Имам дъщеря, Лияна, на девет години. Прекрасно, умно дете, с което със съпругата ми Дарина се гордеем повече от всичко. Решихме, че е време да започне да разбира стойността на парите. Даваме ѝ малка седмична сума, джобни, които тя събираше в една яркорозова касичка-прасенце. Но преди три месеца въведох ново правило, което ми се стори като блестяща педагогическа идея.
Започнах да ѝ „взимам“ символичен „наем“ всеки първи ден от месеца.
Сумата беше незначителна, буквално стотинки, но идеята беше да я науча да планира бюджета си, да знае, че има постоянни разходи, които трябва да предвиди.
„Виждаш ли, Лия?“, обясних ѝ търпеливо една вечер, докато тя броeше монетите си. „Това е за твоята стая. За тока, за водата. Всички плащаме, за да живеем тук.“
Тя се намръщи за секунда, пресметна нещо наум и кимна сериозно, прибирайки остатъка.
Съпругата ми, Дарина, ме подкрепи. Тя ме разбра. „Странно е, Асен“, каза тя онази вечер, докато лежахме в леглото. „Но може би си прав. Светът не е само забавления. Колкото по-рано го научи, толкова по-добре.“
Аз самият бях доволен. Чувствах се като бащата, който дава на детето си инструменти за живота, а не само играчки. Имахме си нашия малък семеен ред. Имахме апартамент, който изплащахме с ипотечен кредит, взет веднага след сватбата. Беше трудно в началото, лишавахме се от много, но знаехме, че градим нещо свое. Аз работех в счетоводна фирма – не бях богат, но бях стабилен. Дарина беше учителка. Живеехме спокойно, планирано.
До онзи вторник.
Телефонът иззвъня следобед, точно когато се прибирах от работа. Беше свекърва ми, Маргарита. Отношенията ни винаги са били… сложни. Тя беше властна жена, вдовица от години, която смяташе, че нейните две деца – Дарина и брат ѝ Огнян – са центърът на вселената и че аз никога не съм бил достатъчно добър за дъщеря ѝ.
„Ало, Маргарита, здравей“, казах бодро, очаквайки поредното оплакване от времето или от политиците.
„Асен“, гласът ѝ беше леден. Не просто студен, а вибриращ от едва сдържана ярост. „Ти нормален ли си?“
Спрях по средата на коридора, с чанта в едната ръка и ключове в другата. „Моля? Какво има?“
„Какво имало! Какво имало! Обади ми се Лия. Разплакана.“
Сърцето ми подскочи. „Какво ѝ е? Добре ли е?“
„Разплакана е, защото дядо ѝ (бащата на Маргарита) ѝ дал пет лева, а тя му казала, че не може да си купи сладолед, защото трябвало да си пази парите за ‘наема’!“
Издишах. „А, това. Маргарита, това е просто…“
„Как смееш!“, изкрещя тя в слушалката, толang че се наложи да я отдалеча от ухото си. „Как смееш да взимаш пари от дете! Какъв ‘наем’, бе, нещастнико! Ти в ред ли си? Да тормозиш детето! Да го караш да се чувства виновно, че живее под покрива ти!“
„Това не е тормоз, а урок по…“
„Урок!“, прекъсна ме тя. „Ти ще ми даваш уроци! Ти, който живееш в онази панелка и броиш стотинките! Знаеш ли изобщо какво е да имаш истински пари, та си тръгнал детето да учиш? Знаеш ли какво е да имаш…“
Гласът ѝ пресекна, сякаш осъзна, че е казала твърде много. Чу се рязко поемане на дъх.
„Проблемът не е в парите, Маргарита. Проблемът е в…“
„Проблемът си ти!“, изсъска тя. „Ти и твоите жалки идеи! Да говориш за ‘наем’ и ‘разходи’ в моето семейство! Как смееш да използваш тези думи! Особено сега! Остави детето на мира, чуваш ли ме! Не искам повече да чувам за това!“
И тя затвори.
Стоях като гръмнат. Не беше просто гняв. Беше нещо друго. Беше паника. Имаше истинска, неподправена паника в гласа ѝ, когато извика „Особено сега!“.
Дарина се прибра час по-късно. Още от вратата видях, че е притеснена.
„Майка ми се е обаждала.“ Не беше въпрос.
„Да. Беше… извън себе си. Заради наема на Лия.“
Дарина въздъхна и остави чантата си на пода. „Асен, знам, че е пресилено, но… може би трябва да спреш. Поне за малко.“
„Да спра? Защото тя така е казала? Дара, това беше истеричен изблик. Какво толкова е станало?“
„Тя… тя не е добре напоследък. Притеснява се. За Огнян.“
Огнян. Братът на Дарина. „Бизнесменът“. Човекът, който винаги носеше скъпи костюми, караше лъскава кола под наем и говореше за „сделки“ и „инвестиции“. Човекът, който все още живееше в голямата къща на майка си, въпреки че беше на тридесет и пет. Никога не го бях харесвал. Имаше нещо хлъзгаво в него, нещо твърде лъскаво, за да е истинско.
„Какво пак е направил Огнян?“, попитах уморено.
„Нищо!“, отвърна тя твърде бързо. „Просто… бизнесът. Трудно е. А ти ѝ говориш за ‘наем’. Просто… моля те, спри. Заради мен.“
Погледнах я. Тя избягваше очите ми. Нещо не беше наред. Нещо много по-сериозно от символичния наем на деветгодишно момиченце.
„Добре“, казах. „Ще спра. Но искам да ми кажеш какво става.“
„Нищо, Асен. Наистина. Просто майка ми е… майка ми.“
Но аз знаех, че лъже. Телефонното обаждане на Маргарита не беше просто гняв.
То беше страх.
И този страх тъкмо влизаше в дома ни.
Глава 2: Първи пукнатини
Нощта беше неспокойна. Дарина се преструваше, че спи, но аз усещах напрежението в тялото ѝ до моето. Въртях се и премислях думите на Маргарита. „Как смееш да говориш за ‘наем’, когато…“ Когато какво?
На сутринта атмосферата беше ледена. Дарина приготвяше закуска мълчаливо. Лия усети.
„Мамо, сърдита ли си ми?“, попита тя с тъничък глас, държейки розовото си прасенце.
Дарина се обърна и лицето ѝ веднага се смекчи. „Не, слънчице. Разбира се, че не. Хайде, закусвай, че ще закъснееш за училище.“
Когато Лия излезе, аз седнах на масата. „Дарина. Не можем така. Кажи ми.“
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха зачервени. „Не знам всичко, Асен. Наистина. Знам само, че Огнян има проблеми. Големи.“
„Какви проблеми? Той винаги има ‘проблеми’. Обикновено се решават с пари от майка ти.“
„Този път е различно. Мисля, че дължи пари. Много пари.“
„На кого?“, настоях аз.
„Не знам! На банки, на партньори… Не знам! Майка е изплашена. Тя… тя му е помогнала. Дала му е пари, които е кътала. Мисля, че е ипотекирала къщата.“
Замръзнах. Къщата, в която живееха тя и Огнян. Голямата къща, останала от бащата на Дарина.
„Ипотекирала я е? Заради неговия ‘бизнес’?“
„Той я е убедил. Че това е последната стъпка преди голям удар. Че ще върне всичко двойно. Знаеш го какъв е… убедителен е.“
„Той е манипулатор, Дара. А майка ти му позволява.“
„Тя го обича!“, извика Дарина. „Той ѝ е син! Какво очакваш да направи?“
„Да не рискува покрива над главата си!“, извиках и аз. Станах рязко, столът изстърга по плочките. „И това какво общо има с мен? Защо ми крещи за наема на Лия?“
„Защото си ѝ трън в очите!“, гласът ѝ се счупи. „Защото ти си стабилният! Ти си този с ипотеката, която се плаща всеки месец! Ти си този, който учи дъщеря си на ‘бюджет’, докато нейният син, златният ѝ син, пропада! Тя те мрази за това, Асен. Мрази те, че си прав.“
Тишината, която последва, беше по-тежка от всяка кавга. Дарина седна и скри лице в ръцете си.
„Тя не те мрази. Тя… завижда. Завижда на нашия ред. На това, че ние… ние сме добре.“
Приближих се и прегърнах раменете ѝ. „Ще се оправят. Винаги се оправят.“
Но докато го казвах, усещах студена буца в стомаха си. Този път беше различно. Осъзнах защо думата „наем“ я е взривила. За нея тази дума не е била символична. Била е реална, заплашителна. Някой е чакал истински наем. Или вноска.
През следващите няколко дни се опитахме да се върнем към нормалното. Казах на Лия, че експериментът с наема приключва.
„Защо, тате? Аз бях събрала почти всичко“, каза тя разочаровано.
„Защото баба ти се притеснява. Ще го оставим за по-нататък.“
Но спокойствието беше привидно. Телефонът на Дарина вибрираше постоянно. Тя водеше тихи, напрегнати разговори в другата стая. Чувах думи като „лихви“, „краен срок“, „не вдига“.
Огнян не вдигаше на сестра си.
В събота вечер той се появи. Без предупреждение. Просто звънна на вратата.
Глава 3: Привидното богатство
Отворих вратата и лъскавата му усмивка почти ме заслепи. Огнян. Носеше сако, което вероятно струваше колкото две мои заплати, но под очите му имаше тъмни кръгове, които дори скъпите слънчеви очила (носени вечер) не можеха да скрият. Миришеше на скъп одеколон и напрежение.
„Аси, зетко! Как си, човече?“, потупа ме той по рамото и влезе, без да чака покана.
Дарина излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си. „Оги? Какво става? Майка каза, че не ти вдигаш.“
„Глупости, глупости“, махна той с ръка. „Работа, сестро. Работа от сутрин до мрак. Нямам време да дишам. Лия къде е? Донесъл съм ѝ нещо.“
Той извади от джоба си голям, лъскав смартфон в кутия.
„Огнян, недей“, каза Дарина веднага. „Тя е на девет. Има обикновен телефон за връзка.“
„Стига де, Дара! Живеем в 21-ви век. Трябва да е в крак с нещата. Ето, Асен, ти си умен мъж, разбираш от технологии.“ Той ми подаде кутията.
Не я поех. „Тя няма нужда от това, Огнян.“
Усмивката му леко се сви. „Добре де, добре. Както кажете. Малко да я зарадвам…“
„Защо си тук, Оги?“, попита Дарина.
Той въздъхна, свали очилата и седна на дивана ни. Изведнъж скъпият костюм изглеждаше не на място в нашата скромна всекидневна. „Тежко е. Пазарът е свит. Партньорите ме натискат. Знаете как е.“
„Майка каза, че си ипотекирал къщата“, казах аз директно.
Огнян ме изгледа остро. „Това са временни мерки. Рефинансиране. Трябваше ми свеж капитал за една сделка. Голяма сделка. Всичко ще се върне стократно. Майка просто се панира излишно.“
„Тя каза, че банката я е търсила“, Дарина беше пребледняла.
„Технически формалности!“, той се засмя, но смехът му беше кух. „Слушайте, всъщност затова дойдох. Вие сте ми семейство. Единственото, което имам.“
Той се наведе напред. „Асен, ти си финансист. Разбираш от числа. Имам нужда от малка услуга. Временна. Буквално за три седмици, докато се финализира сделката.“
Знаех какво следва.
„Трябва ми малка сума. Да покрия една вноска, за да не се задействат неустойките. Не е много. За вас знам, че не е проблем. Вие сте пестеливи. Имате спестявания.“
„Нямаме“, казах аз твърдо. „Имаме ипотека, Огнян. Имаме дете. Всичко, което изкарваме, отива за това.“
„Хайде, Асен, не ми ги разправяй тия. Знам колко взимаш. И Дарина работи. Говоря за…“, той назова сума, която беше равна на шестмесечните ни вноски по кредита.
„Не“, казах аз.
„Асен!“, Дарина ме погледна умоляващо.
„Той ми е брат!“, каза тя.
„Той е безотговорен“, отвърнах аз. „Огнян, няма да ти дадем пари, които нямаме, за да ги хвърлиш в поредната си схема.“
Лицето на Огнян се промени. Лъскавата фасада се пропука. За момент видях истинския, уплашен мъж отдолу. Но само за момент. Той се изправи, изтупа сакото си.
„Ясно. Значи е така. Когато опре ножът до кокала, семейството не струва. Ти винаги си ми завиждал, Асен. Завиждал си ми, че имам размах, че не съм мишка като теб, която само си гледа счетоводните книги.“
„Аз поне имам книги за гледане“, отвърнах аз. „Ти твоите май отдавна си ги загубил.“
Той тръгна към вратата. „Ще се оправя. Винаги съм се оправял. Без вас.“ Обърна се към Дарина. „А ти, сестро… разочароваш ме. Той те е настроил срещу мен. Срещу собствената ти кръв.“
Той излезе и трясна вратата.
Дарина избухна в сълзи. „Как можа, Асен? Той е отчаян!“
„Точно защото е отчаян, Дара. Даването на пари на такъв човек е като да гасиш пожар с бензин. Ти не му помагаш, ти го оставяш да изгори до основи.“
„Това е майка ми! Това е къщата, в която съм израснала!“, ридаеше тя.
Прегърнах я, но за пръв път в брака ни усетих истинска пропаст между нас. Тя беше от тяхната страна. Страната на хаоса, на емоциите, на скритите дългове. Аз бях от страната на реда, на ипотеката, на проклетия символичен наем.
И тази пропаст тепърва започваше да се разширява.
Глава 4: Студентката
Имаше и трето дете в семейството на Дарина. Вела. Тя беше най-малката, късното дете на Маргарита. Беше на двадесет, пълна противоположност на Огнян. Умно, тихо и изключително амбициозно момиче. Вела учеше право в университета в друг град. Беше гордостта на Маргарита, доказателството, че тя е отгледала и нещо стойностно.
Ние с Дарина много я обичахме. Вела беше като по-малка сестра, която никога не бях имал. Често идваше у нас през уикендите, играеше с Лия и внасяше лъч светлина в напрегнатите ни отношения с Маргарита.
Тя се появи в неделята след посещението на Огнян. Беше ведра, усмихната, носеше кутия сладки.
„Здравейте, семейство! Как е любимата ми племенница?“, извика тя и прегърна Лия.
Вечерта, след като Лия си легна, тримата седнахме в кухнята. Дарина изглеждаше изтощена.
„Как са лекциите, Вела?“, попитах, опитвайки се да звуча нормално.
„О, тежко е. Сесията наближава. Но ми харесва. Професорите са страхотни. Особено по облигационно право. Мисля, че това е моята сила – договори, сделки.“
Дарина трепна при думата „сделки“.
„Батко Оги ми се обади вчера“, продължи Вела, без да забележи. „Беше малко разсеян, но каза, че е горд с мен. Той, нали знаете…“ Тя се усмихна нежно. „Той плаща семестриалните ми такси. Без него… изобщо нямаше да мога да уча това. Той е толкова щедър.“
Погледнах Дарина. Тя беше вперила поглед в чашата си с вода.
„Да“, каза тя глухо. „Щедър е.“
„Каза, че скоро ще има голям пробив и ще ми купи кола, за да си идвам по-често“, продължи да бърбори Вела. „Не му вярвам много за колата, но е мило, че го казва. Той винаги е бил такъв. С голямо сърце. Мама ми каза, че напоследък е много натоварен, но ще се справи. Той винаги се справя.“
Чувствах се, сякаш се давя. Това момиче, толкова чисто и светло, градеше бъдещето си върху кула от лъжи. Нейното образование, нейните мечти… всичко беше платено с пари, които Огнян не е имал. С пари от ипотеката на майка им.
„Вела“, започнах аз бавно. „Огнян… не е толкова добре, колкото си мислиш.“
„Асен!“, спря ме Дарина с рязък тон.
Вела ни погледна, усмивката ѝ изчезна. „Какво има? Да не се е случило нещо?“
„Не, нищо. Просто брат ти е под голям стрес“, каза Дарина. „Нали знаеш, Асен е счетоводител, все вижда нещата в черно.“
„Не е в черно, Дара!“, не се сдържах. „Това е реалността! Вела, трябва да знаеш. Брат ти е затънал. Дължи пари. Къщата на майка ви е ипотекирана докрай.“
Вела пребледня. „Какво? Не. Не, това не е вярно. Мама щеше да ми каже. Оги… той ми плати таксата миналия месец.“
„С какви пари, Вела?“, попитах аз.
„Това не е твоя работа, Асен!“, Дарина скочи. „Стига! Плашиш я!“
„По-добре да е уплашена, отколкото да живее в лъжа!“, повиших тон. „Тя учи право! Нека знае какво е ‘неплатежоспособност’! Какво е ‘измама’!“
„Измама?“, прошепна Вела. „Брат ми… измамник ли е?“
„Не!“, извика Дарина. „Той просто има лош бизнес период!“
„Дара, спри да го защитаваш! Ти не знаеш цялата истина! Аз не я знам! Но знам, че той дойде тук да иска пари, които няма да върне!“
„Той е дошъл… да иска пари от вас?“, Вела изглеждаше смачкана.
„И ние му отказахме“, казах аз твърдо.
Вела се изправи. „Аз… аз трябва да се обадя на мама.“
Тя излезе от стаята, а ръцете ѝ трепереха, докато вадеше телефона си. Чухме я да говори тихо и напрегнато в коридора. Когато се върна, тя беше друг човек. Ведрата студентка я нямаше. На нейно място стоеше млада жена, състарена с десет години.
„Вие сте му отказали“, каза тя тихо, гледайки ме с обвинение. „Той ви е молил. И вие сте му отказали.“
„Вела, ние имаме кредит. Имаме Лия. Не можем…“
„Той е вашето семейство!“, прекъсна ме тя. „Той е моят брат! Той плаща за бъдещето ми! А вие… вие с вашите спестявания…“
„Ние нямаме спестявания!“, извиках аз, извън себе си. „Това ли не разбирате? Живеем от заплата до заплата, за да плащаме шибания си апартамент! Точно като всички нормални хора!“
„Ние не сме нормални хора!“, изкрещя Дарина. „Ние сме семейство! И ти току-що ни предаде!“
Тя изтича в спалнята и трясна вратата. Вела ме гледаше с презрение.
„Мислех, че си различен, Асен. Мислех, че обичаш сестра ми. Но ти си просто още един стиснат егоист.“
Тя си събра нещата и си тръгна същата вечер.
Останах сам в кухнята. Идеята ми за „наем“, за да науча дъщеря си на отговорност, сега изглеждаше като жестока подигравка. Аз бях единственият отговорен човек в цялата тази бъркотия.
И бях мразен от всички заради това.
Глава 5: Разкритата тайна
Следващата седмица беше ад. Дарина спеше на дивана. Говореше с мен само когато се налагаше, пред Лия. Усмивките бяха фалшиви, думите – премерени. Вела не отговаряше на обажданията ми. Маргарита, предполагам, триумфираше, че дъщерите ѝ най-накрая са „прогледнали“ за мен.
Чувствах се изолиран. Започнах да се съмнявам в себе си. Може би бяха прави? Може би трябваше да изтегля потребителски кредит и да му дам парите? Какво е семейството, ако не си помага?
Но после се сещах за Огнян. За хлъзгавата му усмивка и празния му поглед. Той нямаше да спре. Това нямаше да е последният път. Аз щях да плащам ипотеката си, а той – да пръска парите ми.
В четвъртък вечерта някой позвъни на вратата. Беше късно, Лия спеше. Дарина отвори.
Беше Маргарита. Но не властната, гневна Маргарита, която познавах. Тази жена беше съсипана. Косата ѝ беше разрошена, лицето ѝ – подпухнало от плач. Тя влезе, огледа се като преследвано животно и се свлече на дивана.
„Той изчезна“, прошепна тя.
„Какво? Кой? Оги?“, Дарина коленичи пред нея.
„Няма го от два дни. Телефонът му е изключен. Днес… днес дойдоха. От банката.“
Дарина я гледаше с ужас.
„Не е само ипотеката, Дара. Не е само това.“ Маргарита започна да се люлее напред-назад. „Има… има и друго. Друг заем. От… от едни хора.“
„Какви хора, мамо?“, гласът на Дарина трепереше.
„Не знам! Страшни хора. Той ги нарече ‘инвеститори’. Искаха си парите. Веднага. Аз… аз нямах. Дадох му всичко. Всичко, което баща ти беше оставил. Всичко.“
„Маргарита“, казах аз, пристъпвайки напред. „Каква е цялата сума? Трябва да знаем.“
Тя ме погледна. Очите ѝ бяха празни. „Не знаеш. Ти нищо не знаеш.“
Тя се изправи, отиде до масата и изсипа съдържанието на чантата си. Писма, уведомления, запори.
„Той не е просто… задлъжнял, Асен. Той е… той е извършил престъпление.“
Дарина ахна.
„Той…“, Маргарита се задави. „Той е фалшифицирал документи. Подписал е партньорите си за теглене на пари. Те са разбрали. Завели са съдебно дело. Ще го вкарат в затвора.“
Стаята се завъртя. Съдебно дело. Фалшификация. Това вече не беше семейна драма за пари. Това беше криминално.
„Но това не е всичко“, прошепна Маргарита. „Банката… те са проверили ипотеката. Първата.“
„И?“, попитах аз.
„Баща ти… преди да почине… беше ми оставил пълномощно. Аз… аз го използвах, за да изтегля първия заем за Огнян. Преди години. Той каза, че ще го върне веднага. Но не го върна. После тегли втори, за да покрие първия… и така. Но първият… подписът на баща ти… той беше починал от три дни, когато аз ‘подписах’ документа.“
Дарина издаде звук, нещо средно между писък и стон.
„Аз… аз съм фалшификатор. Като него. Банката ще ме съди. Ще съдят и него. Ще отидем в затвора. И двамата.“
Маргарита се срина на пода и зарида. Истерично, безконтролно, като дете.
Дарина стоеше вцепенена. Аз… аз не знаех какво да чувствам. Гняв? Съжаление? Отвращение?
Това беше семейството на жена ми. Скрит живот, изграден върху лъжи, предателства и престъпления. Всичко беше гнило. А Огнян… той беше избягал. Оставил беше майка си да се оправя. Оставил беше сестра си Вела без бъдеще. Оставил беше сестра си Дарина с разбито сърце.
И всичко това започна с един проклет „наем“.
„Трябва ни адвокат“, казах аз. Гласът ми звучеше чуждо в собствената ми стая. „Веднага.“
Глава 6: Адвокатът
Намерих име в интернет. Kрум. Беше специалист по търговско и наказателно право. Имаше малка кантора в центъра. Срещата беше на следващата сутрин.
Маргарита беше твърде неадекватна, за да дойде. Отидохме само аз и Дарина. Тя не беше спала. Изглеждаше като призрак.
Кантората на Kрум беше скромна, но подредена. Самият той беше слаб, преждевременно оплешивяващ мъж на около петдесет, с очила с дебели рамки, които правеха очите му да изглеждат огромни. Той ни изслуша мълчаливо, докато Дарина, с пресекващ глас, му разказваше историята. За Огнян, за ипотеките, за фалшифицирания подпис на баща ѝ, за изчезването.
Когато тя свърши, Kрум свали очилата си и ги почисти бавно.
„Госпожо“, каза той на Дарина. „Ситуацията е… нека я наречем ‘многослойна’.“
Той раздели документите, които Маргарита ни беше дала, на три купчини.
„Купчина едно: Банката. Имате просрочени ипотеки. Къщата ще бъде обявена за публична продан. Това е сигурно. Можем да се опитаме да договорим разсрочване, но без главния длъжник, Огнян, е почти невъзможно. Що се отнася до фалшифицирания подпис на майка ви… това е сериозно. Много сериозно. Това е документна измама с цел придобиване на средства в големи размери.“
Дарина сдържаше риданията си.
„Купчина две: ‘Инвеститорите’.“, той посочи няколко хвърчащи листа със странни имена и подписи. „Това тук не ми харесва. Това не са официални заеми. Това са лихвари. Те няма да ви съдят. Те ще действат по друг начин. Фактът, че Огнян е изчезнал, показва, че той се страхува най-много от тях. Това е непосредствената заплаха.“
„Какво ще направят?“, прошепна Дарина.
„Ще започнат да търсят него. А когато не го намерят, ще потърсят вас. Семейството му.“
Стомахът ми се сви.
„И купчина три“, продължи Kрум, сякаш обсъждаше прогнозата за времето. „Съдебният иск от партньорите му. Това е най-сложното. Те го съдят за присвояване. Ако докажат, че е действал умишлено, го чакат ефективна присъда. Добрата новина тук е, че това е гражданско дело, което е прераснало в наказателно. Те искат парите си, не толкова отмъщение. Ако парите се върнат… има шанс да оттеглят обвиненията.“
„Какви пари? Колко?“, попитах аз.
Kрум погледна документите. „Според иска, става въпрос за…“, той назова сума, която беше два пъти по-голяма от стойността на нашия апартамент.
Дарина се задави.
„Значи… няма изход“, каза тя.
Kрум се облегна назад. „Винаги има изход. Въпросът е каква е цената. В момента имате три пожара. Трябва да изберем кой да гасим първо. Лихварите са най-опасни за физическата ви сигурност. Банката ще ви вземе къщата, но няма да ви нарани. Партньорите ще вкарат Огнян и евентуално майка ви в затвора.“
„Какво да правим?“, попитах аз.
„Вие сте съпруг на сестрата. Вие, господине, юридически не дължите нищо. Можете да станете още сега, да излезете и да забравите за този разговор. Да се приберете във вашия апартамент, да си плащате ипотеката и да оставите семейството на съпругата ви да се справи с… последствията.“
Погледнах Дарина. Тя ме гледаше с такъв неописуем ужас и молба, че сърцето ми се скъса. Тя беше в капан.
„Това не е вариант“, казах аз глухо. „Какъв е планът?“
„Планът“, каза Kрум, „е да се опитаме да преговаряме. Първо с партньорите. Ако те се съгласят да спрат делото срещу някаква първоначална вноска, това ще ни даде въздух. После с банката, за да спасим поне майка ви от наказателна отговорност за подписа. За лихварите… там не мога да помогна. Там съвети не давам. Освен един – ако Огнян се появи, да плати първо на тях.“
„Но ние нямаме пари!“, каза Дарина. „Нямаме никакви пари!“
Kрум въздъхна. „В такъв случай, госпожо, се опасявам, че разговорът ни е приключен. Можете да се молите брат ви да се появи. Или да започнете да стягате багажа на майка си.“
Излязохме от кантората в пълно мълчание. Слънцето грееше, хората бързаха по улиците, смееха се. Животът си течеше. А нашият тъкмо се беше свършил.
Спряхме пред колата. Дарина се облегна на вратата.
„Асен…“, започна тя.
„Недей“, казах. „Не казвай нищо.“
„Трябва да продадем апартамента“, каза тя.
Вдигнах глава. „Какво?“
„Нашият апартамент. Трябва да го продадем. Бързо. Това са единствените пари, които имаме. Ще покрием част от дълга към партньорите. Ще спрем делото. Ще спасим мама.“
„Да продадем… нашия дом? Домът на Лия? И да отидем къде? На улицата? Заради него?“
„Ще отидем при мама! В къщата! Тя още не е…“
„Тя ще бъде продадена! Адвокатът каза! И дори да не бъде, как очакваш да живея там, с нея, знаейки всичко това? И какво ще кажем на Лия? Че вече няма стая, защото вуйчо ѝ е крадец?“
„А какво да ѝ кажем, когато баба ѝ влезе в затвора?!“, изкрещя тя насред улицата. „Какво, Асен? Че баща ѝ е стоял и е гледал, защото ипотеката му е била по-важна?“
Тя плачеше. Хората ни заобикаляха.
„Дара, това не е честно. Това е нашият живот.“
„Вече няма ‘наш’ живот, Асен!“, каза тя. „Има само тази каша. И или ще се измъкнем заедно, или потъваме. Всички.“
Качихме се в колата. По пътя към дома знаех, че решението вече е взето. Не от мен. От нея. От семейството ѝ. Аз бях просто заложник.
Глава 7: Изневярата
Преди да се задейства какъвто и да е план за продажба, трябваше да разбера мащаба. Kрум беше споменал, че Огнян е затънал не само заради лоши сделки. Имаше слухове. Разходи, които не отговаряха на бизнес логиката.
Дарина беше в пълен шок, Маргарита беше у дома, седирана с успокоителни. Вела не отговаряше. Бях сам.
Започнах да ровя. В документите, които Маргарита беше изсипала, имаше бележки, фактури от ресторанти, бижутерийни магазини. Едно име се повтаряше на няколко места. Жана.
Намерих я в социалните мрежи. Беше млада, ослепително красива и очевидно живееше живот, който не можеше да си позволи. Снимки от екзотични почивки, скъпи чанти. На няколко снимки, в отражение на слънчеви очила или на заден фон, мярнах фигурата на Огнян.
Това беше. Изневярата. Скритият живот. Парите не бяха отивали само за покриване на заеми, а за поддържане на този лукс.
Адресът ѝ беше в един от най-скъпите квартали. Отидох там. Без план. Просто трябваше да видя.
Живееше в луксозен затворен комплекс. Портиерът не ме пусна. Седнах в колата отвън и зачаках. След час тя се появи. Качи се в скъп бял джип – същия, който Огнян твърдеше, че е „служебен“.
Тръгнах след нея.
Тя отиде в мол. Паркира и влезе. Последвах я. Обикаляше скъпите магазини. Държеше се като господарка. В един момент седна в кафене и извади телефона си. Изглеждаше притеснена. Набираше някого отново и отново.
Приближих се до масата ѝ.
„Жана?“, попитах.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха красиви, но уплашени. „Да? Познаваме ли се?“
„Аз съм Асен. Братът на Дарина.“
Цветът се оттече от лицето ѝ. „Аз… не знам за какво говорите.“
„Мисля, че знаете. Съпругът ми е. Аз съм съпругът на Дарина. Шурей съм на Огнян.“
„Огнян…“, тя се огледа панически. „Той тук ли е? Трябва да го видя! Не ми вдига от дни! Кажете му, че…“
„Той е изчезнал“, казах аз.
Тя замръзна. „Какво… какво искаш да кажеш?“
„Изчезнал. Дължи пари. На всички. Банки. Партньори. Лихвари. Полицията го търси.“ (Последното го излъгах, но бях близо).
Тя започна да диша учестено. „Не. Не, той каза, че… той каза, че има сделка. Че заминаваме. Каза ми да си събера багажа. Трябваше да сме в…“ Тя спря.
„Той ви е лъгал. Точно както лъжеше всички останали.“
„Не ме лъже!“, извика тя, привличайки погледи. „Ние се обичаме! Той щеше да напусне… той няма жена.“
„Той няма жена. Има сестра. И майка. И племенница. Има семейство, чийто живот съсипа. Включително и моя.“
Жана ме гледаше, сякаш ме виждаше за пръв път. „Пари… значи всичко е за пари. Той ми каза, че вие го изнудвате. Че сестра му и майка му искат всичко от него.“
Засмях се. Горчиво, сухо. „Той е гений. Наистина е гений. Не, мила. Ние не го изнудваме. Ние сме тези, които сега трябва да продадат дома си, за да не влезе майка му в затвора заради неговите фалшификации. За да платим за…“ Посочих чантата на стола ѝ. „…за това.“
Тя проследи погледа ми. „Той ми я подари. Каза, че е от голям удар.“
„Ударът е бил срещу партньорите му. Нарича се присвояване.“
Жана започна да плаче. Тихо, жалко. „Аз… аз му дадох пари. Всичко, което имах спестено. Той каза, че ще ги ‘завърти’ и ще ми ги върне тройно. Че ще си купим къща.“
Бях поразен. Той беше измамил и нея.
„Той е болен“, казах аз, повече на себе си. „Той е болен комарджия, който не играе на рулетка, а с животи.“
„Трябва да ми върне парите“, прошепна тя. „Аз… бременна съм.“
Светът под краката ми се разлюля. Бременна. От Огнян. Това не беше просто изневяра, това беше катастрофа с размерите на метеорит.
„Той знае ли?“, попитах.
Тя кимна, сълзите се стичаха по грима ѝ. „Да. Каза, че това е най-хубавата новина. Че затова трябва да финализира сделката. За да осигури детето ни.“
„Той е избягал в деня, след като сте му казали?“
Тя кимна отново, осъзнавайки.
„Той няма да се върне, Жана. Не и за вас. Вероятно не и за никого.“
Станах. Чувствах се мръсен. „Джипът… той на ваше име ли е?“
„Не. На неговата фирма. Той просто ми го даде да го карам.“
„Върнете го. Още днес. Оставете го пред офиса му. И се скрийте. Хората, на които той дължи пари, скоро ще започнат да ви търсят и вас.“
Тя ме гледаше с празен поглед. „Къде да отида? Аз нямам никого.“
Свих рамене. „Добре дошли в клуба.“
Тръгнах си, оставяйки я да плаче сред лъскавите витрини. Картината беше пълна. Не ставаше дума само за дългове. Ставаше дума за тотална морална разруха.
Прибрах се у дома. Дарина ме чакаше в коридора.
„Къде беше? Говорих с брокер. Трябва да подготвим…“
„Той има любовница“, прекъснах я аз. „Казва се Жана. Бременна е от него. Измамил е и нея. Взел ѝ е спестяванията. И е избягал, когато е разбрал за детето.“
Дарина се облегна на стената. Мислех, че ще избухне, ще крещи, ще го прокълне.
Тя само затвори очи и прошепна: „Горкото момиче.“
В този момент разбрах, че съм загубил. Тя не се интересуваше от предателството. Не се интересуваше от лъжата. Тя виждаше само жертви. Жертви на брат ѝ. И беше готова да пожертва и нашето семейство, за да ги спаси.
Глава 8: Семейният съвет
Продажбата на апартамент не става бързо. Особено когато трябва да се продаде бързо. Брокерът беше ясен – ще трябва да свалим цената драстично, за да привлечем купувач веднага. Всеки ден лихварите и банката трупаха неустойки.
Живеехме в абсурд. Опаковахме живота си в кашони, докато Лия беше на училище, а после ги криехме, за да не я плашим. Дарина и Маргарита говореха с Kрум всеки ден. Аз ходех на работа и се усмихвах на колегите си, сякаш всичко е наред.
Два дни по-късно, докато вечеряхме (мълчаливо, както обикновено), телефонът на Дарина иззвъня. Беше Вела.
„Тя… тя си идва. С Огнян. Намерила го е“, каза Дарина, пребледняла като платно.
Оказа се, че Огнян не е избягал далеч. Крил се е в евтин мотел в покрайнините на града, където Вела учела. Вероятно е отишъл там за пари и от нея. Но тя го е убедила да се върне. Да се изправи пред… каквото и да е.
След два часа те бяха пред вратата ни.
Огнян беше сянка. Брадясал, с мръсни дрехи, изгубил цялата си фалшива лъскавина. Миришеше на страх. Вела го държеше за ръка, сякаш водеше болен.
Маргарита се хвърли към него. „Оги, сине мой! Какво ти направиха? Добре ли си?“
„Остави го, мамо“, каза Вела с твърд, непознат глас. „Той не е добре. Той е боклук.“
Това беше шок. Тихата, мила Вела.
„Вела! Как говориш на брат си!“, извика Маргарита.
„Говоря истината. Нещо, което никой в това семейство не прави“, отвърна Вела. Тя погледна Огнян. „Кажи им. Кажи им всичко. Сега.“
Огнян се свлече на дивана. Дарина седна до него, но той не я погледна.
„Аз… аз се провалих“, промълви той.
„Ти не се провали, Оги“, каза Вела. „Ти краде. Ти лъга. Ти унищожи.“
Тя се обърна към нас. „Намерих го пиян. Искаше да се самоубие. Каза ми всичко. За Жана. За детето. За лихварите. За парите на партньорите, които е похарчил по казина.“
Казина. Ето я липсващата част.
„Ти си играл хазарт?“, Маргарита го гледаше невярващо. „С парите от къщата?“
„Трябваше да ги удвоя!“, изкрещя той изведнъж, скачайки. „Бях на косъм! Една ръка! Само една ръка ме делеше! Всичко щеше да е наред!“
„Но не беше!“, извиках аз. „Ти загуби всичко! И сега очакваш ние да чистим след теб!“
„Ти млъквай!“, скочи Маргарита срещу мен. „Всичко това е заради теб! Ако му беше дал пари, когато той поиска! Ако не беше такъв егоист! Той нямаше да стигне дотук!“
„Мамо, спри!“, извика Дарина. „Не е виновен Асен!“
„Не, той е!“, Огнян ме посочи с треперещ пръст. „Той… той винаги ме е гледал отвисоко. С неговата мизерна заплатка, с неговия панелен апартамент. Исках да му покажа. Исках да покажа на всички ви, че мога повече!“
„И ни показа“, каза Вела тихо. „Показа ни дъното. Аз… аз напускам университета.“
„Не!“, изпищя Маргарита. „Вела, не! Ти си ни гордостта!“
„Няма с какво да платя таксата, мамо! Оги я е изхарчил. А и не мога. Не мога да уча ‘право’, знаейки, че семейството ми… че брат ми…“ Тя не можа да довърши.
Настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.
„Продаваме апартамента“, каза Дарина. Гласът ѝ беше окончателен. „Това решихме с Асен.“
Огнян вдигна глава. „Какво?“
„Ще продадем нашия дом. Ще дадем парите на адвоката. Той ще преговаря с партньорите ти. Да спрат делото. Това е. За къщата и за лихварите… не можем. Това е, което можем да направим.“
Огнян започна да плаче. Но не от благодарност. От ужас.
„Не! Не партньорите! Лихварите! Те ще ме убият! Те казаха, че ще… че ще дойдат за Лия!“
Ударих го.
С всичка сила, с юмрук в лицето. Той падна от дивана. Маргарита изпищя. Дарина ме гледаше с ужас.
„Ти…“, задъхах се аз, хващайки го за ризата. „Ти си споменал името на дъщеря ми пред тези… изроди?“
„Не! Аз… те… те ме проучиха! Те знаят всичко! Знаят къде живеете! Моля те, Асен! Моля те! Не партньорите! Дай парите на тях! Те са най-важни!“
Пусна го. Той се сви на пода като червей.
Гледах го. Този мъж, този страхливец, беше готов да жертва майка си в затвора, но да спаси собствената си кожа.
„Асен“, прошепна Дарина, дърпайки ръката ми. „Лия… той каза… Лия.“
Обърнах се към нея. Към всички тях. Към това семейство, което ме беше погълнало.
„Махайте се“, казах аз. „Всички. Махайте се от дома ми. Веднага.“
„Асен, моля те…“, започна Дарина.
„Ти също. Вземи ги и се махайте.“
Глава 9: Моралната дилема
Те не си тръгнаха. Разбира се, че не. Къде да отидат? Маргарита и Огнян бяха в капан, Дарина беше техен пазач, а Вела беше зрител на трагедията си.
Останахме така. Аз в спалнята. Те – във всекидневната. Цяла нощ. Чувах приглушени гласове, плач.
На сутринта излязох. Бях взел решение.
Те седяха на същите места, изтощени.
„Няма да продаваме апартамента“, казах аз.
Дарина вдигна глава. В очите ѝ нямаше гняв, само безкрайна умора.
„Асен… Лия…“
„Именно заради Лия. Няма да оставя дъщеря си без дом. Няма да я оставя без баща, защото баща ѝ са го пребили в някоя тъмна уличка заради дълговете на вуйчо ѝ.“
„Значи… оставяш го?“, прошепна Маргарита. „Оставяш ги да го убият?“
„Той сам избра това“, казах аз.
„А аз? Аз, Асен? Аз, дето съм фалшифицирала подпис? Дето ще ме вкарат в затвора? И мен ли оставяш?“
Това беше въпросът. Моралната дилема. Можех да приема Огнян да плати за греховете си. Но Маргарита? Тя беше отвратителна, властна жена. Но беше баба на Лия. И беше майка на Дарина.
„Има един начин“, казах аз бавно. „Но няма да ви хареса.“
Те ме гледаха в очакване.
„Ние с Дарина ще изтеглим втори ипотечен кредит върху нашия апартамент. Ще заложим и нашия дом, до последната стотинка.“
Дарина ахна. Това беше по-лошо от продажба. Това означаваше двойни вноски. Това означаваше, че ако закъсаме, губим всичко.
„Ще вземем толкова, колкото ни дадат“, продължих аз. „С тези пари ще платим на лихварите. Само на тях. За да осигурим физическата безопасност на Лия. И на вас.“
„Ами… ами банката? Ами партньорите?“, попита Огнян.
„Ти“, казах аз, сочейки го. „Още днес отиваш при Kрум. И признаваш всичко. Ще съдействаш на прокуратурата. Ще им кажеш за партньорите си, за всичко. Ще се опиташ да сключиш споразумение. Ще лежиш. Може би година, може би две. Но ще си платиш.“
„Не!“, извика Маргарита. „В затвора? Моят син?“
„Това е положението, Маргарита. А ти… ти също ще признаеш. За фалшивия подпис. Като смекчаващо вината обстоятелство ще посочим, че си била манипулирана от сина си. Може би ще получиш условна присъда. Къщата… ще я загубите. Това е сигурно. Ще дойдеш да живееш при нас. Тук.“
Маргарита ме гледаше така, сякаш ѝ бях предложил отрова. Да живее при мен. В моя апартамент. Под моите правила.
„А аз?“, попита Вела тихо.
Погледнах я. „Ти… ти ще трябва да прекъснеш. Поне за година. Ще си намериш работа. Ще живееш тук. Ще помагаш на Дарина с Лия, докато ние работим на три места, за да плащаме двата кредита. След година, ако сме живи и здрави, ще мислим как да продължиш ученето.“
Тишина.
Това беше моето решение. Не беше спасение. Беше присъда. За всички. Всеки губеше по нещо. Огнян губеше свободата си. Маргарита и Вела – гордостта и бъдещето си. А аз и Дарина – финансовата си сигурност за следващите тридесет години.
„Това е. Вземете го или го оставете. Ако го оставите, утре подавам молба за развод и отвеждам Лия.“
Знаех, че Дарина никога няма да позволи това. Шах и мат.
Огнян ридаеше. Маргарита гледаше в стената.
Вела беше тази, която отговори.
„Съгласни сме“, каза тя.
Глава 10: Решението
Следващите дни бяха сюрреалистични. Бяха като монтаж от филм за бедствие.
Аз и Дарина бяхме в банката. Подписахме документите за втория кредит. Банковият служител ни гледаше със съжаление. „Сигурни ли сте? Това е огромен риск. Вноските ви ще скочат двойно.“
„Сигурни сме“, казах аз, без да гледам жена си.
Kрум беше в стихията си. Той пое парите (които бяха в брой, по настояване на лихварите) и отиде да „преговаря“. Не исках да знам подробности. Върна се вечерта, изглеждаше изтощен, но каза: „Първият пожар е потушен. Няма да ви търсят повече.“
Огнян, придружен от Вела, отиде в полицията. Направи пълни самопризнания. Kрум успя да договори споразумение. Делото с партньорите беше задвижено, но заради съдействието, присъдата беше намалена. Две години ефективно.
Маргарита, също с Kрум, призна за фалшификацията. Банката, виждайки, че къщата така или иначе ще бъде тяхна, и под натиска на адвоката, се съгласи да не повдига отделно наказателно обвинение срещу нея, стига тя да се откаже от всякакви претенции.
Всичко се случваше с мълниеносна скорост.
Една вечер, след като всичко беше подписано и Огнян чакаше да го приберат, седяхме в кухнята. Само аз и Дарина. За пръв път от седмици.
Тя протегна ръка и докосна моята.
„Асен… аз…“
„Недей“, казах. „Не казвай ‘благодаря’. Не и ти.“
„Нямаше да кажа това“, погледна ме тя. „Щях да кажа ‘съжалявам’. Съжалявам, че те въвлякох. Съжалявам, че не видях… или не исках да видя. Ти беше прав. От самото начало. За всичко.“
„Какво значение има кой е бил прав?“, попитах аз. „Сега всички сме в капана.“
„Ще се справим“, каза тя. „Ти, аз и Лия. Ще се справим.“
„Вече не сме само ние, Дара. Сега сме ние, Лия, Маргарита, Вела и два кредита. Апартаментът ни вече не е наш. Той е на банките. Аз съм на четиридесет години и притежавам по-малко, отколкото когато бях на двадесет.“
„Притежаваш мен“, каза тя тихо.
Погледнах я. Видях жената, в която се бях влюбил. Уморена, пречупена, но все още там.
„Това ще ни съсипе, Дара. Или ще ни направи по-силни от стомана.“
„Залагам на стоманата“, усмихна се тя уморено.
Глава 11: Предателството
Огнян влезе в затвора. Беше тих, смачкан ден. Само Маргарита и Вела отидоха да го изпратят.
Жана, бившата му любовница, се беше появила в кантората на Kрум. Беше дошла с джипа. Адвокатът успя да договори с партньорите на Огнян да не я преследват, ако върне колата и всички подаръци, които можеше да докаже. Тя беше изгубила спестяванията си. И щеше да отглежда детето сама.
Вела ми разказа, че се е опитала да говори с нея. Жана не искала и да чуе. Казала, че проклина деня, в който е срещнала Огнян, и че детето ѝ никога няма да знае кой е баща му.
Това беше неговото истинско предателство. Не парите, не лъжите. А нероденото дете, което той беше изоставил.
Къщата на Маргарита беше продадена. Бързо. Банката си взе своето. Не остана нищо.
Денят, в който тя трябваше да се премести при нас, беше най-тежкият.
Тя пристигна с два куфара. Вела носеше други два. Това беше всичко, което бяха спасили.
„Твоята стая е…“, започна Дарина.
„Знам коя е“, прекъсна я Маргарита. „Стаята на Лия. Къде ще спи детето?“
„Ще спи при нас, в спалнята“, казах аз. „Временно.“
„Значи аз изгонвам внучката си от собствената ѝ стая“, каза Маргарита, гледайки ме с леден поглед.
„Ти не я изгонваш, Маргарита. Ти идваш да живееш в нашия дом, защото твоят син пропиля твоя. И ние ти отваряме вратата. Малко благодарност няма да е излишна.“
„Благодарност?“, тя се изсмя. „За какво? Че съсипа сина ми? Че го накара да влезе в затвора? Ако беше мъж, щеше да платиш всичко! Всичко! Щеше да намериш начин! Но ти си мишка! Винаги си бил!“
„Мамо, стига!“, извика Дарина. „Асен спаси сина ти от убийство! Той спаси теб от затвора! Той заложи собствения си дом!“
„Той заложи…“, Маргарита ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза. „Той ни купи. Това направи той. Купи ни. Сега сме му длъжници. Аз, дъщеря ми, внучките ми. Всички сме заложници на неговата велика ‘жертва’. Това ли искаше, Асен? Да ни контролираш? Да ми натриеш носа?“
„Исках да спя спокойно“, казах аз уморено. „Исках дъщеря ми да не е мишена.“
„Лъжец“, изсъска тя. „Това е твоето отмъщение. Задето никога не те харесах. Задето винаги знаех, че не си достоен за дъщеря ми. Ти ни съсипа.“
Тя влезе в стаята на Лия и затръшна вратата.
Дарина ме погледна, очите ѝ бяха пълни със сълзи. „Тя… тя не го мисли. Тя е в шок.“
„Мисли го, Дара. Всеки ден ще мисли точно това. Че аз съм виновникът. Не Огнян. Аз.“
Вела стоеше в коридора, стиснала куфарите си. „Аз къде…“
„Ти ще си във всекидневната. На дивана“, казах аз. „Добре дошли у дома.“
Глава 12: Последиците
Животът се превърна в кошмар наяве.
Апартаментът, нашето убежище, стана бойно поле. Маргарита беше токсично присъствие. Тя не говореше с мен. Общуваше само с Дарина и Лия. Всяко мое действие се посрещаше с презрително мълчание или шумно въздъхване.
Аз започнах втора работа. Вечер. Консултации. Връщах се късно, когато всички спяха. Дарина беше започнала да дава частни уроци. Вела си намери работа като сервитьорка в заведение наблизо. Всички пари отиваха в един общ котел, от който се плащаха двата кредита и сметките.
Лия беше объркана. Тя беше загубила стаята си. Баба ѝ беше винаги тъжна и ядосана. А майка ѝ и баща ѝ бяха вечно уморени и почти не се виждаха.
Една вечер се прибрах и заварих Лия да плаче в коридора.
„Слънчице, какво има?“, прегърнах я.
„Баба… баба каза, че… че ти си лош. Че заради теб вуйчо Оги е болен и е далече. И че ние сме бедни заради теб.“
Стиснах зъби толкова силно, че челюстта ме заболя.
Влязох в стаята ѝ (бившата ѝ стая). Маргарита четеше книга.
„Никога повече“, казах аз тихо, но гласът ми трепереше от гняв. „Никога повече не говори така на дъщеря ми. Разбра ли ме?“
Тя вдигна поглед. „Казвам ѝ истината. Тя трябва да знае кой съсипа семейството ѝ.“
„Ти съсипа семейството си! Ти, с твоето сляпо обожание към един провален мъж! Ти го създаде, ти го насърчаваше и ти му позволи да унищожи всички ни! Ти живееш под моя покрив, Маргарита! Под покрива, който аз изплащам с кръвта си! Ако още веднъж чуя да настройваш Лия срещу мен, ще се озовеш на улицата. Кълна се.“
„Ще кажеш на Дарина?“, присмя се тя. „Тя няма да ти позволи.“
„Няма да ѝ казвам. Просто ще ти събера багажа и ще сменя бравата. Опитай ме.“
В очите ѝ видях страх. За пръв път тя ми повярва. За пръв път разбра, че властта ѝ е изчезнала. Тя беше зависима. От мен.
Тя не каза нищо. Само сведе поглед към книгата си.
Знаех, че съм спечелил битката. Но се чувствах отвратително. Бях се превърнал в тиранин в собствения си дом.
Глава 13: Новият „наем“
Минаха шест месеца. Животът беше тежък, монотонен, смазващ. Връзката ми с Дарина се крепеше на общата цел – оцеляване. Вела работеше здраво и спестяваше всяка стотинка, надявайки се да се върне в университета догодина.
Маргарита се беше свила. Помагаше в домакинството. Готвеше. Взимаше Лия от училище. Вече не говореше срещу мен. Поне не открито. Имаше мълчаливо примирие.
Една вечер се прибрах по-рано. Дарина беше на уроци, Вела – на работа. Маргарита и Лия бяха в кухнята. Лия пишеше домашно, а Маргарита… плетеше.
Спрях на вратата. Гледката беше толкова… нормална.
„Здравейте“, казах аз.
Лия вдигна глава и се усмихна. „Тате! Виж!“
Тя ми показа рисунка. Беше на къща. Нашата къща. Пред нея бяхме петима – аз, мама, тя, баба и леля Вела. Всички се държахме за ръце.
„Много е хубаво, миличка“, казах, а гърлото ми се беше свило.
Маргарита не вдигна поглед от плетивото.
Седнах на масата. Лия се върна към домашните си.
„Лия“, казах аз тихо. „Спомняш ли си, преди много време, когато си говорихме за ‘наем’?“
Тя кимна. „Да. Когато бях малка.“
Усмихнах се тъжно. Беше преди по-малко от година, а ѝ се струваше като цяла вечност.
„Е, аз вече не вярвам в това“, казах аз. „Мисля, че беше глупава идея.“
Маргарита спря да плете. Гледаше ме.
„Не беше глупава“, каза Лия. „Разбрах те. Че всички трябва да помагаме.“
Тя стана, изтича до стаята си (сега стаята на баба ѝ) и се върна с розовата касичка-прасенце. Беше почти пълна.
„Аз продължих да събирам“, каза тя гордо. „И леля Вела ми дава понякога, и баба. Не съм си купувала нищо. Това е моят ‘наем’.“
Тя изсипа монетите и няколко сгънати банкноти на масата. Не беше малка сума за нея.
„Искам да ги дам. За… за кредита. Чух те да говориш с мама. Че е трудно.“
Гледах парите. Гледах детето си.
И тогава Маргарита направи нещо, което никога не бях очаквал. Тя протегна ръка – ръка с подути от артрит кокалчета – и я постави върху моята.
„Ти си добър човек, Асен“, прошепна тя. „Прости ми.“
И за пръв път от началото на всичко това, аз се разплаках.
Глава 14: Една година по-късно
Годината мина като в мъгла.
Огнян излезе от затвора. По-рано, за добро поведение. Никой не отиде да го посрещне. Той се появи пред вратата ни един следобед. Беше отслабнал. Сивеещ.
Никой не знаеше какво да каже.
Той погледна мен. „Асен. Аз… аз сгреших. Благодаря ти.“
Кимнах.
„Няма да оставам“, каза той. „Намерих си работа. В друг град. В една пекарна. Започвам от утре.“
„Ами… Жана? Детето?“, попита Дарина.
„Опитах“, каза той тихо. „Тя не иска. Пращам ѝ пари. Колкото мога. Това е. Аз… тръгвам.“
Той си тръгна. Не знам дали ще го видим отново. Може би така беше по-добре.
Вела се върна в университета. Ние ѝ помогнахме с таксата. Парите от касичката на Лия бяха първата вноска. Вела беше взела академичен отпуск, но сега беше по-мотивирана от всякога.
Маргарита остана при нас. Тя и Лия бяха неразделни. Тя все още беше труден характер, но омразата я нямаше. Беше заменена с уморено уважение.
Аз и Дарина… ние бяхме добре. Белезите останаха. Вто-рият кредит беше като воденичен камък на шията ни, но ние плувахме. Заедно.
Понякога, когато гледам Лия как си пише домашните на кухненската маса, се сещам за моята малка, наивна идея за „наем“. Исках да я науча на отговорност.
А се оказа, че всички ние трябваше да научим този урок по най-трудния начин. Животът беше взел своя „наем“ от всеки от нас. Беше взел свободата на Огнян, илюзиите на Вела, дома на Маргарита и сигурността на моето семейство.
Но докато седяхме заедно на вечеря – аз, Дарина, Лия и Маргарита – в нашия малък, претъпкан, шумен апартамент, знаех, че макар да бяхме загубили много, бяхме запазили най-важното.
Бяхме семейство. И най-накрая, всички плащахме своята цена.