Бях на две, когато ме осиновиха. Не помня нищо преди това. Първият ми съзнателен спомен е как ръката на мама, Ана, държи моята, докато пресичаме улица с павета. Мама ме обичаше. Тази обич беше основата на моя свят – топла, сигурна и непоклатима. Тя беше моята скала, моят компас. Но в тази обич имаше вградена една-единствена, студена и остра клауза.
Винаги, когато питах за миналото, а децата неизбежно питат, лицето ѝ се свиваше. Не от тъга, а от нещо по-дълбоко. Страх.
„Лия“, казваше тя, гласът ѝ тих, но настоятелен, докато миеше чиниите или сгъваше прането. „Ти си моя. Само моя. Другото няма значение.“
Когато станах на десет, любопитството ми стана по-настоятелно. Приятелките ми говореха за това на кого приличат – на майките си, на бащите си. Аз приличах само на себе си. Една вечер, докато седяхме на малката ни тераса, аз я попитах директно: „Коя е тя?“
Ана остави чашата си с чай. Въздухът се сгъсти.
„Тя не е важна“, отсече Ана. „Но аз искам да знам…“ „Не!“ Гласът ѝ се извиси, нещо рядко за нея. Тя хвана ръцете ми, ноктите ѝ леко се забиха в кожата ми. „Никога. Никога не се доближавай до биологичната си майка. Тя е… тя не е добра, Лия. Тя е опасност. Обещай ми. Обещай ми, Лия, че никога няма да я търсиш.“
Погледнах в очите ѝ, разширени от паника, която не разбирах. Видях истински ужас. И за да изтрия този ужас от лицето ѝ, аз обещах.
Обещах.
И спазих обещанието си. Тя така и не се свърза с мен. Животът продължи. Завърших гимназия. Влязох да уча право в университета. Беше трудно, мама работеше на две места, за да покрива разходите, а аз изтеглих студентски кредит, който тежеше на бъдещето ми като воденичен камък. Но бяхме екип.
Сега бях на двадесет и пет. Наехме си малка квартира с Деян, приятелят ми от университета. Той беше амбициозен, работеше в голяма консултантска фирма и вече говорехме за ипотека. Животът беше подреден. Предвидим. Моят.
До онзи вторник.
Беше обикновен ден. Върнах се от неуспешно интервю за работа в една кантора. Чувствах се смачкана, притеснена за студентския си кредит и за това как ще платим вноската по ипотеката, ако не започна работа скоро. Деян ми беше казал да не се тревожа, но аз се тревожех.
Звънецът иззвъня. Не очаквах никого. Ана имаше ключ. Деян беше на работа.
Отворих. На прага стоеше мъж. Беше на моята възраст, може би малко по-голям. Висок, с тъмна коса и очи, които изглеждаха твърде сериозни за възрастта му. Беше облечен скъпо, но не крещящо – тъмно палто, риза без вратовръзка. Имаше нещо познато в него, но не можех да определя какво.
„Лия?“ попита той. Гласът му беше плътен. „Да. Мога ли да ви помогна?“ Той преглътна, сякаш думите му бяха тежки. „Казвам се Мартин. Изпраща ме… изпраща ме биологичната ти майка.“
Сърцето ми спря. Въздухът изчезна от дробовете ми. Обещанието. Паниката на мама. Думата „опасност“. „Мисля, че бъркате…“ започнах аз, опитвайки се да затворя вратата. Той сложи ръка на касата. Нежно, но твърдо. „Моля те. Тя те чака долу. В колата. Каза, че няма да излезе, освен ако не дойдеш. Каза, че е спешно.“
„Спешно? След двадесет и пет години? Не, благодаря.“ Опитах се да звуча твърдо, но гласът ми трепереше. „Моля те“, повтори Мартин. „Тя… не е добре. Просто иска да те види. От разстояние, ако трябва. Само пет минути.“
Тръгнах срещу всяка клетка в тялото си. Срещу обещанието. Срещу инстинкта си за самосъхранение, който ми крещеше да се обадя на Ана. Но една по-дълбока, по-стара част от мен – частта, която се чудеше на кого прилича – пое контрола.
Слязохме по стълбите в мълчание. Той ме водеше към черен, лъскав автомобил, паркиран малко по-надолу по улицата. Не беше мерцедес, не беше нещо крещящо, но беше скъп. Чист.
Задната врата беше отворена. Мартин посочи към нея. Приближих. Паникьосана, тръгнах с него. Краката ми бяха оловни. Какво правех? Предавах мама.
Наведох се да погледна вътре. И замръзнах.
Вътре не седеше чудовище. Не седеше опасна жена. Не седеше елегантна дама в скъпи дрехи, каквато колата предполагаше.
На задната седалка седеше Магда.
Магда. Готвачката от моето училище. Жената, която ми сипваше супа през всичките онези години. Жената, която винаги ми се усмихваше.
Виждах я всеки ден в продължение на дванадесет години. Всеки ден. Винаги мила. Винаги ми слагаше по-голяма порция или ми пъхваше допълнително лакомство – ябълка, парче кекс. „Да растеш голяма, Лия“, казваше тя с онази тиха, топла усмивка.
Тя седеше в скъпата кола, облечена със същата сива престилка, която носеше в училищния стол. Ръцете ѝ, напукани от работа, стискаха кърпичка. От очите ѝ се стичаха сълзи, размазвайки спиралата, която очевидно беше сложила набързо.
Тя ме гледаше с двадесет и пет години натрупана агония.
„Детето ми“, прошепна тя.
Светът под краката ми се разтвори.
Глава 2: Сривът
Времето спря. Звуците на улицата – далечен трамвай, глъчка от деца – изчезнаха, погълнати от оглушителния рев в ушите ми. Гледах Магда, а мозъкът ми отказваше да сглоби пъзела.
Това беше Магда. Жената, която миришеше на ванилия и топла супа. Жената, чиито ръце винаги бяха леко омазнени от готвенето. Жената, която веднъж ми превърза коляното, когато паднах в училищния двор, защото дежурната сестра я нямаше.
Тя беше моята биологична майка.
Опасността.
„Лия… моля те, кажи нещо.“ Гласът ѝ беше дрезгав от сълзи.
Мартин стоеше до мен, неподвижен като страж. Той беше част от това. Той я беше довел. „Това… това не е вярно“, успях да изрека. Думите прозвучаха глухо. „Вие сте… вие сте готвачката.“ „Бях“, каза тя, избърсвайки сълзите си с ръба на престилката. „Аз съм Магда. И съм твоята майка, Лия.“ „Мама каза…“ започнах аз, но спрях. Обещанието. Ужасът в очите на Ана. „Мама каза, че си опасна.“
При тези думи, лицето на Магда се счупи. Тя не изглеждаше опасна. Изглеждаше съсипана. „Тя… тя имаше своите причини да каже това, предполагам“, промълви Магда. „Но не е така, както си мислиш. Нищо не е така, както си мислиш.“ „Защо сега?“ Попитах, гласът ми се покачи с октава. „Двадесет и пет години! Ти си ме виждала всеки ден! Всеки проклет ден ти си ми давала кюфтета и си мълчала! Защо сега?“
„Защото вече не мога“, изхлипа тя. „Защото той умира.“ „Кой умира?“ Магда затвори очи. Мартин пристъпи напред. „Трябва да се качиш, Лия. Не можем да говорим тук, на улицата.“ „Няма да се кача никъде с вас!“ Извиках. Чувствах се като животно в капан. „Вие сте лъжци! Ти си ме лъгала през цялото време!“
Обърнах се към Магда. „Ти си ме гледала как раста. Гледала си ме, когато имах проблеми с математиката. Гледала си ме, когато отидох на бала си. И не каза нищо!“ „Нямах право!“, извика тя в отговор, отчаянието ѝ съвпадаше с моето. „Нямах право да ти казвам! Беше, за да те защитя!“ „Да ме защитите? От какво? От супата?“
Отстъпих назад, блъскайки се в Мартин. Той ме хвана леко за лакътя. „Тя казва истината“, каза той тихо. „Моля те. Ела с нас. Ще ти обясним всичко. Дължим ти го. Дължим ти целия си живот.“
Имаше нещо в начина, по който каза „целия си живот“. Погледнах го. Очите му. Сега видях приликата. Не с мен. С нея. С Магда. „Кой си ти?“ попитах, дъхът ми заседна. „Аз съм Мартин“, каза той отново. „Аз съм твоят брат.“
Ако земята се беше разтворила преди, сега се сриваше в черна дупка. Брат. Близнак, осъзнах, гледайки датата му на раждане, която сякаш беше изписана на челото му. Ние бяхме на една и съща възраст.
Без да кажа и дума повече, се дръпнах от хватката му, обърнах се и побягнах. Тичах нагоре по стълбите, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва уцелих ключалката. Втурнах се вътре и заключих три пъти. Свлякох се на пода в коридора, сърцето ми биеше в гърлото.
Останах така, не знам колко дълго. Десет минути. Час. Телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Не вдигнах. Иззвъня отново. И отново.
Накрая се изправих. Трябваше да говоря с мама. Трябваше да говоря с Ана. Тя щеше да оправи това. Тя щеше да ми каже, че е лъжа, че е ужасна, болна шега.
Грабнах якето си и излязох през задния вход, страхувайки се, че черната кола все още е отпред. Взех такси до квартала на Ана. Цялото ми тяло вибрираше.
Намерих я в градината, малката градина зад блока, където садеше домати. Беше с гръб към мен, плевеше. „Мамо?“ Тя се обърна, усмивка озари лицето ѝ, когато ме видя. „Лия! Миличка, какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.“ „Тя дойде“, изстрелях думите. „Намери ме.“ Усмивката на Ана замръзна. Лицето ѝ пребледня, по-бяло от ризата ѝ. Тя изпусна градинската лопатка. „Кой?“ прошепна тя, въпреки че знаеше. „Биологичната ми майка. Магда.“
При името, Ана залитна и се подпря на оградата. Страхът. Ето го отново, десетократно по-силен. Ужасът, който помнех от детинство. „Не“, каза тя. „Не, не, не. Тя обеща. Тя се закле.“ „Коя е тя, мамо? Коя е тя всъщност? Защо ме излъга?“ „Аз не съм те лъгала!“ извика Ана. „Аз те защитавах!“ „От готвачката в училище? От какво ме защитаваше? От допълнителни порции?“
„Ти не разбираш!“ Ана сграбчи ръцете ми, точно както преди години. Ноктите ѝ се забиха болезнено. „Ти не разбираш кой стои зад нея! С кого е свързана тя!“ „Тя беше с мъж. Мартин. Каза, че ми е брат.“ Ана изстена, звук на чиста агония. „Значи е започнало. О, Боже, не. Те ще ни намерят. Той ще ни намери.“ „Кой, мамо?! Кой ще ни намери?!“ Крещях вече. Търпението ми се беше изчерпало. „Огнян“, прошепна тя, оглеждайки се панически, сякаш той стоеше зад дърветата. „Кой е Огнян?“ „Твоят баща“, каза Ана. „И той не е готвач, Лия. Той е дяволът.“
Глава 3: Мартин
Последва хаос. Ана получи паническа атака. Трябваше да я вкарам вътре, да ѝ дам вода, да я накарам да диша в книжна кесия. Отне ѝ час да се успокои достатъчно, за да говори смислено, но дори тогава думите ѝ излизаха на пресекулки, пропити със страх.
„Огнян“, повтори тя, седнала на ръба на старото си канапе. „Той е един от онези… мъже, които притежават всичко. Сгради, компании, хора. Той е безмилостен.“ „И той ми е баща?“ Ана кимна, избягвайки погледа ми. „Магда работеше за него. Много отдавна. Не като готвачка. Като… лична асистентка. В една от неговите къщи.“ Картината започна да се оформя, грозна и потискаща. „Тя е имала афера с него.“ „Тя беше млада. Той беше… убедителен. И женен, разбира се. Винаги е бил женен. За Ирина. А Ирина е по-лоша и от него.“
Ана стана и започна да крачи из малката стая. „Когато Магда забременяла, той побеснял. Ирина разбрала. Това щяло да съсипе репутацията му, сделка за милиони, която сключвал тогава. Те искали да… да се отърват от проблема.“ Стомахът ми се сви. „Да се отърват?“ „Да те махнат. Аборт. Магда избягала. Дойде при мен. Бяхме приятелки тогава, много близки. Криех я месеци наред. Никой не знаеше къде е.“ Ана се спря, споменът я болеше. „И тогава ти се роди. Вие се родихте. Близнаци.“
Тя ме погледна. „Не знаехме какво да правим. Магда нямаше нито стотинка. Аз също. И тогава хората на Огнян я намериха. Няколко дни след раждането. Адвокатите му. Те дойдоха в болницата.“ Ана трепереше. „Ирина беше с тях. Тя предложи сделка. Магда трябваше да се откаже от вас. И двамата. Те щяха да ви дадат за осиновяване в различни семейства, далеч едно от друго. В замяна, щяха да ѝ дадат пари и да я оставят на мира. Ако откажеше…“ „Ако откажеше, какво?“ „Щяха да я съсипят. Щяха да я обвинят в опит за изнудване. Щяха да кажат, че е луда. Щяха да вземат децата така или иначе и да ги пратят в дом, където никога нямаше да ги намери. Ирина беше ясна. Тя каза: ‘Тези деца никога няма да наследят името му. Никога’.“
Ана седна до мен. „Магда беше съсипана. Тя избра Мартин да отиде при далечна леля на село, която се нуждаеше от пари. А теб… аз те поисках. Казах им, че ще те взема аз. Че ще те отгледам като своя и никога няма да ти кажа истината. Че ще се преместим, ще изчезнем. Ирина се съгласи. Това ѝ хареса – едното дете при бедна леля, другото при приятелка без пукната пара. Разделени. Безопасни за нея.“
„Значи ти си ме спасила“, прошепнах аз. „Аз те взех“, каза Ана твърдо. „И те накараха Магда да подпише документи. И мен ме накараха. Документи, които ни задължаваха да мълчим завинаги. Документи, които казваха, че ако някога се опитаме да се свържем с Огнян или с теб (една с друга), ще ни вкарат в затвора за измама и изнудване. Те имаха най-добрите адвокати.“
„А Магда? Парите?“ „Тя ги взе“, каза Ана с презрение. „Това беше част от сделката. Тя взе парите, които ѝ дадоха за мълчанието, и изчезна. А аз се преместих тук с теб и започнах отначало.“ „Но тя не е изчезнала“, възразих аз. „Тя е станала готвачка в моето училище.“ Ана ме погледна объркано. „Какво?“ „Тя беше там. Всеки ден. Магда. Готвачката. Тя ми даваше храна.“
Ужасът по лицето на Ана се превърна в нещо друго. Гняв. Дълбоко, кипящо предателство. „Тя е била толкова близо? Тя ме е лъгала! Тя ни е наблюдавала! О, Боже, Лия, тя е нарушила споразумението! Тя ни е изложила на риск през цялото това време!“ „Тя каза, че Огнян умира.“ „Това е!“, извика Ана. „Той умира и тя иска пари! Иска наследството! Затова ви събира! Тя използва теб и Мартин, за да се добере до милионите му!“ „Не ми изглеждаше така…“ „Ти не я познаваш!“, прекъсна ме Ана. „Аз я познавах. Тя беше слаба. Винаги е била слаба за пари и лъскави неща. Огнян я съблазни лесно. А сега иска своето. И е готова да рискува твоята безопасност, за да го получи. Ти ми обеща, Лия. Стой далеч от нея. Стой далеч от Мартин. Те са отрова.“
Върнах се в апартамента си като в мъгла. Деян все още го нямаше. В главата ми беше каша. Ана казваше едно, Магда изглеждаше друго. Готвачка, която кара скъпа кола? Майка, която е взела пари, за да мълчи? Майка, която ме е спасила, но ме е лъгала цял живот?
Телефонът ми отново иззвъня. Непознатият номер. Този път вдигнах. „Лия?“ Гласът на Мартин. „Какво искате?“ „Трябва да говоря с теб. Сам. Без Магда. Моля те. Дължа ти обяснение, което тя не може да ти даде.“ „Не знам дали искам да слушам.“ „Тя не е взела парите за себе си“, каза той бързо, сякаш знаеше за какво си мисля. „Моля те. Пред кафенето до вас. След десет минути. Ще бъда сам.“
Отидох. Част от мен искаше да избяга, но по-голямата част, юристът в мен, искаше фактите.
Мартин седеше на външна маса, само с чаша вода. Изглеждаше уморен. „Благодаря, че дойде“, каза той. Седнах. „Имам пет минути.“ „Ана ти е казала за Огнян. И за Ирина. И за парите, които Магда е взела.“ Кимнах. „Тя не ти е казала какво се случи с тези пари. Магда не ги докосна. Нито стотинка. Тя ги даде на лелята, която ме отгледа, за да ми осигури образование. И инвестира остатъка. Тайно. Години наред.“ „Каква кола караше?“ „Моята“, каза Мартин. „Аз съм… аз се справих добре. Учих финанси. Благодарение на тези пари. Аз управлявам това, което тя спаси. Тя никога не е живяла охолно. Тя стана готвачка в твоето училище, Лия, не за да те изложи на риск, а защото това беше единственият начин да те вижда. Това беше нейното наказание и нейното спасение едновременно. Тя рискуваше затвора всеки ден, само за да ти подаде чиния.“
Гледах го. Той беше искрен. „Защо сега, Мартин? Защо, ако Огнян умира?“ „Защото Ирина знае, че той умира. И тя променя завещанието. Огнян, колкото и да е чудовище, е оставил нещо и за нас. Малък дял. Не от вина, а… не знам защо. Може би от суета. Но го е направил преди години. Ирина се опитва да ни заличи напълно. Тя има армия от адвокати. Адвокат Кръстев, неин човек, преработва всичко.“ Той се наведе напред. „Магда не иска парите. Аз също не ги искам. Ние искаме признание. Искаме това, което ни се полага по право. Искаме тя да не спечели.“ „Тя? Ирина?“ „Тя съсипа живота на майка ни. Тя ни раздели. Тя накара Ана да живее в страх. А сега иска да изтрие и малкото, което баща ни е решил да ни остави.“ „Значи сте във война. И искате аз да се бия с вас.“ „Аз искам да знаеш истината. И да, имаме нужда от теб. Огнян никога не те е виждал. Адвокатите му ще твърдят, че не съществуваш. Че Магда лъже. Че ти си просто осиновената дъщеря на Ана. Но ако ти застанеш до нас…“ „Аз съм завършила право“, казах тихо. „Знам какво означава това. ДНК тест. Съдебно дело. Публичност.“ „Да“, каза Мартин. „Това ще унищожи Ана. Страхът ще я убие.“ „Ако не направим нищо“, каза Мартин, гласът му стана леден, „Ирина ще ни унищожи първа. Повярвай ми. Сега, след като Магда се свърза с теб, тя е нарушила договора. Адвокат Кръстев вече вероятно знае. Те ще дойдат за Ана. Ще дойдат за всички ни. Единственият ни шанс е да ударим първи. И силно.“
Той беше прав. Паниката на Ана не беше само от спомени. Тя беше от реална, настояща заплаха. Магда, в отчаянието си, беше отворила кутията на Пандора.
„Какво искаш да направя?“ попитах. „Да се срещнеш с Огнян“, каза Мартин. „Преди да е станало твърде късно. Той трябва да те види. Той трябва да потвърди, че съществуваш.“
Глава 4: Голямата къща
Върнах се вкъщи и открих Деян на дивана. Беше отворил бутилка вино, което рядко правехме през седмицата. „Хей! Къде изчезна? Мислех да празнуваме.“ „Да празнуваме какво?“ Гласът ми беше празен. „Обадиха ми се от централата. Получавам голямо повишение. Преместват ме в екипа, който работи директно с най-големия ни клиент. Огромен бонус, Лия. Ще можем да купим онзи апартамент. Веднага. В брой, почти.“
В друг ден щях да скоча от радост. Щях да го целуна. Но сега само го гледах. „Кой е клиентът, Деян?“ Той се намръщи на тона ми. „Какво значение има? Това е голяма корпорация. Холдинг. Защо?“ „Как се казва?“ „Някаква… ‘Империя Груп’ или нещо такова. Не знам, името е…“ „Собственост на Огнян?“
Чашата с вино в ръката му застина. „Да. Мисля, че това е името на главния изпълнителен директор. Откъде знаеш?“ Студенина премина през мен, по-остра от всичко, което бях изпитвала. Съвпадение. Какво ужасно, болно съвпадение. Или не беше? „Лия, плашиш ме. Какво става?“
Разказах му. Всичко. За Магда, за Мартин, за Ана, за Огнян. Разказах му за заплахите, за адвокатите, за наследството. Докато говорех, лицето на Деян се променяше. От объркване, през шок, до… нещо друго. Нещо, което не можах да разчета. Възбуда? Пресметливост? „Значи ти… ти си дъщеря на Огнян?“ прошепна той. „На този Огнян? Лия, знаеш ли кой е той? Той струва милиарди. Не милиони. Милиарди.“ „Той е чудовище, Деян. Той е съсипал живота на две жени.“ „Той е твоят баща!“, каза Деян, очите му блестяха. „Лия, това променя всичко! Студентският ти кредит? Ипотеката? Това са джобни пари! Ти си наследница!“ „Не искам парите му. Искам само това да свърши. Искам Ана да е в безопасност.“ „В безопасност? Ще бъдеш повече от в безопасност! Ще бъдеш богата! Ние ще бъдем богати!“
Той ме хвана за раменете. „Това е невероятно. А аз тъкмо влизам във фирмата му! Мога да помогна. Мога да разбера какво става вътре. Мога да разбера какво планира Ирина!“ Дръпнах се от него. „Това е… неморално. И опасно.“ „Опасно е да не правиш нищо!“, възрази той. „Мартин е прав. Трябва да действате. Трябва да се срещнеш с него. Лия, това е твоят шанс! Нашият шанс!“
Видях го в нова светлина. Амбицията, която винаги бях харесвала у него, сега изглеждаше лакома и грозна. Той не виждаше моята болка. Той виждаше знака на долара.
Следващите два дни бяха мъчение. Мартин уреждаше срещата. Аз едва говорех с Деян, който непрекъснато ми задаваше въпроси за Огнян, за Мартин, за размера на богатството. Ана не вдигаше телефона си. Знаех, че се е заключила, парализирана от страх. Магда ми изпрати десетки съобщения, пълни с извинения и молби, които игнорирах.
На третия ден Мартин дойде да ме вземе. „Готова ли си?“ „Не.“ „Да вървим.“
Колата му се движеше тихо през града, изкачвайки се към богатите предградия в планината. Квартал, който бях виждала само по филмите. Портите бяха от ковано желязо, по-високи от два човешки ръста. Охраната провери имената ни и ни махна да влезем.
Къщата не беше къща. Беше имение. Студена, модерна сграда от стъкло и сив камък, която сякаш поглъщаше светлината. Вътре беше тихо като в гробница. Мраморът отекваше под стъпките ни.
Мартин ме поведе към стая в дъното на коридора. Не беше спалня, а по-скоро медицинско крило. Миришеше на антисептик и скъпи цветя.
Огнян лежеше на голямо, футуристично легло, заобиколен от апарати, които издаваха тихи, ритмични звуци. Беше слаб, кожата му беше сива, но очите му… Очите му бяха живи. Те бяха тъмни и пронизващи. Гледаха ме с хищническа оценка.
„Значи това е тя“, изрече той. Гласът му беше слаб, но ясен. „Татко“, каза Мартин, гласът му беше равен. Огнян се изсмя, което се превърна в суха кашлица. „Не ми викай така. Ти си син на Магда.“ Той се обърна към мен. „И ти си нейна дъщеря.“ „Казвам се Лия“, казах аз, опитвайки се да не треперя. „Знам коя си. Мислеше, че не знам ли? Наблюдавал съм ви. И двамата. Отдалеч.“ Той се усмихна леко. „Ирина смята, че съм сантиментален глупак. Аз просто обичам да си пазя картите.“ „Защо ни повика?“ попита Мартин. „Аз не съм ви викал. Ти поиска среща. Аз се съгласих.“ Той отново насочи поглед към мен. „Приличаш на нея. Преди да стане… готвачка.“ „Защо го направихте?“, попитах. „Защо ни разделихте?“ „Бизнес“, отвърна той просто. „Ирина беше права. Една грешка не трябваше да съсипва империята. А вие бяхте грешка. Скъпа, но поправима грешка.“
Почувствах как гневът измества страха. „Ние сме ваши деца.“ „Вие сте страничен продукт“, каза Огнян студено. „Сега сте тук, защото усещате кръвта във водата. Като нея. Магда винаги е искала повече.“ „Тя не иска парите ви!“, извиках аз. „Разбира се, че ги иска. Всички искат парите ми. Дори Мартин, който се преструва на толкова принципен. Затова учи финанси, нали?“
В този момент вратата се отвори. На прага стоеше жена на възрастта на Ана, но изглеждаше като изваяна от лед. Перфектна руса коса, перли на врата, костюм, който струваше повече от годишния наем на моя апартамент. Ирина. Тя ни изгледа с такова презрение, че физически ме заболя. „Какво правят тези тук?“, попита тя, гласът ѝ беше остър като стъкло. „Любувам се на приплода, скъпа“, каза Огнян с насмешка. „Охрана!“, извика Ирина. „Спокойно“, каза Огнян. „Тъкмо си тръгваха.“ Ирина пристъпи към мен. Тя беше висока. „Ти“, изсъска тя. „Грешката на готвачката. Мислиш, че ще дойдеш тук и ще вземеш нещо? Няма да получиш и стотинка. Ще се погрижа лично за това.“ „Аз не…“ „Ти си нищо. Дъщеря на прислужница и осиновена от друга прислужница. А сега слушай ме внимателно.“ Тя се приближи толкова, че усетих скъпия ѝ парфюм. „Знам коя си. Знам къде живееш. Знам за студентския ти кредит. Знам дори за амбициозното ти приятелче, Деян, което работи за нас. Една моя дума. Една. И животът ти, животът на Ана, животът на приятеля ти… всичко ще бъде унищожено. Разбра ли ме?“
Тя не викаше. Говореше тихо, с абсолютна сигурност. „Адвокат Кръстев вече подготвя документите. Ще съдим Магда за нарушаване на договора и изнудване. Ще съдим Ана за съучастие. А ти… ти просто ще изчезнеш.“ Тя се обърна към Мартин. „И ти. С твоите жалки инвестиции. Ще ви смачкам.“ „Няма“, каза Мартин, гласът му трепереше от гняв. „Няма да ти позволим.“ Ирина се засмя. „Вече съм го направила.“ Тя се обърна към мен. „Махай се от къщата ми.“
Глава 5: Войната на съпругата
Излязохме от къщата като ударени. Мартин стискаше волана толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. „Тя блъфира“, каза той през зъби. „Тя просто се опитва да ни уплаши.“ „Не ми изглеждаше да блъфира, Мартин. Тя знаеше за Деян. Тя знаеше за Ана.“ „Тя е чудовище. Трябва да действаме бързо.“ „Как? Тя има най-добрите адвокати. Адвокат Кръстев. Аз съм просто… аз дори нямам работа.“ „Ти си завършила право“, каза той. „Аз имам пари. Парите, които Магда спести. Ще наемем най-добрите. Ще се борим с огън срещу огън.“ „Тя ще съди Ана. Мартин, мама ще влезе в затвора!“ „Няма, ако ние я съдим първи. Завеждаме дело. Веднага. За признаване на бащинство и за дял от наследството. Ще го направим публично. Тя се страхува от публичност повече от всичко.“
Той ме остави пред блока. Деян ме чакаше на вратата, изглеждаше развълнуван. „Как мина? Видя ли го? Какво каза той?“ „Тя беше там. Ирина.“ „О?“ „Тя знае за теб, Деян. Знае къде работиш. Заплаши ме с теб.“ Възбудата по лицето му изчезна, заменена от страх. „Какво? Какво каза тя?“ „Че ще те унищожи, ако продължа.“ Деян пребледня. „Лия… това е… това е моята кариера. Аз работих толкова усилено…“ „Значи това е?“, попитах, гласът ми беше леден. „Тя те заплашва и ти си готов да се откажеш? Да ме оставиш?“ „Не! Разбира се, че не! Просто… трябва да бъдем умни. Може би трябва да се оттеглиш. Вземете някакво споразумение. Тя със сигурност ще ви предложи пари, за да мълчите.“ „Тя не предлага пари. Тя предлага унищожение. Мартин иска да я съдим.“ „Да я съдите? Империя Груп? Лия, това е лудост! Техният правен отдел е по-голям от цялата ни фирма. Те ще ви смажат.“ „Ти се страхуваш.“ „Аз съм реалист!“, извика той. „Това не е филм! Това е реалният живот! Тези хора не губят!“ „Значи ме съветваш да се откажа? Да оставя Ирина да вкара Ана в затвора? Да оставя Магда да бъде обвинена в изнудване?“ „Аз просто казвам да помислиш! За нас! За ипотеката, за бъдещето ни!“
Погледнах го. Мъжът, когото обичах, мъжът, с когото щях да строя бъдеще. И видях страхливец. Видях същия онзи лаком блясък, който видях и преди. Той не се страхуваше за мен. Той се страхуваше за себе си. „Мисля, че трябва да си вървиш, Деян.“ „Какво? Лия, не говори така…“ „Събери си нещата. И си върви. Още сега.“
След като той си тръгна, плаках. Плаках за изгубената си любов, за разбитата си илюзия за нормален живот, за Ана, за Магда, за себе си. А после спрях да плача. Измих лицето си и се обадих на Мартин. „Добре. Да го направим. Намери ми адвокат. Но не просто добър. Намери ми хищник. Намери ми някой, който мрази хора като Огнян и Ирина повече, отколкото ние.“
На следващия ден се срещнахме с адвокат Вера. Тя не беше лъскава като адвокат Кръстев, когото бях виждала по новините. Офисът ѝ беше малък, затрупан с папки. Самата тя беше жена на средна възраст, с уморени очи и цигара, която постоянно висеше от устните ѝ. Разказахме ѝ всичко. Тя слушаше, без да си води бележки, само кимаше от време на време. Когато свършихме, тя дръпна дълбоко от цигарата си. „Значи“, каза тя, „готвенето на Магда срещу империята на Огнян. Това е класика. Шансовете ви са почти нулеви.“ „Но ние имаме истината!“, каза Мартин. „Истината е чудесно нещо“, каза Вера сухо. „Но в съда печели по-добрата история и по-дълбоките джобове. Те имат и двете. Те ще ви изкарат изнудвачи. Ще кажат, че Магда е била нимфоманка, а ти, Мартин, си плод на нейната алчност. А ти, Лия… те ще кажат, че си неблагодарно сираче, което иска да осребри осиновяването си.“ „Значи няма да ни помогнете?“, попитах отчаяно. Вера се усмихна за първи път. Беше плашеща усмивка. „Не казах това. Казах, че шансовете ви са нулеви. Аз обичам нулевите шансове. Мразя Кръстев. Той ми отне един клиент преди години. Погреба го. Време е да му го върна.“
Тя смачка цигарата си. „Добре. Ето как ще процедираме. Първо, ДНК. Трябва ни проба от Огнян. Веднага. Преди да умре или преди Ирина да го кремира и да унищожи доказателствата.“ „Как?“, попита Мартин. „Те го пазят като крепост.“ „Вие сте му деца. Имате право на достъп. Ще поискам съдебна заповед. Кръстев ще я обжалва. Това ще ни даде време. Докато те обжалват, ние ще подадем иска. Ще го направим шумно. Ще изтече в пресата. Ирина мрази пресата. Това ще я накара да прави грешки.“ Тя ме погледна. „Ти, Лия. Ти си нашето оръжие. Ти си юрист. Ти си невинната. Ти си тази, която е била лъгана от всички. Ти ще бъдеш лицето на това дело. Ще трябва да се срещнеш с Ана. Трябва ни нейното свидетелство. Тя е единственият свидетел на споразумението с Ирина.“ „Тя се страхува“, казах. „Разбира се, че се страхува“, каза Вера. „Но сега трябва да избере от какво се страхува повече – от Ирина, или от това да те види унищожена. Отиди и говори с нея.“
Намерих Ана в апартамента ѝ. Беше спуснала всички щори. „Мамо, аз съм.“ Тя отвори, изглеждаше с десет години по-стара. „Върна ли се при тях?“ „Аз съм при теб, мамо. Винаги.“ Прегърнах я. „Но те ни заплашват. Ирина. Тя ще те съди. Ще те вкара в затвора.“ Ана започна да плаче отново, тихи, безпомощни сълзи. „Трябва да се защитим, мамо. Наехме адвокат. Но тя има нужда от теб. Трябва да свидетелстваш. Трябва да разкажеш на съда какво се случи в онази болница. Ти си единствената, която може да потвърди принудата.“ „Не мога, Лия. Не мога да застана срещу тези хора. Те ще ме смачкат.“ „Те вече ни мачкат! Те ме заплашиха. Заплашиха Деян. Той ме напусна заради това.“ Това привлече вниманието ѝ. „Деян те е напуснал?“ „Той се уплаши. Той избра кариерата си пред мен.“ Гневът в очите на Ана бавно започна да измества страха. Тя видя болката ми. „Той… той никога не те е заслужавал“, каза тя. „Няма значение. Важното е, че Ирина няма да се спре пред нищо. Мамо, ти ме лъга цял живот, за да ме защитиш. Разбирам го. Но сега лъжата не работи. Сега трябва да се бием с истината. Моля те. Направи го за мен. Бъди смела. За последен път.“
Ана ме гледа дълго. После кимна бавно. „Добре. Ще го направя. Ще им кажа всичко. Ще им кажа как онази вещица, Ирина, държеше химикалката в ръката на Магда и я караше да подписва, докато още кървеше от раждането. Ще им кажа.“
Глава 6: Предателството на Деян
Войната започна. Вера беше безмилостна. Искът беше заведен. Пресата полудя. „Тайните деца на Огнян“, „Готвачката и Милиардерът“, „Наследствена война“. Беше грозно, беше публично и точно както Вера предсказа, Ирина започна да прави грешки.
Адвокат Кръстев даде пресконференция, на която нарече Магда „опортюнистична изнудвачка“, а мен „объркано, подведено дете“. Той заплаши със съд всеки вестник, който публикува „клеветите“. Това само наля масло в огъня.
Магда беше принудена да напусне работата си в училището. Родителите се страхуваха да не „отрови“ децата им. Тя се премести в защитено жилище, което Мартин беше уредил. Чувствах се ужасно виновна за нея.
Срещнах се с нея тайно. Тя изглеждаше смалена, престилката я нямаше. „Съжалявам, Лия“, прошепна тя. „Никога не съм искала това. Исках само да те видя… да ти кажа.“ „Знам“, казах аз, и за първи път я прегърнах. Беше слаба, кокалеста. „Ще се оправим. Вера казва, че делото ни е силно, ако Ана свидетелства.“ „Ана…“, каза Магда, „тя винаги е била по-силната от двете ни. Аз бях тази, която се влюби в чудовището. Тя беше тази, която те спаси.“
Дните се превърнаха в седмици на правни битки. Разпити. Показания. Кръстев беше хлъзгав. Той се опита да докаже, че Ана и Магда са имали план от самото начало – да измамят Огнян. Той представи банкови извлечения, показващи парите, които Магда е получила. Тогава Мартин представи своите – показващи как всеки лев е бил инвестиран, недокоснат, за образованието му, докато Магда е работила за минимална заплата.
Това беше първият ни пробив.
Но Ирина имаше още един коз.
Бях в офиса на Вера, преглеждахме документи, когато получих обаждане. Беше Деян. Не го бях чувала, откакто си тръгна. „Лия? Можем ли да се видим? Моля те. Спешно е.“ Гласът му беше панически. Срещнах го в същото кафене. Той изглеждаше ужасно. Не беше спал, костюмът му беше смачкан. „Какво има, Деян?“ „Те ме карат да направя нещо. Ужасно е.“ „Кои ‘те’?“ „Хората на Ирина. Кръстев. Те знаят, че съм бил с теб. Те знаят, че сме живели заедно.“ „И?“ Той преглътна. „Те искат да свидетелствам. Искат да кажа, че… че съм те чувал да говориш с Ана. Че сте планирали това. Че сте се смели как ще оскубете стареца. Че ти си казала, че студентският ти кредит е твърде голям и това е единственият начин.“ Стомахът ми се преобърна. „Те искат да лъжесвидетелстваш.“ „Лия, те ми предложиха… не можеш да си представиш. Партньорство във фирмата. Апартамент в центъра. Всичко. Ако откажа…“ „Ако откажеш, ще те унищожат. Знам.“ „Те имат доказателства, Лия!“, извика той. „Доказателства за какво? Ние не сме правили това!“ „Не. Доказателства срещу мен. Аз… направих грешка. Преди година. В един проект. Прехвърлих едни числа… беше дребно, никой не забеляза, но беше… незаконно. Аз покрих следите. Но те са разбрали. Те имат документите. Ще ме вкарат в затвора, Лия.“
Ирина го беше хванала. Тя не просто го беше уплашила; тя го държеше в ръцете си. „И ти ще го направиш?“, попитах, гласът ми беше мъртъв. „Ще застанеш в съда и ще излъжеш? Ще унищожиш мен и Ана, за да спасиш себе си?“ Той ме гледаше с отчаяние. „Нямам избор.“ „Винаги имаш избор, Деян. Можеше да ми кажеш. Можеше да отидем в полицията. Но ти избра да ме предадеш.“ „Аз… съжалявам.“
Станах. „Недей. Ти си точно толкова лош, колкото тях. Ти си слаб. И си жалък.“ Оставих го там. И отидох право при Вера.
„Това е лошо“, каза Вера, дъвчейки незапалена цигара. „Много лошо. Лъжесвидетелстването от бивш партньор е изключително убедително. Те ще те представят като манипулативна златотърсачка.“ „Какво ще правим?“ „Трябва да го дискредитираме. Преди той да дискредитира теб. Трябва да докажем, че го изнудват.“ „Той ми каза! Те имат доказателства, че е извършил измама!“ „Думата ти срещу неговата. Трябва ни нещо повече. Трябва ни доказателство, че Кръстев го е притиснал.“
Мислих усилено. Деян беше параноичен. Винаги си записваше всичко. „Той може да ги е записал“, казах. „Той винаги записваше важни срещи. ‘За да си води бележки’, казваше.“ „Добре. Трябва да вземем телефона му. Или лаптопа му.“ „Той никога няма да ми ги даде.“ „Тогава трябва да се срещнеш с него отново. И да го накараш да си признае. А ние ще те запишем.“
Глава 7: Капанът
Планът беше прост и отвратителен. Обадих се на Деян. Плачех. Казах му, че го разбирам. Че се страхувам. Че може би е прав и трябва да се откажа. „Моля те, Деян, ела. Имам нужда от теб. Имам нужда да ми кажеш какво да правя. Чувствам се толкова сама.“ Той се хвана. Каза, че ще дойде в апартамента ми след работа.
Вера и Мартин бяха там час по-рано. Поставиха микрофони. Мартин беше в спалнята, готов да се намеси, ако нещата загрубеят. Вера беше в колата си отвън, слушаше.
Чувствах се мръсна. Но гневът ми към Деян беше по-силен от вината ми. Той беше на път да унищожи единствения човек, който някога ме е обичал безусловно – Ана.
Деян дойде. Изглеждаше облекчен, че не му крещя. Той дори се опита да ме прегърне. „Знаех си, че ще разбереш, Лия. Това е твърде голямо за теб.“ „Те наистина ли ще те вкарат в затвора?“, попитах, опитвайки се да звуча уплашено. „Да. Показаха ми документите. Това е… лошо. Но те казаха, че всичко ще изчезне, ако просто… кажа истината за твоите планове.“ „Но това не е истината, Деян!“ „Истината е това, което каже съдията!“, каза той, раздразнението му се покачваше. „Лия, направих го, за да ни спася! Когато всичко това приключи, те ще се погрижат за нас. Кръстев ми обеща.“ „Значи адвокат Кръстев ти е казал да излъжеш?“ попитах директно. Той замръзна. „Не… той просто каза да… ‘изясня’ фактите.“ „Деян, ти ми каза, че те карат да лъжесвидетелстваш. Каза ми, че те изнудват с онази грешка в проекта. Това ли ти каза Кръстев?“
Той ме гледаше подозрително. „Защо задаваш тези въпроси?“ „Защото трябва да знам в какво се забърквам! Ако ще се отказвам, трябва да знам какво получавам в замяна!“ Той се отпусна. „Добре. Да. Кръстев ме държи. Той каза: ‘Или ще свидетелстваш за нас, или ще прекараш следващите пет години в килия’. Какво да направя, Лия? Какво би направил ти?“
„Бинго“, чух гласа на Вера в миниатюрната слушалка в ухото си.
В този момент Мартин излезе от спалнята. Деян скочи. „Какво… какво става тук?“ „Ти си отвратително, жалко същество“, каза Мартин. Деян погледна към мен, после към якето ми, където кабелът на микрофона леко се подаваше. Очите му се разшириха от ужас. „Вие сте ме записали! Това е незаконно!“ „Точно толкова незаконно, колкото и измамата, която си извършил, и лъжесвидетелстването, което си щял да извършиш“, каза Вера, влизайки през вратата. Деян се срина на дивана. „Животът ми е свършен.“ „Не съвсем“, каза Вера. „Сега имаш избор. Или ще отидеш в съда и ще кажеш истината – цялата истина, за това как Кръстев и Ирина са те изнудвали. Или ние ще дадем този запис и доказателствата за твоята измама (да, намерихме ги, не си толкова умен, колкото си мислиш) на прокурора. Избирай.“
Деян избра по-малкото зло.
Глава 8: Показанията
Съдебната зала беше претъпкана. Светкавици проблясваха. Ирина седеше на първия ред, до адвокат Кръстев, изглеждаше спокойна и ледена. Огнян го нямаше; беше твърде болен, за да присъства.
Първият свидетел беше Ана. Тя се качи на скамейката, ръцете ѝ трепереха. Но когато Кръстев започна да я разпитва, да я нарича лъжкиня, да намеква, че е продала осиновената си дъщеря в бъдеща схема за изнудване, нещо в нея се пречупи. Страхът изчезна. „Вие не бяхте там!“, извика тя, гласът ѝ отекна в залата. „Аз бях там! Аз видях как тази жена“, тя посочи Ирина, „заплаши да унищожи Магда. Видях я как я принуди да се откаже от децата си часове след като ги беше родила! Вие наричате това споразумение? Аз го наричам отвличане!“
Залата ахна. Кръстев беше бесен. „Вие сте нарушили договора за конфиденциалност!“, изкрещя той. „Нямаше договор! Имаше принуда! И аз защитавах детето си! Това дете!“, тя посочи към мен. „Което вие захвърлихте като боклук, а аз отгледах с любов!“ Дори съдията изглеждаше разтърсен.
Следващият беше Деян. Той беше блед като платно. Кръстев го повика като свой свидетел. „Господин… кажете на съда. Какво ви каза госпожица Лия относно плановете ѝ да съди господин Огнян?“ Деян ме погледна. Видях омраза, но и страх. Той се обърна към съдията. „Господин съдия, аз не мога да отговоря на този въпрос. Защото бях принуден да лъжесвидетелствам от господин Кръстев.“
Настъпи хаос. Кръстев скочи на крака, крещейки „Протест!“. Но беше твърде късно. Вера се усмихваше. „Моля, обяснете, господине“, каза съдията. И Деян обясни. Всичко. За измамата. За изнудването. За заплахите. Той представи имейли. Лицето на Кръстев премина от червено в пепеляво. Ирина го гледаше с чиста, нефилтрирана ярост. Нейният адвокат, нейното оръжие, я беше предал, за да се спаси.
Последната част беше ДНК тестът. Съдът беше разпоредил вземане на проба от Огнян. Резултатите бяха неоспорими. 99.999% съвпадение. Мартин и аз бяхме негови деца.
Глава 9: Завещанието
Загубиха. Ирина и Кръстев загубиха делото за бащинство. Съдията постанови, че споразумението за мълчание е било подписано под принуда и е невалидно. Мартин и аз бяхме официално признати.
Два дни по-късно Огнян почина.
Бяхме призовани за четене на завещанието. Всички бяхме там, в огромната конферентна зала на адвокатската кантора на Кръстев (който вече беше изправен пред собствено разследване за изнудване). Аз, Мартин, Магда. Ирина, облечена в черно, приличаше на елегантен лешояд. Бяха там и другите ѝ две „законни“ деца, които ни гледаха с открито презрение.
Адвокатът прочете дългия, сложен документ. По-голямата част от империята отиваше при Ирина и децата ѝ. Очаквано. И тогава дойде нашият ред. „…и на моите извънбрачни деца, Мартин и Лия, родени от Магда, аз оставям…“ Настъпи тишина. „…по десет процента (10%) дялово участие в ‘Империя Груп’.“
Ирина ахна. Десет процента за всеки от нас. Това не беше контролен пакет, но беше състояние. Беше повече, отколкото можех да си представя. Беше достатъчно, за да ни направи значими играчи. Огнян, дори от гроба, беше намерил начин да се надсмее над всички. Той не ни беше оставил пари. Беше ни оставил част от това, което Ирина обичаше най-много – компанията. Той ни беше окопал в живота ѝ завинаги.
Ирина стана рязко. „Ще оспорвам това!“, изсъска тя. „Няма да успеете“, каза адвокатът на Огнян, не Кръстев, а друг, по-възрастен. „Той е променил това завещание преди месец. След вашата среща.“ Тя погледна към мен. „Той те е видял. И го е променил.“ „Изглежда“, казах тихо.
Глава 10: Ново начало
Животът се промени. Но не както си мислех. Мартин веднага зае мястото си в борда на директорите. Той беше роден за това. Беше финансист, беше брилянтен и беше воден от студената ярост да се докаже пред жената, която се опита да го заличи. Войната му с Ирина тепърва започваше, но сега се водеше в заседателни зали, а не в съдилища.
Магда. Тя не искаше нищо. Парите не я интересуваха. Тя просто искаше да бъде близо до нас. С парите от първите дивиденти, аз ѝ купих малка къща с градина, точно до тази на Ана. Двете жени, Ана и Магда, имаха дълъг, труден път пред себе си. Години наред болка, предателство и страх стояха между тях. Но сега, когато тайната я нямаше, те започнаха да говорят. Отначало плахо, после по-смело. Започнаха да си спомнят за времето, когато са били приятелки. Започнаха да намират общ език в единственото нещо, което ги свързваше безусловно – любовта им към мен.
Деян беше осъден. Условно, заради сътрудничеството му. Загуби работата си, кариерата си. Беше съсипан. Никога повече не го видях.
Аз? Аз имах богатство. Имах дялове в империя, построена върху лъжи. Имах студентски кредит, който вече изглеждаше като нелепа шега. Изплатих го. Изплатих всички дългове на Ана. Купих ѝ апартамента, в който живееше под наем.
Но не взех работа в ‘Империя Груп’. Не исках да бъда част от света на Огнян. Вместо това, аз използвах парите и юридическото си образование, за да направя това, което Вера правеше, но в по-голям мащаб. Открих фондация. Правна кантора, която предоставяше безплатна правна помощ на хора като Ана и Магда. Хора, които се изправяха срещу гиганти като ‘Империя Груп’. Хора, принудени да подписват несправедливи договори, хора, заплашени от силни адвокати, хора, чиято единствена вина беше, че са слаби.
В деня, в който отворихме офиса, Ана и Магда бяха там. Те режеха лентата. Мама Ана ме прегърна. „Гордея се с теб, Лия. Винаги съм се гордяла.“ Магда стоеше до нея, усмихваше се през сълзи. „Ти си по-силна от всички нас, взети заедно.“
Погледнах към новата си кантора. Бях осиновена на две. Бях лъгана от любов и заплашвана от омраза. Бях наследница на богатство, което не исках, и на болка, която не заслужавах. Но най-накрая, на двадесет и шест, аз знаех коя съм. Аз не бях дъщерята на готвачката, нито осиновеното дете на Ана, нито грешката на Огнян.
Аз бях Лия. И тъкмо започвах.