Тишината в апартамента беше измамна. Беше онази гъста, тежка тишина, която предшества буря, наситена с неизказани думи и спотаено напрежение. Малкият Даниел спеше в стаята си, а аз седях на дивана в хола и гледах как новият ми робот-прахосмукачка обикаляше тихо из стаята, събирайки невидими прашинки. Уредът беше моята малка тайна радост, моят малък бунт. Купих го с парите, които майка ми и баща ми ми бяха дали за рождения ден. Спестявах ги за нещо специално, за нещо, което да е само мое. И ето го – малък, кръгъл, самостоятелен помощник, който ми даваше илюзията, че не съм сама в безкрайния цикъл на домакинската работа.
Петър се прибра, както винаги, с трясък. Входната врата се отвори с такава сила, че картината в коридора се разклати. Той хвърли коженото си куфарче на пода, разхлаби вратовръзката си с рязко движение и изсумтя. Не каза „здравей“. Никога не казваше. Присъствието му беше достатъчно, за да промени атмосферата в стаята, да я наелектризира с умората и раздразнението си.
Погледът му се плъзна из стаята и се спря на малкия робот, който точно в този момент минаваше покрай краката му. Той повдигна вежда.
— Какво е това? — попита с онзи леден тон, който запазваше за моментите, в които бях направила нещо „грешно“.
— Робот-прахосмукачка — отговорих тихо, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно, макар че сърцето ми вече биеше учестено в гърлото.
Той се наведе, изключи го с пръст и го побутна с върха на обувката си, сякаш беше някакво досадно насекомо.
— Не те питах какво е. Питах защо е в дома ми.
— Купих го. За да ми помага. Знаеш, с бебето… понякога не ми остава време за всичко.
Петър се изсмя. Смехът му беше къс, сух и лишен от всякаква веселост. Беше звук, който режеше.
— Да ти помага? — повтори той, приближавайки се към мен. Застана надвиснал, висок и внушителен. Миришеше на скъп парфюм и напрегнат работен ден. — Ти не работиш, Мира. Цял ден си вкъщи. Единственото ти задължение е да се грижиш за дома и детето. И сега ми казваш, че и за това ти трябва помощ?
Думите му бяха като шамари. Усетих как бузите ми пламват от унижение.
— Не е така, Петър. Ти не знаеш какво е…
— О, знам много добре какво е! — прекъсна ме той, повишавайки тон. — Знам, че аз съм този, който работи по дванадесет часа на ден, за да плащам ипотеката на този апартамент, за да има какво да ядете, за да имаш покрив над главата си! Аз съм този, който е изморен! Не ме карай и да ти помагам вкъщи, когато се прибера!
— Не съм искала помощ от теб. Исках само малко улеснение за себе си. Купих го с мои пари.
Това беше грешка. Огромна, колосална грешка. Още докато изричах думите, знаех, че съм отворила кутията на Пандора.
Лицето му потъмня.
— Твои пари? Ти нямаш „твои“ пари. Всичко, което имаш, е от мен. Парите от рождения ти ден? Трябваше да ги заделиш. Да ги спестиш. Спестяваме, забрави ли? Спестяваме за ПОЧИВКАТА на МОЕТО семейство!
Натърти на „моето“ с такава сила, сякаш аз и Даниел не бяхме част от него. Сякаш бяхме просто инвентар в дома му. Почивката. Голямата лятна почивка с неговите родители и сестра му. Тема, която се обсъждаше от месеци. Тема, в която моето мнение нямаше никакво значение. Аз трябваше просто да присъствам, да се усмихвам и да се грижа за детето, докато те се забавляват.
— Мързелива — изсъска той, а думата увисна във въздуха между нас, отровна и тежка. — Не стига, че си мързелива, а си и разточителна. Харчиш пари за глупости, докато аз се трепя, за да осигуря бъдещето ни.
Той се обърна и тръгна към спалнята, оставяйки ме сама в хола с унижението ми и изключения робот. Стоях неподвижна, втренчена в тъмния му корпус. Всяка негова дума отекваше в главата ми. Мързелива. Разточителна.
В този момент нещо в мен се счупи. Или може би не се счупи, а се кали. Сълзите, които напираха в очите ми, не потекоха. Вместо това, в гърдите ми се надигна ледена вълна от ярост. Спокойна, тиха, но всепоглъщаща ярост. Гледах гърба му, докато изчезваше в коридора. Той не знаеше какво току-що бе направил. Не знаеше, че с тези няколко думи беше подписал присъда. Не моята, а своята.
Усмихнах се. Беше странна, крива усмивка, която не достигаше до очите ми. И си обещах. Дадох си клетва пред себе си, пред малкия уред на пода, пред тишината на апартамента. Той щеше да съжалява. О, колко много щеше да съжалява за всяка една от тези думи. Не знаех как, не знаех кога, но знаех, че ще намеря начин. Щях да му покажа коя е мързеливата и разточителна жена, която той си мислеше, че познава. Щях да го накарам да си плати за всяка секунда унижение, за всяка капка презрение. Щях да го направя бавно, методично и с усмивка. Тази вечер войната беше обявена. Тихо и без свидетели.
Глава 2
Дните след скандала се нижеха в познатата монотонност, но нещо беше различно. Въздухът в апартамента беше станал по-тежък, по-труден за дишане. Петър се държеше така, сякаш нищо не се е случило. За него това беше просто поредният незначителен конфликт, начин да изпусне парата след работа. За мен беше вододел.
Започнах да го наблюдавам. Не както съпруга наблюдава съпруга си, а както учен наблюдава обект под микроскоп. Изучавах навиците му, жестовете му, начина, по който говореше по телефона, когато си мислеше, че не слушам. Той беше човек на рутината. Сутрин ставаше в шест, правеше си кафе, четеше бизнес новините на таблета си и излизаше точно в седем и петнадесет. Вечер се прибираше, вечеряше мълчаливо, гледаше новини или говореше с бизнес партньора си Иво, след което се затваряше в кабинета си, за да „довърши нещо“.
Роботът-прахосмукачка стоеше в кутията си в килера. Не го бях върнала. Не го и ползвах. Той беше моят таен паметник на обидата, моето напомняне за дадената клетва. Всеки път, когато отварях килера, за да взема нещо, го виждах и гневът ми се разпалваше отново, давайки ми сили.
Първата ми стъпка беше да си върна част от самата себе си. Преди да се омъжа за Петър и да родя Даниел, аз бях графичен дизайнер. Добра, наистина добра. Работех в рекламна агенция и обичах работата си. Петър обаче настоя да напусна. „Един бизнесмен като мен не може да има съпруга, която работи за някой друг“, беше казал тогава. „Твоето място е вкъщи, да създадеш уют и да се грижиш за семейството.“ Повярвах му. Пожертвах кариерата си в името на неговата амбиция и нашето „общо“ бъдеще.
Една вечер, докато той беше затворен в кабинета си, извадих стария си лаптоп от дъното на гардероба. Беше бавен и прашен, но работеше. Прекарах часове в актуализиране на софтуера и преглеждане на старите си проекти. Пръстите ми летяха над клавиатурата, спомняйки си комбинации и техники, които мислех, че съм забравила. Чувствах се сякаш се завръщам у дома след дълго изгнание.
Създадох си нов, анонимен профил в няколко платформи за фрийлансъри. Използвах моминското си име. Изградих си портфолио от стари, но впечатляващи мои проекти, представяйки ги като скорошни. Не беше съвсем честно, но в тази война всички средства бяха позволени. Целта ми беше проста: да започна да печеля собствени пари. Пари, за които Петър нямаше да знае. Пари, които щяха да бъдат моят таен фонд за бягство.
Първите няколко седмици бяха обезсърчаващи. Десетки кандидатури, никакви отговори. Работех нощем, след като Даниел и Петър заспяха. Спях по три-четири часа, но бях заредена с адреналин и тиха ярост. Умората беше нищо в сравнение с унижението, което изпитвах всеки ден.
Пробивът дойде от неочаквано място. Малка чуждестранна компания за био козметика търсеше дизайн за нова серия етикети. Изискванията бяха високи, а бюджетът – скромен. Повечето опитни дизайнери биха подминали такава обява. Но аз не бях в позиция да избирам. Вложих цялото си сърце и душа в проекта. Работих три нощи без почти никакъв сън. Резултатът беше елегантен, изчистен и модерен дизайн, който надхвърляше многократно това, което те очакваха за парите си.
Изпратих предложението и зачаках. След два дни получих отговор. Бяха възхитени. Не само че ми дадоха проекта, но и леко увеличиха хонорара като знак на добра воля. Бяха само няколкостотин лева, но за мен те бяха повече от всички пари, които Петър някога ми беше давал. Бяха мои. Спечелени с моя труд, моя талант, моето безсъние.
За да получа плащането, трябваше да си открия сметка. Това беше рисковано. Петър имаше познати навсякъде. Отидох в клон на банка в най-отдалечения квартал на града, където бях сигурна, че няма да срещна никого. Чувствах се като шпионин във вражеска територия. Сърцето ми биеше лудо, докато попълвах документите. Когато банковата служителка ми подаде картата, усетих прилив на сила. Беше просто парче пластмаса, но за мен беше ключ. Ключът към моята свобода.
Първата поръчка доведе до втора. Клиентката беше толкова доволна, че ме препоръча на свои бизнес партньори. Скоро имах постоянен, макар и скромен, поток от работа. Всяка вечер, след като къщата утихнеше, аз се превръщах в друг човек. Бях Мира, талантливият дизайнер, а не Мира, домакинята. Всяка стотинка, която влизаше в тайната ми сметка, беше тухла в стената, която изграждах около себе си. Стена, която щеше да ме защити, когато всичко се срути.
Един ден се обади Диана, моя стара приятелка от университета. Не се бяхме виждали от месеци. Тя беше станала успешен адвокат по семейно право – иронично, нали? Гласът ѝ беше като полъх от един друг, забравен живот.
— Мира, изгуби се! Как си, момиче? Как е малкият разбойник?
— Добре сме, Диана. Ти как си? Все така завладяваш съдебните зали, предполагам?
— Опитвам се — засмя се тя. — Слушай, какво ще кажеш да се видим на кафе тези дни? Само двете. Имам нужда да си поговоря с нормален човек, писна ми от ищци и ответници.
Колебаех се за момент. Излизането ми само беше събитие, което изискваше сложна логистика и одобрение от висшата инстанция – Петър. Но имах нужда от това. Имах нужда да поговоря с някого.
— Разбира се. Ще бъде страхотно.
Уговорихме се за следващия следобед в едно малко, закътано кафене. Когато казах на Петър, той изсумтя.
— Кафета, разходки… живот си живееш. Гледай само да си вкъщи навреме, за да приготвиш вечерята. И не харчи много.
Кимнах мълчаливо, преглъщайки поредната обида. „Скоро, Петър“, помислих си. „Скоро няма да има кой да ти готви вечерята.“
Глава 3
Кафенето беше уютно и тихо, с аромат на прясно смляно кафе и канела. Диана вече ме чакаше на една маса в ъгъла. Не се беше променила много от студентските години – същата огнена червена коса, същите интелигентни, проницателни очи. Само костюмът беше по-скъп, а увереността, която излъчваше, беше осезаема.
Прегърнахме се силно.
— Изглеждаш уморена, Мира — каза тя, докато ме оглеждаше внимателно. Диана никога не спестяваше истината.
— Това е комплимент за майка на едногодишно дете — опитах се да се пошегувам, но гласът ми трепна.
Поръчахме си кафе и няколко минути говорихме за общи неща – спомени от университета, общи познати. Но усещах как погледът на Диана се задържа върху мен, анализираше тъмните кръгове под очите ми, едва забележимото треперене на ръцете ми.
— Добре, стига толкова. Кажи ми какво става. И не ми казвай, че всичко е наред, защото ще разбера, че лъжеш. Познавам те от десет години.
Въздъхнах дълбоко. Не бях планирала да ѝ разказвам всичко, но в този момент преградата, която бях издигнала около себе си, просто рухна. Думите потекоха от мен като река, която е скъсала бент. Разказах ѝ. За робота-прахосмукачка. За думите на Петър – „мързелива“, „разточителна“. За почивката с „неговото“ семейство. За постоянния контрол, за униженията, за чувството, че съм се превърнала в сянка в собствения си дом. Разказах ѝ и за тайната си работа нощем, за анонимния профил, за малката банкова сметка, която беше моят единствен лъч надежда.
Диана слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва. Лицето ѝ ставаше все по-сериозно. Когато свърших, тя помълча няколко секунди, разбърквайки замислено кафето си.
— Значи войната е обявена — каза тя накрая, а в гласа ѝ нямаше и следа от изненада. — Добре. Щом е война, ще я водим като професионалисти.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че това, което правиш, е добро начало, но е хаотично. Действаш на инстинкт. А в такива битки инстинктът не е достатъчен. Трябва ти стратегия.
Тя се наведе напред и понижи глас.
— Първо, продължавай с работата. На всяка цена. Развивай я. Създай си име, макар и под псевдоним. Всяка стотинка, която печелиш, е твоя. Не я пипай. Остави я да се трупа. Това е твоят фонд „Свобода“.
— Правя го.
— Второ — продължи тя, без да обръща внимание на думите ми, — започни да документираш всичко. Всичко, Мира. Всеки скандал, всяка обидна дума, всеки път, когато ти отказва пари за нещо елементатарно, всеки път, когато те кара да се чувстваш нищожество. Записвай дати, часове, точни думи. Ако можеш, записвай и разговорите.
Погледнах я ужасено.
— Да записвам разговорите ни? Това не е ли… незаконно?
Диана се усмихна леко.
— В съда може и да не го приемат като пряко доказателство. Но за теб самата ще бъде отрезвяващо. А и един добър адвокат знае как да използва такава информация. Това се нарича емоционален и икономически тормоз. И е напълно доказуемо, ако имаш достатъчно доказателства.
— Боже, Диана, звучи толкова… грозно. Съдебни дела, адвокати…
— Грозно е това, което той ти причинява. Аз просто ти давам инструменти да се защитиш. Ти си майка, Мира. Дължиш го не само на себе си, но и на Даниел. Искаш ли той да израсне в среда, в която баща му третира майка му като прислуга?
Думите ѝ ме пронизаха. Тя беше права. Права беше за всичко.
— И трето, и най-важно — каза тя, а погледът ѝ стана стоманен. — Не показвай емоции. Бъди перфектната съпруга. Усмихвай се, готви му любимите ястия, съгласявай се с него. Не му давай никакъв повод да те заподозре. Колкото по-спокоен е той, толкова повече време и свобода ще имаш ти, за да подготвиш своя ход. Разбираш ли? Бъди слаба, докато не станеш достатъчно силна, за да го унищожиш.
Слушах я и усещах как страхът и объркването ми бавно се трансформират в решителност. Тя ми даваше план. Карта за излизане от лабиринта.
— Има и още нещо — добави Диана. — Финансите. Знаеш ли нещо за неговия бизнес? За състоянието му?
— Не много. Знам, че има строителна фирма с негов съдружник, Иво. Винаги говори колко са успешни, за големи проекти, за големи печалби. Живеем добре, не мога да отрека. Но никога не ми е давал достъп до фирмени сметки или документи. Аз имам само една дебитна карта за домакински разходи, която той зарежда всяка седмица. И следи всяко плащане.
— Добре. Започни да се интересуваш. Ненатрапчиво. Питай го как е минал денят му, как върви бизнесът. Мъжете обичат да се хвалят. Може да изпусне нещо важно. Име на проект, име на банка, проблем с партньор. Всичко може да е от полза. Трябва да разберем с какво разполагаме, преди да тръгнем в атака.
Разговорът ни продължи още час. Диана ми даде конкретни съвети как да защитя онлайн дейността си, каква информация да търся, как да се държа. Когато се разделихме, се чувствах като друг човек. Вече не бях само жертва. Бях войник, който се готви за битка.
Прибрах се вкъщи точно навреме. Петър тъкмо се прибираше. Посрещнах го с усмивка, целунах го по бузата и попитах как е минал денят му. Той ме погледна леко изненадано, но изглеждаше доволен.
— Тежък ден. Иво пак е направил някаква глупост, трябваше да оправям кашите му.
— Горкият — казах с перфектно изиграно съчувствие. — Сигурно си много изморен. Аз направих мусака, твоята любима.
Той кимна и влезе да си вземе душ. Аз отидох в кухнята и докато слагах масата, си записах в телефона: „Проблем. Партньор. Иво.“
Войната беше започнала. И вече имах съюзник.
Глава 4
През следващите седмици животът ми се раздвои. През деня бях Мира – покорната съпруга и отдадена майка. Усмихвах се, готвех, чистех, играех с Даниел в парка и водех безкрайни разговори по телефона със свекърва си Лидия, която не пропускаше възможност да ми напомни колко съм щастлива, че съм се омъжила за нейния „златен“ син. Всяка нейна дума беше пропита с отрова, увита в захарен памук.
— Миличка, Петър ми се оплака, че изглеждаш уморена. Да не би малкият да те измъчва много? Гледай да си почиваш, че трябва да си хубава за моя син, той работи толкова много заради вас. Не бива да го посрещаш с кисело лице.
„Не, Лидия, не е малкият. Твоят син ме измъчва“, искаше ми се да изкрещя. Вместо това казвах: „Ще се постарая повече, мамо Лиде. Права си.“
Но щом къщата утихнеше, се превръщах в другата Мира. Тази, която работеше трескаво на стария си лаптоп, общуваше с клиенти от цял свят, трупаше пари в тайната си сметка и водеше подробен дневник на униженията си. Купих си малък диктофон, който прикривах на различни места в хола или кухнята. Записите бяха ужасяващи. Чувах собствения си плах, извиняващ се глас и неговия – силен, безапелационен, пълен с презрение.
„Пак ли си поръчала тази скъпа храна за бебето? Не можеш ли да му готвиш? Мързел!“
„Защо не си изгладила тази риза? Знаеш, че имам важна среща! Какво правиш по цял ден?“
„Приятелките ти пак ли са те търсили? Какво толкова си говорите? Сигурно обсъждате клюки и сапунени опери. По-добре свърши нещо полезно.“
Всеки запис беше нов пирон в ковчега на нашия брак.
Бизнесът ми се развиваше по-бързо, отколкото очаквах. Вече имах няколко постоянни клиенти и можех да си позволя да избирам проектите. Хонорарите ми растяха. В тайната сметка вече имах сума, равна на заплатата на Петър за два месеца. Чувството за сигурност, което тези пари ми даваха, беше неописуемо.
Започнах да следвам и другия съвет на Диана – да се интересувам от работата на Петър. Всяка вечер го разпитвах с грижовен тон за делата му. Отначало той беше подозрителен, но постепенно свикна и дори започна да се наслаждава на възможността да се хвали. Разбрах, че фирмата им „Петров и сие“ е затънала в проблеми. Имали са голям обект – строеж на луксозен жилищен комплекс, който се е забавил драстично. Инвеститорите са били бесни и са заплашвали със съд и огромни неустойки.
— Този Иво е пълен идиот! — оплакваше се той една вечер. — Доверил се е на някакъв доставчик на материали, който се оказал измамник. Сега сме назад с графика и сме вътре с много пари. Взел съм огромен заем от банката, за да покрием загубите и да продължим строежа. Ако нещата не се оправят, ще трябва да обявим фалит.
Сърцето ми подскочи. Заем. Фалит. Това беше важна информация.
— О, милият, толкова съжалявам. Мога ли да помогна с нещо? — попитах с най-невинния си глас.
— Ти? С какво можеш да помогнеш? — изсмя се той. — Гледай си домакинството и не се бъркай в мъжките работи.
Тази вечер, докато той спеше, аз претърсих кабинета му. Никога преди не бях посмяла да го правя. Ръцете ми трепереха, докато ровех из чекмеджетата на бюрото му. В едно заключено чекмедже, за което той мислеше, че не знам къде е ключът, намерих това, което търсех. Папка с документи. Договорът за банков кредит. Сумата беше астрономическа. Като обезпечение беше заложена не само фирмата, но и нашият апартамент. Нашият дом, за който аз си мислех, че е почти изплатен. Оказа се, че ипотеката е била предоговорена и увеличена до максимума. Ако фирмата фалираше, губехме всичко.
Почувствах как ми прилошава. Той беше рискувал единствения ни дом, без дори да ми каже. Беше ни поставил на ръба на пропастта, докато в същото време ми държеше сметка за всяка стотинка, похарчена за храна.
Снимах документите с телефона си и ги изпратих на Диана с едно-единствено съобщение: „Мисля, че намерих нещо важно.“
Отговорът ѝ дойде след няколко минути: „Браво, момиче. Това променя всичко. Пази се.“
В този момент в живота ми се появи и друго усложнение. Или може би, друга надежда. Казваше се Андрей. Беше баща на едно от децата в групата на Даниел. Виждахме се почти всеки ден на детската площадка. Той беше различен от Петър. Тих, спокоен, с топли, усмихнати очи. Отглеждаше дъщеря си сам, след като жена му ги беше напуснала.
Разговорите ни започнаха невинно – за децата, за безсънните нощи, за забавните им прояви. Постепенно започнахме да говорим и за себе си. Андрей беше архитект. Разказах му, че съм била дизайнер. Той прояви искрен интерес, задаваше ми въпроси, искаше да види мои неща. За първи път от години говорех с мъж, който ме възприемаше като нещо повече от домакиня и майка.
Един следобед, докато децата играеха в пясъчника, той каза:
— Знаеш ли, имаш тъга в очите. Дори когато се усмихваш.
Думите му ме докоснаха. Той ме виждаше. Наистина ме виждаше. Не издържах и му разказах малка, редактирана версия на моята история. Не за плана ми за отмъщение, разбира се, а просто за самотата, за чувството, че съм изгубила себе си.
Той ме изслуша с такова съчувствие, каквото никога не бях получавала от Петър.
— Не трябва да е така, Мира. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива. Заслужаваш да бъдеш ценена.
Не се случи нищо физическо. Но в този момент между нас се роди нещо друго. Емоционална връзка. Разбиране. Той се превърна в моя оазис в пустинята на брака ми. Разговорите с него ми даваха сила, караха ме да се чувствам желана и умна.
Знаех, че играя с огъня. Знаех, че това е опасно. Но не можех да се спра. Андрей беше напомняне, че съществува и друг свят. Свят, в който мъжете не крещят, а говорят. Свят, в който жените са ценени, а не презирани.
Една вечер Петър се прибра особено ядосан.
— Свършено е! — изкрещя той, хвърляйки куфарчето си в стената. — Тези идиоти ще ни съдят! Инвеститорите са завели дело! Ще ни съсипят!
Стоях и го гледах. Не изпитвах съчувствие. Не изпитвах страх. Изпитвах само ледено спокойствие.
Неговата империя се сриваше. А моята тъкмо се изграждаше.
Глава 5
Съдебното дело беше новината, която чаках. То беше катализаторът, който щеше да ускори разпада на света на Петър. Той стана още по-непоносим. Беше постоянно на телефона, крещеше на Иво, на адвокати, на подчинени. Вкъщи беше като буреносен облак, готов да излее гнева си върху мен за най-малкото нещо.
— Как може да си толкова спокойна? — извика ми той една вечер, докато аз хранех Даниел. — Не разбираш ли, че можем да изгубим всичко? Ще останем на улицата!
Погледнах го право в очите.
— Аз не съм направила нищо, Петър. Ти рискува всичко, без дори да ме попиташ. Това са последствията от твоите решения.
Той ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път. Беше свикнал да се свивам, да плача, да се извинявам. Тази нова, спокойна и обвиняваща Мира го объркваше.
— Как смееш? Аз направих всичко това за нас! За нашето бъдеще!
— Не, направи го за себе си. За егото си. За да се доказваш пред света. Ние с Даниел бяхме просто декор в твоя театър.
Той нямаше отговор. Просто се обърна и излезе, блъскайки вратата след себе си.
През това време аз действах. Свързах се с Диана и ѝ разказах за делото.
— Перфектно — каза тя. — Сега е моментът да засилим натиска. Имам идея. Ти каза, че си дизайнер, нали?
— Да.
— А знаеш ли нещо за компанията, която ги съди?
Разрових се в интернет. Бързо намерих информация. Беше голяма международна инвестиционна компания. Името им беше навсякъде. Намерих сайта им. Беше корпоративен, скучен и безизразен.
— Сайтът им е ужасен — казах на Диана по телефона.
— Точно така. А сега си представи, че някой им предложи напълно нов, модерен и впечатляващ дизайн за сайта и цялостната им визуална идентичност. Безплатно. Като жест на добра воля.
Замръзнах. Разбрах накъде бие.
— Мислиш ли, че ще проработи?
— Няма какво да губим. Това е твоята област. Направи нещо гениално. Нещо, което не могат да откажат. Използвай анонимния си профил. Накарай ги да те забележат. Ако успееш да станеш техен дизайнер, ще имаш достъп до вътрешна информация. И ще бъдеш от другата страна на барикадата, когато всичко се сгромоляса.
Идеята беше луда. Беше дръзка. И беше брилянтна.
В продължение на седмица почти не спах. Работих с трескава енергия, подхранвана от адреналин и жажда за отмъщение. Създадох цялостна концепция за нова визуална идентичност на инвестиционната компания. Лого, цветове, шрифтове, дизайн на уебсайт, на брошури, на презентации. Беше най-добрата работа в живота ми. Вложих всичко, което знаех и можех.
Изпратих предложението си до маркетинговия им отдел от анонимния си имейл. Не очаквах отговор. Това беше просто изстрел в тъмното.
Междувременно, конфликтът на Петър с Иво ескалира. Една вечер го чух да крещи по телефона.
— Какви документи си подписал, идиот такъв? Не, не ме интересува какво ти е обещал! Прочел ли си дребния шрифт? Боже, Иво, ти си ни закопал!
След този разговор Петър беше като призрак. Блед, отнесен, с празен поглед. Разбрах, че се е случило нещо ужасно. Нещо по-лошо от забавянето на строежа.
Два дни по-късно получих имейл. Беше от инвестиционната компания. Бяха впечатлени. Искаха да говорят с мен. Да организираме видео разговор.
Паниката ме обзе. Трябваше да говоря с тях. Да се покажа. Какво щях да правя?
Обадих се на Диана.
— Спокойно — каза тя с обичайния си леден професионализъм. — Всичко е под контрол. Ще проведеш разговора от моя офис. Ще кажем, че си моя сътрудничка. Ще те подготвя какво да кажеш. Просто бъди себе си – талантлива, уверена и професионална.
Срещата беше сюрреалистична. Седях в луксозната конферентна зала на Диана, облечена в костюм, който бяхме купили специално за случая. От другата страна на екрана бяха трима души – маркетинговият директор и двама негови подчинени. Говорих за концепцията си, за визията си, за това как новата идентичност ще повиши доверието в бранда им. Говорих с увереност, която не подозирах, че притежавам.
Те бяха възхитени. Не само че приеха предложението ми, но ми предложиха и дългосрочен договор за поддръжка и развитие на всичките им маркетингови материали. Хонорарът беше такъв, че ми се зави свят. Беше повече, отколкото Петър изкарваше за половин година, дори в най-добрите му времена.
Когато разговорът приключи, аз и Диана стояхме мълчаливо няколко секунди, след което избухнахме в смях. Смях, който беше смесица от триумф, облекчение и чисто изумление.
— Ти го направи, Мира! — прегърна ме тя. — Ти го направи! Сега ти държиш всички козове.
Животът ми се преобърна. Вече имах сериозни доходи, престижен клиент и растяща увереност. В същото време животът на Петър се разпадаше. Той загуби делото. Неустойките бяха колосални. Фирмата беше пред фалит. Банката си искаше парите. Нашият апартамент беше първи в списъка.
Една вечер той се прибра напълно съсипан. Седна на дивана и зарови лице в ръцете си.
— Всичко свърши, Мира. Загубихме всичко.
Седнах до него. За първи път от много време го погледнах без гняв, а с някакво странно, хладно съжаление. Той беше просто един смачкан, уплашен мъж, чийто свят се беше сринал.
— Не, Петър. Ти загуби всичко. Аз тепърва започвам.
Той вдигна глава и ме погледна неразбиращо.
— Какво говориш?
Станах, отидох до килера и извадих кутията с робота-прахосмукачка. Поставих я на масата пред него.
— Помниш ли това? Помниш ли какво ми каза тогава? Нарече ме мързелива. Разточителна. Каза ми, че спестяваш за почивката на твоето семейство.
Той мълчеше, втренчен в кутията.
— Е, докато ти рушеше нашето бъдеще, аз градих своето. Докато ти ме унижаваше, аз работех. Докато ти ме наричаше мързелива, аз печелех повече пари, отколкото ти си виждал през последните две години.
Лицето му премина през гама от емоции – от недоумение, през неверие, до осъзнаване.
— Работила си? Зад гърба ми?
— Да. Имам собствена сметка. Имам собствени доходи. Имам и собствен адвокат. — Посочих към вратата. — Искам да си тръгнеш. Още тази вечер.
— Ти си луда! Това е моят дом!
— Вече не е. Скоро ще бъде собственост на банката. Но не се притеснявай. Аз и Даниел няма да останем на улицата. Купих ни нов апартамент. Малък, скромен, но наш. Платен изцяло. С моите пари. Парите на „мързеливата“ ти жена.
Той стоеше като гръмнат. Гледаше ме, но сякаш не ме виждаше. Виждаше една напълно непозната жена.
— А почивката… — продължих аз, наслаждавайки се на всяка дума. — О, за почивката не се тревожи. Аз и синът ми ще отидем на страхотна почивка. Само двамата. С моето семейство.
Взех телефона си и набрах номера на Диана.
— Готова съм — казах просто.
В този момент отмъщението ми беше пълно. То нямаше вкус на сладост, а на свобода. Беше горчиво, но пречистващо. Бях загубила много, но бях намерила себе си. И това беше най-важното. Пред мен стоеше бъдеще, което трябваше да изградя сама. И за първи път от много, много време, не ме беше страх.
Глава 6
Изгонването на Петър от апартамента беше само първата битка, но не и краят на войната. Той беше шокиран, гневен, неспособен да проумее какво се случва. В неговия свят жените не постъпваха така. Те плачеха, молеха се, прощаваха. Аз не направих нито едно от трите.
— Ще съжаляваш за това, Мира! — изкрещя той, докато събираше набързо няколко неща в една чанта. — Ще те унищожа! Ще ти взема детето! Ще докажа, че си негодна майка!
— Опитай — отвърнах спокойно, облегната на касата на вратата. — Моят адвокат очаква с нетърпение обаждането на твоя. Ако изобщо можеш да си позволиш такъв.
Това го уязви. Той винаги се беше гордял със способността си да плаща за най-доброто. Сега беше разорен. Тръгна си, блъскайки вратата толкова силно, че мазилката около рамката се напука.
Когато останах сама в апартамента, не почувствах триумф. Почувствах празнота. Тишината, която преди беше наситена с напрежение, сега беше просто… празна. Отидох в стаята на Даниел. Той спеше спокойно в креватчето си, без да подозира за драмата, която се беше разиграла. Погалих малката му ръчичка и се заклех, че ще го предпазя от всичко. Щях да му създам спокоен и щастлив дом, дори ако трябваше да се боря със зъби и нокти за него.
Още на следващия ден се задейства машината. Петър, верен на заканата си, беше наел някакъв евтин, но агресивен адвокат. Започна се. Искове, контраискове, обвинения. Той твърдеше, че съм го изоставила в най-трудния му момент, че съм криела доходи, че съм имала любовник. Последното беше особено болезнено, защото ме накара да се замисля за Андрей.
Не бях се виждала с него от началото на най-интензивната фаза от плана ми. Бях се потопила изцяло в работата и подготовката на бягството си. Сега, когато имах малко време да дишам, осъзнах, че ми липсва. Липсваха ми разговорите ни, спокойствието, което ми даваше, усещането, че съм видяна и разбрана.
Диана ме посъветва да стоя далеч от него, поне докато разводът не приключи.
— Не му давай никакви козове, Мира. Петър ще използва всичко, за да те очерни. В момента чистото ти име е най-силното ти оръжие.
Послушах я, макар че ми беше трудно.
Преместих се с Даниел в новия апартамент. Беше по-малък, но светъл и уютен. Намираше се в спокоен квартал, близо до голям парк. За първи път от години усещах, че имам свой дом. Място, където мога да дишам свободно. Разопаковах вещите си, подредих стаята на Даниел, купих нови мебели. И най-накрая, с ритуална тържественост, извадих робота-прахосмукачка от кутията и го пуснах. Гледах го как обикаля новия ми хол и се усмихвах. Той вече не беше символ на обида, а на победа.
Междувременно, делата се точеха. Благодарение на Диана и на безупречната подготовка, която бяхме направили, успявахме да отбием всяка атака на Петър. Записите, които бях направила, макар и неприети директно в съда, бяха използвани от Диана, за да изгради психологически портрет на Петър пред съдията. Финансовите документи, които бях снимала, доказаха неговата безотговорност и фактът, че е рискувал семейното жилище без мое знание.
Най-големият удар за него дойде, когато в съда се разбра кой е новият голям клиент на моята дизайнерска фирма (която вече бях регистрирала официално). Адвокатът му се опита да го представи като конфликт на интереси, но Диана го разби на пух и прах.
— Г-жо съдия, моята клиентка е получила този договор благодарение на своя талант и упорит труд, докато съпругът ѝ е бил зает да проваля собствения си бизнес. Опитът да се очерни нейния професионален успех е просто поредният акт на отмъщение от един провален и озлобен мъж.
Съдията, опитна жена на средна възраст, гледаше Петър с нескрито неодобрение.
Един ден получих призовка. Иво, бившият съдружник на Петър, го съдеше за измама. Очевидно, в опита си да спаси фирмата, Петър беше фалшифицирал подписа на Иво върху някакви документи, които са ги вкарали в още по-големи дългове. Това беше краят. Дори собствената му майка, Лидия, която до този момент ми звънеше всеки ден, за да ме проклина, спря да се обажда. Нейният „златен“ син се оказа просто един измамник.
Разводът приключи в моя полза. Получих пълни родителски права над Даниел. Петър получи право на свиждане два пъти в месеца под надзор, предвид нестабилното му поведение. Не му присъдиха издръжка, защото беше официално безработен и затънал в дългове. Бях свободна.
Глава 7
Животът след развода беше едновременно по-лек и по-труден. По-лек, защото го нямаше постоянното напрежение, страхът, унижението. По-труден, защото сега всичко зависеше от мен. Бях едновременно майка и баща, работех до късно вечер, за да се справям с нарастващия обем работа, и се опитвах да бъда най-добрата майка за Даниел.
Понякога се чувствах ужасно самотна.
Един следобед, докато бяхме в парка, видях Андрей. Той буташе люлката на дъщеря си и се смееше. Сърцето ми подскочи. Той ме видя, усмихна се и тръгна към мен.
— Мира. Отдавна не съм те виждал. Чух какво се е случило. Съжалявам.
— Недей — отвърнах. — Всъщност, това е най-доброто нещо, което можеше да ми се случи.
Той ме погледна внимателно.
— Тъгата в очите ти я няма.
Разговорихме се. Разказах му всичко, което бях преживяла през последните месеци. Той слушаше с познатото си търпение и разбиране. Когато свърших, той просто каза:
— Възхищавам ти се. Наистина.
От този ден започнахме да се виждаме отново. Първо в парка, после на кафе, докато децата бяха на ясла. Връзката ни се развиваше бавно, внимателно. И двамата бяхме ранени от миналото. Не бързахме. Но с него се чувствах спокойна. Чувствах се равна. Той се радваше на успехите ми, подкрепяше ме в трудните моменти, караше ме да се смея.
Една вечер, след като бях приспала Даниел, той ми дойде на гости. Носеше бутилка вино. Седяхме на малкия ми балкон, гледахме светлините на града и си говорихме.
— Знаеш ли — каза той, — понякога си мисля, че най-лошите неща в живота ни се случват, за да ни отведат до най-добрите.
Той посегна и хвана ръката ми. Пръстите му бяха топли и силни. Не каза нищо повече. Нямаше и нужда. В този момент знаех, че съм намерила своя пристан.
Получих новини за Петър от общи познати. След като загуби всичко, той се беше сринал напълно. Беше се преместил да живее при родителите си. Не си търсеше работа, просто лежеше по цял ден и се самосъжаляваше. Беше се превърнал в бледа сянка на арогантния, властен мъж, когото познавах. Не изпитах злорадство. Изпитах само празнота. Той беше просто една затворена страница от миналото ми.
Един ден, докато чистех, намерих в един стар кашон моята диплома от университета. Специалност „Графичен дизайн“. Погледнах я и се усмихнах. Бях забравила за нея. Бях забравила коя съм. Сега знаех.
Бях Мира. Бях майка. Бях успешен дизайнер. Бях жена, която се беше борила за свободата си и я беше спечелила. Бях жена, която се учеше отново да обича и да бъде обичана.
Погледнах към хола. Даниел си играеше на килима, а до него Андрей му помагаше да построи кула от кубчета. Роботът-прахосмукачка минаваше безшумно покрай тях. Всичко беше на мястото си.
Бях у дома. Най-накрая.