Дъждът се сипеше върху огромните френски прозорци на хола, сякаш небето се опитваше да измие греховете на всички, които живееха под този покрив. Аз стоях с гръб към стаята, взирайки се в мрачната градина, стиснала чаша червено вино толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми бяха побелели.
Зад гърба ми се чуваше тежкото дишане на съпруга ми, Петър. Той крачеше нервно по скъпия персийски килим, който бях купила на търг миналата година.
— Мария, моля те — гласът му трепереше, но в него имаше нотка на раздразнение, която не ми убягна. — Той няма къде другаде да отиде. Майка му замина за чужбина, знаеш го. Просто трябва да го приемем.
Обърнах се бавно. Лицето ми беше маска на спокойствие, изграждана с години в корпоративния свят, където всяка емоция беше слабост.
— Не съм казала „не“, Петър. Казах, че имам условия.
Вратата на антрето се отвори с трясък. Александър влезе, влачейки прогизнал сак. Беше на двайсет и две, студент по право, с онази арогантност, присъща на младите мъже, които никога не са плащали собствените си сметки. Косата му беше мокра, а в очите му гореше омраза — онази чиста, нефилтрирана ненавист, която изпитваше към мен още от деня, в който се омъжих за баща му.
Той хвърли сака на пода, оставяйки кална диря върху мрамора.
— Ето ме — изръмжа той. — Доволна ли си?
— Александър! — сгълча го Петър, но в гласа му липсваше авторитет. Той винаги беше слабият в това уравнение. Винаги се опитваше да угоди на всички и накрая предаваше всички.
Аз отпих бавно от виното и поставих чашата на масичката.
— Добре дошъл — казах хладно. — Баща ти ме помоли да те приемем. Тъй като общежитието ти е било „несправедливо отнето“, а майка ти е решила да търси щастието си с поредния мъж в Италия, ти си тук. Но това е моят дом. И в него важат моите правила.
Александър се изсмя. Звукът беше кух и зловещ.
— Твоят дом? Баща ми плаща за него.
Това беше първата лъжа, в която вярваше.
— Това ще го обсъдим друг път — прекъснах го аз, преди Петър да успее да се намеси. — Имам три прости правила. Ако ги спазваш, имаш покрив, храна и плащам таксите ти за семестъра. Ако не — куфарът ти е още до вратата.
Александър скръсти ръце пред гърдите си. Беше висок, красив по един груб начин, но очите му издаваха несигурност, която се опитваше да скрие зад агресия.
— Давай. Казвай ги.
— Правило първо: Никакви гости след 22:00 часа. Без изключения. Това не е хотел, нито бардак. Правило второ: Трябва да си намериш работа до две седмици. Не ме интересува дали ще сервитьорстваш или ще носиш тухли. Искам да видя трудов договор. И Правило трето: — направих пауза, за да може думите ми да натежат във въздуха. — Достъпът ти до кабинета ми и до сейфа в спалнята е абсолютно забранен. Ако разбера, че си припарил до документите ми, изхвърчаш на секундата.
Тишината, която последва, беше толкова плътна, че можеше да се реже с нож. Петър пребледня. Той знаеше какво държа в онзи сейф.
Александър избухна.
— Ти си луда! — извика той, правейки крачка към мен. — Работа? Аз съм последна година право! Трябва да уча! А сейфът… какво криеш там? Парите на баща ми?
Той се обърна към Петър.
— Чуваш ли я? Тя е несправедлива! Тя е чудовище, татко! Как можеш да ѝ позволяваш да ме третира като престъпник?
Петър наведе глава. Той не смееше да ме погледне в очите.
— Правилата са разумни, Алекс — промърмори той.
— Разумни?! — Александър ритна сака си. — Тя иска да ме превърне в слуга!
— Искам да те превърна в мъж — казах тихо, но гласът ми преряза виковете му. — Изборът е твой. Вратата е зад тебе.
Александър ме изгледа с такава злоба, че за миг по гръбнака ми пробягнаха тръпки. Но той нямаше къде да отиде. Знаех го аз, знаеше го Петър, знаеше го и той.
— Ще съжаляваш за това — прошепна той. — Обещавам ти, Мария. Един ден ще съжаляваш.
Той грабна сака си и се качи по стълбите, без да каже и дума повече. Войната беше обявена.
Глава 2: Скритите дългове
След като Александър се затръшна в стаята за гости, атмосферата в хола се промени. Напрежението не изчезна, а се трансформира в нещо по-тежко и лепкаво. Петър се свлече на дивана, забивайки лице в дланите си.
— Беше твърде строга — каза той, без да ме поглежда.
— Някой трябва да бъде — отвърнах аз, сядайки в креслото срещу него. — Той е разглезен, Петър. И имам чувството, че крие нещо. Защо го изгониха от общежитието наистина?
Петър въздъхна тежко.
— Сбил се е. Защитавал е някакво момиче.
— Винаги има момиче — отбелязах сухо. — А ти? Как мина срещата с инвеститорите днес?
Видях как раменете му се стегнаха. Това беше микрореакцията, която търсех. Петър беше слаб лъжец, но през последните месеци ставаше все по-изобретателен.
— Добре. Всичко е наред. Просто… забавяне на плащанията. Знаеш как е в строителството.
Лъжеше.
Знаех, че лъже, защото Даниел, моят адвокат и доверен човек, вече ми беше докладвал. Фирмата на Петър не просто имаше забавяния. Тя потъваше. И по-лошото — той беше взел огромен заем от хора, с които никой разумен човек не бива да се забърква.
— Петър — гласът ми стана по-мек, измамно нежен. — Знаеш, че ако има проблем, можем да го решим. Но трябва да си честен с мен. Ипотеката на тази къща е на мое име, но твоите активи са гарант по други сделки.
Той вдигна глава, очите му бяха зачервени. В тях видях страх. Истински, първичен страх.
— Няма проблем, Мария. Кълна се. Просто ми трябва малко време.
В този момент телефонът му извибрира на масата. На екрана се изписа името „Георги – Счетоводство“. Но аз знаех, че счетоводителят му се казваше Иван. Георги беше името на лихваря, който държеше половината сенчест бизнес в града.
Петър грабна телефона панически.
— Трябва да вдигна. Служебно е.
Той излезе на терасата, въпреки дъжда. Гледах го през стъклото как жестикулира нервно, как се смалява, докато говори.
Взех телефона си и набрах Даниел.
— Искам пълна проверка на сметките на Александър — казах тихо. — И искам да знам всичко за това момиче, заради което се е сбил. И Даниел… приготви документите за прехвърляне на дяловете. Мисля, че Петър се готви да направи глупост.
— Веднага, Мария. Но има и нещо друго — гласът на Даниел беше сериозен. — Петър е заложил вилата на морето. Подписал е с пълномощно от твое име.
Сърцето ми спря за миг. Фалшификация. Той беше фалшифицирал подписа ми.
— Благодаря ти, Даниел. Действай.
Затворих телефона. Вече не ставаше въпрос само за възпитанието на доведения ми син. Ставаше въпрос за оцеляване. Моето богатство, което бях градила с нокти и зъби преди да срещна Петър, беше под заплаха.
В този дом имаше предател. И аз трябваше да разбера дали синът и бащата играят в един отбор.
Глава 3: Момичето с тайните
На следващата сутрин къщата беше тиха. Петър беше излязъл рано, вероятно за да се опита да погаси някоя от горящите вноски към лихваря. Александър го нямаше.
Тръгнах към офиса си в центъра. Аз притежавах верига от елитни клиники за естетична медицина. Бизнесът процъфтяваше, но изискваше желязна ръка.
Когато паркирах колата си пред сградата, видях позната фигура. Александър стоеше на тротоара и разговаряше с младо момиче. Тя беше дребна, с дълга кестенява коса и евтино палто. Изглеждаше разстроена. Плачеше.
Свалих прозореца леко, за да чуя, въпреки че бях далеч.
— Йоана, моля те, спри — казваше Александър, хващайки ръцете ѝ. — Ще намеря парите. Обещавам ти. Просто ми трябва малко време да разбера кода на сейфа.
Сърцето ми подскочи. Кодът на сейфа.
— Не разбираш, Алекс! — проплака момичето. — Те ми дадоха срок до петък. Ако не платя, ще кажат на родителите ми. А баща ми ще ме убие. И университета… ще ме изключат.
— Няма да позволя това да се случи. Онази вещица, мащехата ми, има достатъчно пари и бижута в къщата. Тя дори няма да забележи, ако липсва нещо малко.
— Алекс, това е кражба! — възкликна Йоана, но не се дръпна.
— Това е оцеляване! Баща ми е затънал, тя го контролира напълно. Взела му е всичко. Време е да си върнем малко справедливост.
Вдигнах стъклото и потеглих към подземния гараж, преди да ме забележат. Ръцете ми трепереха върху волана. Значи това беше планът. Александър не просто ме мразеше. Той планираше да ме ограби. И Петър… дали Петър знаеше? Или Александър действаше сам, за да спаси приятелката си?
Влязох в кабинета си и веднага извиках шефа на охраната си, Стоян.
— Стояне, искам камери във всяка стая на къщата. Дори в спалните за гости. Искам микрофони в хола. Днес. Докато ни няма.
— Г-жо, това е незаконно по отношение на личния живот, ако те не знаят — предупреди ме той.
— Къщата е моя, Стояне. Аз подписвам заплатата ти. Направи го така, че никой да не разбере.
След като той излезе, се замислих за Йоана. Какво дължеше тя? На кого? И защо Александър беше готов да рискува затвора заради нея? Имаше нещо повече от обикновена студентска драма.
В късния следобед в офиса ми влезе Даниел. Той носеше папка с документи.
— Мария, ситуацията е по-лоша, отколкото мислехме.
Той хвърли папката на бюрото.
— Петър не просто е взел пари от Георги. Той е използвал фирмените ти сметки като гаранция чрез онази фиктивна дъщерна фирма, която създаде миналата година. Ако той не плати до края на месеца, те могат да запорират и твоите активи.
Погледнах го в очите.
— Има ли начин да се разведем преди това?
— Ако подадем молба сега, всичко ще бъде блокирано от съда. Ще започнат дела за делба. Това ще даде сигнал на кредиторите му да атакуват веднага. Трябва да изчистим името ти от неговите дългове тайно. Трябва да го накараш да подпише документ, че тези заеми са лични и той поема пълна отговорност, освобождавайки теб.
— Той никога няма да го подпише. Знае, че аз съм спасителният му пояс.
Даниел се усмихна леко, но очите му останаха студени.
— Тогава трябва да намерим нещо, с което да го притиснем. Нещо толкова компрометиращо, че да подпише всичко, само за да не излезе наяве.
Сетих се за Александър и неговия план за сейфа.
— Мисля, че знам откъде да започнем — казах аз. — Синът му се готви да извърши престъпление. Ако го хвана в крачка… Петър ще направи всичко, за да спаси момчето от затвора.
Планът беше жесток. Но те ме принудиха.
Глава 4: Капанът
Вечерта се прибрах по-рано. Къщата беше тъмна. Влязох тихо и се качих в спалнята си. Отворих сейфа – не този с истинските ценности, а малкия, който държах в гардероба за „всекидневни“ нужди. Сложих вътре пачка с белязани банкноти и една скъпа огърлица, която рядко носех. Оставих вратичката съвсем леко открехната, сякаш съм забравила да я заключа.
Слязох долу и започнах да готвя вечеря. Исках всичко да изглежда нормално.
В 20:00 часа Петър се прибра. Изглеждаше по-зле от вчера. Лицето му беше сиво, а потта избиваше по челото му, въпреки че навън беше хладно.
— Здравей, скъпа — целуна ме разсеяно по бузата. — Мирише вкусно.
— Мусака — казах аз. — Любимата ти. Къде е Александър?
— Горе е. Учи. Спазва правилата ти.
Седнахме да вечеряме. Тишината беше потискаща. Чуваше се само тракането на приборите. Изведнъж на вратата се позвъни.
Петър трепна и изпусна вилицата си.
— Кой може да е по това време?
Отидох да отворя. На вратата стоеше Стефан, моят брат. Не се бяхме виждали от месеци. Той изглеждаше променен — отслабнал и нервен.
— Мария, трябва да говорим — каза той, нахлувайки вътре без покана.
— Стефане? Какво става?
Той влезе в трапезарията и видя Петър.
— О, чудесно. Цялото щастливо семейство е тук. Петър, ти каза ли ѝ?
Петър стана рязко.
— Стефане, не сега!
— Какво да ми каже? — попитах остро.
Стефан се изсмя горчиво.
— Че той ме нави да инвестирам в онази пирамида с криптовалутите! Всичките ми спестявания, Мария! Парите за образованието на децата! Всичко изгоря! Той ми обеща 20% доходност на месец!
Обърнах се към Петър. Той беше побелял като платно.
— Ти си въвлякъл брат ми в твоите схеми?
— Беше сигурна работа! — извика Петър. — Просто пазарът се срина! Аз също загубих!
— Ти загуби моите пари! — изкрещя Стефан и се нахвърли върху Петър.
Двамата мъже се сборичкаха. Масата се разтресе, чашите се обърнаха, виното се разля като кръв върху бялата покривка.
— Престанете! — извиках аз.
В този момент Александър слезе по стълбите. Той гледаше сцената с широко отворени очи. Но вместо да помогне на баща си, той се възползва от хаоса. Видях как погледът му се стрелна към втория етаж, към моята спалня. Той си мислеше, че всички сме заети долу.
— Вън! — изкрещях на Стефан и Петър. — И двамата седнете веднага!
Стефан дишаше тежко, ризата му беше скъсана. Петър държеше носа си, от който течеше кръв.
— Ще те съдя, Петър! — закани се Стефан. — Ще ти взема всичко!
— Няма какво да вземеш! — изхлипа Петър. — Всичко е ипотекирано! Аз съм фалирал, Стефане! Фалирал съм!
Думите увиснаха във въздуха. Истината най-после излезе наяве.
— Мария… — Петър ме погледна с влажни очи. — Прости ми.
Аз не го гледах. Гледах към монитора на телефона си, свързан със скритата камера в спалнята. Там, на малкия екран, се виждаше Александър. Той беше влязъл в стаята ми. Беше пред сейфа. Ръката му посегна към пачката с парите.
Капанът щракна.
Но това, което видях след това, ме накара да изстина. Александър не взе само парите. Той извади една папка от дъното на сейфа. Папката с медицинските ми изследвания. Папката, която криех от всички.
Там пишеше диагнозата, която бях научила преди месец. Диагнозата, която означаваше, че нямам много време. И че нямам наследници.
Александър отвори папката, прочете първия лист и замръзна. Той погледна към камерата, сякаш усещаше, че го наблюдавам. После прибра папката под якето си, взе парите и излезе.
В хола Стефан плачеше от безсилие, а Петър се опитваше да спре кръвта от носа си. Аз стоях неподвижно. Александър знаеше тайната ми. Сега играта се променяше напълно. Той държеше коз, който можеше да ме унищожи емоционално, докато аз държах доказателства за кражбата му.
Глава 5: Шантажът
На сутринта къщата беше празна. Парите липсваха. Огърлицата липсваше. Но най-страшното беше, че липсваше папката.
Петър спеше на дивана в хола, миришещ на алкохол. Стефан си беше тръгнал с обещания за мъст.
Отидох в кухнята и си направих кафе. Трябваше да мисля бистро. Александър беше умен. Той нямаше да дойде просто така да ми каже, че знае. Щеше да го използва.
В 10:00 часа получих съобщение от непознат номер. Снимка. Снимка на първата страница от медицинското ми досие. И текст: „Кафене ‘Одеон’, 12:00 ч. Ела сама.“
Отидох. Александър ме чакаше на закътана маса. До него седеше Йоана. Тя изглеждаше уплашена, но държеше ръката му здраво.
Седнах срещу тях, без да си поръчвам нищо.
— Имаш смелост — казах аз. — Да ме извикаш, след като ме обра.
— Взех само това, което баща ми е изкарал — отвърна нагло Александър. — Но това… — той потупа папката, която стоеше на масата. — Това е по-интересно. Имаш тумор, Мария. Напреднал стадий. А не си казала на никого. Дори на баща ми.
— Това е личен въпрос.
— Това е въпрос на наследство — намеси се той. — Ако умреш, без да имаш завещание, баща ми наследява всичко. А след него – аз. Но ние знаем, че ти планираш развод и прехвърляне на активите.
— Говорил си с адвокат? — повдигнах вежда.
— Аз съм юрист, помниш ли? Или поне уча за такъв. Ето сделката. Ти плащаш дълга на Йоана. Не са много пари за теб – 20 000 лева. И покриваш дълговете на баща ми към лихваря Георги. В замяна, аз ти връщам папката и си мълча за болестта ти. Ще ти дадем спокойствие в последните месеци.
Йоана наведе глава. Беше ѝ неудобно, виждах го.
— Йоана — обърнах се към нея. — За какво са ти тези пари? Хазарт? Наркотици?
— Баща ѝ… — започна Александър, но тя го прекъсна.
— Направих катастрофа — прошепна тя. — Блъснах колата на един много лош човек. Той каза, че ако не платя щетите и „компенсация за стреса“, ще ме осакати.
Погледнах я. Беше дете, попаднало в света на вълците. Точно като Александър. Точно като Петър. Всички около мен бяха слаби, зависими и отчаяни.
— Имате грешна представа за ситуацията — казах аз, облягайки се назад. — Александър, ти ме краде. Имам запис. Видеозапис с високо качество как отваряш сейфа и взимаш парите и бижуто.
Лицето на Александър пребледня. Увереността му се изпари.
— Блъфираш.
— Искаш ли да го пратя на полицията сега? Това е влизане с взлом и кражба в особено големи размери. Ще те изключат от университета. Ще влезеш в затвора за поне 3 години. Кариерата ти приключва преди да е започнала. А ти, Йоана… ако той влезе в затвора, кой ще те пази от онзи човек?
Двамата мълчаха. Бях ги притиснала до стената.
— Но аз не съм чудовище, въпреки какво мислите — продължих аз. — Ще ви предложа контра-оферта.
— Каква? — попита дрезгаво Александър.
— Аз ще платя дълга на Йоана. Ще оправя и кашата на баща ти с лихваря, макар че той не го заслужава.
— В замяна на какво? — попита подозрително Александър.
— В замяна на лоялност. Искам пълномощно. Искам да подпишеш, че се отказваш от всякакви претенции към моето наследство. И искам да станеш моите очи и уши. Петър крие още неща. Искам да знам всичко. Ще работиш за мен, Александър. Не като син, а като служител. Ще се научиш как се управлява бизнес, а не как се краде от сейфове.
Александър ме гледаше с невярващи очи.
— Защо ще го правиш? Ти ме мразиш.
— Защото аз нямам на кого да оставя всичко това — посочих с ръка към града. — Петър е слаб. Той ще пропилее империята ми за месец. Ти… ти имаш зъби. Ти си готов да нападнеш дори мен, за да защитиш това, което обичаш. Това качество е ценно.
— А болестта? — попита той тихо.
— Ще се боря. Но ако загубя… искам някой да продължи делото ми. Някой, който не е страхливец.
Александър погледна Йоана, после мен. Той бавно бутна папката към мен.
— Добре. Съгласен съм.
Взех папката.
— Първата ти задача започва днес. Трябва да отидем при Георги Лихваря. Искам да видя как ще се държиш в истинска преговорна ситуация.
Глава 6: Среща с дявола
Срещата с Георги беше уредена за вечерта в един склад в индустриалната зона. Това не беше офис среща. Това беше територия на мутри.
Аз, Александър и Даниел (който настоя да дойде, въоръжен с документи и пистолет под сакото) слязохме от черния джип. Петър не беше с нас. Той беше твърде уплашен.
Складът беше студен. Георги седеше на пластмасов стол, заобиколен от трима огромни мъже.
— Г-жа Мария — усмихна се той, показвайки златни зъби. — Чест е. Обикновено мъжът ти идва да хленчи тук.
— Мъжът ми е идиот, Георги. Знаем го и двамата. Дошла съм да изчистя сметките.
Даниел постави куфарчето на масата.
— Тук е главницата плюс 10% лихва. Това е всичко, което ще получиш.
Георги се разсмя.
— Петър подписа за 50% лихва, кукло. И закъсня с три вноски. Дължите ми двойно.
— Петър е подписал невалидни документи — намеси се Александър. Гласът му беше твърд, макар че виждах как кракът му трепери леко. — Той е заложил имоти, които не са негова собственост. Това прави договора нищожен пред съда. Ако ни съдиш, ще загубиш и ще влезеш в полезрението на прокуратурата за незаконна лихварска дейност.
Георги спря да се смее. Той погледна младежа.
— Кой е тоя палячо?
— Това е синът ми — казах аз, и за пръв път думата не звучеше странно в устата ми. — И той е прав. Имаме записи на разговорите ти с Петър. Имаме свидетели. Ако не вземеш тези пари сега и не скъсаш записа на заповед, утре сутринта всички файлове отиват в ГДБОП. Имам връзки там, които ти не можеш да купиш.
Георги ме гледаше изпитателно. Търсеше блъф. Но аз бях в бизнеса от 20 години. Аз не блъфирах с живота си.
Той кимна на един от охранителите си. Оня взе парите и започна да ги брои.
— Всичко е точно — каза дебеловратият.
Георги извади запалка и запали листа, който държеше. Документът за дълга на Петър изгоря пред очите ни.
— Удоволствие беше да правим бизнес, Мария. Но дръж мъжа си на каишка. Следващия път няма да съм толкова мил.
Когато излязохме навън, Александър пое дълбоко въздух.
— Беше… напрегнато.
— Справи се добре — казах аз. — Но не си мисли, че това ни прави приятели. Ти все още имаш да изкупуваш грехове.
— Знам — каза той. — Но благодаря. За Йоана.
— Не ми благодари. Работи.
В този момент телефонът ми звънна. Беше Петър.
— Мария… — гласът му беше странен. — Полицията е тук. Търсят теб.
— Защо мен?
— Заради Стефан. Брат ти… открили са го мъртъв. Самоубийство. Но е оставил бележка, в която обвинява теб и мен за фалита си.
Светът ми се завъртя. Стефан мъртъв?
— Прибираме се — казах на Даниел. — Веднага.
Глава 7: Разследването
Къщата беше обградена от патрулки със сини лампи. Съседите надничаха зад пердетата си. Влязохме вътре, пробивайки си път през униформените.
Инспектор Иванов стоеше в хола и разпитваше Петър, който плачеше неудържимо.
— Г-жо Мария, трябва да дойдете с нас за разпит — каза инспекторът, щом ме видя. — Брат ви е скочил от моста. В бележката пише, че сте отказали да му помогнете финансово, знаейки, че е в безизходица, и че съпругът ви го е измамил. Това може да се тълкува като склоняване към самоубийство.
— Това е нелепо! — намеси се Даниел. — Клиентката ми няма никаква вина за лошите инвестиции на брат си!
— Това ще го реши прокурорът. Моля, елате.
Погледнах Александър. Той стоеше до стълбите, шокиран.
— Обади се на Йоана — казах му бързо. — Кажи ѝ да не излиза от общежитието. И… намери документите за фирмата на Петър. Онези, скритите. Трябва да докажем, че той е измамил Стефан без мое знание.
— Ще ги намеря — кимна Александър.
Бях отведена в районното. Часовете минаваха в безкрайни въпроси. Чувствах се изтощена. Болестта ми се обаждаше – остра болка в стомаха, която се опитвах да прикрия.
Към сутринта Даниел успя да ме освободи. Нямаше преки доказателства срещу мен. Но репутацията ми беше опетнена. Вестниците вече пишеха: „Бизнес дама остави брат си да умре заради дългове“.
Когато се прибрах, намерих къщата обърната наопаки.
— Петър? — извиках.
Нямаше отговор.
Открих Александър в кабинета си. Той седеше на пода, заобиколен от хартии. Лицето му беше разбито – насинено око и сцепена устна.
— Алекс! Какво е станало?
— Баща ми… — изплю той кръв. — Той полудя. Търсеше пари. Каза, че трябва да избяга, защото полицията ще стигне до неговите измами чрез разследването за Стефан.
— Къде е той сега?
— Избяга. Взе колата ти. И… взе всичко от големият сейф. Успял е да го разбие с ъглошлайф, докато те нямаше.
Отидох до спалнята. Сейфът беше разрязан. Парите, бижутата, златните кюлчета – всичко, което бях събирала за черни дни, го нямаше. Петър ме беше обрал до шушка и беше избягал, оставяйки ме да се оправям с полицията и смъртта на брат ми.
Свлякох се на леглото. Силите ме напускаха.
— Той взе и лекарствата ти — каза Александър от вратата. — Видях празната кутия на пода.
Това беше смъртна присъда. Онези лекарства бяха специална поръчка от Швейцария. Без тях болката щеше да стане нетърпима до 24 часа.
— Трябва да го намерим — каза Александър. — Не заради парите. А за да си плати.
— Нямам сили, Алекс. Той спечели.
— Не, не е — Александър влезе и ми подаде телефона си. — Преди да избяга, успях да пусна тракера на колата ти през приложението. Знам къде отива.
Погледнах екрана. Точката се движеше към границата с Гърция.
— Йоана идва с нейната кола — каза той. — Ще го хванем. Ти, аз и тя. Ние сме семейството сега. Странно, счупено семейство, но нямаме друг избор.
Изправих се. Болката беше там, но гневът беше по-силен. Петър не само ме предаде. Той уби брат ми с алчността си и сега се опитваше да ме убие, като ми отнеме лечението.
— Да вървим — казах аз.
Глава 8: Преследването
Пътувахме в старата Тойота на Йоана. Тя шофираше, а Александър навигираше. Аз седях отзад, свита от болка, но с бистър ум.
— Спрял е — каза Александър. — На малък мотел близо до Кулата. Вероятно чака нощта, за да мине границата по-лесно.
Стигнахме до мотела по залез. Колата ми, луксозният Мерцедес, беше паркирана небрежно отзад.
— Аз ще вляза — каза Александър. — Той няма да очаква мен. Ще мисли, че е полицията или ти.
— Не, Алекс. Той е опасен. Няма какво да губи.
— Аз също — отвърна той.
Слязохме тримата. Йоана остана да пази отвън. Ние с Александър се качихме до стая 12. Чувахме телевизора вътре.
Александър ритна вратата. Тя беше паянтова и поддаде веднага.
Петър седеше на леглото, заобиколен от пачки пари и бутилки уиски. Той подскочи и извади пистолет. Същият пистолет, който държеше в нощното шкафче.
— Не приближавайте! — изкрещя той. Ръцете му трепереха ужасно.
— Татко, свали оръжието — каза Александър спокойно, вдигайки ръце.
— Ти… ти си с нея! — Петър посочи към мен с дулото. — Ти ме предаде, сине! Аз правех всичко за нас!
— Ти правеше всичко за себе си! — извика Александър. — Ти уби чичо Стефан! Ти провали живота ми! И сега се опитваш да убиеш Мария!
— Тя е вече мъртва! — изсмя се Петър. — Видях диагнозата. Защо ѝ са пари? Аз имам нужда от живот!
— Дай ми лекарствата, Петър — казах тихо. — Задръж парите. Просто ми дай лекарствата.
Петър погледна към чантата с лекарствата на масата.
— Не. Ще страдаш. Така както аз страдах, докато ме унижаваше с успеха си всеки ден.
Той насочи пистолета право в гърдите ми. Затворих очи, очаквайки изстрела.
Чу се гърмеж.
Но не усетих болка. Отворих очи. Петър стоеше с широко отворени очи, а после се свлече на пода. Зад него, на счупения прозорец, стоеше Йоана с крик в ръка. Тя беше счупила стъклото и го беше ударила в тила в последния момент, когато пистолетът гръмна в тавана.
Александър се хвърли към баща си и изрита пистолета надалеч. Петър стенеше, в безсъзнание, но жив.
— Вземи лекарствата! — извика ми Александър.
Грабнах кутията. Ръцете ми трепереха, докато поглъщах хапчето на сухо.
В далечината се чуха сирени. Персоналът на мотела беше чул изстрела.
— Трябва да измислим история — каза бързо Александър. — Той ни нападна. Ние се защитихме. Йоана го удари, за да спаси живота ти. Това е истината.
— Да — казах аз, дишайки тежко. — Това е истината.
Погледнах към Петър, който лежеше в локва от разлято уиски и кръв. Моят съпруг. Човекът, когото някога обичах. Сега беше просто развалина.
Глава 9: Новото начало
Шест месеца по-късно.
Съдебните дела приключиха. Петър беше осъден за финансови измами, фалшификация на документи и опит за убийство. Получи 15 години. Аз не отидох да го видя в затвора.
Болестта ми влезе в ремисия. Лекарите казаха, че е чудо, но аз знаех, че е воля. Имах причина да живея.
Седях в кабинета си и гледах към новия си съдружник. Александър носеше костюм, който му стоеше перфектно. Той преглеждаше договорите за новата клиника, която отваряхме във Варна.
— Сметките излизат — каза той, вдигайки поглед. Вече нямаше онази омраза в очите му. Имаше уважение. И нещо като обич.
— Добре. Йоана уреди ли документите за университета?
— Да, върнаха я. Платихме всичко. Тя учи за икономист сега. Ще поеме счетоводството догодина.
— Добър екип сме — казах аз.
— Мария — Александър остави химикала. — Искам да те попитам нещо. Онова правило… третото. За сейфа.
— Да?
— Ти знаеше, че ще се опитам да го разбия, нали? Оставила си го нарочно достъпен онази вечер.
Усмихнах се леко.
— Понякога, за да опознаеш някого, трябва да видиш най-лошото от него. Исках да видя докъде ще стигнеш. И дали имаш съвест. Когато не издаде тайната ми веднага, разбрах, че има надежда за теб.
Александър поклати глава.
— Ти си опасна жена.
— Аз съм майка — казах аз, и думата увисна във въздуха, тежка и истинска. — По свой собствен начин.
Той се усмихна.
— Да. Такава си.
Телефонът звънна. Беше Даниел.
— Мария, имаме проблем. Георги Лихваря е излязъл от ареста под гаранция. И е забелязан около новата клиника.
Лицето ми стана сериозно. Погледнах Александър. Той също чу думите.
— Е — каза той, изправяйки се и закопчавайки сакото си. — Изглежда, че работата не е свършила.
— Никога не свършва, Алекс — казах аз, отваряйки чекмеджето, където сега държах не пачки с пари, а зареден пистолет. — Но този път сме готови.
Край на първа част.
About the Author
