Месец. Точно тридесет и един дни, откакто светът ми се срути. Тридесет и един дни, откакто сърцето на съпруга ми Стефан, едва на четиридесет и две, просто спря. Лекарите го нарекоха масивен инфаркт. Неочакван. Внезапен. За мен беше краят на всичко. Къщата, която бяхме строили заедно, изведнъж се превърна в огромен, празен мавзолей, отекващ от тишина и спомени. Всеки ъгъл, всяка вещ, дори прашинките, танцуващи в слънчевите лъчи, крещяха неговото отсъствие.
Синът ни Михаил, който учеше право в университета, се прибра за няколко седмици. Опитваше се да бъде силен заради мен, да поеме контрола, да говори с адвокати и роднини, но виждах болката в очите му. Виждах как образът на непоклатимия му баща се разпадаше пред него, оставяйки го объркан и уплашен.
Аз самата се движех като сомнамбул. Дните се сливаха в сива, безформена маса от скръб. Отказвах да прибера вещите на Стефан. Костюмите му висяха в гардероба, сякаш всеки момент щеше да се върне и да облече един от тях. Телефонът му стоеше на нощното шкафче, безмълвен свидетел на последния му дъх. Бях го заредила няколко пъти, без ясна причина. Може би от ирационалната надежда, че ще светне с негово съобщение от някъде, отвъд.
Вчера вечерта, докато седях в полумрака на хола, вслушана в тиктакането на стенния часовник, което кънтеше като удари на чук, телефонът на Стефан изсветля. Вибрацията му върху дървената повърхност прозвуча като изстрел в тишината. Сърцето ми подскочи. Беше известие. Не повикване, не съобщение от приятел. Известие от банката.
Ръцете ми трепереха, докато го взимах. Пръстите ми едва се подчиняваха, докато отключвах екрана с неговия код – рождената дата на Михаил. Съобщението беше кратко, делово и абсолютно невъзможно.
„Успешно плащане с карта **** **** **** 1024. Сума: 240 лева. Търговец: Хотел ‘Шепот на хълма’.“
Времето спря. Прочетох го отново. И отново. Плащане. Преди минути. С картата на мъртъв човек. Сърцето ми заблъска в гърлото ми, заплашвайки да ме задуши. Това беше невъзможно. Картата беше в портфейла му, а портфейлът беше в чекмеджето, точно до мен. Отворих го с рязко движение. Картата си беше там. Дебитна карта, свързана със сметката, която използвахме за ежедневни разходи.
Как? Кой? В главата ми нахлу вихрушка от безумни обяснения. Грешка на банката? Технически срив? Кражба на данни? Но плащането беше направено преди минути. За хотелска стая. Мисълта беше толкова абсурдна, толкова налудничава, че за миг ми се стори, че сънувам кошмар.
Но нещо в мен, някакъв първичен инстинкт, надделя над шока. Гняв. Студен, разяждащ гняв започна да пълзи по вените ми, измествайки скръбта. Някой се гавреше с паметта на съпруга ми. Някой използваше смъртта му.
Без да мисля повече, грабнах ключовете за колата. Не се преоблякох, не си сресах косата. Просто изхвърчах навън в нощта, облечена с домашния си анцуг и единствената мисъл, пулсираща в съзнанието ми: да стигна до този хотел. „Шепот на хълма“. Знаех го. Беше малък, дискретен хотел в покрайнините, известен с това, че предлагаше анонимност. Място за тайни срещи. Място за скрити животи.
Карах като луда, без да усещам педалите под краката си, без да виждам улиците. Пред очите ми беше само съобщението от банката. Всяка една дума беше като нажежено желязо върху душата ми. Кой би посмял? Кой би извършил такова светотатство?
Когато пристигнах, хотелът беше почти тъмен. Само няколко прозореца светеха в мека, приглушена светлина. Паркирах колата рязко и се втурнах към рецепцията. Младият мъж зад гишето ме погледна изненадано.
„Извинете,“ гласът ми трепереше от усилието да го контролирам. „Преди малко е направена резервация. Платена е с карта на името на Стефан.“
Служителят повдигна вежди. „Съжалявам, госпожо, но не мога да ви дам такава информация. Поверителност на клиентите.“
„Той е мой съпруг,“ изсъсках, а думите заседнаха в гърлото ми. „И е мъртъв от един месец.“
Очите на момчето се разшириха от ужас. Той запелтечи нещо неразбираемо и започна трескаво да щрака по клавиатурата. След секунди, които ми се сториха цяла вечност, той вдигна поглед, пребледнял като платно.
„Стая 207,“ прошепна той. „Плащането току-що беше потвърдено онлайн. Гостът трябва да е пристигнал преди броени минути.“
Не му благодарих. Не казах нищо повече. Обърнах се и се затичах към стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж. Сърцето ми биеше до пръсване. На втория етаж коридорът беше тих и обвит в полумрак. 203, 204, 205… Ето я. 207. Вратата беше леко открехната. Отвътре се процеждаше тънка ивица светлина и тих говор.
Забавих ход, превръщайки се в сянка. Приближих се безшумно, затаила дъх. Чувах глас. Женски глас. Говореше по телефона, тонът ѝ беше нисък и напрегнат, но всяка дума достигаше до мен с кристална яснота.
Замръзнах, когато чух това:
„Да, знам, че е рисковано. Но трябваше да го направя. Парите са почти на привършване, а обещанията на Стефан вече не струват нищо. Той ми остави само проблеми. Трябва да взема онези документи от сейфа, преди жена му да ги намери. Тя не бива да разбира за нищо. Особено за другия бизнес. И за дълговете към Красимир…“
Глава 2: Разбити илюзии
Думите увиснаха в тихия коридор като присъда. „Обещанията на Стефан“. „Другият бизнес“. „Дълговете към Красимир“. Всяка фраза беше пирон, забиван в ковчега на моя четиринадесетгодишен брак. Свят, който смятах за стабилен и сигурен, се пропукваше под краката ми, разкривайки бездънна пропаст от лъжи.
Гняв, по-горещ и по-силен от скръбта, изригна в мен. Без да се замисля, без да се страхувам, бутнах вратата с всичка сила. Тя се отвори с трясък и се удари в стената.
Жената в стаята изпищя и изпусна телефона си. Беше млада, може би малко над тридесетте, облечена в скъп копринен халат, който очевидно не беше хотелски. Косата ѝ беше разпиляна, а в очите ѝ се четеше паника. Стаята беше стандартна, безлична, но на нощното шкафче до леглото стоеше отворена бутилка скъпо шампанско и две чаши. Едната беше празна.
Тя ме гледаше с широко отворени очи, неспособна да проговори.
„Коя си ти?“, изрекох аз, а гласът ми беше дрезгав, непознат.
„Аз… аз…“, запелтечи тя, отстъпвайки назад.
„Не ме интересува коя си!“, прекъснах я аз, пристъпвайки в стаята. Вратата се затвори зад мен с глух звук. „Какво знаеш за съпруга ми? Какво е това за друг бизнес? Кой е Красимир?“
Тя се сви, сякаш думите ми бяха физически удари. „Моля ви, не знам за какво говорите.“
Приближих се на сантиметри от лицето ѝ. Усещах парфюма ѝ, сладникав и тежък. „Чух те. Чух всяка дума. Използвала си картата на мъртвец, за да дойдеш тук и да говориш за документите му. За дълговете му!“
Внезапно в очите ѝ се появи проблясък на предизвикателство. Паниката отстъпи място на нещо друго – може би отчаяние. „Ти не знаеш нищо!“, каза тя, а гласът ѝ придоби сила. „Мислиш си, че познаваш Стефан? Мислиш си, че си имала перфектния брак с перфектния мъж? Ти си живяла в една красива лъжа, която той построи за теб, докато аз бях тази, която се справяше с истинските му проблеми!“
Смехът, който се изтръгна от гърдите ми, беше истеричен и горчив. „Ти? Ти си била просто любовницата му!“
„Бях много повече!“, извика тя. „Аз бях негов партньор! Аз бях човекът, на когото той споделяше страховете си! Страховете от фалит, страховете от хора като Красимир, които щяха да го унищожат! А ти? Ти беше заета да избираш нови пердета за къщата си, без да имаш и най-малка представа, че тази къща е построена върху планина от дългове и рисковани сделки!“
Думите ѝ ме заляха като ледена вълна. Фалит. Дългове. Красимир. Името се заби в съзнанието ми. Никога не го бях чувала. Стефан управляваше успешна строителна фирма. Поне така си мислех. Винаги имаше пари. Живеехме добре, Михаил учеше в престижен университет, пътувахме. Никога не е имало и намек за финансови проблеми.
„Лъжеш“, прошепнах, но без увереност.
„Така ли?“, подигравателно попита тя. Името ѝ, както по-късно щях да науча, беше Лилия. „Попитай брат му. Попитай Пламен. Той винаги е знаел, че Стефан се движи по ръба. Завиждаше му за успеха, но в същото време се страхуваше от риска, който поемаше.“
Пламен. Братът на Стефан. Отношенията им винаги бяха сложни. Пламен беше по-големият, но винаги в сянката на по-успешния си и харизматичен брат. Усещах напрежението между тях, но го отдавах на обикновена братска конкуренция.
„Какви документи?“, попитах, връщайки се към причината да съм тук. „Какви документи търсиш в сейфа?“
Лилия се поколеба за миг. Погледна към телефона си на пода, сякаш обмисляше дали да не повика помощ. Но видя нещо в очите ми и разбра, че няма да си тръгна.
„Договори“, каза тя неохотно. „Договори за заем. Записи на разговори. Доказателства. Стефан ги пазеше като застраховка. Красимир не е човек, с когото можеш да се шегуваш. Той даде на Стефан огромна сума пари за един проект, който се провали. Проект, за който ти не знаеш нищо. И сега си иска парите обратно. С лихвите.“
Стомахът ми се сви на топка. Картината, която тя рисуваше, беше грозна, плашеща и толкова далеч от моя подреден свят. Моят съпруг, човекът, с когото бях споделяла леглото си, се оказа непознат. Двойствен живот, тайни сделки, любовница, която знаеше повече за него от собствената му съпруга.
„Защо използва картата му?“, попитах, а гласът ми беше празен.
„Защото нямам други пари!“, извика тя, а в гласа ѝ се долови нотка на истерия. „Всичко, което имах, отиде в този проклет проект! Стефан ми обеща, че ще се погрижи за мен, че ще напусне теб, че ще започнем отначало! Но той умря! И ме остави сама да се справям с всичко това!“
Думите „ще напусне теб“ прокънтяха в главата ми. Не беше просто афера. Било е план. Цял един нов живот, построен върху руините на моя.
Не издържах повече. Обърнах се и излязох от стаята, без да кажа и дума. Оставих я там, сред безпорядъка на разкритата ѝ тайна. Слязох по стълбите като робот, минах покрай ужасения рецепционист и излязох в студената нощ. Светът се въртеше около мен. Образът на моя съпруг – любящ, грижовен, успешен – се разпадна на хиляди парченца. На негово място стоеше лъжец, измамник, страхливец, който беше избягал от проблемите си чрез смъртта, оставяйки мен и сина ми да се справяме с последствията.
Прибрах се вкъщи, в къщата, която вече не усещах като моя. Качих се в кабинета на Стефан – стая, в която рядко влизах. Винаги беше неговата територия. Включих лампата. Всичко беше подредено, както винаги. Скъпи писалки, кожена подвързия на бюрото, снимки в рамки – на мен и Михаил, на нас тримата от последната ни ваканция. Фалш. Всичко беше фалш.
Погледът ми се спря на голямата, тежка картина на стената. Пейзаж, който той беше купил преди години. Винаги ми се беше струвала твърде мрачна за този кабинет. Приближих се до нея и я докоснах. Пръстите ми усетиха нещо твърдо зад платното. Свалих я от стената.
Зад нея имаше вграден сейф.
Глава 3: Кутията на Пандора
Сейфът беше малък, метален и изискваше цифров код. Сърцето ми отново заблъска силно. Какъв би могъл да бъде кодът? Пробвах рождената си дата. Грешка. Рождената дата на Михаил. Грешка. Нашата годишнина. Грешка.
След всеки неуспешен опит, малка червена лампичка примигваше подигравателно. Отчаянието започна да ме завладява. Бях толкова близо. Документите, за които говореше Лилия, сигурно бяха вътре. Ключът към целия този кошмар.
Седнах на стола на Стефан, оглеждайки кабинета за вдъхновение. Погледът ми се плъзгаше по рафтовете с книги – предимно бизнес литература и няколко криминални романа. Нищо. После се спрях на снимките. Една от тях беше по-стара, от самото начало на връзката ни. Бяхме на планина, на едно специално за нас място, където той ми беше предложил брак. Спомних си датата. 15.08. Денят на Голяма Богородица. Той винаги казваше, че това е нашата щастлива дата.
Върнах се до сейфа, пръстите ми трепереха. Въведох 150898, годината, в която се случи. Зелена светлина. Щракване. Вратата се открехна.
За момент просто стоях и гледах. Страхувах се да отворя тази кутия на Пандора. Знаех, че щом го направя, връщане назад няма да има. Животът ми, такъв, какъвто го познавах, щеше да изчезне завинаги. Но алтернативата – да живея в неведение, в лъжа – беше още по-ужасяваща.
Поех си дълбоко дъх и отворих вратата докрай.
Вътре нямаше пари в брой, нито бижута. Имаше само папки. Няколко дебели папки и един малък, черен бележник. Взех най-горната папка и я отворих на бюрото. Заглавието на първия документ ме накара да ми прилошее.
„Договор за заем.“
Заемателят беше Стефан. Кредиторът беше фирма с непознато име – „Кронос Инвест“. А сумата… Сумата беше седемцифрена. Датата беше отпреди осемнадесет месеца. Лихвата беше астрономическа. Като обезпечение беше посочена не само фирмата му, но и къщата. Нашата къща. Подписът на Стефан беше там, ясен и уверен. Но моят липсваше. Той беше ипотекирал дома ни без мое знание.
Прелистих нататък. Имаше още договори. Един след друг, всеки за огромна сума, всеки с все по-тежки условия. Всички бяха с „Кронос Инвест“. После видях името на управителя на тази фирма. Красимир.
Продължих да ровя. В следващата папка имаше документи за регистрация на друга фирма. „Съншайн Пропъртис“. В нея Стефан беше съдружник с… Лилия. Това беше техният „друг бизнес“. Проект за изграждане на луксозен ваканционен комплекс на морето. Разгледах плановете, разрешителните. Изглеждаше мащабно, амбициозно. И очевидно, напълно провалено. Имаше писма от подизпълнители, заплашващи със съд за неизплатени суми. Искания за неустойки. Уведомления за просрочени плащания към банката, отпуснала им първоначален кредит за закупуване на земята.
И тогава го видях. Малкият черен бележник. Отворих го. Вътре, с нервния почерк на Стефан, бяха записани неща, които не бяха предназначени за чужди очи. Беше нещо като дневник на отчаянието му.
„Красимир отново се обади. Иска си парите. Заплашва ме. Казва, че знае къде учи Михаил. Че знае навиците на Ана. Страх ме е.“
„Лилия не разбира. Мисли, че всичко ще се оправи. Че ще намерим нов инвеститор. Тя не познава Красимир. Той не е инвеститор. Той е лешояд.“
„Трябваше да се спра. Трябваше да се задоволя с това, което имах. Но Пламен… погледът му. Вечната му насмешка, че съм просто късметлия. Исках да му докажа. Да докажа на всички, че мога да построя империя. Сега строя само гроб.“
„Говорих с адвоката си, с Димитър. Опитах се да му намекна, но без да разкрия всичко. Той ме посъветва да бъда предпазлив. Късно е за предпазливост.“
Сълзите капеха по страниците, размазвайки мастилото. Болката беше неописуема. Не беше само болка от предателството. Беше и съчувствие към този измъчен, уплашен човек, когото не познавах. Човек, който се е усмихвал на вечеря, докато е носел тази непосилна тежест. Инфарктът му вече не изглеждаше толкова „неочакван“. Вероятно сърцето му просто не е издържало на напрежението и страха.
В този момент вратата на кабинета се отвори. Беше Михаил. Очите му бяха подпухнали от сън, но веднага се ококориха, виждайки хаоса от документи на бюрото и изражението на лицето ми.
„Мамо? Какво става? Какво е всичко това?“
Погледнах го. Моето момче. Вече не беше момче, а млад мъж, който следваше право, защото се възхищаваше на баща си и на неговата способност да „строи светове“, както сам казваше. Как можех да му кажа, че светът, построен от баща му, е бил пясъчен замък, който всеки момент щеше да бъде отнесен от вълната?
Нямах избор. Той трябваше да знае. Вече не бяхме само семейство, потънало в скръб. Бяхме семейство в опасност.
Посочих му стола срещу мен. „Седни, Михаил. Трябва да ти разкажа нещо за баща ти.“
Разказах му всичко. За известието от банката, за хотела, за Лилия, за сейфа, за дълговете, за заплахите. С всяка моя дума лицето му се променяше. Неверието премина в гняв, гневът в болка, а болката в студена, твърда решителност, която не бях виждала досега. Той не заплака. Просто стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
Когато свърших, в стаята се възцари тежка тишина.
„Красимир“, каза той накрая, а гласът му беше нисък и леден. „Ще проверя това име. Ще проверя и фирмата му. Ще проверя всичко. В университета имаме достъп до правни и търговски регистри. Ще разбера кой е този човек.“
В този момент на вратата се позвъни. Беше късно. Кой би могъл да бъде? Погледнахме се с Михаил. Бавно се изправих и отидох да отворя.
На прага стоеше Пламен. Изглеждаше притеснен, но в очите му имаше и нещо друго. Алчност.
„Ана, съжалявам, че идвам толкова късно“, каза той с престорено загрижен тон. „Но се чух с едни хора… Трябва да поговорим за фирмата на брат ми. Спешно е.“
Глава 4: Вълк в овча кожа
Поканих Пламен да влезе, макар всяка клетка в тялото ми да крещеше да му затръшна вратата пред лицето. Думите на Лилия и записките на Стефан отекваха в главата ми. Пламен знаеше. Може би не всичко, но знаеше достатъчно.
Той влезе в хола, оглеждайки се, сякаш оценяваше имуществото. Михаил слезе по стълбите и застана до мен, кръстосал ръце пред гърдите си. Погледът, който размени с чичо си, беше студен.
„Какво има, чичо?“, попита Михаил с тон, който не предполагаше любезности.
Пламен се намръщи леко, изненадан от враждебността. „Михаил. Тъкмо щях да кажа на майка ти. Работата е сериозна. Няколко от големите договори на фирмата са пред провал. Партньорите са разбрали, че Стефан го няма, и са притеснени. Ако не се намесим веднага, всичко, което брат ми е градил, ще се срине.“
„Да се намесим?“, попитах аз, като се опитвах да запазя гласа си спокоен. „Какво точно имаш предвид?“
„Аз мога да поема нещата“, заяви той. „Познавам бизнеса. Работил съм със Стефан в началото, преди… преди пътищата ни да се разделят. Мога да говоря с хората, да ги успокоя. Но за целта ми трябва достъп. Трябва ми пълномощно от теб, Ана, като негова наследница, за да управлявам фирмените дела, докато всичко се уреди.“
Лъжеше. Усещах го. Думите му бяха гладки, отрепетирани, но очите му шареха нервно. Той не искаше да спасява фирмата. Искаше да я завладее.
„Не мисля, че това ще е необходимо“, отвърна Михаил, преди аз да успея да кажа каквото и да било. „Майка ми има адвокат. Господин Димитър, семейният ни приятел. Той ще се погрими за всичко.“
При споменаването на името на Димитър, Пламен леко се напрегна. „Димитър е добър адвокат по семейни дела. Но тук говорим за едър бизнес. За милиони. Трябва човек отвътре. Човек, който разбира… нюансите.“
„Като например дълговете към Красимир ли?“, попитах аз тихо.
Изражението на Пламен се промени. Само за миг, но беше достатъчно. Маската на загрижения роднина се пропука и под нея видях хищник. Той беше шокиран, че знам това име.
„Не знам за какво говориш“, каза той твърде бързо. „Никога не съм чувал за такъв човек.“
„Странно“, продължих аз, усещайки как силата се връща в мен. „Защото съпругът ми е писал за теб в бележника си. Писал е как си му се подигравал, как си го карал да поема все по-големи рискове, само за да ти докаже, че е по-добър. Знаел си, че се е забъркал с опасни хора, нали?“
Пламен пребледня. „Това са глупости! Стефан е бил под огромен стрес! Сигурно не е знаел какво пише! Аз само се опитвах да му помогна, да го предпазя!“
„Като му искаш фирмата веднага след смъртта му ли?“, изсмя се горчиво Михаил. „Много трогателна загриженост.“
Напрежението в стаята стана почти физическо. Пламен разбра, че е загубил инициативата. Разбра, че знаем повече, отколкото е предполагал.
„Вие не разбирате!“, извика той, губейки самообладание. „Тази фирма е обречена! Стефан я е източил! Взел е огромни заеми! Аз се опитвам да спася каквото е останало! За вас! За Михаил!“
„Ще се оправим и без твоята помощ“, казах аз твърдо. „А сега, ако обичаш, напусни дома ми.“
Той ме изгледа с чиста, неподправена злоба. „Ще съжаляваш за това, Ана. И двамата ще съжалявате. Когато кредиторите почукат на вратата ти, не ме търси за помощ.“
С тези думи той се обърна и излезе, тръшвайки вратата след себе си.
Останахме сами с Михаил в тишината. Бяхме отблъснали първата атака, но знаехме, че това е само началото.
На следващата сутрин се свързах с Димитър. Той беше приятел на семейството от години, почтен и умен човек, на когото вярвахме. Поканих го вкъщи, защото не исках да обсъждаме тези неща в офиса му.
Когато пристигна, аз му показах всичко. Папките от сейфа, бележника на Стефан. Разказах му за Лилия, за заплахите, за посещението на Пламен.
Димитър слушаше внимателно, лицето му ставаше все по-мрачно с всяка моя дума. Той прегледа договорите за заем, клатейки глава.
„Ана, това е много лошо“, каза той накрая. „Този Красимир… фирмата му „Кронос Инвест“ е регистрирана на офшорна дестинация. На практика е фирма-фантом, използвана за пране на пари и лихварство в големи мащаби. Стефан е попаднал в капана на хищник. Тези договори са юридически бронирани. Ще бъде почти невъзможно да се оспорят.“
„А къщата?“, попитах със свито сърце. „Наистина ли може да я вземе?“
Димитър въздъхна тежко. „Ипотеката е вписана. Ако заемите не бъдат обслужени, той има пълното право да предприеме действия. А сумите са огромни. Фирмата на Стефан, дори и да е на печалба, няма как да генерира такъв поток, за да покрие вноските.“
Светът ми се завъртя. Рискът да загубим дома, в който беше израснал синът ми, в който бяха всичките ми спомени, беше реален.
„Какво да правим?“, попитах отчаяно.
„Първо, трябва да действаме бързо“, каза Димитър, а в гласа му се появи стоманена нотка. „Трябва официално да те обявим за управител на фирмата като наследник. Това ще блокира всякакви опити на Пламен да се намеси. Второ, ще поискам пълна финансова ревизия на компанията. Трябва да знаем точното състояние – активи, пасиви, реални договори, скрити задължения. Трето, трябва да проучим този Красимир. Да намерим слабото му място. Хора като него винаги оставят следи.“
Докато говореше, Михаил влезе в стаята с лаптопа си.
„Намерих нещо“, каза той. „Красимир. Има няколко статии за него от преди години. Свързан е с няколко фалирали строителни фирми. Схемата винаги е една и съща. Влиза като „инвеститор“, предлага бързи пари, след което източва фирмата и я оставя в банкрут, прибирайки активите чрез свързани с него дружества. Но има и нещо друго. Преди няколко години е бил съден. За изнудване. Обвинението е паднало поради „липса на доказателства“. Свидетелят се е отказал от показанията си в последния момент.“
Димитър кимна. „Това е нашият човек. Страх. Той управлява чрез страх. Заплахите към Стефан не са били празни приказки.“
„Има и още нещо“, добави Михаил. „Проверих и фирмата „Съншайн Пропъртис“. Тази на баща ми и Лилия. Земята, която са купили, е била общинска. Продадена е на търг на много занижена цена. Имало е скандал, но е бил потулен. Името на един от общинските съветници, гласувал „за“ сделката, се споменава и в една от статиите за Красимир.“
Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат, разкривайки грозна картина на корупция, измама и изнудване. Стефан не просто беше направил лоши бизнес сделки. Той беше навлязъл в свят, който не разбираше, свят на сенчести фигури и престъпни схеми.
„Трябва да намерим Лилия“, казах аз. „Тя е ключът. Тя е била партньор на Стефан. Тя сигурно знае повече. Може би тя е нашият свидетел, който няма да се откаже.“
Димитър ме погледна сериозно. „Възможно е. Но също така е възможно тя да се опита да спаси собствената си кожа, като се споразумее с Красимир. Не можем да ѝ вярваме, Ана.“
Знаех, че е прав. Но нямахме друг избор. Бяхме в окото на бурята и единственият път навън беше напред, през най-тъмната ѝ част.
Глава 5: Първият удар
В следващите дни къщата ни се превърна в боен щаб. Димитър работеше почти денонощно, ровейки се в документацията на фирмата на Стефан. Михаил прекарваше часове пред лаптопа, проследявайки всяка дигитална следа, свързана с Красимир и неговите многобройни фирми-фантоми. Аз се опитвах да бъда връзката между тях, като едновременно с това се борех със собствените си демони – скръбта, гнева, чувството за предателство.
Първата стъпка, както посъветва Димитър, беше да поема официално управлението на „Строй Инвест“. Това се оказа по-трудно от очакваното. Пламен беше задействал своите контакти. Оспори завещанието на Стефан, твърдейки, че брат му не е бил с ума си в последните месеци и е бил подведен. Заведе дело, с което искаше назначаването на временен синдик на фирмата – себе си, разбира се.
„Това е тактика за протакане“, обясни ми Димитър по телефона, гласът му беше напрегнат. „Иска да ни върже ръцете, да парализира фирмата, докато Красимир не си прибере своето. Двамата със сигурност работят заедно.“
Съдебните дела бяха бавни и мъчителни. Адвокатът на Пламен беше хлъзгав и безскрупулен тип, който сипеше инсинуации в съдебната зала. Намекваше за моята „емоционална нестабилност“ след смъртта на съпруга ми, за липсата ми на бизнес опит. Представяше Пламен като единствения спасител на наследството на брат му. Беше унизително. Всяко заседание беше като публично разголване, като поредното оскверняване на паметта на Стефан, колкото и опетнена да беше тя вече.
Междувременно, натискът от страна на Красимир започна. Първоначално беше под формата на официални уведомителни писма от адвокатската му кантора. Искания за незабавно изплащане на просрочените вноски по заемите. Сумите бяха стряскащи.
След това нещата станаха по-лични. Започнаха телефонни обаждания в късните часове на нощта. Мъжки глас, който не казваше нищо, само дишаше тежко в слушалката. Колата ми осъмна една сутрин с две нарязани гуми. Това бяха предупреждения. Ясни и недвусмислени.
Михаил беше бесен. Искаше да отидем в полицията.
„И какво ще им кажем?“, попита го Димитър по време на една от нашите вечерни срещи. „Че някой ни диша в телефона и ни реже гумите? Нямаме доказателства, че е Красимир. Той е твърде умен за това. Ще го отрече и само ще го провокираме да стане по-агресивен. Трябва да бъдем по-умни от него.“
Усещах как стените се свиват около нас. Финансовата ревизия потвърди най-лошите ни страхове. Фирмата беше силно задлъжняла не само към Красимир, но и към банки и доставчици. Стефан беше използвал парите от „Строй Инвест“, за да финансира рискования проект с Лилия, оставяйки основния си бизнес в окаяно състояние.
В един отчаян момент се свързах с майката на Стефан и Пламен, Мария. Възрастна жена, сломена от смъртта на единия си син и объркана от действията на другия. Надявах се тя да успее да вразуми Пламен.
„Той не ме слуша, Ана“, проплака тя по телефона. „Казва, че ти и момчето искате да му отнемете това, което му се полага. Че Стефан винаги е имал всичко, а той нищо. Говори неща, които не разбирам… за стари дългове, за обещания. Сякаш е друг човек.“
Разговорът само потвърди подозренията ми. Завистта на Пламен беше дълбока, гнила, трупана с години. Сега, след смъртта на брат му, той виждаше своя шанс да вземе реванш.
Най-тежкият удар обаче дойде от място, от което не го очаквах. Един следобед на вратата се появи призовкар. Носеше запорно съобщение. Банката, от която бяхме взели ипотечен кредит за къщата преди години – кредит, който обслужвахме редовно – беше обявила цялото задължение за предсрочно изискуемо.
Бях в шок. Обадих се на Димитър, гласът ми трепереше.
„Как е възможно? Не сме просрочвали нито една вноска!“
„Ще проверя“, каза той. След час ми се обади отново, гласът му беше мрачен. „Има клауза в договора за ипотека, която повечето банки слагат. Ако кредитополучателят почине, банката има право да поиска пълно погасяване на кредита от наследниците, ако прецени, че те са с влошена кредитоспособност. Някой им е подал информация. Запознал ги е със състоянието на фирмата, с делата, които водим. Някой иска да ни изхвърли на улицата.“
Нямаше нужда да казва кой е този „някой“. Пламен или Красимир. Или и двамата.
Седнах на стълбите в хола, държейки запорното съобщение в ръце. Това беше домът ми. Мястото, където бях отгледала сина си. Стените пазеха смеха ни, сълзите ни, живота ни. А сега непознати хора в костюми заплашваха да ми го отнемат заради тайните на мъжа, когото бях обичала.
Това беше моментът, в който отчаянието можеше да ме погълне. Но тогава погледнах снимката на стената – аз, Стефан и малкият Михаил на плажа, строим пясъчен замък. Спомних си думите на сина ми – че баща му „строеше светове“. Може би неговият свят се беше оказал илюзия, но аз нямаше да позволя да разрушат и моя.
Станах. Гневът ми беше студен и бистър като лед. Те бяха ударили по дома ми, по сигурността на детето ми. Това беше грешка. Бяха събудили нещо в мен, което не подозираха, че притежавам.
Взех телефона. Имах само един ход. Един рискован, отчаян ход. Трябваше да намеря Лилия. Имах нужда от съюзник, дори и този съюзник да беше жената, която беше спала със съпруга ми и беше част от причината за целия този хаос. В този момент тя беше единственият човек, който се страхуваше от Красимир толкова, колкото и аз. А общият враг понякога създава най-силните съюзи.
Глава 6: Неочакван съюзник
Да намеря Лилия се оказа по-лесно, отколкото предполагах. Михаил, с уменията си, които вече далеч надхвърляха университетските задачи, успя да проследи дейността на кредитната карта на Стефан. След нощта в хотела, картата беше използвана още веднъж – за плащане на сметка в малко кафене в друг квартал. Това ни даде отправна точка. Оказа се, че Лилия живее в малък апартамент под наем в същия район.
Отидох сама. Не исках Михаил да се замесва повече от необходимото. Когато почуках на вратата ѝ, тя отвори само процеп, все още с веригата. Когато ме видя, опита се да затвори, но аз подпрях вратата с крак.
„Трябва да говорим“, казах аз, а в гласа ми нямаше и следа от молба.
Тя ме гледаше с уплашени очи. Изглеждаше различно от нощта в хотела. Без скъпия халат и шампанското, тя беше просто една уплашена жена. Беше по-слаба, с тъмни кръгове под очите.
„Няма за какво да говорим“, отвърна тя. „Оставете ме на мира.“
„Красимир няма да те остави на мира“, казах аз. „Нито теб, нито мен. Банката иска да ми вземе къщата. Получавам заплашителни обаждания. А ти си съдружник във фирмата-параван, с твоето име на документите. Мислиш ли, че той ще пощади теб? Ти си му по-удобна изкупителна жертва от мен.“
Думите ми я улучиха. Тя свали веригата и отвори вратата. Апартаментът беше скромен, почти празен. Очевидно парите, които Стефан ѝ беше давал, бяха свършили.
„Какво искаш от мен?“, попита тя, докато сядаше на ръба на овехтял диван.
„Искам всичко“, отвърнах аз. „Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш. Всеки разговор със Стефан, всяка среща с Красимир, всеки документ, който си виждала. Всичко.“
Тя се колеба дълго. Гледаше в ръцете си, сякаш отговорът беше там.
„Защо да ти помагам?“, попита тя горчиво. „Ти си неговата съпруга. Аз съм… нищо.“
„Ти беше негов партньор“, поправих я аз. „И в момента си в същата лодка като мен. Красимир ще ни потопи и двете, ако не започнем да гребем в една посока. Аз имам добър адвокат и син, който може да рови надълбоко. Ти имаш информацията. Заедно може би имаме шанс. Поотделно сме обречени.“
Това беше моментът на истината. Видях как в нея се борят страхът, гордостта и инстинктът за самосъхранение. Накрая последният надделя.
Тя въздъхна дълбоко и започна да говори. Разказът ѝ продължи часове. Рисуваше картина на един Стефан, когото никога не бях познавала. Амбициозен до безразсъдство, отчаян да се докаже, особено пред брат си. Разказа ми как са се запознали на бизнес семинар, как я е ухажвал с големи обещания и мечти за общо бъдеще. Той я беше убедил да напусне работата си и да се включи в неговия проект „Съншайн Пропъртис“.
„В началото всичко беше прекрасно“, каза тя с празен глас. „Той беше обаятелен, щедър. Вярвах му. Вярвах, че проектът ще успее и ще бъдем заедно. Но после се появи Красимир. Стефан го представи като „частен инвеститор“. Красимир донесе парите, които не ни достигаха, но с тях дойде и отровата.“
Тя ми разказа за срещи, на които не е присъствала, но за които Стефан ѝ е говорил в моменти на слабост. Срещи в тъмни барове, разговори за „комисионни“ за общински съветници, за фалшиви фактури, с които да се източват пари от фирмата. Красимир бавно и методично го е оплитал в мрежата си.
„Когато проектът започна да буксува заради проблеми с разрешителните, Красимир си показа истинското лице“, продължи Лилия, а гласът ѝ трепереше. „Започна да го заплашва. Каза, че ако Стефан не му върне парите двойно, ще го унищожи. Ще каже на теб, ще съсипе другата му фирма, ще… ще направи нещо на Михаил. Стефан беше в паника.“
„Той пазеше ли някакви доказателства?“, попитах аз, навеждайки се напред. „Записи? Имейли?“
Лилия поклати глава. „Красимир беше много внимателен. Никога нищо в писмен вид. Винаги лични срещи, разговори по телефони с предплатени карти. Но… имаше един случай.“
Тя млъкна, сякаш се опитваше да си спомни детайл.
„Стефан трябваше да му предаде една голяма сума в брой. Беше последната вноска, за да купи мълчанието на онзи общински съветник. Срещата беше в парка, късно вечерта. Стефан беше много притеснен. Взе си втория телефон, онзи, който използваше само за мен. Каза ми, че ще се опита да запише разговора. Просто като застраховка.“
„И какво стана?“, попитах задъхано.
„Не знам. Когато се върна, беше блед като смъртник. Каза, че нещата са се объркали. Че Красимир е разбрал нещо, че го е заплашил директно. Никога повече не спомена за записа. Не знам дали е успял да го направи, или Красимир го е хванал.“
Втори телефон. Спомних си, че бях виждала един стар, по-прост модел телефон в чекмеджето на бюрото му. Бях решила, че е просто забравен апарат.
„Има още нещо“, каза Лилия. „Преди да умре, няколко дни преди това, Стефан ми даде един ключ. Каза, че е от банкова касета. Каза, че ако нещо се случи с него, да взема съдържанието и да изчезна. Че вътре има нещо, което може да ме спаси… или да ме зарови.“
„Къде е този ключ?“, попитах.
Тя стана, отиде до една ваза и извади отвътре малък, метален ключ, увит в салфетка. Подаде ми го.
„Не посмях да отида. Страхувах се. Не знам в коя банка е касетата, нито какво има вътре.“
Държах ключа в ръката си. Беше студен и тежък. Символ на последния, отчаян ход на съпруга ми.
„Ще разберем“, казах аз. Повече за себе си, отколкото на нея.
Изведнъж телефонът на Лилия иззвъня. Тя го погледна и пребледня. На екрана пишеше „Непознат номер“.
„Той е“, прошепна тя. „Звъни ми от няколко дни. Не смея да вдигна.“
„Вдигни“, казах аз. „Включи на високоговорител.“
Тя се подчини, пръстите ѝ трепереха.
„Ало?“, каза тя с пресекващ глас.
„Лилия, миличка“, прогърмя дълбок, мазен глас от другата страна. Гласът на Красимир. „Чудя се защо не си вдигаш телефона. Надявам се, че не си говориш с когото не трябва. Защото знаеш, че не обичам, когато хората си говорят зад гърба ми. Нали не искаш да последваш съдбата на нашия приятел Стефан? Сърцето е крехък орган. Лесно може да се ‘претовари’.“
Заплахата беше явна, зловеща. Връзката прекъсна. Лилия се разтрепери неконтролируемо.
Погледнах я. Тази жена вече не беше моя съперница. Тя беше жертва, точно като мен.
„Няма да му позволим да победи“, казах твърдо. „Ще намерим този запис. И ще отворим тази банкова касета. Време е да спрем да се защитаваме и да започнем да атакуваме.“
Глава 7: Глас от гроба
Върнах се у дома със студения ключ в джоба и думите на Красимир, отекващи в ушите ми. „Нали не искаш да последваш съдбата на нашия приятел Стефан?“ Това не беше просто заплаха. Беше почти самопризнание. Дали смъртта на Стефан наистина е била случаен инфаркт? Или стресът и страхът, насаждани от Красимир, бяха просто спусъкът?
Намерих втория телефон в чекмеджето, точно където го бях виждала. Беше стар модел, не смартфон. Включих го. Батерията беше почти изтощена. Докато се зареждаше, разказах на Михаил и Димитър за срещата ми с Лилия. За записа, за банковата касета, за зловещото обаждане.
„Това променя всичко“, каза Димитър. „Ако имаме запис, на който Красимир изнудва и заплашва Стефан, това е нашето оръжие. Можем да го използваме не само в съда, но и да го предадем на прокуратурата. Това вече не е гражданско дело за дългове. Това е наказателно.“
Михаил взе телефона веднага щом се зареди достатъчно. Започна да преглежда файловете. Нямаше много – няколко съобщения до Лилия, списък с обаждания. Нищо интересно.
„Трябва да е скрит файл“, каза той, свързвайки телефона с лаптопа си. „Или е в папка с друго име. Баща ми не беше много технически грамотен, но беше хитър.“
Минаха часове. Михаил пробваше различни програми за възстановяване на данни, преглеждаше системни папки. Аз и Димитър седяхме в напрегнато мълчание, преглеждайки отново и отново договорите, търсейки пролука, слабост, нещо, което бяхме пропуснали. Надеждата, запалена от разказа на Лилия, бавно започваше да гасне. Може би Стефан се беше паникьосал и беше изтрил записа. Може би изобщо не беше успял да го направи.
„Чакайте!“, възкликна изведнъж Михаил. „Мисля, че намерих нещо!“
Скупчихме се около него. На екрана на лаптопа се виждаше списък с аудио файлове. Повечето бяха кратки, по няколко секунди – вероятно случайни записи от джоба му. Но един беше по-дълъг. Над десет минути. Името му беше просто поредица от цифри. Датата и часът на създаването му съвпадаха с вечерта, за която Лилия беше разказала.
Михаил кликна два пъти върху файла. Първите няколко секунди се чуваше само пращене и шум от вятър. После – стъпки по чакъл. И тогава – гласове. Единият беше на Стефан, напрегнат и приглушен. Другият… другият беше дълбок, мазен, смразяващ. Гласът на Красимир.
Красимир: „Носиш ли ги?“
Стефан: „Да. Тук са. Това е всичко. Повече няма.“
Красимир: (смее се) „Винаги има повече, Стефане. Ти си златна кокошка. Докато фирмата ти работи, ще има повече. Това е просто… такса спокойствие.“
Стефан: „Условието беше друго! Каза, че това е последното плащане! За да се приключи с онзи човек от общината!“
Красимир: „Условията се променят. Научих някои интересни неща. Например, че твоята малка приятелка Лилия обича да задава въпроси. Или че жена ти си мисли, че си най-успешният бизнесмен в града. Какво ли ще стане, ако тя разбере, че къщата ѝ е моя? Или ако на сина ти, студента, му се случи нещо… неприятно в кампуса? Знаеш, младежите са буйни. Стават инциденти.“
Сърцето ми спря. Чух как Стефан преглъща тежко.
Стефан: „Не смей да ги замесваш! Това е между нас!“
Красимир: „Всичко е между нас, Стефане. Всичко твое е мое. И ще остане така, докато аз реша. Сега ми дай парите и се усмихвай. Утре те чака нов ден, нови фактури за подписване. Разбра ли ме?“
Чу се шумолене, вероятно от предаването на парите. После още няколко думи, казани от Красимир, които смразиха кръвта във вените ми.
Красимир: „И да знаеш, този номер със записа не минава. Видях те как си играеш с телефона. Ако има нещо там, ще те намеря. И тогава дори смъртта ще ти се стори като милост. Сърцето ти и без това не изглежда много здраво напоследък. Внимавай да не го претовариш.“
Записът свърши.
В стаята настана гробна тишина. Чувах собственото си дишане, бързо и плитко. Това беше то. Доказателството. Изнудване, заплаха за убийство, всичко. Стефан е знаел, че е разкрит, но въпреки това е запазил записа. Може би не е посмял да го изтрие. Може би го е оставил като последно, отчаяно завещание.
„Имаме го“, прошепна Димитър. Гласът му беше дрезгав от вълнение. „Това е нашият коз. Това е краят му.“
Но аз знаех, че не е толкова просто. Красимир беше казал, че знае за записа. Ако разбере, че ние го имаме, щеше да стане още по-опасен. Нямаше да се спре пред нищо, за да ни го отнеме.
„Трябва да бъдем много внимателни“, казах аз. „Не можем просто да отидем в полицията. Красимир сигурно има хора навсякъде. Трябва да го използваме в правилния момент, на правилното място.“
„Съдебното дело, което Пламен води“, каза Михаил. „Следващото заседание е след седмица. Той ще доведе свои свидетели, които да говорят колко безотговорен е бил татко и как чичо е единственият спасител. Красимир няма да е там, но името му ще бъде споменато. Това е нашият шанс.“
Планът започна да се оформя. Нямаше да атакуваме Красимир директно. Щяхме да използваме делото, заведено от машата му – Пламен. Щяхме да пуснем записа в съдебната зала. Пред съдия, пред адвокати, пред публика. Щяхме да взривим бомбата на място, където щеше да нанесе максимални щети и щеше да бъде невъзможно да се потули.
„Остава въпросът с банковата касета“, каза Димитър. „Трябва да разберем какво има вътре, преди да действаме. Може да има още доказателства.“
Проблемът беше, че не знаехме коя е банката. Ключът беше стандартен, без лого.
„Ще трябва да проверим всяка банка в града“, казах аз. „Аз и Лилия. Тя има пълномощно от Стефан, което той ѝ е дал за фирмата им. Може би ще успее да го използва, за да получи достъп или поне информация.“
Планът беше рискован. Разделяхме силите си, но нямахме избор. Докато аз и Лилия търсехме последната тайна на Стефан, Димитър и Михаил трябваше да подготвят съдебната битка. Имахме една седмица. Една седмица да обърнем хода на войната. Война, в която залогът беше всичко – домът ни, бъдещето ни и дори животите ни.
Глава 8: Съдържанието на касетата
На следващата сутрин се срещнах с Лилия. Беше нервна, но решена да помогне. Когато ѝ разказах за записа, в очите ѝ се появи искрица надежда. За първи път от началото на този кошмар виждахме светлина в тунела.
Задачата с банковата касета обаче беше трудна. Започнахме методично да обикаляме клоновете на всички по-големи банки в града. Във всяка от тях Лилия представяше пълномощното и ключа, обяснявайки, че търси касета, наета от нейния покоен бизнес партньор.
Отговорите бяха едни и същи. „Съжалявам, нямаме клиент с такова име и наета касета.“ „Не можем да ви предоставим такава информация.“ „Ключът не отговаря на нашите сейфове.“
След петата банка Лилия беше напът да се откаже. „Безсмислено е. Може би касетата е в друг град. Може би Стефан ме е излъгал.“
„Не е“, казах аз с увереност, която сама не усещах. „Той е оставил това като последен ход. Трябва да има нещо. Да помислим. Има ли банка, с която е имал по-специални отношения? Където е обслужвал фирмената сметка?“
Лилия се замисли. „Основната му фирмена сметка беше в голяма, известна банка. Там вече проверихме. Но си спомням, че веднъж спомена за по-малка, частна инвестиционна банка. Каза, че там държи „личните си неща“, защото предлагат пълна дискретност.“
Това беше нишката, от която се нуждаехме. Намерихме адреса на банката. Беше малка, елегантна сграда на тиха уличка, далеч от оживените финансови центрове. Влязохме вътре. Обстановката беше различна – тежки мебели от махагон, тиха класическа музика, дискретен персонал.
Този път, когато Лилия показа ключа и документите, служителят не я отпрати веднага. Той се вгледа в ключа, после в компютъра си и каза: „Моля, изчакайте за момент.“
След няколко минути се върна, придружен от управителя на клона – възрастен, достолепен мъж със сребърна коса.
„Госпожо“, обърна се той към Лилия. „Наистина имаме касета, наета от господин Стефан. Но достъпът до нея е строго регламентиран. В договора е посочено, че освен наемателя, достъп има само един човек. Вие.“
Той я погледна изпитателно. „Но има и едно допълнително условие. Касетата може да бъде отворена от вас само в присъствието на неговата законна съпруга, госпожа Ана.“
Погледнахме се с Лилия, напълно изумени. Стефан беше предвидил това. Беше ни събрал, дори след смъртта си. Беше се погрижил тайната да бъде разкрита само ако двете сме заедно. Какво беше предчувствал? Че ще ни е нужна общата сила, за да се изправим срещу това, което предстои?
Управителят ни заведе в трезора. Беше студено, тихо помещение със стоманени стени. Той отключи касетата с два ключа – неговия и нашия. Издърпа тежка метална кутия и я постави на масата пред нас, след което дискретно се оттегли.
Останахме сами. Ръцете ми трепереха, докато повдигах капака.
Вътре нямаше пари. Нямаше бижута. Имаше само документи и една флашка.
Най-отгоре лежеше нотариално заверен документ. Беше саморъчно написано завещание от Стефан, съставено само седмица преди смъртта му. Беше различно от официалното, което знаехме. В него той описваше накратко цялата схема с Красимир. Признаваше за дълговете, за изнудването, за страха си. Описваше Пламен като съучастник в натиска, макар и пасивен.
И тогава дойде съществената част. В завещанието той прехвърляше собствеността на „Съншайн Пропъртис“ – фирмата с Лилия – не на нея, а на мен. С една единствена клауза – Лилия да получи двадесет процента от стойността на земята, ако проектът някога бъде реализиран или земята продадена. Това беше неговият начин да се опита да поправи нещата. Той измъкваше Лилия от пряка отговорност, като ѝ даваше дял, но поверяваше контрола на мен. Това беше гениален ход, който ни обединяваше икономически.
Под завещанието имаше папка с банкови извлечения. Те проследяваха пътя на парите от „Кронос Инвест“ на Красимир, през сметките на Стефан, до сметката на общинския съветник, който беше помогнал за сделката със земята. Това бяха доказателства за подкуп.
И накрая, флашката. Взех я и я пъхнах в малкия лаптоп, който носех в чантата си. На нея имаше един-единствен видео файл.
Пусна го. Качеството беше лошо, картината трепереше. Очевидно беше заснето със скрита камера, може би от копче на риза. Виждаше се интериорът на луксозен ресторант. На масата седяха двама души – Красимир и Пламен. Братът на съпруга ми.
Пламен: „…не знам. Той е много напрегнат напоследък. Започва да задава въпроси.“
Красимир: „Не се притеснявай за брат си. Аз ще се погрижа да бъде мотивиран. Ти просто гледай да ми осигуриш достъп до вътрешната информация на фирмата. Интересуват ме договорите, които подписва, новите обекти. Когато му дойде времето и го сринем, ти ще влезеш като спасител. Ще придобиеш контрола за жълти стотинки, а аз ще си прибера дълга с лихвите. И всички ще са доволни.“
Пламен: „Ами Ана? И момчето?“
Красимир: (смее се) „Те ли? Какво могат да направят? Една домакиня и едно хлапе. Докато се усетят, вече ще са на улицата. Ти ще се погрижиш да им хвърлиш някакви трохи, за да изглеждаш добре. И историята приключва.“
Изключих лаптопа. В гърлото ми беше заседнала буца. Предателството на Пламен беше пълно, цинично, отвратително. Той не просто е завиждал на брат си. Той активно е работил за неговото унищожение. В съюз с човека, който го е тероризирал.
Погледнах Лилия. Лицето ѝ беше пребледняло.
„Значи всичко е било план“, прошепна тя. „Смъртта на Стефан просто е ускорила нещата за тях.“
„Да“, казах аз. „Но те не знаят, че планът на Стефан беше по-добър.“
Събрахме всичко. Завещанието, извлеченията, видеото. Това беше арсеналът, от който се нуждаехме. Вече не бяхме жертви, които се защитават. Бяхме ловци.
На излизане от банката, докато вървяхме по улицата, видях нещо, което ме накара да спра. От другата страна на улицата, паркирана в сянката на едно дърво, стоеше тъмна кола. На шофьорското място седеше мъж, който ни наблюдаваше. Когато видя, че го гледам, той бързо запали двигателя и потегли с мръсна газ.
Красимир знаеше. Може би не знаеше какво сме намерили, но знаеше къде сме били. Вече нямаше време за губене. Трябваше да ударим първи, и то силно. Съдебното заседание беше утре.
Глава 9: Съдебната зала
Съдебната зала беше малка и задушна. Въздухът беше тежък от напрежение. От едната страна бяхме аз, Михаил и Димитър. От другата – Пламен и неговият самодоволен адвокат. В залата имаше и няколко журналисти, привлечени от слуховете за семейната драма около голямата строителна фирма.
Пламен ни гледаше с презрение. Беше уверен в победата си. Неговият адвокат започна пръв. Призова свидетели – бивши служители на фирмата, които Пламен очевидно беше подкупил или заплашил. Те говореха как в последните месеци Стефан е бил разсеян, как е взимал странни решения, как е „източвал“ фирмата. Рисуваха го като безотговорен комарджия, който е довел компанията до ръба на фалита. След това на трибуната застана самият Пламен.
Той изигра ролята на живота си. Говореше с престорена скръб за своя „обичан брат“. Разказваше как се е опитвал да го вразуми, да го спре, но Стефан не го е слушал. Представи себе си като единствения човек, който може да спаси наследството на брат си от „неопитната и емоционално нестабилна“ вдовица. Беше отвратително представление.
Когато дойде нашият ред, Димитър беше кратък.
„Господин съдия, защитата няма да призовава свидетели. Вместо това, бихме искали да представим няколко веществени доказателства, които ще хвърлят съвсем различна светлина върху случая.“
Адвокатът на Пламен скочи. „Протестирам! Това е изненадващо! Не сме уведомени за нови доказателства!“
„Доказателствата бяха открити съвсем наскоро, господин съдия“, отвърна спокойно Димитър. „И те са пряко свързани с твърденията, които чухме току-що.“
Съдията се поколеба, но позволи.
Първо, Димитър представи новото, саморъчно завещание на Стефан. Обясни обстоятелствата около намирането му в банковата касета, в присъствието на мен и Лилия. В залата се надигна ропот. Лицето на Пламен пребледня.
След това Димитър представи банковите извлечения, доказващи подкупа. Шумът в залата се усили.
„И накрая, господин съдия“, каза Димитър, а гласът му прокънтя в тишината. „Имаме два записа. Един аудио и един видео. С ваше разрешение, бихме искали да ги пуснем.“
Съдията кимна.
Първо пуснаха аудиозаписа. Гласът на Красимир, заплашващ Стефан, заплашващ мен и Михаил, отекна в залата. Пламен се свлече на стола си, сякаш са го ударили. Адвокатът му го гледаше с отворена уста.
После дойде видеото. На големия екран, монтиран в залата, се появиха лицата на Пламен и Красимир в ресторанта. Думите им за плана да съсипят Стефан, да ми вземат къщата, да ме оставят на улицата, бяха ясни и унищожителни.
„…Какво могат да направят? Една домакиня и едно хлапе…“
В този момент погледнах право към Пламен. В очите му нямаше омраза, нито гняв. Имаше само чист, животински ужас. Беше разкрит. Беше свършен.
Когато записът свърши, в залата настана хаос. Журналистите се втурнаха към вратите. Адвокатът на Пламен стоеше като вцепенен. Самият Пламен беше сив, дишаше тежко.
Съдията удари с чукчето няколко пъти, за да въведе ред. Но вече нямаше значение. Битката в тази зала беше спечелена.
„Делото се отлага“, каза съдията с треперещ глас. „Изисквам незабавно всички представени материали да бъдат предадени на прокуратурата. Охрана, моля, задръжте господин Пламен за разпит.“
Двама униформени полицаи се приближиха до Пламен. Той дори не се съпротивляваше. Беше празна черупка. Докато го извеждаха, погледите ни се срещнаха за последен път. Аз не изпитвах удовлетворение. Само празнота и тъга. Тъга за всичко, което беше разрушено.
Излязохме от съда. Пред входа ни чакаше тълпа от репортери. Димитър каза няколко думи, а аз и Михаил си проправихме път към колата. Точно когато щях да се кача, телефонът ми иззвъня. Непознат номер.
Вдигнах.
„Ана“, каза гласът на Красимир. Беше спокоен, почти весел. „Поздравления. Изигра го добре. Много добре. Но не си мисли, че това е краят. Това е просто началото на нова игра. Ти взе нещо мое. Сега аз ще взема нещо твое.“
Връзката прекъсна.
Ледена тръпка пробяга по гърба ми. Погледнах към Михаил, който вече седеше в колата. Заплахата на Красимир не беше насочена към мен. Беше насочена към него.
Спечелихме битката. Но войната тепърва започваше. И врагът вече не се криеше в сенките. Той идваше за нас.
Глава 10: Ново начало
Последвалите седмици бяха вихрушка от събития. Прокуратурата повдигна обвинения срещу Пламен за съучастие в изнудване и опит за документна измама. Срещу Красимир беше издадена заповед за арест, но той беше изчезнал. Беше се изпарил, сякаш никога не е съществувал. Фирмите му бяха празни черупки, сметките – източени. Беше взел парите и беше потънал вдън земя, оставяйки след себе си само разруха.
Заплахата му обаче висеше над нас като тъмен облак. Наложи се да наемем охрана за Михаил. Той мразеше това, чувстваше се като в затвор, но и двамата знаехме, че е необходимо. Красимир беше опасен и отмъстителен.
Делото за къщата беше прекратено. Със завещанието и доказателствата за престъпния произход на дълговете, договорите за заем към „Кронос Инвест“ бяха обявени за нищожни. Домът ни беше спасен.
Фирмата на Стефан, „Строй Инвест“, беше в тежко състояние, но не и фалирала. С помощта на Димитър и един нает от нас финансов консултант, започнах бавно да я изправям на крака. Беше трудно. Трябваше да предоговорим договори, да успокоим партньори, да се борим за всеки лев. Но за първи път в живота си аз бях тази, която взимаше решенията. Открих в себе си сила и устойчивост, които не подозирах, че притежавам. Вече не бях просто „домакинята“. Бях бизнес дама, която се бореше за бъдещето на семейството си.
Лилия изигра своята роля. Тя беше ключов свидетел в разследването срещу Пламен. След това, както се бяхме договорили, аз ѝ изплатих нейния дял от оценката на земята на „Съншайн Пропъртис“, която успяхме да продадем на друг инвеститор. Тя взе парите и замина. Каза, че иска да започне на чисто, някъде далеч, където никой не я познава. Никога повече не я видях. Нашата странна, неочаквана връзка, родена от обща болка и общ враг, приключи. Не бяхме приятелки, но изпитвах към нея странно уважение. И тя, по свой начин, беше жертва на лъжите на Стефан.
Отношенията с майката на Стефан, Мария, бяха трудни. Тя беше съсипана. Беше загубила единия си син заради смъртта, а другия – заради затвора. Част от нея ме обвиняваше, че съм „разровила“ неща, които е трябвало да останат погребани. Но друга част разбираше, че не съм имала избор. Продължихме да поддържаме връзка, макар и дистанцирана, обединени от общата ни любов към Михаил.
А Михаил… той се промени най-много. Кошмарът, през който преминахме, го накара да порасне преждевременно. Илюзиите му за баща му бяха разбити, но на тяхно място се роди едно по-дълбоко, по-зряло разбиране за сложността на човешката природа. Той видя, че добрите хора могат да правят ужасни неща от страх и слабост. Продължи да учи право, но с нова цел. Вече не искаше просто да „строи светове“ като баща си. Искаше да защитава хората от хищници като Красимир.
Една вечер, месеци по-късно, седяхме с него на верандата. Тишината вече не беше потискаща, а спокойна.
„Мислиш ли, че някога ще го хванат?“, попита ме той.
Знаех, че говори за Красимир.
„Не знам“, отвърнах честно. „Хора като него са като хлебарки. Винаги намират начин да оцелеят. Но той вече няма власт над нас. Това е важното.“
„Той съсипа татко“, каза тихо Михаил.
„Да“, съгласих се аз. „Но баща ти сам му е позволил. Той направи своя избор, Михаил. Всеки от нас прави избори. Баща ти избра да крие, да лъже, да поема рискове зад гърба ни. Пламен избра завистта и предателството. Лилия избра да повярва на една мечта. А ние… ние избрахме да се борим.“
Погледнах към къщата, окъпана в меката светлина на залеза. Тя вече не беше мавзолей. Беше крепост. Крепост, която бяхме защитили. Животът, който Стефан беше оставил в руини, ние бяхме започнали да градим отново. Не беше същият живот. Беше по-труден, по-сложен, лишен от наивните илюзии на миналото.
Но беше наш. Истински. И за първи път от много, много време, аз се чувствах свободна. Историята не свършваше с щастлив край, а с трудно извоювано начало. Бъдещето беше несигурно, но аз вече не се страхувах. Бях се изправила срещу най-големите си страхове и бях оцеляла. Знаех коя съм и на какво съм способна. И това беше наследство, по-ценно от всяка фирма и всички пари на света.