Бях единственият изключен от служебното пътуване.

Бях единственият изключен от служебното пътуване.

Извинението на шефа? „Трябваше ни четен брой.“

Усмихнах се. Онази студена, едва забележима усмивка, която запазвах за моментите, в които вътрешностите ми се свиваха на възел, но лицето ми трябваше да остане маска на професионално безразличие. Иван, шефът ми, ме потупа по рамото – жест, който трябваше да изглежда бащински, но се усещаше като покровителствен и лепкав.

„Ще пазиш крепостта, Мартин!“, избоботи той с онзи фалшив ентусиазъм, който използваше, когато приключваше сделка или уволняваше някого. „Знаем, че можем да разчитаме на теб.“

Теодора, която стоеше до него със скъпия си куфар, ме погледна със съжаление. Или може би беше просто отражението на офисните лампи в тъмните ѝ очила. Тя беше старши мениджър и дясната ръка на Иван. Останалите трима – млади, амбициозни и шумни – вече се смееха на нещо по пътя към асансьора. Общо петима. С мен щяха да са шестима. Четно число.

Математиката беше проста, но лъжата беше още по-проста.

„Разбира се, шефе. Приятен полет. Успех на презентацията“, казах аз с глас, който звучеше плашещо нормално.

Кимнах на Теодора. Тя отмести поглед.

Останах сам в големия, отворен офис, докато звукът от тракащите им куфари заглъхна в коридора. Тишината, която последва, беше оглушителна. Беше едва осем сутринта в петък. Предстоеше им дълъг уикенд, съчетан с два работни дни. Четири дни в луксозен комплекс край морето, уж за „стратегическо планиране“. А аз? Аз бях четното число, което не се връзваше.

Първият импулс беше гняв. Горещ, изпепеляващ. Бях архитектът на проекта, който щяха да представят. Аз бях прекарал последните шест месеца в безсънни нощи, чертаейки, изчислявайки, координирайки. Иван само кимаше на срещите и прибираше лаврите. Теодора организираше. Другите… другите правеха презентации в ПауърПойнт. Аз бях двигателят, а ме оставяха в гаража.

Но гневът бързо се охлади и се превърна в нещо друго. Нещо по-тежко. Подозрение.

Усмихнах се отново, този път наистина. Бях сам. Никой не ме гледаше.

В сутринта, когато заминаха, пристигнах навреме в празния офис. В осем нула нула. Точно както всеки друг ден. Направих си кафе. Седнах на бюрото си. Включих компютъра. Въздухът беше застоял, пропит със слабия аромат на скъпия парфюм на Теодора и по-острия мирис на цитрусовия препарат за почистване.

Сървърната зала бръмчеше тихо. Това беше единственият звук.

Но когато се върнаха…

О, да. Когато се върнеха, всичко щеше да е различно. Защото аз не бях отишъл в офиса, за да работя. Бях отишъл, за да разбера защо лъжата беше толкова нескопосана.

Иван беше бизнесмен до мозъка на костите си. Той не правеше нищо без причина. Ако ме беше оставил извън пътуването, то не беше заради „четен брой“. Беше или защото не ми вярваше, или защото нещото, което щяха да правят там, нямаше нищо общо с проекта. Или, което беше най-лошото, имаше всичко общо с проекта, но планът беше да ме премахнат от него веднага след това.

А аз имах нужда от тази работа. Имах отчаяна нужда.

Ипотечният кредит за апартамента, който бяхме взели с Дария преди две години, тежеше като воденичен камък на шията ми. Всеки месец вноската отхапваше по-голямата част от заплатата ми. Дария… напоследък тя беше станала дистанцирана. Разсеяна. Приписвах го на стреса в нейната работа, в галерията. Но сега, в тази оглушителна тишина, започнах да се чудя.

Погледнах към ъгловия кабинет на Иван. Вратата беше заключена, разбира се. Но сървърът не беше. А аз бях този, който беше изградил мрежата.

Глава 2

Първият час беше мъчение. Принудих се да отговарям на имейли. Да преглеждам стари чертежи. Да оставя дигитална следа на най-обикновена, досадна работа. Всяка сянка в коридора ме караше да подскачам, мислейки, че някой се е върнал за забравена папка, че чистачката е дошла по-рано, че охраната прави обход.

Нищо. Само аз и бръмченето на климатика.

В девет и петнайсет станах. Разходих се из офиса, чашата с кафе димеше в ръката ми. Беше призрачно. Бюрата на колегите ми бяха или притеснително подредени, или хаотично разхвърляни. Отидох до бюрото на Теодора. Перфектен ред. Моливник, пълен само с черни химикалки. Единствената лична вещ – малка снимка в рамка на златист ретривър. Нищо за нея. Нищо за Иван.

Върнах се на мястото си. Отворих прозореца за отдалечен достъп до сървъра. Ръцете ми леко трепереха. Това беше нарушение. Незабавно уволнение, ако ме хванат. Вероятно и съдебно дело за корпоративен шпионаж.

Но извинението „четен брой“ пулсираше в слепоочието ми.

Иван беше арогантен. Арогантността водеше до небрежност. Знаех администраторската парола. Трябваше да я знам, за да поддържам системата. Той никога не си направи труда да поиска да я сменя, след като настройката беше приключила.

Влязох. Пълна тишина. Списъкът с директории се разгърна пред мен.

Започнах с неговия личен диск. Беше заключен за обикновен достъп, но не и за администраторския. Папка „Проекти“. Папка „Лично“. Папка „Счетоводство – И“.

Коремът ми се сви. Защо шефът на компанията ще има отделна счетоводна папка на личния си диск, при положение че имахме цял счетоводен отдел с техен собствен, строго защитен сървър?

Отворих я. Беше пълна с екселски таблици и сканирани фактури. Файловете бяха с невинни имена: „Консултации_01“, „Маркетинг_02“, „Доставчици_Лято“.

Отне ми секунди да забележа нередността. Фактурите бяха от фирми, за които никога не бях чувал. „Съншайн Консулт“. „Вижън Трейд“. Сумите бяха огромни. Десетки хиляди. И всички бяха одобрени за плащане лично от Иван, с подпис, който разпознах веднага.

Това само по себе си не беше престъпление. Може би бяха нови партньори.

Тогава отворих една от таблиците. Беше списък с плащания. В едната колона бяха имената на тези фантомни фирми. В друга – дати. В трета – суми. А в четвъртата… в четвъртата колона имаше инициали. „И.П.“ (Иван Петров, знаех фамилията му, въпреки че не я ползвахме). „Т.Г.“ (Теодора). Но имаше и други.

И тогава видях папка с име „БРЯГ_2024“.

Сърцето ми спря. Това беше кодовото име на пътуването им. Вътре имаше само един файл. PDF документ. Не беше презентацията на проекта, която аз бях подготвил. Беше нотариален акт.

Иван купуваше имот. Огромен парцел, точно там, където трябваше да бъде нашият проект. Но той не го купуваше от името на фирмата. Купуваше го чрез друга компания – „Вижън Трейд“. Една от тези, на които плащаше десетки хиляди за „консултации“.

Всичко се свърза с болезнена яснота.

Иван използваше нашия проект – моя проект! – като прикритие. Той е убедил клиента, че теренът е негоден, твърде скъп или проблемен. Междувременно, използвайки парите на нашата фирма (чрез фалшивите фактури), той финансираше собствената си компания „Вижън Трейд“, за да купи същия този имот на безценица.

Пътуването не беше за „стратегическо планиране“. Беше за финализиране на сделката.

Аз бях изключен, защото бях единственият, който познаваше проекта достатъчно добре, за да забележи, че теренът, който щяха да „огледат“ и „отхвърлят“, всъщност беше златен.

Гневът се върна, но този път беше леден. Той не просто ме беше пренебрегнал. Той активно ме беше измамил. Той източваше фирмата, лъжеше клиентите и ме използваше като параван.

Имах нужда от още доказателства. Трябваше ми нещо, което да свързва всичко това неоспоримо.

Глава 3

Продължих да ровя. Оставих счетоводните файлове и се насочих към по-опасно място – архива на имейлите му. Това беше истинското нахлуване в личното пространство. Първото беше корпоративен шпионаж в името на справедливостта; това беше чисто любопитство, премесено с отрова.

Търсих името на компанията „Вижън Трейд“. Появиха се десетки съобщения. Повечето бяха от адвокатска кантора, която финализираше документите по сделката. Иван беше внимателен. Но не достатъчно.

В една от кореспонденциите той беше препратил имейл на Теодора с кратка бележка: „Т, моля те, уреди плащането към тези хора от сметката на Съншайн.“

Значи Теодора знаеше. Тя беше съучастник. Студеното ѝ съжаление тази сутрин беше просто театър. Тя не ме съжаляваше; тя се страхуваше, че съм твърде близо.

Продължих да превъртам. Имейли от клиенти, спам, оферти за яхти. И тогава видях нещо, което ме накара да спра да дишам.

Имейл от Дария. Моята Дария.

Темата беше: „Резервацията“.

Отворих го с пръсти, които вече не бяха мои. Беше кратко.

„Скъпи, потвърдиха от хотела. Стаята ни е с изглед към морето, както искаше. Нямам търпение. Ще бъде като втори меден месец. Липсваш ми.“

Подписът беше само „Д.“.

Но прикаченият файл беше потвърждение за резервация. В същия хотел, в който беше отседнал екипът. За същите дати. На името на Дария.

„Трябваше ни четен брой.“

Лъжата придоби нов, гротесков смисъл. Те не са били петима. Те са били шестима. Аз не съм бил изключен, за да направя бройката нечетна. Бях изключен, за да направя място за нея.

Жлъчен сок се надигна в гърлото ми. Служебното пътуване. Стратегическото планиране. Всичко беше фарс. Иван беше взел любовницата си на фирмено пътуване, плащайки за това с парите на фирмата, и тази любовница беше моята съпруга.

Тя ми беше казала, че отива при майка си за няколко дни. Че имала нужда да си почине, да помисли. Студенината ѝ през последните месеци, раздразнението ѝ, когато говорех за ипотеката, отсъствията ѝ вечер… Всичко си дойде на мястото.

Това не беше просто афера. Това беше заговор.

Започнах да копирам всичко. Имейлите, счетоводните таблици, нотариалния акт, резервацията на Дария. Копирах ги на криптиран външен диск, който винаги носех със себе си. Ръцете ми вече не трепереха. Бяха стабилни като стомана.

Докато файловете се прехвърляха, погледът ми попадна върху телефона ми. Имаше съобщение. Беше от Лилия, по-малката ми сестра.

„Батко, можеш ли да ми звъннеш? Спешно е.“

Глава 4

Пръстите ми замръзнаха над клавиатурата. Спешно от Лилия обикновено означаваше, че е закъсала с парите за семестъра или че се е скарала с поредния си приятел. Тя беше в университета, в съвсем друг град, и аз се опитвах да ѝ помагам, доколкото можех, но с ипотеката беше трудно.

Обадих ѝ се. Тя вдигна на второто позвъняване, гласът ѝ беше писклив от паника.

„Мартин! Мартин, не знам какво да правя!“

„Лили, успокой се. Какво има? В офиса съм, но съм сам. Говори.“

„Парите… Онези пари, които взех…“

„Какви пари? Мислех, че съм ти пратил за наема миналия месец?“

„Не, не тези. Взех… взех заем. Бърз кредит.“

Сърцето ми пропусна удар. „Колко? От кого?“

„Не беше много в началото. Само за учебниците. Но после… лихвата. Мартин, те се трупат всеки ден. И днес… днес те дойдоха в квартирата ми. Двама мъже. Казаха, че ако не платя всичко до понеделник, ще… ще…“

Тя избухна в ридания.

„Колко, Лилия?“ – попитах студено, докато гледах как последният файл се копира на диска.

„Пет хиляди. С лихвите.“

Пет хиляди. Сума, която нямах. Не и сега. Не и след вноската по кредита.

„Казаха, че знаят къде учиш. Че знаят за теб и за мен. Казаха, че брат ми е голям бизнесмен и пет хиляди са джобни пари за него.“

Иронията беше жестока.

„Слушай ме, Лили. Не излизай от квартирата. Заключи вратата. Не говори с никого. Ще го оправя. Разбра ли ме? Ще намеря парите.“

„Наистина ли?“ – изхлипа тя.

„Да. Ще ги намеря. Сега затвори и не си включвай телефона, ако не те търся аз.“

Затворих. Пет хиляди лева. До понеделник.

Погледнах към екрана. Към доказателствата за кражба на стотици хиляди. Иван източваше фирмата, докато аз трябваше да се чудя как да намеря пари, за да опазя сестра си от лихвари.

Приключих с копирането. Извадих диска. Започнах методично да трия логовете за достъп. Използвах програма за сигурно изтриване, която бях инсталирал отдавна „за всеки случай“. Почистих историята на браузъра на сървъра. Върнах всичко в първоначалния му вид. Все едно никога не бях влизал.

До десет и половина сутринта бях отново на бюрото си и чертаех фасада. Обикновен петъчен ден в празен офис.

Остатъкът от деня беше мъгла. Работих механично. Гладът беше изчезнал. Остана само ледената ярост и пулсиращата паника за Лилия. В пет следобед си тръгнах, заключвайки офиса старателно след себе си.

Докато вървях към празния апартамент – апартамента, за който плащах, докато жена ми спеше с шефа ми в хотел с изглед към морето – аз вече имах план.

Имах нужда от адвокат.

Глава 5

Стефан беше стар приятел, от онези, които не виждаш с месеци, но знаеш, че можеш да му се обадиш в три през нощта. Той беше станал точно това, което бяхме предвиждали в университета – корпоративен адвокат. Остър, циничен и плашещо интелигентен.

Срещнахме се в един забравен бар в покрайнините, далеч от центъра, където някой можеше да ни види. Мястото миришеше на стара бира и безнадеждност. Беше събота вечер.

Поставих диска на масата между нас.

„Какво е това, Марто? Някакви пиратски филми ли си донесъл?“ – опита се да се пошегува той, виждайки изражението ми.

„Това е моят живот от последните шест месеца. И вероятно твоето следващо голямо дело.“

В продължение на час му разказвах. Започнах с пътуването и „четното число“. Продължих с празния офис, сървъра, фалшивите фактури, „Вижън Трейд“ и нотариалния акт. Стефан слушаше внимателно, без да ме прекъсва, само кимаше и отпиваше бавно от уискито си. Лицето му ставаше все по-сериозно.

Когато стигнах до имейла на Дария и хотелската резервация, той вдигна ръка.

„Чакай. Дария? Твоята Дария?“

Кимнах.

Той изруга тихо. „Мартин, съжалявам. Аз…“

„Недей. Няма време за съчувствие. Това е лично. Но другото… другото е престъпление.“

Пъхнах диска към него. „Тук е всичко. Фактури, преводи, имейли, доказващи съучастието на Теодора, нотариалният акт, дори личната им кореспонденция. И нейната резервация.“

Стефан погледна диска, сякаш е радиоактивен.

„Мартин, осъзнаваш ли какво си направил? Това е незаконно събиране на доказателства. Влизане с взлом, макар и дигитално. Ако Иван има добър адвокат…“

„…той ще ме смаже. Знам. Затова съм при теб. Ти си по-добър.“

„Това е комплимент, но ситуацията е сложна. Имаме два, всъщност три отделни казуса. Първо, корпоративната измама. Иван източва собствената си фирма, лъже клиенти и използва служители за прикритие. Това е за прокуратурата. Второ, твоето уволнение, което очевидно предстои. Това е трудово дело за неправомерно уволнение, но е трудно доказуемо без…“ – той почука по диска – „…това. И трето, разводът ти.“

Думата „развод“ увисна във въздуха. Бях я мислил, но да я чуя на глас беше друго.

„Тя е избрала страна, Стефане. Няма връщане назад.“

„Добре. Доказателствата за изневярата са железни. При един развод по нейна вина, тя няма да получи много от апартамента, въпреки че е купен по време на брака, особено ако докажем, че е била съучастник в измамата на Иван.“

„Има и четвърто.“ Разказах му за Лилия. За лихварите. За срока до понеделник.

Стефан се облегна назад. „Пет хиляди. Имаш ли ги?“

„Имам около две хиляди в спестовна сметка. Това е всичко, което не е обвързано с ипотеката.“

„По дяволите. Това усложнява нещата. Не можеш да използваш информацията от диска, за да изнудваш Иван за пари. Това те превръща в престъпник. Директно в затвора, без значение колко е виновен той.“

„Не искам да го изнудвам. Искам да го унищожа. Но преди това ми трябват пари за Лилия.“

„Добре. Ето как ще процедираме.“ Гласът на Стефан стана рязък, професионален. „Първо, Лилия. Ще се обадя на един човек. Бивше ченге, сега се занимава с… такива проблеми. Той ще говори с тези лихвари. Ще им обясни, че сега си имат работа с адвокат и че тормозът ще им струва много повече от пет хиляди. Ще ги накара да замразят лихвата и да разсрочат плащането. Това ще ти спечели време.“

Въздъхнах с облекчение. „Благодаря ти.“

„Не ми благодари. Ще ти струва. Второ, диска. Аз не съм го виждал. Ти не си ми го давал. Разбрано? Това е твоята застрахователна полица. Не го използвай. Още не. Трето, отиваш в офиса в понеделник, сякаш нищо не се е случило. Чакаш ги да се върнат във вторник. Ще бъдеш най-добрият служител на света. Усмихнат, услужлив, леко обиден, че не са те взели. Но нищо повече.“

„Защо? Трябва да действаме!“

„Не. Трябва да ги оставим да направят грешката. Те се връщат, мислейки, че всичко е минало перфектно. Иван ще е финализирал сделката, Дария ще е… доволна. Те ще са самонадеяни. И тогава Иван ще те извика, за да те уволни или да те премести в друг отдел. Искам да го направи. Искам да ти даде официална причина. И тогава ние ще ударим.“

„А Дария?“

„С Дария не говориш за това. Прибираш се вкъщи. Когато тя се върне от „майка си“, ти си студен. Разсеян. Обвиняваш работата. Не ѝ давай никаква причина да подозира, че знаеш. Искаме и тя да се отпусне. Ясно?“

Планът беше ужасен. Да се преструвам. Да живея в лъжа още няколко дни. Но беше и брилянтен.

„Ясно.“

„Сега ми дай телефона на Лилия и името на фирмата за бързи кредити, ако го знаеш. Аз ще се погрижа за това. Ти се прибери и се опитай да спиш. Ще ти трябват сили за вторник.“

Глава 6

Уикендът беше най-дългият в живота ми. Апартаментът, нашето „гнездо“, сега се усещаше като гробница. Всяка вещ, която Дария беше избирала – меката мебел, абстрактните картини от галерията, в която работеше, дори проклетите ароматни свещи – всичко крещеше за нейната лъжа.

Стефан удържа на думата си. В събота следобед ми се обади.

„Готово. Човекът ми говори с тях. Оказа се дребна фирма, която се опитва да изглежда страшна. Като чуха за разследване от полицията и данъчните, омекнаха. Лихвата спира. Ще плащаш по петстотин на месец, докато не покриеш главницата. Лилия е в безопасност.“

Почти се разплаках от облекчение. „Стефане, дължа ти…“

„Дължиш ми да останеш фокусиран. Вторник. Чакаме вторник.“

В понеделник отидох в офиса. Празнотата вече не беше потискаща; беше съучастническа. Работих върху проекта, който Иван беше откраднал. Добавях детайли, подобрявах визуализациите. Правех го перфектен. Не за него, а за себе си. За да знам какво точно ми отнемат.

Телефонът ми иззвъня следобед. Беше Дария.

„Миличко! Как си?“ – гласът ѝ беше весел, безгрижен. Твърде весел.

„Добре. В офиса. Скучно е без вас.“ – изненадах се колко равно излезе гласът ми.

„О, горкичкият! Ние тук сме смазани от работа. Презентацията мина страхотно, но Иван ни побърква от детайли. Едва успях да видя майка ми за час.“

Лъжеше. Лъжеше толкова лесно.

„Радвам се, че е минало добре. Кога се прибираш?“

„Утре следобед, с полета на другите. Нямам търпение да те видя. Липсваш ми ужасно.“

„И ти на мен.“

Затворих. Усещах се мръсен.

Във вторник сутринта офисът се събуди. Те се върнаха. Шумни, загорели, носещи торбички от безмитния магазин. Иван изглеждаше триумфиращ. Теодора – непроницаема както винаги.

„Мартин! Крепостта паднала ли е?“ – извика Иван.

„Всичко е под контрол, шефе. Дори оправих бъга в системата за рендиране.“

„Отлично, отлично! Ела в кабинета ми след час. Искам да поговорим.“

Ето го. Поканата за екзекуцията.

Дария ми писа: „Кацам. Ще се прибера да си взема душ и идвам в галерията. Ще се видим вечерта. Купила съм ти нещо! <3“ Сърцето ми беше камък. Един час по-късно седях на стола срещу Иван. Той си наля чаша вода от скъпа стъклена бутилка. Не ми предложи. „Мартин, ти си с нас отдавна. Знаеш, че ценя работата ти.“ Ето го. Класическото начало. „Презентацията мина по-добре от очакваното. Толкова добре, всъщност, че клиентът иска да разширим мащаба. Това налага някои… структурни промени.“ Той се облегна назад, сплитайки пръсти върху корема си. „Проектът се мести в изцяло нов отдел, който ще бъде ръководен от Теодора. Тя свърши чудесна работа с логистиката.“ „Разбирам.“ „Твоята експертиза… тя е малко твърде техническа за новата насока. Нуждаем се от повече маркетинг, повече визия. Ти си страхотен в детайлите, Мартин, но ние сега гледаме голямата картина.“ Той ме понижаваше. Или по-лошо. „Затова решихме, че ще е най-добре да те прехвърлим в отдела за поддръжка. Ще отговаряш за IT инфраструктурата. Знам, че ти се отдава.“ Това беше повече от обида. Беше заточване. От главен архитект на проекта до системен администратор. Заплата – същата, засега. Но нула перспективи. Нула достъп до проекти. Те ме изолираха. „Има и още нещо.“ – той отвори едно чекмедже и извади папка. „Във връзка с ипотечния ти кредит. Фирмата ти съдейства за него, нали помниш? Като гарант.“ „Помня.“ „Банката изисква актуализация на трудовия ти договор. С новата ти длъжност… нещата са малко по-различни. Ще трябва да подпишеш този анекс. Той просто отразява новата ти роля.“ Поех листа. Това не беше просто анекс. Това беше и декларация за конфиденциалност, която беше десет пъти по-строга от старата. И клауза, че ако напусна или бъда уволнен през следващите три години, фирмата вече не е гарант по кредита ми, което означаваше, че банката може да изиска цялата сума веднага. Той ме връзваше. Затваряше ме в клетка. Вдигнах очи от документа. Усмихнах му се. Същата онази студена усмивка от петък сутринта. „Иван.“ – казах тихо. Той вдигна вежди. „Мисля, че трябва да поговорим за „Вижън Трейд“.“ Глава 7 Самодоволната усмивка на Иван замръзна. Само за миг, за частица от секундата, но аз го видях. Мускулите около устата му се стегнаха. Той бързо се овладя, но тенът му беше изчезнал. „Не разбирам? Това някакъв доставчик ли е?“ „О, мисля, че разбираш много добре. Доставчик е, да. Доставя ти парцели край морето. Парцели, които уж са „негодими“ за нашите клиенти.“ Тишина. Иван не помръдна. Той ме гледаше с очи, които изведнъж станаха мъртви и студени. Беше като да гледаш акула. „Мартин, не знам какви интриги си слушал, но силно те съветвам да спреш дотук. Подпиши анекса. Благодарен си, че изобщо ти предлагам работа, след като очевидно си твърде разсеян, за да допринасяш за важните проекти.“ Той блъфираше. Опитваше се да си върне контрола. „Аз ли съм разсеян?“ – засмях се тихо. „Не аз съм този, който плаща хотелски стаи с изглед към морето на съпругите на служителите си. Или може би това влиза в графа „маркетинг“ в онази втората счетоводна книга, която държиш на диска си?“ Този път реакцията беше видима. Той скочи от стола си. Лицето му стана тъмночервено. „Ти! Ти си ровил! Ти си влизал в компютъра ми!“ „Трябваше ми четен брой. Реших да проверя какво пропускам.“ – отвърнах аз, изправяйки се бавно. Вече не бях уплашен. Бях в стихията си. „Ти си уволнен! Уволнен! Ще те съдя! Ще те съсипя! Корпоративен шпионаж! Ще се погрижа никога повече да не работиш в този град!“ – крещеше той, сочейки с пръст към мен. „Наистина ли? И какво точно ще кажеш в съда? Че съм откраднал доказателствата за твоите собствени престъпления? Че съм намерил фалшивите фактури, с които източваш фирмата? Че съм видял нотариалния акт за имота, който купуваш с парите на клиентите? Че Теодора е твой съучастник? А, да. И че си взел жена ми на служебно пътуване?“ Всяка дума беше като удар с чук. Иван се свлече обратно на стола си. Побеля. „Какво… какво искаш?“ – изсъска той. Това беше моментът. Моралната дилема, за която говореше Стефан. Можех да поискам пари. Можех да реша проблема на Лилия, да платя ипотеката, да изчезна. Но видях лицето на Дария, усмихнато от имейла. Видях арогантността на Иван. „Искам справедливост.“ – казах аз. „Справедливост? Какво е това? Пари? Искаш пари? Колко?“ „О, не, Иване. Парите са това, което ти искаш. Аз искам нещо по-просто. Искам да те видя как губиш всичко. Точно както ти се опита да ми отнемеш всичко.“ „Ти си луд…“ „Аз съм просто служител, на когото му трябваше четен брой. Сега, ако обичаш, ме извини. Имам да водя един много важен разговор.“ Оставих анекса на бюрото му, разкъсан на две. Излязох от кабинета му, оставяйки го да диша тежко в луксозния си кожен стол. Офисът беше тих. Всички се преструваха, че работят, но знаех, че са чули крясъците. Теодора ме гледаше от бюрото си, лицето ѝ беше пребледняло като хартия. Аз просто ѝ кимнах и се насочих към изхода. Не се върнах на мястото си. Не си събрах нещата. Половин час по-късно бях в кантората на Стефан. „Направи го.“ – казах. „Уволни ме. Заплаши ме. Призна си всичко, без да го казва.“ Стефан се усмихна хищно. „Перфектно. Време е за работа.“ Глава 8 Докато Стефан подготвяше документите, аз имах друга, по-мръсна задача. Трябваше да се прибера у дома. Дария вече беше там. Апартаментът ухаеше на парфюма ѝ и на нещо печено. Тя беше облякла една от онези копринени рокли, които носеше, когато искаше да изглежда небрежно елегантна. „Здравей, любов! Върна се рано?“ – тя се приближи да ме целуне, но аз се извърнах леко и целувката попадна на бузата ми. Тя се намръщи. „Какво има? Изглеждаш ужасно.“ „Дълъг ден.“ – казах, сваляйки сакото си. „Остави това. Донесла съм ти подарък!“ – тя изтича до спалнята и се върна с малка кутийка. Скъпа марка. Часовник. „От пътуването. С Иван решихме, че заслужаваш нещо хубаво, задето пази офиса.“ Смехът, който излезе от мен, беше сух и неприятен. „Иван е решил, а? Колко мило от негова страна. Докато е бил зает с презентациите, разбира се.“ Дария спря. Усмивката ѝ трепна. „Мартин, плашиш ме. Какво става?“ „Как беше при майка ти, Дария?“ Въпросът увисна между нас. „Какво? Добре беше. Малко скучно, нали знаеш…“ „Странно. Защото аз чух, че времето край морето е било прекрасно. Особено изгледът от стаята.“ Тя изпусна кутийката. Часовникът падна на пода с глух звук. Лицето ѝ загуби всякаква кръв. „Аз… аз не знам за какво говориш.“ „Не знаеш, така ли? Не знаеш за хотелската резервация на твое име? В същия хотел? За същите дати? Мислеше ли, че съм толкова глупав? Мислеше ли, че просто ще приема онова тъпо извинение за „четен брой“?“ Тя започна да трепери. „Мартин, моля те… мога да обясня.“ „Да обясниш какво? Как се качи на самолета с шефа ми, докато ми казваше, че отиваш при майка си? Да обясниш колко време продължава това? От колко време ми се смеете зад гърба? От колко време аз плащам ипотеката за апартамента, в който ти си планираш бягството?“ „Не е така!“ – извика тя, сълзи бликнаха в очите ѝ. – „Ти не разбираш!“ „О, аз разбирам перфектно! Разбирам, че ти си избрала. Избрала си него. Избрала си парите, лукса. Избрала си „Вижън Трейд“.“ При споменаването на името на фирмата, тя залитна, сякаш я бях ударил. „Ти знаеш…“ – прошепна тя. „Знам всичко, Дария. Знам за измамата, знам за имота, знам за фалшивите фактури. Знам, че си била наясно. Знам, че си съучастник.“ Тя падна на колене, сълзите вече течаха свободно. „Той ми обеща! Обеща ми, че ще се разведе, че ще започнем наново! Мразя този апартамент, Мартин! Мразя тази ипотека! Мразя колко си предпазлив винаги! Аз исках да живея!“ „Да живееш? Като крадеш? Като лъжеш? Като спиш с женен мъж, който съсипва фирмата си?“ „Той не е такъв! Ти си просто… завистлив! Завиждаш, защото той е успешен, а ти си просто един техничар!“ Това беше всичко. Гневът ми изчезна, заменен от абсолютна, полярна празнота. „Вземи си подаръка.“ – казах тихо, сочейки часовника на пода. „И си събери багажа. Искам да те няма в този апартамент до сутринта. Утре адвокатът ми ще се свърже с теб. Ще си получиш дела, Дария. Но няма да е делът, на който си се надявала.“ Тя ме гледаше с ужас. „Мартин… не. Не можеш. Аз те обичам…“ „Не. Ти обичаш това, което Иван може да ти купи. А аз обичах жената, която мислех, че си. Но тя очевидно е умряла отдавна. Махай се.“ Обърнах се и влязох в кабинета си, заключвайки вратата. Чувах я да ридае отвън, после да блъска, да крещи. Не отворих. След час чух входната врата да се затръшва. Останах сам в празния апартамент. Отново. Глава 9 Войната започна на следващата сутрин. Първият изстрел дойде от Стефан. Той изпрати официално писмо до борда на директорите на фирмата (Иван не беше едноличен собственик, имаше двама пасивни инвеститори в чужбина) и до главния клиент, чийто проект беше компрометиран. Писмото беше шедьовър на юридическата проза – то не обвиняваше директно, а „изразяваше дълбока загриженост“ относно „финансови нередности“ и „потенциален конфликт на интереси“, свързани с проекта „БРЯГ_2024“ и компанията „Вижън Трейд“. Ефектът беше незабавен. До обяд телефонът на Стефан прегря. В същото време аз получих имейл от фирмения адвокат. Бях официално уволнен за „грубо нарушаване на фирмената сигурност и опит за корпоративен шпионаж“. Иван беше преминал в контраатака. Той ме обвиняваше в същото, което бях направил. Опитваше се да ме дискредитира, преди да успея да използвам доказателствата. „Това е добре.“ – каза ми Стефан по телефона. „Той признава, че си влизал в системата. Но сега ние ще твърдим, че си го направил, защото си имал основателни подозрения за престъпна дейност. Ще играем картата на „разобличителя“.“ Започна съдебен процес. Не един, а няколко. Първо, моето дело за неправомерно уволнение. Второ, разводът ми с Дария. Трето, вътрешното разследване във фирмата срещу Иван, инициирано от другите инвеститори. Дария се опита да се бори. Нейният адвокат (платен от Иван, разбира се) заяви, че тя не е знаела нищо за делата на Иван и че пътуването ѝ е било „лично“ и „несвързано“ с фирмата. Твърдеше, че аз съм контролиращ и параноичен съпруг. Но тогава Стефан извади банковите извлечения. Иван беше превеждал пари директно в сметката на Дария. Не големи суми, но достатъчно редовни, за да приличат на заплата. Тя е била наясно. Тя е била платена за мълчанието си и за компанията си. Апартаментът беше замразен от банката, докато траеше делото за ипотеката. Преместих се в малка квартира под наем, същата, в която живеех като студент. Беше унизително, но и освобождаващо. Най-големият удар обаче дойде от неочаквано място. Една вечер, докато преглеждах поредните документи от Стефан, на вратата ми се почука. Беше Теодора. Изглеждаше различно извън офиса. Без строгия костюм, без тежкия грим. Изглеждаше… уплашена. „Мога ли да вляза?“ – попита тя тихо. „Зависи. Идваш ли като приятел или като пратеник на Иван?“ „Идвам като човек, който направи ужасна грешка.“ Пунах я да влезе. Тя отказа да седне. „Знам какво мислиш, Мартин. Че съм била част от това от самото начало.“ „Фактите говорят сами за себе си, Теодора. Имейлите. Преводите.“ Тя поклати глава. „Не е толкова просто. Преди години, когато постъпих във фирмата, имах собствен проект. Подобен на твоя. Иван го открадна. Приписа си заслугите, а мен ме понижи. Каза ми, че ако кажа и дума, ще съсипе кариерата ми. И го направи. Трябваха ми години, за да се изкача обратно. Когато започна тази история с „Вижън Трейд“, той ми даде избор – или му помагам и получавам дял, или той ще се погрижи да се върна там, откъдето съм започнала.“ „И ти избра да му помогнеш да краде.“ „Аз избрах да оцелея.“ – очите ѝ блеснаха. „Но не затова съм тук. Аз бях на пътуването. Видях ги. Видях Иван и Дария. Но видях и още нещо. Иван не финализираше сделката само с парите на фирмата. Там имаше друг човек.“ „Какъв човек?“ „Казва се Кристиян. Много опасен тип. От онези „бизнесмени“, които се занимават с пране на пари. Иван е взел пари и от него. Мисля, че Иван се е опитал да измами и него – да използва парите му, за да купи имота, а после да го прехвърли на свое име, оставяйки Кристиян с празни ръце.“ Това променяше всичко. Иван не беше просто корпоративен мошеник. Той беше глупак, който си играеше с много по-големи хищници. „Защо ми казваш това, Теодора?“ Тя извади флашка от джоба си. Беше идентична с моята. „Защото Иван ме уволни днес. Каза, че съм „слабо звено“. Каза, че аз съм те допуснала до сървъра. Той ме хвърля на вълците, за да се спаси. Но аз също си направих копие. И моето е по-пълно от твоето. В него са и записите на разговорите му с Кристиян.“ Тя постави флашката на масата. „Не го правя за теб, Мартин. Правя го за себе си. Искам имунитет. Искам да свидетелствам срещу него и да си тръгна чиста.“ Погледнах флашката, после я погледнах нея. „Обади се на Стефан.“ – казах. „Мисля, че току-що спечелихме делото.“ Глава 10 Новината за Кристиян взриви всичко. Той не беше просто сенчест инвеститор; той беше свързан с организирана престъпност. Когато Стефан представи новите доказателства – записите на Теодора – пред прокуратурата, нещата излязоха извън контрола на корпоративното право. Иван беше арестуван. Не дискретно, не с призовка. Арестуваха го в офиса, пред всички останали служители. Обвиненията бяха тежки: мащабна корпоративна измама, присвояване, пране на пари и съучастие в престъпна група. Дария беше привикана за разпит. Изправена пред заплахата от реално време в затвора като съучастник, тя се срина. Нейният адвокат (вече неплащан от Иван) я посъветва да сътрудничи напълно. Тя подписа всичко. Призна за аферата, за парите, които е получавала, за съзнателното си участие в прикриването на пътуването. Делото за развод приключи за дни. Тя се отказа от всякакви претенции към апартамента и друго имущество в замяна на по-лека присъда (вероятно условна) по делото срещу Иван. Видях я за последен път в съдебната зала. Беше бледа, изпита, сянка на жената, която познавах. Тя не ме погледна. Фирмата фалира. Инвеститорите я разпродадоха на парчета, за да покрият щетите. Клиентът, когото Иван се беше опитал да измами, заведе собствено дело за милиони. Всички останаха без работа. Апартаментът, онзи воденичен камък, беше продаден от банката, за да покрие ипотеката. След всички такси и лихви, не остана почти нищо. Кристиян изчезна. Предполагам, че хора като него не остават, когато светлината на прожекторите стане твърде силна. Теодора, в замяна на показанията си, получи имунитет. Тя напусна страната почти веднага. Аз останах с празни ръце. Бях загубил работата си, дома си, съпругата си и всичките си илюзии. Бях спечелил. Но се чувствах като губещ. Един следобед, няколко месеца по-късно, седях в малката си квартира. Лилия беше дошла да ме види. Тя беше завършила семестъра успешно и си беше намерила работа в кафене, за да покрива месечните вноски по онзи злополучен кредит. „Гордея се с теб, батко.“ – каза тя, подавайки ми чаша чай. „За кое? Че съсипах живота си?“ „Не. Че направи правилното нещо. Дори когато беше най-трудно.“ Телефонът ми иззвъня. Беше Стефан. „Имам добри новини. И лоши. Лошата е, че няма да си върнеш парите от апартамента. Всичко отиде. Добрата е, че клиентът – онзи, когото Иван измами – те издирва.“ „Защо?“ „Защото искат да продължат с проекта. Искат да купят имота (сега, когато е конфискуван от държавата) и искат архитектът, който го е проектирал от самото начало, да го довърши. Теодора им е казала всичко. Че това е бил твой проект.“ Сърцето ми подскочи. „Има и още.“ – продължи Стефан. „Предлагат ти да отвориш собствена фирма. Те ще бъдат първият ти клиент. И ще финансират старта.“ Погледнах Лилия. Тя се усмихваше. „Мартин? Още ли си там?“ „Да, Стефане.“ – казах, усещайки как онази стара, студена усмивка се завръща, но този път беше различна. Беше топла. „Кажи им, че съм съгласен. Но този път аз ще определям правилата. И ще ми трябва четен брой служители. Започвам с двама.“