Когато бях на десет, майка ми сплиташе косата ми всяка сутрин — но само в дните, когато татко беше у дома. Питах я защо пропуска другите дни. Тя се усмихваше с онази особена, леко тъжна усмивка, която пазеше за въпросите, на които не искаше да отговаря, и казваше: „Така е по-добре, миличка.“ Не настоявах. Децата приемат ритуалите на възрастните като закони на природата – слънцето изгрява, водата е мокра, мама сплита косата ми само когато татко си е вкъщи от дългите си командировки.
Тогава това беше просто навик. В дните с плитка, татко ме вдигаше, целуваше ме по челото и казваше: „Виж я ти, моята принцеса! Колко си хубава с тази плитка!“. Ароматът на скъпия му парфюм се смесваше с миризмата на лак за коса и аз се чувствах в безопасност. В дните без плитка, къщата беше по-тиха. Майка ми се движеше като сянка из стаите, а усмивката ѝ рядко стигаше до очите. Телефонът звънеше по-често, но тя говореше шепнешком, заключена в спалнята.
Осемнайсет години по-късно, седнала на пода в старата си детска стая, заобиколена от кашони със спомени, осъзнах, че моят баща… не е мой биологичен баща.
Разкритието не дойде като гръм от ясно небе. Беше по-скоро като бавно надигаща се мъгла, която най-накрая се сгъсти достатъчно, за да не виждам нищо друго. Всичко започна с една стара дървена кутия, която майка ми пазеше на най-горния рафт в гардероба си. Беше помолила мен и брат ми Даниел да разчистим тавана и някои от старите шкафове, тъй като с баща ми щяха да правят ремонт. Даниел, както винаги, бързо се отегчи и слезе долу да играе на компютъра си, оставяйки ме сама с праха и спомените.
Намерих кутията, скрита зад куп стари покривки. Не беше заключена. Вътре, под пожълтели дантели и бебешки терлички, имаше купчина писма, вързани с избеляла синя панделка. Бяха адресирани до майка ми, Невена. Но подателят не беше Огнян, мъжът, когото наричах „татко“. Подателят се подписваше просто „С“.
Ръцете ми трепереха, докато развързвах панделката. Почеркът беше артистичен, разлят, пълен с емоция. Писмата говореха за откраднати срещи, за забранена любов, за мечти за бъдеще, което никога не се е състояло. Говореха за страха от нейните родители и за натиска да се омъжи за „перспективния млад бизнесмен“, който ще ѝ осигури сигурност. Огнян.
Последните няколко писма бяха най-съсипващи. В тях „С“ умоляваше Невена да не го прави, да избяга с него. „Ще отгледаме нашето дете заедно, далеч от всички,“ пишеше той. „Не ме интересува дали ще живеем в една стая, стига да сме заедно. Не го обричай на живот в лъжа.“
И тогава, на дъното на кутията, намерих снимка. Млада, сияеща Невена, прегърнала мъж с топли, тъмни очи и рошава коса. Той не беше Огнян. И в очите на този непознат мъж видях своите собствени очи. Същата форма, същият леко меланхоличен поглед, който виждах в огледалото всяка сутрин.
Сърцето ми спря. Плитките. Ритуалът. Всичко изведнъж придоби зловещ смисъл. Плитката не е била за мен. Била е представление за Огнян. Визуален код, тих сигнал от майка ми към самата нея, а може би и към целия свят: „В тези дни аз съм негова съпруга, а това е негова дъщеря. Всичко е наред.“ В дните, когато той отсъстваше, тя не е имала нужда да играе ролята. Можеше да остави косата ми свободна, точно както нейната собствена душа е искала да бъде свободна.
Всичко, в което вярвах – моето семейство, моето минало, моята идентичност – се разпадна на хиляди парченца в онзи прашен следобед. Седях на пода, стиснала снимката на непознатия мъж с моите очи, и за първи път в живота си се почувствах напълно сама. Лъжата беше толкова голяма, толкова всеобхватна, че се чудех как изобщо съм дишала въздух, който не е пропит с нея.
Глава 2
Тишината в къщата стана оглушителна. Всеки звук – тиктакането на стенния часовник, бръмченето на хладилника – отекваше в празнотата, която се беше отворила в гърдите ми. Слязох долу, държейки кутията като веществено доказателство по дело, в което бях едновременно съдия, прокурор и обвиняем.
Майка ми беше в кухнята, режеше зеленчуци за вечеря. Движенията ѝ бяха прецизни, отработени, механични. Когато ме видя, тя вдигна поглед и се усмихна. Но този път видях усмивката ѝ такава, каквато е – маска. Тънка, крехка фасада, която прикриваше осемнайсет години страх.
Поставих кутията на масата. Ножът замръзна във въздуха. Усмивката ѝ изчезна, заменена от изражение на паника, което тя бързо се опита да овладее.
„Лилия? Какво е това? Откъде го взе?“ Гласът ѝ беше само шепот.
Не можех да говоря. Просто отворих капака и извадих снимката. Поставих я до нарязаните моркови. Тя погледна снимката, после мен. В очите ѝ се четеше агония. Сякаш стена, която е градила тухла по тухла в продължение на десетилетия, се сриваше пред мен.
„Защо?“ Това беше единствената дума, която успях да изтръгна от себе си. Гласът ми беше дрезгав, чужд.
Тя затвори очи. Когато ги отвори отново, те бяха пълни със сълзи. „Не беше толкова просто, миличка.“
„Не беше просто?“ Повторих, а гневът започна да бълбука в мен, горещ и задушаващ. „Ти си изградила целия ми живот върху лъжа! Целият ни живот! Татко… Огнян… той знае ли?“
Тя поклати глава, а сълзите вече се стичаха по бузите ѝ. „Не. Разбира се, че не. Щеше да го убие.“
„А мен? Мислиш ли, че това не ме убива?“ Изкрещях, а гласът ми се пречупи. „Кой е той? Мъжът от снимката. Моят баща.“
Думите прозвучаха странно, докато ги изричах. „Моят баща“. Имах баща. Огнян. Той ме беше учил да карам колело, помагаше ми с домашните по математика, аплодираше на всяко мое училищно представление. Той беше моят баща. Но не беше.
„Казва се Симеон“, прошепна тя, сякаш изричането на името му беше престъпление. „Бяхме млади. Влюбени. Но моите родители… те никога нямаше да го приемат. Той беше художник, нямаше пукната пара. А Огнян беше… Огнян. От добро семейство, с блестящо бъдеще в бизнеса. Те ме притиснаха. Когато разбрах, че съм бременна с теб, вече бях сгодена за Огнян. Уплаших се. Бях толкова млада и уплашена.“
Тя протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах. „Значи си избрала парите и сигурността пред любовта? И си ме използвала, за да запечаташ сделката?“
„Не! Никога!“ Тя изхлипа. „Обичах те повече от всичко. Исках да имаш най-доброто. Огнян е добър човек, Лилия. Той те обича като своя собствена дъщеря.“
„Защото той мисли, че съм негова собствена дъщеря!“ Думите ми бяха като камшик. „А плитките? Това какво беше? Наказание? Напомняне? За кого беше представлението, мамо?“
Тя сведе поглед към ръцете си, сключени в скута ѝ. „Беше за мен. За да си напомням. За да не забравям ролята, която трябва да играя. В дните, когато той беше там, трябваше да бъда перфектната съпруга с перфектната дъщеря. Когато го нямаше… можех да дишам. И да те гледам… и да виждам Симеон в очите ти.“
В този момент вратата се отвори и влезе Даниел. Той беше на деветнайсет, студент първа година в същия икономически университет, който баща ни беше завършил. Беше по-млад от мен, но вече изглеждаше като умалено копие на Огнян – същата уверена походка, същото леко надменно изражение.
„Какво става тук? Защо крещите?“ Той ни погледна, после кутията на масата. „Какви са тези стари боклуци?“
Майка ми бързо избърса сълзите си. „Нищо, сине. Просто малък спор с кака ти.“
Даниел сви рамене. „Както и да е. Татко се обади, ще закъснее. Има някаква важна сделка. Каза, че може и да не се прибира тази вечер.“
Информацията увисна във въздуха. Още една командировка. Още една вечер, в която майка ми нямаше да има нужда да играе ролята си. Но сега аз знаех истината. И тази истина променяше всичко.
Погледнах майка си. Лицето ѝ беше бледо, изпито. В очите ѝ видях не само страх, но и огромна умора. Умората на жена, която е носила тайната си твърде дълго.
„Трябва да знам къде е той,“ казах тихо, но твърдо. „Трябва да намеря Симеон.“
Тя вдигна поглед, а в очите ѝ имаше молба. „Моля те, Лилия, недей. Ще унищожиш всичко. Ще унищожиш Огнян.“
„Аз вече съм унищожена,“ отвърнах аз и се качих в стаята си, оставяйки я сама с нарязаните зеленчуци, старата дървена кутия и руините на нашия живот.
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от напрежение. Къщата, която някога беше моето убежище, се превърна в минно поле. Всяка дума, всеки поглед беше премерен. Аз и майка ми се движехме една около друга като два магнита с еднакви полюси, отблъсквайки се в тишина. Даниел, напълно несъзнаващ драмата, се оплакваше от „лошото настроение“ и се чудеше защо атмосферата е толкова ледена.
Огнян се прибра два дни по-късно, уморен, но триумфиращ. Беше сключил сделката. Донесе подаръци – скъп шал за Невена, нов часовник за Даниел, книга за мен. Прегърна ме и каза: „Липсваше ми, принцесо.“ Усетих познатия аромат на парфюма му и ми се догади. Отвърнах на прегръдката му механично, чувствайки се като най-голямата предателка. Той беше мъжът, който ме беше отгледал. Мъжът, чиято любов бях приемала за даденост през целия си живот. А сега знаех, че тази любов се основава на лъжа, която аз несъзнателно съм поддържала.
Вината беше като физическа тежест върху раменете ми. Всяка негова мила дума, всеки жест на бащинска обич беше като нож в сърцето ми. Как можех да го гледам в очите? Как можех да продължа да живея в тази къща, знаейки това, което знам?
Започнах свое собствено, тайно разследване. Прекарах часове в интернет, търсейси името „Симеон“, комбинирано с „художник“ и всякакви други ключови думи, които можех да измисля. Резултатите бяха хиляди и нито един от тях не изглеждаше правилен. Писмата бяха единствената ми следа, но в тях нямаше фамилия, нито адрес. Само страст, болка и едно име.
Една вечер, докато Огнян и Даниел гледаха мач в хола, аз се промъкнах в кабинета на баща ми. Знаех, че е грешно, но отчаянието ме тласкаше към крайности. Прерових старите му фотоалбуми с надеждата да намеря нещо, някаква снимка отпреди брака му, която да ми даде следа. Нищо. Всичко започваше със сватбата му с Невена. Сякаш животът му преди нея не беше съществувал.
Тогава погледът ми попадна на една кутия с визитки. Той пазеше контактите на всички, които познаваше. Започнах да ги преглеждам. И там, сред визитките на банкери, предприемачи и доставчици, намерих една, която ме накара да настръхна. „Стоян Стоянов, Адвокатска кантора ‘Стоянов и партньори’“. Адвокат Стоянов. Познавах го от дете. Той беше стар семеен приятел, почти част от семейството. Присъстваше на всички рождени дни, на всички празници. Той беше човекът, който уреждаше всички правни въпроси на Огнян – от договорите на фирмата до покупката на семейната ни къща.
Името в писмата беше Симеон. Не Стоян. Но нещо в мен ми подсказваше, че може да има връзка. Стоянов познаваше семейството от десетилетия. Може би знаеше нещо за миналото на майка ми.
Реших да рискувам. На следващия ден се обадих в кантората му и си записах час, представяйки се като студентка по право, която търси съвет за бъдещата си кариера. Секретарката му беше любезна и ми определи среща за след два дни.
През тези два дни напрежението в мен достигна своя връх. Едновременно се страхувах и нямах търпение да се срещна с него. Какво щях да го попитам? Как можех да го накарам да ми каже нещо, без да разкрия тайната?
В университета не можех да се съсредоточа. Бях записала право, иронично, водена от чувството си за справедливост и желанието да поправям нередностите в света. А сега собственият ми свят беше изтъкан от несправедливост. Моят приятел Мартин, с когото бяхме заедно от две години, забеляза, че нещо не е наред.
„Какво има, Лили? От дни си като призрак,“ попита ме той една вечер, докато седяхме в малкото кафене до университета.
Исках да му кажа. Исках да споделя тежестта с някого. Но как можех? Как се изричат такива думи? „Знаеш ли, Мартин, целият ми живот е лъжа.“ Вместо това, аз просто поклатих глава. „Просто съм притеснена за изпитите. Имаме много материал.“
Той хвана ръката ми през масата. „Ще се справиш. Ти си най-умният човек, когото познавам.“ Думите му трябваше да ме успокоят, но вместо това ме накараха да се почувствам още по-виновна. Той вярваше в мен, в моята сила, а аз се разпадах отвътре.
Междувременно, конфликтът вкъщи ескалираше по неочакван начин. Една вечер по време на вечеря Даниел обяви, че е решил да напусне университета.
Огнян едва не се задави с виното си. „Какво?! Какви ги говориш? Ти ще поемеш бизнеса един ден! За това ти е нужно образование!“
„Бизнесът е скучен,“ отвърна Даниел с присъщото си пренебрежение. „Искам да стартирам собствен проект. Свързан с криптовалути. Един приятел прави луди пари от това.“
„Криптовалути? Това е хазарт, а не бизнес!“ Гласът на Огнян се извиси. „Няма да позволя да пропилееш бъдещето си заради някакви модерни глупости!“
„Това е моето бъдеще, не твоето!“ извика Даниел и блъсна стола си назад. „Имам нужда от начален капитал. Щом не искаш да ми дадеш, ще взема заем!“
„Заем? На деветнайсет години, без работа и без доходи? Кой ще ти даде заем?“, изсмя се саркастично Огнян.
Спорът продължи дълго, изпълнен с обвинения и обиди. Майка ми се опитваше да ги успокои, но никой не я слушаше. Аз седях мълчаливо, наблюдавайки как семейството ми се разпада пред очите ми по причини, които нямаха нищо общо с голямата тайна, която аз пазех. Или може би имаха. Може би лъжата, в която живеехме, беше отровила основите на всичко и сега сградата просто се рушеше.
В този момент осъзнах, че не мога да продължавам така. Трябваше да намеря истината, не само заради себе си, но и защото тази къща, пропита с тайни и недоизказани истини, се превръщаше в затвор за всички ни. Срещата с адвокат Стоянов вече не беше просто възможност. Беше единственият ми изход.
Глава 4
Кантората на адвокат Стоянов се намираше на тиха уличка в центъра на града, в стара аристократична сграда с висок таван и паркет, който скърцаше под краката ми. Въздухът миришеше на стари книги и политура за мебели. Всичко в тази обстановка крещеше за стабилност, ред и традиции – неща, които липсваха в моя собствен живот.
Стоянов ме посрещна с топла, бащинска усмивка. Беше мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и умни, проницателни очи зад очила с тънки рамки. „Лилия! Каква приятна изненада! Влизай, влизай. С какво мога да помогна на бъдещата си колежка?“
Седнах на тежкия кожен стол срещу масивното му бюро от тъмно дърво. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не го чуе. Опитах се да изиграя ролята си. Говорихме няколко минути за университета, за професорите, за трудностите в юридическата професия. Той беше търпелив и внимателен, даваше ми съвети и ме окуражаваше. Но аз усещах как погледът му ме изучава, сякаш се опитваше да прочете нещо повече от думите ми.
Най-накрая събрах смелост. „Всъщност, господин Стоянов, има и още нещо. Лично е. Свързано е с миналото на майка ми.“
Усмивката му леко се стопи. Той свали очилата си и ги почисти с кърпичка. „Слушам те, Лилия. Знаеш, че можеш да ми се довериш.“
„Опитвам се да открия един човек,“ започнах аз, избирайки думите си внимателно. „Стар приятел на майка ми. От времето преди да се омъжи за… за Огнян.“
Той замръзна. Ръката му, държаща очилата, остана неподвижна във въздуха. „Разбирам. И кой е този човек?“
„Казва се Симеон. Бил е художник.“
Тишина. Пълна, тежка тишина. Стоянов бавно остави очилата си на бюрото. Погледна ме право в очите и аз видях в тях не изненада, а по-скоро потвърждение на стар страх. Той знаеше. През цялото време е знаел.
„Защо го търсиш, Лилия?“ Гласът му беше станал тих, почти официален.
„Трябва да говоря с него,“ отвърнах аз, а гласът ми трепна. „Важно е.“
Той въздъхна дълбоко, сякаш тежестта на света се стовари върху раменете му. „Майка ти знае ли, че си тук?“
Поклатих глава.
„Предполагах.“ Той се облегна назад в стола си и преплете пръсти. „Виж, Лилия, някои врати е по-добре да останат затворени. Отварянето им може да причини повече болка, отколкото си представяш. Не само на теб.“
„Вече изпитвам болка,“ казах аз. „Болката от това да живея в лъжа. Моля ви. Вие сте единственият, който може да ми помогне. Знам, че знаете кой е той.“
Той се замисли за момент, гледайки през прозореца. „Невена беше като дъщеря за мен. Аз и баща ѝ бяхме най-добри приятели. Бях там, когато всичко това се случи. Видях колко страдаше. Решението, което взе, беше най-трудното в живота ѝ. Но тя го взе, за да те предпази.“
„Да ме предпази от какво? От истината?“ Гневът отново започна да се надига в мен. „Имам право да знам кой съм.“
Стоянов ме погледна със смесица от съчувствие и тъга. „Добре. Ще ти кажа. Но трябва да ми обещаеш, че ще бъдеш много, много внимателна. Това, което ще научиш, може да разруши не само твоето семейство, но и живота на други хора.“
Кимнах, без да мога да говоря.
„Фамилията му е Ангелов. Симеон Ангелов.“ Той отвори едно чекмедже и извади стар бележник. Прелисти няколко страници. „След като… след като майка ти се омъжи, той напусна града. Замина за чужбина за няколко години. Когато се върна, беше различен човек. Изостави рисуването. Започна малък бизнес, нещо свързано с реставрация на стари мебели. Доколкото знам, все още се занимава с това. Има малко ателие в старата част на града.“
Той ми написа адреса на едно листче и ми го подаде. Ръката ми трепереше, докато го взимах. Това беше. Ключът към миналото ми, към истинската ми същност, беше написан на това малко парче хартия.
„Лилия,“ каза той сериозно, преди да си тръгна. „Огнян е добър човек. Да, той е амбициозен, понякога безскрупулен в бизнеса, но те обича безумно. Каквото и да решиш да правиш, не забравяй това.“
Благодарих му и излязох от кантората, чувствайки се едновременно окрилена и ужасена. Сега имах име и адрес. Имах цел. Но думите на Стоянов отекваха в главата ми: „може да разруши живота на други хора“.
Вървях по улиците на града като в транс. Минах покрай университета, покрай кафенето, където седях с Мартин, но нищо не изглеждаше реално. Единственото реално нещо беше листчето в джоба ми.
Прибрах се вкъщи и открих, че бурята с Даниел се е разразила с нова сила. Оказа се, че той не просто е говорил за заем. Беше изтеглил няколко бързи кредита онлайн, използвайки личните си данни, и беше загубил всичко в рамките на часове, инвестирайки в някаква съмнителна криптовалута. Сега кредиторите му звъняха и го заплашваха.
Огнян беше бесен. Не го бях виждала такъв. Лицето му беше червено, а вените на врата му бяха изпъкнали. „Ти си идиот! Пълен идиот! Осъзнаваш ли какво си направил? Това ще съсипе репутацията ми! Ще ти платят ли от банката заема за новия проект, като видят, че синът ми е затънал в бързи кредити?“
„Ти не ми даде избор!“, крещеше в отговор Даниел. „Никога не вярваш в мен! Винаги само Лилия е перфектната, умната, отговорната!“
Споменаването на името ми ме накара да потръпна. За първи път Даниел изразяваше на глас ревността, която очевидно беше таял години наред. Аз бях „добрата дъщеря“, а той – „разочарованието“. Но иронията беше, че неговото разочарование беше истинско, родено от кръвта на този мъж, докато моето „съвършенство“ беше фасада, прикриваща лъжа.
Майка ми плачеше тихо в ъгъла. Този път Огнян дори не я погледна. Той извади чековата си книжка. „Кажи ми колко. Ще покрия глупостта ти. Но от днес нататък забравяш за всякакви проекти. Ще дойдеш да работиш във фирмата. От най-ниското стъпало. И ще ми връщаш всяка стотинка, дори ако трябва да работиш сто години.“
Даниел не каза нищо. Просто взе чека с израз на унижение и ярост и излезе, блъскайки вратата след себе си.
Огнян се обърна към мен. Лицето му все още беше гневно, но когато ме погледна, то омекна. „Съжалявам, че трябваше да гледаш това, принцесо. Поне на теб мога да разчитам.“
Той ме прегърна. А аз стоях в ръцете му, вкаменена от вина, и стисках в джоба си листчето с адреса на истинския си баща. Думите на Стоянов се върнаха при мен. „Той те обича безумно.“ И в този момент, тази любов се усещаше не като утеха, а като присъда.
Глава 5
Отне ми почти седмица да събера смелост да отида на адреса. Всеки ден си намирах извинение – лекции, подготовка за изпит, среща с Мартин. Истината беше, че ме беше страх. Страх от това, което ще намеря. Страх от това, което няма да намеря. Страх от мъжа, чиито очи гледах в огледалото всяка сутрин.
Ателието се намираше в лабиринт от малки, павирани улички, сгушено между антикварен магазин и малка галерия. Беше скромна сграда с олющена фасада и голяма дървена врата. Над вратата имаше проста табела, изписана с елегантен курсив: „Ателие Ангелов – Реставрация на изкуството“.
Сърцето ми думкаше в гърлото, докато стоях пред вратата. Няколко пъти вдигах ръка да почукам, но я свалях. Какво щях да кажа? „Здравейте, аз съм дъщерята, за която не знаете“? Или „Здравейте, аз съм дъщерята, която сте изоставили“? Не знаех нищо за него, освен че е обичал майка ми и е искал да избяга с нея.
Най-накрая поех дълбоко дъх и почуках.
Отне известно време, преди някой да отвори. Вратата изскърца и на прага застана мъж. Беше по-възрастен, отколкото на снимката, разбира се. Косата му беше почти изцяло посивяла, а по лицето му имаше бръчки, които говореха за умора и може би тъга. Но очите… очите бяха същите. Топли, тъмни и проницателни. Когато погледите ни се срещнаха, той леко се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
„Да?“, попита той. Гласът му беше мек, леко дрезгав.
Аз замръзнах. Всички думи, които бях репетирала, изчезнаха. Просто стоях и го гледах.
„Мога ли да ви помогна с нещо?“, попита той отново, този път малко по-настоятелно.
„Аз… търся господин Симеон Ангелов“, успях да кажа.
„Аз съм“, отвърна той и ме изгледа по-внимателно. „Познаваме ли се?“
„Не. Не точно.“ Поех си дъх. „Името ми е Лилия.“
Не видях никаква реакция. Името ми очевидно не означаваше нищо за него. Може би майка ми никога не му беше казвала как ме е кръстила. Болката от тази мисъл беше остра и неочаквана.
„Аз съм… дъщеря на Невена“, добавих тихо.
В този момент цялото му изражение се промени. Цвят се оттече от лицето му. Той се хвана за рамката на вратата, сякаш за да не падне. Гледаше ме не просто с изненада, а с шок, с болка, със смесица от емоции, които не можех да разчета. Той виждаше нещо повече от едно момиче на прага си. Той виждаше призрак от миналото.
„Невена…“, прошепна той. Името ѝ прозвуча като молитва или проклятие. Той ме огледа от главата до петите, спирайки се на лицето ми, на очите ми. „Ти… ти имаш нейните устни. Но очите…“
Той не довърши. Не се налагаше. И двамата знаехме чии са очите.
„Може ли… може ли да вляза?“, попитах аз, защото краката ми вече не ме държаха.
Той кимна мълчаливо и се отдръпна, за да ми направи път. Ателието беше голямо, светло помещение, изпълнено с миризма на дърво, терпентин и прах. Навсякъде имаше мебели в различен етап на реставрация – стари скринове, разглобени столове, рамки за картини. В един ъгъл имаше статив, но на него нямаше платно.
Той затвори вратата и тишината между нас стана почти физически осезаема.
„Тя добре ли е?“, попита той най-накрая.
„Да. Добре е.“ Лъжа. Не беше добре. Никой от нас не беше добре.
„Омъжи се за него“, каза той. Не беше въпрос, а констатация. „За Огнян.“
„Да. Той ме отгледа. Той е моят баща.“ Думите отново прозвучаха кухо.
Симеон седна на един стар дървен стол, който изглеждаше по-стабилен от него в момента. Той зарови лице в ръцете си. „През всичките тези години… понякога се питах. Представях си те. Чудех се как изглеждаш, какъв човек си. Но никога… никога не съм си представял, че един ден просто ще се появиш на вратата ми.“
„Защо не ме потърсихте?“, попитах аз, а в гласа ми имаше нотка на обвинение, която не можех да скрия. „Защо не се борихте за нас?“
Той вдигна поглед. В очите му имаше толкова много болка, че ми се прииска да си върна думите назад. „Борих се, Лилия. Повярвай ми, борих се. Писах ѝ. Молех я. Но тя направи своя избор. Каза ми, че това е най-доброто за теб. Че Огнян може да ти даде живот, който аз никога не бих могъл. Искаше да стоя настрана. И аз уважих желанието ѝ. Може би бях страхливец. Може би трябваше да дойда и да разбия вратата им. Не знам. Няма ден, в който да не мисля за това.“
Той стана и отиде до един стар шкаф. Извади от него малка дървена кутия, много подобна на тази на майка ми. Отвори я. Вътре имаше само едно нещо – малка, изрисувана с маслени бои миниатюра на млада жена с тъжна усмивка. Невена.
„Това е единственото, което ми остана от нея“, каза той. „И споменът.“
Разказа ми за тяхната любов. За това как са се запознали в една галерия, за дългите разходки, за тайните срещи. Разказа ми за мечтите си да стане велик художник и как е повярвал, че тя е неговата муза. Разказа ми и за отчаянието си, когато е разбрал, че я е загубил.
„След като тя се омъжи, аз се сринах“, призна той. „Не можех да докосна четка в продължение на години. Сякаш част от душата ми беше умряла. Затова се захванах с това.“ Той посочи към разглобените мебели. „По-лесно е да поправяш счупените неща на другите, отколкото своите собствени.“
Докато го слушах, гневът ми бавно се стопи, заменен от огромна, всепоглъщаща тъга. Тъга за него, за майка ми, за мен. Тъга за живота, който сме могли да имаме.
Преди да си тръгна, го попитах: „Какво да правя сега? Огнян не знае. Ако разбере, всичко ще се срине.“
Симеон ме погледна дълго. „Не мога аз да ти кажа какво да правиш, Лилия. Това е твоето решение. Но знай едно – каквото и да се случи, ти не си сама. Сега знаеш къде да ме намериш.“
Тръгнах си от ателието, чувствайки се едновременно по-тежка и по-лека. Бях намерила част от себе си, но тази част носеше със себе си огромна отговорност. Вече не бях само пасивен участник в лъжата. Сега бях активен пазител на тайната. И тежестта на тази тайна заплашваше да ме смаже.
Глава 6
Връщането у дома след срещата със Симеон беше като навлизане в паралелна реалност. Всичко изглеждаше същото – познатата мебелировка, снимките по стените, дори напрегнатият въздух – но аз бях различна. Бях прекосила една невидима граница и вече нямаше връщане назад.
Майка ми ме пресрещна в коридора. Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали. „Къде беше? Притесних се.“
Погледнах я право в очите. „Бях при него. При Симеон.“
Тя ахна и сложи ръка на устата си. Облегна се на стената, сякаш краката ѝ щяха да се подкосят. „Лилия, не. Защо го направи?“
„Защото трябваше, мамо. Трябваше да видя лицето му. Трябваше да чуя неговата история.“
„И сега какво?“, прошепна тя, а в гласа ѝ се четеше ужас. „Ще кажеш ли на Огнян?“
„Не знам“, отвърнах честно. „Още не знам.“
Този разговор отвори нова, още по-дълбока пропаст между нас. Преди аз бях незнаещата жертва. Сега бях съучастник. Знаехме и двете, и това общо знание беше по-тежко от предишното мълчание.
Междувременно, Огнян беше погълнат от собствените си проблеми. Провалът на Даниел с бързите кредити се беше отразил зле на преговорите му за голям банков заем, който беше от решаващо значение за разширяването на бизнеса му. Банката се колебаеше. Изискваха допълнителни гаранции, по-високи лихви. Огнян беше постоянно на телефона, крещеше на адвокати и банкери, а напрежението в него се натрупваше като пара в котел под налягане.
Той започна да се прибира все по-късно. Често миришеше на алкохол и на чужд, сладникав парфюм, който определено не беше на майка ми. Невена се преструваше, че не забелязва. Или може би просто нямаше сили да се изправи срещу още една лъжа. Тя се беше свила в себе си, прекарваше дните си в тихо домакинстване, а вечер гледаше телевизия с празен поглед.
Една вечер, докато си лягах, чух гласове от спалнята на родителите ми. Те се караха, но този път беше различно. Не беше за бизнеса или за Даниел. Беше за нещо друго.
„Коя е тя, Огнян?“, чух майка ми да пита с треперещ глас. „Не ме прави на глупачка. Ризата ти мирише на парфюм от километри.“
„Невена, не започвай. Уморен съм“, отвърна той раздразнено.
„Не, няма да спра! Аз съм ти съпруга! Имам право да знам! Докато аз стоя тук и се грижа за дома и децата ти, ти какво правиш? Забавляваш се с някоя млада асистентка?“
„Дори и да е така, какво от това?“, избухна той. „Ти какво ми даваш? От години си като сянка в тази къща! Живеем като съквартиранти! Поне тя ме кара да се чувствам жив!“
Думите му бяха жестоки, брутални. Чух звук от ридание. Сърцето ми се сви за майка ми. Жената, която беше пожертвала любовта си, за да му даде семейство, сега беше обвинена, че не му дава достатъчно. Иронията беше убийствена. Тя беше изградила целия си свят около него, пазейки тайната си, за да не го нарани, а той я беше предал по най-баналния начин.
В този момент омразата ми към Огнян беше толкова силна, че почти надделя. Исках да вляза в стаята, да изкрещя истината в лицето му и да гледам как самодоволният му свят се срива. „Ти говориш за лъжи? А знаеш ли, че дъщерята, с която се гордееш, дори не е твоя?“
Но не го направих. Нещо ме спря. Може би думите на Стоянов. Може би сълзите на майка ми. Може би осъзнаването, че истината, изречена като оръжие, може да убие всички, включително и мен.
Скандалът отприщи нещо в Невена. На следващия ден тя беше различна. Тихата ѝ апатия беше заменена от студена, тиха ярост. Тя спря да му говори. Спря да се грижи за него – не гладеше ризите му, не готвеше любимите му ястия. Къщата се превърна в бойно поле на тиха война.
Огнян от своя страна, вместо да се опита да оправи нещата, се отдръпна още повече. Започна да отсъства не само вечер, но понякога и за по цели уикенди. Лъжеше, че е в командировка, но и двамата с майка ми знаехме къде е. Беше с другата жена. Нейното име, както скоро щях да разбера, беше Ася. Млада, амбициозна и работеща в неговата фирма.
Семейството ни вече не се разпадаше. То беше мъртво. Просто все още никой не беше издал смъртния акт.
Аз се оказах в невъзможна позиция, разкъсвана между всички. Съчувствах на болката на майка ми, но и я обвинявах за мрежата от лъжи, в която ни беше оплела. Презирах Огнян за изневярата му, но и изпитвах вина всеки път, когато погледът му се спреше на мен с обич. И копнеех да видя отново Симеон, единственият човек в тази история, който изглеждаше истински, но се страхувах, че всяка среща с него е предателство към мъжа, който ме е отгледал.
Започнах да прекарвам все повече време с Мартин. Той беше моят остров на нормалност в морето от лудост. Говорихме за бъдещето си, за това да си наемем квартира заедно след като се дипломирам, дори разглеждахме обяви за ипотечни кредити. Мисълта за собствен дом, за чисто ново начало, далеч от отровната атмосфера вкъщи, беше единственото, което ме крепеше.
„Трябва да вземем жилище с две спални“, каза ми той веднъж с усмивка. „Една за нас и една за всичките ти книги по право.“
Усмихнах се, но сърцето ми се сви. Можех ли да изградя честно бъдеще с него, докато миналото ми беше толкова опетнено? Как можех да го поканя в живота си, знаейки, че рано или късно ще трябва да му разкажа всичко?
Един ден, докато се връщах от университета, видях пред къщата ни паркирана непозната, лъскава кола. От нея слезе млада, елегантна жена с дълга руса коса. Тя се огледа, сякаш проверяваше дали някой я гледа, и бързо се шмугна през входната врата, която Огнян очевидно беше оставил отключена за нея.
Скрих се зад едно дърво от другата страна на улицата, а сърцето ми биеше до пръсване. Това беше тя. Ася. Беше я довел в нашия дом. В леглото на майка ми.
Това беше последната капка. Границата беше премината. В този момент разбрах, че мълчанието вече не е опция. Бурята, която се събираше толкова дълго, беше напът да се разрази. И аз щях да бъда в окото на урагана.
Глава 7
Стоях като замръзнала зад дървото, неспособна да помръдна. Гневът беше толкова силен, че заглуши всяка друга мисъл. Наглостта на Огнян беше безгранична. Да доведе любовницата си в къщата, която майка ми беше превърнала в дом, беше върховна проява на неуважение, на жестокост.
Не знам колко време мина, преди да успея да се откъсна от мястото си. Вместо да вляза в къщата и да се изправя срещу тях, аз се обърнах и тръгнах в обратната посока. Краката ми ме носеха сами, без ясна цел. Имах нужда от въздух, от разстояние. Имах нужда от някой, който не беше част от тази бъркотия.
Озовах се пред ателието на Симеон. Не бях планирала да идвам, но подсъзнателно краката ми ме бяха довели до единственото място, където се чувствах разбрана.
Той беше вътре, шкуреше внимателно крака на един стар стол. Когато ме видя, остави инструментите си и се изправи. По лицето му се изписа загриженост.
„Лилия? Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.“
„По-лошо“, отвърнах аз и седнах на същия стол, на който беше седял той при първата ни среща. Разказах му всичко. За скандалите, за подозренията на майка ми, за това, което току-що бях видяла. Докато говорех, думите се изливаха от мен като порой – гняв, болка, объркване. Той слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, а в очите му се четеше съпричастност.
Когато свърших, той седна срещу мен. „Съжалявам. Наистина съжалявам, че трябва да преминаваш през това.“
„Не знам какво да правя“, признах аз, а гласът ми беше едва доловим. „Искам да го унищожа. Искам да му кажа истината и да гледам как животът му се разпада, точно както той разпада нашия.“
„Разбирам гнева ти“, каза Симеон меко. „Но отмъщението рядко носи удовлетворение. То по-скоро изгаря този, който го търси.“
„Тогава какво? Да стоя и да гледам как той унижава майка ми? Как се държи сякаш е господар на вселената, докато целият му живот е построен върху лъжа, за която дори не подозира?“
„Не“, отвърна той. „Не трябва да мълчиш. Но трябва да действаш разумно, а не импулсивно. Трябва да помислиш какво искаш да постигнеш. Искаш ли да накажеш Огнян? Искаш ли да защитиш майка си? Или искаш да намериш своя собствен път, своята собствена истина?“
Думите му ме удариха като студен душ. Той беше прав. Досега бях реагирала на събитията, бях се носила по течението на чуждите лъжи и предателства. Не бях спряла да помисля какво всъщност искам аз, Лилия.
„Не знам“, отвърнах честно. „Всичко е толкова объркано.“
„Понякога, за да подредиш нещата, трябва първо да ги разглобиш на съставните им части“, каза той, поглеждайки към разглобения стол до нас. „Трябва да видиш всяка част поотделно, да я почистиш от старата боя и лак, преди да можеш да я сглобиш отново, по-здрава от преди. Може би е време да започнеш да разглобяваш своя живот.“
Прекарах целия следобед в ателието му. Той ми показа с какво се занимава. Гледах как с търпение и прецизност премахва стари слоеве лак, как запълва пукнатини в дървото, как връща към живот нещо, което е изглеждало изгубено. В работата му имаше нещо медитативно, успокояващо. Разбрах защо се е захванал с това. Беше неговият начин да въведе ред в хаоса.
За първи път говорихме и за мен. Той ме попита за университета, за мечтите ми, за Мартин. Слушаше с интерес, който не беше примесен с бащинска гордост или очаквания, а с чисто, неподправено любопитство. Сякаш наистина искаше да разбере коя съм аз.
Когато си тръгвах, се чувствах по-спокойна. Гневът не беше изчезнал, но вече не ме контролираше. Имах план. Не план за отмъщение, а план за действие.
Прибрах се късно вечерта. Колата на Ася я нямаше. Къщата беше тиха. Огнян беше в кабинета си, а майка ми – в спалнята. Две самотни планети, обикалящи в различни орбити в една и съща слънчева система.
Влязох в кабинета без да чукам. Огнян вдигна поглед от документите си, изненадан.
„Трябва да говорим“, казах аз. Гласът ми беше спокоен, но твърд.
Той свали очилата си. „Какво има, принцесо? Изглеждаш сериозна.“
„Видях я“, казах аз директно. „Видях жената, която беше тук днес следобед. Видях колата ѝ.“
Лицето му пребледня. Той отвори уста да каже нещо, вероятно да отрече, но видя изражението ми и разбра, че е безсмислено.
„Лилия, това не е твоя работа“, каза той остро. „Това е между мен и майка ти.“
„Става моя работа, когато го доведеш в моя дом“, отвърнах аз. „Става моя работа, когато виждам как това съсипва мама. Тя не го заслужава.“
Той въздъхна и прокара ръка през косата си. Изглеждаше уморен, победен. „Ти не разбираш. Сложно е.“
„Какво е сложното? Че си предател? Че унижаваш жената, която ти е родила две деца и е посветила живота си на теб?“ Думите ми бяха остри като бръснач.
Той ме погледна, а в очите му имаше болка. „Майка ти… тя отдавна не е с мен. Присъства физически, но духом е някъде другаде. От години. Чувствам се сам в собствения си брак, Лилия.“
„И това ти дава право да я мамиш?“
„Не, не ми дава право. Но се случи.“ Той замълча за момент. „Ще прекратя всичко. Обещавам. Просто… не казвай на майка си, че знаеш. Моля те. Ще я съсипе още повече, ако разбере, че и ти си замесена.“
Кимнах, но не защото му вярвах. Кимнах, защото разбрах, че този разговор е само първата стъпка. Той беше уязвим. Фасадата му на всемогъщ патриарх се беше пропукала. И аз знаех, че трябва да използвам тази пукнатина.
Следващата ми стъпка беше да говоря с Даниел. Намерих го в стаята му, погълнат от някаква компютърна игра.
„Трябва да поговорим“, казах аз.
Той свали слушалките си с раздразнение. „Какво пак?“
„Става въпрос за татко. И за една жена на име Ася.“
Той ме погледна изненадано. „Откъде знаеш за нея?“
„Значи и ти си знаел?“, попитах аз, а в стомаха ми се надигна нов възел.
„Да, знам“, отвърна той и сви рамене. „Виждал съм ги няколко пъти заедно. Какво от това? Това си е негов живот.“
„Негов живот? Даниел, това засяга и нас! Засяга мама! Не те ли е грижа?“
„Мама отдавна не е щастлива“, каза той с цинизъм, който не подхождаше на възрастта му. „Може би така е по-добре за всички. Освен това, татко ми обеща, че ще финансира новия ми проект, ако си трая.“
В този момент го погледнах и видях не брат си, а непознат. Егоизмът му, готовността му да продаде семейното достойнство за пари, ме отврати. Разбрах, че в тази битка съм сама. Не, не съвсем. Имах Симеон. И имах истината.
Вече знаех какво трябва да направя. Планът се оформяше в главата ми, ясен и неизбежен. Нямаше да е красиво. Щеше да има жертви. Но сградата, построена върху лъжи, трябваше да бъде съборена до основи, за да може на нейно място да се построи нещо ново. Нещо истинско.
Глава 8
Планът ми не беше сложен. Той се състоеше от едно-единствено, но съдбоносно действие: да събера всички на едно място и да кажа истината. Цялата истина. Без повече тайни, без повече заобикалки.
Избрах неделя. Неделя беше денят, в който по традиция трябваше да сме семейство. Огнян, въпреки проблемите, държеше на неделния обяд. Това беше част от фасадата, която поддържаше – образът на сплотеното, успешно семейство.
В събота вечер отидох при майка ми. Тя седеше в хола и четеше книга, или по-скоро се преструваше, че чете. „Мамо, утре искам да поговорим. Всички заедно. На обяд. Ти, аз, татко и Даниел.“
Тя вдигна поглед от книгата, а в очите ѝ се четеше страх. „За какво, Лилия?“
„За всичко“, отвърнах аз. „Време е.“
Тя не каза нищо повече. Просто кимна и отново сведе поглед към страницата, без да вижда думите.
На следващия ден атмосферата в къщата беше наелектризирана. Дори Даниел усещаше, че нещо предстои, и беше необичайно тих. Майка ми приготви обяда по навик, движейки се като автомат. Огнян се опита да бъде весел, да разказва вицове, но никой не се смееше.
Седнахме на масата. Тишината беше толкова гъста, че можеше да се реже с нож.
„Е,“ каза Огнян, наливайки си вино. „За какво е тази тържествена тишина? Да не би Лилия най-накрая да ни каже, че се е сгодила за онова момче, Мартин?“ Той се опита да се усмихне.
Поех дълбоко дъх. Ето го. Моментът на истината.
„Не става въпрос за Мартин“, казах аз, а гласът ми прозвуча изненадващо стабилно. „Става въпрос за нас. За това семейство. И за лъжите, които го държат цяло.“
Огнян свали чашата си. Усмивката изчезна от лицето му. „Какви ги говориш?“
Погледнах го право в очите. „Говоря за Ася. Говоря за това, че я водиш в нашия дом, докато мама е тук. Говоря за това, че си купи мълчанието на Даниел с обещания за финансиране.“
Даниел се сви на стола си и заби поглед в чинията си. Майка ми затвори очи, сякаш очакваше удар.
Лицето на Огнян стана пурпурночервено. „Ти нямаш право да се месиш! Казах ти, че…“
„Че ще прекратиш всичко?“, прекъснах го аз. „Не ти вярвам. Но това дори не е най-голямата лъжа в тази къща.“
Обърнах се към майка ми. Тя ме гледаше с ужас, мълчаливо умолявайки ме да спра. Но аз не можех. Бях стигнала твърде далеч.
„Мамо, време е да кажеш на татко за Симеон.“
Името увисна във въздуха като дим от експлозия. Огнян се обърна бавно към Невена. Лицето му беше маска на недоумение.
„Симеон? Кой е Симеон?“
Невена започна да плаче беззвучно, тресейки се цялата. Тя не можеше да говори.
„Симеон е художник“, продължих аз, поемайки ролята на екзекутор. „Първата любов на мама. Мъжът, когото е обичала, преди да я принудят да се омъжи за теб.“
Огнян гледаше Невена, сякаш я виждаше за първи път. „Какво… какво означава това?“
„Означава, че мама е била бременна, когато се е омъжила за теб“, казах аз, а думите излязоха студени и безмилостни. „Означава, че аз не съм твоя дъщеря, татко.“
Тишина. Абсолютна, мъртва тишина. Сякаш звукът беше изсмукан от стаята. Огнян стоеше неподвижен. Цветът се оттече от лицето му, заменен от смъртна бледност. Той гледаше мен, после Невена, после отново мен. В очите му видях как един свят се разпада. Свят, който той беше градил двадесет и осем години.
„Не…“, прошепна той. „Не е вярно. Тя лъже, нали, Невена? Кажи ми, че лъже!“
Но Невена само плачеше, неспособна да отрече. Нейното мълчание беше най-гръмкото признание.
Огнян се изправи. Движенията му бяха бавни, като на робот. Той погледна към мен, но не ме виждаше. Погледът му беше празен, изгубен. „Моята принцеса…“, промълви той. „Моята Лилия…“
И тогава празният поглед беше заменен от нещо ужасяващо. Гняв, толкова чист и първичен, че ме накара да потръпна. Той блъсна масата с ръце. Чинии, чаши и храна се разлетяха навсякъде. Звукът от счупено стъкло беше оглушителен.
„МАХАЙТЕ СЕ!“, изрева той с глас, който не бях чувала никога. „Махайте се от къщата ми! И двете! Веднага!“
Майка ми изпищя. Даниел скочи и се опита да успокои баща си. „Татко, моля те, успокой се…“
„Ти да мълчиш!“, изкрещя Огнян и го отблъсна. „Ти си знаел за онази жена и не си ми казал нищо! Ти си същият като тях!“
Той се обърна към мен. „А ти… ти не си ми никаква. Разбираш ли? Никога не си била. Всичко е било лъжа.“
Думите му ме прободоха по-дълбоко от всеки нож. Знаех, че ще реагира така, но да го чуя, беше неописуемо болезнено.
Взех майка ми под ръка. Тя беше като парцалена кукла, безволева и сломена. „Да тръгваме.“
Докато излизахме, Огнян стоеше насред хаоса в трапезарията, заобиколен от останките на своя перфектен живот. Даниел беше свит в един ъгъл, гледайки с ужас.
Не взехме нищо. Само чантите си. Излязохме от къщата, в която бях израснала, и затворихме вратата зад гърба си. Бяхме бездомни. Бяхме разбити. Но за първи път от много време насам, бяхме свободни от лъжи.
Не знаехме къде да отидем. Отидохме на хотел. Взехме една стая с две легла. Майка ми легна на едното и се сви на кълбо, все още плачейки. Аз седнах на другото и се загледах през прозореца към светлините на града.
Бях съборила къщата. Сега трябваше да живея сред руините. Не изпитвах удовлетворение. Не изпитвах и съжаление. Изпитвах само една огромна, безкрайна празнота. Войната беше свършила. Всички бяхме загубили.
Глава 9
Първите няколко дни след взрива бяха сюрреалистични. Живеехме в анонимната хотелска стая, която миришеше на препарат за почистване и чужда тъга. Майка ми почти не ставаше от леглото. Спеше или просто лежеше с отворени очи, втренчена в тавана. Отказваше да яде. Говореше рядко, с тих, прекършен глас. Изглеждаше сякаш се е смалила, сякаш тежестта на разкритата истина я беше смазала физически.
Аз поех грижата за всичко. Поръчвах храна, която тя не докосваше. Говорех с рецепционистката. Плащах с кредитната си карта, чудейки се колко дълго ще издържи, преди да бъде блокирана от Огнян. Чувствах се като родител на собствената си майка, а това беше роля, за която не бях подготвена.
Обадих се на Мартин и му разказах всичко. Той пристигна в хотела веднага, носейки храна и чисто, неподправено съчувствие. Прегърна ме силно и аз се разплаках за първи път от неделя насам. Плаках за изгубеното си детство, за разбитото си семейство, за болката, която виждах в очите на Огнян, за празнотата в погледа на майка ми.
„Можеш да останеш при мен“, предложи той. „И двете. В квартирата ми е тясно, но ще се справим.“
Благодарих му, но отказах. Майка ми имаше нужда от неутрално пространство, а аз имах нужда да бъда до нея. Но неговото предложение беше спасителен пояс в бурно море. Знаех, че не съм напълно сама.
На третия ден получих обаждане от непознат номер. Беше адвокат Стоянов.
„Лилия, трябва да се видим. Веднага. Огнян е в кантората ми. Нещата са… сложни.“
Сърцето ми се сви. „Какво е направил?“
„Задвижил е процедура за развод. И не само това. Иска да те лиши от наследство и да заведе дело срещу майка ти за измама. Трябва ви адвокат. Веднага.“
Думите му ме заляха като ледена вода. Развод. Очаквах го. Лишаване от наследство. И това го очаквах. Но дело за измама? Това беше война. Тотална, безмилостна война.
„Ние нямаме пари за адвокат“, казах аз, усещайки как паниката ме завладява.
„Не се притеснявай за това“, каза той. „Ще намерим решение. Но първо елате в кантората ми. И двете. Ще говоря с Огнян да изчака.“
Успях да убедя майка ми да стане и да се облече. Тя се движеше като сомнамбул. Когато пристигнахме в кантората, ни въведоха в една конферентна зала. Няколко минути по-късно вратата се отвори и влезе Стоянов, последван от Огнян.
Видът му ме шокира. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Костюмът му, винаги безупречен, изглеждаше с няколко размера по-голям. Но очите му… очите му бяха ледени. В тях нямаше и следа от болка или тъга. Само студена, концентрирана ярост.
Той не погледна майка ми. Втренчи се в мен. „Надявам се, че си доволна“, каза той с глас, лишен от всякаква емоция. „Унищожи всичко.“
„Ти помогна“, отвърнах аз тихо. „С твоите собствени лъжи.“
Той се изсмя горчиво. „Моите лъжи са нищо в сравнение с вашата. Двадесет и осем години. Двадесет и осем години живях в заблуда, отглеждайки чуждо дете, давайки му името си, любовта си, всичко.“
„Аз ти бях дъщеря!“, извиках аз, неспособна да се сдържа. „Кръвта не променя това!“
„Променя всичко“, отсече той. „Ти си плод на измама. А ти…“ Той се обърна към майка ми за първи път. „Ти си най-лошото нещо, което ми се е случвало. Ще се погрижа да не получиш и стотинка от това, което съм изградил. Ще те съдя до дупка.“
Адвокат Стоянов се намеси. „Огнян, стига. Нека бъдем цивилизовани.“
„Цивилизовани?“, извика той. „Те не заслужават цивилизованост. Те заслужават да останат на улицата!“
Срещата беше кратка и брутална. Огнян, чрез Стоянов (който очевидно играеше неудобната роля на посредник, представлявайки и двете страни, докато не си намерим наш адвокат), ни връчи официалните документи. Иск за развод по вина на Невена, иск за пълно отнемане на родителски права над Даниел (което беше абсурдно, тъй като той беше пълнолетен) и уведомление за бъдещо дело за имуществени и морални щети.
Освен това, кредитните ни карти бяха блокирани, а достъпът ни до банковите сметки – спрян. Бяхме оставени без абсолютно нищо.
Когато се върнахме в хотела, майка ми се срина напълно. Получи паническа атака, не можеше да си поеме дъх, трепереше неконтролируемо. Извиках лекар. Той ѝ постави успокоително и каза, че има нужда от пълна почивка и професионална помощ.
Седях до леглото ѝ, докато спеше, и се чувствах напълно безпомощна. Бях започнала тази война, вярвайки, че се боря за истината. Но сега, гледайки опустошението наоколо, се чудех дали цената не е твърде висока.
Нямахме избор. Нямахме пари, нямахме дом, нямахме бъдеще. Имахме само един човек, към когото можех да се обърна.
Извадих телефона си и набрах номера на Симеон.
„Ало?“, чух мекия му глас.
„Симеон, аз съм, Лилия“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Имаме нужда от помощ. Отчаяни сме.“
Разказах му всичко. Той ме изслуша търпеливо. Когато свърших, настъпи кратка тишина.
„Къде сте?“, попита той.
Дадох му адреса на хотела.
„Останете там. Не мърдайте. Идвам.“
След по-малко от час той беше там. Носеше термос с чай и кутия с бисквити. Седна на стола до леглото ми и ме погледна с безкрайна доброта.
„Няма да останете на улицата“, каза той твърдо. „Имам малък апартамент над ателието. Скромен е, но е чист и топъл. Можете да останете там, колкото е необходимо. Аз ще спя на дивана в ателието.“
Сълзи на облекчение потекоха по лицето ми. „Не знам как да ви благодаря.“
„Не трябва да ми благодариш“, каза той. „Аз съм ти баща. Трябваше да направя това преди двадесет и осем години.“
Той погледна към спящата Невена. В погледа му имаше смесица от любов, тъга и съжаление.
„Ще се погрижа за вас“, прошепна той. „И двете.“
В този момент, насред руините, видях проблясък на надежда. Може би, само може би, след събарянето на старата къща, можехме да започнем да градим нещо ново. На различна основа. Основа, изградена не от лъжи, а от крехката, болезнена, но истинска връзка между баща и дъщеря, които тепърва започваха да се опознават.
Глава 10
Преместването в апартамента над ателието беше като навлизане в друг свят. Мястото беше малко – дневна с кухненски бокс, малка спалня и баня – но беше изпълнено със светлина и уют. Стените бяха покрити с лавици с книги, а във въздуха се носеше същата онази миризма на дърво и бои от ателието долу. Беше дом, който не крещеше за богатство и статус, а шепнеше за спокойствие и творчество.
Симеон беше невероятен. Той ни настани, погрижи се да имаме всичко необходимо и беше деликатно, почти невидимо присъствие. Спеше долу, както беше обещал, и всяка сутрин ни оставяше пред вратата топъл хляб и мляко от кварталната бакалия, преди да се затвори в ателието си, за да ни даде пространство.
Майка ми бавно започна да излиза от вцепенението си. Смяната на обстановката ѝ се отрази добре. Тук нямаше спомени, които да я преследват на всяка крачка. Тя започна да става от леглото, да се храни, дори да помага с почистването. Но най-голямата промяна настъпи, когато една сутрин я намерих да стои пред един от стативите на Симеон, който той беше качил в апартамента.
„Преди да се запозная с баща ти… с Огнян… и аз рисувах“, каза тя тихо, докосвайки прашното платно. „Не бях добра като Симеон, но ми носеше радост.“
„Защо спря?“, попитах аз.
Тя сви рамене. „Животът се случи. Нямаше време. А и Огнян смяташе, че е загуба на време. ‘Хоби за бедни артисти’, казваше той.“
На следващия ден Симеон ѝ донесе комплект нови бои и няколко платна. „Просто ако решиш“, каза той и се оттегли.
Два дни по-късно тя започна да рисува. Отначало плахо, неуверено. Но постепенно видях как нещо в нея се отпушва. Тя рисуваше с часове, напълно погълната. Не рисуваше пейзажи или портрети. Рисуваше абстрактни форми, буря от цветове, които сякаш изразяваха цялата болка, гняв и объркване, които таеше в себе си. Беше нейната терапия.
Аз, от своя страна, трябваше да се справя с практическата страна на нашата катастрофа. Адвокат Стоянов ни свърза със своя колежка, специализирана в семейно право – жена на име Десислава, енергична и борбена, която веднага ни вдъхна доверие.
„Огнян играе мръсно“, каза ни тя на първата ни среща. „Делото за измама е по-скоро тактика за сплашване, трудно ще го докаже. Но битката за имуществото ще бъде тежка. Той ще се опита да докаже, че майка ти няма никакъв принос към семейното богатство и че бракът е сключен чрез измама, което го прави невалиден от самото начало.“
Прекарахме часове с Десислава, подготвяйки нашата защита. Трябваше да съберем доказателства, документи, спомени. Всяка семейна почивка, всяка купена вещ, всяко решение, взето заедно, сега се превръщаше в потенциално доказателство в съда. Беше изтощително и унизително.
Междувременно, трябваше да мисля и за собственото си бъдеще. Бях последна година в университета, но без финансова подкрепа, завършването ми беше под въпрос. Таксите, учебниците, дори ежедневните разходи бяха проблем. Мартин ми помагаше с каквото може, но и той беше студент с ограничени средства.
Една вечер, докато седяхме на по чаша вино в малката кухня на Симеон, той ме попита: „Защо не започнеш да ми помагаш в ателието? Не мога да ти плащам много, но ще е достатъчно, за да си покриваш разходите. А и ръцете ти са сръчни. Мисля, че ще ти се отдава.“
Идеята ми се стори странна. Аз, бъдещата юристка, да шкуря стари мебели? Но нямах друг избор. Приех.
Работата се оказа изненадващо удовлетворяваща. Симеон ме научи на основите – как да разпознавам различните видове дърво, как да боравя с инструментите, как да смесвам байцове и лакове. Беше бавна, прецизна работа, която изискваше пълна концентрация и изчистваше ума ми от тревогите.
Докато работехме рамо до рамо, ние разговаряхме. Разказвах му за живота си, за приятелите си, за мечтите си. А той ми разказваше за себе си. За годините, прекарани в чужбина, за провалените връзки, за самотата. Никога не говореше с гняв за Невена или Огнян. Говореше с тъга, с разбиране за човешките слабости.
„Знаеш ли“, каза ми той веднъж, докато нанасяхме лак върху едно старо бюро, „понякога си мисля, че Огнян е по-голямата жертва в тази история.“
Погледнах го изненадано. „Как можеш да кажеш това? След всичко, което направи?“
„Защото той е живял в най-голямата лъжа от всички ни“, отвърна Симеон. „Ние с майка ти знаехме истината. Носехме тежестта ѝ. А той е живял в един фалшив рай, вярвайки в нещо, което не е било реално. Събуждането от такъв сън е по-болезнено от всичко.“
Думите му ме накараха да се замисля. За първи път от много време се опитах да погледна на нещата от гледната точка на Огнян. Болката от предателството трябва да е била неописуема. Може би жестокостта му беше просто защитна реакция. Това не го оневиняваше, но ми помогна да го разбера малко по-добре.
Един ден получих съобщение от Даниел. „Може ли да се видим? Сам.“
Колебаех се, но се съгласих. Срещнахме се в едно неутрално кафене. Той изглеждаше зле. Беше отслабнал и изглеждаше уплашен.
„Татко се е побъркал“, каза той без предисловия. „Продаде колата ми. Спря ми всички пари. Каза, че трябва да работя в склада на фирмата, ако искам да ям. Отнася се с мен като с престъпник.“
„Съжалявам, Дани“, казах аз, и наистина съжалявах.
„Той говори само за съда. За това как ще ви унищожи. Наел е най-добрите адвокати. Обсебен е.“ Той ме погледна, а в очите му имаше нещо, което не бях виждала досега – страх. „Лили, мисля, че той има и други проблеми. Финансови. Откакто банката му отказа заема, нещата във фирмата не вървят. Чух го да говори по телефона за ‘сериозни задължения’ и ‘ликвидност’. Мисля, че е затънал много по-дълбоко, отколкото си признава.“
Информацията ме порази. Огнян, стълбът на стабилността, бизнесменът, който винаги контролираше всичко, да има финансови проблеми? Това променяше цялата картина. Може би агресията му не беше насочена само към нас. Може би той се бореше за оцеляването си на всички фронтове.
Разбрах, че войната, която водехме, е много по-сложна, отколкото си представях. И че всички ние – аз, майка ми, Огнян, Даниел, дори Симеон – бяхме просто пионки в една жестока игра, започнала преди почти тридесет години с едно тайно любовно писмо.
Глава 11
Разкритието на Даниел за финансовите проблеми на Огнян добави нов, обезпокоителен пласт към цялата ситуация. Внезапно безмилостната му съдебна битка придоби различен смисъл. Може би не беше само отмъщение. Може би беше и отчаяние. Ако фирмата му беше на ръба на фалита, тогава всеки лев от семейното имущество ставаше от решаващо значение за оцеляването му. Той не се бореше просто да накаже майка ми; той се бореше за спасяването на империята си.
Споделих тази информация с Десислава. Тя се намръщи. „Това е важно. Ако успеем да докажем, че той е пред фалит, можем да твърдим, ‘че използва този съдебен процес като начин да отклони активи от потенциални кредитори, прехвърляйки вината за финансовите си проблеми върху семейния срив. Това може да промени гледната точка на съдията.“
Започнахме да ровим. Десислава нае финансов експерт, който да проучи публичните отчети на фирмата на Огнян. Аз се свързах отново с Даниел, молейки го да бъде нашите „очи и уши“ в къщата. Първоначално той се колебаеше, страхувайки се от баща си.
„Дани, не го правя, за да го унищожа“, уверих го аз. „Правя го, за да се защитим. И за да разберем истината. Ако той наистина е в беда, може би има начин да му се помогне, вместо да се унищожаваме взаимно в съда.“
Мисълта, че може да има и друг изход, освен тоталната война, сякаш го успокои. Той се съгласи. Започна да ми изпраща откъслечна информация – имена на фирми, с които Огнян е преговарял, подхвърлени фрази от телефонни разговори, които е дочул. Всяко парче от пъзела беше малко, но заедно те започнаха да обрисуват картина на един бизнес, който е поел твърде много рискове и сега е напът да плати цената.
Междувременно, животът в малкия апартамент над ателието продължаваше. Връзката ми със Симеон ставаше все по-дълбока. Той вече не беше просто биологичният ми баща; той се превръщаше в мой приятел, в мой ментор. Учеше ме не само на занаята си, но и на философията си за живота – да приемаш нещата с търпение, да намираш красота в несъвършенството, да не се страхуваш да започнеш отначало.
Една вечер, докато работехме до късно, той ми показа една стара, заключена ракла в ъгъла на ателието.
„Знаеш ли какво има вътре?“, попита ме той с усмивка.
Поклатих глава.
Той я отключи. Вътре беше пълно с платна. Картини. Негови картини. От времето преди да спре да рисува. Извади ги една по една. Бяха невероятни – експлозия от цветове и емоции. Пейзажи, които изглеждаха живи, портрети, които разкриваха душата на моделите. И сред тях имаше поне десет портрета на Невена. Млада, влюбена, сияеща.
„Те са прекрасни“, прошепнах аз. „Защо си ги скрил?“
„Защото ме болеше да ги гледам“, отвърна той. „Но сега… сега вече не боли толкова.“
В същия този период майка ми също преживяваше своята трансформация. Рисуването сякаш отключи нещо в нея. Тя стана по-уверена, по-спокойна. Започна да говори със Симеон. Отначало разговорите им бяха неловки, пълни с неизказани думи и стари рани. Но постепенно те намериха своя ритъм. Не говореха за миналото. Говореха за изкуство, за книги, за малките неща от живота. Беше като бавно, внимателно опознаване между двама непознати, които някога са означавали всичко един за друг.
Един ден, докато бях в университета, получих обаждане от Мартин. Гласът му беше развълнуван.
„Лили, няма да повярваш! Одобриха ни! Банката ни одобри за ипотечен кредит!“
За момент бях забравила. Преди месеци, в един друг живот, бяхме подали документи за малък апартамент в нов квартал. Сега, насред цялата тази бъркотия, новината звучеше като ехо от друго измерение.
„Това е… това е страхотно“, казах аз, но без ентусиазма, който той очакваше.
„Какво има? Не се ли радваш?“, попита той, леко разочарован.
„Разбира се, че се радвам. Просто… всичко е толкова сложно в момента. Откъде ще вземем пари за първоначална вноска? Как ще плащам моята част от вноските, докато не завърша?“
„Ще се справим“, каза той с непоклатимия си оптимизъм. „Аз работя на две места. Ще вземем заем от родителите ми за първоначалната вноска. Ще се справим, Лили. Това е нашето ново начало.“
Думите му „ново начало“ ме накараха да се замисля. Може би това беше знак. Може би това беше моят шанс да се откъсна, да изградя нещо свое, което не е опетнено от миналото на семейството ми.
Вечерта разказах на Симеон и майка ми. Симеон се усмихна широко. „Това е прекрасна новина, Лилия! Гордея се с теб.“
Майка ми също се усмихна, но в усмивката ѝ имаше и нотка на тъга. „Значи ще ни напуснеш.“
„Няма да ви напусна, мамо. Просто ще имам мое собствено място. Ще идвам да ви виждам всеки ден.“
На следващия ден Симеон ме дръпна настрана. В ръката си държеше дебел плик.
„Това е за теб“, каза той.
Отворих го. Вътре имаше пачка пари. Сумата беше значителна. Повече от достатъчна за първоначалната вноска.
„Не мога да приема това“, казах аз, шокирана. „Откъде ги имаш?“
„Продадох ги“, отвърна той. „Картините. Портретите на майка ти. Един колекционер, стар мой познат, ги купи всичките. Отдавна ги искаше.“
„Но… те са всичко, което ти е останало от онова време!“
„Не“, каза той и ме погледна в очите. „Всичко, което ми е останало от онова време, стои пред мен. Това са просто хартия и боя. Твоето бъдеще е по-важно. Приеми го. Моля те. Като закъснял подарък за всички пропуснати рождени дни.“
Прегърнах го, а сълзите отново напираха в очите ми. Този мъж, когото познавах от толкова кратко, ми даваше повече, отколкото бях получавала през целия си живот. Даваше ми не само пари. Даваше ми вяра. Даваше ми бъдеще.
В този момент осъзнах, че семейството не е просто кръв или име. Семейството е избор. То е хората, които те подкрепят, които вярват в теб, които жертват част от себе си, за да ти помогнат да изградиш своя път. И аз бях намерила моето семейство. То беше малко, нестандартно и родено от болка. Но беше истинско.
Глава 12
С парите от Симеон и с помощта от родителите на Мартин, успяхме да платим първоначалната вноска за апартамента. Подписването на договора за ипотека беше едновременно вълнуващо и плашещо. За първи път в живота си поемах толкова голям финансов ангажимент. Бях обвързана с банка за следващите тридесет години. Но чувството за отговорност беше примесено с чувство за свобода. Това беше моят дом. Моето решение. Моят живот.
Ремонтът и обзавеждането на новото жилище се превърнаха в моя спасителен остров. Прекарвахме всеки свободен час там с Мартин, боядисвайки стени, сглобявайки мебели от кашони, смеейки се на собствената си некадърност. Симеон ни помагаше с дърводелската работа, а майка ми, с новооткрития си усет към цветовете, ни даваше съвети за интериора. За кратко време четиримата се превърнахме в странен, но ефективен екип. Беше почти нормално. Почти щастливо.
Но реалността на съдебната битка винаги беше на заден план, като тъмен облак на хоризонта. Десислава работеше неуморно, събирайки доказателства за финансовите затруднения на Огнян. Картината, която се очертаваше, беше по-мрачна, отколкото предполагахме. Оказа се, че той е инвестирал огромни суми в рискови проекти в чужбина, които са се провалили. За да покрие загубите, е теглил заеми, залагайки като обезпечение не само фирмени активи, но и семейната къща. Къщата, в която живееше Даниел.
„Той е на ръба на банкрута“, заключи финансовият експерт. „Ако кредиторите му поискат парите си едновременно, той ще загуби всичко. Включително и къщата.“
Тази новина ме разтърси. Огнян не просто се бореше за пари. Той се бореше за покрива над главата си. Яростта, която изпитвах към него, започна да се смесва с нещо друго. Съжаление. Дори страх за него. Въпреки всичко, което се беше случило, мисълта, че този мъж, който винаги е бил символ на сила и успех, може да остане на улицата, беше ужасяваща.
Един ден Даниел ми се обади, паникьосан. „Лили, вкъщи дойдоха някакви хора. Официално облечени. Описват имуществото. Казаха нещо за ‘обезпечение’ и ‘просрочен кредит’. Татко не е тук. Не знам какво да правя.“
Сърцето ми замря. Започваше се. Кредиторите губеха търпение.
Обадих се на Десислава. Тя потвърди страховете ми. „Една от банките е задействала процедура по принудително събиране на вземания. Това е само началото.“
„Какво ще стане с Даниел?“, попитах аз.
„Засега нищо. Но ако къщата бъде продадена на търг, той ще трябва да я напусне.“
Не можех да позволя това да се случи. Даниел беше егоист и понякога глупак, но беше мой брат. Не можех да го оставя сам в тази бъркотия.
След дълъг разговор с Мартин и Симеон, взех решение. Решение, което знаех, че е лудост, но сърцето ми не ми позволяваше да постъпя по друг начин.
Обадих се на Огнян. Той не ми вдигна. Изпратих му съобщение: „Трябва да се видим. Спешно е. Става въпрос за фирмата и за къщата. Знам повече, отколкото си мислиш. Чакам те в старото ни кафене след един час.“
Знаех, че заплахата в думите ми ще го накара да дойде. И бях права.
Той пристигна точно след час. Изглеждаше още по-зле, отколкото в кантората на Стоянов. Беше небръснат, а очите му бяха кървясали от умора и стрес. Седна срещу мен, без да каже дума.
„Знам за дълговете“, започнах аз. „Знам за провалените инвестиции. Знам, че банката е започнала процедура за къщата.“
Той ме погледна с омраза. „И какво? Дошла си да се радваш на нещастието ми? Да довършиш това, което започна?“
„Не“, казах аз. „Дойдох да ти предложа сделка.“
Той се изсмя. „Сделка? Ти? Какво можеш да ми предложиш?“
Поех дълбоко дъх. „Оттегли делата. И двете. Срещу мама и срещу мен. Прекратете развода по взаимно съгласие. Дай ѝ справедлив дял от това, което е останало. В замяна, аз ще ти помогна.“
Той ме гледаше сякаш съм луда. „Ти да ми помогнеш? С какво? С джобните си пари от университета?“
„Симеон продаде картините си“, казах аз. „Имаме пари. Достатъчно, за да покрием най-спешния кредит и да спрем процедурата за къщата. Освен това, аз уча право. Прекарах последния месец, изучавайки твоя случай. Има начини да предоговориш задълженията си, да обявиш фирмата в защитена несъстоятелност, да спасиш поне част от бизнеса. Мога да ти помогна с правната страна. Аз и Десислава.“
Той мълчеше. Гледаше ме невярващо. В ума му вероятно се водеше битка между гордостта и отчаянието.
„Защо?“, попита той най-накрая с дрезгав глас. „Защо го правиш? След всичко, което ти казах, след всичко, което направих.“
„Защото, въпреки всичко, ти си мъжът, който ме отгледа“, отвърнах аз, а думите ми изненадаха и самата мен. „Защото Даниел е мой брат и не искам да го видя на улицата. И защото тази война ни унищожава всички. Време е да спре.“
Очите му се напълниха със сълзи. Сълзи на гняв, на унижение, на облекчение. Той не каза нищо. Просто стана и си тръгна.
Не знаех дали ще приеме. Бях заложила всичко на една карта. Бях предложила да дам парите за моето бъдеще, за да спася миналото на мъжа, който ме беше отхвърлил. Беше най-големият риск в живота ми.
Два дни по-късно адвокат Стоянов се обади.
„Лилия, Огнян се съгласи. Делата са оттеглени.“
Въздъхнах с облекчение, което беше толкова силно, че почти ме повали. Примирието беше сключено. Войната беше свършила. Сега започваше по-трудната част – да съберем парчетата.
Глава 13
Примирието не донесе мир, поне не веднага. То донесе неловка тишина, изпълнена с недоверие и неизказани въпроси. Огнян прие помощта ни, но го направи с неохота, с гордостта на ранен лъв, принуден да приеме помощ от тези, които смяташе за свои врагове.
Започнахме работа. Прекарах безкрайни часове, ровейки се в документацията на фирмата му заедно с Десислава и нейния екип. Картината беше сложна. Огнян беше направил серия от лоши преценки, воден от алчност и може би от нуждата да докаже на себе си и на света, че все още е на върха. Разплитането на финансовия възел, който беше създал, беше като сложна хирургическа операция.
Парите от Симеон отидоха за погасяване на най-спешния кредит, този, който заплашваше къщата. Това ни даде глътка въздух. След това започнахме тежки преговори с останалите кредитори. Огнян трябваше да преглътне егото си и да седне на масата за преговори, вече не като диктуващ правилата, а като молещ за отсрочки и по-добри условия.
Аз бях до него на всяка среща. Бях неговият юридически съветник. Беше странно. Седяхме рамо до рамо срещу банкери и адвокати, представяйки се за единен фронт, докато помежду ни зееше пропаст от болка и предателство. Той рядко ми говореше директно. Обръщаше се към Десислава, дори когато въпросът беше към мен. Но аз виждах в очите му неохотното уважение към работата, която вършех. Виждаше, че съм компетентна, че съм сериозна, че наистина се опитвам да помогна.
Майка ми не участваше в този процес. Тя се беше дистанцирала. „Това е неговият свят, Лилия. Аз никога не съм била част от него. Не искам да бъда и сега.“ Тя продължаваше да рисува, да прекарва време със Симеон. Двамата бяха изградили свой собствен, тих свят, в който бизнесът и дълговете нямаха място.
Даниел, от друга страна, беше принуден да порасне бързо. Когато видя реалната опасност да загуби всичко, привилегированият му свят се срина. Огнян го накара да работи не в склада, а в офиса, редом с нас. Трябваше да подрежда документи, да прави копия, да носи кафета. За първи път в живота си той видя баща си не като всемогъщ банкомат, а като уязвим човек, който се бори за оцеляването си. Тази промяна му се отрази добре. Той стана по-тих, по-отговорен. Дори започна да говори с мен, да ме пита за съвет. Бариерата между нас започна бавно да се топи.
Най-трудната част беше разводът. Въпреки че беше по взаимно съгласие, разделянето на имуществото беше болезнено. Огнян трябваше да продаде много от активите си, за да покрие дълговете. Луксозната вила в планината, яхтата, скъпите коли – всичко беше разпродадено. Това, което остана, беше семейната къща (вече спасена от банката) и една значително по-малка, но стабилизирана фирма.
По закон, майка ми имаше право на половината от останалото. Но тя взе изненадващо решение.
„Не искам нищо“, каза тя един ден на Десислава, в мое присъствие. „Искам само свободата си. Единственото, което ще взема, е апартаментът, в който живеехме, преди да се роди Лилия. Нашият първи дом. Огнян го купи малко преди сватбата. Знам, че все още го притежава и го дава под наем.“
Всички бяхме шокирани. Тя се отказваше от милиони, за да вземе един стар, скромен апартамент.
„Защо, мамо?“, попитах я аз.
„Защото там започна всичко“, отвърна тя. „Там започна моят живот в лъжа. Искам да се върна там и да започна на чисто. Да превърна този спомен в нещо ново. Това е всичко, от което имам нужда.“
Огнян не повярва отначало. Мислеше, че е някакъв трик. Но когато се увери, че тя е сериозна, видях в очите му нещо, което не бях виждала отдавна. Срам. Той осъзна мащаба на нейната жертва, нейната липса на интерес към парите му. Осъзна, че през цялото време се е борил срещу жена, която всъщност не иска нищо от него, освен да бъде оставена на мира.
Разводът беше финализиран. Невена получи стария апартамент. Тя и Симеон се преместиха там. Заедно. Не като любовници, поне не още. А като двама души, които са намерили утеха един в друг след дълга и тежка буря. Симеон премести ателието си в едно от приземните помещения на сградата. А майка ми превърна една от стаите в свое собствено студио за рисуване.
Аз и Мартин се нанесохме в нашия малък, ипотекиран апартамент. Започнахме нашия собствен живот, стъпка по стъпка.
Един ден, няколко месеца по-късно, телефонът ми иззвъня. Беше Огнян.
„Лилия, може ли да се видим? Искам да говоря с теб.“
Срещнахме се отново в същото кафене. Той изглеждаше по-добре. Беше облечен в по-скромен костюм, но изглеждаше по-спокоен.
Той ми подаде един плик. Същият плик, който му бях дала преди месеци.
„Това са парите ти“, каза той. „Върнати до стотинка. С лихвите.“
„Не беше нужно“, казах аз.
„Напротив“, отвърна той. „Беше въпрос на чест. Това, което остана от нея.“ Той замълча за момент. „Искам да ти благодаря, Лилия. Ти спаси това, което можеше да бъде спасено. И ме научи на урок, който отдавна трябваше да науча.“
„Радвам се, че си добре“, казах аз.
Той ме погледна, а в очите му имаше онази стара, бащинска топлота, която мислех, че никога повече няма да видя.
„Ти винаги ще бъдеш моя дъщеря. Кръвта няма нищо общо. Аз те отгледах. Аз се гордея с теб. С жената, в която си се превърнала.“ Той се поколеба. „Може ли… може ли понякога да ти се обаждам? Просто да чуя как си?“
„Разбира се, татко“, отвърнах аз и за първи път от много време думата не заседна в гърлото ми.
Той се усмихна. Истинска, лека усмивка. Стана, целуна ме по челото, точно както правеше, когато бях малка, и си тръгна.
Гледах го как се отдалечава. Беше различен човек. По-смирен, по-мъдър. Може би понякога наистина трябва да загубиш всичко, за да намериш себе си.