше приключила. Сега започваше войната.
Глава 9
Апартаментът вече не беше дом. Беше студена територия, в която двама врагове си поделяха пространството. С Десислава общувахме само по най-неотложните въпроси, свързани с Ани. Спях в нейната стая, заобиколен от розови играчки и приказни герои, които ми се струваха като подигравка с разрушения ми свят на възрастен.
Една вечер реших, че е време да проведа онзи разговор. Разговорът, който избягвах. Трябваше ми информация. Трябваше ми оръжие, а тя беше единственият човек, който можеше да ми го даде.
Намерих я на балкона, загледана в светлините на града.
– Трябва да ми разкажеш всичко за него. – казах аз, без предисловия.
Тя се обърна. В очите ѝ имаше умора и тъга.
– Сашо, моля те…
– Не, ще слушаш! – прекъснах я аз. – Този човек се опитва да ме унищожи. Да унищожи нашето семейство. А ти си го допуснала в живота ни, като си скрила истината. Дължиш ми го. Дължиш ми всеки детайл, всяка мръсна тайна, която знаеш за него.
Тя въздъхна и седна на малкия стол на балкона. И започна да говори. Гласът ѝ беше монотонен, сякаш разказваше чужда история. Разказа ми как са се запознали на бизнес семинар. Той е бил женен и тогава, но това не го е спряло. Бил е чаровен, обсипвал я е с подаръци, карал я е да се чувства специална. Отвел я е в онзи таен апартамент, за който ми беше споменал Ивайло.
Но скоро очарованието се изпарило. Той се оказал контролиращ, ревнив до лудост. Проверявал е телефона ѝ, разпитвал я е за всеки неин ход. Изисквал е пълно подчинение. Бил е обсебен от имиджа си, от това какво мислят хората за него. Панически се е страхувал, че връзката им ще се разкрие и това ще навреди на репутацията му.
– Той имаше… странни навици. – продължи тя, избягвайки погледа ми. – Пазеше копия от всички документи в един сейф в онзи апартамент. Договори, записи, дори компрометиращи материали за бизнес партньори и конкуренти. Казваше, че информацията е сила и застраховка.
– Какъв сейф? Къде? – попитах аз, а пулсът ми се ускори.
– Вграден в стената, зад една картина в спалнята. Не знам кода. Но знам, че там държи най-важните си неща. Нещата, които могат да го унищожат.
Това беше. Това беше „ядрената бомба“, за която говореше Гергана.
В същия момент телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Ивайло.
„Намерих го. Кредиторът. Казва се Стойчо. Драгомир му дължи над половин милион и вече е просрочил няколко вноски. Стойчо е бесен и е готов да говори. Но иска нещо в замяна – гаранция, че ще си получи парите, ако Драгомир фалира.“
Адреналинът премина през вените ми. Нещата се нареждаха. Имахме свидетел. И знаехме къде се намират доказателствата. Проблемът беше как да стигнем до тях. Да нахлуем в апартамента беше немислимо.
На следващия ден отидох при Гергана с новата информация. Тя изслуша всичко с нарастващ интерес.
– Сейфът е ключът. – каза тя. – Но не можем да го пипнем. Всяко доказателство, придобито по незаконен начин, ще бъде невалидно в съда и ще ни направи уязвими за контраобвинения. Трябва да го накараме той сам да отвори сейфа. Или да го направи някой друг вместо нас.
– Но кой?
– Полицията. – отвърна тя с лека усмивка. – Ако успеем да убедим вашия човек, Стойчо, да подаде официална жалба за измама и изнудване, и приложим някакви предварителни доказателства, можем да поискаме от прокуратурата разрешение за обиск. Това е дълъг и сложен процес, но е единственият законен начин.
Планът беше рискован. Зависеше от Стойчо. Ивайло уреди среща. Проведохме я в едно безлично кафене в покрайнините на града. Стойчо беше точно такъв, какъвто си го представях – едър мъж с белези по лицето и ледени очи. Той не беше просто лихвар. Той беше част от престъпния свят.
– И защо да ви помагам? – попита той, след като му обяснихме ситуацията. – Ако го съсипете, аз губя парите си.
– Ако не направите нищо, пак ще ги загубите. – отвърна Гергана. – Драгомир е на ръба на фалита. Той ви разиграва. Но в онзи сейф вероятно има документи, които доказват собственост върху скрити активи. Ако прокуратурата ги намери, ще можете да предявите иск към тях. Това е единственият ви шанс да си върнете поне част от парите. А като бонус, ще получите и статут на защитен свидетел.
Стойчо се замисли. Виждаше се как претегля рисковете и ползите.
– Ще си помисля. – каза той накрая и си тръгна.
Останахме в неведение. Напрежението беше огромно. Всеки ден очаквах Мартин да ме извика и да ме уволни. Всеки ден се прибирах в ледения си дом.
И тогава, една вечер, получих анонимен имейл. Нямаше подател, нямаше тема. Вътре имаше само един прикачен файл. Папка, компресирана с парола. А в текста на имейла имаше само една дума: „Nezabravka“.
Сърцето ми подскочи. Това беше паролата, която Пламен беше използвал. Отворих файла. Вътре беше всичко. Копията на договорите за заем. Банковите извлечения. Файловете за тайния апартамент. Името на Десислава.
Бях шокиран. Кой можеше да ми изпрати това? Някой от вътрешния кръг на Драгомир. Някой, който е знаел паролата.
И тогава разбрах. Синът му. Пламен. Студентът по право, който споделяше статии за борба с корупцията. Съвестта му беше надделяла.
Това променяше всичко. Вече имахме доказателства. Неоспорими, конкретни доказателства, дошли направо от компютъра на Драгомир.
Препратих всичко на Гергана. Тя ми се обади веднага, гласът ѝ беше развълнуван.
– Това е! Това е всичко, което ни трябваше! Утре сутринта внасяме сигнал в прокуратурата. Ще приложим тези документи. Ще поискаме незабавни мерки, включително заповед за обиск на всички негови имоти, включително и тайния апартамент. Той няма да разбере какво му се е случило.
За пръв път от седмици почувствах, че мога да дишам. Обръчът около врата ми се разхлабваше. Виждах светлина в края на тунела.
Но не изпитвах радост. Само студено, мрачно удовлетворение. Бях слязъл в калта, бях използвал тайните на жена си, бях приел помощ от престъпник и бях напът да използвам открадната информация, изпратена от сина на врага ми.
Бях се превърнал в огледален образ на нещата, които мразех. За да победя чудовището, самият аз бях станал чудовище. И не знаех дали някога отново ще мога да бъда човекът, който бях преди всичко това да започне.
Глава 10
Денят на разплатата дойде по-бързо, отколкото очаквах. Гергана се оказа изключително ефективна. С анонимно изпратените документи и официалната жалба от Стойчо, тя успя да убеди прокуратурата да действа светкавично. Беше издадена заповед за обиск и изземване.
Аз не знаех кога точно ще се случи. Седях вкъщи, в изкуствена болнична, и чаках. Всяко позвъняване на телефона ме караше да подскачам. Десислава също беше на тръни. Знаеше какво сме задействали. Напрежението между нас беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
И тогава Гергана се обади.
– В момента се случва. – каза тя, а в гласа ѝ се долавяше триумф. – Екипи са влезли едновременно в офиса му, в дома му и в тайния апартамент.
Представих си сцената. Паниката. Унижението на Драгомир, докато полицаи ровят в личните му вещи пред очите на служителите му, на съпругата му. Представих си как разбиват онзи сейф и от него се посипват мръсните му тайни.
Изпитах злорадо удоволствие, което ме накара да се засрамя от себе си.
След няколко часа новината вече беше в медиите. Първоначално като кратка бележка: „Акция на прокуратурата в офиси на голям бизнесмен“. После започнаха да изтичат подробности. „Разследване за пране на пари и данъчни измами“. Името на Драгомир беше навсякъде.
Телефонът ми започна да звъни. Първо беше Мартин.
– Александър? Как си, човече? Гледаш ли новините? Не мога да повярвам! Нашият съсед… какъв боклук се оказа! Добре, че не те накарах да му се извиняваш, а? Знаех си аз, че има нещо гнило в него. Виж, почини си още ден-два и се връщай в офиса. Проектът „Изгрев“ е почти наш, след като Драгомир е вън от играта. Ще имаме нужда от теб.
Лицемерието му беше потресаващо. Той беше готов да ме хвърли на вълците, а сега се държеше така, сякаш винаги е бил на моя страна. Не му казах нищо. Просто благодарих и затворих.
После се обади Ивайло.
– Успяхме, приятел! Смачкахме го!
Но в гласа ми нямаше радост, когато му отговорих.
– Да, успяхме.
Най-тежкият разговор тепърва предстоеше.
Вечерта седнах срещу Десислава. Тя беше плакала. Лицето ѝ беше подпухнало.
– Свърши ли? – попита тя тихо.
– Да. – отговорих аз. – С него е свършено.
Настъпи дълго мълчание.
– А с нас? – прошепна тя.
Гледах я. Жената, която обичах. Жената, която ме беше предала. Жената, чиято тайна ми беше помогнала да спечеля тази мръсна война. Всичко беше толкова объркано. Гневът, болката, любовта, спомените.
– Не знам, Деси. – казах аз честно. – Не знам. Ти скри от мен нещо огромно. Нещо, което почти ни унищожи. Лъга ме. Дори не става дума за него, а за доверието. Как мога да ти вярвам отново?
– Ще направя всичко, за да го спечеля обратно. – каза тя, а сълзите отново потекоха по бузите ѝ. – Знам, че сгреших. Ужасно сгреших. Бях уплашена и слаба. Но те обичам, Сашо. Обичам теб и Ани повече от всичко на света.
Думите ѝ звучаха искрено. Но дали това беше достатъчно? Може ли една счупена ваза да се залепи така, че да не се виждат пукнатините? Може ли доверието, веднъж изгубено, да бъде възстановено напълно?
Знаех, че ни предстои дълъг, мъчителен път. Може би щяхме да се опитаме. Заради Ани. Заради годините, които бяхме имали заедно. Но също така знаех, че никога повече няма да бъде същото. Сянката на Драгомир и лъжата на Десислава винаги щеше да бъде между нас.
Спечелих битката. Запазих работата си, унищожих врага си. Но каква беше цената? Бракът ми беше в руини. Бях се превърнал в човек, който не харесвах – отмъстителен, манипулативен, студен.
В тази война нямаше истински победители. Само различни степени на загуба.
Глава 11
В дните след акцията хаосът около Драгомир се превърна в медиен цирк. Всеки ден излизаха нови и нови разкрития – за офшорни сметки, за фиктивни сделки, за връзки с организираната престъпност. Империята му се срутваше като къща от карти. Беше задържан под стража, а активите му бяха запорирани.
Магдалена веднага подаде молба за развод и пълен отчет на семейното имущество. Адвокатите ѝ работеха извънредно, за да отделят нейното „чисто“ имущество от мръсните пари на съпруга ѝ и да осигурят бъдещето на Пламен. Тя се превърна в трагичната фигура на измамената съпруга, въпреки че всички се досещаха, че години наред си е затваряла очите за произхода на лукса, в който е живяла.
Пламен изчезна от публичното пространство. Напусна университета и се премести в друг град. Предполагам, че вината и срамът са му дошли в повече. Той беше изиграл ключова роля в свалянето на баща си, но това беше пагубна победа. Беше унищожил семейството си, за да постъпи правилно. Чудех се дали някога ще си прости.
Аз се върнах на работа. Всички ме гледаха със смесица от страхопочитание и страх. Бях човекът, който беше свалил Драгомир. Превърнах се в легенда в офиса, но това не ми носеше никакво удовлетворение. Мартин ме повиши и ми даде ръководството на проекта „Изгрев“, сякаш за да изкупи вината си. Приех, защото трябваше. Работата беше единственото нещо, което ме държеше здраво стъпил на земята.
Но домът ми оставаше бойно поле. С Десислава започнахме семейна терапия. Разговорите бяха трудни, болезнени. Изливахме години насъбран гняв и разочарование. Тя се опитваше. Наистина се опитваше да ми покаже, че съжалява, че иска да поправи нещата.
Но аз бях променен. Бях станал подозрителен, циничен. Всяка нейна дума минаваше през филтъра на недоверието. Всяко нейно закъснение пораждаше съмнение. Бях се отровил от собствената си битка.
Една събота следобед, докато гледах как Ани си играе в парка, Десислава седна до мен на пейката.
– Спомняш ли си, когато дойдохме тук за първи път? – попита тя. – Ани тъкмо беше проходила. Ти я държеше за ръка и се страхуваше да не падне. Беше толкова щастлив.
Спомнях си. Спомнях си онзи ден. Спомнях си лекотата, надеждата, безрезервната любов. Всичко изглеждаше толкова просто тогава.
– Онзи Александър още ли е тук някъде? – попита тя тихо, а в очите ѝ имаше сълзи.
Погледнах към дъщеря си, която се смееше безгрижно на люлката. Исках да бъда онзи човек отново. Заради нея. Заради себе си.
– Опитвам се, Деси. – казах аз. – Наистина се опитвам да го намеря.
Не знаех дали ще успеем. Не знаех дали любовта ни е достатъчно силна, за да надживее предателството и отровата на отмъщението.
Историята, която започна с един клаксон, беше променила всичко. Беше разкрила скрити животи, разрушила беше семейства, беше преобърнала съдби. Беше ми показала най-тъмните страни на човешката природа – алчността, арогантността, желанието за власт. Но ми беше показала и друго. Силата на съвестта в лицето на Пламен. Смелостта да се изправиш срещу силния на деня. Сложността на любовта и прошката.
Погледнах към къщата на Драгомир в далечината. Вече изглеждаше различна. Не като крепост, а като празна черупка. Паметник на една паднала империя.
Войната беше свършила. Сега започваше дългият, труден път към мира. Първо, мир със света. И най-трудното – мир със самия себе си.