С жена ми, Десислава, си лежахме на дивана и гледахме MasterChef, както обикновено.

С жена ми, Десислава, си лежахме на дивана и гледахме MasterChef, както обикновено.

Вечерта беше тиха, от онези лепкави, почти неподвижни есенни вечери, в които градът навън сякаш е затаил дъх. Шумът от телевизора изпълваше всекидневната, смесвайки се с тихия аромат на вечерята, която отдавна бяхме приключили. На екрана някой се паникьосваше заради суфле. Аз, Мартин, усещах как клепачите ми натежават. Денят в офиса беше изтощителен. Поредната битка с договори, срокове и непредвидени разходи по новия строителен обект. Бизнесът, моят бизнес, който бях градил с толкова пот, сега се усещаше по-скоро като воденичен камък.

Десислава седеше свита в другия край на дивана, увита в меко одеяло. Тя рядко коментираше предаването, по-скоро го наблюдаваше с онази специфична, аналитична съсредоточеност, която прилагаше към всичко. Тя беше човек на детайла, на реда.

Когато финалните надписи тръгнаха, тя въздъхна и се изправи, разтягайки гръб.

„Е, това беше“, каза тя, а гласът ѝ беше уморен. „Отивам да проверя.“

Това беше нейният ритуал. Неизменен. Всяка вечер.

След епизода тя направи обичайната си обиколка, за да провери дали всички врати са заключени. Чух я как прещраква ключалката на входната врата. Веднъж. Два пъти. Провери и вратата към задния двор, плъзгащият се стъклен панел, който гледаше към малката, грижливо поддържана градина. Чух тихото изщракване и на резето на малкия прозорец в килера. Десислава не оставяше нищо на случайността. Понякога се чудех дали се опитва да заключи нещо вътре, или да задържи нещо навън.

Последвах я към спалнята. Къщата беше потънала в мрак, осветена само от слабата светлина на нощната лампа в коридора. Тишината беше плътна, почти физическа.

Тя се плъзна под завивките. Аз направих същото, усещайки хладния допир на чаршафите. Телефонът ми извибрира веднъж на нощното шкафче. Съобщение. Нямах сила да го погледна. Вероятно беше от Людмил, партньорът ми, с поредния проблем. Или, не дай си Боже, от Вероника. Потиснах тази мисъл.

Не бяха минали и петнадесет секунди, откакто легнахме, когато ясно се чу остро тракане от кухнята.

Замръзнахме от ужас.

Това беше звук, който не принадлежеше на тази къща. Не беше обичайното припукване на стария паркет или бученето на хладилника. Беше остро, метално, сякаш нещо тежко беше изпуснато върху плочките. Последва кратко, неясно провлачване.

Десислава спря да диша до мен. Усетих как мускулите ѝ се стягат.

„Чу ли това?“, прошепна тя, а гласът ѝ беше тънък като паяжина.

Кимнах, въпреки че тя не можеше да ме види в тъмното. Сърцето ми започна да блъска в гърдите, силно и неравномерно. Адреналинът прогори сънливостта ми.

„Сигурна ли си, че заключи всичко?“, попитах глупаво.

„Разбира се, че съм сигурна, Мартин. Проверявам всяка вечер.“

Тишина. Напрегната, изчакваща тишина. Навън вятърът леко разклати клоните на старата липа. Но звукът беше дошъл отвътре.

Отново. Този път по-тихо, но по-ясно. Стъпки. Приглушени, но определено стъпки по плочките в кухнята. Някой беше в къщата ни.

Ръката на Деси трепереше, докато търсеше моята под завивката. Пръстите ѝ бяха ледени.

„Обади се на полицията“, прошепна тя.

„Шшшт. Чакай.“

Изплъзнах се бавно от леглото, стъпвайки на пръсти. Краката ми настръхнаха от студения под. Какво можех да направя? Нямахме оръжие. Най-близкото нещо беше тежката статуетка, която Деси държеше във всекидневната.

Пристъпих към вратата на спалнята, отваряйки я съвсем леко. Процепът разкри черния коридор. Всичко изглеждаше нормално, но усещането за присъствие беше непоносимо. Въздухът беше станал по-тежък.

„Мартин, недей!“, почти изхлипа Десислава.

Вдигнах ръка, за да ѝ дам знак да мълчи. Напрегнах слух.

Чу се тихо изщракване – вратата на хладилника.

Това беше. Това беше абсурдно. Крадец, който спира за среднощна закуска?

Ярост, студена и остра, започна да измества страха. Това беше моят дом. Тази къща, с огромната си ипотека, която изплащахме, беше моята крепост.

Тръгнах по коридора. Всяка крачка беше агония. Подминах стаята на сина ни, който учеше в друг град – празна, тиха стая, пълна със спомени. Минах покрай кабинета си, където купчините с документи и неплатени фактури чакаха.

Стигнах до арката на всекидневната. Кухнята беше вляво, невидима оттук. Но виждах ивицата светлина, която идваше от отворения хладилник и се отразяваше в лъскавия гръб на дивана.

Някой определено беше там.

Поех си дъх. Нямах избор. Трябваше да защитя дома си, жена си.

Пристъпих рязко зад ъгъла, готов да крещя, да се бия, да хвърля нещо.

И замръзнах.

На кухненския остров, осветен от студената бяла светлина на хладилника, седеше млад мъж. Или по-скоро момче. Държеше кутия с мляко в едната си ръка и пиеше директно от нея. Беше слаб, с хлътнали очи и разрошена коса. Носеше тънко яке, мокро от дъжда.

Той вдигна поглед, не се стресна. Очите му бяха празни, но в тях имаше и следа от предизвикателство.

Това не беше крадец.

Беше Стефан. По-малкият брат на Десислава.

„Здравей, батко“, каза той и гласът му пресипна. Той свали кутията с мляко. По брадичката му се стичаше тънка струйка. „Надявах се да спите.“

Глава 2: Пукнатини в основата

Десислава се появи зад мен, облякла набързо халат. Когато видя брат си, от устата ѝ се изтръгна задавен звук – смесица от облекчение и отчаяние.

„Стефан! Какво правиш тук? Как влезе? Уплаши ни до смърт!“

Стефан сви рамене, оставяйки млякото на плота. Изглеждаше изтощен до краен предел.

„Вратата на задния двор. Резето. Винаги го оставяш леко открехнато. Трябва само да го побутнеш с тел.“

Погледнах Десислава. Нейната мания по сигурността имаше сляпо петно. Място, оставено умишлено за него. Това не беше първият път.

„Какво има, Стеф?“, попитах, като се опитвах гласът ми да не звучи толкова гневно, колкото се чувствах. Адреналинът се оттичаше, оставяйки след себе си само горчива утайка. „Полунощ е. Уж трябваше да си в университета. Имаш изпити.“

„Няма изпити“, каза той глухо. „Или поне аз нямам.“

Десислава пристъпи напред, майчиният инстинкт надделя над шока. „Студено ти е. Мокър си. Какво се е случило?“

Той вдигна поглед към нея и тогава видях страха. Истински, дълбок страх.

„Трябват ми пари, Деси. Много пари. Веднага.“

Въздъхнах. Ето пак. Винаги бяха пари. Стефан беше студент по архитектура – иронията не ми убягваше, аз строях сгради, а той не можеше да подреди собствения си живот. Беше взел студентски кредит, разбира се. Ние му помогнахме с първоначалната вноска за квартирата. Но винаги имаше още.

„Колко?“, попитах аз, скръствайки ръце. Опитвах се да бъда твърд.

„Много.“

„Стефан, колко?“, настоях аз.

„Пет. Пет хиляди“, промълви той, свеждайки поглед към мокрите си кецове, които оставяха кални следи по безупречните плочки на жена ми.

„Пет хиляди!“, извиках аз, забравяйки за късния час. „Ти да не си луд? За какво са ти пет хиляди лева посред нощ?“

„Не мога да кажа. Просто ми трябват. Ако не ги намеря до утре…“ Той млъкна, преглъщайки. „Ще стане лошо, Мартин. Наистина лошо.“

Десислава го хвана за раменете. „От хазарт ли е? Пак ли започна?“

„Не е хазарт!“, извика той, отскубвайки се. „По-зле е. Взех назаем. От хора.“

„Какви хора?“, попитах аз, а стомахът ми се сви.

„Просто хора. Не от банка. Мислех, че мога да ги… обърна. Да инвестирам. Но не се получи.“

Това беше. Ръбът на пропастта. Братът на жена ми, бъдещият архитект, се беше забъркал с лихвари.

Десислава седна тежко на един от кухненските столове. Лицето ѝ беше пребледняло. Ритуалът ѝ със заключването беше безсмислен. Заплахата не беше навън. Тя седеше в кухнята ни и пиеше млякото ни.

„Мартин, трябва да му помогнем“, каза тя тихо, гледайки ме с молба.

„Деси, това са пет хиляди. Не растат по дърветата. Бизнесът… нещата са сложни в момента.“

Това беше подценяване. Бизнесът беше на ръба. Големият обект, който строяхме – луксозен жилищен комплекс – гълташе пари като черна дупка. Партньорът ми, Людмил, продължаваше да настоява за още рискови инвестиции, а банката вече дишаше във врата ни. Жилището, в което стояхме, беше ипотекирано до краен предел, за да осигурим оборотен капитал.

„Той ти е брат!“, настоя тя.

„Той е възрастен мъж, който трябва да носи отговорност!“, отвърнах аз.

„Моля те“, прошепна Стефан. „Този път е различно. Тези хора… те не се шегуват. Казаха, че ще ми счупят краката. Казаха, че знаят къде живеете.“

Това беше удар под кръста. Заплахата вече не беше само за него. Беше за нас.

Погледнах Десислава. Видях в очите ѝ сълзи на безсилие. Тя беше разкъсвана между лоялността към брат си и ужаса от ситуацията.

Пукнатините в нашата идеална фасада започваха да се виждат. Животът ни, който изглеждаше толкова подреден отвън – успешният бизнесмен, красивата съпруга, скъпата къща – беше просто декор. А зад него се криеха дългове, лъжи и страх.

Отидох до кабинета си. Отворих металната каса, скрита зад картина с банален пейзаж. Вътре имаше пачка в брой. Парите за „черни дни“. Бяха дошли черните дни. Преброих пет хиляди. Ръцете ми трепереха от гняв.

Върнах се в кухнята и хвърлих парите на масата.

„Вземи ги“, изсъсках аз. „И ако още веднъж те видя да се вмъкваш тук, ако още веднъж довлечеш проблемите си на прага ми, ще се обадя на полицията. Ясно ли е?“

Стефан грабна парите, без да ме погледне. Лицето му беше непроницаемо.

„Благодаря“, промърмори той.

„Не ми благодари. Върви. И Стефан…“ Той спря на прага на кухнята. „Това е краят. Повече няма.“

Той кимна и изчезна в тъмнината на коридора. Чухме как входната врата се отваря и затваря тихо.

Десислава не помръдна от стола си. Тя гледаше локвата кална вода, която брат ѝ беше оставил.

„Ти не разбираш“, каза тя тихо.

„О, мисля, че разбирам отлично. Брат ти е безотговорен хлапак…“

„Не“, прекъсна ме тя, вдигайки поглед. Очите ѝ бяха студени. „Ти не разбираш мен. Мислиш, че съм щастлива тук, нали? В тази перфектна къща, гледайки перфектното си предаване.“

Бях твърде уморен за тази драма. „Деси, не сега. Полунощ е.“

„А кога, Мартин? Кога ще говорим? Когато си в офиса по цяла нощ? Или когато си на онези твои „бизнес вечери“?“

Ето го. Обвинението. Винаге се свеждаше до това.

„Работя, Десислава. Работя, за да плащам за тази къща. За да плащам дълговете на брат ти.“

Тя се изсмя. Сух, неприятен смях. „Наистина ли? Само за това ли работиш толang?“

Телефонът ми на нощното шкафче отново извибрира. Този път настоятелно, няколко пъти.

Десислава погледна към спалнята. „Няма ли да отговориш? Може да е важно. Може да е… Вероника.“

Кръвта замръзна във вените ми.

Глава 3: Скритият живот

Името увисна във въздуха между нас. Вероника.

Сърцето ми пропусна удар. Как? Как знаеше?

„Не знам за какво говориш“, казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи равно, но усетих как по врата ми избива студена пот.

„Наистина ли, Мартин?“, попита Десислава, ставайки. Тя пристъпи към мен, а в очите ѝ гореше студен пламък, който не бях виждал досега. „Мислиш ме за глупачка? Мислиш, че не усещам парфюма ѝ по ризите ти, когато ги пера? Мислиш, че не виждам начина, по който криеш телефона си? Двете бири в хладилника снощи, когато каза, че си бил сам в офиса?“

Сривах се. Цялата ми внимателно изградена лъжа се разпадаше за секунди.

„Тя е просто… колега. Клиент“, излъгах аз, но звучеше слабо дори за собствените ми уши.

„Тя е на двадесет и пет, Мартин! Работи за конкуренцията! Знам коя е. Проверих я. Вероника. Млада, амбициозна, красива. Всичко, което аз вече не съм, нали?“

„Деси, това не е така…“

„Млъкни!“, изкрещя тя, а гласът ѝ се пречупи. „Не смей да ме лъжеш повече. Не и тази вечер. Не след като брат ми почти ни докара инфаркт, а ти ми говориш за пари.“

Тя се облегна на плота, сякаш краката ѝ не я държаха. „Знаех си. От месеци го знам. Просто… не исках да повярвам. По-лесно беше да се преструвам. Да заключвам вратите и да си мисля, по този начин всичко е наред.“

Телефонът ми отново извибрира. Този път не спря. Беше обаждане. На екрана, който се виждаше чак оттук, светеше името „Вероника“.

Десислава се изсмя горчиво. „Върви. Вдигни ѝ. Сигурно е нещо спешно. Може би ѝ е скучно.“

Не помръднах. Бях в капан. Всичките ми тайни излизаха наяве в една-единствена, катастрофална нощ. Изневярата. Финансовите проблеми. Семейните конфликти. Всичко се сплиташе в един огромен, грозен възел.

Вероника. Тя не беше просто грешка. Тя беше бягство. Бягство от напрежението вкъщи, от тихите обвинения на Десислава, от смазващата тежест на бизнеса. С Вероника се чувствах отново жив, силен. Тя беше адреналин, също като рисковите сделки, които сключвах. Но сега този адреналин заплашваше да ме убие.

Тя работеше за основния ни конкурент. Това правеше всичко още по-опасно. Дали беше само страст? Или имаше нещо повече? Дали не ме използваше, за да измъкне информация за търговете ни?

„Аз…“, започнах аз, но думите не идваха.

„Какво, Мартин? Какво ще кажеш? Че съжаляваш? Че е било грешка?“, попита Десислава, а гласът ѝ вече беше лишен от емоция, празен. „Спести си го. Искам само да знам… защо?“

„Сложно е.“

„Винаги е сложно с теб. Парите са сложни. Работата е сложна. Сега и тя е сложна. А знаеш ли кое е просто? Аз. Аз съм тук. В тази къща. Поддържам я. Гледам MasterChef. И чакам да се прибереш. Това е просто. Но на теб простото ти е скучно.“

Тя тръгна към спалнята. „Ще спя в стаята на гости. Не искам да те гледам.“

Вратата се затвори с тихо, но окончателно щракване.

Останах сам в кухнята. Светлината от хладилника беше угаснала, потапяйки ме в мрак. Телефонът ми най-накрая спря да звъни. Сега светеше само с едно известие: 5 пропуснати повиквания. Вероника.

Отидох и си налях уиски. Ръката ми трепереше толкова силно, че почти разлях бутилката.

Утрешният ден щеше да е ад. Трябваше да се справя с Десислава. Трябваше да се справя със Стефан и лихварите. Трябваше да се справя с Людмил и потъващия ни бизнес.

И трябваше да се справя с Вероника.

Обадих ѝ се. Тя вдигна на второто позвъняване.

„Мартин? Какво става? Защо не вдигаш?“, гласът ѝ беше остър, напрегнат.

„Имах… семеен проблем. Какво има?“

„Какво има ли? Людмил току-що ми се обади. Бесен е. Каза, че си изтеглил пет хиляди в брой от фирмената каса тази вечер.“

Студени тръпки полазиха по гърба ми. „Как… как знае? Парите бяха лични.“

„О, не се прави. Били са от резервния фонд на обекта. Той има известия за всяко теглене над хиляда. Мислеше, че аз съм те накарала. Крещеше ми.“

Людмил. Разбира се. Той следеше всичко. И Вероника… тя говореше с Людмил?

„Ти… защо говориш с Людмил?“, попитах аз, опитвайки се да скрия паниката в гласа си.

Настъпи кратка пауза. „Ние… общуваме. Покрай работата. Той знае, че се виждаме, Мартин. Мисля, че дори го използва, за да те държи изкъсо.“

Светът ми се завъртя. Моят партньор знаеше за любовницата ми. Любовницата ми, която работеше за конкуренцията. И сега и двамата знаеха, че отчаяно тегля пари в брой посред нощ.

„Мартин, трябва да се видим. Утре. Не в апартамента. Някъде на сигурно място. Мисля, че Людмил крои нещо. Нещо голямо. Свързано е с онзи търг, за който ти казах.“

Това беше твърде много.

„Утре“, казах аз и затворих.

Изпих уискито на един дъх. Острият звук от тракането в кухнята беше само началото. Това не беше просто шум. Това беше звукът на живота ми, който се чупеше на парчета.

Глава 4: Дългът

На сутринта къщата беше мъртвешки тиха. Слънцето се опитваше да пробие през сивите облаци, хвърляйки болнави лъчи върху следите от кал в кухнята. Десислава вече беше излязла. На масата имаше само една чаша за кафе – моята. До нея, сгънат на две, лежеше лист хартия.

„Отивам при майка ми. Трябва да помисля. Адвокатът ми ще те потърси.“

Адвокат. Думата ме удари като физически шамар. Толкова бързо. Не беше минало и денонощие, а тя вече говореше за адвокати. Разбира се. Десислава беше практична. Тя не губеше време в излишни емоции. Щом основата е пропукана, тя не я кърпеше. Тя събаряше сградата.

Изпих студеното кафе. Вкусът беше отвратителен.

Трябваше да действам. Първо – бизнесът. После – Вероника. И накрая – тази каша със Стефан.

Отидох в офиса. Малка, модерна сграда в новата част на града. Гордостта ми. Сега изглеждаше просто като купчина стъкло и бетон, която струваше твърде много.

Людмил ме чакаше в кабинета ми. Той беше пълната ми противоположност – винаги спокоен, облечен безупречно, с пресметлив поглед, който никога не издаваше какво мисли.

„Добро утро, Мартин. Тежка нощ?“, попита той, а в гласа му се долавяше лека ирония.

„Какво искаш, Людмил?“

„Пет хиляди. От резервния фонд. Без мое знание. Това не е в стила ти. Да не би да имаш проблеми?“

„Лични разходи. Ще ги върна до края на седмицата.“

„Надявам се. Защото банката изиска пълен одит. Идват утре. И ако открият липси… и двамата сме свършени. Особено с този заем, който взехме за новия терен.“

Одит. Това беше всичко, от което нямах нужда.

„Ще се погрижа“, казах аз.

„Добре. А сега за Вероника…“, започна той.

„Какво за нея?“, прекъснах го аз, опитвайки се да звуча безизразно.

„Тя е умна. Твърде умна. И работи за врага. Не ми харесва, че си толкова близък с нея. Емоциите пречат на бизнеса, Мартин. Винаги съм ти го казвал.“

Той ме поучаваше. Той, който знаеше за връзката ми и очевидно я използваше.

„Тя ми дава информация, Людмил. За конкуренцията. Полезна е.“

„Докато не стане вредна. Просто бъди внимателен. Одитът е утре. Искам всичко да е изрядно.“

Той излезе, оставяйки ме в облак от скъпия си парфюм. Чувствах се като в менгеме. Людмил затягаше хватката.

Прекарах следващите няколко часа в трескави опити да прикрия тегленето. Щеше да ми се наложи да фалшифицирам фактура. Незаконно, рисковано, но нямах избор.

По обяд телефонът ми иззвъня. Непознат номер.

„Мартин ли е?“ Гласът беше дрезгав, нисък.

„Да. Кой се обажда?“

„Името ми е Кирил. Мисля, че държиш нещо мое. Едни пари. Едно хлапе на име Стефан каза, че си платил вместо него.“

Стомахът ми се преобърна. Лихварят.

„Платих. Всичко е уредено.“

„Не, не е уредено, приятел. Петте хиляди бяха само главницата. Има лихва. И тя расте всеки ден. Днес дължи още две хиляди. За забавянето.“

„Това е изнудване! Уговорката беше друга!“

„Уговорките се променят“, изсмя се Кирил. „Виж какво, бизнесмен. Не ми се занимава с глупости. Искам си парите. Искам ги до утре сутринта. Или ще дойда да ги взема. И няма да съм сам. Знам къде живееш. Знам къде работиш. Знам дори къде учи малкият глупак. Изборът е твой.“

Линията прекъсна.

Две хиляди. Откъде, по дяволите, щях да намеря още две хиляди? Одитът беше утре.

Трябваше да намеря Стефан.

Отидох до квартирата му. Беше в стар, западнал блок в студентския квартал. Мястото миришеше на мухъл и евтина бира. Качих се до третия етаж. Вратата беше леко открехната.

Влязох вътре. Стаята беше хаос. Дрехи по пода, празни кутии от пица, учебници по архитектура, разтворени и измачкани.

Стефан седеше на ръба на леглото, вперил поглед в стената. Изглеждаше още по-зле от снощи.

„Те се обадиха“, казах аз.

Той не помръдна.

„Искат още две хиляди. За лихва.“

Стефан се изсмя тихо. „Разбира се, че искат. Те винаги искат още.“

„Как можа да се забъркаш в това, Стеф? За какво ти бяха тези пари?“

Той най-после ме погледна. Очите му бяха мътни.

„За университета. Не е за хазарт. Поне не в началото.“

„Какво искаш да кажеш?“

„Скъсаха ме. По съпротивление на материалите. Професорът… той е корумпиран. Всички знаят. За да минеш, трябва да си платиш. Взех назаем, за да му платя. Но той вдигна цената. После взех още, за да покрия първия заем. И… просто стана спирала.“

Той беше взел заем от лихвар, за да плати подкуп на професор. Животът ми се превръщаше във фарс.

„Нямам повече пари, Стефан. Разбираш ли? Деси ме напуска. Фирмата ми е пред фалит заради одит. Ти ме довърши.“

„Съжалявам“, прошепна той. „Не знаех какво да правя.“

„Сега аз не знам какво да правя!“, извиках аз. „Този Кирил заплаши и мен, и Десислава!“

В този момент вратата се отвори с ритник и в стаята нахлуха двама мъже. Едри, с бръснати глави и мъртви погледи. Единият беше Кирил. Познах го по дрезгавия глас.

„Ето го нашият бизнесмен“, каза Кирил, усмихвайки се зловещо. „И студентчето. Каква хубава семейна среща. Носите ли ми парите?“

Сърцето ми спря. Бяхме в капан.

Глава 5: Бизнес и предателство

Погледнах Кирил. Той беше по-нисък, отколкото очаквах, но излъчваше заплаха. Другият беше планина от мускули, с белег, който пресичаше веждата му.

„Говорихме по телефона. Казахте утре сутрин“, опитах се да печеля време.

„Промених си плановете“, каза Кирил, оглеждайки мизерната стая. „Не ми харесва този квартал. Предпочитам да си свърша работата и да се махам. Парите.“

Той протегна ръка.

„Нямам ги в себе си.“

Кирил въздъхна отегчено. „Жалко. Значи ще трябва да го направим по трудния начин. Иво“, той кимна към мускулестия.

Иво пристъпи към Стефан. Стефан се сви на леглото, вдигайки ръце, за да се предпази.

„Чакай!“, извиках аз. „Не го пипай! Ще намеря парите. Дай ми един час.“

Кирил се замисли. „Един час. Искам ги тук. И не две хиляди. Три. Хиляда отгоре за неудобството. Ако се обадиш на полицията, първо ще довършим хлапето, после идваме за теб и женицата ти. Ясно?“

Кимнах. Нямах избор.

„Иво ще остане тук. Да прави компания на студентчето. А ти, бизнесмен, отивай да теглиш.“

Излязох от стаята, а сърцето ми блъскаше в гърлото. Три хиляди лева. Веднага.

Качих се в колата. Ръцете ми трепереха върху волана. Не можех да тегля от фирмата. Не и днес. Личните ми сметки бяха почти празни, източени от бизнес заеми.

Остана само едно място.

Обадих се на Вероника.

„Мартин? Какво има? На среща съм.“

„Отмени я. Имам нужда от теб. Спешно е. Трябват ми пари в брой. Три хиляди.“

Настъпи мълчание.

„Ти шегуваш ли се? След снощи? След като Людмил…“

„Вероника, моля те. Въпрос на живот и смърт е. Буквално. Ще ти обясня по-късно. Моля те.“

Тя въздъхна. Чух я как казва на някого да изчака. „Добре. Имам малко в брой в апартамента. Но, Мартин… това ще ти струва.“

„Каквото искаш. Само ги донеси. На ъгъла до офиса ми. След десет минути.“

Тя пристигна след петнадесет. Изглеждаше ядосана, но и леко уплашена. Подаде ми дебел плик през прозореца на лъскавото си спортно купе.

„Ето. Не знам в какво си се забъркал, но не ми харесва.“

„Благодаря ти. Ще ти ги върна. Двойно.“

„Не искам пари“, каза тя, а погледът ѝ стана твърд. „Искам информация. За търга. Искам вътрешната ви оферта за обекта до гарата.“

Ето го. Цената. Тя не беше просто любовница. Тя беше хищник. Искаше да ме съсипе. Да продам собствената си фирма.

„Вероника, не мога…“

„Можеш, Мартин. И ще го направиш. Иначе ще кажа на Людмил, че си взел пари и от мен. Ще кажа, че си ми обещал търга. Той ще те съсипе. А аз ще гледам отстрани. Имаш време до утре вечер.“

Тя вдигна прозореца и отпраши.

Държах плика с парите. Току-що бях продал душата си. Бях извършил предателство спрямо Людмил, колкото и да го мразех в момента.

Върнах се в квартирата на Стефан. Кирил и Иво играеха карти на мръсната маса.

Хвърлих плика. „Ето. Три хиляди.“

Кирил бавно ги преброи. „Точен си, бизнесмен. Харесва ми. Е, Стефчо… беше ми приятно. Но ако те видя пак…“, той прокара пръст по гърлото си. „Хайде, Иво.“

Те излязоха.

Стефан не беше помръднал. Той плачеше. Тихо, беззвучно, сълзите просто се стичаха по лицето му.

„Ти… ти плати?“, прошепна той.

„Да.“

„Откъде ги взе?“

„Не питай.“

Седнах тежко на единствения друг стол. Бях изцеден.

„Трябва да се махнеш оттук, Стефан. Върни се в университета. Опитай се да оправиш нещата. Кажи на професора, че ще се оплачеш. Заплаши го. Не знам. Но не се забърквай повече.“

„Университетът е свършен, Мартин. Те ме изключиха. Още преди седмица. Заради отсъствия.“

Той ме беше излъгал. Отново.

„Тогава за какво беше подкупът?“

„За да ме върнат. Но той не прие. Каза, че е твърде късно.“

Станах. Нямах повече сили за това. „Оправяй се, Стефан. Аз съм дотук.“

Оставих го там, в разрухата на живота му.

Върнах се в офиса. Беше късен следобед. Офисът беше празен. Людмил си беше тръгнал.

Седнах зад бюрото си. Имаше одит. Имаше предателство, което трябваше да извърша. Жена ми ме напускаше.

Отворих компютъра си. Имаше имейл от Людмил, изпратен преди час.

Тема: Спешно: Среща с адвокати

„Мартин, банката изтегли одита за днес. Бяха тук, докато те нямаше. Открили са… несъответствия. Огромни. Не става въпрос за твоите пет хиляди. Става въпрос за стотици хиляди. Прехвърлени към офшорна сметка. Сметка, която не разпознавам. Адвокатите ни са тук. Банката замразява всичките ни активи. Мартин… какво си направил?“

Зачетох имейла отново. И отново.

Стотици хиляди. Офшорна сметка.

Той не ме обвиняваше. Той беше… уплашен.

Това означаваше само едно. Не бях аз. И ако не бях аз…

Тогава беше той.

Людмил. Моят спокоен, пресметлив партньор. Той ме е ограбвал. Използвал е моите дребни прегрешения – Вероника, тегленето в брой – за да отклони вниманието, докато източва фирмата.

Одитът. Той не се е страхувал от него. Той го е очаквал. Той е знаел, че идва.

А Вероника… тя не работеше за конкуренцията. Тя работеше за него. Тя ме е държала зает, компрометиран, докато той подготвяше удара си. Искането ѝ за търга е било просто димна завеса.

Това не беше просто изневяра или лош бизнес. Това беше заговор. Дълго планирано, методично предателство.

Аз бях изкупителната жертва.

Глава 6: Адвокатът

Първата ми мисъл беше да избягам. Да грабна каквото мога и да изчезна. Но къде? Всичко беше замразено. Аз бях в капан.

Втората ми мисъл беше Александра.

Александра беше най-добрата. Корпоративен адвокат, с репутацията на акула. Бяхме работили веднъж преди години по сложен казус с имот. Тя беше скъпа, безмилостна и не задаваше излишни въпроси.

Намерих номера ѝ. Беше почти седем вечерта, но тя вдигна.

„Александра. Мартин се обажда. Имам нужда от теб. Веднага.“

„Мартин. Не съм те чувала отдавна. Звучиш зле“, гласът ѝ беше ясен и отсечен.

„По-зле е. Ограбват ме. Партньорът ми. Людмил. Мисля, че източва фирмата. Банката е замразила всичко. Има одит. Обвиняват ме.“

„Къде си?“

„В офиса.“

„Не мърдай оттам. Не пипай нищо по компютъра си. Не говори с Людмил. Не говори с никого. Идвам след двадесет минути.“

Тя пристигна след петнадесет. Беше точно както я помнех – висок ток, безупречен тъмен костюм, очи, които виждаха всичко.

Тя влезе в кабинета ми и затвори вратата.

„Разказвай. Отначало. И не пропускай нищо. Особено мръсните детайли. Те винаги са най-важни.“

Разказах ѝ. За всичко. За натиска от банката. За ипотеката. За Вероника. За това, че тя работи за конкуренцията. За тегленето на пари в брой. За Стефан. За лихварите. За изнудването на Вероника за търга. И накрая – за имейла на Людмил.

Тя слушаше, без да ме прекъсва. Единствено си водеше бележки в малък, ко жен бележник.

Когато свърших, тя вдигна поглед.

„Мартин, ти си в ужасна, ужасна каша. И си бил невероятен глупак.“

„Знам. Можеш ли да ми помогнеш?“

„Мога да опитам. Но ще бъде кърваво. И скъпо.“

„Парите нямат значение. Аз не съм го направил. Той ми го причини.“

„Добре. Първо“, тя вдигна пръст. „Престани да мислиш емоционално. От този момент нататък ти си жертва на сложна схема за измама. Вероника не е твоя любовница, тя е индустриален шпионин, вероятно в съучастие с Людмил. Твоите тегления в брой не са панически ходове, а опити да спасиш член на семейството от непосредствена физическа заплаха. Разбираш ли? Градим наратив.“

Кимнах. Тя беше добра.

„Второ. Имейлът от Людмил. Това е злато. Той теб пита какво си направил. Той се позиционира като изненадан. Това е класика. Опитва се да контролира историята. Трето. Вероника. Тя е слабото звено. Тя е алчна. И вероятно Людмил също я е предал или ще го направи.“

„Какво да правя?“

„Нищо. Засега. Ще поискам незабавно съдебно разпореждане за запор на личните сметки на Людмил, позовавайки се на злоупотреба с доверие. Ще поискам и копие от одита. Ще наема криминалистичен счетоводител. Трябва да проследим парите.“

Тя се изправи. „А ти… прибираш се вкъщи.“

„Нямам дом. Жена ми ме напусна. Ще търси адвокат.“

Александра се намръщи. „Това усложнява нещата. Ето какво ще направиш. Ще ѝ се обадиш. Веднага. Ще ѝ кажеш всичко. Всичко, Мартин. За Людмил, за одита, за това, че са те натопили. За Вероника – кажи ѝ, че е била грешка, но по-важното е, че е била част от схемата да те съсипят. Бъди жалък. Бъди честен. В момента ти трябва съюзник, а не още един враг. Ако тя подаде молба за развод сега, преди да сме изчистили името ти, ще загубиш всичко в последвалото дело.“

„Тя няма да ми повярва.“

„Остави това на мен. Дай ми номера на адвоката ѝ. Ако все още няма, дай ми нейния. Аз ще ѝ се обадя. Като твой адвокат. Ще ѝ обясня правните последствия, ако те остави сега. Понякога страхът от загуба на пари е по-силен от гнева от изневярата.“

Тя беше безмилостна.

„А сега си върви. И, Мартин…“

„Да?“

„Изглеждаш ужасно. Опитай се да поспиш. Предстои ти война.“

Глава 7: Изповедта на Десислава

Напуснах офиса като в мъгла. Война. Тя беше права.

Не се прибрах вкъщи. Нямаше смисъл. Отидох в малък хотел в покрайнините. Евтин, анонимен. Взех стая. Миришеше на застояло и белина.

Седнах на ръба на леглото, точно както Стефан беше седял в своята квартира. Иронията беше болезнена.

Извадих телефона си. Трябваше да се обадя на Десислава. Но какво да ѝ кажа? „Здравей, скъпа. Не само ти изневерих, но и съм на път да бъда арестуван за присвояване, което не съм извършил.“

Преди да успея да се реша, телефонът иззвъня. Беше тя.

Вдигнах.

„Мартин?“ Гласът ѝ беше тих, но не и гневен. По-скоро… празен.

„Деси. Аз…“

„Александра ми се обади.“

Разбира се, че се беше обадила. Тази жена беше мълния.

„Тя ми обясни. Ситуацията с фирмата. С Людмил.“

„Деси, кълна ти се, не съм аз. Той ме е натопил. Той е източвал всичко.“

„Знам.“

Това не го очаквах. „Какво?“

„Знам, че не си ти, Мартин. Ти си много неща, но не си крадец. Поне не и в такъв мащаб. Ти си твърде… страхлив за това. Твърде горд с това, което си построил.“

Това беше едновременно и обида, и комплимент.

„Но това не променя нищо за нас“, продължи тя. „Нали разбираш?“

„Деси, аз… за Вероника… беше глупаво. Беше грешка. Бях под напрежение…“

„Спри“, прекъсна ме тя. „Не ме интересува Вероника. Тя е просто симптом, Мартин. Болестта е много по-дълбока. Ние сме болни. От години.“

Настъпи мълчание. Чувах само дишането ѝ.

„Докато ти си играеше на голям бизнесмен и си намираше млади любовници“, каза тя тихо, „аз също имах тайни.“

Стомахът ми се сви. Още.

„Какви тайни?“

„Спомняш ли си миналата година, когато продадох апартамента на баба ми? Парите, които ти казах, че съм вложила във взаимен фонд?“

„Да. Какво за тях?“

„Излъгах. Не ги вложих никъде. Пазех ги. В отделна сметка. Сметка, за която ти не знаеш.“

„Деси… защо?“

„За мое собствено бягство, Мартин. Същото като твоето. Само че моето не беше жена на двадесет и пет. Моето беше малко помещение под наем в центъра. От шест месеца го ремонтирам тайно. Исках да отворя малка галерия. За млади художници. Нещо мое. Нещо, което не е свързано с твоя бизнес, с тази къща, с теб.“

Тя имаше скрит живот. Точно като мен.

„Тя… галерията… работи ли?“

„Трябваше да отворя следващия месец. Но сега…“ Гласът ѝ трепна. „Александра каза, че ако банката докаже, че си извършил престъпление, могат да посегнат на всичко. Като семейство сме. Обща собственост. Могат да ми вземат и моите пари. Парите на баба ми. Моята мечта.“

Ето защо се беше обадила. Не от загриженост за мен. От страх за себе си.

„Деси, няма да позволя това да се случи. Ще се боря. Ще докажа, че Людмил е виновен.“

„Трябва, Мартин. Защото ако не го направиш, ако аз загубя това заради твоите грешки… никога няма да ти простя.“

Тя не говореше за изневярата. Говореше за парите. В крайна сметка, може би не бяхме толкова различни. И двамата се бяхме вкопчили в собствените си спасителни лодки, докато общият ни кораб потъваше.

„Аз… аз също направих нещо“, казах аз. „Снощи. Стефан. Той беше тук. Беше забъркал каша с лихвари.“

Разказах ѝ всичко. За петте хиляди. За Кирил. За ощете три. За Вероника. За изнудването.

Тя изслуша всичко.

„Значи… ти си платил?“, попита тя накрая.

„Да. От Вероника. Сега съм ѝ длъжник.“

Десислава въздъхна тежко. „Значи и Стефан е замесен. Господи. Какво семейство.“

„Деси… не знам какво да правя.“ За първи път от години бях напълно честен.

„Знам какво аз ще направя“, каза тя, а в гласа ѝ се появи стомана. „Ще защитя своето. Утре сутринта ще отида в банката и ще изтегля всичко от моята сметка. В брой. Преди да са я блокирали. Ще отида в галерията си и ще седя там. Ако Людмил те съсипе, поне аз ще имам нещо.“

„А аз? А ние?“

„Ти имаш Александра. Бори се, Мартин. А за нас… няма нас. Има теб и има мен. Имаше ги от много време, просто не искахме да го видим.“

Линията прекъсна.

Легнах на мухлясалото легло. Бях сам. Абсолютно сам. Жена ми спасяваше себе си. Брат ѝ ме беше вкарал в дългове при лихвари. Любовницата ми ме изнудваше. Партньорът ми ме беше ограбил.

Затворих очи. Тракането от кухнята предишната вечер. Това беше просто камъчето, което беше започнало лавината.

Глава 8: Сблъсъкът

Спах на пресекулки. Сънувах падащи сгради, празни банкови сметки и лицето на Кирил, което се смееше.

Събудих се в шест сутринта от вибрацията на телефона. Беше Александра.

„Ставай. Имаме движение. Счетоводителят ми работи цяла нощ. Проследил е парите. Людмил е бил умен, но не достатъчно. Прехвърлил е средствата през три фиктивни фирми. Последната дестинация… не е офшорна сметка. Парите са тук. В страната.“

„Какво означава това?“

„Означава, че се е готвел да избяга, но не веднага. Вероятно е купувал активи. Имоти. Нещо, което не може да бъде лесно проследено. Но ние го хванахме. Имаме нужда от още едно нещо. Признание. Или поне свидетел.“

„Вероника“, казах аз.

„Точно така. Тя е ключът. Тя е единственият човек, освен теб, който може да го свърже директно със схемата. Трябва да я накараш да проговори.“

„Тя ме изнудва. Иска информация за търга.“

„Дай му я.“

„Какво? Да предам фирмата?“

„Фирмата вече я няма, Мартин! Тя е празна черупка. Банката ще я вземе. Единственият ти шанс е да излезеш чист и да съдиш Людмил за щети. Дай ѝ каквото иска. Уреди си среща. Но аз ще съм там. С полиция.“

„Тя няма да се съгласи на среща, ако знае…“

„Няма да знае. Ще я запишеш. Ще я накараш да говори. За Людмил, за схемата, за това как са те натопили. Бъди отчаян. Предложи ѝ сделка. Кажи ѝ, че ще ѝ дадеш търга, ако ти помогне да прехвърлите вината на някой друг. Бъди креативен.“

Планът беше рискован. Беше отвратителен. Но беше единственият.

Обадих ѝ се. „Вероника. Аз съм. Имаш ли офертата ми?“

Тя се изсмя. „Мислех, че ще ти отнеме повече време. Да. Нося я.“

„Не. Искам да се видим. Лично. Трябва да обсъдим нещо. Людмил… той е прекалил. Мисля, че и двамата сме в опасност. Мисля, че той ще предаде и теб.“

Настъпи мълчание. Бях я заинтригувал. „Какво искаш да кажеш?“

„Той знае, че си ми дала пари. Знае, че говорим. Мисля, че ще ни натопи и двамата. Трябва да се срещнем. В апартамента. След час.“

Апартаментът беше нашето тайно място. Мястото, където всичко беше започнало.

„Добре. След час. Но ако това е номер, Мартин…“

„Не е номер. Всичко се разпада. Трябва да се спасяваме.“

Затворих и изпратих адреса на Александра. „Тя идва. Имате един час.“

Пристигнах в апартамента пръв. Беше студено. Някой беше спрял парното. Миришеше на застоял парфюм и лъжи. Александра ми беше дала миниатюрен микрофон. Закачих го под яката на ризата си.

Чувствах се като в лош филм.

Вероника пристигна точно навреме. Изглеждаше напрегната.

„Какво става, Мартин? Защо тук?“

„Той е източил всичко“, казах аз, преструвайки се на паникьосан. „Стотици хиляди. Банката е блокирала всичко. Аз съм виновен за всичко. И той ще остави вината върху мен. И върху теб. Ще каже, че ти си ме манипулирала, за да му помогнеш.“

Лицето ѝ пребледня. „Той… той не би го направил.“

„О, не би ли? Вероника, той е психопат. Използва ни. Използва теб за информация, мен за прикритие. Трябва да го изпреварим.“

„Как?“

„Ето офертата за търга“, подадох ѝ една папка. Фалшива, разбира се. „Вземи я. Дай я на шефовете си. Спечели търга. Но ми помогни. Кажи ми всичко. Къде са парите? Как го направи? Имам нужда от лост срещу него.“

Тя се колебаеше, гледайки папката. Алчността се бореше със страха.

„Аз… аз не знам много. Той просто ме караше да те разсейвам. Да те държа зает. Да събирам информация за навиците ти. Кога теглиш пари, кога си под стрес. Той… той каза, че просто иска да те купи евтино, да те изрита от фирмата.“

„Но е взел всичко!“, извиках аз. „Това не е изритване, това е унищожение!“

„Знам!“, извика тя. „Той ме излъга! Каза, че ще си поделим. Каза, че ще започнем нещо ново…“

Тя се беше влюбила в него. Или поне в парите му. Тя не беше просто съучастник. Тя беше негова любовница. Аз бях просто параван.

„Той те е изиграл, Вероника. Точно както изигра и мен. Помогни ми да го спра. Кажи ми къде са парите.“

„Не знам! Кълна се! Той имаше счетоводител…“

В този момент вратата на апартамента се отвори с трясък.

На прага стоеше Людмил. А зад него – двама униформени полицаи.

„Ето ги“, каза Людмил, сочейки към нас. „Хванахте ги на местопрестъплението. Разменят фирмени тайни. А това“, той посочи към мен, „е човекът, който ограби фирмата ни.“

Сърцето ми спря. Това беше капан. Александра беше закъсняла.

„Чакайте!“, извика Вероника, осъзнавайки какво се случва. „Не е той! Той е! Людмил! Той взе парите!“

Людмил се изсмя. „Горката Вероника. Толкова отчаяна да спаси любовника си. Арестувайте ги.“

Полицаите тръгнаха към мен.

„Не!“, извиках аз. „Той лъже! Аз имам запис!“

Потупах по яката си. Людмил замръзна.

„Запис?“, попита единият полицай.

В този момент на площадката се появи Александра. „Точно така, офицер. Запис на цялата схема. И имам екип, който в този момент претърсва офиса на господин Людмил с прокурорска заповед, базирана на проследяването на парите.“

Лицето на Людмил пребледня от бяло до сиво. Той беше сбъркал. Беше довел полицията твърде рано.

„Това е абсурд!“, извика той. „Тя е негов адвокат!“

„Аз съм адвокатът, който току-що спаси полицията от огромна грешка“, каза Александра. „Вероника, мисля, че сега е моментът да решиш на чия страна си. На неговата? Или на твоята собствена? Защото имам запис как признаваш за съучастие. Но можеш да станеш защитен свидетел.“

Вероника погледна към Людмил с чиста омраза. „Той. Той направи всичко. Той ме накара.“

Людмил се опита да избяга. Но двамата полицаи, вече осъзнали грешката си, го сграбчиха.

„Господин Людмил“, каза единият. „Мисля, че ще трябва да дойдете с нас, за да изясним някои неща.“

Сблъсъкът беше приключил.

Глава 9: Съдебна битка

Следващите няколко месеца бяха ад, но различен вид ад. Беше ад от бюрокрация, показания и съдебни зали. Фирмата ни беше поставена под специален надзор. Всичките ни проекти бяха замразени. Ипотеката на къщата ми беше просрочена.

Людмил беше пуснат под гаранция, която плати с последните си незамразени средства. Той беше наел екип от най-добрите, най-безскрупулните адвокати. Тяхната стратегия беше проста: да ме унищожат.

Те твърдяха, че аз съм мозъкът. Че съм използвал Вероника, за да съблазня Людмил и да го натопя. Че съм имал нужда от пари заради хазартните дългове на брат си. Те изровиха всичко. Всяко мое теглене в брой, всяка тайна вечеря, всяка лъжа.

Александра беше брилянтна. Тя работеше денонощно. Тя се бореше с тях на всяка крачка. Но общественото мнение беше срещу мен. Аз бях изневеряващият съпруг, безотговорният бизнесмен. Людмил беше тихият, уважаван партньор.

Най-тежкият ден беше, когато Десислава трябваше да свидетелства.

Тя се появи в съда, облечена строго, косата ѝ прибрана. Изглеждаше студена, далечна.

Адвокатът на Людмил я разкъса.

„Госпожо, знаехте ли, че съпругът ви има любовница?“

„Да.“

„Знаехте ли, че той е теглил големи суми пари, за да плаща дългове на брат ви?“

„Да.“

„Знаехте ли, че той е излъгал за тези тегления?“

„Да.“

„И въпреки всичко това, вие искате съдът да повярва, че той не е откраднал стотици хиляди от собствената си фирма? Въпреки че очевидно е бил отчаян за пари и е патологичен лъжец?“

Десислава погледна към него. После към съдията. После към мен.

„Господин адвокат. Аз не съм тук, за да защитавам съпруга си. Нашият брак е приключил. Той е лъжец и страхливец. Той ме предаде по начини, които не можете да си представите.“

Сърцето ми се сви.

„Но“, продължи тя, а гласът ѝ стана твърд. „Той не е крадец. Не и по този начин. Мартин обичаше тази фирма повече от мен. Повече от себе си. Той никога не би я унищожил. Людмил, от друга страна…“

Тя се обърна към Людмил. „Людмил винаги е завиждал. Винаги е искал това, което Мартин имаше – лекотата, идеите. Людмил е човекът на детайла. Той е достатъчно умен, за да го планира, и достатъчно подъл, за да го изпълни.“

Адвокатът ѝ се опита да я спре, но беше твърде късно. Нейните думи, думите на предадената съпруга, тежаха повече от всички финансови отчети.

Вероника също свидетелства. Като защитен свидетел, тя разказа цялата история. Как Людмил я е вербувал, как ѝ е обещал дял, как я е карал да ме шпионира. Нейните показания, съчетани с тези на криминалистичния счетоводител, бяха унищожителни.

Делото се проточи. Аз бях разорен. Преместих се в малък апартамент под наем. Същият, в който беше Вероника. Собственикът се радваше да има наемател.

Стефан дойде да ме види веднъж. Беше си намерил работа. В един склад. Носеше ми храна.

„Съжалявам, батко“, каза той.

„Няма значение, Стеф. Всички правим грешки. Важното е какво правиш след това.“

Той кимна. „Записах се на вечерни курсове. Счетоводство. Ирония, а?“

Усмихнах се. Може би имаше надежда за него.

Най-накрая, след шест мъчителни месеца, присъдата дойде.

Людмил беше признат за виновен по всички обвинения. Присвояване в особено големи размери, измама, фалшифициране на документи. Осъдиха го на десет години.

Вероника получи условна присъда за съучастие.

Аз бях оневинен.

Глава 10: Къщата от карти

Оневинен. Думата звучеше кухо.

Излязох от съдебната зала. Александра ме чакаше.

„Е, спечелихме“, каза тя, прибирайки документите си.

„Какво спечелихме, Александра? Фирмата е във фалит. Банката ще вземе всичко. Къщата ми я няма. Жена ми ме напусна.“

Тя сложи ръка на рамото ми. „Спечели името си, Мартин. И свободата си. Всичко останало се изгражда отново.“

Тя ми подаде фактура. Последната. Беше астрономическа.

„Ще ми трябва време“, казах аз.

„Знам. Ще чакам.“

Десислава беше там, в дъното на коридора. Тя не дойде при мен. Само ме погледна, кимна веднъж и си тръгна.

През следващите седмици започна разчистването. Къщата от карти, която бяхме построили, рухна окончателно. Фирмата беше обявена в несъстоятелност. Активите, включително офис сградата и къщата ни, бяха продадени на търг, за да покрият част от дълговете към банката.

Бях на нулата. Дори под нулата, заради дълга си към Александра.

Една вечер, докато събирах малкото си останали вещи от апартамента, на вратата се почука.

Беше Десислава.

Тя влезе, оглеждайки малката, празна стая.

„Ето“, каза тя и ми подаде плик.

Отворих го. Вътре имаше чек. За огромна сума.

„Какво е това?“

„Галерията. Отворих я. Потръгна. По-добре, отколкото очаквах. Оказа се, че хората харесват изкуство, дори в трудни времена. Това е… твоята половина.“

„Моята половина? Деси, това са твоите пари. Парите на баба ти.“

„Не. Това са парите, които спасиха името ми. Името на семейството ми. Парите, които ми позволиха да имам галерия. Ако ти беше осъден, банката щеше да ми вземе всичко. Ти се бори. Ти спечели. Това е твоят дял от спасението.“

„Не мога да го приема.“

„Ще го приемеш, Мартин. Не го правя за теб. Правя го за себе си. Не искам да ти дължа нищо. Дори не и чувството за вина. Искам да сме квит. Да започнем на чисто. Отделно.“

Тя беше права. Това беше нейното освобождение.

„Как е Стефан?“, попитах.

„Работи. Учи. Ще се оправи. Той е по-силен, отколкото си мислехме. Може би всички сме.“

Тя тръгна към вратата.

„Деси…“

Тя спря.

„Благодаря ти. За… показанията.“

Тя кимна. „Казах истината. Това беше всичко.“

И излезе.

Държах чека. Беше достатъчно, за да платя на Александра и да ми остане малко. Беше ново начало.

Глава 11: Тишината след бурята

Мина една година.

Животът беше различен. По-прост. По-тих.

Започнах малка консултантска фирма. Само аз и един лаптоп в наетия апартамент. Помагах на малки строителни фирми да се справят с договорите си. Не беше бляскаво. Не беше богатство. Но беше честно. И беше мое.

Платих на Александра.

Видях Стефан няколко пъти. Беше напълнял. Изглеждаше здрав. Говореше за изпити по счетоводство с ентусиазъм, който никога не беше имал за архитектурата.

Една вечер минах покрай галерията на Десислава. Беше пълно с хора. През витрината я видях. Тя се смееше, разговаряйки с някакъв художник. Изглеждаше щастлива. Истински щастлива. Не се спрях.

Понякога се сещах за Вероника. Чудех се какво ли прави. Вероятно същото – търсеше следващия лесен път.

Чух, че Кирил е бил арестуван при друга акция.

Една събота следобед телефонът ми иззвъня. Беше Десислава.

„Мартин. Имам проблем. Една тръба се спука в галерията. Всичко е под вода. А ти… ти разбираш от тези неща. Моля те.“

Гласът ѝ беше паникьосан.

Отидох. Беше хаос. Вода се стичаше по стените, застрашавайки картините. Тя тичаше наоколо, опитвайки се да спаси платната.

Намерих спирателния кран. Спрях водата.

Останахме двамата, застанали в локвата, в тишината на разрухата.

„Е“, казах аз. „Винаги може да е по-зле.“

Тя ме погледна. И тогава се засмя. Истински, топъл смях. Аз също се засмях. Беше абсурдно.

„Благодаря ти, че дойде“, каза тя.

„Винаги“, отвърнах аз.

Тя ме покани на кафе следващата седмица.

Седяхме в малко заведение, близо до галерията ѝ. Говорихме. Не за миналото. Не за Людмил, не за Вероника. Говорихме за работата ѝ. За моите клиенти. За времето.

Беше неловко. Но беше и… хубаво.

Не знам какво щеше да стане с нас. Може би нищо. Може би щяхме да си останем двама непознати, свързани от обща катастрофа. А може би… не.

Онази вечер се прибрах в апартамента си. Беше тихо. Седнах на дивана. Нямаше MasterChef. Нямаше ритуали със заключване.

И тогава чух звук. Остро припукване откъм кухнята.

Замръзнах. За секунда старият ужас се върна.

После осъзнах. Беше просто хладилникът. Правеше лед.

Въздъхнах. И за първи път от много, много време, се почувствах спокоен. Бурята беше преминала. Бях оцелял.