Брат ми се сгоди миналата година. Новината дойде не от него, а от една случайна публикация на леля ми във Фейсбук – сияеща снимка на Петър и годеницата му Михаела, вдигнали наздравица с кристални чаши, пълни с шампанско. Пръстенът на ръката ѝ проблясваше дори на малкия екран на телефона ми, студен и предизвикателен. Сърцето ми се сви. Не от завист, а от онази позната, лепкава болка на изоставянето.
Живеех на стотици километри, погълната от лекции и безкрайни часове в библиотеката. Учех право, мечта, която изискваше пълното ми отдаване и един студентски кредит, който тежеше на бъдещето ми като воденичен камък. Всяка стотинка беше пресметната, всеки разход – оправдан. Но за годежа на брат си бих прекосила страната и пеша, ако трябваше.
Веднага му писах.
„Петре, честито! Толкова се радвам за вас! Снимката е прекрасна. Кога ще е партито? Искам да си организирам пътуването и да си взема билет навреме.“
Съобщението беше изпратено. Секундите се нижеха, превръщайки се в минути, после в часове. Статусът „видяно“ така и не се появи. Отдадох го на еуфорията, на стотиците поздравления, които сигурно валяха. Реших да не досаждам.
Мина ден. Два. Тишина.
На третия ден се престраших и писах на майка ми.
„Мамо, Петър сигурно е много зает. Можеш ли да ми кажеш кога ще празнувате годежа, за да знам кога да пътувам?“
Отговорът ѝ дойде почти веднага.
„Мило Ани, още нищо не се знае. Всичко е много набързо. Като решим, ще ти се обадим.“
Думите ѝ бяха гладки, но в тях прозираше някаква странна уклончивост, която ме накара да настръхна. Познавах я. Това беше нейният начин да избегне неудобен разговор.
Седмица по-късно, в събота вечер, докато прелиствах безцелно социалните мрежи, уморена от поредния изпит, видях всичко. Първо беше снимка на братовчедка ми. После на друга. После на цяла върволица от познати и роднини. Бяха там. Всички бяха там. В скъп ресторант с панорамна гледка, под водопад от бели цветя. Петър и Михаела бяха в центъра, разбира се, заобиколени от семейството. Баща ми, Стефан, вдигаше тост, лицето му бе почервеняло от гордост и скъпо уиски. Майка ми, Рада, стоеше до него и гледаше бъдещата си снаха с обожание, което никога не бях виждала в очите ѝ, когато гледаше мен.
Имаше надпис под една от снимките, публикувана от далечна леля: „Прекрасно годежно парти! Само милата Анна липсваше, но с тази нейната ангажираност в университета е разбираемо. Да са живи и здрави младите!“
Стомахът ми се преобърна. Лъжа. Нагла, безсрамна лъжа, изречена пред всички. Не „Анна не знаеше“, не „пропуснахме да ѝ кажем“, а „тя не можа да присъства“. Сякаш аз бях виновната. Сякаш аз бях избрала някакъв маловажен изпит пред един от най-важните моменти в живота на брат си.
Телефонът ми тежеше в ръката като парче лед. Пръстите ми трепереха, докато намирах номера на Петър. Този път не му писах. Позвъних.
Сигнал. Втори. Трети. На четвъртия вдигна.
„Ало?“ – гласът му беше леко дрезгав, вероятно от шума и алкохола. В слушалката се чуваше смях и музика.
„Петре, аз съм.“ – Гласът ми беше дрезгав, но по съвсем различна причина.
Настъпи кратка пауза. Чух как казва на някого: „Ей сега идвам.“
„Ани, какво има? Всичко наред ли е?“ – тонът му беше станал предпазлив.
„Защо, Петре?“ – само това успях да изрека.
„Какво защо? Не те разбирам.“
„Защо ме излъгахте? Защо казахте на всички, че не съм могла да дойда?“
Последва мълчание, по-тежко и оглушително от музиката на заден фон. Чух как Михаела го пита нещо шепнешком.
„Виж, Ани, сега не е моментът…“ – започна той.
„Кога ще е моментът, Петре? Когато се ожените ли? Когато имате деца? Кога ще е моментът да ми кажеш защо собственото ми семейство ме изтри от живота си и ме изкара виновна пред всички останали?“ – сълзите вече пареха в очите ми.
„Не преувеличавай. Просто… стана сложно.“
„Сложно?“ – почти изкрещях. – „Какво е сложното да вдигнеш телефона и да кажеш на сестра си датата на годежа ѝ? Какво?!“
„Михаела… тя искаше да е нещо по-в тесен кръг. Само най-близките.“
Думите му бяха като шамар. „Най-близките“. Аз очевидно не попадах в тази категория. Аз, сестра му. Аз, с която бяхме делили една стая петнадесет години. Аз, на която той се обаждаше посред нощ, когато го скъсаха на изпит или когато се скара с някоя приятелка. Аз вече не бях от „най-близките“.
„Значи аз не съм от най-близките. Разбрах. Благодаря ти, че ми го изясни. Приятна вечер, Петре.“
Затворих телефона, преди да е успял да каже каквото и да било. Гледах в черния екран, който отразяваше лицето ми – бледо и изкривено от болка. Не плаках. Сълзите бяха замръзнали някъде дълбоко в гърдите ми, превърнати в остра ледена буца.
Месеци наред след това не се чухме. Аз се потопих в ученето, използвайки го като броня. Те продължиха да живеят своя перфектен живот, поне ако се съдеше по социалните мрежи. Снимки от екзотични почивки, вечери в луксозни ресторанти, Михаела, облечена в дизайнерски дрехи. Баща ми, Стефан, проспериращ бизнесмен в строителния бранш, очевидно не пестеше средства за бъдещата си снаха. Фирмата му беше семейната гордост и златната кокошка, а Петър беше наследникът, подготвян от години да поеме империята. Аз бях страничният продукт, онзи, който избра книгите пред бетонобъркачките – решение, което баща ми никога не ми прости напълно.
Един ден, в пощенската си кутия, намерих плик от скъпа, релефна хартия. Вътре имаше покана. Сватбена покана. С имената на Петър и Михаела, изписани със златни, витиевати букви. Датата беше след два месеца.
Държах я в ръцете си, този квадратен картон, който трябваше да е символ на радост, а за мен беше върхът на лицемерието. Поканиха ме. След всичко. Вероятно, за да не изглеждат зле пред по-широкия кръг от роднини. За да спазят протокола.
Дълго се колебах. Част от мен искаше да я скъса на хиляди парченца и да им я върна в плик. Друга част, онази малка, глупава част, която все още копнееше за семейството си, шепнеше, че може би това е маслинова клонка. Може би съжаляват.
Накрая реших. Ще отида. Не за тях. За себе си. За да видя с очите си този цирк и да затворя страницата веднъж завинаги.
В деня на сватбата аз…
Глава 2: Привидното спокойствие
В деня на сватбата аз се събудих преди изгрева. Слънцето все още не беше оцветило сивия хоризонт, а в гърдите ми се надигаше буря, която заплашваше да погълне крехкото спокойствие, което бях градила с месеци. Станах и застанах пред огледалото. Гледах отражението си – млада жена на прага на живота, с тъмни кръгове под очите, които не можеха да бъдат скрити от никакъв коректор. Те бяха отпечатък на безсънни нощи, прекарани в анализиране на всяка дума, всеки жест, всеки пропуснат телефонен разговор.
През последните два месеца, откакто получих поканата, бях влязла в режим на бойна готовност. Свързах се с Лилия, най-добрата ми приятелка от гимназията, която беше останала в родния ни град. Тя беше моят източник на информация, моите очи и уши.
„Нещо не е наред с тази Михаела, Ани“, ми каза тя една вечер по телефона. „Тя е твърде перфектна. Всички я обожават, особено баща ти. Увива го на малкия си пръст. Говори се, че семейството ѝ е много влиятелно, с връзки в чужбина. Стефан е убеден, че този брак ще отвори нови врати за бизнеса.“
Думите ѝ потвърдиха подозренията ми. Баща ми винаги е бил воден от амбиция и прагматизъм. Емоциите бяха лукс, който рядко си позволяваше. За него бракът на Петър не беше просто съюз на двама влюбени, а стратегическа бизнес сделка. Аз, с моите книги по право и идеалистични представи за света, бях просто незначителна променлива в неговото уравнение.
Започнах да ровя. Ненатрапчиво, но методично. Една вечер, докато преглеждах списъка с приятелите на Михаела в социалните мрежи, попаднах на профил, който привлече вниманието ми. Мъж на име Иво. Нямаха общи снимки, но той беше харесал почти всяка нейна публикация отпреди две години. Коментарите му бяха кратки, но наситени с някаква интимност, която беше трудно да се пренебрегне. „Винаги зашеметяваща“, „Липсваш ми“. След това, точно около периода, в който тя се беше запознала с брат ми, всичко спря. Сякаш беше изчезнал от орбитата ѝ. Интуицията ми крещеше, че тук има нещо.
Роклята, която бях избрала за сватбата, висеше на вратата на гардероба. Беше в тъмносин цвят, почти черен. Елегантна, но строга. Не беше рокля за празненство. Беше броня.
Докато пътувах с влака към родния си град, през прозореца се нижеха познати пейзажи, които вече ми изглеждаха чужди. Чувствах се като войник, който се връща у дома от война, само за да открие, че битката тепърва предстои.
Пристигнах в града предишната вечер. Не се обадих на родителите си. Настаних се в малък хотел в центъра. Исках да запазя дистанция, да вляза в събитието по своите правила.
Сутринта на сватбата прекарах в подготовка, която приличаше повече на ритуал. Бавен душ, внимателно нанесен грим, прическа, която прибираше косата ми в стегнат, безупречен кок. Всяко движение беше премерено, целящо да изгради фасада на невъзмутимост. Но отвътре бях кълбо от нерви.
Церемонията беше в катедралата в центъра на града. Когато влязох, всички погледи се обърнаха към мен. Видях изненадата, любопитството, съжалението. В първите редове седеше семейството ми. Баща ми ме погледна с леко раздразнение, сякаш присъствието ми нарушаваше перфектния сценарий. Майка ми извърна очи, неспособна да срещне погледа ми. Само Петър ме погледна за миг. В очите му видях смесица от вина и нещо друго… страх?
Михаела беше ослепителна. Роклята ѝ струваше сигурно колкото моето следване за две години напред. Тя се усмихваше лъчезарно, но когато погледът ѝ срещна моя, усмивката ѝ застина за части от секундата. Беше почти незабележимо, но аз го видях. В този миг разбрах, че тя не ме е искала тук не защото съм ѝ безразлична, а защото се страхува от мен.
Застанах в дъното на църквата, далеч от тях. Слушах клетвите им, думите за вечна любов и вярност, които звучаха като фалшиви монети в ушите ми. Когато излязоха, вече като съпруг и съпруга, под дъжд от ориз и розови листенца, аз останах на мястото си.
Тържеството беше в същия онзи луксозен комплекс, където беше годежът. Огромна зала с кристални полилеи и маси, отрупани с екзотични цветя. Всичко крещеше за богатство и показност. Баща ми сияеше, обикаляше сред гостите, които бяха предимно негови бизнес партньори, и приемаше поздравления. Това не беше сватба, а демонстрация на сила и успех.
Настаних се на най-далечната маса, отредена за трети братовчеди и далечни познати. Не исках да говоря с никого. Исках само да наблюдавам.
В един момент, докато младоженците танцуваха първия си танц, погледът ми беше привлечен от фигура, стояща до бара. Беше висок мъж, облечен в скъп костюм, който обаче не се вписваше съвсем в общата атмосфера. Той не гледаше към дансинга. Гледаше към Михаела с интензивност, която ме накара да потръпна. Беше Иво. Разпознах го от снимките.
Какво правеше той тук? Не беше сред гостите, седнали по масите. Приличаше повече на хищник, който дебне плячката си.
Планът ми започна да се оформя. Трябваше ми доказателство. Нещо неоспоримо, което да срине тази кула от лъжи.
Глава 3: Пукнатини във фасадата
Изчаках удобен момент. Когато музиката стана по-силна и повечето гости се впуснаха в танци, аз се измъкнах незабелязано от залата. Не тръгнах към Иво. Вместо това се отправих към тоалетните, но свих в коридора, който водеше към служебните помещения и изхода към задния двор. Скрих се в една тъмна ниша до авариен изход, откъдето имах поглед към бара и част от коридора. Сърцето ми биеше лудо. Чувствах се като престъпник, но знаех, че нямам друг избор.
Не чаках дълго. Михаела, под претекст че отива да си оправи грима, се отдели от тълпата и тръгна забързано по коридора. Минута по-късно Иво остави питието си и я последва. Те не влязоха в задния двор. Скриха се в малка конферентна зала, чиято врата беше леко открехната.
Приближих се безшумно, затаила дъх. Включих диктофона на телефона си.
„Какво правиш тук? Полудял ли си?“ – гласът на Михаела беше остър, съскащ шепот, лишен от всякаква сладост.
„Дойдох да видя булката. Прекрасна си. Струваше ли си всичко това, Мише?“ – гласът на Иво беше спокоен, но в него се долавяше заплашителна нотка.
„Разбрахме се, Иво. Щях да ти дам парите. Просто ми трябваше време.“
„Времето ти изтече. Този цирк струва цяло състояние. Бащинството на стареца е златна мина. Искам си моята част. Половината от това, което ще измъкнеш от тях за първата година. Такава беше уговорката.“
Стоях като вкаменена. Не ставаше дума за изневяра. Ставаше дума за изнудване. За план.
„Ти си нагъл! Аз направих всичко! Аз го омаях, аз търпях безкрайните му истории за строителни обекти, аз се преструвах на перфектната снаха пред онези динозаври, родителите му!“
„Да, но аз мълчах. Мълчах за миналото ти. Мълчах за онзи малък „инцидент“ с предишния ти годеник. Онзи, който толкова удобно падна от яхтата си. Помниш ли? Полицията така и не намери нищо. Но аз знам. И имам доказателства, които пазя на сигурно място. Така че, да, мисля, че половината е справедлива цена за мълчанието ми.“
Кръвта замръзна във вените ми. Това беше по-лошо, отколкото можех да си представя. Михаела не беше просто златотърсачка. Тя беше нещо много по-опасно.
„Сестра му е тук“, изсъска Михаела. „Онази кучка, Анна. Гледа ме през цялото време. Сигурна съм, че нещо подозира. Трябваше да се погрижим да не дойде.“
„Тя е просто едно хлапе, което си заравя носа в учебниците. Какво може да ти направи?“, отвърна Иво пренебрежително.
В този момент чух стъпки в коридора. Отдръпнах се бързо в нишата си. Беше баща ми. Той вървеше към конферентната зала. За миг си помислих, че ще ги хване, че всичко ще свърши. Но той просто отвори вратата, без да почука.
„Михаела, миличка, всички те търсят. Време е за тортата“, каза той с топъл, бащински глас.
Последва неловка тишина.
„А, господин Марков! Не знаех, че сте тук. Вие не бяхте ли адвокатът на един от подизпълнителите ни?“, попита баща ми, очевидно виждайки Иво, когото беше сбъркал с някой друг.
„Точно така“, отвърна Иво гладко, без никакво притеснение. „Просто поздравявах булката. Имахме общи познати. Прекрасна сватба, господин Стефанов.“
„Благодаря, благодаря“, изду се от гордост баща ми. „Хайде, деца, тортата чака.“
Те излязоха от стаята. Михаела мина покрай скривалището ми, без да ме види. Лицето ѝ отново беше маска на невинност и щастие.
Стоях в тъмнината, треперейки. В ръката си държах бомба със закъснител. Запис. Доказателство, което можеше да срине не само този брак, но и целия свят на баща ми. Защото ако това излезеше наяве, скандалът щеше да повлече и бизнеса му. Репутацията, която градеше с години, щеше да се превърне в прах.
Върнах се в залата точно навреме, за да видя как Петър и Михаела разрязват седеметажната торта. Усмихваха се за камерите, хранеха се един друг с парченца, покрити със сметана. Брат ми изглеждаше щастлив. Истински щастлив. Или може би просто беше заслепен. Дали любовта му към нея беше толкова силна, че да го направи глух и сляп за истината?
Пред мен стоеше морална дилема с чудовищни размери.
Ако покажех записа, щях да унищожа Михаела. Но щях да разбия сърцето на брат си. Щях да предизвикам огромен скандал, който щеше да съсипе бизнеса на баща ми, за който той беше работил цял живот. Щях да хвърля семейството си в хаос и публично унижение.
Ако мълчах, щях да позволя на една престъпничка да се настани в сърцето на семейството ми, да манипулира брат ми и да източва парите на баща ми, докато един ден не реши, че е взела достатъчно и не изчезне, оставяйки след себе си руини.
Погледнах към майка си. Тя седеше на масата и аплодираше сдържано. В очите ѝ имаше умора. Сякаш знаеше, че нещо не е наред, но нямаше сили да се бори. Тя винаги беше избирала по-лесния път, пътя на мира, дори и той да е изграден върху лъжи.
Тогава взех решение. Нямаше да го направя публично. Нямаше да предизвикам скандал пред всички тези чужди хора. Но нямаше и да мълча.
Щях да го направя по моя начин. По правилата, които учех всеки ден в университета. По правилата на закона.
Глава 4: Първият ход
След сватбата животът привидно се върна към нормалното си русло. Петър и Михаела заминаха на меден месец на Малдивите, а социалните мрежи бяха залети от снимки на тюркоазени води, бели пясъци и фалшиво щастие. Баща ми се върна към своите строителни обекти, а майка ми – към тихата си роля на пазителка на семейното огнище. Никой не ми се обади. Никой не попита защо си тръгнах от сватбата толкова рано, без да се сбогувам. Сякаш моето мълчаливо присъствие беше изпълнило целта си – да легитимира събитието – и сега можех отново да бъда забравена.
Но аз не бях същата. Ледената буца в гърдите ми се беше превърнала в огън. Прекарах следващите няколко седмици в трескава дейност. Записът от телефона беше най-ценният ми актив, но знаех, че е недостатъчен. Думите на Иво за „инцидента“ с предишния годеник на Михаела не ми даваха мира.
Започнах да копая по-дълбоко. Използвах правните бази данни, до които имах достъп като студент, и прекарвах нощи в търсене на информация. Името на предишния ѝ годеник беше трудно за откриване. Михаела беше изтрила всяка дигитална следа от връзката им. Но накрая, в един стар новинарски сайт, намерих кратка статия. „Трагичен инцидент в открито море. Млад бизнесмен падна зад борда на яхтата си по време на нощен риболов. Тялото му така и не беше открито.“ В статията се споменаваше, че с него е била годеницата му, която е подала сигнала. Името ѝ беше там – Михаела. Разследването беше приключило със заключение „смърт по непредпазливост“. Нямаше повдигнати обвинения.
Свързах се с Лилия.
„Лина, трябва ми услуга. Огромна услуга“, казах ѝ по телефона, като се стараех гласът ми да звучи възможно най-спокойно.
„Казвай, Ани. Знаеш, че за теб всичко.“
„Трябва ми информация за адвокатска кантора. Не голяма и известна. Трябва ми някой, който е гладен за успех, умен и не се страхува да поема рискове. Някой, който може да работи дискретно.“
Лилия се замисли за момент.
„Има един. Казва се Мартин. По-голям е от нас с няколко години. Беше най-добрият в курса си. Отвори собствена кантора миналата година. Занимава се предимно с граждански дела, но е като хрътка. Ако има нещо, ще го намери.“
Взех координатите на Мартин. Срещата ни беше в малкия му офис, разположен на тиха уличка. Той беше млад мъж с проницателни очи и вид на човек, който прекарва повече време в четене на документи, отколкото в спане.
Разказах му всичко. От годежното парти до разговора, който чух на сватбата. Пуснах му записа. Докато го слушаше, лицето му остана безизразно, но видях как пръстите му леко потропват по бюрото. Когато свърши, той дълго мълча.
„Това е сериозно, Анна“, каза накрая. „Много сериозно. Имаш запис на изнудване и потенциално признание за съучастие в прикриването на смърт. Но този запис, направен без съгласието им, е негоден като пряко доказателство в съда. Можем да го използваме обаче като отправна точка за разследване.“
„Какво можем да направим?“, попитах аз.
„Първо, трябва да разберем кой е Иво. Истинското му име, с какво се занимава, какви са лостовете му за влияние. Второ, трябва да намерим доказателствата, за които говори. Тези, които пази „на сигурно място“. Това е ключът. И трето, трябва да действаме много, много внимателно. Баща ти е влиятелна фигура. Михаела очевидно е безскрупулна. Те имат пари и връзки. Ние имаме само истината, а тя понякога не е достатъчна.“
Упълномощих Мартин да действа от мое име. Първата му задача беше да наеме частен детектив, който да проучи Иво. Разходите бяха големи, но аз бях готова на всичко. Изтеглих част от спестяванията си, предназначени за първоначалната вноска за жилището, което се надявах един ден да имам. Ипотеката за бъдещето ми беше заложена в името на разкриването на миналото.
Междувременно, в моето семейство се разиграваше друга драма. Петър се обади един ден, за първи път от месеци. Звучеше притеснен.
„Ани, трябва да говоря с теб. С татко нещата не са добре.“
„Какво има?“, попитах, а сърцето ми подскочи.
„Бизнесът. Имаме сериозни финансови проблеми. Един голям проект се провали, а баща разчиташе на него. Взел е огромен заем от банка, за да покрие разходите, но нещата се влошават. Цялото ни бъдеще е заложено на карта.“
„Михаела не помага ли? Нейното семейство не беше ли много влиятелно?“, попитах аз, знаейки отговора.
Петър въздъхна тежко.
„Това е другата част. Оказа се, че нещата са малко преувеличени. Баща ѝ има някакъв дребен бизнес, но нищо сериозно. Връзките, за които говореше Михаела, се оказаха просто познанства. Татко е бесен. Чувства се измамен.“
Значи къщата от карти започваше да се клати. Баща ми, бизнесменът, който ценеше сделките повече от всичко, беше сключил лоша сделка. Иронията беше жестока.
„Освен това“, продължи Петър, „Михаела харчи безконтролно. Нови коли, скъпи дрехи, ремонти в апартамента, който купихме с такъв голям кредит… Не мога да я спра. Всеки път, когато повдигна въпроса, тя започва да плаче и ме обвинява, че не я обичам достатъчно.“
Брат ми. Моят умен, силен брат, беше превърнат в марионетка.
„Петре, трябва да бъдеш много внимателен. Моля те, не подписвай никакви документи, които ти дава тя или нейни познати. Особено ако са свързани с фирмата или с имоти.“
„Защо ми го казваш това? Какво знаеш?“, в гласа му се прокрадна подозрение.
Не можех да му кажа. Все още не. Не и докато нямах неоспорими доказателства. Той нямаше да ми повярва. Щеше да избере нея.
„Просто те моля като сестра. Бъди внимателен.“
Дни по-късно Мартин ми се обади.
„Намерихме го, Ани. Иво. Истинското му име е Ивайло. И той не е никакъв адвокат. Той е бивш полицай, уволнен за корупция преди няколко години. Оттогава се занимава с… да го наречем „консултантски услуги“. Изнудване, събиране на дългове, промишлен шпионаж. Човекът е професионалист. Детективът е проследил движението му. И знаеш ли къде държи най-ценните си вещи? В банков сейф. На името на майка му.“
„И какво от това? Не можем да отворим сейфа“, казах обезкуражено.
„Не, не можем. Но има и друго. Детективът е успял да се сдобие с информация, че Ивайло има сериозни дългове от хазарт. Големи дългове към много опасни хора. Той е притиснат до стената. Затова е толкова настоятелен с Михаела. Парите му трябват спешно.“
В главата ми се роди идея. Рискована, опасна, може би дори безразсъдна.
„Мартине“, казах бавно, „ако един хищник е ранен и гладен, той става непредпазлив. Може би е време да му подхвърлим примамка.“
Глава 5: Примамката
Планът беше прост в своята същност, но изключително опасен в изпълнението си. Трябваше да накараме Ивайло да повярва, че Михаела се готви да го измами и да избяга с парите. Трябваше да го направим достатъчно отчаян, за да направи грешка – да извади доказателствата от банковия сейф, за да ги използва срещу нея.
С помощта на Мартин и детектива сглобихме пъзела. Създадохме фалшива самоличност – анонимен имейл, изпратен от прокси сървър. В него имаше само няколко изречения, но те бяха като отрова, дестилирана капка по капка.
„Тя те лъже. Готви се да изчезне. Парите от стареца вече са прехвърлени в офшорна сметка. Ти няма да видиш и стотинка. Провери полетите за Цюрих следващата седмица на нейно име.“
Разбира се, нямаше никакъв полет и никаква сметка. Но семената на съмнението бяха посети. За да подсилим ефекта, детективът, представяйки се за куриер, достави в офиса на Ивайло празен плик, адресиран до него. Вътре имаше само едно разпечатано копие на банково извлечение от швейцарска банка. Беше фалшификат, но изглеждаше напълно автентично. Създаден от специалист, на когото Мартин плати солена сума от моя бюджет. Извлечението показваше превод на значителна сума на името на Михаела.
Започна чакането. Всеки ден беше мъчение. Проверявах телефона си на всеки пет минути. Детективът наблюдаваше банката, в която Ивайло държеше сейфа.
Минаха три дни. Нищо. Започнах да мисля, че сме се провалили, че той не се е хванал на въдицата.
На четвъртия ден следобед Мартин се обади.
„Хвана се. Преди час е посетил клона. Излязъл е с малко метално куфарче. Детективът го следи. Отива към апартамента си.“
„Какво правим сега?“, попитах, а адреналинът пулсираше в ушите ми.
„Сега идва твоята роля. Готова ли си?“
Бях се подготвила за този момент. Знаех какво трябва да направя, но това не правеше страха по-малък.
Обадих се на Петър.
„Петре, трябва да се видим. Веднага. Има нещо, което трябва да знаеш за Михаела. Нещо, което ще промени всичко.“
„Ани, пак ли започваш? Нямам време за твоите конспиративни теории…“
„Не е теория, Петре. Имам доказателства. Срещни ме в апартамента си след един час. И те моля, ела сам.“
Прекъснах връзката, преди да може да възрази. Знаех, че любопитството ще надделее.
Следващото ми обаждане беше до баща ми. Беше по-трудно. Той рядко отговаряше на обажданията ми. Този път обаче вдигна.
„Какво искаш, Анна?“, попита той с уморения си, делови тон.
„Татко, знам за проблемите във фирмата. Знам за заема. И знам, че Михаела не е тази, за която се представя. След един час бъди в апартамента на Петър. Става дума за бъдещето на семейството и на фирмата ти.“
„Какви ги говориш? Откъде знаеш за…“
„Просто ела. Моля те. За последен път те моля за нещо.“
В гласа ми трябва да е имало нещо, което го накара да се съгласи.
Последната част от плана беше най-рискованата. Мартин изпрати анонимен сигнал на спешния телефон на полицията. Сигнал за семеен скандал с викове и заплахи на адреса на Ивайло. Трябваше да отвлечем вниманието му точно в момента, в който аз щях да бъда с брат ми и баща ми.
Пристигнах в луксозния апартамент, който брат ми беше купил с кредит, който щеше да изплаща тридесет години. Петър вече беше там, крачеше нервно из огромната всекидневна.
„Добре, тук съм. Какво е толкова важно?“, попита той рязко.
„Първо ще изчакаме татко“, отвърнах спокойно и седнах на дивана, който струваше повече от колата ми.
Баща ми пристигна десет минути по-късно. Изглеждаше състарен и изтощен. Погледна ме с недоверие.
„Дано не си ме накарала да си губя времето, Анна.“
„Няма, татко.“
Извадих телефона си. Бях се свързала с Мартин чрез слушалка, скрита в ухото ми.
„Готови сме. Задействай го“, прошепнах аз.
Набрах номера на Михаела. Сложих телефона на високоговорител на масата.
„Михаела, аз съм Анна.“
„Какво искаш?“, гласът ѝ беше леден.
„Искам да ти предложа сделка. Знам всичко. Знам за Ивайло, знам за плана ви да източите парите на баща ми. Знам и за предишния ти годеник.“
Последва мъртва тишина. Петър ме гледаше с отворена уста. Лицето на баща ми пребледня.
„Не знам за какво говориш. Ти си луда“, изсъска Михаела.
„О, така ли? Ами Ивайло? Той май не мисли така. В момента той е доста притеснен. Мисли си, че се готвиш да го предадеш. И знаеш ли какво правят притеснените хора, които разполагат с компромати? Стават много разговорливи.“
Точно в този момент на вратата на Ивайло се позвъни. Полицаите. Мартин ми съобщи през слушалката.
„Какво си направила?“, изкрещя Михаела в телефона.
„Аз? Нищо. Просто дадох малък тласък на нещата. Сега имаш избор. Или казваш на брат ми и баща ми цялата истина, тук и сега, и подписваш всички необходими документи, за да се разведеш с Петър, като се отказваш от всякакви имуществени претенции, или ще се погрижа куфарчето, което Ивайло държи в момента, да стигне до прокуратурата. А вътре, доколкото знам, има много интересни неща. Неща, които могат да превърнат едно разследване за „смърт по непредпазливост“ в разследване за убийство.“
В стаята можеше да се чуе как пада игла. Петър се беше свлякъл на един стол, лицето му беше с цвят на пепел. Баща ми стоеше прав, вцепенен, гледайки ме сякаш ме вижда за първи път. Той, големият бизнесмен, стратегът, беше надигран от дъщеря си, която винаги беше смятал за наивна идеалистка.
„Идвам“, процеди Михаела през зъби и затвори.
Глава 6: Развръзката
Чакането беше агония. Тишината в стаята беше плътна, наситена с неизказани въпроси и рухнали илюзии. Петър гледаше в една точка, сякаш целият му свят се беше сгромолясал. Баща ми беше седнал тежко на дивана срещу мен. Той не ме гледаше с гняв, а с някакво странно, плашещо празно изражение. Сякаш пресмяташе щетите – не само финансовите, но и репутационните.
„Как?“, прошепна накрая той, обръщайки се към мен. „Как разбра всичко това?“
„Слушах, татко. Нещо, което вие всички спряхте да правите много отдавна. Слушах тишината, когато не ме поканихте на годежа. Слушах лъжите, които изрекохте. И започнах да търся причината за тях.“
Михаела пристигна след двадесет минути. Беше сама. Когато влезе, вече не носеше маската на нежна и любяща съпруга. Очите ѝ мятаха мълнии. Погледна първо мен, после Петър и накрая баща ми.
„Значи това е. Семейно събиране“, каза тя с леден сарказъм. „Малката гадна сестричка е решила да си отмъсти, задето не е била център на внимание.“
„Стига, Михаела“, обади се Петър. Гласът му беше слаб, но в него имаше нова твърдост. „Вярно ли е? Всичко, което Анна каза?“
Михаела се изсмя. Смехът ѝ беше остър и неприятен.
„Вярно ли е? Разбира се, че е вярно, глупако! Мислеше ли, че съм се влюбила в теб? В скучния, предсказуем син на татко? Влюбих се в парите ви, в статуса ви, във възможността да избягам от живота, който имах. А ти беше толкова лесен. Толкова отчаян за любов и одобрение, че беше готов да повярваш на всичко.“
Всяка дума беше като удар с камшик. Видях как Петър се свива, сякаш го удрят физически.
„А ти“, обърна се тя към баща ми, „ти не си по-добър. Купи си ме за сина си, защото си мислеше, ‘че семейството ми ще отвори врати за бизнеса ти. Сключи сделка. Е, сделката се оказа лоша. Случва се и на най-добрите, нали?“
Баща ми не каза нищо. Само я гледаше с презрение.
„А сега какво?“, попита Михаела, обръщайки се отново към мен. „Какво искаш, Анна? Да ме вкараш в затвора? Давай! Но помисли какво ще стане. Скандалът ще съсипе всичко, което баща ти е градил. Името ви ще бъде опетнено завинаги. Фирмата ще фалира. Петър ще остане с един огромен дълг за този апартамент и разбит живот. Това ли искаш?“
Тя беше права. Това беше козът ѝ. Публичното унижение.
„Не“, казах аз спокойно. „Не искам това. Искам нещо друго. Искам да изчезнеш. Още утре ще подпишеш документите за развод по взаимно съгласие, подготвени от моя адвокат. В тях ще се откажеш от всякакви претенции към семейното имущество. Ще върнеш всички скъпи подаръци, които си получила. Ще напуснеш този апартамент и този град. И никога повече няма да се свързваш с никого от нас.“
„А какво получавам аз в замяна?“, попита тя.
„Получаваш мълчанието ми. Информацията за предишния ти годеник няма да стигне до полицията. Що се отнася до Ивайло… ще трябва да се справиш сама с него. Но без парите на моето семейство, предполагам, че ще ти е доста по-трудно.“
Михаела ме гледаше дълго и внимателно. Преценяваше ме. Накрая, тя кимна бавно.
„Добре. Съгласна съм.“
На следващия ден всичко се случи според уговорката. Мартин беше подготвил документите. Михаела ги подписа без възражения. Адвокатът на баща ми присъстваше, за да се увери, че всичко е законово изрядно. До вечерта тя беше събрала багажа си и беше изчезнала.
Апартаментът, който доскоро беше символ на щастие, сега изглеждаше празен и студен. Петър седеше на дивана, заобиколен от тишина. Загубата му беше огромна, не само на жена, но и на илюзии.
В седмиците след това семейството ни заприлича на къща след земетресение. Всички бяхме живи, но основите бяха разклатени и навсякъде имаше пукнатини. Баща ми успя да спаси бизнеса си. С помощта на юристи и финансови консултанти предоговори заема и намери нови инвеститори. Но той вече не беше същият самоуверен патриарх. В него се беше появила уязвимост, която никога преди не бях виждала.
Една вечер, месец по-късно, той ми се обади.
„Анна, в града ли си?“
„Да, при Лилия съм за уикенда.“
„Можем ли да се видим? Искам да поговорим.“
Срещнахме се в едно малко кафене. За първи път от години бяхме само двамата.
Той мълча дълго, гледайки в чашата си с кафе.
„Трябваше да те слушам“, каза накрая. „Бях сляп. Бях толкова обсебен от бизнеса, от успеха, от това Петър да поеме всичко, че не видях какво се случва пред очите ми. И пренебрегнах теб. Съжалявам.“
Думата „съжалявам“ от неговите устни беше нещо толкова неочаквано, че за момент не знаех как да реагирам.
„Ти спаси не само Петър, ти спаси всички ни. Дори и да не го осъзнаваме напълно. Ти беше по-силна и по-мъдра от всички нас.“
Това не беше опрощение. Беше нещо повече. Беше признание.
Връзката ми с Петър се възстановяваше бавно, парче по парче. Болката от предателството му щеше да остане, но под нея все още беше братската обич, която ни свързваше. Той започна да се променя. Стана по-малко арогантен, по-вглъбен. Започна да вижда света не само през призмата на парите и успеха.
Аз завърших право с отличие. Отказах предложението на баща ми да започна работа като юрисконсулт в неговата фирма. Приех работа в малка неправителствена организация, която се занимаваше със защита на хора, станали жертва на измами и домашно насилие. Заплатата беше скромна, но работата ми даваше смисъл.
Понякога, късно вечер, когато останех сама в малкия си апартамент, купен с ипотечен кредит, се сещах за деня на сватбата. Застанала в дъното на църквата, чувствайки се сама и отхвърлена. Не знаех тогава, че понякога най-голямата сила се ражда не от принадлежността, а от способността да застанеш сам срещу всички в името на истината. И че понякога, за да събереш семейството си отново, първо трябва да го разбиеш на парчета.