Жената на брат ми го изгони, защото бил „паразит“. Думата проехтя в съзнанието ми, докато го гледах как седи на дивана ми, в апартамента, за който плащах ипотека с цената на всеки свободен час и всяка капка пот. Ива, жена му, винаги е била пряма, но този път беше надминала себе си. „Паразит“. Епитет, който прилепна за брат ми Димо като втора кожа.
Наложи се аз да го приютя. Нямах избор. Родителите ни ги нямаше вече, а той стоеше на прага ми с един сак, износен анцуг и онази виновна, но същевременно нагла усмивка, която винаги ме обезоръжаваше. „Само за няколко дни, Асене, докато си стъпя на краката“, беше промълвил. Тези няколко дни се проточиха в седмица, после във втора, а сега вече губех представа за времето.
В началото се опитвах да бъда съпричастен. Все пак ми е брат. Разводът е тежко нещо, дори когато си го заслужил. Предлагах му рамо, на което да поплаче, уши, които да слушат. Но Димо не плачеше. Той се настани. Настани се в живота ми, в пространството ми, в мислите ми, като плесен, която бавно, но сигурно превзема всичко.
Сега той плюе семки на пода. Небрежно, с лекота, сякаш холът ми е пейка в парка. Люспите се посипваха по чисто новия килим, който бях купил след месеци на спестяване. Трупа мръсни чинии в мивката, докато не заприличат на крива кула в Пиза, обвита в засъхнали остатъци от храна. Ароматът на развала се носеше из кухнята и задушаваше апетита ми. Апартаментът ми, моята крепост, моето светилище след дългия работен ден, се превръщаше в сметище.
Всяка сутрин се събуждах с напрежение. Каква нова бъркотия ще открия? Какво ново оправдание ще чуя? Димо имаше талант да се измъква. Винаги имаше причина – бил е уморен, щял е да почисти по-късно, не е забелязал. Но „по-късно“ никога не идваше.
Днес чашата преля. Прибрах се след дванайсетчасов работен ден в офиса, мечтаяки единствено за горещ душ и тишина. Отворих вратата и ме лъхна тежка миризма на застояло и цигарен дим, въпреки че хиляди пъти го бях молил да не пуши вътре. В хола, върху масата за кафе, сред люспи от семки и празни кутии от бира, стоеше чиния с полуизядена мусака, вече хванала коричка. Телевизорът ревеше някакъв мач, а Димо спеше на дивана, разплут като морж, и похъркваше шумно.
Нещо в мен се скъса. Спокойствието, което се опитвах да поддържам, просто се изпари. Изключих телевизора с трясък. Димо се размърда, отвори едното си око и ме погледна сънено.
– Какво става, братле? Тъкмо беше най-интересното.
– Става това, Димо – гласът ми трепереше от гняв, – че повече не мога да търпя. Погледни! Погледни на какво си превърнал дома ми!
Той се огледа с досада, сякаш не виждаше нищо нередно.
– Ох, стига де, малко е разхвърляно. Утре ще го оправя.
– Няма „утре“! – изкрещях аз, изненадвайки дори себе си със силата на гласа си. – Втръсна ми от твоите „утре“! Казах ти: „Промени се или си тръгвай!“
Очаквах всичко – молби, крясъци, дори сълзи. Но не и това. Той само се ухили. Не беше весела усмивка. Беше студена, пресметлива, сякаш той знаеше нещо, което аз не знаех. Сякаш държеше всички козове.
– Няма да си тръгна, Асене. Не и сега.
– Какво искаш да кажеш? Разбира се, че ще си тръгнеш! Това е моят дом!
Усмивката му стана по-широка, по-зловеща. Той се надигна бавно от дивана, протегна се и се приближи до мен. Потупа ме по рамото, но в жеста нямаше нищо братско. Беше покровителствен, почти заплашителен.
– Виж сега, братле. Има някои неща, които не знаеш. Някои малки подробности около моето „напускане“ на Ива.
Сърцето ми започна да бие учестено. Усещах как студена пот избива по челото ми. Нещо не беше наред. Нещо беше много, много сбъркано.
За мой ужас, тайно беше прехвърлил адреса си на моя. Но не просто по лична карта. Беше направил нещо много по-лошо. Беше използвал адреса ми, за да регистрира фирма. Фирма, за която аз никога не бях чувал. Фирма, която очевидно беше затънала до гуша в проблеми. Той беше превърнал дома ми не просто в сметище, а в юридически капан. И аз бях в центъра му.
Глава 2
– Какво си направил? – Гласът ми беше едва доловим шепот. Студенина плъзна по гръбнака ми, много по-страшна от гнева, който изпитвах преди минути.
Димо се отдръпна и седна отново на дивана, този път с изражението на човек, който държи съдбата ми в ръцете си. Взе една празна кутия от бира и започна да я мачка бавно, методично. Звукът кънтеше в напрегнатата тишина.
– Просто бизнес, братле. Малък бизнес. Трябваше ми адрес за регистрация. Знаеш как е, бюрокрация. Не исках да занимавам Ива с глупости, докато… ами, докато нещата между нас бяха обтегнати.
– „Малък бизнес“? – повторих машинално аз. – Димо, ти никога не си се занимавал с бизнес! Последно продаваше застраховки и те уволниха, защото си писал полици на несъществуващи хора!
Той трепна при спомена, но бързо възвърна самообладанието си.
– Човек се учи от грешките си, нали? Този път всичко е различно. Легално. Е, почти.
– „Почти“? Какво означава „почти“?! И защо на моя адрес? Защо без да ме питаш?
Той въздъхна с престорена умора.
– Защото си ми брат. Защото знаех, че ще ме разбереш. А и не исках да те тревожа с подробности. Фирмата е за консултантски услуги. Внос-износ. Такива неща.
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Димо беше патологичен лъжец. Той можеше да те убеди, че небето е зелено, докато слънцето блести в очите ти.
Отидох до бюрото си в ъгъла на стаята, където държах документите си. С разтреперани ръце отворих чекмеджето. Пощенската кутия. През последните седмици я бях пренебрегвал. Взимах само сметките и рекламните брошури, а останалите писма, адресирани до Димо, му ги давах, без да ги поглеждам. Той винаги ги прибираше бързо, с някаква странна припряност. Сега съжалих за лекомислието си.
Сред купчината списания и каталози имаше няколко плика, които бях пропуснал. Не бяха адресирани до Димо. Бяха адресирани до фирма. „Прогрес Консулт Груп“ ЕООД. А под името на фирмата стоеше моят адрес. Сърцето ми се сви. Отворих първия плик. Беше официално писмо от банка. Уведомление за просрочен кредит. Сумата беше шестцифрена.
Погледнах към Димо. Той наблюдаваше всяко мое движение, а наглата му усмивка беше изчезнала. Заменена бе от предпазливо, очакващо изражение.
– Какво е това, Димо? – попитах, а гласът ми прозвуча глухо и чуждо. Вдигнах писмото, за да го види.
– О, това ли? Малко недоразумение. Ще го оправя. Просто има забавяне на едни плащания от чужбина. Стандартна процедура.
Отворих втория плик. Беше от съдия-изпълнител. Заповед за опис на имущество на адреса на управление на фирмата. На моя адрес. Всичко в мен замръзна. Килимът, за който бях спестявал. Телевизорът, който изплащах. Диванът, на който сега седеше той. Всичко. Всичко можеше да бъде отнето заради неговия „малък бизнес“.
Третият плик беше най-зловещ. Беше обикновен бял плик, без марка, без адрес на подател. Вътре имаше само един лист, сгънат на четири. На него с печатарски букви беше написано: „ИМАШ СРОК ДО КРАЯ НА МЕСЕЦА. ПАРИТЕ. ИЛИ ЩЕ СИ ПЛАЩАШ ПО ДРУГ НАЧИН. ЗНАЕМ КЪДЕ ЖИВЕЕШ.“
Вдигнах очи от листа и погледнах брат си. Ужасът, който бях видял за миг на лицето му, докато отварях писмата, беше изчезнал. Сега той изглеждаше просто притеснен, но по онзи негов начин, който означаваше, че е притеснен само за себе си.
– Кои са тези хора, Димо? – попитах тихо, но в гласа ми имаше стоманена нотка, която не бях чувал досега.
– Просто… партньори. Малко са нетърпеливи. Не се притеснявай, ще се разбера с тях.
– Не, Димо. Няма да се „разбереш“. Ще ми кажеш всичко. Сега. Какви пари? Чии пари? В какво си ме забъркал?
Той се изправи. За пръв път виждах паника в очите му. Истинска, неподправена паника.
– Не мога, Асене. Не разбираш. Тези хора не са шега. Ако проговоря…
– А ако не проговориш, какво? – прекъснах го аз. – Ще дойдат тук! В моя дом! Ще вземат всичко, което имам! Може би ще наранят и мен! Всичко това, защото ти си решил да бъдеш „бизнесмен“?
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Мила. Моята Мила. Опората ми, моят пристан на спокойствие в този луд свят. Бяхме заедно от три години и планирахме бъдещето си. Тя не знаеше и половината за проблемите с Димо. Спестявах ѝ го, за да не я тревожа. Сега осъзнах, че съм въвлякъл и нея в тази кал. Ако нещо се случеше с мен, ако тези хора решаха, че тя е начин да ме притиснат…
Поех си дълбоко дъх и отговорих.
– Здравей, любов.
– Здравей, миличък! Как си? Прибра ли се? Да не те притеснявам? – Гласът ѝ беше като музика, но сега всяка нежна дума беше като убождане в съвестта ми.
– Добре съм. Тъкмо се прибрах. Малко съм уморен.
– Исках само да ти кажа, че утре ще мина след работа. Сестра ми Десислава си е взела последния изпит от семестъра и иска да почерпи. Помислих си да вземем по една пица и да го отпразнуваме тримата у вас? Тя много иска да те види.
Десислава. Умно момиче, учеше право в университета. Винаги задаваше проницателни въпроси. Как щях да скрия това от нея? От тях?
– Разбира се. Чудесно – излъгах аз. В същото време погледнах към Димо, който ме гледаше с отчаян поглед, сякаш ме молеше да не казвам нищо.
– Нещо не е наред ли? Звучиш странно.
– Не, не. Всичко е наред. Просто… наистина съм много уморен. Ще се видим утре. Целувки.
Затворих телефона и го стиснах в ръка. Тишината в стаята отново стана тежка, наситена с неизказани заплахи.
– Ти осъзнаваш ли какво си направил? – обърнах се към Димо. – Утре Мила и сестра ѝ ще дойдат тук. В този бардак! В този юридически ад, който си създал!
– Няма да казваш нищо на Мила! – изсъска той. – Не я замесвай!
– Аз ли да не я замесвам? Ти я замеси! Ти замеси всички ни в момента, в който си написал този адрес на онзи проклет документ! Свършено е с теб, Димо. Утре сутрин отиваме в полицията.
Той избухна в горчив, истеричен смях.
– В полицията ли? Асене, ти наистина не разбираш. Човекът, от когото взех парите… той е Огнян. Чувал ли си за него? Разбира се, че не си. Ти живееш в твоя малък, подреден свят на ипотеки и срокове. Огнян не се занимава с полиция. Той се занимава с хора, които чупят крака. С хора, които изчезват. Ако отидем в полицията, ще сме мъртви и двамата, преди да са написали и първия протокол. Единственият ни шанс е да намеря парите.
Стоях като парализиран. Огнян. Името не ми говореше нищо, но начинът, по който Димо го изрече, беше достатъчен. Това не беше дребен мошеник. Това беше нещо голямо. Нещо опасно.
Брат ми, паразитът, не просто беше превърнал дома ми в сметище. Беше го превърнал в мишена. И ние бяхме в центъра ѝ.
Глава 3
Нощта беше безсънна. Всяко скърцане на пода, всеки шум от улицата ме караше да подскачам. Лежах в леглото си, взирайки се в тавана, докато картини на ужаса се разиграваха в ума ми. Мъже с бухалки разбиват вратата ми. Съдия-изпълнители изнасят мебелите ми. Лицето на Мила, изкривено от страх.
Димо спеше в хола. Или поне се преструваше. Чувах го как се върти на дивана, как въздиша тежко. Дали и той се страхуваше? Или просто кроеше следващата си лъжа, следващия си ход в тази мръсна игра, в която ме беше въвлякъл? Чувствах се в капан. Полицията беше изключена като вариант, поне според него. Да го изгоня беше невъзможно – това би било равносилно на смъртна присъда, а и проблемите му вече бяха и мои. Адресът на фирмата беше моят. За властите и за кредиторите аз бях свързан с него.
На сутринта атмосферата беше ледена. Мълчаливо пихме кафе, избягвайки погледите си. Аз бях твърде гневен, за да говоря, а той – твърде уплашен. Накрая не издържах.
– Колко? – попитах, без да вдигам очи от чашата си.
– Какво колко?
– Колко дължиш на този… Огнян?
Димо преглътна.
– Много.
– Колко, Димо? – настоях аз, като този път го погледнах право в очите.
– Първоначалният заем беше сто хиляди. С лихвите… вече е почти двойно.
Сто хиляди. Сума, която не можех да си представя. Моята ипотека беше за осемдесет хиляди и знаех, че ще я изплащам през следващите двадесет и пет години от живота си. А той беше взел повече от това и го беше… какво? Пропилял? Изгубил?
– За какво ти бяха? За какъв „внос-износ“? Какво си внесъл, Димо?
– Трябваше да е голяма сделка. С електроника. Купуваш евтино от една страна, продаваш скъпо в друга. Намерих доставчик, намерих и купувачи. Всичко беше уредено. Огнян даде парите, аз трябваше да организирам логистиката.
– И какво стана?
– Контейнерът… изчезна. Парите изчезнаха с него. Всичко. Доставчикът се изпари, телефонът му е изключен. Купувачите се отказаха. Останах само аз. И дългът към Огнян.
Историята звучеше абсурдно. Толкова абсурдно, че можеше и да е истина. Димо винаги е бил мечтател, винаги е търсил лесния път към богатството. Идеята за бърза печалба от един контейнер със сигурност го е привлякла като пламък.
– А заемът от банката?
– Той беше… за оперативни разходи. Да покрия някои дупки, докато чакам парите от сделката.
Той беше изградил цяла кула от дългове и лъжи, а сега тя се срутваше върху мен.
– Трябва ми адвокат – казах по-скоро на себе си. – Трябва ми някой, който да разбере какво точно си направил и как мога да се измъкна от това.
– Нямаме пари за адвокати, Асене! Всичко, което имах, отиде по дяволите!
– Аз ще намеря! Ще взема потребителски кредит, ще продам колата, не знам! Но няма да стоя и да чакам някакви мутри да ми разбият вратата!
Прекарах целия ден в работа като в мъгла. Не можех да се съсредоточа върху задачите си. Цифрите в таблиците се сливаха пред очите ми. Единствената ми мисъл беше как да се измъкна. По време на обедната почивка потърсих в интернет името „Огнян“ заедно с ключови думи като „бизнесмен“, „кредити“, „лихвар“. Резултатите бяха оскъдни, но обезпокоителни. Името му се появяваше в няколко стари новинарски статии, свързани с разследвания за икономически престъпления, но винаги като свидетел или „засегнато лице“, никога като обвиняем. Беше призрак. Човек, който дърпа конците от сенките.
Прибрах се по-рано, воден от ужасната мисъл за предстоящата вечер. Трябваше да подготвя апартамента за идването на Мила и Десислава. Започнах да чистя като луд. Събрах празните бутилки, изхвърлих люспите от семки, измих планината от чинии. Опитвах се да изтрия не просто мръсотията на Димо, а самото му присъствие. Той седеше на дивана и ме гледаше мълчаливо, сякаш бях прислужница. Това ме вбеси още повече.
– Поне се преоблечи – изръмжах аз. – Сложи нещо различно от този проклет анцуг. И се дръж нормално. Нито дума за това пред тях. Ясно ли е?
Той кимна.
Когато звънецът на вратата иззвъня, сърцето ми подскочи. Насилих се да се усмихна и отворих. Мила стоеше там, красива както винаги, с голяма кутия пица в ръце. До нея беше Десислава, по-младото ѝ копие, с живи, интелигентни очи. Прегърнах Мила и усетих как напрежението ми леко се стопява в допира ѝ.
– Здравейте, момичета! Влизайте.
– Уха, как хубаво мирише на чисто! – възкликна Мила, докато влизаше. Думите ѝ бяха като нож в сърцето ми.
Вечерта започна неловко. Димо се беше преоблякъл с една от моите ризи, която му беше леко тясна. Опитваше се да бъде чаровен, да разказва вицове, но напрежението му беше осезаемо. Аз едва проронвах по някоя дума.
Десислава беше тази, която наруши фалшивата хармония.
– Е, Димо, как е? Чух, че с Ива сте се разделили. Съжалявам.
– Така е в живота – отвърна той с театрална въздишка. – Хората се променят.
– А с какво се занимаваш сега? Мила каза, че си започнал собствен бизнес. Сигурно е вълнуващо.
Погледнах го предупредително.
– Да, да. Консултантска дейност. Много е… динамично – измънка той.
– Интересно – каза Десислава, като си взе още едно парче пица. – Точно днес в университета имахме лекция за търговското право и регистрацията на фирми. Доста е сложно. Каква форма избра – ЕООД, ООД?
Видях как Димо пребледнява.
– Ъъъ… ЕООД. Да.
– А, едноличен собственик на капитала. Това е най-просто, но и най-рисковано. Отговаряш с цялото си имущество. Всъщност, не ти, а фирмата. Но ако си теглил заеми като физическо лице, за да захраниш фирмата… става сложно. На какъв адрес я регистрира?
Въпросът увисна във въздуха. Мила ни гледаше любопитно, без да усеща напрежението. Аз се вцепених.
Димо се прокашля.
– На един… нает офис. В центъра.
Лъжата беше толкова нескопосана, че дори Мила повдигна вежди.
Но Десислава не се отказа. Нейният юридически ум беше надушил нещо.
– Странно. Защото днес, чисто от любопитство, след като Мила ми каза за теб, проверих в Търговския регистър. Има само една фирма, регистрирана на твое име. Казва се „Прогрес Консулт Груп“. И адресът ѝ на управление не е в центъра. Адресът е тук.
Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Мила се обърна към мен, а в очите ѝ се четеше въпрос, смесица от объркване и нарастваща тревога. Димо гледаше в чинията си, сякаш искаше да потъне в земята.
– Асене? – Гласът на Мила беше тих. – Какво става? Защо фирмата на брат ти е регистрирана тук?
Преди да успея да отговоря, да измисля някаква смехотворна лъжа, Десислава добави масло в огъня.
– И има още нещо. Фирмата има запор. От банка и от частно лице. На името на някой си Огнян. Сумите са огромни. Асен, ти знаеше ли за това?
Всички погледи бяха вперени в мен. Капанът беше щракнал. Нямаше къде да се крия. Вече не бях само аз в опасност. Бях ги завлякъл в нея и тях.
Глава 4
Мълчанието беше тежко, почти физическо. Усещах го как притиска гърдите ми, как прави въздуха в стаята гъст и труден за дишане. Погледът на Мила беше пронизващ, пълен с болка и недоумение. Тя не ме питаше за фирмата, не ме питаше за парите. Питаше ме защо съм я лъгал. Защо съм мълчал.
– Аз… – започнах, но гласът ми секна. Какво можех да кажа?
Димо седеше с наведена глава, целият му фалшив чар се беше изпарил. Приличаше на подсъдим, който чака присъдата си.
Десислава, от друга страна, изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото шокирана. Юридическият казус беше изместил емоционалната страна на нещата за нея.
– Запор от частно лице на име Огнян – повтори тя замислено. – Това е необичайно. Обикновено се минава през съда, издава се изпълнителен лист… освен ако дългът не е обезпечен с договор за особен залог или запис на заповед. Димо, какви документи си подписвал?
Брат ми вдигна глава. В очите му имаше страх.
– Не знам… Много документи. Той имаше цял екип адвокати. Просто подписвах, където ми кажеха. Трябваха ми парите.
– Ти си идиот! – избухнах аз, неспособен повече да сдържам гнева си. – Пълен идиот! Подписвал си, без да четеш? Завлякъл си не само себе си, но и мен в тази каша!
– Асене, успокой се! – Мила постави ръка на моята, но аз я дръпнах.
– Да се успокоя ли? Мила, ти не разбираш! Този Огнян не е просто кредитор! Той е… той е опасен. Получихме заплашително писмо! Той знае къде живея! Къде живеем!
Думите ми увиснаха във въздуха. Лицето на Мила пребледня. Сега тя разбра. Това не беше просто финансов проблем. Това беше заплаха.
– Заплашително писмо? – попита тя с треперещ глас. – Какво писмо? Покажи ми го.
Отидох до бюрото, извадих зловещия бял лист и ѝ го подадох. Тя го прочете, после Десислава го взе от ръцете ѝ. Младата юристка го разгледа внимателно, сякаш търсеше пръстови отпечатъци.
– Напечатано е. Няма подпис. Няма как да се докаже кой го е изпратил. Но е достатъчно, за да се уплаши човек. Асен, трябва да отидете в полицията. Веднага.
– Не можем! – извика Димо. – Казах ти, той ще ни убие!
– По-добре ли е да чакате да го направи? – контрира го Десислава. – Полицията може да ви осигури защита. Може да започне разследване.
– Какво разследване? – намесих се аз с горчивина. – Димо е затънал до уши. Той е взел парите, той е подписал документите. От юридическа гледна точка той е измамникът, а Огнян е жертвата. Ще ни се изсмеят в лицето.
Настана ново мълчание. Пицата стоеше недокосната на масата. Празничната вечер се беше превърнала в кошмар.
Мила стана.
– Аз си тръгвам. Деси, идваш ли?
– Мила, чакай… – започнах аз.
– Не, Асене. Няма какво да чакам. Трябва да помисля. Ти… ти ме излъга. Криеше всичко това от мен. Представяш ли си какво щеше да стане, ако не беше проверката на Десислава? Щях да живея в неведение, докато някой ден на вратата не се появят мутри?
– Исках да те предпазя!
– Като ме държиш на тъмно ли? Това не е предпазване, Асен. Това е обида. Ти не ми вярваш. Не ме смяташ за достатъчно силна, за да се справим с това заедно.
Тя беше права. Ужасно права. В опита си да я защитя, аз я бях отблъснал. Бях я превърнал в страничен наблюдател на проблема, който застрашаваше и нея.
Десислава също се изправи.
– Мисля, че сестра ми е права. И двамата имате нужда от време. А ти, Димо – тя се обърна към брат ми с леден поглед, – започни да събираш всички документи, които си подписал. Всички имейли, всички съобщения. Всяка хартийка е важна. Утре сутрин ще говоря с един от моите преподаватели. Той е бивш съдия. Може да ни даде съвет. Но не ви обещавам нищо. Забъркали сте ужасна каша.
Двете си тръгнаха. Щракването на вратата проехтя в апартамента като изстрел. Останахме само двамата с Димо в стаята, пълна с призраците на нашите грешки.
Не си казахме нито дума повече през цялата нощ. Аз се върнах в спалнята си, а той остана в хола. Но този път не се чувствах като негов спасител. Чувствах се като негов съкилийник. Бяхме затворници в моя собствен дом.
На следващата сутрин, събота, се събудих с тежко главоболие. Мисълта за разговора с Мила ме измъчваше повече от дълга на Димо. Бях на път да загубя всичко – дома си, спокойствието си, жената, която обичах.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна.
– Ало?
– Асен, нали? – Гласът беше дълбок, спокоен, но в него имаше нещо заплашително. Веднага разбрах кой е. Огнян.
– Кой се обажда? – попитах, макар да знаех отговора.
– Един приятел на брат ти. Чувам, че имате малък финансов проблем. Реших да се обадя, да видя как мога да помогна.
Сърцето ми заблъска лудо в гърдите.
– Нямаме нужда от помощ.
– О, сигурен ли си? Защото аз мисля, че имате. Брат ти е много разсеяно момче. Губи неща. Контейнери, пари… Надявам се ти да си по-организиран. Виж, няма да губя нито твоето, нито моето време. Искам си парите. До края на следващата седмица. Не ме интересува как ще ги намерите. Продай апартамента, продай си бъбрека, вземи заем от всичките си приятели. Ако до петък парите не са при мен, ще започна да събирам дълга по моя си начин. И повярвай ми, няма да ти хареса.
– Но ние ги нямаме тези пари! – извиках отчаяно аз.
– Това е твой проблем. Не мой. Между другото, имаш много хубава приятелка. Мила, нали? Видях ви онзи ден в парка. Ще е жалко, ако нещо се случи с такова красиво момиче.
Кръвта изстина във вените ми. Той я беше наблюдавал. Знаеше за нея. Заплахата вече не беше абстрактна. Беше конкретна, лична и ужасяваща.
– Не я замесвай! Тя няма нищо общо!
– Всичко има общо, Асене. Когато ми дължиш пари, целият ти свят става мой проблем. Имаш време до петък. – И той затвори.
Стоях вцепенен, стиснал телефона в ръка. Димо излезе от хола, привлечен от гласа ми.
– Кой беше?
– Беше той. Беше Огнян. Знае за Мила. Заплаши я.
Лицето на Димо се сгърчи от ужас. За пръв път видях в него не само страх за собствената му кожа, а и капка вина. Капка осъзнаване за чудовищната лавина, която беше предизвикал.
– Какво ще правим? – прошепна той.
– Не знам – отвърнах глухо аз. – Но знам, че времето ни изтича.
Глава 5
След обаждането на Огнян паниката се превърна в леден ужас. Заплахата вече не беше скрита в анонимен плик, а изречена с глас, който звучеше като присъда. Мила. Той беше споменал Мила. Тази мисъл кънтеше в главата ми и заглушаваше всичко останало. Трябваше да я предупредя, трябваше да я защитя, но как? Като ѝ кажа, че един престъпник я е набелязал заради брат ми? Това само щеше да я ужаси повече и да я отдалечи от мен.
В този момент телефонът ми отново иззвъня. Този път беше Десислава.
– Ало, Асен? Говорих с моя преподавател.
– И? – попитах с надежда, която сам не усещах.
– И не е добре. Разказах му ситуацията, без да споменавам имена, разбира се. Той каза, че щом има замесено частно лице с подобна репутация, стандартните процедури не важат. Полицията ще бъде неефективна, освен ако нямате конкретни доказателства за заплаха, а онова писмо не е такова.
– Току-що получих обаждане. Заплаши приятелката ми.
На другия край на линията настана мълчание за няколко секунди.
– Записа ли разговора? – попита Десислава, а гласът ѝ беше станал остър и делови.
– Не… не се сетих. Бях в шок.
– По дяволите! Това щеше да е доказателство. Добре, слушай ме внимателно. Професорът препоръча един адвокат. Казва се Симеонов. Смята го за най-добрия в сферата на търговското и наказателното право. Не е евтин, но каза, че ако някой може да ви измъкне, това е той. Записах ти адреса на кантората му.
– Деси, нямам пари за скъпи адвокати. Ипотеката, сметките… едва свързвам двата края.
– Намери. Продай нещо. Вземи заем. Асен, това не е въпрос на пари вече. Въпрос е на оцеляване. И още нещо. Преподавателят ми каза да проверите всички клаузи в договорите, които Димо е подписал с Огнян. Особено тези с дребен шрифт. Често в такива договори има капани – неустойки, които са по-големи от главницата, клаузи за прехвърляне на задължението към свързани лица…
– Свързани лица? Като… брат?
– Точно така. Трябва ви специалист, Асен. Веднага.
Затворих телефона. Чувствах се едновременно смазан и странно мобилизиран. Имаше път. Мъгляв, скъп и опасен, но път.
– Димо! – извиках аз. – Къде са договорите, които си подписал с Огнян?
Той ме погледна объркано.
– В сака ми. Защо?
– Вади ги. Всичките. Отиваме при адвокат.
Прекарахме следващия час над купчина документи. Бяха написани на сложен юридически език, пълен с термини, които не разбирах. Но дори на мен ми стана ясно, че това не са стандартни договори за заем. Това бяха договори за робство. Лихвите бяха астрономически. Неустойките за забава бяха написани така, че дългът да набъбва експоненциално. И тогава видях най-страшната клауза. „В случай на невъзможност на длъжника да изплати задължението си, кредиторът има право да насочи иска си към негови роднини по права линия или съребрена линия до втора степен, ако се докаже, че същите са били наясно или са могли да бъдат наясно с търговската дейност на длъжника.“
– Ти виждаш ли това? – подадох му документа с трепереща ръка. – „Свързани лица“! „Съребрена линия“! Това съм аз! Ти си подписал документ, който ме прави отговорен за твоя дълг!
– Не съм го чел! Кълна се! – простена той.
– Разбира се, че не си! Ти никога нищо не четеш! Ти просто действаш! И сега аз трябва да плащам за твоята глупост!
Нямаше време за повече обвинения. Взех документите, навигацията на телефона ме упъти към адреса на адвокат Симеонов. Беше в престижна сграда в центъра на града. Самият вид на кантората крещеше „скъпо“. Вътре всичко беше в махагон и кожа. Посрещна ни млада, елегантна секретарка.
– Имате ли записан час?
– Не, но е спешно. Препоръчани сме от професор…
Тя ни изгледа скептично, но явно името на професора имаше тежест. След десет минути чакане, по време на които сърцето ми щеше да изскочи, бяхме въведени в кабинета на адвокат Симеонов.
Той беше мъж на около петдесет, със сивеещи коси, проницателни сини очи и лице, което не издаваше никакви емоции. Изслуша историята ни без да ни прекъсва, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер. Прегледа договорите, които му подадох, като четеше всяка страница с невероятна скорост.
Когато свърши, се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
– Господа, вие сте в много, много тежка ситуация.
– Можете ли да ни помогнете? – попитах аз.
– Мога да опитам. Но трябва да сте наясно с няколко неща. Първо, това ще струва скъпо. Моят хонорар се заплаща предварително. Второ, няма гаранции. Човекът, с когото сте си имали работа, Огнян, е изключително хитър и добре подплатен юридически. Тези договори са на ръба на закона, но вероятно са изрядни. Трудно ще бъдат оборени в съда.
– А заплахите? Обаждането? – настоях аз.
– Без запис или свидетели, това е вашата дума срещу неговата. И той може да си позволи десет свидетели, които да се закълнат, че в този час е бил на другия край на света. Нашият единствен шанс е да намерим пробойна в неговата схема. Да намерим нещо, с което да го притиснем.
– Какво например?
– Например да докажем, че „изчезналият“ контейнер никога не е съществувал. Че цялата сделка е била постановка, за да ви вкарат в дълг, който никога не можете да върнете. Но за това ми трябва информация. Всяка подробност за тази сделка, Димо. Името на доставчика, фирмата му, номера на контейнера, пристанището, от което е трябвало да тръгне. Всичко.
Димо започна да изрежда информацията, а адвокатът записваше.
– Добре. Ще накарам моите хора да проверят. Междувременно, ето какво ще направите вие. Първо, Асен, незабавно отиваш в Агенцията по вписванията и подаваш заявление за промяна на адреса на управление на фирмата. Ще впишем адреса на моята кантора. Така всички бъдещи съобщения и заповеди ще идват при мен, а не при теб. Това ще ти даде малко въздух. Второ, никакви контакти с Огнян. Ако той се обади, не говориш с него. Затваряш телефона. Ако те намери на улицата, обръщаш се и си тръгваш. Не му давай повод за конфронтация. И трето… намерете парите за хонорара ми. До утре на обяд.
Излязохме от кантората замаяни. Сумата, която Симеонов беше назовал, беше колосална. Беше почти колкото първоначалната вноска за апартамента ми.
– Няма как да я съберем – каза Димо отчаяно.
– Ще продам колата – отвърнах аз. – Днес. Няма друг начин.
Колата беше моята малка гордост. Стара, но поддържана, купена с първите ми спестени пари. Но в сравнение с апартамента ми, с живота на Мила… беше просто парче метал.
Прекарах остатъка от деня в автокъщи, пазарейки се с пресметливи търговци. Накрая я продадох за много по-малко, отколкото струваше, но парите щяха да стигнат. Прибрах се с автобус, чувствайки се ограбен и унизен.
Когато влязох в апартамента, видях, че Димо е направил нещо немислимо. Беше почистил. Не просто беше оправил своята бъркотия, а беше излъскал целия апартамент. Прозорците блестяха, подът беше измит, нямаше и прашинка.
– Какво е това? – попитах изумено.
– Най-малкото, което мога да направя – отвърна той, без да ме поглежда. – Асен, съжалявам. Наистина.
За пръв път от седмици насам не видях в него паразит или мошеник. Видях брат си. Уплашен, объркан, съжаляващ. Може би все още имаше надежда. Може би, ако се борим заедно, щяхме да се измъкнем.
Но точно тогава на вратата се позвъни. Не беше мелодичният звън на домофона, а три къси, настоятелни и агресивни позвънявания. Погледнахме се с Димо. И двамата знаехме, че това не е нито Мила, нито Десислава. Това бяха хората на Огнян. Бяха ни намерили.
Глава 6
Замръзнахме на място. Звънецът иззвъня отново, този път по-продължително и по-настоятелно. Сякаш искаше да пробие дупка в стената. Погледнах през шпионката. На площадката пред вратата ми стояха двама мъже. Едри, с късо подстригани коси и дебели вратове. Не носеха костюми, а черни спортни якета. Не бяха дошли да преговарят.
– Не отваряй – прошепна Димо зад мен. Гласът му трепереше.
– Какво да правя? Да се преструвам, че ни няма? Светнало е навсякъде!
Последва силен удар по вратата. Не със звънец, а с юмрук.
– Отворете! Знаем, че сте вътре!
Сърцето ми думкаше в ушите. Погледнах към телефона си. Да се обадя на полицията? Адвокат Симеонов каза да избягвам конфронтация, но тези хора вече бяха на прага ми. Какво означаваше „избягвай“ в този случай?
– Димо, влез в спалнята и се заключи. Не издавай и звук – наредих тихо аз.
– А ти?
– Аз ще се оправя. Върви!
Той се подчини без възражения, което беше достатъчно показателно за ужаса, който изпитваше. Чух щракването на ключалката на спалнята. Останах сам в коридора, а ударите по вратата ставаха все по-силни.
– Броим до три! Ако не отвориш, ще я разбием! Едно…
Трябваше да взема решение. Ако разбиеха вратата, щяха да нанесат щети, да уплашат съседите, да привлекат внимание. Може би ако говоря с тях, ако им покажа, че не се крия, ще ги накарам да си тръгнат. Това беше моят дом. Нямаше да позволя да го превърнат в бойно поле.
– …Две…
Поех си дълбоко дъх и отключих. Отворих вратата само толкова, колкото да се покажа, оставяйки веригата закачена.
– Какво искате?
Двамата мъже ме изгледаха отгоре до долу. Единият беше по-възрастен, с белег на бузата. Другият беше по-млад, но изглеждаше също толкова заплашително.
– Шефът ни праща – каза по-възрастният. Гласът му беше дрезгав, като на пропушен камионджия. – Иска да ти напомни за срещата в петък. И да се увери, че си разбрал правилно.
– Разбрах. Няма нужда да идвате дотук.
– Ние решаваме кое има нужда – изръмжа по-младият. – Брат ти вътре ли е? Шефът иска да говори и с него.
– Брат ми го няма.
– Не ни лъжи, момче. Колата му е пред блока.
Проклех се, че не се бях сетил за това. Разбира се, че са проверили.
– Добре, тук е. Но няма да говори с вас. Говорете с мен.
По-възрастният се ухили неприятно, показвайки няколко липсващи зъба.
– Виж го ти, какъв смелчага. Добре, смелчага. Предай на брат си, че търпението на шефа се изчерпва. И му предай това.
Той бръкна в джоба на якето си. За миг си помислих, че ще извади оръжие. Но вместо това той извади малък, мъртъв гълъб и го хвърли в процепа на вратата. Птичката тупна на пода в коридора с отвратителен, мек звук.
– Това е съобщение. Следващия път няма да е птица. Разбра ли ме?
Стомахът ми се преобърна. Кимнах, неспособен да проговоря.
– Хайде да вървим – каза той на партньора си. – Тук приключихме.
Чух стъпките им да се отдалечават по стълбите. Изчаках няколко минути, преди да затворя и заключа вратата с всички възможни ключалки. Облегнах се на нея, а краката ми омекнаха. Свлякох се на пода. Погледът ми беше прикован в мъртвата птица. Беше толкова гротескно, толкова… мафиотско. Сякаш бях попаднал в лош филм.
Димо излезе от спалнята, блед като платно.
– Какво стана? Кои бяха? Какво искаха?
Той видя птицата и замлъкна. Разбра всичко без думи.
Този инцидент промени нещо в мен. Ужасът беше все още там, но под него се надигаше нещо друго – ярост. Чиста, студена ярост. Тези хора бяха дошли в дома ми. Бяха ме заплашили. Бяха прекрачили граница, която не трябваше да прекрачват. Вече не ставаше дума само за измъкване. Ставаше дума за отмъщение.
На следващата сутрин, в неделя, се събудих преди изгрев. Направих си кафе и седнах на масата в кухнята. Димо още спеше. Взех един празен лист и химикал. Започнах да пиша всичко, което знаех. Всички подробности, които Димо ми беше казал за сделката. Имената на фирмите, номерата, датите. Всичко. След това се обадих на Мила.
– Ало? – Гласът ѝ беше сънен и леко студен.
– Мила, аз съм. Моля те, не затваряй. Трябва да се видим.
– Асен, не мисля, че е добра идея…
– Моля те. Само за пет минути. Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо се случи снощи.
Усети тревогата в гласа ми.
– Добре. Къде?
– Не у нас. Някъде на открито. В парка до вас. След един час.
Трябваше да ѝ кажа. Трябваше да знае за заплахата. Вече не можех да я „пазя“, като я държа в неведение. Единственият начин да я предпазя беше да я направя напълно наясно с опасността.
Срещнахме се на една пейка. Сутрешното слънце беше слабо и не топлеше. Разказах ѝ всичко – за обаждането на Огнян, за заплахата към нея, за снощното посещение и за мъртвия гълъб. Докато говорех, видях как лицето ѝ се променя – от гняв към страх, а накрая към решителност.
Когато свърших, тя мълча дълго.
– Значи е сериозно – каза накрая.
– По-сериозно, отколкото предполагах. Мила, ако искаш да се оттеглиш, да се разделим, докато всичко това свърши… ще разбера. Не искам да те въвличам в това.
Тя ме погледна право в очите.
– Ти вече си ме въвлякъл, Асене. Огнян ме е въвлякъл. Няма връщане назад. Въпросът не е дали ще се разделим, а как ще се преборим с това. Заедно.
Думите ѝ ми вдъхнаха сила, каквато не бях изпитвал от дни. Не бях сам.
– Десислава ми се обади снощи – продължи тя. – Разказах ѝ какво се е случило на вечерята. Тя е прекарала цялата нощ в ровене из онлайн регистри и бази данни.
– И? Открила ли е нещо?
– Да. Нещо странно. Фирмата-доставчик, тази, която уж е изпратила контейнера на Димо. Регистрирана е преди шест месеца. Няма никаква друга дейност освен тази „сделка“. И е била закрита миналата седмица.
– Какво означава това?
– Означава, че най-вероятно адвокатът ви е прав. Тази фирма е била създадена само за тази цел. Да послужи като параван за измамата. И знаеш ли кое е най-интересното? Управителят на тази фирма е човек, който е осъждан за финансови измами. И преди две години е бил свидетел по дело, в което Огнян е бил разследван.
Парченцата от пъзела започваха да се подреждат. Не беше просто заем, който се е объркал. Беше внимателно планирана измама. Димо не беше просто глупак, той беше жертва. Изкупителна жертва.
– Десислава смята, че имаме шанс – каза Мила. – Ако успеем да докажем връзката между Огнян и тази фирма-фантом, можем да обърнем нещата. Можем да докажем, че той е организаторът на измамата, а Димо е просто бушон.
Надеждата проблесна отново, този път по-ярко.
– Трябва да кажем това на адвокат Симеонов. Веднага.
– Има и още нещо – каза Мила, като се поколеба за миг. – Деси е намерила и жената на брат ти. Ива.
– И?
– Тя е подала молба за развод не защото Димо е „паразит“, Асене. А защото една вечер двама мъже са я посетили в дома ѝ. И са ѝ казали да стои далеч от Димо и неговите „бизнес“ дела, ако иска да остане здрава. Тя е избягала от страх. Не го е изгонила, а е избягала от него.
Това разкритие ме удари като юмрук в стомаха. През цялото време бях ядосан на Ива, смятах я за коравосърдечна. А тя просто се е опитвала да се спаси. Димо беше толкова затънал в лъжи, че дори раздялата му беше лъжа.
– Трябва да говоря с нея – казах аз. – Тя може да знае нещо повече. Може да е чула нещо, видяла е нещо…
– Десислава вече се е свързала с нея. Уговорила е среща. Днес следобед. Иска и ти да бъдеш там.
Планът започваше да се оформя. Вече не бяхме само аз и Димо срещу света. Имахме Мила, имахме проницателния ум на Десислава, имахме опитния адвокат Симеонов. А сега може би щяхме да имаме и още един съюзник – Ива.
Битката далеч не беше спечелена. Но за пръв път от дни имах чувството, че сме спрели да отстъпваме. И бяхме готови да нанесем ответен удар.
Глава 7
Срещата с Ива беше уговорена в едно малко, невзрачно кафене в покрайнините на града. Място, където беше малко вероятно да попаднем на познати или нежелани наблюдатели. Когато пристигнах с Мила и Десислава, тя вече беше там, седнала на най-отдалечената маса. Изглеждаше уморена и изпита. Тъмните кръгове под очите ѝ говореха за безсънни нощи. Беше отслабнала. Това не беше онази жизнена и енергична жена, която помнех.
– Здравей, Асене – каза тя с равен, безизразен глас. Поздрави с кимване и другите две момичета.
– Здравей, Ива. Благодаря ти, че се съгласи да се видим.
– Десислава ми обясни, че е важно. Иначе не бих дошла. Искам просто да забравя всичко това. Да забравя Димо.
– Съжалявам за всичко – казах искрено аз. – Не знаех. Мислех, че просто си го изгонила.
Тя се изсмя горчиво.
– „Просто“. Няма нищо просто, когато става дума за брат ти. Аз го обичах, Асене. Наистина. Но той е като черна дупка. Засмуква всичко около себе си – енергия, пари, надежди. Когато тези хора дойдоха… разбрах, че този път е засмукал нещо, от което не можем да избягаме. Трябваше да спася себе си.
– Разкажи ни какво точно се случи – подкани я Десислава, като извади малък бележник.
– Беше преди около месец. Димо ставаше все по-нервен, все по-тайнствен. Водеше дълги, тихи разговори по телефона. Излизаше по нощите. Казваше, че е свързано с новия му бизнес. Аз му вярвах. Исках да му вярвам. Една вечер той излезе, а малко след това на вратата се позвъниха. Бяха двама. Същите, които си описал ти, Асене. Едри, страшни.
Тя потрепери при спомена.
– Казаха ми, че мъжът ми дължи много пари на много сериозен човек. И че е по-добре за мен да се дистанцирам. Казаха го… учтиво. Но в очите им видях, че не се шегуват. Казаха, че ако остана с него, ще стана част от проблема. И че те решават проблемите си бързо и окончателно. Уплаших се. Когато Димо се прибра, му казах, че всичко между нас е приключило. Не му обясних защо. Просто събрах най-важните му неща в един сак и го изгоних. Той дори не се съпротивляваше. Мисля, че изпита облекчение. Че е прехвърлил проблема на някой друг. На теб.
Думите ѝ потвърдиха най-лошите ми страхове. Димо не просто беше излъгал за причината за раздялата им. Той съзнателно ме беше използвал като щит. Беше дошъл при мен, знаейки, че хората на Огнян ще го търсят и че така ще изложи и мен на опасност.
– Чула ли си нещо за сделката? За контейнера? – попитах аз.
– Говореше за нея постоянно. Беше като обсебен. „Големият удар“, „сделката на живота ми“. Споменаваше някакъв доставчик, май се казваше Петров. И фирмата му беше нещо като… „Транс Логистик“? Не съм сигурна. Но имам нещо, което може да ви помогне.
Тя бръкна в чантата си и извади малка USB флаш памет.
– Това е от неговия лаптоп. Той го остави, когато си тръгна. Една вечер го видях, че копира някакви файлове на него. Държеше се много тайнствено. Не знам какво има вътре, паролата е сложна. Но си помислих, че може да е важно.
Поех флашката. Усещах я тежка в ръката си, сякаш съдържаше цялата съдба на брат ми.
– Благодаря ти, Ива. Наистина. Това може да промени всичко.
– Надявам се. И, Асене… пази се. Тези хора не са като нас. Те играят по други правила.
След срещата се прибрахме у дома. Мила и Десислава дойдоха с мен. Димо беше там, седеше на дивана и гледаше в една точка. Изглеждаше смазан.
– Къде бяхте? – попика той.
– Видяхме се с Ива – отвърнах аз. Подадох му флашката. – Това е от твоя лаптоп. Каква е паролата?
Той погледна малкото устройство, сякаш виждаше призрак.
– Откъде я взехте?
– Това има ли значение? Кажи паролата, Димо.
Той прошепна комбинация от букви и цифри. Рождената дата на майка ни, написана наобратно. Десислава веднага пъхна флашката в своя лаптоп и въведе паролата. Устройството се отвори.
Съдържаше десетки файлове. Сканирани документи, таблици в Excel, имейл кореспонденция. Започнахме да ги разглеждаме един по един. Беше златна мина.
Вътре беше цялата документация по сделката. Договорът с фирмата-фантом на въпросния Петров. Проформа фактури. Митнически декларации, които очевидно бяха фалшиви. Но най-важното беше имейл кореспонденцията. Димо беше запазил всичко.
В имейлите се виждаше ясно как Огнян, използвайки анонимен имейл адрес, инструктира Димо стъпка по стъпка. Как да преведе парите, какви документи да подпише. Имаше дори имейл, в който Огнян му казваше: „Не се притеснявай за детайлите. Петров е мой човек. Всичко е уредено.“
Това беше. Дим да го няма, но беше връзка. Черно на бяло.
– Имаме го! – възкликна Десислава. – Това е доказателство за предумишлена измама! Огнян не е просто кредитор, той е съучастник в създаването на фиктивна сделка, за да вкара Димо в дългова зависимост!
– Но имейлът е анонимен. Как ще докажем, че е негов? – попитах аз.
– Няма нужда. Ще докажем, че IP адресът, от който са изпращани имейлите, съвпада с адреса на някой от неговите офиси или дори дома му. Това вече е работа за специалисти, но е напълно възможно!
Погледнах към Димо. Той гледаше екрана с невярващи очи.
– Защо си запазил всичко това? И защо не каза на никого?
– Уплаших се – промълви той. – Когато контейнерът „изчезна“, разбрах, че са ме изиграли. Огнян ми се обади и ми каза, че ако кажа и дума на някого за негово участие, ще ме намери и ще ме накара да съжалявам, че съм се родил. Каза, че дължа парите и точка. Копирах всичко на флашката като… застраховка. Ако нещо се случи с мен, щях да я дам на теб. Но се страхувах да я използвам.
Беше постъпил страхливо, глупаво, егоистично. Но този път глупостта му можеше да ни спаси.
– Утре сутрин това отива при адвокат Симеонов – казах аз. – Мисля, че играта се обръща.
Но спокойствието ми беше прибързано. Късно вечерта, когато Мила и Десислава си бяха тръгнали, получих съобщение на телефона си. Беше от непознат номер. Нямаше текст. Имаше само една снимка. Снимка на входната врата на апартамента на Мила. Направена преди минути.
Под нея имаше само един въпрос: „СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ ИСКАШ ДА ИГРАЕШ ТАЗИ ИГРА?“
Ледените пипала на страха отново сграбчиха сърцето ми. Те знаеха. Някак си знаеха, че сме намерили нещо. Наблюдаваха не само мен. Наблюдаваха и нея. Всяка наша стъпка беше следена. Бяхме в капан, много по-голям и по-сложен, отколкото си представях. И стените му започваха да се свиват около нас.
Глава 8
Снимката на вратата на Мила беше като шамар. Всичкият ми оптимизъм, цялата надежда, която бяхме събрали през деня, се изпариха за секунда. Те не просто ни заплашваха. Те ни показваха, че могат да стигнат до всеки, който ми е скъп. Че знаят къде живее Мила, че вероятно знаят и за Десислава, и за срещата с Ива. Бяха винаги една крачка пред нас.
Първият ми инстинкт беше да се обадя на Мила, да ѝ кажа да се заключи, да не излиза. Но какво щеше да промени това? Те вече знаеха къде е. Паниката само щеше да влоши нещата. Вместо това, препратих снимката и съобщението на адвокат Симеонов с кратък текст: „Случи се сега. Какво да правя?“
Отговорът дойде почти веднага, въпреки късния час: „Не прави нищо. Не отговаряй. Не показвай, че си уплашен. Това е психологическа война. Искат да те накарат да направиш грешка. Утре сутрин в 9:00 в кантората ми. Донеси всичко, което си намерил. И доведи брат си.“
Нощта беше агония. Не мигнах. Седях в хола на тъмно, осветен единствено от екрана на телефона, очаквайки ново съобщение, нов знак, че ни наблюдават. Димо също не спеше. Чувах го как се разхожда неспокойно в стаята си. Страхът ни обединяваше и ни разделяше едновременно. Бяхме двама души на сал в бурен океан, но всеки от нас се чувстваше сам.
На сутринта бяхме пред кантората на Симеонов в 8:45. И двамата изглеждахме като призраци. Адвокатът ни прие веднага. Той вече беше видял съобщението и лицето му беше сериозно.
– Става напечено – каза той, без излишни увертюри. – Това е добър знак.
– Добър знак ли? – избухнах аз. – Те заплашват приятелката ми! Как може това да е добър знак?
– Защото означава, че сме ги уплашили. Означава, че сте намерили нещо, от което те се страхуват. Покажете ми какво е.
Десислава вече му беше изпратила по имейл резюме на откритията си, но сега ние му дадохме флашката. Той я пъхна в лаптопа си и започна да преглежда файловете с бързи, тренирани движения. Мълчеше няколко минути, като само от време на време поклащаше глава или цъкаше с език.
– Това е повече, отколкото се надявах – каза накрая той, като се облегна назад. – Имейлите са директно доказателство за организирана престъпна схема. Фалшивите митнически документи са друго престъпление. Закриването на фирмата-фантом веднага след сделката – още един пирон в ковчега им. Имаме ги.
– И сега какво? Отиваме в полицията? – попита Димо.
– Още не. Огнян е влиятелен. Има хора навсякъде. Ако просто отидем в районното, рискуваме информацията да изтече при него, преди да е задвижена. И тогава той ще има време да си прикрие следите, а вие ще бъдете в още по-голяма опасност. Трябва да действаме по-умно. Ще се свържа с мой познат в специализираната прокуратура. Ще му представя доказателствата неофициално. Ако той прецени, че случаят е достатъчно солиден, те могат да започнат директно разследване, да поискат разрешения за подслушване, за проследяване. Ще ги ударим, когато най-малко очакват.
Планът звучеше рисковано, но логично.
– А дотогава? Какво правим ние? Как да предпазя Мила?
– Дотогава живеете възможно най-нормално. Не правете нищо, което да ги накара да си мислят, че кроите нещо. А за приятелката ти… Мисля, че е най-добре за няколко дни тя и сестра ѝ да напуснат града. Да отидат някъде на почивка, при роднини. Без да казват на никого. Просто да изчезнат от радара им за малко.
Идеята не ми хареса. Не исках да се разделям с Мила, особено сега. Но Симеонов беше прав. Това беше най-сигурният начин да я държа далеч от опасност.
– А ние? – попитах. – Нас няма ли да ни търсят?
– Вас ще ви търсят. Но вие ще бъдете тук. Пред очите им. Имате срок до петък, нали? В петък ще отидете на срещата.
– Какво? – извикахме в един глас с Димо. – Да отидем на среща с него? Той ще ни убие!
– Няма – каза Симеонов спокойно. – Защото няма да отидете сами. И няма да носите пари. Ще носите предложение.
Адвокатът се наведе напред, а в очите му блестеше стратегически пламък.
– Ще му предложите сделка. Ще му кажете, че сте намерили доказателствата от флашката. Ще му кажете, Dимо, че си готов да поемеш цялата вина за банковия кредит и за измамените „купувачи“, ако той опрости личния си дълг към теб и ви остави на мира. Ще блъфирате. Ще го накарате да повярва, че сте готови да унищожите доказателствата срещу него, в замяна на свободата си.
– Но защо ще се съгласи? – попита Димо.
– Защото за него стоте хиляди са нищо. Дребна риба. Но разследване от специализираната прокуратура може да срути цялата му империя. Той е бизнесмен. Ще претегли рисковете. Свободата му струва много повече от твоя дълг. Това ще ни даде време. Време прокуратурата да си свърши работата. А самата среща… тя ще бъде нашата застраховка.
Планът беше дързък. Луд. Но беше единственото, което имахме.
Прекарах следващите няколко часа в убеждаване на Мила. В началото тя категорично отказа да си тръгне. „Няма да те оставя сам!“ – повтаряше тя. Но когато ѝ обясних, че нейното присъствие тук е риск не само за нея, но и за целия план, че Огнян може да я използва като лост за натиск, тя склони. Десислава, с нейния прагматичен ум, веднага разбра логиката. Още същия следобед двете стегнаха по един малък сак и заминаха за една вила в планината, собственост на техни далечни роднини. Изключиха си телефоните. За света те просто бяха изчезнали.
Раздялата беше тежка. Докато прегръщах Мила за довиждане, имах ужасното чувство, че може да я виждам за последен път.
– Внимавай, Асене – прошепна тя. – И се върни при мен.
– Обещавам – казах, но обещанието прозвуча кухо дори за мен.
Следващите дни до петък минаха като в трескаво очакване. Всеки ден се чувах със Симеонов. Той беше предал информацията на своя контакт. Машината се беше задвижила, но бавно, тромаво, както винаги се случваше с държавните институции. Нямахме отговор дали ще има разследване. Всичко зависеше от срещата в петък.
Димо беше сянка на себе си. Почти не говореше. Прекарваше часове, взирайки се през прозореца. Може би за пръв път в живота си осъзнаваше тежестта на последствията.
В четвъртък вечерта получихме съобщение. Кратко и ясно: „Утре, 18:00. Изоставеният склад до старата гара. Елате сами.“
Това беше. Нямаше връщане назад.
В петък следобед адвокат Симеонов дойде в апартамента ми. Носеше малко куфарче.
– Какво е това? – попитах аз.
Той го отвори. Вътре имаше две малки устройства, приличащи на копчета.
– Това са „бръмбари“. Микрофони със записващи устройства и GPS тракери. Ще ги сложите на реверите си. Моят екип ще бъде наблизо. Ще слушат и записват всичко. Ако нещата се объркат, ще се намесят.
– А полицията? Прокуратурата?
– Все още нямаме официално разрешение за операция. Така че това… това е на наша отговорност. Малко извън закона, но нямаме друг избор.
Докато Симеонов закрепваше устройствата за дрехите ни, се чувствах като актьор в шпионски филм. Но страхът беше съвсем реален.
– Запомнете – каза адвокатът, като ни погледна в очите. – Дръжте се уверено. Вие диктувате правилата. Вие имате информацията, която той иска да бъде унищожена. Не показвайте страх. И каквото и да стане, не се съгласявайте да ходите никъде другаде с тях. Срещата е там и само там. Ясно?
Кимнахме.
В 17:30 тръгнахме. Не взехме колата, а такси, което ни остави на няколко пресечки от старата гара. Вървяхме пеша през запустелия индустриален район. Ръждясали релси, разбити сгради, тишина, нарушавана само от вятъра, който свистеше през счупените прозорци.
Складът беше огромна, порутена постройка. Пред него чакаше черен джип. Двамата мъже, които бяха идвали в дома ми, стояха облегнати на него. Когато ни видяха, те се изправиха.
– Сами ли сте? – попика по-възрастният.
– Както се разбрахме – отвърна Димо. Гласът му беше изненадващо стабилен.
– Претърсете ги – нареди мъжът.
Приближиха ни и започнаха да ни опипват грубо. Търсеха оръжие. Не намериха нищо. Очевидно не бяха достатъчно обучени, за да търсят подслушвателни устройства.
– Чисти са.
– Добре. Влизайте. Шефът ви чака.
Сърцето ми щеше да изскочи. Влязохме през огромната, скърцаща метална врата в полумрака на склада. Вътре, в средата на празното пространство, стоеше един стол. На него седеше мъж. Огнян. Беше облечен в скъп костюм, който контрастираше абсурдно с мръсотията наоколо. Той ни се усмихна. Беше същата студена, пресметлива усмивка, каквато Димо беше имал в началото. Усмивката на хищник.
– Добре дошли, господа. Носите ли ми парите?
– Носим ти нещо по-добро – отвърнах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. – Носим ти предложение.
Глава 9
Огнян повдигна едната си вежда. Усмивката му не трепна.
– Предложение? Аз не приемам предложения. Аз давам предложения. А моето беше съвсем ясно. Парите.
– Твоето предложение вече не е актуално – намеси се Димо. Бях изумен от самообладанието му. Явно инстинктът му за самосъхранение беше надделял над страха. – Открихме някои неща. Неща, които едва ли искаш да стигнат до определени хора.
Огнян се изсмя. Беше къс, сух смях, лишен от всякаква веселост.
– И какви са тези „неща“? Детските ти опити да играеш на бизнесмен? Фалшивите фактури, които подписваше, без дори да ги четеш? Моля те, Димо. Ти си аматьор.
– Аз може да съм аматьор, но ти не си. И си оставил следи. Имейли. Инструкции. Имаме доказателства, че ти си организирал всичко. Че фирмата на Петров е твоя. Че контейнерът никога не е съществувал.
При споменаването на имейлите, усмивката на Огнян леко се сви. За части от секундата видях в очите му проблясък на… несигурност?
– Глупости. Дори да има такива имейли, те не могат да бъдат свързани с мен.
– Сигурен ли си? – попитах аз. – IP адресите могат да бъдат проследени. А един от твоите бивши служители, някой си Петров, може да се окаже доста разговорлив, ако му предложат сделка. Цялата ти схема може да се срути. И не заради сто хиляди. А заради всичко.
Настана тишина. Огнян бавно се изправи от стола. Беше по-висок, отколкото изглеждаше седнал. Движеше се с котешка грация, която беше в разрез с грубата сила на хората му.
– Значи това е. Имате някаква си флашка и си мислите, че държите всички козове. И какво искате? Да ви опростя дълга? Да ви забравя?
– Точно така – потвърди Димо. – Ти получаваш флашката и всички копия, които сме направили. Ние си тръгваме и никога повече не се виждаме. Аз ще се оправям с банката и с другите дребни риби, които си ми натресъл. Това е моят проблем. Ти оставаш извън него. Всички печелят.
– Или по-скоро никой не губи прекалено много – поправих го аз.
Огнян се разходи в кръг около нас, като хищник, който оглежда плячката си.
– Харесва ми. Дързък план. Има само един малък проблем. Аз не обичам да ме изнудват. Особено такива като вас.
Той спря пред мен. Лицето му беше на сантиметри от моето. Усещах скъпия му парфюм, смесен с нещо студено и метално.
– Ще ви дам друг вариант. Давате ми флашката. Сега. После качвате брат си в джипа. Той ще дойде с мен на едно кратко пътуване. Ще поговорим. Ще изясним някои неща. А ти, Асене… ти си свободен да си вървиш. И ще имаш един месец да ми донесеш парите. Всичките. Иначе брат ти ще се върне при теб… на части.
Кръвта изстина във вените ми. Планът на Симеонов се проваляше. Огнян не блъфираше. Той искаше и двете – и доказателствата, и отмъщението.
– Не – казах твърдо. – Сделката е такава, каквато я предложихме. Или всичко, или нищо.
– Значи нищо.
Огнян даде знак на хората си. Те тръгнаха към нас. В този момент знаех, че сме сгрешили. Че сме подценили жестокостта му. Че микрофоните на реверите ни записват последните ни мигове.
Но тогава се случи нещо неочаквано.
Огромната метална врата на склада се отвори с трясък. Вътре нахлуха маскирани, въоръжени мъже с жилетки с надпис „ПОЛИЦИЯ“.
– Всички на земята! Полиция! Не мърдайте!
Огнян и хората му замръзнаха за секунда, напълно изненадани. Тази секунда беше достатъчна. Бяха обградени. Сред полицаите беше и адвокат Симеонов, който изглеждаше напълно спокоен. До него стоеше мъж с цивилни дрехи, който очевидно беше прокурорът.
– Огнян, арестуван си за организиране на престъпна група, измама в особено големи размери и изнудване – каза прокурорът с леден глас.
Докато слагаха белезниците на Огнян, погледът му срещна моя. В него нямаше страх. Имаше само чиста, неподправена омраза. И обещание. Обещание, че това не е краят.
Хората му също бяха арестувани. Ние с Димо стояхме отстрани, треперещи от адреналина и облекчението.
Симеонов дойде при нас.
– Извинете за забавянето. Разрешението за операцията дойде в последния момент. Но записът от вашите микрофони беше черешката на тортата. Признанието му за „пътуването“, на което искаше да вземе брат ти, е директно доказателство за заплаха за отвличане. Свършен е.
– Свършен ли е наистина? – попитах аз, гледайки как го вкарват в една от полицейските коли.
– За известно време, да. Ще влезе в затвора. Но хора като него имат дълги ръце. Трябва да бъдете внимателни.
Няколко месеца по-късно.
Животът бавно се връщаше към нормалното си русло. Или по-скоро към някаква нова нормалност. Делото срещу Огнян беше в ход. Беше сложен процес, но с нашите показания и доказателствата от флашката, нещата изглеждаха добре за обвинението. Петров, подставеното лице, се беше съгласил да сътрудничи срещу по-лека присъда и беше потвърдил цялата схема.
Фирмата на Димо беше обявена в несъстоятелност. Запорът върху апартамента ми беше вдигнат, тъй като се доказа, че регистрацията е станала без мое знание и съгласие, и че аз нямам нищо общо с дейността ѝ. Банковият кредит обаче остана. Димо беше изтеглил парите, неговият подпис стоеше на документите.
Той се промени. След преживяния ужас, нещо в него се пречупи. Наглата усмивка изчезна. Започна работа. Истинска работа, в един склад, нископлатена и тежка. Всяка стотинка, която изкарваше над минимума за съществуване, отиваше за погасяване на заема към банката. Знаеше, че ще го плаща години наред, но го прие. Беше неговият кръст.
Отношенията ни бяха странни. Живееше все още при мен, но вече не беше паразит. Чистеше, готвеше, пазаруваше. Беше тих и почти незабележим. Имаше моменти, в които го гледах и виждах в него непознат. Пропастта, която се беше отворила между нас, беше твърде голяма. Но той беше мой брат. И беше направил първата крачка към изкуплението.
Мила се върна при мен. Преживяното ни беше сближило повече от всякога. Тя беше моята скала, моята опора. Десислава, от друга страна, беше героят на деня. Нейният остър ум и упоритост бяха задвижили всичко. Адвокат Симеонов ѝ беше предложил стаж в кантората си веднага щом се дипломира. Тя беше приела с ентусиазъм.
Една вечер седяхме с Мила на дивана в моя – отново мой – чист и подреден хол.
– Мислиш ли, че някога ще му простиш напълно? – попита ме тя.
Погледнах към вратата на стаята на Димо. Беше затворена.
– Не знам. Прошката е сложно нещо. Той почти съсипа живота ми. Почти съсипа нашия живот. Но в същото време… той е единственото семейство, което ми остана. Може би някой ден. Но няма да е скоро.
Телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. За секунда сърцето ми се сви. Старите страхове все още бяха там, под повърхността. Вдигнах.
– Ало?
– Асен? – Гласът беше непознат. Женски.
– Да, на телефона.
– Обаждам се от името на съпруга си. Той е в затвора с един човек. Казва се Огнян. Предаде ми съобщение за вас.
Затаих дъх.
– Какво съобщение?
– Каза да ви предам, че сте спечелили битката. Но не и войната. И че той има много време да мисли. И никога не забравя.
Жената затвори. Стоях с телефона в ръка. Войната не беше свършила. Бяхме спечелили само едно примирие. И някъде там, в една тъмна килия, един човек планираше своето завръщане. Разбрах, че сянката на Огнян ще лежи върху живота ни още дълго време. Но този път нямаше да бъда сам. Погледнах към Мила, която ме гледаше с разбиране и любов.
– Какво има? – попита тя.
– Нищо. Просто напомняне, че трябва да бъдем внимателни – отвърнах аз.
Прегърнах я силно. Бяхме оцелели. Бяхме се преборили. И каквото и да ни предстоеше, щяхме да го посрещнем заедно. Домът ми вече не беше сметище. Беше крепост. И аз щях да я защитавам. На всяка цена.