Въздухът в огромния офис с панорамни прозорци сякаш вибрираше от напрежение и сдържан ентусиазъм. Бях повишен. Думите още отекваха в съзнанието ми, сладки като нектар, докато стисках ръце, приемах поздравления и се усмихвах с най-широката си, най-искрена усмивка. Години на безсънни нощи, на пропуснати семейни вечери, на жертви, които само аз и съпругата ми Ралица знаехме – всичко това се бе отплатило. Позицията на старши вицепрезидент в една от най-големите инвестиционни компании в страната не беше просто стъпало в кариерата. Беше връх. Моят личен Еверест.
Партито, организирано в моя чест, беше в разгара си. Шампанското се лееше, тихият джаз се носеше из помещението, а разговорите бяха смесица от бизнес стратегии и леки клюки. Очите ми непрестанно търсеха Ралица. Тя беше моят фар, моята котва. Когато влезе, целият шум сякаш заглъхна за миг. Беше облякла онази копринена рокля в цвят сапфир, която подчертаваше всяка извивка на тялото ѝ и караше очите ѝ да блестят още по-ярко. Тя се движеше с грация, която винаги ме бе изумявала – уверена, но не натрапчива, елегантна, но достъпна. Погледите на мъжете я следваха, но нейният търсеше само мен.
Когато се приближи, усетих познатия аромат на парфюма ѝ – жасмин и сандалово дърво.
– Поздравления, любов моя – прошепна тя в ухото ми, а допирът на устните ѝ до бузата ми изпрати тръпки по гръбнака ми. – Знаех, че ще успееш. Винаги съм знаела.
В този момент се почувствах непобедим. Имах всичко – жената, която обичах, работата, за която мечтаех, бъдеще, което изглеждаше безкрайно и слънчево.
По-късно вечерта, докато разговарях с колеги, я видях да говори с шефа ми, Драгомир. Той беше внушителен мъж на около петдесет, с прошарена коса и поглед, остър като скалпел. Винаги бе поддържал известна дистанция, човек, който вдъхваше повече респект, отколкото симпатия. Но сега, докато говореше с Ралица, нещо в изражението му беше различно. Обичайната му стоманена маска сякаш се бе пропукала. Забелязах как тя каза нещо, а той леко се приведе напред, за да я чуе по-добре. Лицето му за миг се смръщи, след което бързо възвърна непроницаемото си изражение. Ралица се усмихна, но усмивката ѝ не достигна до очите. Имаше нещо напрегнато в стойката ѝ, нещо, което само аз можех да разчета.
Не му обърнах голямо внимание тогава. Отдадох го на шума, на алкохола, на общото вълнение. Може би просто са обсъждали моето повишение. Тя винаги е била моят най-голям поддръжник.
Тръгнахме си малко след полунощ. В колата Ралица беше необичайно мълчалива. Държеше ръката ми, но пръстите ѝ бяха студени.
– Всичко наред ли е? – попитах, като откъснах поглед от пътя за секунда.
– Да, разбира се. Просто съм уморена. И много се гордея с теб, Александър. Толкова много.
Думите ѝ звучаха искрено, но под тях долавях едва загатната нотка на безпокойство. Сякаш фин, невидим воал се бе спуснал между нас.
Онази нощ спах дълбоко, сънувайки светли хоризонти и нови върхове за покоряване. Не подозирах, че докато аз съм летял в облаците на триумфа си, под краката ми се е отворила бездна.
Глава 2: Леденият душ
На следващата сутрин се събудих с чувство на еуфория. Слънцето нахлуваше през прозореца, а ароматът на прясно кафе вече се носеше от кухнята. Ралица беше станала преди мен, както винаги. Намерих я на терасата, загледана в далечината с чаша в ръка. Когато ме видя, се опита да се усмихне, но отново усетих онази лека сянка на тревога в погледа ѝ.
– Добро утро, г-н Вицепрезидент – каза тя, опитвайки се да звучи весело.
– Звучи добре, нали? – отвърнах, прегръщайки я през кръста. Тялото ѝ беше напрегнато. – Още не мога да повярвам. Снощи беше невероятно.
Тя само кимна, отпивайки от кафето си. Мълчанието ѝ беше необичайно. Обикновено тя споделяше ентусиазма ми, подхранваше го, радваше се заедно с мен. Сега изглеждаше разсеяна, сякаш мислите ѝ бяха на хиляди километри оттук.
В офиса ме посрещнаха с усмивки и потупвания по рамото. Новият ми кабинет беше на последния етаж, с гледка, която спираше дъха. Докато разопаковах личните си вещи и подреждах снимката на Ралица и мен на бюрото, телефонът иззвъня. Беше секретарката на Драгомир.
– Г-н Драгомир иска да Ви види веднага в кабинета си.
Сърцето ми подскочи. Вероятно искаше да обсъдим новите ми отговорности, да ми постави първите задачи. Грабнах бележника си и с бърза, уверена крачка се отправих към кабинета му.
Вратата от масивно дърво беше леко открехната. Почуках и влязох. Драгомир стоеше до прозореца, с гръб към мен, вперил поглед в града под него. Не се обърна.
– Затвори вратата, Александър.
Гласът му беше студен, лишен от всякаква емоция. Нещо в мен се сви. Това не беше тонът, с който се говори на току-що повишен вицепрезидент.
– Добро утро, г-н Драгомир. Готов съм за първите си задачи.
Той се обърна бавно. Лицето му беше като изсечено от гранит. В очите му нямаше и следа от любезността от предната вечер. Имаше само лед.
– Няма да има задачи, Александър. Трябва да ви освободим.
Думите увиснаха във въздуха, тежки и нереални. За миг си помислих, че не съм чул добре. Може би беше някаква извратена шега, тест за реакция.
– Моля? Не разбирам. Вчера… аз бях повишен.
– Вчера беше вчера. Днес е днес. Събери си нещата. Охраната ще те изпрати. Компенсацията ти ще бъде преведена по банков път. Подпиши това. – Той плъзна по полираната повърхност на бюрото документ за прекратяване на трудовите взаимоотношения по взаимно съгласие.
Светът около мен се завъртя. Чувствах се така, сякаш съм паднал в ледена вода. Дробовете ми се свиха, не можех да си поема дъх.
– Но… защо? Каква е причината? Направил ли съм нещо? Допуснал ли съм грешка?
Той ме изгледа с презрение, което ме прониза до костите.
– Ти не. Но очевидно избираш зле компанията си.
Бях напълно объркан. Шокът започваше да преминава в гняв.
– Това е абсурдно! Имам право да знам причината! Посветих десет години от живота си на тази компания!
Драгомир се облегна назад в стола си, сплел пръсти пред себе си. По устните му пробяга лека, жестока усмивка.
– Искаш причина? Добре. Причината дойде с теб снощи. Носеше сапфирена рокля. Попитайте жена си!
Думите му бяха като удар с чук. Ралица? Какво общо имаше тя? В съзнанието ми изплува образът им от снощи – напрегнатият им разговор, странният му поглед, нейната изкуствена усмивка. Какво, за бога, му беше казала? Какво беше направила?
– Сега, ако обичаш, напусни. Имам работа.
Стоях като вцепенен. Не можех да помръдна. Унижението, гневът, объркването се бореха в мен. Исках да крещя, да обърна тежкото бюро, да го принудя да ми обясни. Но погледът му беше категоричен. Битката беше приключила, преди дори да е започнала.
Излязох от кабинета му като в транс. Не виждах съжалителните погледи на колегите, не чувах шепота им. Единственото, което отекваше в главата ми, бяха думите му: „Попитайте жена си!“
Пътят към дома беше мъгла. Не помня как съм шофирал. Помня само как влязох в апартамента, който до вчера ми се струваше символ на успеха, а сега приличаше на затвор. Ралица беше в хола, сгъваше пране. Когато вдигна поглед и видя изражението ми, ръцете ѝ застинаха.
– Александър? Какво има? Защо се прибираш толкова рано?
Приближих се бавно към нея. Гърлото ми беше сухо, а гласът ми – дрезгав шепот, изпълнен с болка и недоумение.
– Уволниха ме, Ралица.
Тя изпусна ризата, която държеше. Лицето ѝ пребледня.
– Какво? Но… защо?
Погледнах я право в очите, търсейки отговор, знак, каквото и да е.
– Не знам. Казаха ми да попитам теб. И така, питам те, Ралица. Какво, по дяволите, се случи снощи на онова парти?
Глава 3: Стената на мълчанието
Тя стоеше пред мен, бледа като платно, с широко отворени очи, в които се четеше паника. За секунда изглеждаше така, сякаш ще припадне. После се овладя, пое си треперещо дъх и поклати глава.
– Не… не знам за какво говориш. Това е нелепо. Сигурно е станало някакво ужасно недоразумение.
Гласът ѝ беше слаб, почти шепот. Но в него липсваше изненадата, която очаквах. Имаше страх, но не и шок от новината. Сякаш част от нея го е очаквала.
– Не ме лъжи, Ралица! – Гласът ми се извиси, отеквайки в тишината на апартамента. – Драгомир беше пределно ясен. Каза: „Попитайте жена си!“ Какво си говорихте снощи? Видях ви. Бяхте в ъгъла, до прозореца. Какво му каза?
Тя се сви, сякаш думите ми я удряха физически. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Нищо. Говорихме си за теб. Поздравих го за избора, казах му колко си талантлив… Обичайните неща. Той… той просто беше любезен. Сигурно някой ти е направил мръсно, някой от завистливите ти колеги. Може би Ивайло? Нали винаги е искал твоята позиция.
Ивайло. Моят основен конкурент за поста. Беше логично да се мисли в тази посока. Но не обясняваше защо Драгомир ще посочи Ралица като причина.
– Не става дума за Ивайло! Става дума за теб и него! Имаше нещо в погледа ти снощи, нещо в начина, по който го гледаше. Изглеждаше… уплашена.
– Уплашена? Разбира се, че не! Бях развълнувана. За теб! – Тя се опита да ме докосне, да ме прегърне, но аз отстъпих крачка назад. Докосването ѝ ми се струваше чуждо, нежелано.
Стената между нас се издигаше с всяка изминала секунда. Тя плачеше, молеше ме да ѝ повярвам, кълнеше се, че няма нищо общо. Но очите ѝ шареха, избягваха моите. Инстинктът ми крещеше, че тя лъже. Жената, с която бях споделял леглото си, мечтите си, страховете си в продължение на осем години, сега стоеше пред мен като непозната.
– Трябва да знам истината, Ралица! – настоях аз, макар и с по-тих глас, изтощен от емоциите. – Загубих всичко. Работата, за която се борих толкова години. Бъдещето ни. Взехме този апартамент с ипотека, която разчиташе на новата ми заплата. Как ще я плащаме сега? Мисли ли за това?
Думите ми за ипотеката я удариха като камшик. Тя седна на дивана, скрила лице в ръцете си, а раменете ѝ се тресяха от безмълвен плач. Това беше нашият мечтан дом. Бяхме го избрали заедно, обзавеждахме го с месеци. Кредитът беше огромен, но с моето повишение изглеждаше напълно управляем. Сега се извисяваше над нас като гилотина.
– Ще намерим начин – промълви тя през сълзи. – Ти си най-добрият в това, което правиш. Веднага ще си намериш нова работа, дори по-добра.
– Не разбираш ли? Не става въпрос само за работата! Става въпрос за доверието! Как да продължа напред, ако не знам защо се е случило това? Как да ти вярвам, когато ме гледаш в очите и ме лъжеш?
Тя не отговори. Само плачеше. И в този момент разбрах, че няма да ми каже. Не и днес. Стената на мълчанието ѝ беше непробиваема.
Следващите няколко дни бяха мъчение. Живеехме в един апартамент, но бяхме на светлинни години един от друг. Разминавахме се като призраци. Тя се опитваше да инициира разговори, готвеше любимите ми ястия, но всичко беше фалшиво, насила. Аз се затварях в кабинета си, уж за да си обновя автобиографията и да търся нова работа, но всъщност просто седях и гледах в една точка, превъртайки отново и отново сцената от офиса на Драгомир.
Всяка нощ лежах буден до нея, усещах топлината на тялото ѝ, но между нас зееше пропаст. Чувах я как плаче тихо, когато си мислеше, че спя. Болката ѝ беше почти осезаема, но беше примесена с нещо друго – страх. И този страх ме плашеше повече от всичко.
Една вечер сестра ми, Десислава, дойде на гости. Тя беше студентка, пълна с живот и енергия, и обикновено нейното присъствие изпълваше дома ни със смях. Но този път усети напрежението веднага щом влезе.
– Какво става тук? – попита тя, оглеждайки напрегнатите ни лица. – Атмосферата може да се реже с нож.
Разказах ѝ всичко. Ралица седеше до мен, мълчалива и свита. Десислава ме слушаше внимателно, а лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Тя беше много проницателна, винаги е била.
– Това е ужасно, батко. Съжалявам. Но… честно казано, снощи на партито и на мен ми направи впечатление нещо.
Сърцето ми спря за миг.
– Какво?
– Ами… видях Ралица да говори с шефа ти. Не изглеждаше като обикновен разговор. Тя беше много бледа, а той я гледаше… не знам как да го опиша. Студено. Сякаш я преценяваше. После тя се обърна и си тръгна бързо, почти се блъсна в един от сервитьорите. Изглеждаше разстроена. Помислих си, че може да ѝ е станало лошо от навалицата.
Ралица вдигна рязко глава.
– Не е вярно! Просто бях уморена. Деси, моля те, не си измисляй неща.
– Не си измислям, Рали. Казвам каквото видях – отвърна сестра ми спокойно, но твърдо.
Погледнах отново към жена си. Лъжата беше изписана на лицето ѝ, отчаяният опит да прикрие нещо. И в този момент гневът ми отново избухна.
– Стига! Стига с лъжите! – изкрещях. – Всички са видели нещо, само аз ли съм бил сляп? Кажи ми истината, Ралица! Дължиш ми я!
Тя скочи, сълзите отново бликнаха.
– Не мога! – извика тя през ридания. – Просто ми повярвай, Александър! Моля те! Всичко, което правя, е за да те защитя!
– Да ме защитиш? От какво? От собствената ми съпруга ли?
Тя поклати глава, грабна чантата си и изхвърча от апартамента, затръшвайки вратата след себе си.
Останахме сами с Десислава в оглушителната тишина. Сестра ми сложи ръка на рамото ми.
– Батко… каквото и да е, тя крие нещо голямо. И се страхува. Не от теб. От него. От шефа ти.
Глава 4: Първи пукнатини
След като Ралица избяга, къщата потъна в още по-дълбока и тягостна тишина. Седях на дивана, вперил поглед в затворената врата, а думите ѝ отекваха в главата ми: „Всичко, което правя, е за да те защитя!“ Защита? Това приличаше повече на бавно и мъчително унищожение.
Десислава остана при мен. Направи ни чай, който изстина недокоснат на масата. Тя не ме притискаше с въпроси, просто беше там, мълчаливо присъствие, което ми даваше някаква опора в този хаос.
– Трябва да разбереш какво се е случило – каза тя накрая, нарушавайки мълчанието. – Не можеш да оставиш нещата така. Не става въпрос само за работата. Става въпрос за живота ти.
Тя беше права. Не можех да седя и да чакам бурята да отмине. Аз бях в окото на бурята и трябваше да намеря изход.
Ралица се прибра късно през нощта. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. Не каза нищо, просто влезе в спалнята и затвори вратата. За пръв път от години спах на дивана в хола. Усещането за празнота и самота беше почти физическо. Нашият дом, нашето светилище, се беше превърнало в бойно поле.
На следващия ден реших да действам. Първата ми мисъл беше да се обадя на Ивайло. Може би в злорадството си щеше да изпусне нещо. Намерих номера му и набрах.
– А, Александър! Чух новината. Наистина съжалявам, човече. Голям шок – каза той с глас, в който съчувствието беше толкова фалшиво, че чак скърцаше.
– Спести си съжаленията, Ивайло. Искам да знам какво знаеш.
– Нищо не знам. Освен това, което всички говорят – че си се появил с жена си на партито и на следващия ден си бил аут. Хората правят всякакви връзки.
– Какви връзки? – настоях аз.
– О, знаеш… че може би жена ти е казала нещо, което не трябва. Или е направила нещо, което не трябва. Знаеш какъв е Драгомир. Не търпи никакви своеволия, особено когато засягат имиджа на компанията.
– Какво може да е направила, което да срине имиджа на компанията? – попитах, а стомахът ми се свиваше на топка.
– Нямам представа. Но каквото и да е, трябва да е било грандиозно. Слушай, трябва да вървя. Новият ми кабинет изисква много работа. – Той се изсмя и затвори.
Разговорът не ми даде отговори, но потвърди едно – слуховете вече пълзяха из офиса и всички сочеха към Ралица. Чувствах се унизен, измамен, а името ми се валяше в калта заради тайна, която дори не знаех.
Реших да подходя от друг ъгъл. Трябваше ми адвокат. Някой, на когото можех да имам пълно доверие. Сетих се за Симеон, мой приятел от университета. Не се бяхме виждали отдавна, но знаех, че е станал един от най-острите адвокати по трудово право в града.
Обадих му се и му обясних накратко ситуацията.
– Звучи много мръсно, Сашо – каза той, след като ме изслуша. – Уволнение без предизвестие и без ясна причина, ден след повишение… Тук има нещо гнило. Ела в кантората ми утре. Ще разгледаме договора ти и ще видим какви са опциите. Но бъди подготвен, да съдиш корпорация като твоята е като да се биеш с Голиат.
Тази малка искрица надежда беше достатъчна, за да ме измъкне от летаргията. За пръв път от дни имах план, посока. Щях да се боря. Не само за работата си, а за истината.
Вечерта, докато преглеждах стария си трудов договор, Ралица влезе тихо в кабинета. Носеше две чаши вино.
– Може ли? – попита тя плахо.
Кимнах. Тя седна на стола срещу мен и постави чашата пред мен.
– Знам, че си ми ядосан. И имаш пълното право. Но, моля те, не прави нищо прибързано. Не търси адвокати, не завеждай дела.
Погледнах я изненадано.
– Защо? Това е единственият ми шанс да изчистя името си и да получа справедливост.
– Защото… защото ще направиш нещата по-зле. За всички ни. Драгомир е опасен човек, Александър. Не искаш да си имаш работа с него.
– Очевидно ти си имала. – Думите излязоха по-остри, отколкото възнамерявах.
Тя трепна.
– Това беше много отдавна. Няма нищо общо с нас, с теб.
– Напротив! Очевидно има всичко общо! Докато не ми кажеш какво е то, не можеш да искаш от мен да стоя със скръстени ръце!
Тя въздъхна дълбоко, победена.
– Добре. Ще ти кажа. Но не всичко. Не мога. Преди много години, преди да се срещнем, имах малък бизнес. Дизайнерска агенция. Бях млада, наивна, пълна с мечти. Драгомир беше един от първите ми клиенти. Той… той видя потенциал в мен и предложи да стане мой партньор. Инвестира пари, помогна ми да се разрасна.
Тя спря, загледана в чашата си с вино.
– И? Какво стана?
– Бизнесът не потръгна. Натрупахме дългове. Той загуби парите си. Разделихме се при много лоши условия. Обвини ме за провала. Това е. Вероятно, когато ме е видял на партито, старият гняв се е върнал. И си го е изкарал на теб. Това е глупаво, дребнаво отмъщение.
Историята звучеше правдоподобно. Поне отчасти. Но не обясняваше нейния панически страх. Не обясняваше защо ще я е грижа да ме „защитава“.
– Ако е само това, защо не ми каза веднага? Защо такъв страх?
– Защото се срамувах, Александър! Срамувах се от провала си. Това е част от миналото ми, която исках да забравя. Не исках да знаеш, че съм била такъв неудачник.
Тя ме гледаше с насълзени, умоляващи очи. Исках да ѝ повярвам. Отчаяно исках. Но нещо в мен все още се съпротивляваше. Интуицията ми подсказваше, че това е само върхът на айсберга. Че истинската, грозната част от историята все още е скрита дълбоко под повърхността.
Кимнах бавно.
– Добре, Ралица. Разбирам.
Но не разбирах. И знаех, че срещата ми със Симеон на следващия ден е по-важна от всякога. Пукнатините в основите на нашия живот вече се превръщаха в пропасти.
Глава 5: Призраци от миналото
Докато Александър се опитваше да сглоби парчетата от пъзела в настоящето, съзнанието на Ралица беше затвор, от който не можеше да избяга. Всяка нощ, щом затвореше очи, призраците от миналото се надигаха и я повличаха надолу, в спомени, които се бе опитала да погребе толкова дълбоко.
Десет години по-рано.
Тя не беше Ралица, съпругата на успешен корпоративен мениджър. Беше просто Рали, двадесет и три годишна, с горящи от амбиция очи и папка, пълна със смели, но наивни бизнес планове. Нейната малка дизайнерска агенция, „Креативо“, се помещаваше в две стаи под наем в стара сграда, миришеща на прах и мухъл. Но за нея това беше дворец. Беше нейното кралство.
Драгомир тогава не беше корпоративният титан, който е днес. Беше просто бизнесмен с нюх за добри сделки, с глад за успех, който съперничеше на нейния. Той влезе в офиса ѝ един следобед, привлечен от малка реклама, която тя беше пуснала в местен вестник. Огледа проектите ѝ, задаваше остри, проницателни въпроси. Тя видя в него не просто клиент, а ментор, възможност.
Той видя в нея нещо друго. Видя нейната креативност, нейния хъс, но и нейната наивност. Видя инструмент.
– Имаш талант, момиче – каза ѝ той тогава, облегнат на разклатеното ѝ бюро. – Но талантът без капитал е като кола без гориво. Не стигаш далеч.
Предложението му дойде няколко седмици по-късно. Да стане неин съдружник. Да инжектира сериозна сума пари в „Креативо“, да наемат по-голям офис, да привлекат по-големи клиенти. За нея това беше сбъдната мечта. Тя се хвърли в партньорството с цялото си сърце.
Първата година беше вихрушка. Работа до късно през нощта, срещи, презентации. Успехите идваха бързо. Драгомир отваряше врати, които тя дори не знаеше, че съществуват. Той я учеше на бизнес, на преговори, на безпощадност. Тя попиваше всичко. Започна да се възхищава на неговата самоувереност, на начина, по който можеше да доминира във всяка стая, в която влезе.
Но постепенно започна да забелязва неща, които я караха да се чувства неудобно. Счетоводни практики, които изглеждаха… гъвкави. Сделки, сключени с „компоненти“ под масата. Разговори, които той водеше шепнешком по телефона, щом тя влезеше в стаята. Когато го попита, той просто се усмихваше.
– Това е големият бизнес, Рали. Не е за страхливци. Искаш ли да успеем или не?
Тя искаше. Толкова отчаяно искаше. Затова си затваряше очите. Успокояваше съвестта си с мисълта, че това е временен компромис по пътя към върха.
Крахът дойде внезапно и брутално. Един от „креативните“ финансови ходове на Драгомир беше разкрит. Данъчните започнаха проверка. Започнаха да излизат и други нередности – неизплатени задължения към доставчици, договори с неясни клаузи. Паниката обхвана фирмата. Клиентите започнаха да се оттеглят.
В нощта, преди всичко да се срине окончателно, Драгомир я извика в офиса. Той беше спокоен, дори леко развеселен, което я ужаси.
– Имаме проблем – каза той, наливайки си уиски. – Но има и решение.
Решението беше просто и чудовищно. Всички договори, всички финансови документи, които носеха риск, бяха подписани от нея. Като управител и лице на фирмата, тя носеше цялата юридическа отговорност. Той, като „мълчалив“ партньор и инвеститор, можеше да се измъкне почти невредим.
– Ти ще поемеш удара – заяви той с леден тон. – Ще обявиш фалит. Ще се справиш с кредиторите. Ще бъде неприятно за известно време, но си млада, ще се оправиш. Аз ще се погрижа да запазя някои от активите и контактите. И когато прахта се слегне, ще започнем отначало.
– Ние? Няма „ние“! – изкрещя тя, осъзнавайки мащаба на предателството му. – Ти ме използва! Натопи ме!
Той се изсмя.
– Не бъди наивна, Рали. Това е бизнес. Ти беше полезна. Сега вече не си. Но мога да бъда и по-лош. Ако решиш да проговориш, да разкажеш на властите за моите… методи… ще се погрижа животът ти да се превърне в ад. Ще те съсипя. Ще се уверя, че никога повече няма да работиш в този град. Имам начини.
Тя видя в очите му, че не блъфира. Видя бездната, която се криеше зад полираната му фасада.
През следващата година тя живя в ада, който ѝ беше обещал. Фалит, разпити, заплахи от кредитори. Загуби всичко – бизнеса, репутацията си, вярата си в хората. Дълговете я преследваха. Наложи ѝ се да продаде апартамента на родителите си, за да покрие част от тях.
След това избяга. Смени града, прекъсна връзка с всички стари познати. Започна работа като обикновен служител в малка фирма. Именно тогава срещна Александър. Той беше светлината в нейния мрак. Добър, честен, амбициозен по един чист начин. С него тя се почувства в безопасност за пръв път от години. Тя изгради нов живот, нова самоличност. Стана Ралица, жената, която никой не би свързал с провалилата се млада предприемачка и сенчестите сделки.
Миналото беше погребано. Поне така си мислеше тя.
До онази вечер. Вечерта на партито. Когато влезе и видя Драгомир, по-възрастен, по-влиятелен, но със същия хищнически поглед, светът ѝ се срина. Той я позна веднага. По-късно, когато тя събра смелост да отиде при него, надявайки се, че може би ще се престори, че не я помни, той я дръпна настрана.
– Ето те и теб. Рали. Светът е малък, нали? – прошепна той, а в гласа му имаше подигравателна нотка. – Съпругът ти работи за мен. Колко иронично.
– Моля те, Драгомир. Остави ме намира. Онова беше отдавна – промълви тя, а сърцето ѝ биеше до пръсване.
– О, не, не. Нищо не е отдавна. Ти все още ми дължиш. Заради теб загубих много пари. Но виждам, че си се устроила добре. Хубава рокля. Хубав съпруг с блестяща кариера… която, разбира се, зависи изцяло от мен.
– Какво искаш? – попита тя, а гласът ѝ трепереше.
– Искам да знаеш, че все още те държа в ръката си. Една дума от мен, и целият ти хубав нов живот ще се изпари. Мълчи си, прави се, че не се познаваме, и може би ще оставя съпруга ти на мира. Но ако се опиташ да направиш нещо, ако си отвориш устата за миналото… ще го смачкам. Ще започна с него, а после ще довърша и теб. Разбра ли ме?
Тя кимна, неспособна да проговори. Той се усмихна доволно и се отдалечи, оставяйки я да трепери в ъгъла.
И сега, в настоящето, тя беше в капан. Не можеше да каже истината на Александър, защото това щеше да потвърди най-лошите страхове на Драгомир и да го провокира да изпълни заплахата си. Но мълчанието ѝ унищожаваше брака ѝ, унищожаваше мъжа, когото обичаше.
Телефонът ѝ извибрира на нощното шкафче. Непознат номер. Съобщение. Само две думи:
„Мълчи си.“
Паниката я обзе отново, студена и лепкава. Призраците от миналото не просто я преследваха. Те бяха дошли да си я приберат.
Глава 6: Пътят на войната
Кантората на Симеон се намираше на последния етаж на модерна стъклена сграда – символ на успеха, който контрастираше рязко с руините на моя собствен професионален живот. Симеон ме посрещна с топла, но сериозна усмивка. Годините го бяха променили – беше напълнял леко, косата му бе започнала да оредява, но в погледа му все още гореше онзи остър, аналитичен пламък, който помнех от студентските ни години.
– Влизай, Сашо. Кафе?
– Силно и черно – отвърнах, сядайки на удобния кожен стол срещу масивното му бюро.
Разказах му всичко отново. Този път включих и оскъдната, редактирана версия на историята, която Ралица ми беше дала – за проваления общ бизнес, за старата вражда. Докато говорех, Симеон си водеше бележки, без да ме прекъсва. Лицето му оставаше непроницаемо.
Когато свърших, той се облегна назад и се загледа в тавана за момент.
– Добре. Имаме няколко неща тук. Първо, уволнението. Начинът, по който е извършено, е напълно нереден. Устно, без мотиви, ден след повишение. Това мирише на лична саморазправа от километри. Второ, историята на жена ти. Звучи като мотив, но както и ти усещаш, нещо липсва. Твърде е просто. Хора като Драгомир не рискуват съдебни дела заради дребнаво отмъщение отпреди десет години. Рискът е твърде голям. Трябва да има нещо повече. Нещо, от което той се страхува.
Думите му потвърдиха собствените ми съмнения.
– И аз мисля така. Но тя не иска да каже повече. Страхува се от него.
– Страхът е мощен мотиватор. И често е най-добрият индикатор, че някой крие нещо голямо – каза Симеон, барабанейки с пръсти по бюрото. – Първата ни стъпка е ясна. Ще изпратим официално писмо до компанията, с което ще поискаме писмени мотиви за прекратяването на договора ти. Ще оспорим законността на уволнението и ще намекнем за съдебно дело за неправомерно уволнение, пропуснати ползи и накърнена репутация.
– Мислиш ли, че ще се уплашат?
– Не. Ще го предадат на армията си от адвокати. Но това ще ги принуди да реагират. Ще трябва да измислят официална причина за уволнението ти. И каквато и да е тя, ние ще я атакуваме. Това ще отвори вратата за съдебен процес, а с него идва и процедурата по разкриване на доказателства. Ще можем да изискаме вътрешна кореспонденция, имейли, свидетелски показания. Ще ги накараме да се изпотят.
Идеята ми хареса. Чувството за безпомощност, което ме гнетеше от дни, започна да се разсейва, заменено от войнственост.
– Добре. Да го направим. Какво ще ми струва това? – попитах, сещайки се за бързо топящите се спестявания и огромната ипотека.
Симеон се усмихна.
– Не се притеснявай за това сега. Ще работим на процент от обезщетението, което ще спечелим. Аз също обичам битките с Голиат. Особено когато знам, че имат слабо място. А Драгомир определено има такова. Трябва само да го намерим.
Тръгнах си от кантората му с чувство на облекчение. Вече не бях сам в това. Имах съюзник.
Когато се прибрах, Ралица ме чакаше в хола. Изражението ѝ беше напрегнато.
– Къде беше?
– При адвокат – отвърнах кратко, минавайки покрай нея, за да си налея чаша вода.
Тя ме последва в кухнята.
– Александър, моля те! Говорихме за това. Казах ти да не го правиш!
– Не, ти ми каза. Аз не съм се съгласявал. Това е моят живот, Ралица, моята кариера! Няма да стоя и да гледам как някой я унищожава заради някаква твоя тайна от миналото!
Тя се приближи до мен, а в гласа ѝ се появи отчаяние.
– Ти не разбираш! Ако започнеш дело, те ще започнат да ровят. Ще ровят в теб, в мен, в миналото. Ще изкарат неща, които ще ни унищожат!
– Какво могат да изкарат? Че си имала провален бизнес? И какво от това? Всеки е имал провали! Освен ако… освен ако не е било просто „провален бизнес“. Имало ли е нещо незаконно, Ралица? Затова ли е такъв страхът ти?
Тя отстъпи назад, сякаш я бях ударил. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всяко признание.
– Боже мой… – прошепнах, осъзнавайки накъде отиват нещата. – Била си замесена в нещо мръсно. И той те държи с това.
– Не беше по моя вина! – извика тя, а сълзите отново потекоха по лицето ѝ. – Бях млада, глупава… Той ме манипулира, използва ме!
– И ти си мълча през всичките тези години? Позволи ми да се оженя за теб, да изградим живот, основан на лъжа? Всичко ли беше лъжа, Ралица?
Болката в гърдите ми беше остра, физическа. Не беше само работата. Беше всичко. Целият ми свят, който смятах за стабилен и истински, се разпадаше пред очите ми.
– Не! – Гласът ѝ беше задавен от ридания. – Любовта ми към теб никога не е била лъжа. Ти беше моето спасение. Именно защото те обичам, се опитвам да те предпазя!
– Като ме оставяш в неведение, докато животът ми се срива? Това ли наричаш защита? – изсмях се горчиво аз. – Не, Ралица. Войната започна. И дали ще си на моя страна, или не, аз ще се бия докрай. Защото сега вече не се боря само за работата си. Боря се за истината.
Обърнах се и излязох, оставяйки я да плаче сама в кухнята на нашия разбит дом. Вървях безцелно по улиците, а студеният въздух пареше дробовете ми. Пътят на войната беше избран. Но осъзнавах с ужасяваща яснота, че първата жертва в тази война може да се окаже собственото ми семейство.
Глава 7: Тайният живот на Ралица
Решението беше взето. Щях да ровя, докато не стигна до дъното, независимо колко мръсно можеше да се окаже то. Щом Ралица отказваше да ми даде истината, щях да я намеря сам.
Започнах от единственото място, което можех – нашия дом. Знаех, че тя е педантична и организирана. Ако имаше нещо от миналото, то щеше да е скрито добре. Прекарах часове в претърсване на гардероби, шкафове, мазето. Накрая, в най-отдалечения ъгъл на тавана, зад стари куфари и купчини списания, намерих това, което търсех. Малка, заключена метална кутия.
Сърцето ми заби учестено. Свалих кутията долу и с помощта на отвертка и малко груба сила успях да разбия ключалката. Вътре имаше няколко папки, пълни с документи, стари снимки и един дневник с кожена подвързия.
Документите бяха от фирма на име „Креативо“. Договори, фактури, банкови извлечения. На пръв поглед изглеждаха нормални. Но когато започнах да се вглеждам по-внимателно, забелязах странни неща. Огромни плащания към консултантски фирми, за които никога не бях чувал. Фактури за услуги, които звучаха неясно и двусмислено. И името на Драгомир фигурираше навсякъде – като инвеститор, като гарант по заеми, като получател на солидни „комисионни“.
Но най-обезпокоителното беше, че почти всички рискови документи – заявления за кредити, договори с неустойки, данъчни декларации с очевидни несъответствия – носеха само един подпис. Този на Ралица. Неговият подпис липсваше. Тя беше официалното лице, тя носеше цялата отговорност. Той беше призрак в машината, дърпаше конците от сенките.
Тогава отворих дневника. Почеркът на Ралица беше по-различен, по-заоблен, по-младежки. Първите страници бяха пълни с ентусиазъм и мечти. Описваше Драгомир като свой ментор, гений. Но постепенно тонът се променяше. Появяваха се съмнения, тревоги.
„Днес Д. ме накара да подпиша документ, без да го прочета внимателно. Каза, че е стандартна процедура, да му имам доверие. Имам му, но нещо ме гризе отвътре.“
„Забелязах разминаване в счетоводството. Когато го попитах, той се ядоса. Каза да си гледам дизайна и да оставя финансите на него. Почувствах се глупаво.“
Последните страници бяха написани с разкривен, треперещ почерк. Бяха изпълнени с паника, отчаяние и осъзнаване на предателството.
„Той ме е използвал. През цялото време. Аз съм просто параван. Цялата мръсотия ще се излее върху мен. Заплаши ме. Каза, че ще ме унищожи, ако проговоря. Вярвам му. Не знам какво да правя. Сама съм.“
Четях и светът ми се преобръщаше. Това не беше просто провален бизнес. Това беше systematicка измама, а жената, която обичах, беше едновременно жертва и неволен съучастник. Мълчанието ѝ вече не изглеждаше като предателство към мен, а като отчаян акт на самосъхранение, продиктуван от дълбоко вкоренен страх.
В същото време, сестра ми Десислава, притеснена от състоянието ми, беше започнала свое собствено малко разследване. Като студентка по икономика, тя имаше достъп до университетските бази данни и търговските регистри, които не бяха публично достъпни. Прекара един следобед в библиотеката, ровейки из архивите.
По-късно същия ден ми се обади, а гласът ѝ трепереше от вълнение.
– Батко, намерих нещо. Фирмата на Ралица, „Креативо“. Официално е обявена в несъстоятелност преди десет години. Но намерих и нещо друго. Една от тези консултантски фирми, на които „Креативо“ е плащала огромни суми… знаеш ли чия собственост е била?
– Чия?
– Офшорна компания, регистрирана на Каймановите острови. Но успях да проследя един от директорите. Името му не ти говори нищо, но фирмата, в която е работил преди това, е била дъщерно дружество на… компанията на Драгомир. Парите са се въртели в кръг, батко. „Креативо“ е теглила кредити, които после са били източвани през тези фирми-фантоми и са се връщали обратно при него. А Ралица е оставена да се оправя с дълговете.
Телефонът почти падна от ръката ми. Картината вече беше пълна. Не ставаше дума за отмъщение. Драгомир не се страхуваше от миналото. Той се страхуваше, че Ралица може да проговори и да разкрие схемата, на която е построил основите на империята си. Моето повишение я беше вкарало отново в неговата орбита. Виждайки я на партито, той е видял заплаха. И е решил да я неутрализира по най-бързия и ефективен начин – като унищожи мен, за да ѝ покаже кой държи властта.
Вечерта, когато Ралица се прибра, я чаках в хола. Металната кутия и съдържанието ѝ бяха разпръснати по масата.
Тя спря на прага, видя документите и дневника, и лицето ѝ загуби всякакъв цвят. Изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.
– Намерил си го – прошепна тя.
– Да – отвърнах с равен, но леден глас. – Намерих го. И мисля, че е време да спрем с полуистините. Време е да ми разкажеш абсолютно всичко.
Глава 8: Разкрития и предателства
Тишината в стаята беше тежка, наситена с неизказани думи и десетгодишен страх. Ралица стоеше като вкаменена на прага, погледът ѝ прикован в отворената кутия на масата – нейната кутия на Пандора. Бавно, сякаш краката ѝ тежаха тонове, тя се приближи и седна на ръба на дивана, избягвайки погледа ми.
– Винаги съм се страхувала от този момент – прошепна тя, а гласът ѝ беше едва доловим. – Молех се никога да не се случва.
– Аз пък се молех да имам съпруга, която ми вярва достатъчно, за да сподели истината с мен, колкото и грозна да е тя – отвърнах аз, като се опитвах да сдържа гнева и болката в гласа си. – Но очевидно и двамата не сме получили това, за което сме се молили.
Тя вдигна поглед към мен. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но и с нещо друго – безкрайна умора. Сякаш товарът, който бе носила сама толкова дълго, най-после я беше смазал.
– Не е въпрос на доверие в теб, Александър. Никога не е било. Въпросът беше да те предпазя.
– Предпазиш? – изсмях се горчиво. – Погледни ни, Ралица! Аз съм без работа, бракът ни се разпада, а ти живееш в постоянен страх. Това ли е твоята представа за предпазване?
Тя затвори очи за миг, пое си дълбоко дъх и когато ги отвори отново, в тях имаше решителност. Стената на мълчанието най-после започна да се руши.
И тя започна да говори.
Разказа ми всичко. Не редактираната версия за провален бизнес, а цялата мръсна, грозна история. Разказа ми за младежкия си ентусиазъм, за това как Драгомир я е омаял с обещания за успех, как постепенно я е въвлякъл в мрежата си от финансови измами. Описа как я е карал да подписва документи, уверявайки я, че са рутинни, как е използвал нейната фирма като черупка за източване на пари. Описа унижението и страха, когато всичко се е сринало, и ледената му заплаха в онази последна нощ в офиса.
– Той ме остави с огромни дългове и съсипана репутация – продължи тя, а гласът ѝ трепереше от спомена. – Трябваше да продам всичко, което имахме, дори апартамента на нашите, за да се разплатя с най-агресивните кредитори. Години наред работех на две места, само за да оцелея. Когато те срещнах, ти беше първият лъч светлина от много време. Ти беше… истински. Честен. Исках да загърбя всичко. Да започна на чисто. Да бъда жената, която заслужаваш.
– Като ме лъжеш?
– Като се опитвах да не позволя на моето мръсно минало да опетни твоето бъдеще! – Гласът ѝ се извиси, изпълнен с болка. – Когато разбрах къде работиш, замръзнах. Но ти беше толкова щастлив, толкова горд. Как можех да ти кажа: „Любов моя, трябва да напуснеш, защото големият ти шеф е чудовището, което съсипа живота ми преди години и може да го направи отново“? Щеше ли да ми повярваш? Щеше ли да зарежеш кариерата си заради някаква история от миналото?
Тя имаше право. Вероятно нямаше да го направя. Щях да го сметна за преувеличение, за стара вражда.
– Когато те повишиха, бях едновременно най-щастливата и най-уплашената жена на света. Щастлива за теб, но ужасена, защото знаех, че това ни вкарва по-дълбоко в неговата територия. На партито… той дойде при мен. Заплаши ме отново. Каза, че държи кариерата ти в ръцете си и ако не си мълча, ще те смаже. И го направи. Уволни те, за да ми покаже, че не се шегува. За да ме държи в подчинение.
Тя млъкна, изтощена от разказа си. В стаята отново се възцари тишина, но този път тя беше различна. Беше изпълнена с разкритата истина. Гневът ми беше започнал да се изпарява, заменен от сложно чувство на съжаление, болка и… разбиране. Разбирах страха ѝ. Разбирах мотивите ѝ, колкото и погрешни да бяха те. Но разбирането не лекуваше раната от лъжата.
– Защо не ми каза поне сега? След като вече бях уволнен? Вече нямаше какво да губим.
– Напротив. Имаше. Теб. Страхувах се, че ако научиш всичко, ще ме намразиш. Ще видиш в мен не жертва, а лъжкиня. Някой, който те е оплел в мрежите си. Можеш ли да кажеш, че не е така?
Погледнах я. Жената, която обичах, седеше пред мен, смазана и уязвима. И аз не знаех какво да отговоря. Защото част от мен наистина се чувстваше така. Предаден. Не от нейното минало, а от нейното мълчание. Доверието, основата на нашия брак, беше разбито на хиляди парченца.
– Не знам, Ралица – отвърнах честно. – Не знам какво чувствам в момента. Освен болка.
Станах и отидох до прозореца. Градът блестеше с хиляди светлини, всяка от тях – прозорец към нечий живот, нечия история. Нашият живот, който изглеждаше толкова светъл и подреден, се беше оказал построен върху гниещи основи.
– Сега какво? – попита тя тихо зад гърба ми.
– Сега ще използваме това. – Обърнах се и посочих към документите на масата. – Сега вече знам срещу какво се изправяме. Това не е просто дело за неправомерно уволнение. Това е много повече. Той не те е заплашил, за да те накаже. Заплашил те е, защото се страхува. А щом се страхува, значи е уязвим.
В очите ѝ проблесна искрица надежда, но веднага беше потушена от страха.
– Той е твърде силен, Александър. Има пари, връзки…
– А ние имаме истината. И твоя дневник. И тези документи. И адвокат, който обича да се бие с Голиат.
Може би бракът ни беше в руини. Може би доверието никога нямаше да се възстанови напълно. Но в този момент, пред лицето на общия ни враг, ние бяхме съюзници. Битката вече не беше само моя. Беше и нейна. Беше битка за нашето минало, настояще и може би… за някакво бъдеще.
Глава 9: Неочакван съюзник
На следващата сутрин занесох кутията с документите и дневника на Ралица в кантората на Симеон. Докато той ги разглеждаше страница по страница, лицето му премина от професионален интерес към съсредоточена ярост.
– Това е… това е златна мина, Сашо – каза той, вдигайки поглед от един от договорите. – Това не е просто основание за твоето дело. Това е основание за криминално разследване за измама, пране на пари и укриване на данъци. Драгомир е построил империята си върху престъпление, а жена ти е била неволният инструмент.
– Но тя също е подписвала документите. Могат ли да я обвинят? – попитах, а в стомаха ми се надигна нов страх.
– Ще се опитат. Адвокатите му ще я изкарат съучастник, мозък на операцията дори. Но ние имаме дневника ѝ. Той е силно доказателство за манипулация и принуда. Разказите ѝ описват класически случай на злоупотреба с доверие. Ще бъде трудно, но можем да я защитим. – Симеон се изправи и започна да крачи из кабинета си, зареден с адреналин. – Но имаме нужда от още нещо. От трети човек. Някой, който е бил вътре в схемата, но не е имал изгода от нея. Някой, който може да потвърди историята на Ралица.
Той взе една от папките и посочи едно име, което се повтаряше на няколко места като „проектен мениджър“ или „консултант“.
– Стоян. Кой е този?
– Не знам – отвърнах. – Ралица не го е споменавала. Вероятно е бил дребна риба.
– Дребните риби понякога виждат най-много, защото никой не им обръща внимание. Трябва да го намерим.
Задачата се оказа по-трудна, отколкото предполагахме. Името беше често срещано. Прекарахме следващите няколко дни в ровене из социални мрежи, публични регистри, стари адресни книги. Десислава отново помогна, използвайки уменията си за търсене на информация. Накрая успя. Намери адрес. Стоян живееше в малък апартамент в краен квартал, на другия край на града.
Отидох сам. Не исках Симеон да го плаши с официалното си присъствие. Намерих порутен блок от времето на социализма. Входът миришеше на влага и готвено. Качих се до третия етаж и почуках на олющената врата.
Отвори ми мъж на около петдесет, но изглеждаше много по-стар. Беше слаб, с хлътнали бузи и уморени, безрадостни очи. Носеше стар, развлечен анцуг. Когато му казах кой съм и защо го търся, погледът му се изпълни със страх.
– Не знам за какво говорите. Нямам нищо общо с това. Моля ви, вървете си. – Той се опита да затвори вратата, но аз поставих крака си на прага.
– Моля ви, г-н Стоян. Само пет минути. Не съм от полицията. Не съм от Драгомир. Аз съм съпругът на Ралица.
При споменаването на името ѝ, той замръзна. В очите му се появи искрица на разпознаване, примесена със съжаление. Той въздъхна и ме пусна да вляза.
Апартаментът беше малък, с оскъдна и вехта мебелировка. Във въздуха се носеше миризма на застояло и евтин тютюн.
– Помня я. Рали – каза той тихо, сядайки на протрития диван. – Добро момиче. Беше пълна с идеи. Той я съсипа. Както съсипа и мен.
Разказа ми своята история. Бил е счетоводител във фирмата. В началото всичко изглеждало наред. Но после Драгомир започнал да го кара да „оправя“ фактури, да осчетоводява фиктивни разходи, да прехвърля пари към офшорните сметки.
– Знаех, че е незаконно – каза Стоян, гледайки ръцете си. – Но имах болна майка, ипотека… Той ми плащаше добре. И ме заплашваше. Каза, че щом съм го направил веднъж, вече съм съучастник. И ако проговоря, ще потъна заедно с него.
Когато фирмата се сринала, Драгомир го изхвърлил като мръсен парцал, заплашвайки го да мълчи. Страхът и вината го бяха превърнали в сянка на човека, който е бил. Загубил работата си, репутацията си, живеел от малка пенсия по болест, смазан от депресия.
– Той ми отне всичко – прошепна Стоян. – Дори достойнството ми.
– Помогнете ми – казах аз, навеждайки се напред. – Вие сте единственият, който може да потвърди историята на Ралица. Единственият, който може да докаже, че тя е била манипулирана. Вашите показания могат да свалят Драгомир.
Той поклати глава, а в очите му имаше паника.
– Не мога. Той ще ме намери. Ще ме унищожи. Нямате представа на какво е способен.
– Аз имам. Повярвайте ми. Той вече се опитва да унищожи моето семейство. Но ако сме заедно, имаме шанс. Симеон, моят адвокат, може да ви осигури защита. Можем да се борим. За Ралица. За вас. За справедливостта.
Стояхме в тишината на малкия апартамент. Виждах борбата в очите му – страхът се бореше с отдавна погребаното желание за възмездие. Той гледаше през прозореца към сивия, бетонен пейзаж.
– Тя наистина беше добро момиче – повтори той, сякаш на себе си. – Не заслужаваше това. Никой не го заслужаваше.
Той се обърна към мен и за пръв път в погледа му видях не страх, а твърдост.
– Добре. Ще го направя. Нямам какво повече да губя. Но ако ще го правим, ще го направим както трябва. Искам да го видя зад решетките.
В този момент знаех, че вече не сме само трима в тази битка. Имахме неочакван, но безценен съюзник. Някой, който познаваше скелетите в гардероба на Драгомир, защото лично ги беше поставял там. Войната навлизаше в нова, много по-опасна фаза.
Глава 10: Финалната битка
С показанията на Стоян, делото ни придоби съвсем различен мащаб. Симеон беше в стихията си. Той внесе иска не само за неправомерно уволнение, но и подаде сигнал до икономическа полиция и прокуратурата, прилагайки всички събрани доказателства – документите от кутията, дневника на Ралица и клетвената декларация на Стоян.
Машината на правосъдието се задвижи бавно, но неотклонно. Драгомир и неговата корпорация бяха разтърсени. Адвокатите му, екип от елегантни и безскрупулни акули, опитаха всичко. Първоначално се опитаха да ни сплашат. Получавах анонимни обаждания посред нощ. Колата ми беше осъмнала с нарязани гуми. Стоян се оплака, че непознати са разпитвали съседите му за него.
След това опитаха да ни купят. Симеон получи предложение за извънсъдебно споразумение. Сумата беше шестцифрена. Беше достатъчна, за да платя ипотеката, да живея комфортно няколко години и да започна нов бизнес. За миг се изкуших. Бях уморен от напрежението, от безсънните нощи, от напрежението, което разяждаше останките от брака ми с Ралица.
– Какво мислиш? – попитах Симеон.
– Мисля, че това е цената на твоето мълчание – отвърна той. – Предлагат ти толкова много, защото се страхуват от това, което знаем. Ако приемеш, те печелят. Драгомир се измъква чист, а Стоян и Ралица остават без справедливост.
Отказахме.
Тогава започна калната война. В медиите започнаха да се появяват статии, които ме описваха като некадърен и некомпетентен служител, уволнен заради провалени проекти. Опитваха се да съсипят репутацията ми. За Ралица излязоха още по-грозни неща – намеци за морална нечистоплътност, за това, че се е опитала да изнудва шефа на съпруга си. Адвокатите на Драгомир използваха всяка възможност, за да я представят като манипулативна и пресметлива жена, а не като жертва.
Тези атаки ни удариха тежко. Ралица се затвори в себе си, почти спря да излиза. Аз бях бесен, но Симеон ме посъветва да запазя спокойствие.
– Това са ходове на отчаянието. Когато фактите не са на твоя страна, ти атакуваш човека. Това означава, че ги е страх от съдебната зала.
Ключовият момент беше процедурата по разпит на свидетелите преди делото, така наречените депозиции. Нашият екип призова Ивайло. Под клетва, изправен пред кръстосания разпит на Симеон, неговата арогантност бързо се изпари. Той призна, че не е знаел за никакви мои професионални пропуски и че уволнението ми е било изненада за всички. Притиснат до стената, той дори призна, че е чул Драгомир да казва на един от директорите, че се „отървава от проблем, преди да е станал по-голям“. Това беше огромен пробив. Ивайло, който се надяваше да се възползва от моето падение, без да иска, ни даде безценни муниции.
Разпитът на Драгомир беше върхът на напрежението. Той влезе в залата за разпити, уверен и надменен, заобиколен от адвокатите си. Отговаряше на въпросите на Симеон с монологични, уклончиви отговори, отричайки всичко. Но когато Симеон извади на масата документите от „Креативо“, подписани само от Ралица, и след това дневника ѝ, самоувереността му започна да се пропуква.
– Това са глупости, лични записки на една неуравновесена жена, която не може да приеме бизнес провала си – изръмжа той.
– Неуравновесена жена, или уплашена млада жена, която сте заплашили, за да прикриете мащабна схема за източване на средства? – попита спокойно Симеон.
Тогава той извика последния си коз. Вратата се отвори и влезе Стоян.
Когато Драгомир го видя, лицето му пребледня. За пръв път видях истински, неподправен страх в очите на този човек. Той разбра, че е свършено. Стоян, неговият тих, невидим съучастник, беше тук, за да свидетелства срещу него.
Стоян разказа всичко. Спокойно, методично, той описа схемата, датите, сумите. Описа заплахите. Описа как Драгомир се е хвалил, че е „пенсионирал“ Ралица, оставяйки я да плаща сметките.
Адвокатите на Драгомир се опитаха да го дискредитират, да го изкарат отмъстителен бивш служител, но думите му, подкрепени от документите, бяха неопровержими.
Финалната битка не се състоя в съдебната зала. Няколко дни след разпитите, адвокатите на Драгомир се свързаха със Симеон. Искаха да преговарят. Драгомир беше готов на всичко, за да избегне публичен процес и почти сигурна присъда.
Срещата се състоя в неутрална зала в голям хотел. Драгомир изглеждаше състарен с десет години. Нямаше и следа от предишната му арогантност. Беше победен.
Глава 11: Последиците
Споразумението, което подписахме, беше много повече от финансова компенсация. Да, сумата беше колосална – достатъчна не само да покрия всичките си дългове, но и да осигуря бъдещето си и това на Десислава. Но парите бяха най-малката част от победата.
Драгомир се съгласи да подаде оставка от поста си на изпълнителен директор, позовавайки се на „лични причини“. В замяна на това, ние се съгласихме да не предявяваме по-нататъшни граждански искове, но прокуратурата запази правото си да продължи разследването срещу него на базата на показанията на Стоян. Неговата империя беше разклатена, а името му – опетнено завинаги.
Получих и официално писмено извинение от компанията, в което се признаваше, че уволнението ми е било „грешка в преценката“. Предложиха ми да се върна на поста си на вицепрезидент. Отказах. Не можех да се върна на място, пропито с толкова много лъжи и болка.
Победата обаче имаше горчив вкус. Да, спечелихме войната, но бойното поле беше осеяно с руини. И най-големите руини бяха тези на моя брак.
След като всичко приключи, с Ралица седнахме в хола на нашия апартамент, който вече не се усещаше като дом. Тишината беше по-тежка от всякога.
– Свърши се – казах аз.
– Да – отвърна тя, без да ме поглежда. – Радвам се за теб. Заслужаваше го.
Нямаше радост в гласа ѝ. Само безкрайна тъга. Бяхме се били рамо до рамо срещу общ враг, но това не беше заличило годините на мълчание и лъжа. Раната беше твърде дълбока.
– Какво ще правим сега, Ралица? – попитах, макар да знаех отговора.
Тя най-после вдигна поглед към мен. В очите ѝ имаше сълзи, но и приемане.
– Не знам дали можем да се върнем назад, Александър. Доверието… веднъж изгубено, то е като счупено стъкло. Можеш да залепиш парчетата, но пукнатините винаги ще си личат.
– Обичаш ли ме още? – попитах, а въпросът заседна в гърлото ми.
– Повече от всичко. Но понякога любовта не е достатъчна. Може би и двамата имаме нужда от време. Да се излекуваме поотделно. Да разберем кои сме извън тази история.
Тя беше права. Нуждаехме се от пространство. Няколко дни по-късно тя се изнесе. Нае си малък апартамент в друга част на града. Раздялата беше тиха, без скандали, изпълнена с неизказана болка.
Стоян получи статут на защитен свидетел в предстоящото дело срещу Драгомир. С част от парите от споразумението му помогнах да си стъпи на краката, да започне лечение. Той беше изгубил много години от живота си, но сега имаше шанс да си върне поне част от достойнството.
Сестра ми Десислава завърши университета с отличие. Беше до мен през цялото време, моята скала. Гордеех се с нея повече от всичко.
Аз останах сам в големия апартамент, който сега изглеждаше празен и студен. Спечелих битката за репутацията и финансовата си стабилност, но загубих жената, която обичах. Победата беше пълна, но и напълно куха. Седях до прозореца, гледах града и се питах дали някога пукнатините в счупеното стъкло на нашия живот биха могли да избледнеят.
Глава 12: Един нов хоризонт
Минаха шест месеца. Есента отстъпи място на зимата, а тя на свой ред се предаде пред плахите обещания на пролетта. Времето не лекуваше раните, но ги превръщаше в белези, с които се учех да живея.
Не се върнах в корпоративния свят. Идеята да бъда част от тази безмилостна машина вече ме отвращаваше. Вместо това, използвах част от парите от споразумението, за да основа малка консултантска фирма. Работех с малки и средни предприятия, помагах им да изграждат устойчиви и етични бизнес модели. Работата беше по-малко бляскава, но носеше удовлетворение, което никога не бях изпитвал преди. Бях си сам шеф, а единственият човек, на когото трябваше да се доказвам, бях самият аз.
С Ралица не се бяхме виждали, но от време на време си пишехме кратки, предпазливи съобщения. „Как си?“, „Надявам се всичко е наред.“ Всеки от нас живееше своя живот, обикаляйки внимателно около руините на общото ни минало. Бяхме започнали да посещаваме терапевт, но поотделно. И двамата знаехме, че имаме своите демони, с които трябва да се преборим, преди да можем дори да помислим за общо бъдеще.
Един слънчев следобед седях в малкия си нов офис, когато телефонът иззвъня. Беше тя. Гласът ѝ звучеше по-силен, по-уверен отпреди.
– Искаш ли да се видим? Да изпием по кафе? Като… приятели.
Сърцето ми подскочи. „Като приятели“. Думата звучеше странно, не на място, но беше стъпка.
– Разбира се. Къде?
Срещнахме се в едно малко, уютно кафене в центъра на града. Тя изглеждаше различно. Беше подстригала косата си, а в очите ѝ вече нямаше онзи вечен страх. Имаше спокойствие.
Говорихме дълго. За новата ми работа, за нейната. Беше започнала да рисува отново, старата ѝ страст отпреди „Креативо“. Дори беше продала няколко картини. Говореше с ентусиазъм, какъвто не бях чувал от години.
– Научих се да си прощавам – каза тя в един момент, гледайки ме право в очите. – За наивността, за страха, за мълчанието. Не мога да променя миналото, но мога да реша как то да влияе на бъдещето ми. И вече не искам да му позволявам да го прави.
– А на мен прости ли ми? – попитах тихо. – За това, че не те разбрах, че те притисках…
Тя се усмихна леко.
– Нямаше какво да ми прощаваш. Ти реагира като всеки нормален човек на твое място. И накрая се бори за мен, дори когато ме мразеше. Никога няма да забравя това.
Разговорът не беше лесен. Имаше неловки паузи и неизказани въпроси, които висяха във въздуха. Но за пръв път от много време насам, между нас нямаше стени. Имаше само двама души, белязани от една и съща буря, които се опитваха да намерят пътя към брега.
Когато си тръгвахме, пред кафенето, тя се поколеба за миг.
– Александър… може би някой ден… бихме могли да опитаме отново. Отначало. Без тайни, без призраци. Просто ти и аз.
Не ѝ отговорих веднага. Погледнах я – жената, която беше едновременно причината за най-голямата болка и най-голямата любов в живота ми. Пътят напред щеше да е дълъг и труден. Доверието се градеше бавно, тухла по тухла.
Но докато гледах в очите ѝ, видях нещо, което мислех, че е изгубено завинаги – искра надежда.
– Може би – казах накрая, а лека усмивка докосна устните ми. – Може би бихме могли.
Обърнах се и тръгнах по улицата, без да поглеждам назад. Не знаех какво носи бъдещето. Дали щяхме да намерим пътя обратно един към друг, или щяхме да поемем по различни пътеки. Но за пръв път от много време хоризонтът не изглеждаше заплашителен и мрачен. Беше просто хоризонт – безкраен, отворен и пълен с възможности. И аз бях готов да тръгна към него.