Бях в стаята си, облечена за това, което мислех, че ще е най-важният ден в живота ми, когато сестра ми се втурна и каза: „Надявам се един ден да ми простиш!“ После пъхна нещо в ръката ми. Отворих дланта си и едва не припаднах. Това беше… снимка.
Не беше просто снимка. Беше лъскава, малка картонена плочка на реалността, която разби света ми на милион парченца. На нея беше Огнян, моят бъдещ съпруг, мъжът, на когото след по-малко от час щях да се врека във вечна вярност. Но не беше сам. В прегръдките му, с лице, заровено в шията му, беше Мира. Моята сестра. Роклята ѝ, същата онази, която бяхме избирали заедно седмици наред, беше смачкана под тялото му. Очите им бяха затворени в екстаз, който не беше предназначен за обектив, а още по-малко за очите на бъдещата булка.
Въздухът в стаята се сгъсти, стана тежък и лепкав като кръв. Сатенената рокля, която допреди секунди усещах като втора кожа, изведнъж започна да ме души. Перлите на врата ми се превърнаха в ледени камъни, а воалът, който чакаше търпеливо на леглото, изглеждаше като погребален саван.
Погледнах Мира. Лицето ѝ беше бледо, подпухнало от плач, а очите ѝ, тези същите очи, които бяха моето огледало през цялото ни детство, сега ме гледаха с молба, която изгаряше.
„Анна, кажи нещо… моля те.“ – прошепна тя, а гласът ѝ беше тънък, чуплив звук в оглушителната тишина.
Не можех. Думите бяха заседнали в гърлото ми, превърнати в буца от болка, предателство и неописуем гняв. Всичко, което виждах, беше онази снимка. Всеки детайл се беше запечатал в съзнанието ми с жестока прецизност – начинът, по който пръстите на Огнян бяха вплетени в косата ѝ; сянката на усмивка, извила устните ѝ; фонът – познатата до болка тапицерия на дивана в апартамента, който двамата с Огнян обзавеждахме. Нашият бъдещ дом.
„Кога?“ – най-накрая успях да изтръгна от себе си. Думата прозвуча дрезгаво, чуждо.
Мира потрепери. „Преди месец. На ергенското му парти… беше грешка. Ужасна, пиянска грешка. Кълна се, Анна, не означаваше нищо.“
Грешка. Една дума, толкова малка, а трябваше да побере цялата тази разруха. Тя не разбираше. Не ставаше въпрос само за физическия акт. Ставаше въпрос за хилядите споделени тайни, за всички нощи, в които ми е разказвала колко щастлива е за мен, за начина, по който ми помагаше да избера сватбените покани, знаейки през цялото време. Всеки неин жест, всяка усмивка, всяка прегръдка през последния месец беше лъжа. Отрова, поднесена с най-сладката глазура.
И Огнян. Мъжът, който ми говореше за деца. Мъжът, който държеше ръката ми и ми обещаваше сигурност. Той беше архитектът на тази лъжа, а сестра ми – негов съучастник.
Тя направи крачка към мен, с протегнати ръце. „Анна, аз… аз не можех да те оставя да се омъжиш за него, без да знаеш. Опитах се да му кажа, че трябва да ти признае, но той ме заплаши. Каза, че ще каже на татко за… за парите, които взех назаем.“
За какви пари говореше? Поредната тайна в океана от лъжи, който ме заливаше. В този момент обаче не ме интересуваше. Интересуваше ме само болката, остра и режеща като скалпел, която си проправяше път през сърцето ми.
„Махни се.“ – казах тихо, но с леден тон, който дори самата аз не познавах.
„Но сватбата… гостите…“
„Махни се!“ – изкрещях този път, а гласът ми се пречупи. Силата на вика ме изненада, разтърси ме до основи. Грабнах една кристална ваза от тоалетката – подарък за сватбата – и я запратих към стената. Тя се пръсна на хиляди блестящи парченца, точно като живота ми.
Мира отскочи назад, с ужас в очите. За миг видях в нея уплашеното момиченце, което винаги тичаше при мен за закрила. Но този път аз бях чудовището, от което трябваше да бяга. Тя се обърна и изчезна от стаята, оставяйки след себе си само тишина и опустошение.
Останах сама, застинала сред руините на своя перфектен ден. Отвън се чуваше приглушен смях и музика – гостите се събираха, без да подозират за драмата, която се разиграваше на метри от тях. Вдигнах ръка и докоснах дантелата на роклята си. Чувствах се като актриса в чужда пиеса, облечена в костюм, който вече не ми принадлежеше.
С рязко, яростно движение хванах ципа на гърба си и го дръпнах надолу. Роклята се свлече на пода като празна обвивка. Останах по бельо, трепереща от студ и шок. Погледнах се в голямото огледало. Виждах непозната жена – с размазан грим, диви очи и душа, разкъсана на две.
Сватба нямаше да има.
Глава 2
Отмяната на сватба с триста гости не е тихо събитие. То е експлозия, чиито ударни вълни засягат всички. Първа в стаята влетя майка ми, Нели, с лице, пребледняло от притеснение. Когато ме видя полугола, с роклята на пода и сълзи, черни от спиралата, по бузите, тя ахна.
„Анна, миличка, какво става? Закъсняваш, всички те чакат.“
Не ѝ отговорих. Просто вдигнах снимката от пода и ѝ я подадох. Тя я взе с треперещи пръсти, присви очи, за да я види по-добре, и лицето ѝ се промени. Нежността изчезна, заменена от маска на ужас, а после – на леден гняв.
„Мира…“ – прошепна тя, а в гласа ѝ се четеше неверие.
Когато баща ми, Стоян, влезе, той не попита какво става. Той беше бизнесмен, човек на действието и бързите решения. Видът ми и изражението на майка ми му бяха достатъчни. Той просто нареди: „Нели, обади се на родителите на младоженеца. Кажи им, че сватбата се отменя. Повтаряй само едно: ‘непредвидени семейни обстоятелства’. Не давай обяснения.“
Тонът му беше като стомана. В него нямаше съчувствие към болката ми, а само овладяване на щетите. За него този брак не беше съюз на две влюбени сърца. Беше сливане на две империи, макар и в по-малък мащаб. Огнян беше син на Пламен, строителен предприемач с огромно влияние, и този съюз трябваше да бетонира бъдещето на фирмата на баща ми. Сега всичко се сриваше.
Последвалите часове бяха мъгла от унижение. Чувах приглушените гласове на родителите ми, които трябваше да съобщят новината на най-близките. Чувах шепота на гостите, който се превръщаше в недоволно мърморене, а след това – в открито любопитство. Всеки поглед, хвърлен към вратата на стаята ми, се усещаше като физически удар. Бях се превърнала от сияйна булка в центъра на скандал.
Мира беше изчезнала. Никой не знаеше къде е. Огнян започна да ми звъни. Десетки пъти. Телефонът вибрираше на тоалетката, името му светеше на екрана като проклятие. Не вдигнах. После започнаха съобщенията.
„Анна, любов моя, моля те, нека поговорим.“
„Беше грешка, нищо не означаваше, кълна се!“
„Твоята сестра ме съблазни, тя е виновна!“
„Не съсипвай бъдещето ни заради една глупост!“
Последното съобщение ме накара да се разсмея. Истеричен, горчив смях, който отекна в празната стая. Бъдеще. Той говореше за бъдеще, когато току-що беше взривил настоящето ми.
През следващите седмици къщата се превърна в мавзолей. Майка ми ходеше на пръсти около мен, оставяше подноси с храна пред вратата ми, които аз рядко докосвах. Отслабнах, превърнах се в сянка, обитаваща стаята, която трябваше да бъде моето моминско светилище.
Баща ми не говореше с мен. Мълчанието му беше по-тежко от всеки упрек. Виждах го вечер, седнал в кабинета си, с чаша уиски в ръка, загледан в нищото. Знаех, че в главата си пресмята загубите – не само финансовите, но и тези по репутацията му. Бях го опозорила пред целия елит на града.
Мира се опита да се свърже с мен няколко пъти чрез майка ми, но аз отказвах. Болката от предателството ѝ беше толкова дълбока, че дори мисълта за гласа ѝ ме караше да повръщам. В крайна сметка тя се изнесе, отиде да живее при някаква приятелка. Къщата стана още по-празна, още по-тиха.
Една вечер баща ми най-после наруши мълчанието. Влезе в стаята ми без да почука.
„Свърши ли с това самосъжаление?“ – попита той, без да ме поглежда. Застана до прозореца и се загледа навън.
Не отговорих.
„Пламен ми се обади. Договорът за новия комплекс е прекратен. Изтеглят си инвестицията. Знаеш ли какво означава това?“
Мълчах. Разбира се, че знаех. Означаваше, че бизнесът му, целият му живот, е на ръба на колапса.
„Означава, че заради твоя момичешки каприз, заради твоята неспособност да преглътнеш малко гордост, сега всички ще плащаме цената.“ – каза той, а в гласа му се процеждаше студена ярост. – „Какво толкова е станало? Мъжете правят грешки. Една нощ. Толкова ли е важно? Трябваше да си затвориш очите, да се омъжиш и да си осигуриш живота. Вместо това избра да направиш театър.“
Думите му бяха като шамари. Той не виждаше моята болка, моето разбито сърце. Виждаше само провалена бизнес сделка. Аз бях просто актив, който не беше успял да се представи добре на пазара.
„Това не беше просто грешка.“ – успях да промълвя. – „Беше с моята сестра.“
„Още по-добре!“ – изсумтя той. – „Значи си остава в семейството. Виж, Анна, светът на големите пари не е приказка. Той е джунгла. Ти имаше шанса да бъдеш на върха на хранителната верина, но предпочете да се превърнеш в жертва. Е, добре. Но не очаквай съчувствие от мен. Сега трябва да чистя бъркотията, която ти забърка.“
Той излезе, затръшвайки вратата след себе си. В този момент разбрах нещо с ужасяваща яснота. Аз не просто бях изгубила годеника и сестра си. Бях изгубила и семейството си, или поне илюзията, която имах за него. Бях сама. Напълно сама в руините, които някога наричах свой живот. И точно в този момент на пълно отчаяние, в мен се роди нещо ново. Нещо твърдо и студено. Решителност. Щом съм жертва, добре. Но жертвите понякога оцеляват. И се връщат по-силни.
Глава 3
Отчаянието е странно нещо. Когато те повали на дъното, ти дава неочаквана перспектива. Лежейки в тъмнината на стаята си, заобиколена от призраците на един провален живот, аз започнах да мисля не за това, което съм изгубила, а за това, което никога не съм имала.
Преди Огнян, преди плановете за сватба и ролята на перфектна съпруга на бизнесмен, имаше една друга Анна. Анна, която обичаше миризмата на стари книги и терпентин. Анна, която можеше с часове да се взира в напуканата боя на стара картина, опитвайки се да разчете историите, скрити под слоевете. Анна, която мечтаеше да учи реставрация и консервация на произведения на изкуството.
Тази мечта беше смачкана и прибрана в някой прашен ъгъл на съзнанието ми. Баща ми я беше нарекъл „безперспективна глупост“. Огнян се беше изсмял и беше казал, че неговата съпруга няма нужда да се занимава с „цапане на ръце“. Постепенно и аз бях повярвала, че това е просто детинска фантазия. Замених я с курсове по икономика, с уроци по етикет и с безкрайни обеди с други годеници, на които обсъждахме цвета на салфетките и аранжировката на цветята.
Сега, когато бляскавата фасада на този живот беше рухнала, старата мечта започна да проблясва през развалините. Тя беше единственото, което ми беше останало. Единственото, което беше наистина мое.
Една сутрин, след поредната безсънна нощ, станах от леглото с непозната за мен самата цел. Включих компютъра и започнах да търся. Университети. Факултети по изкуствата. Специалност „Реставрация“. Намерих я. В друг град, достатъчно далеч, за да бъде ново начало. Срокът за кандидатстване изтичаше след две седмици.
Това беше искрата, от която се нуждаех. През следващите дни работих трескаво. Изрових старите си скици и портфолио от гимназията. Написах мотивационно писмо, в което излях цялата си страст, целия си копнеж да съхранявам красотата, а не да я оставям да се руши. Подготвих документите, без да казвам на никого. Чувствах се като шпионин в собствения си дом.
Когато получих имейла, че съм приета, усетих първата истинска емоция, различна от болка и гняв, от седмици насам. Беше смесица от триумф и ужас. Сега идваше трудната част.
Съобщих новината на родителите си на вечеря. Тишината, която последва, беше по-оглушителна от трясъка на счупената ваза. Майка ми ме гледаше с разширени от изненада очи. Баща ми бавно остави вилицата си.
„Ти какво?“ – попита той, а в гласа му нямаше любопитство, а чисто презрение.
„Приета съм. В университета. Ще уча реставрация.“ – повторих аз, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„И с чии пари смяташ да правиш тази глупост?“ – попита той, като всяка дума беше удар.
„Надявах се да ми помогнете.“ – казах тихо.
Баща ми се изсмя. Сух, неприятен смях. „Да ти помогнем? Да ти помогнем да избягаш от отговорностите си? Да се правиш на интересна в друг град, докато аз тук се опитвам да спася това, което ти с лека ръка съсипа? Няма да получиш и стотинка от мен, Анна. Ако искаш да се занимаваш с глупости, ще трябва да си намериш друг спонсор. Може би Огнян все още проявява интерес?“
Ударът беше точен и жесток. Очите ми се напълниха със сълзи, но аз си наложих да не заплача пред него. Стиснах юмруци под масата.
„Добре.“ – казах. – „Щом е така.“
Станах и напуснах масата. Неговите думи трябваше да ме сломят, но вместо това те запалиха в мен огън. Огън на инат и неподчинение. Щом той нямаше да ми помогне, щях да се справя сама.
На следващия ден направих нещо, което никога не съм си представяла, че ще направя. Отидох в бижутериен магазин. Извадих кутиите с всички подаръци от Огнян – диамантеното колие, обеците със сапфири, тежката златна гривна. И годежния пръстен. Гледах как бижутерът ги оценява под лупа, с безизразно лице. Сумата, която ми предложи, беше значителна, но много по-малка от емоционалната тежест, която носеха тези предмети. Приех без пазарлък. Исках просто да се отърва от тях.
С парите платих първата такса за семестъра и наема за малък апартамент за няколко месеца напред. Не беше достатъчно. Университетът предлагаше студентски кредити. Отидох в банката и подписах документите. Чувствах се едновременно уплашена и освободена. За първи път в живота си поемах контрол. За първи път правех нещо само и единствено за себе си.
Събрах си багажа в два куфара. Не взех много. Само най-необходимото и няколко книги за изкуство. В деня на заминаването ми майка ми ме прегърна на вратата. В очите ѝ имаше сълзи.
„Пази се, миличко.“ – прошепна тя и пъхна сгънати банкноти в джоба на палтото ми. – „И ми се обаждай.“
Баща ми дори не излезе от кабинета си.
Докато влакът напускаше гарата, аз гледах как познатият пейзаж се размива през прозореца. Не изпитвах тъга. Изпитвах облекчение. Оставях зад гърба си един живот, който се оказа лъжа. И отивах към нещо непознато, плашещо, но мое. За първи път от много време насам дишах свободно.
Глава 4
Новият град ме посрещна с ръмеж и сиво небе, но за мен това беше най-красивият ден. Малкият апартамент, който бях наела, се намираше на тавански етаж в стара сграда близо до университета. Мазилката се ронеше, а прозорците не се затваряха плътно, но през тях се откриваше гледка към покриви и стари комини, която ми се стори безкрайно романтична. Това беше моето убежище. Моята крепост.
Първите седмици бяха вихрушка от нови впечатления. Университетът беше всичко, за което си бях мечтала. Лекциите по история на изкуството, химия на пигментите, техники за консервация – попивах всяка дума. За първи път от години се чувствах на мястото си. Тук никой не знаеше коя съм, коя е била годеницата на сина на Пламен, героинята на най-големия светски скандал. Тук бях просто Анна, студентката, която задаваше твърде много въпроси и оставаше до късно в ателиетата.
Ръцете ми, които бяха свикнали с коприна и фин порцелан, сега бяха постоянно изцапани с глина, гипс и разредители. Ноктите ми бяха късо изрязани и никога чисти. И аз никога не се бях чувствала по-красива.
Парите, които имах, бързо започнаха да се топят. Живеех изключително пестеливо, хранех се предимно в студентския стол и ходех пеша навсякъде. Въпреки това, наемът и разходите за учебни материали бяха големи. Студентският кредит покриваше само част от тях. Намерих си работа като сервитьорка в малко кафене близо до университета. Работех вечер и през уикендите. Беше изтощително, но ми даваше чувство за независимост, което не бих заменила за нищо.
В университета се запознах с Десислава. Тя беше пълната ми противоположност – шумна, директна, с остър ум и още по-остър език. Учеше право и имаше амбицията един ден да стане прокурор, „за да вкарва боклуци като бившия ти годеник в затвора“, както се изрази тя, след като ѝ разказах накратко историята си. Десислава стана моята опора. Тя ме научи как да се пазаря за цената на зеленчуците на пазара, как да пиша жалби до домоуправителя за течащия покрив и как да отговарям на нагли свалки. С нея можех да говоря за всичко – от сложните юридически казуси, които учеше, до страха, който понякога ме обземаше нощем, че няма да се справя.
Един ден в университета се проведе лекция на гост-преподавател. Името му беше Александър. Той беше специалист по реставрация на стенописи от късното средновековие, известен в академичните среди. Когато влезе в залата, настъпи тишина. Беше по-възрастен, може би към четиридесетте, с прошарена коса и очи, които сякаш виждаха нещата в дълбочина. Говореше със спокойна увереност, а страстта, с която описваше работата си, беше заразителна.
След лекцията се престраших и отидох да го заговоря. Исках да го попитам за специфична техника за почистване на фрески, която беше споменал. Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва.
„Виждам, че не просто слушате, а наистина чувате.“ – каза той с лека усмивка. – „Рядко се среща такава концентрация у студентите днес.“
Разговорът ни продължи повече от час. Говорихме за изкуство, за история, за предизвикателствата в професията. Той имаше способността да ме кара да се чувствам едновременно като равна и като ученик, жаден за знания. Имаше нещо в него – някаква тиха тъга в погледа му, която контрастираше със самоувереното му държание. Той беше загадка, която ме привличаше.
Започнахме да се виждаме от време на време в кафенето, където работех. Той идваше уж случайно, поръчваше си еспресо и четеше книга, но аз знаех, че идва, за да ме види. Разговорите ни ставаха все по-дълги и по-лични. Разказах му за семейството си, но без да навлизам в мръсните подробности около сватбата. Той ми разказа за работата си по различни проекти в чужбина, за самотата на живота, прекаран в пътуване от един обект на друг.
С него се чувствах спокойна. Той не ме съдеше, не очакваше нищо от мен. Присъствието му беше като топъл шал в студената и несигурна зима на новия ми живот. За първи път от месеци си позволих да мисля, че може би, някой ден, сърцето ми отново ще бъде способно да изпитва нещо, различно от болка. Но бях предпазлива. Бях се опарила веднъж и раните все още бяха твърде пресни. Не бързах за никъде. Сега най-важното беше да изградя себе си, парче по парче, точно както реставраторът изгражда наново повредена картина.
Глава 5
Спокойствието беше крехка илюзия, която се разби една късна вечер. Телефонът иззвъня. Беше непознат номер, но аз вдигнах, мислейки, че може да е нещо, свързано с работата. От другата страна се чу ридаещият глас на майка ми.
„Анна… Анна, миличка, трябва да се върнеш.“ – хлипаше тя.
Сърцето ми се сви. „Мамо, какво има? Добре ли си? Татко…“
„Баща ти… бизнесът… всичко се срива, Анна. Всичко.“ – гласът ѝ беше изпълнен с паника, каквато не бях чувала досега.
Тя започна да разказва несвързано, през сълзи. След отмяната на сватбата Пламен, бащата на Огнян, не просто беше прекратил един договор. Той беше започнал систематична война срещу баща ми. Използвал беше цялото си влияние, за да го изолира. Натискал беше доставчици да спрат да работят с него, банки да си поискат предсрочно кредитите, клиенти да се откажат от договори. Фирмата на баща ми, която винаги ми беше изглеждала като непоклатима скала, се оказа къща от карти. И сега вятърът на отмъщението на Пламен я беше съборил.
„Той е съсипан, Анна.“ – продължи майка ми. – „Не яде, не спи. Само стои в кабинета и гледа в стената. Говори за фалит. Загубихме всичко. Къщата… ще ни я вземат.“
Думите ѝ ме заляха като ледена вълна. Къщата, в която бях израснала, в която беше всяко мое детско воспоминание.
„Защо ми казваш всичко това, мамо?“ – попитах тихо, макар вече да знаех отговора.
„Огнян… той е търсил баща ти. Казал е, че все още те обича. Казал е, че ако ти… ако ти се съгласиш да поговориш с него, да му простиш… може би ще убеди баща си да спре. Моля те, Анна. Направи го за нас. За семейството.“
Стоях насред малката си таванска стая, стиснала телефона в ръка, и не можех да повярвам на това, което чувам. Те искаха от мен да се върна. Да се унижа. Да отида при мъжа, който ме беше предал по най-жестокия начин, и да го моля за милост, за да спася бизнеса на баща ми. Същият този баща, който ме беше нарекъл разочарование и ме беше лишил от подкрепата си.
Морална дилема. Думите от учебниците по философия изплуваха в съзнанието ми, но сега те имаха съвсем реално, грозно лице. От едната страна беше моята новооткрита свобода, моето достойнство, крехкият мир, който бях започнала да изграждам. От другата – рухващият свят на моето семейство. Можех ли да стоя безучастно, докато те губят всичко, дори и след начина, по който се отнесоха с мен? Бях ли толкова коравосърдечна?
„Не мога, мамо.“ – прошепнах аз, а гърлото ми се беше свило на топка. – „Не мога да го направя.“
„Не разбираш, Анна! Нямаме друг избор! Баща ти е взел огромни заеми, за да се опита да спаси фирмата, но вече е твърде късно. Затънали сме до гуша. Ще останем на улицата!“ – писъкът ѝ беше отчаян.
„А къде бяхте вие, когато аз бях на дъното? Когато имах нужда от вас? Татко каза, че съм ви опозорила. Каза, че е трябвало да си затворя очите. Сега искате да се върна и да направя точно това ли?“ – гневът, който бях потискала толкова дълго, започна да изригва.
Последва мълчание. Чувах само тежкото дишане на майка ми.
„Права си.“ – каза тя накрая, а гласът ѝ беше уморен и победен. – „Права си. Но той ти е баща, Анна. И аз съм ти майка. И те моля. Не като бизнес предложение. А като майка, която се страхува да не загуби всичко, което е градила цял живот.“
Тя затвори. Аз останах да стоя в тъмното, разтърсена до основи. Бягството ми се беше оказало илюзия. Миналото ме беше настигнало и сега ме дърпаше обратно в своята паяжина от лъжи, пари и предателства. Трябваше да взема решение. И знаех, че каквото и да реша, една част от мен ще бъде унищожена.
Глава 6
Нощта след разговора с майка ми беше безсънна. Въртях се в леглото, а в главата ми се блъскаха картини от миналото и страхове за бъдещето. Унижението да се моля на Огнян. Леденият поглед на баща ми. Отчаянието в гласа на майка ми. Всичко това се сливаше в един кошмарен водовъртеж.
На сутринта, с подпухнали очи и изтощена душа, отидох да се видя с Десислава. Разказах ѝ всичко. Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва, като от време на време си водеше бележки в малко тефтерче, което винаги носеше със себе си. Когато свърших, тя не каза нищо успокоително. Вместо това зададе въпрос.
„Колко добре познаваш бизнес делата на баща си?“
Въпросът ме изненада. „Не много. Знам, че има строителна фирма. Строи жилищни комплекси. Защо?“
„Защото това, което описваш, не е просто отмъщение. То е корпоративна екзекуция. Прекалено е бързо, прекалено е ефективно. Пламен е известен като хищник, но дори и за него това е прекалено. Има нещо гнило в цялата тази работа.“ – каза тя, почуквйки с химикалката по тефтера си. – „Не ми звучи като нещо, което се прави само заради накърнено его. Зад това стоят пари. Много пари.“
Думите ѝ посяха семе на съмнение в ума ми. Винаги бях приемала, че отмъщението на Пламен е чисто лично, заради унижението. Но ако Десислава беше права? Ако имаше нещо повече?
„Не се връщай там.“ – каза тя твърдо. – „Все още не. Да се молиш на Огнян е точно това, което те искат. Ще те поставят в позиция на слабост. Първо трябва да разберем какво всъщност се случва.“
В този момент телефонът ми извибрира. На екрана светеше име, което не бях виждала от месеци. Мира. Първият ми импулс беше да затворя. Но нещо ме спря. Може би думите на Десислава, може би някакво дълбоко заровено чувство, че сестра ми е част от този пъзел, която ми липсва. Вдигнах.
„Ало?“
„Анна?“ – гласът ѝ беше плах, почти шепот. Звучеше ужасно. – „Знам, че не искаш да говориш с мен. Имаш пълното право. Но… чух за татко. За фирмата. Трябва да знаеш нещо.“
„Какво, Мира?“ – попитах уморено.
„Не беше само онази нощ.“ – изстреля тя думите, сякаш се страхуваше, че ако спре, няма да има сили да продължи. – „С Огнян… не беше само веднъж. Той ме преследваше месеци наред. Казваше ми, че е объркан. Че се жени за теб само заради баща си и заради бизнеса, но всъщност обичал мен. Говореше ми, че аз съм тази, която го разбира, че ти си студена и амбициозна, а аз съм… истинска.“
Слушах я и усещах как ледените стени около сърцето ми започват да се пропукват, но не от прошка, а от нов, още по-голям гняв. Той не просто ме беше предал. Той ме беше очернил пред собствената ми сестра. Беше я манипулирал, използвайки нейните комплекси, вечното ѝ чувство, че е втората, че е в моята сянка.
„Той ми казваше, че след сватбата ще намери начин да бъде с мен.“ – продължи Мира, вече ридаейки открито. – „Аз бях глупачка, Анна. Толкова самотна и глупава. Повярвах му. А онази снимка… не беше случайна. Той я направи. Каза, че е за спомен. А после, когато му казах, че трябва да ти признаем, той ме заплаши с нея. Каза, че ако проговоря, ще я покаже на всички и ще ме изкара уличница, която е съсипала сватбата на сестра си. И ме заплаши с парите… бях взела пари от фирмената каса на татко, за да покрия един дълг. Малка сума, щях да я върна… но Огнян беше разбрал някак си. Държеше ме в ръцете си.“
Стоях като парализирана. Това не беше просто изневяра. Това беше чудовищна, предварително планирана манипулация. Огнян беше изиграл и двете ни. Беше ни настроил една срещу друга. А причината? „Заради бизнеса“, беше казал.
„Анна, съжалявам. Всеки ден, всяка минута съжалявам.“ – хлипаше тя. – „Онзи ден ти дадох снимката, защото не можех повече. Не можех да живея с тази лъжа. Дори и с цената на това да ме намразиш завинаги.“
Затворих телефона. Вече не изпитвах само болка. Изпитвах леден, кристално чист гняв. Това не беше семейна драма. Това беше престъпление. И аз нямаше да бъда жертва в него. Щях да се боря. Разказах всичко на Десислава. Очите ѝ блеснаха с хищнически пламък.
„Знаех си!“ – каза тя. – „Това е то. Не става въпрос за отмъщение. Става въпрос за контрол. Пламен и синът му са искали да придобият фирмата на баща ти чрез този брак. Да го направят напълно зависим от тях. Когато ти си отменила сватбата, ти си провалила плана им. Затова сега го унищожават. Искат да го докарат до фалит, за да изкупят активите му за жълти стотинки. Класическа враждебна схема.“
Изведнъж всичко си дойде на мястото. Унижението, болката, разбитото семейство – всичко това беше просто съпътстваща щета в една голяма, мръсна бизнес игра. А аз бях пионката, която отказа да се движи по правилата. И сега трябваше да науча правилата на тази игра, за да мога да отвърна на удара.
Глава 7
За да разбера играта, трябваше да разбера един от основните играчи – баща ми. Човек, когото познавах цял живот, но всъщност не познавах изобщо. Винаги съм го виждала като строг, непоклатим патриарх, господар на своята малка империя. Сега трябваше да видя човека зад тази фасада – уязвим, отчаян и вероятно, допуснал фатални грешки.
Реших да се прибера. Не като молеща се дъщеря, а като съюзник. Когато се появих на прага на дома, майка ми се разплака и ме прегърна силно. Къщата изглеждаше същата, но въздухът беше друг. Беше пропит с миризмата на страх и поражение.
Баща ми беше в кабинета си. Вратата беше открехната. Той седеше на бюрото си, но не работеше. Просто гледаше през прозореца. Раменете му бяха превити, а в косата му сякаш се бяха появили повече сиви нишки само за последните няколко седмици. За първи път в живота си го видях не като гигант, а като обикновен, уплашен човек.
Почуках и влязох. Той вдигна поглед. В очите му нямаше гняв, само безкрайна умора.
„Върнала си се.“ – каза той. Не беше въпрос.
„Да.“ – отговорих и седнах на стола срещу него. – „Не за да се моля на Огнян. Върнах се, за да помогна.“
Той изсумтя. „И как точно ще помогнеш? Ще нарисуваш картина на фалита ни ли?“
Старият сарказъм беше там, но жилото му беше притъпено.
„Разкажи ми всичко, татко.“ – казах аз, с тон, който не допускаше възражение. – „От самото начало. Разкажи ми за договорите с Пламен. За заемите, които си взел. За всичко.“
Може би беше отчаянието, може би беше изненадата от новата ми увереност, но той започна да говори. Разказът му беше хаотичен, прекъсван от въздишки и дълги паузи. Картината, която се оформи, беше по-лоша, отколкото си представях.
Фирмата му е била в затруднение много преди годежа ми. Няколко големи проекта се бяха провалили, пазарът се беше свил. Той е бил на ръба. Тогава се е появил Пламен. Като спасител. Предложил му е партньорство, инжектирал е свежи пари във фирмата, дал му е договори за подизпълнител. Баща ми, заслепен от възможността да се спаси, не е видял капана. Подписал е договори, които са били силно неизгодни за него. Договори, които са давали на Пламен пълен контрол върху ключови аспекти от бизнеса му.
Годежът ми с Огнян е бил черешката на тортата. Не просто семеен съюз, а гаранция. Гаранция, че баща ми никога няма да се опита да се измъкне от хватката на Пламен.
„Той ме притежаваше, Анна.“ – призна баща ми, а гласът му беше дрезгав. – „Още преди да ти сложат пръстена. Сватбата трябваше просто да направи всичко официално, да слее компаниите ни, като моята бъде погълната. Аз щях да остана управител, но на практика щях да бъда просто служител във фирмата, която сам съм създал.“
Слушах го и разбирах мащаба на неговото унижение. Гордостта му, целият му живот е бил заложен на карта.
„А заемите?“ – попитах.
„След като отмени сватбата, той си поиска всичко обратно. С лихвите, с неустойките. Трябваше да търся пари от другаде, за да му се издължа. Взех кредити от бързи, съмнителни фирми. С огромни лихви. Мислех, че ще успея да се закрепя, да намеря нови проекти. Но той се беше погрижил за това. Никой не искаше да работи с мен. Сега дължа пари и на Пламен, и на лихварите. Всеки ден дългът расте.“
Той отвори едно чекмедже и извади купчина папки. Хвърли ги на бюрото. „Това е. Известия от банки, призовки от съда, заплашителни писма. Краят.“
Прекарах остатъка от деня и голяма част от нощта, преглеждайки документите. Бяха пълни с юридически термини, които не разбирах, но същността беше ясна. Баща ми беше в капан, от който нямаше измъкване. Или поне така изглеждаше.
Снимах всеки документ с телефона си и го изпратих на Десислава. Нейният отговор дойде в три сутринта. Беше кратък и ясен:
„Това не са просто неизгодни договори. Това е измама. Имаме го. Ще ни трябва добър адвокат.“
На сутринта, когато слязох за кафе, баща ми все още беше в кабинета си. Не беше спал.
„Имаме шанс.“ – казах му.
Той ме погледна, сякаш съм луда.
„Не, татко, слушай ме. Това, което Пламен е направил, не е просто безмилостен бизнес. Това е незаконно. Има клаузи в договорите, които са на ръба на закона. Има доказателства за преднамерено въвеждане в заблуждение. Ще го съдим.“
Баща ми се разсмя, но в смеха му нямаше радост. „Да го съдим? Пламен? Момиче, ти не знаеш с кого си имаш работа. Той притежава половината съдии в този град. Ще ни смачкат като буболечки.“
„Може би.“ – отвърнах аз. – „Но ако ще бъдем смачкани, поне ще го направим, докато се съпротивляваме. Няма да му позволя да вземе всичко, без да се борим.“
В очите му за първи път от много време видях нещо различно от отчаяние. Беше искра. Малка, слаба, но все пак искра на стария му боен дух. Може би все още не всичко беше изгубено.
Глава 8
Думите на Десислава отекваха в ума ми: „Ще ни трябва добър адвокат.“ В свят, в който баща ми вярваше, че Пламен притежава всички, намирането на такъв човек изглеждаше като невъзможна мисия. Но Десислава, с нейната непоклатима вяра в силата на закона (и в собствените ѝ способности), вече имаше план.
„Има един човек.“ – каза ми тя по телефона. – „Казва се Симеон. Не е от най-известните, няма лъскава кантора в центъра. Работи сам, поема само дела, които го интересуват. Легендата разказва, че преди години е бил водещ адвокат в една от най-големите кантори, но е напуснал, след като е отказал да защитава някакъв корумпиран политик. Сега е нещо като самотен вълк. Ако някой има смелостта да се изправи срещу Пламен, това е той.“
Уредихме среща. Офисът на Симеон се намираше в стара сграда, в малка, претрупана с книги и папки стая. Самият той беше мъж на средна възраст, с уморени, но проницателни очи и вид на човек, който е видял твърде много от мръсната страна на живота.
Разказахме му всичко. Показахме му документите, които бях снимала. Той ги разглеждаше мълчаливо, с абсолютна концентрация. Десислава добавяше правни коментари, цитирайки членове и алинеи от закони, които за мен звучаха като древен език.
Когато приключихме, Симеон се облегна назад в стола си и дълго мълча. Мислех, че ще ни откаже.
„Това е много мръсно.“ – каза той накрая. – „Вашият баща е бил наивен, а Пламен е хищник. Но има нещо повече. Десислава е права. Това не е просто агресивно бизнес поведение. Това е схема за измама в особено големи размери. Тези договори са пълни с ‘отровни хапчета’ – клаузи, които се активират при определени условия и на практика прехвърлят собствеността, без да изглежда така на пръв поглед.“
„Значи имаме шанс?“ – попитах с надежда.
„Шанс винаги има.“ – отвърна той. – „Но трябва да сте наясно. Това ще бъде война. Пламен ще хвърли срещу нас армия от най-добрите си адвокати. Ще се опитат да ви дискредитират. Ще изровят всяка мръсотия от миналото ви, истинска или измислена. Ще атакуват баща ви за неговите рискови бизнес решения. Ще атакуват теб, Анна, заради скандала със сватбата. Ще се опитат да представят това дело като отмъщение на една изоставена жена. Готови ли сте за това?“
Погледнах Десислава. Тя кимна решително. После си помислих за баща ми, седнал сам в кабинета си, победен. Помислих си за Мира, манипулирана и използвана. И си помислих за себе си, за живота, който ми беше отнет.
„Готова съм.“ – казах твърдо.
През следващите дни се потопихме в подготовка. Симеон и Десислава работиха денонощно, анализирайки всеки документ, търсейки вратички, изграждайки стратегия. Моята задача беше да намеря доказателства за умисъла. Трябваше да докажем, че Пламен и Огнян са действали с предварителното намерение да измамят баща ми, а не просто са се възползвали от ситуацията.
Ключът беше в думите на Мира: „Той ми казваше, че се жени за теб само заради баща си и заради бизнеса.“ Ако можехме да докажем това, щяхме да имаме силен коз. Проблемът беше, че това бяха нейните думи срещу неговите.
Върнах се в апартамента си в другия град, за да събера някои неща. Чувствах се странно. Мястото, което беше мое убежище, сега ми се струваше твърде малко, твърде далеч от битката, която се водеше. Докато опаковах, на вратата се почука. Беше Александър. Не го бях виждала, откакто се върнах у дома.
„Чух, че си се върнала.“ – каза той с онази негова спокойна усмивка. – „Липсваше на лекциите.“
Поканих го да влезе. Изглеждаше притеснен.
„Анна, знам, че не е моя работа, но чух някои неща. За баща ти. И за Пламен.“
Погледнах го изненадано.
„Откъде знаеш за Пламен?“
Той въздъхна. „Преди много години, в началото на кариерата си, работих по един проект за него. Реставрация на стара сграда, която той беше купил, за да превърне в луксозен хотел. Видях как работи. Видях как притиска хората, как ги манипулира. Напуснах, преди проектът да е завършил. Не можех да бъда част от това. Той е опасен човек, Анна.“
После замълча за момент, сякаш се колебаеше дали да продължи.
„Има още нещо. Неговият син, Огнян… той не е просто разглезено богато момче. Той е замесен в някои от най-мръсните схеми на баща си. Има навика да се хвали. Особено пред жени. Бъди много внимателна.“
Думите му потвърдиха най-лошите ми страхове. Но също така ми дадоха идея. Отчаяна, рискована и може би глупава идея. Ако Огнян обичаше да се хвали, може би трябваше да му дам публика, пред която да го направи.
Планът беше прост и ужасяващ. Трябваше да се свържа с него. Да се престоря, че обмислям молбата на майка ми. Да се престоря, че съм готова да преговарям, да простя, може би дори да се събера отново с него. Трябваше да го накарам да се почувства победител, да свали гарда си. И да го запиша.
Глава 9
Да се обадя на Огнян беше едно от най-трудните неща, които някога ми се беше налагало да правя. Докато номерът му звънеше, сърцето ми биеше толкова силно, че го усещах в гърлото си. Трябваше да звуча уязвима, но не и отчаяна. Разкаяна, но не и слаба. Беше актьорска игра, от която зависеше всичко.
Той вдигна на второто позвъняване.
„Анна?“ – в гласа му се четеше неподправена изненада.
„Огнян… аз…“ – направих пауза, сякаш думите ми идваха трудно. – „Мисля, че трябва да поговорим.“
Той веднага превключи на режим ‘победител’. „Знаех си! Знаех си, че ще се осъзнаеш, любов моя. Знаех, че не можеш без мен.“
Повдигна ми се от лигавия му тон, но аз преглътнах отвращението. „Не е толкова просто. Ти ме нарани. И баща ти… той съсипва семейството ми.“
„Остави баща ми. Това са си негови бизнес дела.“ – каза той пренебрежително. – „Важни сме ние. Нека се видим. Ще оправим всичко, обещавам.“
Уговорихме се да се срещнем на следващия ден в едно усамотено заведение извън града. Място, където бяхме сигурни, че няма да срещнем познати.
Разказах плана си на Десислава и Симеон. Симеон беше против. Смяташе го за твърде рисковано. „Ако те усети, може да стане опасно. А дори и да го запишеш, такъв запис, направен без негово знание, трудно ще бъде приет като доказателство в съда.“
„Не ни трябва за съда.“ – намеси се Десислава. – „Трябва ни за медиите. Или за да го изнудваме. В тази война всички средства са позволени. Аз ще бъда наблизо. На съседна маса. Ако нещо се обърка, ще се намеся.“
Въпреки притесненията, Симеон се съгласи, че нямаме много други опции.
На следващия ден се облякох внимателно. Избрах рокля, която Огнян харесваше. Сложих си грим, който да скрие тъмните кръгове под очите ми. Погледнах се в огледалото и видях жената, която бях преди месеци. Но това беше само маска. Отвътре бях напълно различна.
Десислава ми даде малко записващо устройство, приличащо на флашка. Прикрепих го от вътрешната страна на чантата си. Пръстите ми трепереха.
Ресторантът беше почти празен. Огнян вече беше там, седнал на сепаре в ъгъла. Когато ме видя, лицето му грейна в самодоволна усмивка. Той стана и се опита да ме прегърне. Аз се отдръпнах леко.
„Нека първо да поговорим.“ – казах аз, като седнах срещу него.
Десислава се настани на далечна маса, с гръб към нас, преструвайки се, че чете книга.
„Каквото кажеш, любов моя.“ – каза Огнян, извиквайки сервитьора. Поръча най-скъпото шампанско. – „За нашето ново начало.“
Започнах внимателно. Говорих за болката си, за предателството. Той изигра ролята си перфектно. Извини се, каза, че е бил глупак, че Мира го е изкушила. Лъжеше с такава лекота, че за момент се усъмних в собствения си спомен за думите на сестра ми.
„Добре, Огнян.“ – казах аз, преминавайки към същината. – „Да кажем, че ти повярвам. Да кажем, че съм готова да опитам отново. Но има един проблем. Баща ти. Докато той унищожава моето семейство, между нас не може да има нищо.“
Той махна с ръка. „Баща ми е стара школа. Приема нещата твърде лично. Просто беше ядосан, че си го унижила. Ще му мине.“
„Няма да му мине.“ – настоях аз. – „Той иска да ни съсипе. И знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не е само заради сватбата. Мисля, че вие сте планирали това от самото начало. Искали сте фирмата на баща ми.“
Той се засмя. „Ти си станала много подозрителна. Разбира се, че искахме фирмата. Това е бизнес, скъпа. Вашият брак щеше да бъде просто красивото лице на едно сливане. Баща ти беше затънал, ние му подадохме ръка. В замяна, той трябваше да стане част от нашата империя. Ти провали сделката. Затова сега си взимаме дължимото по трудния начин.“
Сърцето ми подскочи. Той го каза. Призна го. Наведох се над масата, за да съм сигурна, че записващото устройство ще улови всяка дума.
„Значи всичко е било лъжа? Всичките ти думи, че ме обичаш?“
Той се ухили и си сипа още шампанско. „Не всичко. Ти си красива, Анна. Престижна съпруга. Но любовта е за поетите. Ние, бизнесмените, правим съюзи. Аз имах нужда от теб, за да контролирам баща ти. Мислех, че ще бъде лесно. Но ти се оказа по-твърдоглава, отколкото предполагах. Дори и сестра ти беше по-сговорчива.“
Отвращението ме задави. „Остави сестра ми на мира.“
„О, защо? Тя беше забавна. Толкова отчаяна за малко внимание. Беше лесна плячка. Трябваше само да ѝ кажа няколко мили думи и беше готова на всичко. Честно казано, понякога си мислех, че тя щеше да бъде по-добрата съпруга за мен. По-послушна.“
В този момент нещо в мен се счупи. Планът, предпазливостта, всичко изчезна. Виждах само самодоволното му, жестоко лице.
„Ти си чудовище.“ – прошепнах.
Той сви рамене. „Аз съм победител, Анна. И е време да решиш на чия страна искаш да бъдеш. Можеш да се върнеш при мен, да забравим всичко и да живееш в лукс до края на живота си. Баща ти ще получи някакви трохи, за да не остане на улицата. Или можеш да продължиш с тази глупава война и да гледаш как губите абсолютно всичко. Изборът е твой.“
Той се облегна назад, сигурен в победата си. Не знаеше, че току-що ми беше дал оръжието, от което се нуждаех, за да го унищожа.
Станах от масата. „Трябва да помисля.“ – казах с треперещ глас.
Взех чантата си и тръгнах към изхода, без да поглеждам назад. Отвън Десислава ме чакаше в колата си. Качих се и се свлякох на седалката, треперейки неконтролируемо.
„Имаш ли го?“ – попита тя.
Аз само кимнах, стиснала здраво чантата си. Имахме го. Имахме всичко.
Глава 10
Планът ни да използваме записа не беше толкова прост, колкото изглеждаше. Да го занесем в медиите беше рисковано – можеха да го редактират, да го представят извън контекст или просто да откажат да го пуснат, страхувайки се от влиянието на Пламен. Да го използваме, за да изнудваме Огнян, също беше опасно и незаконно. Симеон имаше друга идея.
„Няма да го използваме директно.“ – каза той, след като изслуша записа няколко пъти. – „Ще го използваме като примамка.“
Планът му беше хитър и многопластов. Първата стъпка беше да покажем на Пламен, че имаме нещо срещу него. Симеон подготви молба до съда за налагане на запор върху активите на Пламен, като в нея само загатна, че притежаваме „неопровержими доказателства за преднамерен опит за измама, включително аудио записи на разговори с ключови фигури“. Това беше като да хвърлиш камък в кошер. Не знаехме каква ще е реакцията, но бяхме сигурни, че ще има такава.
Реакцията дойде по-бързо, отколкото очаквахме. Не от Пламен, а от Мира. Една вечер тя ми се обади, плачейки истерично.
„Той беше тук, Анна! Огнян беше тук!“
„Какво е станало? Добре ли си?“
„Той е бесен. Крещеше ми, че съм те настроила срещу него, че съм те накарала да го запишеш. Каза, че ще ни унищожи и двете. После… после ме удари.“
Кръвта замръзна в жилите ми. „Къде си сега? Идвай веднага при нас.“
Мира пристигна след час, с подута устна и синина, която започваше да се оформя на скулата ѝ. Гледката на уплашеното ѝ, наранено лице изтри и последната капка гняв, която изпитвах към нея. Сега тя не беше моят предател, а неговата жертва. Също като мен.
Прегърнах я, може би за първи път истински от месеци. Тя се разрида в ръцете ми.
„Той знаеше всичко, което си говорихме.“ – каза тя през сълзи. – „Повтори ми думи от онзи разговор в ресторанта. Обвини ме, че аз съм ти казала какво да го питаш.“
Това беше странно. Как можеше да знае?
„Имаше и още нещо.“ – продължи Мира, след като се поуспокои. – „Преди да си тръгне, той каза нещо… Каза: ‘Баща ми ще ви довърши. Точно както довърши онзи професор преди години.’“
Погледнах я объркано. „Какъв професор?“
„Не знам. Не каза име. Просто го изръмжа и си тръгна.“
Тази нощ, докато Мира спеше в старата си стая, аз не мигнах. Думите ѝ се въртяха в главата ми. „Онзи професор“. Нещо в мен трепна. Спомних си за Александър. Спомних си как ми каза, че е работил за Пламен и е напуснал. Спомних си тъгата в очите му. Възможно ли е да има връзка?
На следващия ден се обадих на Александър. Помолих го да се видим спешно. Срещнахме се в същото кафене, където водехме дългите си разговори за изкуство. Сега обаче темата беше съвсем различна.
Разказах му всичко – за записа, за реакцията на Огнян, за заплахата към Мира. Когато стигнах до думите „онзи професор“, видях как лицето му се промени. Цветът се оттегли от него, а очите му станаха тъмни.
„Значи все още говорят за това.“ – каза той тихо.
„Александър, какво се е случило?“ – настоях аз.
Той въздъхна дълбоко. „Преди десет години аз не бях просто реставратор, който работи по проект за Пламен. Бях и консултант. Той беше купил парцел с намерението да строи, но се оказа, че на него има останки от стара църква с уникални стенописи. Аз бях част от екипа, който трябваше да оцени стойността им и да предложи план за консервация. Моят научен ръководител, професор Димитров, беше начело на екипа. Той беше най-добрият в своята област. Човек с принципи.“
Александър спря за момент, събирайки мислите си.
„Нашето заключение беше категорично – стенописите са безценни и трябва да бъдат запазени. Това означаваше, че парцелът става паметник на културата и на него не може да се строи. Това щеше да струва на Пламен милиони. Той се опита да ни подкупи. Първо мен, после и професор Димитров. И двамата отказахме. Професорът беше твърд. Каза, че ще вдигне скандал до небето, ако някой посмее да ги докосне.“
Гласът му стана дрезгав. „Няколко дни по-късно, в лабораторията на университета стана инцидент. Уж изтичане на химикали. Избухна пожар. Професор Димитров беше вътре. Загина. Официалното заключение беше нелеп инцидент. Но аз знам, че не беше. Знам, че Пламен стоеше зад това. Но не можех да го докажа. Бях млад, уплашен. Той ме заплаши. Каза, че ако проговоря, ще направят така, че никога повече да не работя, или по-лошо. Аз се оттеглих. Напуснах страната за няколко години. Вината за това, че не направих нищо, ме преследва и до днес.“
Слушах го, вцепена от ужас. Това, с което си имахме работа, не беше просто алчен бизнесмен. Беше престъпник. Човек, способен на всичко.
В този момент осъзнах, че нашата малка битка за една фирма се беше превърнала в нещо много по-голямо. Ставаше въпрос за справедливост. Не само за моето семейство, но и за професор Димитров. И за Александър, който живееше с този товар от десет години.
Огнян, в своята ярост и арогантност, беше направил огромна грешка. Беше ни дал нова следа, ново оръжие. И ние щяхме да го използваме.
Глава 11
Разкритието на Александър промени всичко. Вече не се борехме само с измамник, а с потенциален убиец. Това правеше залога много по-висок, но и ни даваше неочаквано предимство. Пламен имаше тайна, много по-мрачна от финансовите му машинации. Тайна, която би го унищожила, ако излезеше наяве.
Симеон беше развълнуван, но и изключително предпазлив. „Това са много сериозни обвинения. Думите на Александър не са достатъчни. Трябват ни доказателства, иначе рискуваме дело за клевета, което ще ни съсипе.“
Започнахме да копаем. Десислава, със своите умения на бъдещ юрист, се зарови в архивите. Търсеше всичко, свързано с пожара в университета преди десет години – полицейски доклади, вестникарски статии, заключения на разследващите. Аз и Александър се опитахме да издирим други хора от екипа на професор Димитров. Повечето бяха напуснали страната или отказваха да говорят, все още уплашени.
Междувременно, съдебната битка за фирмата на баща ми наближаваше. Адвокатите на Пламен ни засипваха с искания и контра-искове. Опитваха се да ни изтощят финансово и психически. Баща ми беше на ръба на нервен срив. Той виждаше само как парите за адвокатски хонорари се топят, без видим резултат.
„Казах ти, че ще ни смачкат.“ – повтаряше той всяка вечер.
Трябваше да поддържам духа не само на семейството си, но и на самата себе си. Започнах да прекарвам повече време с Мира. Травмата, която беше преживяла, я беше променила. Тя вече не беше лекомисленото момиче, което живееше в сянката ми. Беше станала по-тиха, по-осъзната. Говорихме много. За детството, за грешките, за бъдещето. Бавно, болезнено, започнахме да възстановяваме моста помежду ни, който беше изгорен от лъжи и предателства. Тя се чувстваше виновна, че ни е забъркала в тази каша, но аз ѝ повтарях, че вината не е нейна. Тя е била просто инструмент в ръцете на много по-големи и безскрупулни играчи.
Една вечер, докато разглеждахме стари албуми със снимки, Мира се спря на една. На нея беше целият екип на фирмата на баща ми, на едно коледно парти преди много години.
„Спомняш ли си чичо Ивайло?“ – попита тя, сочейки към един мъж с добродушно лице, който стоеше до баща ми. – „Той беше главен счетоводител. Напусна малко след като татко започна работа с Пламен.“
Спомнях си го смътно. Беше тих, педантичен човек, който винаги носеше леко притеснена усмивка.
„Защо напусна?“ – попитах.
„Не знам точно. Татко каза, че са имали разногласия. Ивайло смятал, че новите договори са прекалено рискови. Татко не го послушал.“
В главата ми светна лампичка. Един главен счетоводител, който е бил против сделката. Той трябва да е видял нещо. Трябва да е знаел.
Намирането на Ивайло не беше лесно. Беше се преместил в малък град в планината, където си беше отворил малка книжарница. Когато го открихме и му се обадихме, той първоначално отказа да говори. Страхът все още беше там. Но аз настоях. Казах му, че баща ми ще загуби всичко. Казах му, че става въпрос за справедливост.
След дълги увещания, той се съгласи да се срещнем. Пътувахме с Десислава до неговия град. Книжарницата му беше уютна и тиха, пълна с мирис на хартия и стари спомени. Ивайло беше остарял, косата му беше напълно бяла.
„Знаех, че този ден ще дойде.“ – каза той, след като ни покани в малкия си кабинет зад щанда. – „Знаех, че Стоян ще си плати за своята гордост и наивност.“
Той разказа, че е прегледал договорите, предложени от Пламен, и веднага е видял капаните. Опитал се е да предупреди баща ми, но той, опиянен от възможността да спаси фирмата си, не е искал да слуша. Нарекъл го е страхливец, който не разбира от голям бизнес.
„Но имаше нещо повече.“ – продължи Ивайло, като понижи глас. – „Един ден, в офиса дойде Огнян. Мислеше, че съм излязъл. Говореше по телефона с баща си. Чух го да казва: ‘Спокойно, татко, всичко е под контрол. Счетоводителят малко мрънка, но Стоян е лапнал въдицата. Ще го приключим точно както приключихме онзи професор с неговите камънаци.’“
Аз и Десислава се спогледахме. Това беше. Липсващото парче от пъзела. Свидетел, който можеше да свърже Пламен не само с измамата, но и със смъртта на професор Димитров.
„Готов ли сте да свидетелствате за това в съда?“ – попита Десислава.
Ивайло се поколеба. „Той ме заплаши. Огнян ме видя, че го слушам. Каза ми, че ако кажа и една дума, ще направят така, че дъщеря ми, която току-що беше започнала работа в голяма банка, да бъде уволнена и обвинена в кражба.“
Това беше методът на Пламен. Да намира слабите места на хората и да ги използва.
„Дъщеря ви вече е голяма, нали?“ – попитах аз. – „Сигурно има собствена кариера, семейство. Пламен вече няма с какво да ви държи.“
Ивайло мълчеше дълго. Гледаше през прозореца към спокойната уличка на малкия град, който беше избрал за свое убежище.
„Винаги съм се срамувал, че премълчах.“ – каза той накрая. – „Стоян беше мой приятел, въпреки че се скарахме. Не заслужаваше това. Добре. Ще свидетелствам.“
Когато си тръгвахме от книжарницата, аз знаех, че вятърът на войната беше започнал да духа в наша посока. Имахме свидетел. Имахме и записа. И най-важното, имахме истината на наша страна.
Глава 12
Въоръжени със свидетелските показания на Ивайло и с разкритията на Александър, Симеон предприе офанзива. Той подаде нов, много по-детайлен иск в съда. Този път не ставаше въпрос само за бизнес измама. Обвиненията бяха за организирана престъпна дейност, рекет, заплахи и съучастие в прикриването на обстоятелства около смъртен случай.
Това беше изключително смел ход. На практика, ние обвинявахме един от най-влиятелните хора в страната не просто в некоректност, а в тежки престъпления. Медиите полудяха. Новината беше навсякъде. От героиня на светски скандал, аз се превърнах в център на юридическа битка, която заплашваше да разтърси основите на местния бизнес елит.
Пламен и неговите адвокати отговориха с ярост. Започна кампания за очерняне на името ми и на имената на нашите свидетели. Вестници и сайтове, контролирани от Пламен, публикуваха статии, в които ме описваха като отмъстителна и психически нестабилна жена, готова на всичко, за да съсипе бившия си годеник. Александър беше представен като провален учен, който си търси евтина слава, а Ивайло – като уволнен и озлобен бивш служител.
Беше мръсно и брутално. Всеки ден трябваше да чета лъжи за себе си. Хора, които доскоро ми се усмихваха, сега ме избягваха по улиците. Натискът беше огромен. Но този път не бях сама. Имах семейството си – майка ми, която ме защитаваше като лъвица, баща ми, който най-после осъзна, че тази битка е и негова, и Мира, която стоеше до мен, по-силна от всякога. Имах и моето ново семейство – Десислава, Симеон и Александър. Бяхме малка армия, но бяхме обединени.
Подготовката за делото беше изтощителна. Прекарвахме безкрайни часове в кантората на Симеон, преговаряйки всеки детайл, подготвяйки се за всеки възможен въпрос. Аз трябваше да разкажа историята си пред съда. Трябваше да бъда убедителна, спокойна и да не се поддам на провокациите на техните адвокати.
Най-трудна беше подготовката на баща ми. Той трябваше публично да признае своите грешки, своята наивност, своята алчност, която го е тласнала в капана на Пламен. За човек с неговата гордост, това беше равносилно на смърт. Но той знаеше, че няма друг начин. За да спечелим, трябваше да бъдем напълно честни.
В нощта преди първото заседание не можах да заспя. Седях в стаята си, същата стая, в която преди по-малко от година се готвех за сватба. Всичко изглеждаше толкова далечно, сякаш се беше случило в друг живот, на друга жена. Онази жена беше слаба, наивна и готова да живее в златна клетка. Жената, която бях сега, се готвеше за битка. Битка не само за пари и имоти, а за нещо много по-важно – за истина и достойнство.
Не знаех какъв ще бъде изходът. Можехме да загубим всичко. Но знаех едно – каквото и да станеше, аз повече никога нямаше да бъда жертва.
Глава 13
Съдебната зала беше препълнена. Журналисти, любопитни граждани, бизнес партньори и врагове на двете страни – всички бяха дошли да видят сблъсъка на титаните. Въздухът беше наелектризиран от напрежение. От едната страна бяхме ние – аз, родителите ми, Мира, Симеон и Десислава. Малка група, сплотена от общата кауза. От другата страна беше армията на Пламен – той, Огнян и екип от петима скъпоплатени, самоуверени адвокати в безупречни костюми.
Първите няколко дни бяха посветени на процедурни хватки. Адвокатите на Пламен оспорваха всяка наша молба, всеки представен документ. Опитваха се да проточат делото, да ни изморят, да ни откажат. Но Симеон беше подготвен. Той отговаряше на всеки техен ход спокойно и методично, като опитен шахматист.
Първият ключов момент беше, когато призоваха баща ми като свидетел. Видях го как преглътна трудно и се отправи към свидетелската скамейка. Главният адвокат на Пламен, арогантен мъж на име Марков, започна кръстосания разпит. Той го атакува безмилостно. Вадеше на показ всяка негова грешна бизнес стъпка, всеки рисков заем, всяко доказателство за финансовата му нестабилност. Целта беше ясна – да го представи като некомпетентен и отчаян бизнесмен, който се опитва да прехвърли вината за собствения си провал върху другите.
Баща ми издържа. С наведена глава, с тих, но ясен глас, той призна грешките си. Призна, че е бил притиснат до стената. Призна, че е бил заслепен от предложението на Пламен. „Да, бях наивен.“ – каза той накрая. – „Бях готов на всичко, за да спася това, което съм градил цял живот. И Пламен се възползва от това. Той не ми подаде ръка, той ми сложи примка на врата.“
Следващият свидетел беше Ивайло. Марков се опита да го дискредитира, представяйки го като озлобен бивш служител. Но Ивайло беше непоклатим. Той разказа спокойно и детайлно за разговорите, които е чул, за заплахите на Огнян. Когато разказа за думите „ще го приключим точно както приключихме онзи професор“, в залата настъпи гробна тишина. Видях как Пламен и Огнян се спогледаха за части от секундата. Беше достатъчно. Видях паниката в очите им.
После дойде ред на Александър. Той разказа за работата си по проекта, за натиска, за отказа на професор Димитров и за последвалия „инцидент“. Адвокатите на Пламен се опитаха да го представят като човек с лична вендета, но експертизата и спокойната му увереност правеха думите му да звучат изключително достоверно.
Кулминацията настъпи, когато призоваха мен. Докато вървях към скамейката, усещах стотици погледи, вперени в мен. Седнах и погледнах право към съдията. Марков започна разпита си с лични нападки. За сватбата, за отношенията ми с Огнян, за сестра ми. Опитваше се да ме ядоса, да ме разплаче, да ме изкара от равновесие. Но аз бях подготвена. Отговарях на въпросите му кратко и ясно, без да показвам емоция.
„Госпожице, не е ли вярно, че цялото това дело е просто отмъщение? Отмъщението на една изоставена жена, която не може да приеме, че годеникът ѝ я е напуснал заради собствената ѝ сестра?“ – попита той с отровна усмивка.
„Не, господин Марков.“ – отговорих аз. – „Вярно е, че бях наранена. Вярно е, че бях предадена. Но това дело не е за моето разбито сърце. То е за разбития бизнес на баща ми, за разбитата кариера на господин Александър и за разбития живот на семейството на професор Димитров.“
Тогава Симеон се изправи. „Ваша чест, искаме да представим едно последно доказателство.“
Той подаде на съдията флашка. „Това е аудио запис на разговор между моята клиентка и господин Огнян. Моля за разрешение да бъде прослушан в залата.“
Адвокатите на Пламен скочиха. Започнаха да крещят, че записът е незаконен, манипулиран, недопустим. Но Симеон беше предвидил и това. Той представи експертиза от независима лаборатория, която доказваше автентичността на записа. След кратко съвещание, съдията позволи записът да бъде пуснат.
В залата прозвуча гласът на Огнян. Самодоволен, арогантен, жесток. Думите му за бизнеса като съюз, за сестра ми като „лесна плячка“, за баща ми, който е „лапнал въдицата“ – всяка дума беше като удар с чук. Когато записът свърши, в залата цареше пълна тишина. Всички гледаха към Огнян. Лицето му беше пепелявосиво. Дори баща му, Пламен, го гледаше с презрение. Синът му, в своята арогантност, беше унищожил всичко.
В този момент знаех, че сме спечелили. Може би не юридически, все още не. Но морално, битката беше приключила. Истината беше излязла наяве, пред всички. И тя беше грозна, но освобождаваща.
Глава 14
Присъдата дойде след две седмици, които ми се сториха като цяла вечност. Бяхме се събрали в кантората на Симеон, за да чакаме новините. Напрежението беше почти физическо. Когато телефонът на Симеон иззвъня, всички замръзнахме. Той слушаше мълчаливо, като от време на време казваше само „Да“ и „Разбирам“. Когато затвори, на лицето му се появи лека, уморена усмивка.
„Спечелихме.“ – каза той.
В стаята избухнаха възгласи на радост и облекчение. Майка ми се разплака. Баща ми, за първи път от много време, се усмихна истински и ме прегърна силно. „Гордея се с теб, дъще. Гордея се и с двете ви.“ – каза той, като погледна и към Мира.
Победата не беше пълна, но беше значителна. Съдът развали всички договори между фирмата на баща ми и Пламен, като ги обяви за нищожни поради наличие на измама. Присъди ни и голямо обезщетение за нанесени щети. То не беше достатъчно, за да покрие всички дългове, които баща ми беше натрупал, но беше достатъчно, за да ни спаси от пълен фалит.
По-важното беше друго. Съдията обяви, че препраща всички материали по делото, включително и записа, на прокуратурата, със съмнения за извършени криминални престъпления. Това означаваше, че за Пламен и Огнян войната не беше приключила. Тя тепърва започваше. Новината за смъртта на професор Димитров отново беше на първите страници на вестниците. Разследването беше възобновено.
Последвалите месеци бяха време на равносметка и възстановяване. Бизнес империята на Пламен започна да се разпада. Партньори се отдръпнаха от него, банки започнаха да си искат кредитите. Скандалът беше твърде голям. Огнян, публично унизен и разследван от прокуратурата, беше напълно отритнат от баща си, който се опитваше да прехвърли цялата вина върху него. Той беше загубил всичко – парите, статуса, бъдещето. Понякога го виждах в града – изглеждаше състарен, победен. Вече не изпитвах омраза към него, само съжаление.
Семейството ми бавно започна да се съвзема. Баща ми трябваше да продаде част от активите на фирмата, за да се разплати с кредиторите. Компанията беше много по-малка, но беше наша. Той се промени. Стана по-смирен, по-внимателен. Започна да се вслушва в съветите на другите, дори в моите. Започна да цени семейството си повече от бизнеса. Връзката му с майка ми, която беше изтъняла през годините, стана по-силна.
Връзката ми с Мира също се излекува. Преживяното ни беше сплотило по начин, по който нищо друго не би могло. Беше ни показало, че кръвта наистина е по-гъста от водата, дори когато е била отровена с лъжи. Тя намери своето призвание. Записа се като доброволец в организация, която помагаше на жени, жертви на домашно насилие и манипулация. Нейната собствена болка се превърна в нейната сила.
Аз се върнах в университета. Битката ме беше променила, но не беше убила мечтите ми. Напротив, беше ги направила по-силни. Сега знаех коя съм и какво искам.
Един ден Александър дойде в ателието, където работех върху една стара, повредена икона. Гледаше ме дълго как внимателно почиствам наслоената мръсотия от лика на светеца.
„Ти правиш същото и с хората.“ – каза той. – „Намираш доброто и красивото под слоевете мръсотия и болка.“
„Научих го по трудния начин.“ – отвърнах аз с усмивка.
Връзката ни с него се развиваше бавно, предпазливо. И двамата носехме белези от миналото. Но имаше нещо между нас – тихо разбиране, споделена страст към красотата и истината. Не бързахме. Знаехме, че имаме цялото време на света.
Глава 15
Измина година. Една година, в която сезоните се смениха, а с тях и пейзажът на живота ми. Таванската ми стая вече не беше просто убежище, а дом. Стените бяха покрити със скици, репродукции и учебни проекти. Миришеше на бои и терпентин, миризмата на моя нов живот.
Завършвах последната си година в университета. Бях сред най-добрите студенти в курса, а работата ми беше забелязана. Бях получила предложение да участвам в голям реставрационен проект в чужбина след дипломирането си. Бъдещето, което някога изглеждаше като черна дупка, сега беше пълно с възможности.
Семейният бизнес, макар и по-малък, беше стъпил на крака. Баща ми го управляваше с нова философия – не на растеж на всяка цена, а на стабилност и честност. Понякога ми се обаждаше, за да поиска съвет, и аз се усмихвах на иронията – дъщеря му, която се занимаваше с „безперспективни глупости“, сега беше негов доверен съветник.
Мира процъфтяваше. Работата ѝ в организацията я изпълваше със смисъл. Тя беше намерила своята сила не в това да бъде нечия сестра или нечия любовница, а в това да помага на другите. Беше започнала да учи психология задочно, за да бъде още по-полезна. Прошката между нас вече не беше тема на разговор. Тя беше тихо, подразбиращо се присъствие, основата, върху която изградихме новите си, по-зрели отношения.
Процесът срещу Пламен и Огнян се точеше, но тяхната империя беше в руини. Те бяха изгубили най-ценния си актив – репутацията. В света на големия бизнес, това беше по-лошо от затвор.
С Александър бяхме заедно. Нашата любов не беше бурна и всепоглъщаща като първата ми, наивна любов към Огнян. Тя беше тиха, дълбока река. Беше основана на взаимно уважение, на споделени интереси и на утехата, която намирахме един в друг след бурите, през които бяхме преминали. Той беше моят пристан, но не и моята котва. Знаеше, че трябва да летя, и беше готов да ме чака да се върна.
Един слънчев следобед стоях в ателието пред една голяма, потъмняла от времето картина. Беше почти напълно унищожена от пожар. Повечето реставратори биха се отказали от нея, но аз видях предизвикателство. Под саждите и обгорените слоеве боя аз виждах проблясъци на цвят, очертания на фигури, обещание за скрита красота.
Взех малък тампон, напоен с разтворител, и с безкрайно търпение започнах да почиствам един малък участък. Милиметър по милиметър, чернилката започна да се оттегля. И под нея се показа парченце от небе. Синьо, чисто, изпълнено със светлина.
Погледнах през големия прозорец на ателието към истинското небе навън. Поех си дълбоко дъх. Животът ми беше като тази картина. Беше преминал през огън, беше покрит с пепелта на предателства и болка. Но аз бях намерила правилните инструменти. Бях се научила на търпение. И бавно, парче по парче, разкривах отново светлината.
Вече не мислех за деня, в който сестра ми се втурна в стаята ми. Той вече не беше най-важният ден в живота ми. Беше просто началото. Началото на истинския ми живот. Денят, в който спрях да бъда нечия годеница, нечия дъщеря, нечия сестра, и започнах да бъда себе си. Анна. Реставраторът на разбити светове. И най-вече – на своя собствен.