На двадесет и четири загубих работата си и останах без дом.
С две деца нямах къде да отида, затова почуках на вратата на майка ми. Тя каза: „Гаджето ми няма да позволи да останеш. Съжалявам.“ Казах ѝ да ме забрави.
Пет седмици по-късно тя почина.
Тази вечер нейният приятел дойде със сълзи в очите, за да ми разкрие истината. Замръзнах.
Оказа се, че майка ми, Диана, не ме е изгонила, защото не ме е обичала.
Оказа се, че Асен, мъжът пред мен, който сега ридаеше на прага на мизерната квартира, която бях успяла да наема за седмица, изобщо не е бил нейно „гадже“ в простия смисъл на думата.
Той се свлече на колене пред мен, облечен в скъп костюм, който изглеждаше нелепо на фона на олющения коридор. Ароматът на скъп парфюм се смеси с миризмата на мухъл.
„Мира… тя ме накара да се закълна.“ Гласът му беше дрезгав, прекършен. Асен беше мъж, когото винаги бях смятала за студен, пресметлив. Бизнесмен, който се интересуваше само от цифри. Виждах го два пъти. И двата пъти той ме беше игнорирал.
„Тя го направи, за да ви защити. Всички ни.“
Вцепених се. Децата, Ани и Мартин, спяха неспокойно на разтегателния диван в стаята зад мен. Бяхме яли само супа за вечеря.
„Да ни защити? От какво? От теб ли?“ Гласът ми беше леден. От пет седмици живеех с омразата, че майка ми ме е изоставила в най-ужасния момент от живота ми. Сега тя беше мъртва, а този мъж идваше да ми каже… какво?
„От него.“ Асен вдигна глава. Очите му бяха кървясали. „От Людмил.“
Името не ми говореше нищо.
„Людмил беше… е наш съдружник. Диана и аз… ние имахме бизнес. Голям бизнес, Мира. Такъв, за който ти не знаеше нищо.“
Това беше абсурдно. Майка ми беше библиотекарка. Поне така си мислех. Разведе се с баща ми, когато бях на десет, и оттогава живееше скромно. Или поне така изглеждаше.
„Тя е притежавала половината от строителна империя. Аз притежавах другата половина.“ Асен се изправи, бършейки очи с ръкава на сакото си „Гучи“. „Но Людмил държеше всички карти. Той… той я изнудваше.“
Влязох обратно в стаята и седнах на единствения стол. Краката ми не ме държаха. Асен ме последва, затваряйки вратата внимателно, сякаш се страхуваше, че някой ни подслушва.
„Преди шест месеца Людмил пое контрола. Използва фалшифицирани документи, взел е огромни заеми на името на фирмата. Заеми, за които Диана и аз не знаехме. Когато тя разбра, беше твърде късно. Той я заплаши.“
„С какво я е заплашил?“ прошепнах.
Асен ме погледна право в очите. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
„С теб. И с децата ти.“
Стомахът ми се сви на топка.
„Той е знаел… той е знаел, че си в беда. Че си загубила работата си. Че си останала без дом. Той ѝ е казал…“ Асен преглътна. „Казал ѝ е, че ако ти помогне, ако те приеме, той ще се погрижи да те… да те смаже. Да ти отнеме децата. Той има връзки навсякъде, Мира. В социалните служби, в полицията.“
Спомних си думите ѝ. „Гаджето ми няма да позволи да останеш.“
Тя не е говорела за Асен. Тя е говорела за Людмил. Престорила се е, че Асен е проблемът, за да ме отблъсне, да ме накара да я мразя. За да ме държи далеч от опасността.
„Тя се опитваше да го спре.“ Асен продължи, гласът му беше нисък, трескав. „През последните пет седмици тя събираше доказателства. Работеше ден и нощ. Мисля… мисля, че затова е мъртва. Не беше инцидент, Мира. Официалният доклад казва „сърдечен арест“, но тя беше здрава. Людмил я уби.“
Тишината, която последва, беше по-оглушителна от писък.
„Тя остави нещо за теб.“ Асен бръкна във вътрешния си джоб. Извади смачкан плик. „Трябваше да ти го дам само ако нещо се случи с нея. Ето.“
Ръцете ми трепереха, докато поемах плика. Вътре имаше ключ и една бележка, написана с познатия, леко наклонен почерк на майка ми.
„Мира, съкровище мое. Прости ми. Това е единственият начин. Не вярвай на никого, освен на Асен. Той също е жертва. Людмил взе всичко. Но аз скрих нещо. Нещо, което може да го унищожи. Адресът е под килима. Обичам те. Пази децата.“
„Какво е скрила?“ попитах, вдигайки поглед към Асен.
„Не знам.“ Той поклати глава. „Но Людмил също знае, че липсва. Той те търси, Мира. Мисли, че е у теб. Затова дойдох. Трябва да се махнете оттук. Веднага.“
Глава 2: Апартаментът на тайните
Асен ни изведе през задния вход на порутената кооперация. Качихме се в черен, лъскав седан, който изглеждаше като космически кораб, паркиран сред кофите за боклук. Ани и Мартин, събудени и мрънкащи, се сгушиха до мен на задната седалка.
„Къде отиваме?“ попитах, докато колата потегляше безшумно в нощта.
„На сигурно място. Апартамент, който Диана е държала под наем под фалшиво име. Людмил не знае за него. Поне се надявам.“
Шофирахме около тридесет минути, отдалечавайки се от мръсните предградия и навлизайки в богата, тиха част на града, пълна с нови, модерни сгради. Спряхме пред една от тях, със стъклена фасада и портиер.
Асен ни вкара през подземен паркинг, избягвайки фоайето. Качихме се с асансьор директно до мезонет на последния етаж. Ключът от плика пасна.
Апартаментът беше огромен. И празен.
Не празен в смисъл на необзаведен, а празен от живот. Беше обзаведен със скъпи, но безлични мебели в нюанси на сиво и бежово. Миришеше на ново и на препарат за почистване. Приличаше повече на хотелски апартамент, отколкото на дом.
„Тя идвала ли е тук често?“ прошепнах, минавайки през просторната всекидневна. От прозорците се откриваше зашеметяваща гледка към целия град, но светлините му ми се струваха студени и далечни.
„Само когато е трябвало да работи на спокойствие. Когато е събирала документите срещу Людмил.“ Асен посочи към една врата в дъното на коридора. „Това е нейният кабинет. Не съм влизал вътре. Тя го държеше заключен.“
Децата, смаяни от пространството, веднага намериха една от спалните и се качиха на огромното легло, заспивайки почти веднага. Аз се чувствах като призрак в този лукс. Само преди часове се чудех дали ще имам пари за хляб утре.
„Какво точно се случва, Асен? Какъв е този бизнес?“
Той въздъхна, сядайки на един от диваните. Изглеждаше изтощен, костюмът му беше измачкан, а фасадата на успелия бизнесмен се беше пропукала.
„Започнахме преди десет години. Аз и Диана. Бяхме… близки. Не само като партньори. Мислехме да строим достъпни, екологични жилища. Имахме идеали.“ Той се изсмя горчиво. „Тогава се нуждаехме от голям инвеститор. Появи се Людмил. Той влезе с много пари, но и с много условия. Постепенно, парче по парче, той започна да превзема всичко. Промени фокуса на компанията. Започнахме да строим луксозни комплекси, да перем пари, да сключваме сделки под масата.“
„И ти си му позволил?“ обвиних го.
„Нямах избор! Докато се усетя, той ме беше затиснал с договори. Имаше компромати за мен. И за Диана.“ Той зарови лице в ръцете си. „Тя е знаела за баща ти… за неща от миналото, които Людмил е използвал срещу нея. А аз… аз имах проблем с хазарта преди години. Той държеше записите. Бяхме в капан.“
Това беше твърде много. Майка ми. Компромати. Хазарт.
„И сега какво? Той я е убил, по думите ти. Аз и децата ми сме тук. Какво следва?“
„Твой ред е.“ Асен ме погледна. „Людмил смята, че Диана ми е оставила документите. Но тя не вярваше напълно и на мен, особено след като разбра колко съм затънал. Тя е оставила всичко на теб. Това, което е скрила… то е тук някъде.“
Отидох до кабинета. Беше заключен.
„Бележката.“ Спомних си. „Адресът е под килима.“
Втурнах се обратно във всекидневната. Имаше огромен, дебел килим. Асен ми помогна да го повдигнем. Отдолу, залепен за паркета, имаше малък лист хартия. Не беше адрес. Беше имейл адрес и парола.
„Това е.“ Асен се втренчи в листа. „Трябва да е онлайн. Криптирано хранилище.“
В кабинета имаше лаптоп. Отворих го. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва написах данните.
Екранът зареди. Появи се един-единствен файл, заключен с допълнителна парола. Въпрос за сигурност.
„Какво е любимото ти детско прозвище?“
Усмихнах се през напиращите сълзи. Това беше въпрос, на който само аз знаех отговора. Майка ми ме наричаше „Светулка“.
Написах го. Файлът се отвори.
Не бяха документи. Беше видео.
Натиснах „play“.
Лицето на майка ми изпълни екрана. Изглеждаше уморена, по-стара, отколкото я помнех. Но очите ѝ горяха.
„Мира, ако гледаш това, значи не съм успяла.“ Гласът ѝ трепереше, но беше твърд. „Нямам време. Асен е добър човек, но е слаб. Людмил го е пречупил. Не можеш да се справиш с това сама. Всички доказателства… договори, банкови извлечения, записи на разговори… те не са тук. Те са при единствения човек, на когото имам доверие.“
Тя пое дълбоко дъх.
„Трябва да намериш Стефан. Той е млад адвокат. Брилянтен. Той е единственият, който се осмели да се изправи срещу Людмил и преди. Работи в малка кантора, опитва се да се справи сам. Той…“ тя се поколеба. „Той е твой братовчед, Мира. Син на сестра ми, Теодора. Сестрата, с която не съм говорила от двадесет години.“
Замръзнах. Леля Теодора. Черната овца на семейството. Сестрата, която майка ми твърдеше, че е откраднала пари от баба ми и е изчезнала.
„Теодора не е откраднала нищо.“ Сълзи се стичаха по бузите на Диана на екрана. „Аз я натопих. Преди много години. Заради мъж. Заради баща ти. Тя ми прости, но аз не можах да си простя на себе си. Стефан не знае, че си му братовчедка. Аз му помагах тайно. Платих за образованието му. Той е единственият, който може да ти помогне. Той държи всичко. Намери го, Мира. Вземи си живота обратно. И ми прости.“
Видеото свърши.
Асен ме гледаше с отворена уста. „Теодора? Стефан? Аз… аз не знаех нищо от това.“
„Тя не е вярвала на никого.“ казах глухо. „Дори на теб.“
В този момент на входната врата се позвъни. Звънецът проехтя в стерилния апартамент като изстрел.
Аз и Асен се спогледахме, обзети от паника.
„Той ни е намерил.“ прошепна Асен. „Людмил знае, че сме тук.“
Глава 3: Студентката и адвокатът
Звънецът иззвъня отново, този път по-настоятелно, по-агресивно.
„Не отваряй.“ Асен скочи на крака, очите му трескаво обхождаха стаята, търсейки невъзможен изход от мезонет на последния етаж. „Шшшт.“
Чухме как някой пробва дръжката. После силен, метален звук. Някой се опитваше да разбие ключалката.
„В спалнята! При децата!“ изсъска Асен и ме бутна към коридора. „Заключи вратата и не излизай, каквото и да става!“
„А ти?“
„Ще се опитам да ги забавя. Аз съм този, когото търсят. Мислят, че документите са у мен.“ Той грабна тежък стъклен сувенир от една масичка. „Обади се на полиция!“
„И какво да им кажа? Че бизнесменът, за когото майка ми е работила, разбива вратата? Ще ми повярват ли изобщо?“
„Нямаме време!“
Втурнах се в спалнята, точно когато чух трясък отвън – вратата на апартамента поддаде. Заключих вратата на спалнята и бутнах тежък скрин пред нея, докато Ани и Мартин се размрънкаха в съня си. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.
Чух приглушени викове. Гласът на Асен, гневен, но уплашен. И друг глас. Студен, равен, изпълнен с власт.
„Къде са, Асен? Знаем, че е тук. Дай ми това, което Диана ти е оставила, и ще те оставя да си тръгнеш.“
„Не знам за какво говориш, Людмил!“ извика Асен.
Чу се звук от удар. Туп. Асен изстена.
„Не ме прави на глупак. Проследих ви от онази дупка, в която се криеше. Мислехте, че този апартамент е тайна? Диана беше предвидима. Сега, къде е момичето?“
Запуших устата си, за да не изкрещя. Мартин се размърда и отвори очи. Сложих пръст на устните си, молейки го да мълчи.
Чух стъпки по коридора. Тежки, премерени. Спряха точно пред вратата на спалнята.
„Мира…“ Гласът на Людмил беше мазен, почти приятелски. „Знам, че си вътре. Децата ти са красиви. Ани и Мартин, нали? Не искаш да им се случи нищо лошо. Асен направи грешка. Ти недей. Отвори вратата.“
Стиснах очи. Притиснах децата към себе си.
Дръжката на вратата се завъртя. После удар по вратата. После втори. Скринът се плъзна леко.
„Разбий я.“ нареди студено Людмил.
И тогава, в далечината, чух сирени. Слаб вой, който бързо се усилваше.
Стъпките отстъпиха.
„Някой се е обадил на ченгетата. Няма значение.“ изръмжа Людмил. „Това не е свършило. Ще те намеря. И ще си взема своето.“
Чух бързи стъпки, затръшване на входната врата. Когато сирените спряха точно пред сградата, в апартамента вече беше тихо.
Освен стоновете на Асен от всекидневната.
На следващата сутрин бяхме в малка кантора в стара офис сграда в центъра. Асен беше с посинено око и лепенка на устната, но жив. Полицията беше дошла, но Людмил и хората му бяха изчезнали. Разпитваха ни с подозрение – двама мъже, очевидно сбили се в луксозен апартамент, и аз, разплакана жена с две деца. Асен измисли история за бизнес спор, който е излязъл извън контрол. Не ни повярваха, но ни пуснаха. Засега.
Сега стояхме пред врата с олющена табелка: „Стефан Атанасов – Адвокатска кантора“.
„Сигурна ли си в това?“ попита Асен. „Синът на Теодора? Диана мразеше тази жена.“
„Тя не я е мразела. Чула си видеото. Чувствала се е виновна.“ Поех си дъх. „Той е единственият ни шанс.“
Бутнах вратата.
Приемната беше малка, с два очукани стола и бюро, затрупано с папки. Зад бюрото седеше младо момиче, може би на двадесет, с очила с дебели рамки и коса, вързана на разхвърлян кок. Тя вдигна поглед от огромен учебник по облигационно право.
„Мога ли да ви помогна?“ Гласът ѝ беше ясен и изненадващо уверен.
„Търсим адвокат Стефан.“ казах аз.
„Той е в съда. Ще се върне следобед. Аз съм Десислава, негова стажантка. Може би аз мога да…“ Тя млъкна, оглеждайки посиненото лице на Асен и разрошения ми вид. „… да ви предложа кафе?“
„Не.“ казах бързо. „Спешно е. Става дума за… Диана.“
При споменаването на името, очите на Десислава се присвиха леко. „Диана ли? Клиентка ли е била?“
„Нещо такова.“ Асен се намеси. „Виж, момиче, трябва ни най-добрият. Този Стефан добър ли е, или просто…“
„Той е най-добрият.“ прекъсна го остро Десислава. „Той е единственият адвокат в този град, който не се страхува да се изправи срещу големите корпорации за жълти стотинки. Той работи по казус срещу…“ Тя се поколеба. „… срещу една от най-големите строителни фирми в момента.“
„Коя фирма?“ попитах, сърцето ми биеше учестено.
„Арх-Строй Инвест.“
Аз и Асен се спогледахме. Това беше името на нашата компания. Компанията, която Людмил беше откраднал.
„Той съди Людмил?“ прошепна Асен.
„Вие откъде знаете за господин Людмил?“ Десислава стана подозрителна. „Кои сте вие?“
Преди да успея да отговоря, вратата на кантората се отвори и влезе мъж. Беше висок, слаб, с тъмна коса, която имаше нужда от подстригване, и очила, подобни на тези на Десислава. Носеше износен костюм, но се държеше с достойнство, което го правеше да изглежда по-внушителен. Изглеждаше изтощен до смърт.
„Десислава, отмени срещата ми в два. Няма да успея, съдията ни мотае цяла сутрин. Трябва да прегледам онези документи по делото за ипотеката на…“ Той млъкна, виждайки ни.
Погледнах го. И сякаш видях призрак. Имаше очите на майка ми.
„Кои са тези?“ попита той, сваляйки чантата си.
„Те търсят теб. Казаха, че става дума за жена на име Диана.“ каза Десислава, като не изпускаше очи от нас.
Изражението на Стефан се втвърди. „Не познавам такава жена.“
„Тя е моя майка.“ казах тихо. „Тя почина преди пет седмици. И ми остави съобщение. Каза, че само ти можеш да ми помогнеш.“
Стефан ме изгледа от глава до пети. Видях преценката в очите му. Видя бедността ми, децата, които държах за ръце, синините по лицето на Асен.
„Вижте, госпожо…“
„Мира.“
„Госпожо Мира. Аз съм затрупан с работа. Водя дела за хора, които са напът да изгубят жилищата си заради несправедливи ипотечни кредити. Този тук…“ той кимна към Десислава, „… е студентка в университета, трети курс право, и работи безплатно, само за да ми помогне. Нямам време за семейни драми.“
„Не е семейна драма.“ казах, гласът ми трепереше от гняв. „Става дума за Людмил. От Арх-Строй Инвест.“
Името подейства като електрически шок. Стефан замръзна.
„Десислава, направи ни кафе. И затвори вратата.“ Той посочи към малкия си кабинет. „Вие двамата. Влизайте. Веднага.“
Глава 4: Семейни конфликти и скрити заеми
Кабинетът на Стефан беше дори по-малък от приемната. Беше затрупан с книги и папки, които се издигаха на нестабилни кули от пода. Миришеше на стар прах и силно кафе. Имаше единствено малко бюро и два стола за клиенти. Аз и Асен седнахме. Стефан остана прав, облегнат на библиотеката, скръстил ръце.
„Познавате Людмил.“ Това не беше въпрос.
„Той е… беше наш съдружник.“ Асен започна, но Стефан го прекъсна.
„Не говоря с теб. Говоря с нея.“ Той се фокусира върху мен. „Ти каза, че Диана е твоя майка. Какво общо има тя с Людмил?“
Разказах му всичко. За изгонването, за смъртта ѝ, за пристигането на Асен, за апартамента, за видеото. Разказах му за Людмил, който нахлу снощи. Докато говорех, видях как изражението му се променя от скептицизъм към съсредоточен гняв.
Когато споменах името на леля Теодора, той трепна.
„Майка ми? Какво общо има тя с това?“
„Майка ми каза… във видеото… че ти си неин племенник. И че тя ти е помагала. Финансово. За университета.“
Стефан пребледня. „Това е лъжа. Майка ми и аз… ние сме се оправяли сами. Взех студентски заеми. Все още ги изплащам. Както изплащам и ипотеката за малкия апартамент, в който живея. Диана никога не е правила нищо за нас. Тя мразеше майка ми.“
„Не.“ Поклатих глава. „Майка ми каза, че тя е натопила Теодора. За пари. Заради баща ми. Каза, че ти си единственият, на когото вярва. Каза, че доказателствата са у теб.“
Стефан седна тежко на стола си. Изглеждаше така, сякаш въздухът е изсмукан от стаята. „Доказателства? Какви доказателства?“
„Всичко. Записи, договори, банкови извлечения. Всичко, което доказва, че Людмил е откраднал компанията и… и че я е убил.“
„Аз…“ Стефан прокара ръка през косата си. „Аз не знам нищо за това. Да, Диана се свърза с мен преди около два месеца. Анонимно. По имейл. Каза, че има информация за Арх-Строй Инвест. Аз вече водех дело срещу тях от името на група собственици на жилища, чиито апартаменти са пълни с дефекти. Тя ми изпрати някои вътрешни документи. Те бяха полезни, но нищо… нищо толкова голямо.“
„Трябва да има още.“ настоях аз.
„Тя каза, че ще се свърже отново. Но не го направи. После чух, че е починала. Сърдечен удар.“ Той ме погледна. „Вие ми казвате, че е било убийство.“
„Ние не казваме. Ние сме сигурни.“ обади се Асен. „Людмил е безскрупулен. Той взе компанията, която аз и Диана изградихме. Натовари я с десетки милиони дългове. Фалшиви заеми, Мира. Използвал е нашите подписи, за да тегли пари, които са изчезнали в офшорни сметки. Ако компанията фалира… аз съм съсипан. И ти също.“
„Аз?“ попитах втрещено.
„Ти си нейна наследница. Ти наследяваш нейния дял. А това означава, че наследяваш и половината от дълговете. Людмил играе двойна игра. Той не само иска да скрие доказателствата за убийството, той иска да те накара да се откажеш от наследството си, за да може той да вземе всичко, или да те остави да бъдеш смазана от кредиторите.“
Почувствах, че ми прилошава. От бездомна майка, бореща се за следващото си ядене, се бях превърнала в наследница на милионни дългове и мишена на убиец.
„Стефан, трябва да ни помогнеш.“ Приближих се до бюрото му. „Моля те. Не става въпрос само за пари. Става дума за майка ми. И за моите деца. Людмил няма да се спре.“
Стефан мълчеше дълго време. Гледаше в една точка на стената, сякаш претегляше целия си живот.
„Ако това, което казваш, е истина…“ започна той бавно, „…значи аз съм държал ключа към всичко това, без да знам. Диана ми е изпращала неща. Но не по имейл. По пощата. Малки пакети, без обратен адрес. Мислех, че са просто още документи по делото за имотите. Не съм ги прегледал подробно. Те са…“
Той скочи и се насочи към един огромен метален шкаф в ъгъла. Отключи го. Вътре имаше десетки кутии.
„Десислава!“ извика той.
Студентката се появи веднага. „Да, Стефане?“
„Отмени всичко. За неопределено време. Донеси кутиите с надпис „Арх-Строй – Анонимно“. Имаме работа.“
През следващите осем часа ние се превърнахме в екип. Аз, Асен, Стефан и Десислава. Разпръснахме съдържанието на кутиите върху пода на малката кантора.
Беше съкровищница от предателства.
Майка ми беше методична. Беше копирала всичко. Фалшифицирани договори за заем с подписа на Асен. Документи за прехвърляне на активи към фиктивни компании, контролирани от Людмил. Банкови извлечения от Каймановите острови. Имейли между Людмил и…
„О, боже мой.“ прошепна Десислава, държейки лист хартия.
„Какво е?“ попита Стефан.
„Това е… имейл до леля ви. Теодора.“
Стефан грабна листа. Прочете го, лицето му се вкамени. „Той е бил във връзка с майка ми.“
Телефонът в джоба му иззвъня. Той го погледна. „Майка ми.“
Вдигна, включвайки високоговорителя.
„Стефане, скъпи? Къде си? Чакам те за вечеря.“ Гласът на Теодора беше топъл, майчински.
„На работа съм, мамо. Слушай, трябва да те питам нещо.“ Гласът на Стефан беше леден. „Познаваш ли мъж на име Людмил?“
От другата страна на линията настъпи мъртва тишина.
„Мамо?“
„Откъде… откъде знаеш това име, Стефане?“ Гласът ѝ вече не беше топъл. Беше остър и уплашен.
„Той е в контакт с теб. Предлага ти пари. Иска да свидетелстваш, че сестра ти, Диана, е била психически нестабилна преди смъртта си. Иска да оспориш завещанието ѝ, ако се появи такова.“
„Стефане, ти не разбираш…“ започна тя.
„Не, ти не разбираш!“ извика той, губейки контрол за първи път. „Тази жена, която ти мразеше… тя ми е платила образованието! Тя е причината да имам тази кантора! А ти… ти си щяла да се съюзиш с убиеца ѝ заради пари! Същите пари, за които си обвинявала нея, че е откраднала!“
„Тя ми отне всичко!“ изкрещя Теодора. „Тя ми отне мъжа, когото обичах, баща ти! Тя ми отне репутацията! Да, Людмил се свърза с мен! И да, ще взема парите му! Дължи ми ги! Диана ми дължи този живот!“
Стефан затвори телефона. Ръката му трепереше. Той ни погледна, очите му бяха пълни със срам и ярост.
„Сега това е лично.“
Глава 5: Двойнственият живот на Диана
Напрежението в малката кантора беше достигнало точка на кипене. Разкритието за Теодора беше зашеметяващо, не само за Стефан, но и за мен. Семейната вражда, която смятах за детска свада, се оказа дълбока, гнойна рана, която Людмил сега с удоволствие ръчкаше.
„Тя няма да се спре.“ каза Стефан глухо, взирайки се в телефона си. „Людмил я държи с нещо повече от пари. Той знае, че тя мрази Диана повече, отколкото обича мен.“
„Това променя ли нещо?“ попитах плахо.
„Променя всичко.“ Той вдигна поглед, а в очите му гореше студена решителност. „Досега това беше просто дело срещу корпорация. Сега е битка на два фронта. Трябва да неутрализираме Теодора като свидетел, преди тя да е нанесла щети. Но по-важното…“
Той се обърна към купчината документи. „Трябва да разберем какво точно е направила Диана. Тези документи са страхотни, но не са достатъчни. Това са копия. Людмил ще твърди, че са фалшификати. Трябват ни оригиналите. Или още по-добре – директен достъп до сървърите на компанията.“
„Това е невъзможно.“ каза Асен. „Людмил е сменил всички кодове. Аз нямам достъп до нищо. Той ме изрита от собствения ми офис.“
„Тогава ще трябва да бъдем креативни.“ обади се Десислава. Тя беше прекарала последния час, ровейки се в техническите спецификации на договорите. Като студентка по право, тя също така имаше изненадващо добри познания по киберсигурност. „Вижте това.“
Тя посочи един от документите, които Диана беше изпратила. Беше фактура за ИТ услуги от малка, неизвестна фирма.
„Майка ти е плащала на трета страна за „облачно съхранение и архивиране“. И то много пари. Всеки месец. Това не е стандартната ИТ поддръжка на Арх-Строй.“
„Тя е правила паралелен архив.“ осъзна Асен. „Заобикаляла е Людмил.“
„Точно така.“ каза Десислава. „Ако успеем да се свържем с тази фирма, може би ще получим достъп до всичко. Но те няма да го дадат на нас. Трябва ни…“
„Трябва ни Мира.“ довърши Стефан. „Като законен наследник на дяловия собственик, тя има право да поиска достъп до фирмените записи.“
„Но това е опасно.“ възразих аз. „В момента, в който го поискам, Людмил ще разбере. Той ще знае, че сме по петите му.“
„Той вече знае.“ отвърна Стефан мрачно. „Снощи не беше просто предупреждение. Беше опит да ви елиминира. Сега той знае, че се е провалил. Ще бъде по-внимателен, но и по-агресивен. Трябва да действаме първи.“
„Той има право.“ Асен кимна. „Людмил не е глупав. Той вероятно вече унищожава доказателства. Но той не знае за този паралелен архив. Това е нашият коз.“
„Добре.“ Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да овладея треперенето. „Какво правим?“
Планът беше рискован. Стефан щеше да подготви официално адвокатско писмо, с което аз, в качеството си на наследник на Диана, изисквам пълен достъп до всички архиви, съхранявани от тази трета ИТ фирма. Междувременно Асен трябваше да използва старите си контакти, за да разбере къде Людмил държи физическите оригинали на документите.
Аз и децата не можехме да се върнем в апартамента. Стефан предложи да останем при него.
„Това е най-лошата идея.“ възразих аз. „Ако Людмил знае за майка ти, той знае и за теб. Ще дойде право там.“
„Не и ако не сме там.“ каза той. „Апартаментът ми е малък, но е под ипотека и всяка стотинка е изчислена. Не мога да си позволя хотел. Но познавам някого.“
Половин час по-късно бяхме в съвсем различна част на града. Стефан спря пред скромна къща в стар квартал. На вратата ни посрещна възрастна жена с добри очи.
„Това е баба ми.“ представи ни Стефан. „Майката на майка ми. Тя… тя не е говорила с Теодора или Диана от двадесет години. След… скандала. Но аз я посещавам. Тя не знае нищо за това. Вие ще бъдете в безопасност тук. Людмил никога няма да ви търси при нея.“
Бабата, чието име беше Стоянка, не зададе въпроси. Тя просто видя двете уплашени деца и изтощената им майка и отвори вратата на дома си.
Докато Стефан и Асен се връщаха в кантората, за да подготвят офанзивата, аз се озовах в тиха стая, пълна със стари снимки.
И тогава видях нещо, което смрази кръвта ми.
На една от снимките, притисната между портрет на младия Стефан и сватбена снимка, беше майка ми, Диана. Но тя не беше сама. Беше прегърнала мъж, когото не познавах. А до тях… беше Теодора. И двете сестри се усмихваха широко, прегърнали един и същи мъж.
„Кой е това?“ попитах Стоянка, която ми носеше чай.
Тя погледна снимката и лицето ѝ се помрачи. „Това ли? Това е проклятието на моето семейство. Това е Кирил. Мъжът, заради когото сестрите се намразиха. Бащата на Стефан.“
„Но… Стефан не е ли син на друг мъж?“
„Теодора излъга.“ въздъхна Стоянка. „Кирил беше сгоден за Теодора. Всички бяха щастливи. Тогава дойде Диана. Тя винаги получаваше каквото иска. Тя го съблазни. Отне го от сестра си. Теодора беше съсипана. Но Кирил… той беше слаб мъж. Той се върна при Теодора, молейки за прошка, след като Диана го заряза. Теодора беше бременна със Стефан. Тя му прости, но никога не прости на сестра си. А Диана… тя открадна парите на семейството ни, за да избяга с твоя баща. Поне така каза Теодора.“
„Не.“ прошепнах. „Майка ми каза, че тя е натопила Теодора.“
Стоянка ме погледна остро. „Диана ти е казала това? Преди да умре?“
Разказах ѝ всичко. За видеото. За признанието.
Възрастната жена седна тежко. „Значи през всичките тези години… Аз съм мразела грешната дъщеря.“
В този момент разбрах. Двойнственият живот на майка ми не беше започнал с Людмил. Той беше започнал преди десетилетия. Тя беше живяла в лъжа, изградена върху предателство. И това предателство сега отекваше, давайки на Людмил перфектното оръжие – огорчената, отмъстителна Теодора.
Междувременно, в кантората, Десислава направи друго откритие.
„Стефане, ела да видиш това.“ Тя се беше вторачила в лаптопа си. „Проверих компанията, която Диана е използвала за архивиране. Собственикът. Проверих го в търговския регистър. И познай какво.“
„Какво?“
„Той е регистрирал още една фирма. Съвсем наскоро. Преди шест седмици. Ден след смъртта на Диана.“
„И?“
„И новият съсобственик в тази фирма… е Людмил.“
Стефан и Асен се спогледаха.
„Той знае.“ каза Асен. „Плъхът в ИТ компанията я е предал. Той знае за архива. Той просто ни е изчаквал да направим ход.“
„Това означава…“ Стефан грабна телефона. „…че той знае какво търсим. И вероятно знае къде са оригиналите.“
„Обаждаш се на Мира?“ попита Асен.
„Не.“ отвърна Стефан, набирайки номер. „Обаждам се на майка си. Време е да видим колко струва лоялността ѝ.“
Глава 6: Моралната дилема
Разговорът на Стефан с Теодора беше кратък и брутален.
„Той те използва, мамо.“ каза той, без да я поздрави. „Людмил. Той знае, че ти си слабото звено. Той ти дава пари, за да ме държиш под око, нали? Да му докладваш какво правя?“
От другата страна последва дълго, виновно мълчание.
„Мислех си…“ заекна накрая Теодора, „…мислех, че просто иска справедливост. Той каза, че Диана е съсипала компанията, че е оставила огромни дългове. Каза, че защитава наследството си.“
„Той е убиец, мамо!“ изкрещя Стефан, удряйки по бюрото. „Той я е убил! И сега се опитва да убие племенницата ти. Моята братовчедка. Мира.“
„Мира? Дъщерята на Диана? Тя е жива? Тя е тук?“ Гласът на Теодора се изпълни със смесица от шок и… нещо друго. Завист?
„Да. И тя, и двете ѝ деца са под моя закрила. А ти си помагала на мъжа, който се опита да ги убие. Ти си съучастник, мамо.“
„Аз не съм… аз не съм знаела!“ извика тя. „Той ми каза, че… той ми обеща, че ще ми върне това, което Диана ми отне. Честта ми. Парите ми.“
„Няма пари, мамо. Всичко е лъжа. Людмил е източил компанията. Той е взел заеми за милиони, които сега висят над главата на Мира. Той те използва, за да я унищожиш и ти, за да може той да се измъкне чист.“
Настъпи тишина. Стефан дишаше тежко.
„Какво искаш от мен, Стефане?“ прошепна накрая Теодора.
„Искам да избереш страна. Веднъж завинаги. Помогни ни да го спрем. Или изчезни от живота ми. Ако избереш него, ще се погрижа да бъдеш обвинена като съучастник в убийство и финансова измама.“
Това беше брутален ултиматум. Стефан използваше същите методи на изнудване, които презираше у Людмил. Видях в очите му моралната дилема, която го разкъсваше. Той залагаше всичко на тази карта.
Теодора изхлипа. „Той… той ме кани на среща. Тази вечер. В един от новите му обекти. Каза, че ще подпишем документите. Ще ми даде първия транш.“
„Къде?“ Гласът на Стефан беше стоманен.
Тя му каза адреса.
„Добре. Отиди. Но ще носиш това.“
Планът се промени светкавично. Асен потвърди. Адресът, който Теодора даде, беше недовършен луксозен комплекс. И според неговите източници, това беше мястото, където Людмил беше преместил всички физически сървъри и архиви на компанията, след като разбра, че Диана е правила копия. Той ги беше скрил на видно място.
Десислава, студентката по право, се оказа ключът.
„Аз мога да вляза в сървърната стая.“ каза тя, докато Стефан подготвяше Теодора, закачайки ѝ миниатюрен микрофон и записващо устройство. „През лятото работих в ИТ фирма, за да плащам таксите си за университета. Знам как да заобиколя повечето стандартни защити, особено ако са инсталирани набързо.“
„Няма начин.“ отсече Стефан. „Това е престъпно. И е твърде опасно.“
„По-опасно ли е от това да изпратиш майка си като примамка?“ контрира Десислава. „Нямаме време за съдебни заповеди. Докато ги получим, той ще е изтрил всичко. Трябва ни директно доказателство. Разговорът, който Теодора ще запише, и данните от сървъра. Това е единственият начин.“
Аз стоях отстрани, чувствайки се напълно безпомощна. „Аз какво да правя?“
„Ти стой далеч оттам.“ нареди Стефан. „Върни се при баба си и пази децата. Ако нещо се обърка, ти си единственият свидетел, който Людмил не контролира. Асен, ти идваш с мен и Десислава. Ти познаваш обекта.“
Сърцето ми се сви. „Стефане, не отивай. Това е капан. Людмил очаква Теодора, но не и теб.“
„Точно затова ще проработи.“ Той ме погледна, очите му бяха уморени, но решени. „Диана е платила за моето образование, за да се боря с хора като Людмил. Време е да си заслужа парите.“
Вечерта беше студена и влажна. Недовършеният строеж се издигаше като черен скелет на фона на нощното небе. Теодора влезе във фоайето точно в осем. Беше бледа, но стискаше чантата си, сякаш животът ѝ зависеше от това.
Людмил я чакаше, ухилен, до една бетонна колона.
„Теодора, скъпа. Радвам се, че успя.“ Той разтвори ръце за прегръдка, която тя неловко прие. „Готова ли си да започнем новия си живот?“
„Първо парите, Людмил.“ Гласът ѝ трепереше леко, но тя се придържаше към сценария.
„Разбира се. Всичко е в офиса. Ела.“
Той я поведе към един импровизиран офис в една от бъдещите търговски площи.
В същото време, от другата страна на сградата, Асен, Стефан и Десислава се промъкваха през сервизен вход.
„Сървърната трябва да е в сутерена.“ прошепна Асен. „Там е най-хладно и сигурно.“
Те се спуснаха в тъмния, влажен подземен паркинг. Десислава носеше раница с лаптоп и инструменти.
„Това е.“ Асен посочи една стоманена врата с електронна ключалка.
„Дайте ми минута.“ Десислава се захвана за работа.
В офиса на горния етаж Людмил подаде чаша шампанско на Теодора. „Ето. За нашето партньорство.“
„Преди да пия…“ каза Теодора, опитвайки се да звучи делово. „Искам да съм сигурна, че разбирам всичко. Аз подписвам тези документи, в които се твърди, че Диана е била невменяема, когато е писала… каквото и да е писала.“
„Точно така.“ Людмил се усмихна. „Малка формалност. Аз се грижа за останалото. Тя няма да остави нищо на онази нейна дъщеря. Всичко отива при мен, а аз ще се погрижа за теб.“
„Защото… защото аз ти помогнах. Когато тя почина.“ Теодора заложи капана.
Усмивката на Людмил стана по-широка. „Ти беше безценна. Онзи лекар, когото намери… свърши перфектна работа. Никой не би се усъмнил в сърдечен удар. Диана беше под огромен стрес. Аз просто ѝ помогнах малко.“
Теодора едва не изпусна чашата си. Записващото устройство улови всяка дума. Людмил не просто беше убил Диана. Теодора му беше помогнала да го прикрие.
„Аз… аз не знаех, че…“
„Че ще умре ли? О, хайде, Теодора. Знаеше точно какво правим. Тя ти отне мъжа, ти ѝ отне живота. Поетично, нали? А сега пий.“
В сутерена Десислава изруга тихичко. „Това е по-сложно. Мрежова защита. Трябва ми повече време.“
„Нямаме повече време.“ каза Стефан, който слушаше разговора в слушалката си. Лицето му беше пепеляво. „Той току-що си призна. Той е накарал майка ми да намери лекар, който да фалшифицира смъртния акт.“
„Стефане, не!“ извика Асен, защото Стефан се беше насочил към стълбите.
„Той я кара да пие. Може да е отровено. Трябва да я измъкна!“
„Това е капан!“
Стефан не слушаше. Той изтича нагоре по стълбите, оставяйки Асен и Десислава в сутерена.
Точно когато Десислава извика „Влязох!“, а Стефан блъсна вратата на офиса, токът в цялата сграда угасна. Настъпи пълен мрак.
Чу се писъкът на Теодора. И после изстрел.
Глава 7: Изстрел в тъмното
Тъмнината беше абсолютна, гъста. Първият звук след писъка на Теодора беше трясък на счупено стъкло. Людмил беше реагирал инстинктивно.
„Мамо!“ извика Стефан в мрака.
„Стефане, бягай! Той има пистолет!“ изкрещя Теодора някъде от пода.
В сутерена Десислава гледаше лаптопа си, който светеше в тъмното, захранван от собствената си батерия. „Започвам изтеглянето. Но е бавно. Ще отнеме поне десет минути.“
„Нямаме десет минути.“ Асен надничаше към стълбището. „Това беше капан. Людмил е знаел, че ще дойдем.“
„Как е възможно?“
„Теодора.“ изръмжа Асен. „Тя е играла двойна игра през цялото време. Сигурно му е казала за Стефан. Подготвил е засада.“
Горе Стефан се беше свлякъл зад една колона. Не виждаше нищо.
„Много трогателно, Стефане.“ Гласът на Людмил дойде от другата страна на стаята. Той звучеше спокойно, развеселено. „Адвокатът-идеалист идва да спаси своята майка-предателка. Трябваше да се досетиш, че тя ще ми каже. Тя те обича, разбира се, но мрази Диана много повече.“
„Къде е тя? Какво ѝ направи?“
„Нищо. Все още. Куршумът беше за теб. Но ти беше бърз.“ Чу се тихо щракване. Людмил беше включил фенерчето на телефона си. Тънкият лъч светлина започна да обхожда стаята.
„Ти си мислиш, че си умен, нали?“ продължи Людмил. „Ти и онази малката, Мира. Мислите, че няколко стари документа ще ме спрат? Аз изградих тази империя от нищо, докато Диана и Асен си играеха на идеалисти. Аз поех риска. Аз взех заемите. Аз заслужавам всичко.“
Лъчът светлина се плъзна покрай Стефан. Той затаи дъх.
„Знаеш ли, майка ти беше по-лесна.“ каза Людмил, приближавайки. „Теодора. Тя беше толкова жадна за отмъщение, толкова лесна за манипулиране. Тя ми даде идеята за лекаря. Тя уреди всичко. И сега щеше да те предаде и теб, само за да гледа как дъщерята на Диана страда.“
„Лъжеш!“ извика Стефан, опитвайки се да определи местоположението му по гласа.
„Така ли?“ Людмил се изсмя. „Защо мислиш, че токът спря точно в този момент? Тя ми даде сигнал. Но ти развали всичко, като нахлу.“
В сутерена Десислава поклати глава. „Не. Това не е вярно. Аз прекъснах захранването. Когато влязох в сървъра, задействах защитата. Това беше единственият начин да спра дистанционното изтриване, което той беше стартирал. Той е знаел, че сме в системата.“
„Тогава трябва да се махаме.“ каза Асен. „Данните се теглят. Стефан е сам.“
„Вземи това.“ Десислава му подаде тежък външен харддиск. „Всичко се копира тук. Аз ще остана да следя процеса. Ако тръгнат насам, ще унищожа лаптопа. Ти изнеси това навън. Намери Мира. Дай ѝ го. Това е единственото копие.“
„Няма да те оставя.“
„Нямаш избор, Асен! Аз съм просто студентка. Ти си свидетел. А Стефан… той е там горе.“
Асен стисна диска и се втурна към стълбите.
Горе, лъчът светлина намери Стефан. Людмил вдигна пистолета.
„Край на играта, адвокате.“
В този момент Теодора, която лежеше ранена на пода, се хвърли напред и сграбчи глезена на Людмил.
„Не!“ изкрещя тя.
Людмил се спъна, изненадан. Пистолетът гръмна отново, но куршумът се заби в тавана.
Стефан не чакаше. Той скочи върху Людмил. Двамата мъже се строполиха на земята в ожесточена схватка. Пистолетът излетя от ръката на Людмил и се плъзна по бетонния под.
„Бягай, Стефане! Бягай!“ викаше Теодора.
Людмил беше по-силен. Той удари Стефан в лицето, обърна го и започна да го души.
Точно тогава Асен изскочи от стълбището. Видя пистолета, лежащ на няколко метра. Той се хвърли към него.
Людмил го видя. Пусна Стефан и също се хвърли към оръжието.
Двамата стигнаха до него едновременно. Чу се още един изстрел, приглушен, последван от стон.
За миг всичко утихна.
Стефан, задъхан, се надигна на лакти. Видя двата силуета на пода.
„Асен?“
Единият силует се размърда. Беше Людмил. Той се изправи бавно, държейки се за рамото.
Асен лежеше неподвижно.
„Глупак.“ изплю Людмил. „Всички сте глупаци. Идеалисти.“
Той вдигна пистолета и го насочи към Стефан.
„Сега ти.“
Изведнъж сградата оживя. Сирени прорязаха нощта. Ярки светлини нахлуха през счупените прозорци.
„Полиция! Хвърлете оръжието!“
Людмил замръзна. Погледна към пистолета, после към Стефан, после към прииждащите полицаи. С изражение на чиста омраза той пусна пистолета и вдигна ръце.
Стефан се втурна към майка си. Беше простреляна в крака, но жива.
„Защо, мамо? Защо го направи?“
Тя го погледна със сълзи. „Той лъжеше, Стефане. Аз не му дадох сигнал. Аз… аз прекъснах захранването от таблото, когато видях, че те е видял. Опитах се да те спася.“
Стефан погледна към вратата. В хаоса от полицаи, видя Десислава. Тя му кимна едва забележимо, стискайки раницата си. Данните бяха изтеглени.
Той се обърна към Асен. Лежеше в локва кръв.
„Дръж се, Асен. Помощта идва.“
Асен отвори очи. Усмихна се слабо. „Дискът…“ прошепна той. „Дадох го на Десислава. Пази Мира…“
Очите му се затвориха.
Глава 8: Съдебни битки и скрити завещания
Арестът на Людмил беше само началото.
Последвалите седмици бяха мъгла от полицейски разпити, болнични посещения и безкрайни срещи с адвокати. Асен беше оцелял, но на косъм. Куршумът беше засегнал бял дроб и той беше в медикаментозна кома. Теодора беше оперирана; кракът ѝ беше спасен, но тя беше изправена пред обвинения в съучастие.
Аз, Мира, бях в центъра на бурята. Харддискът, който Десислава беше измъкнала, беше бомба. Той съдържаше не само доказателствата за финансовите измами на Людмил – фалшивите заеми, офшорните сметки, източването на активи – но и нещо много по-лично.
Сред криптираните файлове открихме личното дигитално завещание на майка ми.
Тя го беше създала седмица преди смъртта си. В него тя не просто ми оставяше своя дял от компанията; тя описваше подробно престъпленията на Людмил, признаваше собствените си грешки, включително и лъжата, която беше съсипала Теодора, и оневиняваше Асен за повечето финансови решения, доказвайки, че подписите му са били фалшифицирани.
Но имаше и уловка.
За да вляза в сила, завещанието трябваше да бъде представено в съда заедно с доказателствата. А доказателствата бяха придобити незаконно.
Людмил, дори от ареста, беше наел най-скъпия екип от адвокати в страната. Тяхната стратегия беше ясна: да дискредитират всичко.
„Те ще твърдят, че данните от сървъра са „плод на отровното дърво“.“ обясни ми Стефан. Бяхме в неговата кантора, която сега се беше превърнала във военен щаб. Той куцаше леко от схватката, а лицето му беше изпито от умора. Той не само се бореше за мен, но и се опитваше да сключи сделка за майка си.
„Ако съдията изключи данните от сървъра, губим всичко.“ продължи той. „Записът от Теодора е силен, но неговите адвокати ще твърдят, че тя го е провокирала, че е била под натиск. Ще я представят като отмъстителна, нестабилна жена. Което, за съжаление, не е далеч от истината.“
„Значи сме дотук?“ Почувствах как отчаянието ме залива. „След всичко това?“
„Не.“ Десислава, която не беше спала от дни, вдигна глава от лаптопа си. „Има нещо друго. Всички тези заеми, които Людмил е взел… той е използвал обезпечение. Имоти.“
„Нашите имоти. Активите на компанията.“ каза Стефан.
„Не само.“ Десислава отвори нов файл. „Той е ипотекирал имот, който не е на фирмата. Личен имот на Диана. Имот, за който никой не знае.“
Тя показа снимка на стара, почти съборена къща в планински район.
„Това е безсмислено.“ казах аз. „Тази къща не струва нищо. Защо би я използвал като обезпечение за милионен заем?“
„Освен ако не е важна къщата, а това, което е под нея.“ каза Стефан, взирайки се в документите. „Това е… това е в район с концесия за добив. Людмил не е теглил заем срещу къщата. Той е използвал фалшифициран документ за собственост от Диана, за да докаже, че притежава земята, и е продал правата за добив на друга компания.“
„Това е двойна измама.“ прошепна Десислава. „Той е измамил не само банката, но и минната компания.“
„Това е нашата вратичка.“ Очите на Стефан светнаха. „Това няма нищо общо със сървърите. Това е отделна престъпна следа. Ако докажем, че подписът на Диана върху този документ за собственост е фалшив, цялата му защита се срива. Банката и минната компания ще се обърнат срещу него.“
„Но как да го докажем?“ попитах аз.
„Трябва ни оригиналният документ за собственост на Диана.“ каза Стефан. „Той трябва да е някъде. Нещо, което Людмил не е успял да намери.“
Замислих се. Майка ми. Нейните тайни. Къде би скрила нещо толкова важно?
Спомних си апартамента. Стерилният, скъп апартамент. Не, твърде очевидно.
Спомних си къщата на баба ми. Снимките…
„Баща ми.“ казах. „Мъжът, заради когото всичко е започнало. Кирил. И моят истински баща. Тя винаги говореше за него като за… грешка. Но какво ако не е било?“
Отидох при Стоянка. Баба ми беше приела децата ми като свои. Тя беше тази, която се грижеше за тях, докато аз се опитвах да разплета мрежата.
„Бабо,“ попитах я, „знаеш ли къде е гробът на баща ми?“
Тя ме погледна изненадано. „Разбира се, миличка. Той почина млад, малко след като ти се роди. Диана никога не те водеше там. Каза, че е твърде болезнено.“
Два дни по-късно бяхме в съда. Беше предварително изслушване за определяне на допустимостта на доказателствата. Адвокатите на Людмил бяха арогантни, сигурни в победата си.
„Ваша чест,“ говореше водещият адвокат, „обвинението базира целия си случай на незаконно придобити данни. Стажантката на господин Стефан е извършила престъпен хакерски акт. Искаме незабавно изключване на всички доказателства, придобити от сървърите на Арх-Строй.“
„И без тези доказателства,“ усмихна се той, „те нямат нищо. Само брътвежите на една уплашена жена и запис от отмъстителна престъпница.“ Той кимна към Теодора, която седеше на подсъдимата скамейка, изглеждайки съкрушена.
„Ваша чест,“ Стефан се изправи. „Защитата е права. Данните са компрометирани. Затова няма да ги използваме.“
В залата настъпи тишина. Адвокатите на Людмил се спогледаха объркано. Самият Людмил се намръщи.
„Вместо това,“ продължи Стефан, „бихме искали да представим доказателство по съвсем различен въпрос. Въпросът за системно фалшифициране на документи. По-конкретно, този документ.“
Той постави на масата стар, пожълтял нотариален акт.
„Това е оригиналният нотариален акт за имот в планината, собственост на покойната Диана. Както виждате, той е непокътнат и никога не е прехвърлян.“
Адвокатът на Людмил скочи. „Протестирам! Това е ирелевантно! Разглеждаме дело за убийство и финансова измама в компанията, не спор за имот.“
„Напротив, Ваша чест.“ Гласът на Стефан проряза залата. „То е напълно релевантно. Защото господин Людмил е използвал фалшива версия на този документ, за да изтегли заем от двадесет милиона лева и да продаде концесионни права, които не притежава. Това доказва модел на поведение. Това доказва измама, напълно отделна от данните на сървъра.“
Людмил пребледня.
„И къде намерихте този… документ?“ попита подигравателно адвокатът. „В някоя стара кутия?“
„Не.“ казах аз, изправяйки се от мястото си. Всички погледи се обърнаха към мен. „Намерих го в банкова касета. Касета, наета на името на баща ми. Мястото, където майка ми е крила най-ценните си неща в продължение на двадесет години.“
Блъфът беше огромен. Не го бяхме намерили в банкова касета.
Баба ми, Стоянка, ми го даде. Беше го пазила тя. Диана ѝ го беше дала преди десетилетия, казвайки: „Ако някога Теодора изпадне в беда, използвай това. Това е единственото нещо, което не успях да ѝ отнема.“
Това беше имот, който баба ми и дядо ми бяха оставили на двете си дъщери. Диана беше фалшифицирала подписа на Теодора, за да го вземе, и после, разкъсвана от вина, го беше скрила.
Людмил не знаеше това. Той просто беше намерил стар запис и беше решил, че имотът е на Диана.
В съдебната зала настъпи хаос. Адвокатите на Людмил трескаво шепнеха. Съдията удари с чукчето.
„Съдът ще приеме този документ. И ще разпореди незабавна графологична експертиза на подписа на господин Людмил върху документите за заем, свързани с този имот.“
Това беше краят. Людмил знаеше, че графологията ще го издаде.
Той ме погледна през залата. Това вече не беше поглед на арогантност. Беше поглед на чиста, неподправена омраза.
Глава 9: Цената на истината
Победата в съда не беше чиста. Беше кална, сложна и скъпа.
Представянето на нотариалния акт предизвика верижна реакция. Банката, измамена със заема от двадесет милиона, незабавно заведе граждански иск срещу Людмил. Минната компания направи същото. Защитата му се разпадна. Изправен пред неоспорими доказателства за фалшификация, в допълнение към записа, на който си признаваше, че е „помогнал“ на Диана да умре, Людмил беше осъден. Очакваше го дълъг престой в затвора за убийство, измама и редица финансови престъпления.
Но това не беше краят на историята. Беше краят само на една глава.
Истината, която излезе наяве, имаше своята цена.
Теодора. Майката на Стефан беше изправена пред собствения си ад. Тя беше сътрудничила. Тя беше носила микрофона. Но тя също така беше помогнала на Людмил да прикрие смъртта на сестра си. Стефан, като неин адвокат, успя да сключи сделка. Срещу пълни самопризнания и показания срещу лекаря, който беше фалшифицирал смъртния акт, тя получи условна присъда.
Но тя беше изгубила сина си.
Видях ги в коридора на съда след произнасянето на присъдата ѝ. Стефан стоеше до прозореца, гърбът му беше обърнат към нея.
„Стефане…“ прошепна тя.
„Не мога, мамо.“ Гласът му беше кух. „Аз съм адвокат. Разбирам закона. Но не мога да разбера теб. Ти си ми майка. И ти помогна… ти допринесе за смъртта на леля ми заради омраза на тридесет години.“
„Тя ми отне всичко!“ изплака Теодора.
„И ти ѝ отвърна по същия начин. Поздравления. Сега и двете сте загубили.“
Той се обърна и си тръгна. Теодора се свлече на пейката, съкрушена жена, която беше спечелила отмъщението си, но беше изгубила единственото, което имаше значение.
Асен. Той се събуди от комата седмица след присъдата. Беше герой. Беше поел куршум за Стефан. Но той също беше и съучастник. Знаел е за сенчестите сделки на Людмил години наред. Страхът му го беше направил мълчалив свидетел.
Посетих го в болницата. Той изглеждаше блед и крехък.
„Свърши ли?“ попита той.
„Да. Той е в затвора.“
„Добре.“ Той затвори очи. „Диана… тя щеше да се гордее с теб, Мира. Ти си по-силна, отколкото тя някога е била.“
„Ти си знаел, нали?“ попитах тихо. „За баща ми. За Теодора. За всичко.“
Асен отвори очи. Те бяха пълни с тъга. „Знаех, че има тъмна тайна. Диана беше най-добрият и най-лошият човек, когото познавах. Тя беше разкъсвана от вина. Опита се да ми каже няколко пъти. Но аз не исках да слушам. Бях твърде зает да се опитвам да спася компанията. Или може би просто бях твърде зает да спасявам себе си.“
Той също трябваше да плати цена. Съгласи се да свидетелства срещу всички банкови служители и чиновници, които Людмил беше подкупил. В замяна получи имунитет, но бизнес репутацията му беше унищожена. Той беше разорен.
Десислава. Младата студентка по право беше звездата на процеса. Нейната работа по дигиталните архиви, макар и незаконна, беше това, което ни даде картата. Тя получи предложение за работа от най-голямата адвокатска кантора в града.
Тя го отказа.
„Видях какво правят тези кантори.“ каза ми тя, докато пиехме кафе след всичко. „Те защитават хора като Людмил. Аз ще остана при Стефан. Ако той реши да запази кантората си.“
„А ти? Ти си трети курс.“
„Ще се дипломирам. А дотогава ще работя, за да платя заема за жилището, което родителите ми изтеглиха, за да мога да уча. Но знам какво искам да правя. Искам да се боря за хора като теб.“
И накрая, аз. Мира.
Наследих дяла на майка ми в Арх-Строй Инвест. Но това, което наследих, беше една руина. Компанията беше фалирала, затънала в дълговете, които Людмил беше натрупал. Милионите бяха изчезнали в офшорни сметки, които никога нямаше да бъдат възстановени.
От бездомна майка станах наследница на фалирала империя.
Иронията беше жестока.
Но аз имах нещо, което Людмил нямаше. Имах нотариалния акт за планинския имот. Имах дигиталното завещание на майка ми.
Глава 10: Ново начало
Шест месеца по-късно седях в малък апартамент под наем. Беше чист, светъл и мой. Ани и Мартин играеха на пода с евтини дървени играчки. На масата до мен имаше учебници.
Бях се записала в университета. Вечерен курс по бизнес администрация.
Не станах богата. Далеч не.
Трябваше да продам планинския имот. Парите, които получих, бяха достатъчни, за да покрия най-неотложните дългове на компанията, останали след фалита, и да ми остане малко, за да започна отначало. Апартаментът на Диана, мястото на тайните, беше върнат на собствениците.
Стефан беше затворил кантората си. Не можеше повече да гледа мястото, което му напомняше за предателството на майка му. Той прие предложение да преподава право в университета. Понякога се виждахме в коридорите. Кимвахме си – двама оцелели, свързани с трагедия, която все още беше твърде прясна.
Теодора беше изчезнала. След присъдата си тя продаде всичко и замина. Никой не знаеше къде.
Асен беше напуснал страната, веднага щом се възстанови. Чух, че се опитва да започне малък бизнес някъде в Южна Америка, далеч от всичко.
Един ден получих пакет по пощата. Без обратен адрес. Вътре имаше само една USB памет и бележка.
„Майка ти искаше да имаш това. Аз бях слаб, но тя беше силна. Не повтаряй нашите грешки. – А.“
Сложих паметта в лаптопа. Беше видео.
Този път не беше Диана. Беше Асен, заснет малко преди събитията. Той говореше с Диана. Камерата беше скрита.
„Трябва да ѝ кажем, Диана!“ викаше той. „Трябва да кажем на Мира! Людмил знае, че тя е в беда. Той ще я използва!“
„Не!“ Гласът на майка ми беше твърд. „Ако тя знае, тя е в опасност. По-добре да ме мрази и да е жива, отколкото да ме обича и да е мъртва. Аз забърках тази каша. Аз ще я почистя. Аз ще го унищожа, Асен. Дори това да ме убие.“
„Той ще те убие, Диана!“
„Тогава ще ме убие. Но ще се погрижа да остави следа. Ще се погрижа Мира да получи това, което ѝ се дължи. Дори да е само истината.“
Изключих видеото. Сълзите се стичаха по лицето ми.
Тя не е била жертва. Не напълно. Тя е била боец. Тя е направила ужасни грешки, породени от гордост, любов и ревност, но в края… тя беше избрала мен. Тя беше планирала всичко. Беше знаела, че Стефан е ключът. Беше знаела, че Асен е слаб. Беше знаела, че аз ще се боря.
Погледнах към децата си. Те се смееха.
Загубих работата си. Загубих дома си. Загубих майка си.
Но намерих истината. Намерих силата си. И намерих бъдещето си.
Взех учебника по счетоводство и го отворих. Имаше толкова много за учене.