Не мога да имам деца.
Тази присъда, произнесена тихо от лекар в стерилен кабинет преди години, продължаваше да отеква в душата ми като камбанен звън, който никога не заглъхва. Тя беше фонът на всеки мой ден, тихият шепот зад всеки смях, солената сълза в дъжда. Превърна се в част от мен, невидима броня и постоянно кървяща рана едновременно. Бях свикнала с болката, с празнотата, с тишината в апартамента, която понякога крещеше по-силно от всяка тълпа.
Но днес тишината беше разбита. Днес болката придоби нов, по-остър и по-жесток ръб.
Стоях в светлата, ухаеща на бебешка пудра и мляко стая, а срещу мен беше сестра ми, Мая. В ръцете си държеше малко вързопче живот, увито в розово одеялце – новородената си дъщеря. Сърцето ми се сви на топка, болезнено и завистливо. Тя имаше всичко. Всичко, за което аз само можех да мечтая.
Преди седмица, когато обяви името, светът ми се срина. Не можех да повярвам. От всички имена на света, тя беше избрала точно това. Едно-единствено име, което пазех в сърцето си като най-съкровена тайна, като молитва. Името, което шепнех на луната в безсънните си нощи. Дария.
Сега, застанала пред нея, събрах цялата си останала смелост. Гласът ми беше дрезгав, едва познаваем.
– Защо, Мая? – попитах, а думата заседна в гърлото ми като буца пръст. – Защо го направи? Знаеше какво означава това име за мен.
Мая ме погледна с онзи неин поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. Поглед, който смесваше съжаление и леко презрение. Тя притисна бебето по-плътно до себе си, сякаш за да го предпази от моята токсична скръб.
– О, Лилия, не бъди толкова драматична. – Гласът ѝ беше спокоен, почти покровителствен. – Ти така или иначе нямаше да го използваш.
Думите ѝ ме удариха като плесница. Физическа, остра болка проряза гърдите ми. „Нямаше да го използваш.“ Сякаш мечтата ми беше вещ, която може да се вземе, щом собственикът ѝ няма непосредствена нужда от нея. Сякаш години на сълзи, надежди и провалени опити бяха просто някаква прищявка.
– Радвай се, че остава в семейството. – добави тя с усмивка, която не достигаше до очите ѝ. – Така все пак ще можеш да ѝ се радваш.
В този момент нещо в мен се счупи. Години на сдържана болка, на преглътнати обиди, на тиха завист към нейния подреден, перфектен живот, изригнаха като вулкан.
– Да се радвам? – изкрещях, а гласът ми се прекърши. – Да се радвам, че открадна единственото нещо, което ми беше останало? Моята мечта? Всеки път, когато изричам името ѝ, ще си спомням за това, което никога няма да имам! Всеки неин рожден ден ще бъде напомняне за моята празнота!
Сълзите вече се стичаха свободно по лицето ми. Чувствах се гола, изложена на показ с цялата си грозна, сурова болка.
В стаята влезе майка ни, Невена. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ шареха тревожно между мен и Мая. Тя винаги се опитваше да бъде буфер, да заглажда острите ръбове помежду ни, но сега атмосферата беше твърде нажежена, твърде отровна.
– Момичета, моля ви… – започна тя с треперещ глас. – Недейте така, не и днес…
– Тя не разбира, мамо! – изхлипах аз, сочейки към Мая. – Тя никога не разбира!
Мая изсумтя. – Аз поне имам реален живот, а не живея в някакви измислени фантазии!
Думите ѝ бяха поредният забит нож. Преди да успея да отвърна, преди да кажа нещо, за което щях да съжалявам до края на живота си, майка ми извика. Гласът ѝ беше неочаквано силен, пропит с отчаяние и дълго пазена тайна.
– Спрете! Лилия, ти не знаеш ли, че…
И млъкна. Думите увиснаха във въздуха, тежки и недовършени. Погледнах я. Очите ѝ бяха пълни със страх, сякаш беше отворила врата, която трябваше да остане завинаги затворена. Мая застина, а лицето ѝ пребледня. Дори бебето сякаш усети напрежението и започна да плаче – тънък, пронизителен плач, който разряза натегнатата тишина.
Какво не знаех? Каква тайна можеше да бъде по-ужасна от реалността, в която живеех? В този миг разбрах, че болката, която изпитвах, беше само върхът на айсберга. Под ледената повърхност на нашето семейство се криеше нещо много по-дълбоко и много по-тъмно. Нещо, което щеше да промени всичко.
Глава 2
След онзи ден къщата на Мая се превърна в забранена територия за мен. Недовършената фраза на майка ми висеше между нас като тежка завеса, която никой не смееше да дръпне. Последвалите дни бяха мъгла от тихи телефонни разговори, в които Невена се опитваше да се извини, да „изглади нещата“, но така и не довършваше изречението си. Всеки път, когато я притисках да ми каже какво е искала да сподели, тя сменяше темата или просто казваше, че е било от нерви, че е говорила празни приказки. Но аз знаех, че лъже. Видях паниката в очите ѝ. Видях и страха в погледа на Мая.
Затворих се в апартамента си, който изведнъж ми се стори огромен и празен. Работех като графичен дизайнер на свободна практика, което ми позволяваше лукса да не виждам никого с дни. Клиентите ми бяха доволни от работата ми, но не подозираха, че зад елегантните лога и цветни брошури стои жена, чийто собствен свят е изгубил всичките си цветове.
Дните се нижеха еднообразно. Ставане, кафе, компютър, работа, вечеря пред телевизора и дълга, безсънна нощ, в която спомените ме връхлитаха безмилостно.
Спомнях си детството ни с Мая. Тя винаги беше слънцето, центърът на внимание. Красива, самоуверена, популярна. Аз бях нейната сянка – тихото, срамежливо момиче с книга в ръка. Обичах я, възхищавах ѝ се, но винаги усещах онази тънка жилка на съперничество, на завист от нейна страна, която не можех да си обясня. Аз нямах нищо, което тя да поиска.
Спомних си момента, в който срещнах съпруга ѝ, Александър. Той беше всичко, което Мая някога е искала. Амбициозен, харизматичен, успешен бизнесмен в строителния бранш. Още тогава, на сватбата им, видях как я гледа – сякаш е най-ценното бижу в колекцията му. Перфектната съпруга за перфектния мъж. Техният живот беше като изваден от списание – луксозен апартамент в престижен квартал, скъпи коли, екзотични ваканции.
А моят живот? Моят живот беше белязан от чакане. Чаках любовта, намерих я за кратко, но тя се уплаши от моята огромна нужда да бъда майка и си тръгна. Чаках двете чертички на теста за бременност, които така и не се появиха. Чаках надежда, която бавно се превърна в отчаяние.
Името Дария беше моят малък олтар на надеждата. Бях го избрала още като тийнейджърка. Звучеше ми силно и нежно едновременно. Даряваща. Бях си представяла как ще викам малко момиченце с това име, как ще я уча да рисува, как ще ѝ чета приказки. Тази мечта беше моето тайно убежище. И Мая го знаеше. Бях ѝ споделила преди години, в един от редките ни моменти на сестринска близост, под влиянието на бутилка вино и фалшиво усещане за доверие. Тогава тя се усмихна и каза, че е красиво. Не предполагах, че е запаметила тази информация, за да я използва като оръжие години по-късно.
Една вечер, докато преглеждах стари снимки в опит да намеря някакъв смисъл, някаква следа, телефонът ми иззвъня. Беше по-малкият ни брат, Мартин. Той беше единственият, с когото можех да говоря, без да усещам осъждане. Мартин беше студент по право, умен и чувствителен, вечният балансьор в нашето семейство.
– Како, как си? – Гласът му звучеше притеснен.
– Добре съм. – излъгах аз. – Просто работя много.
– Не си добре. Говорих с мама. Каза, че не вдигаш телефона.
Въздъхнах. – Нямам какво да ѝ кажа, Марти.
– Знам, че си бясна на Мая. И с право. Това, което направи, беше ужасно. Но… мисля, че има нещо повече.
Сърцето ми подскочи. – Какво имаш предвид?
– Онзи ден бях у тях. Атмосферата е… странна. Александър е постоянно на телефона, изнервен е. Говори за някакви заеми, за проблеми с някакъв обект. А Мая се държи така, сякаш всеки момент ще се разплаче, но се преструва на щастлива. И мама… мама ги гледаше с такъв поглед… Поглед на страх.
Думите му потвърдиха усещането ми. Нещо не беше наред. Нещо много по-голямо от сестринската ни вражда.
– Какво е искала да каже мама онзи ден, Марти? Ти знаеш ли нещо?
Последва мълчание. Чувах го как диша от другата страна на линията.
– Не знам. Но ще разбера. – каза той твърдо. – Не може да продължава така. Това семейство се разпада, Лилия. И мисля, че всичко е свързано. Изборът на името, поведението на Александър, тайната на мама… Всичко е част от една и съща грозна картина.
След като затворихме, дълго гледах през прозореца. Градът блестеше с хиляди светлини, всяка от тях – прозорец към нечий чужд живот, нечия чужда драма. За първи път от седмици насам почувствах нещо различно от болка. Почувствах любопитство. И решителност. Мартин беше прав. Трябваше да разбера какво се крие зад онази недовършена фраза. Трябваше да разбера каква е тази грозна картина, дори и с риск да се порежа на парчетата от счупеното ѝ стъкло.
Глава 3
Решението да разкрия истината ми даде цел, искра в сивото ми ежедневие. Спрях да се самосъжалявам и започнах да наблюдавам. Първата ми стъпка беше да се свържа отново с майка ми, но този път по различен начин. Без обвинения, без викове. Вместо това ѝ се обадих и я поканих на обяд в малък, тих ресторант, далеч от напрежението на семейните домове.
Тя прие с изненадваща готовност, сякаш също търсеше изход от капана на мълчанието. Когато седна срещу мен, изглеждаше уморена. Сенки кръжаха под очите ѝ, а ръцете ѝ леко трепереха, докато вдигаше чашата с вода.
– Радвам се, че ме покани, Лили. – каза тя тихо.
– И аз, мамо. Искам да поговорим. Спокойно.
Тя кимна, но не ме погледна в очите. Започнах внимателно, заобикаляйки основната тема. Говорихме за работата ми, за времето, за здравето ѝ. Постепенно тя се отпусна. И тогава зададох въпроса си, колкото се може по-меко.
– Мамо, притеснявам се за Мая. И за Александър. Мартин ми каза, че нещата не изглеждат добре.
Тя въздъхна дълбоко, поклащайки глава. – Александър има финансови проблеми. Големи. Взел е огромен заем за нов строителен комплекс, но нещата са се объркали. Разрешителни, партньори… Всичко е на ръба на провала. Ако не успее, ще загуби всичко.
Това обясняваше напрежението, но не обясняваше всичко останало.
– А Мая? – настоях аз.
– Мая е… Мая се опитва да бъде силна. Заради бебето. Тя е инвестирала всичко в този брак, в този живот. Мисълта, че може да го загуби, я ужасява. Тя не е като теб, Лили. Ти си боец, винаги си била. Можеш да паднеш, но ще намериш сили да се изправиш. А Мая… тя е свикнала всичко да ѝ е поднесено на тепсия. Тя не знае как да се бори.
Думите ѝ трябваше да прозвучат като комплимент за мен, но аз чух само сравнението. Вечното сравнение между двете сестри.
– А какво искаше да ми кажеш онзи ден? – попитах директно, възползвайки се от моментната ѝ уязвимост. – Когато извика: „Не знаеш ли, че…“
Лицето ѝ отново се затвори. Тя сграбчи чантата си, сякаш се готвеше да избяга. – Нищо. Казах ти, беше от нерви. Нека не говорим повече за това.
Разбрах, че няма да я пречупя. Поне не днес. Но вече имах една част от пъзела – парите. Проблемите на Александър бяха катализаторът. Но за какво?
Следващите няколко дни прекарах в ровене. Благодарение на работата си, имах добри умения в онлайн проучванията. Започнах с фирмата на Александър. Намерих публични регистри, новинарски статии, форуми за строителство. Картината, която се разкри, беше по-мрачна, отколкото майка ми беше описала. Фирмата му беше затънала в дългове. Имаше няколко висящи дела от недоволни клиенти и подизпълнители. Големият му нов проект, луксозен затворен комплекс в покрайнините на града, беше спрян заради спорове за собствеността на земята. Александър беше заложил всичко на тази карта и беше напът да загуби.
Това ме накара да се замисля. Ако Александър е пред фалит, тогава перфектният живот на Мая е илюзия. Тя не е просто притеснена, тя е отчаяна. Но как това се връзва с името на бебето? Дали в отчаянието си е решила да ме нарани, да си върне чувството за контрол, като ми отнеме нещо ценно? Звучеше дребнаво, жестоко, но напълно в неин стил.
Междувременно Мартин също водеше свое разследване. Като бъдещ юрист, той имаше достъп до информация, до която аз нямах. Една вечер ми се обади, гласът му беше тих и напрегнат.
– Како, трябва да се видим. Веднага. Но не по телефона.
Срещнахме се в едно денонощно кафене. Той извади лаптопа си и го обърна към мен. На екрана имаше документ – копие от ипотечния договор за апартамента на Мая и Александър.
– Купили са го с огромен кредит, разбира се. – каза Мартин. – Но виж това. – Той посочи една клауза в края на договора. – Има втори ипотекарен длъжник. Гарант.
Прочетох името и дъхът ми спря. Беше името на майка ни. Невена.
– Какво означава това? – попитах, макар че вече се досещах.
– Означава, че ако Александър не може да си плаща вноските по кредита, банката ще потърси парите от мама. Означава, че тя е заложила собствения си апартамент, единственото, което има, за да гарантира техния луксозен живот.
Изведнъж всичко започна да придобива смисъл. Страхът на майка ми. Отчаянието ѝ. Тя не се страхуваше само за Мая. Тя се страхуваше за себе си. Ако Александър се провали, той щеше да повлече и нея.
– Има и още нещо. – продължи Мартин, а лицето му стана още по-сериозно. – Докато ровех за делата срещу фирмата на Александър, попаднах на име. Десислава. Тя е била негов бизнес партньор в един предишен проект. Но името ѝ се появява и в друго дело… за развод. Бившият ѝ съпруг я е съдил за изневяра. И знаеш ли с кого?
Поклатих глава, страхувайки се от отговора.
– С Александър.
Светът около мен се завъртя. Изневяра. Финансов срив. Тайна ипотека. Семейството ми не просто се разпадаше. То беше изградено върху мрежа от лъжи, която сега се разплиташе с ужасяваща скорост.
А в центъра на всичко това беше новороденото бебе. Бебето с моето мечтано име.
В този момент ме осени ужасяваща мисъл. Толкова страшна, че за момент ми се зави свят. Ами ако… ами ако името не беше просто акт на жестокост? Ами ако беше нещо друго? Ами ако беше начин да се скрие нещо?
„Не знаеш ли, че…“
Думите на майка ми отново прокънтяха в главата ми. Но този път те звучаха различно. Не като упрек, а като отчаян вик за помощ. Като началото на признание, което би могло да унищожи всички ни.
Глава 4
Разкритията на Мартин ме хвърлиха в бездна от въпроси. Александър е изневерявал на Мая. Майка ми е рискувала всичко, за да ги спаси. Цялата им перфектна фасада беше на косъм от срутване. Но каква беше връзката с името Дария? Интуицията ми крещеше, че има такава, но умът ми не можеше да я сглоби.
Чувствах се като детектив в собствения си живот. Трябваше да говоря с някой, който е извън този семеен водовъртеж. Някой, който може да погледне фактите обективно. Спомних си за една стара приятелка от университета, Искра, която беше станала много добър адвокат по семейни дела. Не се бяхме виждали от години, но знаех, че мога да ѝ имам доверие.
Уговорихме си среща в кантората ѝ. Разказах ѝ всичко – за безплодието ми, за мечтата ми, за постъпката на Мая, за финансовите проблеми на Александър, за тайната ипотека на майка ми и накрая, за изневярата му с тази жена, Десислава.
Искра ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя се облегна назад в стола си и остана замислена за няколко минути.
– Лилия, това е повече от семейна драма. Това е потенциална бомба със закъснител. – каза тя накрая. – Нека да погледнем фактите. Имаме един мъж на ръба на фалита. Една съпруга, отчаяно вкопчена в брака си. И една майка, която е финансов заложник на зет си. Това само по себе си е достатъчно токсично. Но има и изневяра. Това променя всичко.
– Но как? – попитах аз. – Какво променя?
– Задаваш грешния въпрос. Въпросът не е как, а кога. Кога е станала тази изневяра? Преди колко време?
Тя се обърна към компютъра си и започна да пише бързо. След няколко минути вдигна поглед към мен, а в очите ѝ имаше нещо, което ме накара да настръхна.
– Намерих делото за развод на Десислава. Приключило е преди около година и половина. Бившият ѝ съпруг е представил доказателства за аферата ѝ с Александър, която е продължила няколко месеца. Това означава, че Александър е изневерявал на Мая… преди около две години.
Сметнах наум. Преди две години. Това беше много преди бременността на Мая.
– Това не доказва нищо. – казах колебливо. – Може да е било просто афера, която е приключила.
– Може. – съгласи се Искра. – Но може и да не е. Има нещо, което ме притеснява. Времето. Всичко се случва в много странна последователност. Александър е пред фалит. Мая забременява. Ражда се бебе. И тя избира име, което знае, че ще те съсипе. Защо? Защо една жена, чийто свят се разпада, ще се занимава с такава дребнава жестокост? Освен ако… освен ако не е дребнавост. Освен ако не е отвличане на вниманието.
Тя се наведе напред, а гласът ѝ стана по-тих.
– Лилия, помисли. Какво е най-голямото оръжие на една жена срещу един богат, но изневеряващ мъж? Дете. Детето го обвързва, дава ѝ сигурност. А ако този мъж е на ръба на фалита, детето е единственият му актив, който не могат да му вземат. То е неговото бъдеще, неговото наследство.
Сърцето ми започна да бие лудо. Разбирах накъде бие, но не исках да го повярвам. Беше твърде чудовищно.
– Какво се опитваш да ми кажеш?
– Казвам, че трябва да си зададеш един ужасен въпрос. Въпрос, който майка ти може би се е опитала да ти зададе. Дали Мая е забременяла, за да задържи Александър? Дали е използвала тази бременност като коз в разпадащия им се брак? И ако е така, дали е била сигурна, че детето е негово?
Думите на Искра увиснаха във въздуха. Почувствах как подът се изплъзва изпод краката ми. Изневярата на Александър беше преди две години. Мая беше забременяла преди малко повече от девет месеца. Времето не съвпадаше. Или пък…
– Ами ако… – прошепнах, а мисълта беше толкова отровна, че едва я изрекох. – Ами ако тя също му е изневерила? Като отмъщение?
Искра кимна бавно. – Това е едната възможност. Има и друга, много по-лоша. Какво знаеш за нейната бременност? Беше ли лесна? Виждала ли си я често?
Замислих се. През последните девет месеца отношенията ни бяха по-хладни от всякога. Мая се оплакваше, че се чувства уморена, че не ѝ е добре. Избягваше срещите. Отдавах го на бременността, на хормоните. Но сега… сега виждах всичко в друга светлина.
– Не съм я виждала много. – признах си. – Тя казваше, че предпочита да си почива.
– Лилия… – Искра ме погледна право в очите. – Има нещо, което трябва да знаеш. Нещо, за което майка ти може би се е опитала да те предупреди. Когато един брак е изграден върху лъжи, понякога и децата стават част от лъжата.
Тръгнах си от кантората ѝ напълно разтърсена. Чудовищното подозрение се беше загнездило в ума ми и отказваше да си тръгне. Върнах се в апартамента си и отворих лаптопа. Започнах да преглеждам профилите на Мая в социалните мрежи. Снимки от последните девет месеца. Ето я на рожден ден, но е облечена в широка рокля. Ето я на Коледа, седнала зад масата, така че коремът ѝ не се вижда. Нямаше нито една снимка, на която ясно да се вижда бременността ѝ в напреднал стадий. Нито една.
Пръстите ми трепереха, докато отварях профила на Десислава, бившата любовница на Александър. И тогава го видях. Снимка, публикувана преди девет месеца и половина. На нея Десислава беше с огромен корем, видимо бременна в осмия или деветия месец. Под снимката пишеше: „Очакваме те с нетърпение, малко чудо!“
Превъртях надолу. Имаше снимки от болницата. Снимки на новородено бебе. Бебе, родено приблизително по същото време като племенницата ми. И тогава видях последната снимка, качена преди седмица. На нея Десислава държеше бебето си. А под снимката имаше само една дума. Едно име.
Дария.
Глава 5
Стоях пред екрана на лаптопа, неспособна да помръдна. Думите се забиха в съзнанието ми като стъклени парчета. Две бебета. Двете с името Дария. Родени по едно и също време. Едното – на сестра ми. Другото – на бившата любовница на съпруга ѝ. Това не можеше да бъде съвпадение. Това беше ключът.
В главата ми се въртеше вихрушка от ужасни възможности. Първата и най-очевидна – Александър водеше двойствен живот. Може би е продължил връзката си с Десислава. Може би и двете жени са забременяли от него по едно и също време. Това би обяснило финансовите му проблеми – опитвал се е да издържа две семейства. Но не обясняваше поведението на Мая и тайната на майка ми.
Трябваше ми повече информация. Трябваше да говоря с някого, но с кого? Мая щеше да отрече всичко. Майка ми беше заключена в страха си. Мартин беше твърде емоционално въвлечен.
Тогава се сетих за единствения човек, който беше външен, но и вътрешен едновременно. Александър. Той беше в центъра на тази паяжина от лъжи. Ако исках да стигна до истината, трябваше да се изправя срещу него.
Знаех, че няма да е лесно. Той беше чаровен манипулатор, умееше да контролира разговора. Трябваше ми план. Трябваше ми предимство.
Проучих офиса му – модерна стъклена сграда в бизнес района на града. Знаех, че работи до късно. Една вечер, въоръжена с цялата си смелост и с папка с разпечатки – ипотечния договор на майка ми, информация за спрения му проект, снимките от профила на Десислава – отидох там.
Качих се до етажа му. Офисът беше тих, повечето служители си бяха тръгнали. Секретарката му ме погледна изненадано, но аз казах, че съм сестра на Мая и нося нещо спешно. Тя ме пусна да вляза.
Александър беше в кабинета си, наведен над купчина чертежи. Когато вдигна глава и ме видя, на лицето му се изписа раздразнение, но бързо го прикри с фалшива усмивка.
– Лилия? Каква изненада. Мая добре ли е?
– Мая е добре. – отвърнах аз, като затворих вратата зад себе си. – Дойдох да говоря с теб.
– Зает съм, както виждаш. – каза той, посочвайки чертежите. – Строителният бизнес не спи.
– Знам. – отвърнах аз и поставих папката на бюрото му. – И знам, че твоят в момента не просто не спи, а направо е в кома.
Той ме погледна остро. Усмивката му изчезна. – Какво искаш да кажеш?
Отворих папката и избутах пред него документите за спрения строеж. – Искам да кажа, че си на ръба на фалита. И че си повлякъл и майка ми с теб.
Лицето му пребледня. Той погледна към договора за ипотека. – Това е… това е семеен въпрос. Не е твоя работа.
– Стана моя работа в момента, в който името на майка ми се озова под твоя дълг. – Гласът ми беше ледено спокоен. Бях изненадана от собственото си самообладание. – Но не съм дошла да говоря само за пари.
Извадих разпечатките от профила на Десислава и ги плъзнах върху другите документи. Снимките на бременното ѝ коремче, на бебето.
– Познаваш ли тази жена, Александър? И нейното дете?
Той скочи от стола си, сякаш го бях ударила. Очите му святкаха от гняв и паника. – Какво си мислиш, че правиш? Ровиш се в живота ми?
– Ровя се в живота на семейството си, който ти унищожаваш! – повиших тон аз. – Имам един много прост въпрос, Александър. Колко деца имаш? Едно или две?
Той заобиколи бюрото и застана на сантиметри от мен. Беше висок и внушителен, но аз не отстъпих. Гледах го право в очите.
– Махни се от офиса ми. Веднага.
– Ще си тръгна, когато ми отговориш. Мая знае ли? Знае ли, че докато тя е носила твоето дете, любовницата ти е правила същото? Затова ли е толкова отчаяна? Затова ли майка ми е готова да загуби дома си, за да спаси брака ви?
Той се разсмя. Но смехът му беше кух, лишен от всякаква веселост. Беше смехът на човек, притиснат до стената.
– Ти нищо не разбираш. – изсъска той. – Абсолютно нищо. Мислиш си, че си сглобила пъзела, но гледаш съвсем друга картина.
– Тогава ми я обясни! Обясни ми как е възможно да имаш две деца, родени по едно и също време, с едно и също име!
Той се отдръпна от мен и отиде до прозореца, загледан в светлините на града. Дълго време мълча. Когато най-накрая проговори, гласът му беше променен. Беше гласът на победен човек.
– Нямам две деца, Лилия.
– Какво? – не разбрах аз.
Той се обърна към мен. В очите му вече нямаше гняв, само безкрайна умора.
– Имам само едно. Детето на Десислава.
Стомахът ми се преобърна. – Но… бебето на Мая…
– Бебето на Мая не е мое.
Думите му прозвучаха като изстрел в тишината на офиса. Не можех да дишам. Не можех да мисля. Всичките ми теории, всичките ми подозрения се сринаха. Реалността беше много по-проста и много по-ужасяваща.
– Мая ти е изневерила? – прошепнах аз.
Той поклати глава. – Не. По-лошо е. Много по-лошо.
– Какво може да е по-лошо от това?
Александър ме погледна и в този поглед видях цялата истина. Видях отговора на въпроса на майка ми. Видях причината за жестокостта на Мая.
– Детето не е и нейно. – каза той глухо. – Мая не може да има деца, Лилия. Никога не е можела. Тя те е излъгала. Тя излъга всички ни. Бебето е осиновено.
В този момент вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Мая. Лицето ѝ беше бяло като платно, а в очите ѝ гореше огън от омраза и отчаяние. Тя беше чула всичко.
Глава 6
Тишината в кабинета на Александър беше оглушителна. Мая стоеше на прага, застинала като статуя, а погледът ѝ беше вперен в мен, пълен с такава чиста омраза, че усетих как въздухът изстива. Александър стоеше до прозореца, победен и пасивен, сякаш цялата енергия беше изтекла от него.
– Как посмя? – Гласът на Мая беше тих, но остър като бръснач. – Как посмя да дойдеш тук и да съсипеш всичко?
– Аз ли да съсипя всичко? – избухнах аз, шокът отстъпваше място на кипящ гняв. – Ти съсипа всичко! Ти ме лъга! Лъга всички! Години наред ме гледаше как страдам, как се разпадам, докато си знаела, че споделяме една и съща съдба!
– Не споделяме нищо! – изкрещя тя и пристъпи напред. – Ти се предаде! Ти се остави на самосъжалението! Аз се борих! Аз намерих начин!
– Начин? – попитах невярващо. – Да изградиш живота си върху лъжа? Да откраднеш дете и да го представиш за свое? И за капак на всичко, да му дадеш моето име, за да ме довършиш!
– Не съм го откраднала! Осинових го! – извика тя, а в гласа ѝ се долавяше истерия. – Всичко е законно! Просто… просто пропуснахме някои детайли.
– Детайли? – намеси се Александър с кух глас. – Наричаш „детайл“ факта, че си ме накарала да повярвам, че това е мое дете? Че си фалшифицирала документи? Че си платила на хора да мълчат?
Погледнах го шокирано. – Ти не си знаел?
– Разбрах преди месец. – отвърна той, без да откъсва поглед от Мая. – Съвсем случайно. Един анонимен имейл. Вероятно от някой, на когото не е платила достатъчно.
Картината започна да се изяснява с ужасяващи подробности. Мая, изправена пред разпадащия се брак и фалита на съпруга си, е предприела отчаян ход. Узнала е за безплодието си, може би по същото време, когато аз съм получила своята диагноза. Но вместо да сподели, тя го е скрила. Използвала е проблемите на Александър като прикритие. Организирала е тайна, незаконна осиновка, представяйки я за бременност и раждане. Била е готова на всичко, за да запази илюзията за перфектен живот.
– А името… – прошепнах аз, гледайки я право в очите. – Името беше просто чиста злоба, нали?
Тя се изсмя горчиво. – Злоба? Не, скъпа сестричке. Беше справедливост. Ти винаги имаше нещо, което аз нямах. Талант. Независимост. Вътрешна сила. Дори в нещастието си, ти беше по-силна от мен. Исках да имам нещо, което е било твое. Исках да ти отнема единственото нещо, за което копнееше, точно както животът отне моята мечта.
Признанието ѝ беше толкова чудовищно, толкова изкривено, че за миг останах без думи. Това не беше просто лъжа. Това беше плод на години трупана завист и комплекси.
– А мама? – попитах, а гласът ми трепереше. – Мама знаеше ли?
Мая сведе поглед. Това беше отговорът.
– „Не знаеш ли, че… тя е готова на всичко, за да не те загуби?“ – прошепнах думите, които майка ми не успя да довърши. Сега разбирах. Тя не е искала да каже „да не загуби Александър“. Искала е да каже „да не загуби теб“. Мама е знаела за лъжата, за безплодието, за осиновяването. И се е опитала да ме спре, да ме предпази от истината, която щеше да ме съсипе. Ипотеката не е била само за да спаси Александър. Била е цената на мълчанието. Парите, с които Мая е платила за бебето и за фалшивите документи.
– Трябваше да ѝ помогна! – извика Мая, сякаш прочела мислите ми. – Тя е моя майка! Тя разбра. И избра да застане зад дъщеря си!
– Тя избра да застане зад една лъжа! – отвърнах аз. – И теб те е повлякла със себе си!
В този момент в кабинета нахлу Мартин. Лицето му беше пребледняло, дишаше тежко.
– Какво става тук? Мама ми се обади, плачеше, каза, че си тръгнала насам…
Погледът му се спря на разплаканата Мая, на сломения Александър, на мен. Той веднага разбра, че всичко е свършило. Тайната беше разкрита.
– Мая… – започна той с треперещ глас. – Кажи ми, че не е истина.
Но Мая не отговори. Тя просто стоеше там, сред руините на своя измислен свят, а сълзите се стичаха по лицето ѝ.
– Ще се разведа с теб. – каза Александър тихо, но думите му прокънтяха като присъда. – И ще направя всичко възможно това дете да бъде отнето от теб. Ти не си майка. Ти си престъпник.
– Няма да ти позволя! – изкрещя Мая. – Аз съм единственото, което тя има! Аз съм нейната майка в документите!
– Фалшиви документи! – отвърна Александър. – Ще намеря адвокати. Ще те съсипя.
– Аз пък ще разкажа на всички за твоите измами! – заплаши го тя. – За фалита, за любовницата ти, за твоето дете, което криеш! Ще повлека и теб в калта!
Двамата се гледаха като разярени животни, готови да се разкъсат. Мартин стоеше по средата, опитвайки се да ги успокои, но беше безсмислено. Аз просто стоях и гледах. Гледах как семейството ми се разпада пред очите ми, парче по парче.
В центъра на всичко това беше едно невинно бебе. Бебе, което нямаше никаква вина. Бебе, което носеше моето мечтано име. И изведнъж, насред целия този хаос, гняв и болка, аз почувствах нещо неочаквано.
Съжаление.
Съжалих я. Съжалих сестра си за отчаянието, което я е довело до тази лудост. Съжалих я за празнотата в душата ѝ, която се е опитала да запълни с лъжи. Съжалих я, защото в стремежа си да има всичко, тя беше напът да загуби и малкото, което ѝ беше останало.
И тогава взех решение. Решение, което щеше да промени не само моя живот, но и живота на всички останали.
Глава 7
В следващите дни и седмици семейството ни беше като бойно поле. Александър незабавно се изнесе от апартамента и нае най-добрите адвокати, които парите му (или по-скоро остатъците от тях) можеха да купят. Той беше решен да започне процедура за развод и да оспори родителските права на Мая, разкривайки цялата схема с незаконното осиновяване.
Мая, от своя страна, се барикадира в луксозния апартамент, който скоро щеше да ѝ бъде отнет. Тя отказваше да говори с когото и да било, освен с майка ни, която се беше превърнала в нейна сянка, в мълчалив съучастник, разкъсван от вина.
Мартин се опитваше да бъде медиатор, но беше невъзможно. Той беше студент по право, който изведнъж се оказа в центъра на юридическа и морална каша, която надхвърляше всичко, което беше учил. Той беше бесен на Мая за лъжите, разочарован от майка ни за съучастието ѝ и отвратен от Александър за неговата студена отмъстителност.
А аз? Аз се отдръпнах. Имах нужда от време, за да осмисля всичко. Чудовищното разкритие ме беше оставило изцедена и празна. Гневът ми към Мая се беше уталожил и на негово място беше дошла една тежка, горчива тъга. Тъга за детството, което сме имали, за сестринската връзка, която никога няма да бъде същата, и най-вече – тъга за това малко момиченце, уловено в капана на амбициите и лъжите на възрастните.
Един ден Искра ми се обади.
– Лилия, нещата ескалират. Адвокатите на Александър са подали сигнал до социалните служби. Ще има разследване за произхода на детето. Мая може да бъде обвинена в трафик на хора, ако се докаже, че е платила на биологичната майка. Това е много сериозно.
– А какво ще стане с бебето? – попитах, а сърцето ми се сви.
– Най-вероятно ще бъде настанено в приемно семейство, докато случаят се изясни. Което може да отнеме години.
Затворих телефона и се разплаках. Разплаках се не за себе си, не за сестра ми, а за малката Дария. Тя беше дошла на този свят, желана, макар и по грешните причини, и сега беше напът да стане жертва на системата. Да бъде местена от дом в дом, докато възрастните водят своите битки.
Тогава решението, което се беше зародило в мен в онази хаотична вечер в офиса на Александър, се оформи напълно. Беше лудо. Беше немислимо. Но беше единственото правилно нещо.
Обадих се на Мартин.
– Трябва да говоря с Мая. – казах му. – Моля те, уреди го. Знам, че не иска да ме вижда, но ѝ предай, че не отивам, за да се карам. Отивам с предложение.
След няколко часа Мартин ми върна обаждане. Мая се беше съгласила.
Когато влязох в апартамента, който някога ми се струваше като връх на успеха, сега изглеждаше като позлатена клетка. Мая седеше на дивана, бледа и изпита. Бебето спеше в кошчето до нея.
– Какво искаш? – попиха тя с дрезгав глас.
Седнах на фотьойла срещу нея. Дълго мълчахме, слушайки само тихото дишане на бебето.
– Искам да ти помогна. – казах накрая.
Тя се изсмя горчиво. – Да ми помогнеш? Ти? Ти, която разкри всичко?
– Аз не съм разкрила нищо, Мая. Твоите лъжи се срутиха под собствената си тежест. Но сега не става въпрос за теб или за мен. Става въпрос за нея. – кимнах към кошчето. – Социалните ще дойдат. Ще я вземат. Знаеш ли какво означава това?
Тя потрепери, но не каза нищо.
– Аз имам предложение. – продължих аз. – Оттегли се. Предай ми родителските права.
Мая ме погледна така, сякаш бях полудяла. – Какво? Никога!
– Помисли, Мая! Това е единственият изход! Ти си в безизходица. Ще те съдят. Може да влезеш в затвора. Ще изгубиш детето така или иначе. Но ако ми го предадеш доброволно, нещата ще изглеждат по друг начин. Можем да кажем, че си разбрала, че не можеш да се грижиш за нея, че си потърсила помощ от семейството си. Аз съм нейна леля. Чиста съм пред закона. Имам стабилни доходи, собствен дом. Аз съм най-добрият шанс това дете да остане в семейството.
Тя ме гледаше с невярващи, разширени очи.
– Ти… ти би ли направила това? След всичко, което ти причиних? Защо?
Погледнах към спящото бебе. Нейното невинно личице беше единственото спокойно нещо в тази буря.
– Защото тя не е виновна. И защото носи името, за което мечтаех. Може би това е знак. Може би аз нямаше как да я родя, но ми е писано да я отгледам.
Думите излязоха от мен, преди да успея да ги осмисля. Но в момента, в който ги изрекох, разбрах, че са истина. Това беше моят път. Не този, който си представях, не този, за който се молех, но беше път.
– Ще се бия за нея, Мая. – казах твърдо. – И ще спечеля. Въпросът е дали ще го направиш с мен, като неин спасител, или срещу мен, като жената, която се е опитала да я купи. Изборът е твой.
Мая мълчеше дълго време. Гледаше ту мен, ту бебето. Виждах как в ума ѝ се борят гордост, страх, отчаяние и може би, само може би, една малка искра любов към това дете, което се беше опитала да направи свое.
Накрая тя прошепна, а гласът ѝ беше прекършен от сълзи.
– Добре.
Глава 8
Договорката с Мая беше само първата стъпка в лабиринт от юридически процедури, морални компромиси и емоционални битки. Първият ни разговор беше с Искра, която изслуша плана ми с изумление, преминаващо в предпазлив оптимизъм.
– Това е… дръзко, Лилия. Но може и да проработи. – каза тя. – Ако Мая сътрудничи напълно и представим нещата по правилния начин, има шанс съдът да ти присъди попечителството. Ще трябва да изградим история. История за една отчаяна жена, която е направила грешка, но в крайна сметка е постъпила правилно, поверявайки детето на най-близкия си и способен роднина.
Следващата стъпка беше да се изправим пред Александър. Очаквах ярост, обвинения, заплахи. Вместо това срещнахме един уморен и сломен човек. Разкритията за неговата собствена изневяра и детето му от Десислава бяха изтекли в пресата покрай скандалите с фалиращата му фирма. Той беше загубил всичко – репутация, бизнес, семейство. Когато му представихме плана, той просто вдигна рамене.
– Правете каквото искате. – каза той глухо. – Аз нямам нищо общо с това дете. Единственото ми условие е Мая да подпише документите за развод без никакви претенции.
Мая, преглъщайки гордостта си, се съгласи. Тя беше загубила битката и го знаеше.
Най-тежкият разговор беше с майка ми. Намерих я в нейния апартамент, седнала в полумрака. Когато ѝ разказах всичко, тя не каза нищо, просто се разплака. Плака дълго и горчиво – за лъжите, за страха, за вината, която я беше разяждала.
– Аз просто исках да я предпазя. – прохлипа тя. – Тя беше толкова отчаяна, Лили. Не знаех какво да правя. Мислех, че ако има това дете, ще намери щастие.
– Щастие не се гради върху нещастието на другите, мамо. – казах аз, но без гняв. Вече нямаше място за гняв. – Сега трябва да гледаме напред. И да поправим каквото можем.
Процесът беше дълъг и мъчителен. Социални работници идваха в дома ми, задаваха стотици въпроси, ровеха в миналото ми. Психолози разговаряха с мен, с Мая, дори с Мартин. Трябваше да разкажа своята история отново и отново – за болката от безплодието, за любовта ми към идеята да бъда майка. Мая трябваше да изиграе ролята на разкаяла се грешница, което ѝ костваше неимоверни усилия.
През цялото това време малката Дария живееше с мен. Първите дни бяха странни, нереални. Апартаментът ми, който толкова дълго беше царство на тишината, изведнъж се изпълни с плач, гукане и миризма на бебе. Нощите бяха безсънни, дните – хаотични. Но за първи път от години се чувствах жива. Истински жива. Всяка смяна на пелените, всяко хранене в три през нощта, всяка усмивка, която тя ми подаряваше, запълваше парченце от празнотата в душата ми.
Гледах я как спи и се чудех коя е тя. Чии очи има, чия усмивка. Тя беше мистерия, дар, който ми беше даден по най-странния и болезнен начин. Името ѝ, което някога беше източник на безкрайна болка, сега беше най-сладката дума, която можех да изрека.
След шест месеца, изпълнени с напрежение и несигурност, дойде денят на финалното съдебно заседание. Седяхме в съдебната зала – аз, Мая, Мартин и майка ми. Александър не дойде. Съдията, строга жена на средна възраст, прочете решението си с монотонен глас. Думите се нижеха, а аз не смеех да дишам. И накрая чух фразата:
– … съдът присъжда пълните и постоянни родителски права на госпожица Лилия…
Всичко след това беше като в мъгла. Спомням си сълзите на облекчение по лицето на Мартин. Спомням си как майка ми ме прегърна силно. Спомням си и погледа на Мая. В него нямаше омраза, нито завист. Имаше само тиха тъга и може би… приемане.
Когато излязохме от съда, тя дойде при мен.
– Ще се грижиш добре за нея, нали? – попиха тя тихо.
– Ще ѝ дам всичко, което имам. – отвърнах аз.
– Мога ли… мога ли понякога да я виждам? Като нейна леля?
Погледнах я. Видях сестра си – не манипулаторката, не лъжкинята, а една изгубена и сгрешила жена, която плащаше най-високата цена за грешките си.
– Да, Мая. – казах аз. – Можеш. Тя има нужда да познава леля си.
Пътят напред нямаше да е лесен. Семейството ни беше разбито, но може би не непоправимо. Раните бяха дълбоки, но времето може би щеше да ги излекува.
Вечерта, след като приспах Дария, застанах до прозореца, точно както правех в най-тъмните си дни. Но този път не гледах града с отчаяние. Гледах го с надежда. Животът не ми беше дал това, за което мечтаех. Беше ми дал нещо много по-различно, много по-сложно. Беше ми отнел една мечта, но ми беше дал реалност, която никога не бях очаквала.
Погледнах към спящото дете в креватчето. Моята Дария. Моето момиче. Моята дъщеря. И за първи път от безкрайно дълго време се почувствах цяла. Историята не беше приключила. Тя едва сега започваше.