Александър усещаше как търпението му се стича на тънки, лепкави капки по гръбнака. Беше третата седмица от безкрайното му търсене на апартамент и всеки нов оглед се превръщаше в малък личен ад. Проблемът не беше в имотите, нито в брокерката Диана, която с героично спокойствие понасяше особения му спътник. Проблемът седеше в транспортната чанта на рамото му, откъдето се процеждаше тихо, обидено ръмжене.
Миа. Неговата котка. Сива, пухкава топка от чиста аристократична злост, която презираше промяната повече от ветеринарния кабинет. За Александър беше немислимо да избере дом, без нейното мълчаливо, но категорично одобрение. Той вярваше в инстинктите ѝ повече, отколкото в собствената си преценка.
– Този е с южно изложение, Сашо – отбеляза Диана с изкуствен ентусиазъм, докато отключваше поредната врата. – Много е слънчев, точно както искаше.
В момента, в който вратата се отвори, ръмженето в чантата премина в открито съскане. Александър въздъхна и отвори ципа. Миа изскочи като сива светкавица, огледа празния хол с присвити зеници, изсъска проклимация към белите стени и се шмугна обратно в единственото сигурно място – чантата.
– Явно не – каза сухо Александър.
– Но тя дори не го огледа! – Диана беше на ръба на отчаянието. – Какво не му хареса? Паркетът ли? Дограмата?
– Атмосферата. Енергията. Кой знае? – сви рамене Александър. – Тя усеща неща, които ние не можем.
Бяха обиколили над двадесет апартамента. Луксозни мезонети, в които Миа се криеше под въображаеми дивани. Уютни гарсониери, от които се опитваше да избяга през затворените прозорци. Апартаменти с огромни тераси, които тя напълно игнорираше, забила нос в ъгъла на чантата си. Диана вече започваше да гледа на котката като на зъл гений, изпратен да провали кариерата ѝ.
– Остана само още един за днес – каза тя с последна капка надежда. – Малко е… по-стар. Не е в най-престижната част на сградата. Има нужда от освежаване. Но пък наемът е изненадващо добър.
Александър беше готов на всичко. Дори на компромис. Ипотечният кредит за този апартамент, който тепърва щеше да купува, изискваше стабилни доходи, а той тъкмо стартираше малък консултантски бизнес и всеки лев беше от значение. Живеенето под наем беше временна стъпка, докато стъпи на краката си, но тази стъпка се оказваше по-трудна от маратон в пясък.
Последният апартамент беше на последния етаж, в края на дълъг, леко сумрачен коридор. Вратата беше от старо, масивно дърво. Диана я отключи с усилие и леко скърцане. Вътре въздухът беше застоял, но не и неприятен. Миришеше на стари книги, прах и нещо друго, неопределимо, като избледнял спомен.
Александър се приготви за обичайната драма. Отвори чантата. Но този път се случи нещо различно. Миа не изскочи. Тя бавно подаде глава, огледа се с големите си зелени очи, подуши въздуха и пристъпи навън. Несигурно, крачка по крачка. Вместо да се скрие, тя тръгна из хола с вирната опашка. Отиде до големия прозорец, който гледаше към вътрешен двор, и седна, загледана навън. След минута се чу тих, равномерен звук.
Тя мъркаше.
Александър и Диана се спогледаха в пълно изумление.
– Тя… тя мърка – прошепна Диана, сякаш се страхуваше да не наруши магията.
– Знам.
Миа се протегна лениво, отиде до един ъгъл на стаята, където няколко паркетни дъски изглеждаха леко повдигнати, подуши ги с интерес, след което се сви на кълбо в средата на стаята и заспа. Просто така. Заспа.
Александър огледа мястото. Беше занемарено. Стените бяха с избледнели тапети, кухнята беше от миналия век, а банята плачеше за ремонт. Но имаше някакво странно спокойствие тук. Необяснимо усещане за… дом.
– Взимам го – каза той без да се замисля.
Диана го погледна невярващо.
– Но… не искаш ли да помислиш? Да огледаш по-добре? Има течове на тавана.
– Котката го хареса – отсече Александър. – Това ми е достатъчно.
И така, благодарение на необяснимия котешки инстинкт, Александър се нанесе в стария апартамент на последния етаж. Първите месеци бяха посветени на чистене, боядисване и безкрайни разходки до магазини за строителни материали. Миа го следваше навсякъде, видимо доволна, сякаш винаги е живяла тук. Тя никога повече не изсъска, не се скри и не показа и следа от стрес. Спеше спокойно, мъркаше гръмогласно и често лягаше точно върху онзи участък с леко повдигнатите дъски на паркета.
Александър започна да гради новия си живот. Бизнесът му потръгна бавно, но сигурно. Срещна нови хора. Един ден, докато изхвърляше боклука, се сблъска с момиче, което живееше на долния етаж. Казваше се Анелия. Имаше усмивка, която можеше да освети и най-мрачния коридор, и очи, пълни с любопитство. Заговориха се. После пиха кафе. После вечеряха. Връзката им се разви естествено, леко, като дишането.
Тя често се шегуваше с неговата привързаност към котката и историята за избора на апартамент.
– Значи трябва да благодаря на Миа, че си ми съсед? – смееше се тя.
– Абсолютно. Тя има безупречен вкус за имоти и, очевидно, за съседи.
Животът беше добър. Спокоен. Предвидим.
Докато не измина точно една година.
Глава 2: Дъските, които прошепнаха
Годишнината от нанасянето дойде и отмина почти незабелязано. Бизнесът на Александър вече беше стабилен. Беше наел малък офис и дори имаше един служител. Връзката му с Анелия беше станала сериозна. Тя почти се беше пренесла при него, носейки със себе си саксии с цветя, смях и усещане за пълнота, което той не беше изпитвал досега. Дори Миа, обикновено резервирана към непознати, я беше приела с неохотно мъркане и от време на време ѝ позволяваше да я гали.
Една съботна сутрин Александър реши, че е крайно време да се справи с дребния, но постоянен дразнител в хола – повдигнатите дъски на паркета. Все някой се спъваше в тях.
– Днес е денят – обяви той на закуска. – Ще закова тази проклета издатина.
– Най-накрая! – изръкопляска Анелия. – Мислех си, че я пазиш като някаква модерна арт инсталация на тема „Препъни се и падни“.
Александър взе чук и няколко пирона от кутията с инструменти. Миа, която дремеше на перваза на прозореца, веднага наостри уши. Щом той се приближи до проблемния участък, тя скочи на пода и застана до него, наблюдавайки с неприкрит интерес.
– И ти ли ще помагаш, инспекторке? – засмя се той.
Той се опита да набие една от дъските обратно на мястото ѝ, но тя не поддаде. Сякаш нещо отдолу я подпираше. Раздразнен, той взе една щанга и реши да я повдигне, за да види какъв е проблемът. Дървото изскърца протестиращо. С малко повече усилие, една от дъските се отдели.
Под нея нямаше бетонна плоча. Имаше празно пространство. Кухина.
Александър се намръщи. Пъхна ръка в отвора. Пръстите му докоснаха нещо студено и твърдо. Метал. С любопитство, което надделя над всякаква логика, той разшири отвора, като махна още две дъски.
Отдолу лежеше малка, метална кутия, покрита с дебел слой прах. Не беше голяма, може би колкото кутия за обувки, но изглеждаше тежка. Беше заключена с малък, ръждясал катинар.
– Ани, ела да видиш това! – извика той.
Анелия дойде от кухнята, бършейки ръцете си в кърпа. Очите ѝ се разшириха.
– Какво е това?
– Нямам представа. Беше под паркета.
Миа обикаляше около кутията, душеше я и тихо мъркаше, сякаш поздравяваше стар приятел. Сега поведението ѝ отпреди година придоби зловещ смисъл. Тя не просто е харесала апартамента. Тя е усетила това. Нещото, скрито под пода.
– Трябва да я отворим – каза Александър, а сърцето му биеше ускорено. Въображението му вече рисуваше картини на скрити съкровища, пачки стари пари, златни бижута.
– Може би трябва да се обадим на собственика? Или на полицията? – предложи колебливо Анелия. – Може да е нещо… незаконно.
– Собственикът е инвестиционен фонд, който притежава половината сграда. Едва ли знаят за това. А полицията? За какво? За стара кутия? Хайде де!
Той отиде до инструментите и се върна с ножовка. След няколкоминутно рязане, ръждясалият катинар се предаде и падна на пода с металическо изтракване. С треперещи ръце Александър повдигна капака.
Вътре нямаше нито пари, нито злато. Имаше няколко стари, пожълтели папки, дебел кожен бележник, който приличаше на дневник, и една-единствена черно-бяла снимка. На нея беше заснет мъж на средна възраст с добри очи и лека усмивка, прегърнал малко момиченце с панделка в косата.
Александър извади дневника. Кожата беше износена, а страниците – плътно изписани с калиграфски, но леко разкривен почерк. На първата страница имаше само едно име и дата: Ивайло, 1998 г.
Разочарованието беше кратко, бързо заменено от вълна от любопитство. Кой беше Ивайло? Каква беше неговата история? И защо е скрил тези неща под паркета в апартамент, който сега беше на Александър?
Той седна на пода, облегна се на стената и отвори дневника на произволна страница. Анелия седна до него, а Миа се сви в скута му, сякаш и тя искаше да чуе историята.
Думите на Ивайло скочиха от страницата – думи, пълни с болка, гняв и отчаяние.
„Той ми отне всичко. Мартин. Моят най-добър приятел, моят съдружник. Човекът, на когото вярвах повече от брат. Открадна работата на живота ми, патентите, бъдещето на дъщеря ми. Остави ме без нищо, само с обвинения и позор. Но той не знае всичко. Не знае за това скривалище. Не знае, че оригиналите са тук. Един ден истината ще излезе наяве. Един ден някой ще намери това. Заради Мая. Всичко е заради моята малка Мая.“
Александър вдигна глава и погледна Анелия. Лицето ѝ беше пребледняло.
– Какво е това? – прошепна тя.
– Мисля… – каза бавно Александър, усещайки как спокойният му живот се пропуква и разпада пред очите му. – Мисля, че току-що намерихме нечия тайна. И тя е много, много голяма.
Глава 3: Глас от миналото
Следващите няколко дни преминаха в трескаво четене. Александър и Анелия се редуваха да разшифроват избледнелия почерк на Ивайло, потапяйки се все по-дълбоко в трагедията на един непознат. Апартаментът вече не беше просто тяхното уютно гнездо; той се беше превърнал в мавзолей на разбити надежди, а стените му сякаш отекваха от нечутите викове на своя предишен обитател.
Дневникът разказваше историята на брилянтен инженер, Ивайло, и неговия харизматичен и амбициозен съдружник, Мартин. Двамата били създали малка технологична компания, базирана на революционно изобретение на Ивайло – сплав с уникални свойства, която можела да промени изцяло няколко индустрии. Ивайло бил мозъкът, геният в лабораторията. Мартин бил лицето на компанията – чаровният бизнесмен, който намирал инвеститори и сключвал сделки.
Години наред те работили рамо до рамо. Бизнесът им процъфтявал. Ивайло се доверявал сляпо на Мартин, подписвал документи, без да ги чете, воден от приятелството и общата им мечта. Той бил зает да усъвършенства формулата и да се грижи за малката си дъщеря Мая, след като съпругата му починала.
А после дошъл ударът.
„Той ме извика в офиса един ден. Беше подготвил всичко. Обвини ме в корпоративен шпионаж, в опит да продам формулата на конкуренти. Имаше фалшиви имейли, подправени документи. Използвал е моето доверие, за да подготви капана. Адвокатите му бяха акули. Предложи ми сделка – да се оттегля тихо, да му прехвърля всичките си дялове и патенти срещу обещанието да не повдига наказателно дело. Каза, че го прави, за да не отида в затвора, за да не оставя Мая сама. Изнуди ме, използвайки най-големия ми страх. И аз се съгласих. Какво друго можех да направя? Бях сам срещу неговата машина.“
Александър трябваше да спре да чете. Гърлото му се беше свило на топка. Историята беше толкова болезнена и несправедлива, че му се гадеше.
Освен дневника, в кутията имаше и папки. В тях бяха оригиналните чертежи, изчисленията на формулата и първоначалните документи за регистрация на патента – всичко на името на Ивайло. Имаше и копия от документите, с които той прехвърляше всичко на Мартин, но по тях имаше ръкописни бележки, които сочеха несъответствия и възможни фалшификации. Ивайло методично беше събирал доказателства за своята невинност, с надеждата един ден да може да ги използва.
– Този Мартин… – промълви Анелия, докато разглеждаше един от документите. – Това име ми звучи познато.
Тя отвори лаптопа си и написа името в търсачката. Резултатите се появиха моментално.
Мартин вече не беше просто бизнесмен. Той беше индустриален магнат. Неговата компания, „НоваТех“, беше гигант на пазара, с международни договори и огромно влияние. Лицето му гледаше от кориците на бизнес списания – по-възрастен, с прошарена коса, но със същата самоуверена, хищна усмивка. Той беше уважаван филантроп, крупен инвеститор, стълб на обществото.
Човек, изградил империята си върху руините на живота на своя най-добър приятел.
– Господи… – прошепна Александър. – Той е успял. Наистина е успял.
– Какво се е случило с Ивайло? – попита тихо Анелия. – Пише ли в дневника?
Последните страници бяха трудни за четене. Почеркът ставаше все по-разкривен, думите – отчаяни. След предателството Ивайло изпаднал в тежка депресия. Опитал се да си намери работа, но репутацията му била съсипана. Слуховете, пуснати от Мартин, го следвали навсякъде. Загубил всичко – дома си, спестяванията си. Този апартамент бил последното му убежище.
„Мая не заслужава това. Трябва да я защитя. Ще я изпратя при леля ѝ, далеч оттук. Далеч от мен и моя провал. Така ще е по-добре за нея. Ще ѝ кажа, че заминавам за малко. Когато се върна, всичко ще е наред. Лъжа. Всичко е лъжа. Вече нямам сили. Тази кутия е последната ми надежда. Може би един ден… някой…“
Това беше последният запис. Датиран отпреди петнадесет години.
В апартамента се възцари тежка тишина, нарушавана само от равномерното мъркане на Миа. Александър имаше чувството, че е натрапник в чужда трагедия. Тази кутия не беше просто сбор от стари документи. Тя беше завещание. Вик за справедливост, който беше ехтял под краката му цяла година.
– Какво ще правим? – попита Анелия, а гласът ѝ трепереше.
Александър погледна към кутията, после към снимката на Ивайло и малката Мая. Момиченцето от снимката сега трябваше да е жена на неговата възраст. Какво се беше случило с нея? Дали знаеше истината?
Той взе решение. Беше импулсивно, може би глупаво, но идваше от дълбините на душата му.
– Не можем просто да го заровим обратно. Не можем да се преструваме, че не сме го намерили. Този човек, Ивайло… той е оставил това с причина. Той е вярвал, че някой ще го намери.
– Но, Сашо, това е опасно! Този Мартин е… той е могъщ. Има пари, адвокати, връзки. Ние сме никой. Какво можем да направим?
– Още не знам – призна Александър. – Но знам, че трябва да опитаме. Дължим го на Ивайло. И най-вече – дължим го на Мая. Трябва да я намерим.
Той усещаше как адреналинът се надига в кръвта му. Страхът се бореше с чувството за дълг. Животът му вече никога нямаше да бъде спокоен и предвидим. С отварянето на тази кутия той беше отворил врата към миналото, а сенките, които се промъкваха през нея, бяха дълги и заплашителни.
Глава 4: Първата сянка
Решението да действат беше лесно. Изпълнението се оказа кошмар. Как се намира жена, за която знаеш само първото име – Мая – и имаш нейна детска снимка отпреди повече от двадесет години? Александър и Анелия прекараха часове в ровене из социалните мрежи и публични регистри, но без фамилно име това беше като да търсиш игла в купа сено.
Междувременно, животът трябваше да продължи. Александър ходеше в офиса си, опитвайки се да се концентрира върху проектите си, но мислите му постоянно се връщаха към дневника на Ивайло. Всеки път, когато се прибираше в апартамента, усещаше присъствието на миналото. Започна да забелязва дребни неща – лека драскотина на стената до вратата, сякаш от детско колело; износено място на перваза на прозореца, където някой е седял с часове, загледан навън.
Един следобед Анелия се прибра от работа видимо разтревожена.
– Нещо странно се случи днес – каза тя, докато си наливаше чаша вода. – В офиса дойде един мъж. Представи се като служител на фирмата, която управлява сградата.
– И? Правят някаква проверка ли?
– Не точно. Започна да задава въпроси за теб. Откога живееш тук, с какво се занимаваш, дали съм забелязала нещо необичайно. Каза, че е рутинна проверка на наемателите, но… усещането беше странно. Беше твърде настоятелен.
Ледени тръпки полазиха по гърба на Александър.
– Как изглеждаше този мъж?
– Висок, добре облечен. С белег до лявото око. Гледаше така, сякаш се опитва да запомни всяка подробност в стаята.
– Обади ли се на домоуправителя да попиташ?
– Да. Той каза, че не е изпращал никого. Няма никаква проверка.
Тишината в стаята стана оглушителна. Параноята започна да пуска корени в съзнанието на Александър. Дали беше просто съвпадение? Или някой знаеше? Но как? Никой освен тях двамата не знаеше за кутията.
Няколко дни по-късно се случи второто събитие. Александър се прибра късно вечерта. Още от коридора усети, че нещо не е наред. Вратата на апартамента беше леко открехната. Той беше сигурен, че я е заключил. Сърцето му заби лудо. Той бавно бутна вратата и влезе.
Всичко изглеждаше по местата си. Телевизорът, лаптопът, всичко ценно беше там. Но усещането за чуждо присъствие беше почти осезаемо. Той тръгна към хола. Миа не го посрещна на вратата както обикновено. Намери я свита под дивана, трепереща.
Тогава го видя. Мястото, където беше скрита кутията. Няколко от дъските на паркета бяха разместени. Не много, едва забележимо, но достатъчно, за да знае, че някой е бил тук. Някой, който е знаел къде да търси. Но кутията не беше там. След като я бяха намерили, Александър я беше преместил на сигурно място – в банков сейф, който нае още на следващия ден.
Натрапникът не беше намерил нищо. Но съобщението беше ясно: „Наблюдаваме те. Знаем.“
Страхът вече не беше просто чувство; той беше физическа реалност. Александър заключи вратата и сложи стол под дръжката. Прегърна Анелия, която беше пребледняла като платно.
– Това е заради Мартин. Няма друго обяснение – прошепна тя. – Но как е разбрал?
– Може би има хора, които следят този апартамент от години – предположи Александър, опитвайки се да мисли логично, въпреки паниката. – Може би е оставил някой да го наблюдава, в случай че Ивайло се върне или някой друг намери нещо.
– Трябва да спрем, Сашо. Това е твърде опасно. Ще ни наранят.
– Ако спрем сега, те ще спечелят. Ако се откажем, значи Ивайло е страдал напразно. Не. Сега съм по-решен от всякога.
Но той знаеше, че не могат да продължат сами. Нуждаеха се от помощ. От някой, който разбира от право, от някой, който може да им помогне да се ориентират в мътните води на корпоративните битки.
И тогава се сети за брата на Анелия – Петър.
Петър беше всичко, което Александър не беше – прагматичен, леко циничен и болезнено рационален. Студент по право в последната си година, той гледаше на света през призмата на членове, алинеи и съдебни прецеденти. Беше умен, амбициозен и вечно притиснат от студентския си заем, който изплащаше с работа на непълен работен ден в една кантора.
Александър и Анелия се срещнаха с него в малко кафене близо до университета. Разказаха му всичко – за котката, за апартамента, за кутията, дневника и посещението на мистериозния мъж.
Петър слушаше мълчаливо, отпивайки от кафето си. Лицето му не издаваше никаква емоция. Когато свършиха, той се облегна назад и ги изгледа.
– Значи, нека да обобщя. Вие, на базата на котешки инстинкт и дневник на починал човек, сте решили да се изправите срещу един от най-влиятелните бизнесмени в страната? И сега се чудите защо някой е влязъл с взлом в апартамента ви?
– Когато го кажеш така, звучи налудничаво – призна Александър.
– Защото е налудничаво! – отсече Петър. – Това не е филм. Това е реалният живот. Този Мартин ще ви смаже като буболечки. Ще съсипе бизнеса ти, ще изфабрикува обвинения срещу вас… Вие нямате никакъв шанс.
– Но ние имаме доказателствата! – настоя Анелия. – Оригиналните документи!
– Които са престояли скрити петнадесет години. Адвокатите му ще ги оспорят. Ще кажат, че са фалшификати, че вие се опитвате да го изнудвате. Ще ви съсипят в съда. А и делото ще струва цяло състояние. Можете ли да си го позволите?
Думите му бяха като студен душ. Той беше прав, разбира се. Във всяко едно отношение.
– Значи предлагаш просто да се откажем? Да върнем кутията в дупката и да забравим? – попита горчиво Александър.
Петър помълча за момент, гледайки през прозореца. В очите му се четеше вътрешна борба. От една страна беше прагматизмът, инстинктът за самосъхранение. От друга… имаше нещо друго. Искра на любопитство. Предизвикателството. Като бъдещ адвокат, той знаеше, че такива случаи се появяват веднъж в живота.
– Не – каза той най-накрая, изненадвайки и себе си. – Не казвам това. Казвам, че сте постъпили глупаво и наивно. Но… – той се наведе напред и понижи глас, – историята е дяволски интересна. И ако това, което казвате, е истина, това е чудовищна несправедливост.
Той взе една салфетка и написа нещо на нея.
– Това е името на преподавателка от университета. Десислава. Специализира в корпоративно право и интелектуална собственост. Работила е в голяма кантора, но е напуснала, защото е отказала да защитава някакъв мръсник. Сега преподава и поема само случаи, в които вярва. Тя е единственият човек, който може да ви помогне. Но бъдете подготвени. Тя е трудна. И ако се съгласи, това ще промени живота ви завинаги.
Александър взе салфетката. Малкото име, надраскано върху нея, беше лъч надежда в сгъстяващия се мрак. Те вече не бяха сами. Имаха съюзник. Макар и неохотен.
Глава 5: Желязната дама
Кабинетът на Десислава беше точно като нея – подреден, строг и без никакви излишни сантименталности. Стените бяха покрити с рафтове, отрупани с правна литература, а единствената украса беше рамкирана снимка на Темида, която изглеждаше по-скоро осъждаща, отколкото безпристрастна.
Самата Десислава беше жена на около петдесет, с коса, прибрана в стегнат кок, и очила, които сякаш пронизваха събеседника ѝ и анализираха всяка негова мисъл. Тя изслуша историята на Александър без да го прекъсва, с каменно лице. Петър седеше до него, видимо притеснен в присъствието на своята менторка.
Когато Александър приключи, Десислава свали очилата си и ги почисти бавно с кърпичка.
– Значи, млади момко – започна тя с равен глас, – вие намирате една кутия, решавате, че сте рицар на бял кон, и сега идвате при мен, за да убия дракона вместо вас. Правилно ли съм разбрала?
– Не точно… – заекна Александър. – Ние просто искаме справедливост за…
– Справедливостта е идеал, а не стока – прекъсна го тя. – Аз се занимавам с право. А правото изисква факти, доказателства и най-вече – ресурси. Вие имате ли представа срещу кого се изправяте? Адвокатският екип на Мартин струва повече на час, отколкото вие двамата изкарвате за година. Те ще ви разкъсат. Ще ровят в миналото ви, ще намерят всяка ваша грешка, всяко закъсняло плащане на данък, и ще го използват срещу вас. Готови ли сте за това?
Александър преглътна.
– А вие? Готова ли сте да оставите човек като него да се измъкне? – попита той дръзко.
Десислава повдигна вежда. В очите ѝ проблесна нещо като уважение.
– Покажете ми какво имате.
Александър извади от чантата си фотокопия на документите от кутията. Оригиналите бяха все още в банковия сейф. Десислава си сложи очилата и започна да ги разглежда. Минутите се нижеха в пълна тишина. Тя четеше внимателно всяка страница, всяка бележка, написана от Ивайло. Лицето ѝ оставаше безизразно.
След близо половин час тя вдигна глава.
– Вашият приятел Ивайло е бил методичен. Тези бележки са добри. Показват умисъл. Но не са достатъчни. Ще ни трябва още. Трябва да намерим дъщеря му, Мая. Нейното свидетелство е ключово. Трябва да намерим и други хора, работили в компанията по онова време. Някой трябва да е знаел какво се случва.
– Значи… ще поемете случая? – попита с надежда Петър.
– Не съм казала това – отвърна Десислава. – Казах какво е необходимо. Това ще бъде дълга, мръсна и скъпа война. Аз не работя безплатно. Кантората ми има разходи.
– Нямаме много пари – призна Александър.
– Знам. Но може да има и друг начин. Ако спечелим делото, Мая ще получи огромно обезщетение. Аз ще взема процент от него. Но ако загубим, губим всички. Аз губя времето и репутацията си, а вие… вие губите всичко останало. Съгласни?
Александър погледна към Петър, който кимна едва забележимо.
– Съгласни.
– Добре тогава. От този момент нататък, вие не правите нищо без мое знание. Не говорите с никого за това. Сменяте си паролите, проверявате апартамента си за бръмбари. Спрете да се държите като аматьори. Войната започна. Първата ни задача: да намерим Мая. Петър, ти се заемаш с това. Използвай базите данни на университета, архивите. Искам да знам всичко за нея. Александър, ти се връщаш към живота си и се правиш на глупак. Нека си мислят, че са те уплашили. Нека те подценят. Това е най-силното ни оръжие в момента.
Когато излязоха от кабинета ѝ, Александър се чувстваше едновременно уплашен и въодушевен. Десислава беше плашеща, но вдъхваше увереност. Тя беше генералът, от когото се нуждаеха.
Междувременно, животът на Анелия също се усложняваше. Напрежението от тайната, страхът от неизвестното и обсебеността на Александър по случая започнаха да се отразяват на връзката им. Тя го подкрепяше, но част от нея копнееше за простия, спокоен живот, който имаха преди.
Една вечер, докато преглеждаше старите документи за пореден път, тя се натъкна на списък със служители на първоначалната компания на Ивайло и Мартин. Повечето имена не ѝ говореха нищо. Но едно я накара да замръзне. Беше името на майка ѝ.
Тя беше работила там. Като млада счетоводителка, за кратко, точно по времето на скандала и оттеглянето на Ивайло. Анелия никога не беше чувала за това. Майка ѝ никога не го беше споменавала.
Изведнъж, парченца от пъзела започнаха да се наместват в главата ѝ по ужасяващ начин. Спомни си недомлъвки, загадъчни разговори от миналото, необяснимата неприязън на майка ѝ към всякакви бизнес новини.
Сърцето ѝ се сви. Дали беше възможно майка ѝ да знае нещо? Дали е била свидетел на случилото се? Или, не дай си Боже, да е била замесена?
Тя погледна към Александър, който разговаряше разпалено по телефона с Петър за някаква нова следа. Как можеше да му каже? Как можеше да признае, че нейното собствено семейство може би е свързано с мрачната тайна, която се опитваха да разкрият?
Нова, още по-дълбока и лична пукнатина се отвори в основите на техния свят. Тайната вече не беше просто на Ивайло. Тя заплашваше да погълне и тяхното минало.
Глава 6: Нишките на миналото
Дните се превърнаха в седмици на трескава, почти тайна дейност. Петър се заравяше в архиви и онлайн регистри с упоритостта на хрътка. Десислава координираше всичко от кабинета си, анализирайки всяка нова информация и изграждайки стратегия. Александър се опитваше да поддържа фасадата на нормалност, но усещаше погледите на Мартин навсякъде – във всяка подозрителна кола, паркирана на улицата, във всеки непознат, който го поглеждаше твърде дълго в метрото.
Анелия носеше своя собствен товар. Тайната за майка ѝ тежеше на съвестта ѝ като воденичен камък. Тя се опитваше да подхване темата няколко пъти, но думите засядаха в гърлото ѝ. Как да попита майка си: „Ти беше ли част от унищожаването на един добър човек преди петнадесет години?“
Най-накрая пробивът дойде от Петър. След дни на безсънни нощи, той успя да открие следа. Мая не беше заминала далеч. След като леля ѝ починала, тя се върнала в града, но под друго име. Била е омъжена за кратко и беше запазила фамилията на бившия си съпруг. Работеше като учителка по музика в малка частна школа в покрайнините на града. Живееше скромен, почти невидим живот.
– Трябва да отидем при нея – каза Александър веднага щом научи новината.
– Чакайте! – спря ги Десислава по телефона. – Не можете просто да цъфнете на вратата ѝ и да ѝ стоварите всичко това. Тази жена вероятно е прекарала целия си живот, вярвайки в една лъжа. Шокът може да я срине. Трябва да подходим внимателно. Александър, ти ще отидеш. Сам.
– Аз? Защо аз?
– Защото ти живееш в стария ѝ дом. Ти си връзката с миналото ѝ. Намери начин да се срещнеш с нея, но не споменавай нищо за баща ѝ или за дневника. Просто се запознайте. Прецени я. Виж дали е готова да чуе истината.
Планът беше рискован, но логичен. Александър намери школата, в която Мая работеше. Под претекст, че търси уроци по китара за „племенника си“, той успя да си уговори среща с нея.
Когато я видя, сърцето му подскочи. Тя имаше същите добри, леко тъжни очи като баща си от снимката. Беше красива, но в нея имаше някаква крехкост, сякаш животът я беше огъвал, но не я беше счупил.
Разговорът беше неловък. Александър се оплиташе в лъжите си за въображаемия племенник. Мая беше любезна, но дистанцирана. Явно беше свикнала да пази хората на разстояние. Когато той се канеше да си тръгне, събрал кураж, той каза:
– Между другото, аз живея в един стар апартамент на улица „Спокойствие“.
При споменаването на името на улицата, Мая застина. В очите ѝ проблесна искра на разпознаване, на болка.
– Живяла съм там като дете – каза тя тихо. – На последния етаж.
– Аз живея точно там – отвърна Александър, опитвайки се гласът му да звучи небрежно. – В апартамента с големия прозорец към двора.
Лицето на Мая пребледня.
– Това е бил нашият апартамент.
Тишината между тях беше гъста от неизказани думи и спомени.
– Обичах този апартамент – прошепна тя, повече на себе си, отколкото на него. – След… след като татко почина, никога не се върнах. Не можех.
Това беше моментът. Александър знаеше, че трябва да рискува.
– Вашият баща не е починал тогава. Не и веднага. Той е живял в този апартамент още известно време. И е оставил нещо за вас.
Очите на Мая се напълниха със сълзи.
– Кой сте вие? – попита тя, а гласът ѝ трепереше.
– Казвам се Александър. И мисля, че трябва да поговорим.
Междувременно, Анелия най-накрая събра смелост да се изправи срещу майка си. Срещата се състоя в уютната кухня на родителите ѝ, сред мириса на печени сладки и десетилетия семеен живот.
– Мамо, трябва да те попитам нещо – започна Анелия, а сърцето ѝ биеше до пръсване. – Помниш ли, когато си работила в една компания, наречена „НоваТех“? В самото начало?
Майка ѝ изпусна чинията, която бършеше. Тя се счупи на пода с оглушителен трясък.
– Откъде знаеш за това? – попита жената, а лицето ѝ беше пепелявосиво.
– Името ти беше в един списък със служители.
Майката на Анелия седна тежко на стола. Ръцете ѝ трепереха.
– Обещах си никога повече да не говоря за това място. Беше грешка. Трябваше да си тръгна по-рано.
– Какво се случи, мамо? Моля те, кажи ми истината. Свързано е с един от собствениците, Ивайло, нали?
И тогава историята се изля от нея. Разказ за млад, наивен счетоводител, попаднал в мрежа от интриги. Тя е видяла как Мартин методично е подготвял капана за своя съдружник. Видяла е фалшивите фактури, пренасочването на средства. Опитала се е да предупреди Ивайло, но той не ѝ повярвал. Бил е твърде заслепен от приятелството си.
Когато всичко приключило, Мартин я извикал в кабинета си. Заплашил я е. Казал ѝ, че ако каже и една дума, ще се погрижи тя никога повече да не си намери работа. Ще я обвини в съучастничество. Тя била млада, уплашена, с малко дете – Анелия. И замълчала.
– Аз съм страхливка, Ани – проплака майка ѝ. – Цял живот живея с този срам. Той унищожи добър човек, а аз просто стоях и гледах.
– Не си страхливка, мамо. Била си уплашена. Но сега имаш шанс да поправиш това. Ще свидетелстваш ли?
Майката на Анелия вдигна насълзените си очи. В тях, за първи път от много години, се четеше не страх, а решителност.
– Да – каза тя твърдо. – Да, ще го направя.
Две нишки от миналото, доскоро скрити и забравени, най-накрая бяха извадени на светло. Свидетелството на Мая и признанието на майката на Анелия бяха оръжията, от които Десислава се нуждаеше. Машината на правосъдието, макар и бавно и със скърцане, започваше да се задвижва. Но Мартин все още не беше казал последната си дума. Той беше звяр, притиснат в ъгъла, а такива зверове са най-опасни.
Глава 7: Бурята се надига
Срещата с Мая беше повратна точка. Александър ѝ разказа всичко, показвайки ѝ копие от дневника на баща ѝ. Тя плака с часове – сълзи на скръб за баща си, сълзи на гняв към Мартин, сълзи на облекчение, че най-накрая знае истината. Лъжата, в която беше живяла – че баща ѝ я е изоставил и е починал опозорен – се срина, разкривайки една много по-болезнена, но и по-чиста реалност. Той не я беше изоставил. Той се беше опитал да я защити.
Мая, крехката учителка по музика, се оказа боец. Скръбта ѝ бързо се трансформира в желязна решимост. Тя беше готова да се бори за паметта на баща си.
Десислава беше във възторг. Вече имаха двама ключови свидетели – Мая, наследницата, и майката на Анелия, вътрешният човек. Адвокатският екип започна да подготвя официалния иск срещу Мартин и „НоваТех“. Искаха обезщетение за открадната интелектуална собственост, пропуснати ползи и морални щети. Сумата беше астрономическа.
Но щом първите официални документи бяха връчени на Мартин, ответният удар не закъсня. И беше брутален.
Мартин не играеше по правилата. Той не се интересуваше от съдебната зала; той искаше да унищожи противниците си, преди да стигнат дотам.
Първата атака беше насочена към Александър. Един ден данъчни инспектори нахлуха в малкия му офис. Започна пълна ревизия на фирмата му. Сметките му бяха замразени. Клиентите му започнаха да получават анонимни обаждания, които ги предупреждаваха да не работят с него. Бизнесът, който беше градил с толкова труд, започна да се разпада пред очите му. Ипотечният кредит, който теглеше за апартамента си, изведнъж стана непосилен.
Следващата цел беше Анелия. В работата ѝ се появиха слухове за нейна „некомпетентност“ и „нелоялност“. Началниците ѝ, доскоро любезни и подкрепящи, започнаха да я избягват. Намекнаха ѝ, че е по-добре сама да си подаде оставката, преди да се наложи да я уволнят.
Майка ѝ също не беше пощадена. Стари, отдавна забравени дългове на бащата на Анелия бяха „случайно“ изкупени от фирма, свързана с Мартин, и сега заплашваха да отнемат семейния им дом.
Дори Петър усети натиска. Деканът на юридическия факултет го извика на „приятелски“ разговор. Намекна му, че се забърква с „много влиятелни хора“ и че това може да се отрази на дипломирането и бъдещата му кариера.
Това беше тотална война. Мартин използваше парите и влиянието си, за да затвори всички врати пред тях, да ги изолира, да ги задуши финансово и психически. Страхът и отчаянието започнаха да се прокрадват в малката им група.
– Не мога повече, Сашо! – проплака една вечер Анелия, след като беше принудена да напусне работа. – Той ни унищожава. Губим всичко! За какво? Заради един призрак от миналото?
– Не се отказвай сега, Ани! – молеше я Александър, макар и неговата собствена решимост да се пропукваше. – Точно това иска той! Да ни пречупи!
Най-тежко беше за Мая. Мартин започна мръсна медийна кампания срещу нея. Вестници и сайтове, контролирани от него, публикуваха статии, които я описваха като алчна опортюнистка, която се опитва да измъкне пари от уважаван бизнесмен, опетнявайки паметта на собствения си баща. Публикуваха детайли от личния ѝ живот, от проваления ѝ брак. Родители започнаха да отписват децата си от уроците ѝ по музика. Тя беше принудена да се затвори в дома си, преследвана от репортери и осъдителни погледи.
Един ден тя се обади на Александър, а гласът ѝ беше празен и безжизнен.
– Отказвам се. Не издържам повече. Ще оттегля иска. Просто искам да ме оставят на мира.
Александър усети как земята се изплъзва под краката му. Ако Мая се откажеше, всичко свършваше. Всичките им жертви щяха да са напразни.
Той отиде до дома ѝ. Намери я свита на дивана, бледа и изтощена.
– Не го прави, Мая – каза той тихо. – Не му позволявай да спечели по този начин.
– Какво друго ми остава? – попита тя с празен поглед. – Той ми отне всичко. Точно както е отнел всичко и на баща ми. Той е непобедим.
– Не, не е. Той има слабо място. Всички имат. Просто още не сме го намерили. Спомни си за баща си. Той не се е отказал. Скрил е онази кутия с надеждата, че един ден някой ще продължи битката. Ти си този някой, Мая.
Той ѝ подаде старата, износена снимка от кутията – тази, на която Ивайло я прегръщаше.
Мая взе снимката с треперещи ръце. Гледа я дълго време. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. Но в очите ѝ бавно, много бавно, угасналият пламък на борбата започна да се разгаря отново.
– Добре – каза тя, избърсвайки сълзите си. – Няма да се откажа. Но как ще го победим? Той контролира всичко.
– Не всичко – обади се глас от вратата. Беше Десислава. Тя беше дошла, усещайки, че кризата е достигнала своя връх. – Той контролира парите и медиите. Но ние контролираме истината. А истината, поднесена по правилния начин, може да бъде по-силна от всяка армия. Имам план.
Глава 8: Пропуканата броня
Планът на Десислава беше дързък и рискован. Тя осъзнаваше, че в една стандартна съдебна битка Мартин ще ги залее с процедурни хватки и ще проточи делото с години, докато напълно ги изтощи финансово. Трябваше да променят бойното поле.
– Той използва медиите срещу нас, нали? – каза тя на събралите се в нейния кабинет Александър, Анелия, Петър и Мая. – Време е да отвърнем на удара. Но не с неговите мръсни методи. Ще използваме истината.
Идеята беше да се намери независим, уважаван разследващ журналист, на когото да предоставят цялата история, подкрепена с документите от кутията и свидетелските показания. Вместо да чакат бавния ход на съда, те щяха да представят случая пред съда на общественото мнение.
Петър предложи име – журналист на име Огнян, известен със своите безкомпромисни разследвания на корупция по високите етажи на властта. Той беше един от малкото, които не се страхуваха да се изправят срещу силните на деня.
Срещата с Огнян се проведе в пълна конспиративност. Той беше скептичен в началото, засипан от стотици подобни „сигнали“ всеки месец. Но когато Десислава разположи документите на масата и Мая започна да разказва своята история, цинизмът по лицето му бавно се стопи, заменен от нарастващ интерес. Дневникът на Ивайло го впечатли най-много.
– Това е злато – каза той, докосвайки внимателно старата кожена подвързия. – Човешката история зад корпоративната кражба. Това е, което хваща хората.
Огнян се съгласи да започне собствено разследване, за да провери всеки факт. Той и екипът му започнаха да ровят в миналото на „НоваТех“, да търсят бивши служители, да проверяват стари фирмени регистрации.
Междувременно, Мартин, уверен в победата си, допусна първата си сериозна грешка. Заслепен от арогантност, той реши да даде голямо интервю за престижно икономическо списание, в което да представи новия си амбициозен проект – огромен технологичен парк, който щял да бъде „бъдещето на нацията“. В интервюто той говореше за своя труден път, за това как е започнал от нулата, за своите „морални принципи“.
Това беше моментът, който Огнян чакаше.
Точно в деня, в който списанието излезе на пазара, неговото разследване беше публикувано онлайн в една от малкото независими новинарски платформи. Заглавието беше взривоопасно: „Империята „НоваТех“: Изградена върху лъжа и едно предателство“.
Статията беше унищожителна. Тя разказваше цялата история на Ивайло и Мартин, цитирайки страници от дневника. Представяше доказателствата за кражбата на патента. Включваше трогателното интервю с Мая, която разказваше за съсипаното си детство. Включваше и анонимно, но потвърдено свидетелство от „бивш счетоводител“ (майката на Анелия), което описваше финансовите машинации на Мартин.
Ефектът беше като на атомна бомба. Историята се разпространи светкавично в социалните мрежи. Лицемерното интервю на Мартин, излязло в същия ден, само наля масло в огъня. Контрастът между неговия излъскан образ на филантроп и грозната истина за началото на кариерата му беше шокиращ.
Бронята на Мартин започна да се пропуква. Общественият натиск беше огромен. Бизнес партньори започнаха да се дистанцират. Инвеститори започнаха да задават неудобни въпроси. Акциите на „НоваТех“ започнаха да падат.
Мартин беше бесен. Той опита да заплаши медията, да заведе дела за клевета, но беше твърде късно. Духът беше изпуснат от бутилката.
Тогава се случи нещо неочаквано. Насърчени от разследването на Огнян, други бивши служители на „НоваТех“ започнаха да се обаждат на него или на Десислава. Хора, които са мълчали с години от страх, сега искаха да говорят. Появиха се нови истории – за тормоз на работното място, за неплатен извънреден труд, за други съмнителни сделки. Оказа се, че предателството към Ивайло не е било инцидент, а модел на поведение.
Най-важното свидетелство дойде от бивш юрисконсулт на компанията. Възрастен мъж, вече пенсионер, който се чувствал виновен от години. Той потвърди, че е бил принуден от Мартин да изготви документите за прехвърлянето на дяловете на Ивайло под натиск и заплахи. Той беше готов да свидетелства под клетва.
Играта се обръщаше. Мартин вече не беше всемогъщият хищник. Той беше ранен звяр, заобиколен от ловци. И най-голямата битка тепърва предстоеше – тази в съдебната зала.
Глава 9: Разрушени стени
Докато обществената буря бушуваше, в личния живот на Александър и Анелия настъпи затишие, но от онзи напрегнат вид, който предвещава още по-силен ураган. Атаката на Мартин беше спряла, тъй като той беше твърде зает да гаси пожари на други фронтове, но щетите вече бяха нанесени. Бизнесът на Александър беше в руини, а Анелия беше без работа. Те живееха от спестяванията си, които се топяха с всеки изминал ден.
Напрежението между тях беше почти физически осезаемо. Те вече не бяха просто двойка, бореща се за справедливост; те бяха двама души, чийто живот беше изтръгнат от обичайното му русло, и не бяха сигурни как да го сглобят отново.
Една вечер, докато вечеряха мълчаливо, Анелия не издържа.
– Спомняш ли си, Сашо? – попита тя тихо. – Преди всичко това? Когато най-големият ни проблем беше коя пица да поръчаме? Липсва ми това. Липсва ми нашият живот.
– И на мен ми липсва, Ани. Но ние не можем да се върнем назад.
– А можем ли да продължим напред? Заедно? Понякога имам чувството, че тази битка е по-важна за теб от нас. Че Ивайло и Мая са твоето семейство сега.
Думите ѝ го ужилиха. Той знаеше, че има доза истина в тях. Беше се потопил толкова дълбоко в тази история, че беше започнал да пренебрегва жената до себе си.
– Това не е вярно. Ти си най-важното нещо за мен. Но аз започнах това. Не мога да се оттегля по средата.
– Не искам да се оттегляш. Искам просто да ме видиш. Да видиш, че и аз се страхувам, че и аз съм изгубена.
Разговорът беше труден, болезнен, но необходим. Те за първи път от месеци говориха открито за своите страхове, за несигурността, за пукнатините, които се бяха появили в отношенията им. В края на нощта нищо не беше решено, но стената от мълчание помежду им беше започнала да се руши. Те все още бяха отбор.
На сутринта ги чакаше нова изненада. На вратата се позвъни. Беше Петър, но не беше сам. С него беше Мартин.
Александър инстинктивно застана пред Анелия. Видът на Мартин беше коренно различен от този на лъскавите корици. Изглеждаше уморен, състарен, а самоуверената му усмивка беше изчезнала.
– Може ли да вляза? – попита той с глас, лишен от обичайната си арогантност.
– Какво искаш? – попита враждебно Александър.
– Дойдох да говоря. Не, всъщност… дойдох да предложа сделка.
Те седнаха в хола, на същото място, където преди месеци беше намерена кутията. Атмосферата беше наелектризирана.
– Добре, слушам те – каза Десислава, която Петър беше извикал веднага. Тя беше пристигнала за минути, готова за битка.
– Ще дам на Мая всичко, което иска – започна Мартин. – Обезщетение. Публично извинение. Ще възстановя името на баща ѝ. Всичко. В замяна искам само едно – да оттеглите иска и тази медийна шумотевица да спре.
– Защо сега? – попита го Десислава с леден тон. – Какво се промени?
– Всичко се промени – призна горчиво Мартин. – Губя всичко. Бордът на директорите иска оставката ми. Дъщеря ми не ми говори. Гледа ме сякаш съм чудовище. Тя е на възрастта на Мая…
Той спря, преглъщайки буца в гърлото си. За първи път Александър видя в него не просто злодей, а човек. Слаб, уплашен човек, чийто свят се сриваше.
– Защо го направи, Мартин? – попита тихо Мая, която също беше дошла. – Той ти беше най-добрият приятел. Вярваше в теб.
Мартин сведе поглед.
– Бях млад. Амбициозен. Исках всичко и го исках веднага. Ивайло беше гений, но беше бавен, предпазлив. Аз видях възможността и… просто я взех. В началото си казвах, че е за доброто на компанията. После започнах да вярвам на собствените си лъжи. Казвах си, че той щеше да провали всичко. Че аз съм този, който заслужава успеха. Лъгах себе си в продължение на петнадесет години. Докато един ден един млад мъж не си нае апартамент, воден от котката си.
Той вдигна глава и погледна към Александър. В погледа му нямаше омраза, само умора и примирение.
– Имате моето предложение. Помислете.
След като той си тръгна, в стаята настана мълчание.
– Трябва да приемем – каза първа Анелия. – Това е шансът ни да приключим с всичко. Да си върнем живота.
– Не! – възрази Петър. – Той предлага това, защото е притиснат до стената. Иска да избегне съда, защото знае, че ще загуби. Иска да се измъкне с пари. Това не е справедливост.
– А какво е справедливост? – попита Мая, а всички се обърнаха към нея. Нейното решение беше най-важно. – Да го видя в затвора? Да видя как семейството му страда? Не. Това няма да ми върне баща ми. Няма да изтрие годините на болка.
Тя пое дълбоко дъх.
– Справедливостта за мен е истината да излезе наяве. Името на баща ми да бъде изчистено. Неговото наследство да бъде признато. Предложението на Мартин ни дава това. Но имам едно условие.
Глава 10: Ново начало
Условието на Мая беше просто, но гениално в своята същност. Тя не искаше просто пари. Тя поиска Мартин да прехвърли значителен дял от акциите на „НоваТех“ на новосъздадена фондация на името на Ивайло. Фондация, която щеше да финансира млади изобретатели и инженери – хора като баща ѝ. Тя искаше наследството на Мартин, изградено върху кражба, да бъде използвано за подпомагане на бъдещите гении, които той би могъл да унищожи.
Освен това, тя настоя за пълно публично признание. Не просто извинение, а детайлно изявление, в което Мартин признава всичко, което е направил.
За Мартин това беше по-тежък удар от всеки затвор. Да се откаже от част от контрола над компанията си и публично да унищожи собствения си образ беше цената, която трябваше да плати. И той я плати.
След подписването на споразумението, животът бавно започна да се връща към нормалното, но никой не беше същият.
Мая оглави фондацията „Ивайло“. Крехката учителка по музика се превърна в уверена и вдъхновяваща фигура, посветила живота си на това да помага на другите да осъществят мечтите си. Тя най-накрая намери своя мир.
Петър се дипломира с отличие. Случаят му донесе известност и му отвори вратите към най-добрите кантори, но той избра да работи с Десислава. Двамата създадоха малка, но силна кантора, специализирана в защита на „малкия човек“ срещу корпоративните гиганти. Студентският му заем вече не изглеждаше толкова плашещ.
Майката на Анелия също намери своето изкупление. Макар и да не се наложи да свидетелства, нейната готовност да го направи свали огромен товар от плещите ѝ. Връзката ѝ с Анелия стана по-силна и по-честна от всякога.
За Александър и Анелия пътят беше най-труден. Те трябваше да възстановят не само финансите си, но и доверието и близостта помежду си. С парите, които получиха като компенсация за нанесените щети, Александър успя да спаси бизнеса си. Но по-важното беше, че те се научиха да говорят, да споделят страховете си и да се подкрепят. Кризата ги беше разтърсила, но не ги беше сломила. Напротив, беше направила връзката им по-здрава.
Една вечер, точно две години след като се беше нанесъл, Александър седеше на дивана в хола. Апартаментът вече беше напълно ремонтиран и уютен. Анелия четеше книга до него, а главата ѝ беше отпусната на рамото му.
На пода, точно върху мястото, където някога бяха скрити тайните на Ивайло, лежеше Миа. Тя спеше дълбоко, свита на кълбо, и тихо, равномерно мъркаше.
Александър я погледна и се усмихна. Тази малка, сива топка козина беше станала причина за всичко. Нейният необясним инстинкт ги беше довел до този апартамент, до тази тайна, до тази битка. Беше ги превела през страх, загуба и отчаяние, но в крайна сметка ги беше довела до справедливостта, до изкуплението и до едно ново, по-осъзнато разбиране за живота.
Той погали Анелия по косата и погледна през големия прозорец към вътрешния двор. Вече не усещаше призраците на миналото. Апартаментът не беше просто място с история.
Най-накрая, той беше просто дом.