Бях във влака, когато един мъж седна срещу мен и ме зяпаше. Не беше обикновен поглед, от онези, които се плъзгат разсеяно по лицата на непознати в обществения транспорт. Не, този беше концентриран, хищнически, сякаш измерваше всяко мое движение, всяко трепване на миглите ми, всяка глътка въздух, която си поемах. Седеше изправен, с ръце, положени върху коленете, и очи, които не се отместваха от мен. Тъмни, безизразни очи, които сякаш пробиваха дупка в душата ми.
Първоначално се опитах да го пренебрегна. Забих поглед в книгата, която държах в ръцете си, но думите се размазваха пред очите ми. Усещах го. Присъствието му беше почти физическо, тежко, задушаващо атмосферата в купето. Влакът тракаше монотонно по релсите, но за мен този звук се превърна в зловещо отброяване. Вдигнах очи за секунда и го видях – все още ме гледаше. Устните му бяха стиснати в тънка, права линия. Не изглеждаше ядосан, нито заплашителен в онзи явен, крещящ смисъл. Беше по-лошо. Беше напълно спокоен, сякаш изпълняваше задача. Аз бях задачата.
Ледена тръпка полази по гърба ми. Кой беше този човек? Защо гледаше мен? В главата ми се завъртяха хиляди сценарии, всеки по-ужасяващ от предишния. Огледах се. В купето имаше още няколко души – възрастна жена, която дремеше до прозореца, двама студенти, заровили глави в телефоните си. Никой не забелязваше нищо. Бях сама в този невидим двубой.
Сърцето ми започна да бие лудо. Трябваше да се махна. Трябваше да избягам от този поглед. Влакът намаляваше скоростта, наближаваше следващата гара – малка, почти незначителна спирка, която не беше моята. Но това нямаше значение. Инстинктът ми за самосъхранение крещеше. Щом вратите се отвориха с познатото съскане, аз скочих на крака, грабнах чантата си и почти изтичах навън, без да поглеждам назад. Не смеех. Страхувах се, че ако се обърна, ще видя как той ме последва.
Стъпих на перона и усетих хладния въздух по лицето си. Влакът потегли с изскърцване, отнасяйки със себе си моят потисник. Изпитах моментно облекчение, което бързо беше заменено от нова вълна на тревога. Сега бях на непознато място, сама. Гарата беше пуста, само няколко олющени пейки и сграда с изпочупени прозорци. Тръгнах бързо по улицата, отдалечавайки се от перона, сякаш той можеше да ме дръпне обратно. Ръцете ми трепереха.
Извадих телефона си. Трябваше да се обадя на съпруга ми, Петър. Трябваше да му кажа. Но какво да му кажа? Че някакъв мъж ме е гледал странно във влака? Щеше да реши, че съм параноична. Петър винаги беше толкова рационален, толкова здраво стъпил на земята. Неговите проблеми бяха свързани с договори, срокове и инвестиции, а не с налудничави страхове в градския транспорт.
Тъкмо когато се канех да набера номера му, телефонът иззвъня в ръката ми. Беше той. Поех си дъх, опитвайки се да успокоя гласа си.
– Ало? – казах аз, стараейки се да звуча нормално.
Последва мълчание за миг, а после гласът му проряза тишината, остър и напрегнат, такъв, какъвто не го бях чувала от години.
– Била ли си във влака?! – почти изкрещя той, без дори да ме поздрави. В гласа му нямаше обичайната топлота, само ледена, паническа спешност.
– Да – отговорих, а сърцето ми се сви на топка. – Какво има?
Той извика, гласът му се пречупи от паника:
– Върни се веднага на гарата, ти имаш…
Връзката прекъсна. Тишина. На екрана на телефона ми светеше надпис „Повикването приключи“. Опитах да му звънна обратно. Без сигнал. Още веднъж. Нищо. Сякаш номерът му беше изчезнал от лицето на земята.
Стоях насред непознатата улица, а думите му отекваха в съзнанието ми. „Ти имаш…“ Какво имах? Какво, за бога, можех да имам, което да предизвика такава реакция у него? У човека, който никога не губеше самообладание. Усетих как страхът, който ме беше обзел във влака, се завръща с нова, чудовищна сила. Вече не беше просто страх от един втренчен поглед. Беше нещо много по-голямо, много по-тъмно. И аз бях в центъра му.
Глава 2
Светът около мен сякаш се разпадна. Пустата улица, олющените сгради, сивото небе – всичко се сля в една безформена маса от заплаха. Единственото реално нещо беше пулсиращата паника в гърдите ми и ехото от последните думи на Петър. Какво имах?
Инстинктивно сграбчих чантата си. Беше обикновена кожена чанта, която носех всеки ден. В нея имаше портфейл, ключове, телефон, книга, козметика… нищо необичайно. Започнах да ровя трескаво, изсипвайки съдържанието на една от пейките до мен. Предметите се разпиляха с дрънчене. Нищо. Абсолютно нищо, което да изглежда необичайно или ценно по някакъв начин.
Тогава пръстите ми напипаха нещо твърдо и правоъгълно, пъхнато във вътрешния джоб с цип, който почти никога не използвах. Извадих го. Беше обикновена кафява папка, от онези картонените, които се продават във всяка книжарница. Не помнех да съм я слагала там. Отворих я. Вътре имаше няколко листа хартия, плътно изписани с цифри, таблици и текст, който на пръв поглед ми изглеждаше като безсмислена корпоративна говорилня. Имена на фирми, които не познавах, номера на сметки, дати.
Как се е озовала тази папка в чантата ми? В съзнанието ми изплува спомен от тази сутрин. Петър беше необичайно напрегнат. Обикаляше из апартамента като лъв в клетка, докато аз се приготвях за работа. Говореше по телефона с приглушен, ядосан глас. В един момент, докато си обувах обувките в коридора, той мина забързано покрай мен. Спъна се, чантата ми, оставена на пода до вратата, се отвори и част от нещата ми се разсипаха. Той се наведе бързо да ги събере, извинявайки се разсеяно. „Внимавай, Ани“, беше казал, „днес си разсеяна.“ А всъщност той беше този, който трепереше. Дали тогава? Дали тогава, в този инсцениран момент на разсеяност, той не е пъхнал папката в чантата ми?
Но защо? Защо би го направил, без да ми каже? И защо това би предизвикало такава паника сега?
И тогава всичко си дойде на мястото. Мъжът във влака. Той не е гледал мен. Гледал е чантата ми. Той е знаел. Знаел е какво има вътре. А аз, слизайки по-рано от влака, съм объркала плановете му. Объркала съм плановете на всички.
Трябваше да се върна. Петър беше казал да се върна на гарата. Но коя гара? Тази, на която слязох, или моята, крайната? Телефонът му все още не отговаряше. Бях напълно откъсната от света, държаща в ръцете си мистериозна папка, която очевидно беше причина за всичко това.
Страхът се бореше с гнева. Гняв към Петър, задето ме е забъркал в нещо такова, без дори да ме предупреди. Задето ме е използвал като муле, излагайки ме на опасност, за която дори не съм подозирала. Нашият брак напоследък не вървеше. От месеци се разминавахме като непознати в собствения си дом. Той беше погълнат от работата си, от своята строителна фирма, която беше изградил от нулата. Говореше за „голям проект“, „пробив“, но и за „проблеми с конкуренцията“. Никога не навлизаше в детайли. Смяташе, че ме предпазва, като ме държи настрана. А сега, изглежда, ме беше хвърлил в епицентъра на бурята.
Внезапно осъзнах, че да стоя на тази пуста улица е изключително глупаво. Ако онзи мъж, или който и да го е пратил, е искал тази папка, той вероятно вече ме търсеше. Трябваше да се скрия. Да намеря място, където да помисля. Огледах се. В далечината се виждаше малко кафене. С разтуптяно сърце прибрах всичко обратно в чантата си, стиснах папката под мишница, сякаш беше спасителен пояс, и забързах натам.
Всяка кола, която минаваше покрай мен, ме караше да подскачам. Всеки поглед на случаен минувач ми се струваше подозрителен. Параноята беше пуснала ледените си пипала дълбоко в съзнанието ми. Аз, Ана, учителката по литература, която водеше подреден и предвидим живот, сега се чувствах като беглец в шпионски филм. Но адреналинът и страхът бяха съвсем реални.
Глава 3
Петър блъсна с юмрук по махагоновото си бюро. Телефонът на Ана все още даваше свободно, но тя не вдигаше. След паническия му вик, връзката беше прекъснала и сега мрежата в целия район беше паднала. Саботаж. Беше сигурен в това. Ивайло беше стигнал твърде далеч.
– По дяволите! – изруга той, прокарвайки ръка през косата си.
Офисът му, разположен на последния етаж на лъскава бизнес сграда, обикновено беше неговото убежище – място на контрол и власт. Но днес стените сякаш се свиваха около него. Гледката към града от панорамния прозорец не го успокояваше, а му напомняше за хилядите места, на които Ана можеше да бъде в момента – уплашена и сама.
Всичко се беше объркало толкова бързо. Тази сутрин беше получил анонимно обаждане. Гласът, изкривен от софтуер, го беше предупредил, че до час в офиса му ще нахлуят данъчни и полиция. По сигнал. Скалъпен сигнал от Ивайло, разбира се. Неговият основен конкурент, човек, който играеше мръсно от години, но сега беше преминал всякакви граници.
В папката, която сега беше в Ана, се намираха оригиналите. Документи, които не само доказваха, че Ивайло е спечелил последния голям търг за строеж на бизнес комплекс чрез подкупи и измами, но и съдържаха записи на разговори и банкови извлечения, които можеха да го вкарат в затвора за десетилетия. Петър ги беше събирал месеци наред с помощта на частен детектив. Това беше неговата атомна бомба, неговата застраховка.
Но ако полицията ги беше намерила в офиса му при обиск, всичко щеше да се усложни. Щяха да ги конфискуват като „доказателства“ по скалъпеното дело срещу него, а Ивайло, с неговите връзки, щеше да се погрижи те да „изчезнат“. Трябваше да ги измъкне от сградата веднага. Нямаше време. Не можеше да рискува да ги носи сам – знаеше, че може би го следят.
И тогава видя чантата на Ана. Беше отчаян, импулсивен ход. Най-сигурното място, помисли си той, е там, където никой не би ги търсил. При нея. Тя щеше да се прибере с влака, както всеки ден, и вечерта той щеше да си ги вземе. Планът беше безумен, осъзнаваше го сега, но в паниката на момента му се стори единственият възможен. Не предполагаше, че Ивайло ще действа толкова бързо и ще прати някого след нея още във влака.
Вратата на кабинета му се отвори и влезе по-малката му сестра, Мария. Студентка по право, трети курс, тя често идваше да му помага с документацията следобед. Лицето ѝ беше бледо и разтревожено.
– Братко, какво става? Долу пред сградата е пълно с полиция. Не пускат никого да влиза или излиза. Казаха, че има следствени действия. Вярно ли е?
Петър се свлече на стола си.
– Вярно е. Капан е, Мария. Капан, заложен от Ивайло.
– Но за какво? Ти не си направил нищо нередно! Нали? – в гласа ѝ се долавяше нотка на съмнение, която го убоде по-силно от всеки обвинителен акт.
– Разбира се, че не съм! – отвърна той твърде рязко. – Но той е. И аз имам доказателствата. Или по-скоро… имах ги.
– Какво искаш да кажеш? Къде са те?
Петър сведе поглед. Срам го беше да си признае.
– Дадох ги на Ана. Без да ѝ кажа. Тази сутрин, пъхнах ги в чантата ѝ.
Мария го погледна ужасено.
– Ти си луд! Напълно си си изгубил ума! Забъркал си я в твоите бизнес войни! Къде е тя сега? Добре ли е?
– Не знам! – извика Петър, удряйки отново по масата. – Опитвам се да се свържа с нея, но не мога. Той е пратил някого след нея, сигурен съм. Тя е слязла от влака по-рано. Усетила е, че нещо не е наред. Умното ми момиче…
Лицето на Мария пребледня още повече.
– О, боже мой. Трябва да се обадим в полицията!
– На коя полиция? – изсмя се горчиво Петър. – На същата, която в момента преобръща офиса ми по заповед на Ивайло ли? Те не ни търсят, за да ни помогнат, Мария. Те търсят тези документи. Ако ги намерят у нея, ще я обвинят в съучастничество.
Мария, бъдещият юрист, веднага разбра логиката в думите му. Бяха в безизходица. Хванати в мрежа от корупция, където пазителите на закона работеха за престъпниците.
– Добре. – каза тя, поемайки си дълбоко дъх, опитвайки се да овладее паниката. – Какво има в тези документи? Колко е сериозно?
– Достатъчно сериозно, за да накара Ивайло да рискува всичко, за да ги получи. И достатъчно сериозно, за да сме в смъртна опасност, докато са у нас.
В този момент телефонът на Петър извибрира. Беше съобщение от предплатена карта. Анонимно. Съдържаше само две думи:
„Папката. Или съпругата ти.“
Светът на Петър се срути. Заплахата вече не беше абстрактна. Беше директна, лична и смразяваща.
Глава 4
Седнала в най-отдалечения ъгъл на малкото, почти празно кафене, аз се опитвах да успокоя дишането си. Поръчах си чай, който сега стоеше недокоснат на масата, изстивайки бавно. Ръцете ми все още трепереха леко. Папката лежеше в скута ми, скрита под якето ми, и усещах твърдия ѝ ръб, опрян в крака ми – постоянно напомняне за абсурдната ситуация, в която се намирах.
Трябваше да мисля трезво. Първо, връщането на която и да е гара беше изключено. Щом Петър е бил принуден да прекъсне разговора така, значи е бил в опасност или под наблюдение. А ако онзи мъж от влака ме е търсел, гарата щеше да е първото място, на което щеше да отиде. Връщането там би било равносилно на това да вляза доброволно в капана.
Второ, папката. Каквото и да съдържаше тя, беше изключително важно. Достатъчно важно, за да рискува Петър моята безопасност, и достатъчно важно, за да пратят човек да ме следи. Глупаво беше, че още не я бях разгледала обстойно. Невежеството ми ме правеше уязвима.
Огледах се предпазливо. В кафенето освен мен имаше само един възрастен мъж, който четеше вестник, и сервитьорката, която бършеше бара. Чувствах се сравнително в безопасност, поне за момента. Реших да действам.
Извадих папката и я поставих на масата, прикривайки я с менюто. Отворих я отново. Листата бяха номерирани. Започнах да чета отначало, този път по-внимателно. Езикът беше сложен, пълен с юридически и финансови термини, но постепенно започнах да сглобявам пъзела. Ставаше дума за търг за строителството на огромен търговски център. Фирмата на Петър, „Строителство и бъдеще“, беше участвала. Но спечелила беше друга компания – „Титан Груп“, чийто собственик, както беше посочено в документите, се казваше Ивайло.
Следващите страници бяха копия на банкови преводи. Огромни суми, превеждани от офшорни сметки към личните сметки на членове на комисията, която е оценявала офертите. Следваха разпечатки на имейли и съобщения, в които се уговаряха срещи и се споменаваха „комисионни“ и „благодарности“. Картината ставаше все по-ясна. Това бяха доказателства за корупция в огромен мащаб. Петър беше загубил търга нечестно и беше събрал доказателства за това.
Но тогава стигнах до последната секция. Тя беше озаглавена „Приложение: Компрометиращи материали – СБ“. СБ – Строителство и бъдеще. Фирмата на Петър. Сърцето ми спря за миг. В тази секция имаше документи, които показваха нещо друго. Фактури за материали от съмнителни доставчици на занижени цени. Разрешителни за строеж, издадени с притеснителна бързина. Имаше дори вътрешна комуникация, в която се обсъждаше използването на „по-евтин, но нелицензиран бетон“ за основите на предишен техен обект.
Стомахът ми се преобърна. Това не бяха само доказателства срещу Ивайло. Това бяха и доказателства срещу Петър. Папката беше оръжие с две остриета. Тя можеше да унищожи конкурента му, но можеше да унищожи и него. Затова ли беше толкова отчаян? Не само защото Ивайло го преследваше, а защото се страхуваше, че неговите собствени тайни ще излязат наяве?
Чувствах се предадена. Не само използвана, но и излъгана. Годините, в които се възхищавах на неговата амбиция, на това как е „изградил всичко сам“, сега придобиха горчив вкус. Колко компромиси беше направил? Колко правила беше нарушил? И колко от лукса, в който живеехме – хубавият апартамент с голямата ипотека, скъпите почивки, колите – беше построен върху основи от „нелицензиран бетон“?
Вдигнах поглед от документите и видях, че навън е започнало да се стъмва. Бях прекарала часове в това кафене, погълната от мръсните тайни на съпруга си. Трябваше да взема решение. Можех да изхвърля папката и да се опитам да забравя всичко. Можех да я предам в полицията, рискувайки и Петър, и Ивайло да отидат в затвора. Или можех да се опитам да я използвам, за да ни измъкна от тази каша.
Но как? Не знаех на кого да вярвам. Не можех да се свържа с Петър. Бях сама.
Телефонът ми иззвъня. Погледнах екрана. Беше непознат номер. Сърцето ми подскочи. Вдигнах, без да кажа нищо.
– Ана? – чух гласа на Мария, сестрата на Петър. Звучеше притеснена. – Слава богу, че вдигна! Не се обаждай на Петър, телефонът му се подслушва. Всичките ни телефони се подслушват. Звъня ти от телефон на приятел. Добре ли си?
– Не знам, Мария. Не знам какво става.
– Слушай ме много внимателно. В огромна опасност си. Не се прибирай вкъщи. Не ходи на никакви познати места. Петър получи заплаха. Искат папката. Знаеш ли за какво говоря?
– Да. Пред мен е.
Последва мълчание. Чух как Мария си поема дълбоко дъх.
– Добре. Скрий я. Скрий я някъде, където никой не би се сетил да я търси. И после ела на едно място. Ще ти пратя адрес. Там ще бъдеш в безопасност, поне за малко. И, Ана… не се доверявай на никого. Разбираш ли? Абсолютно на никого. Дори на полицията.
Глава 5
Думите на Мария отекваха в съзнанието ми, докато вървях по слабо осветените улици. „Не се доверявай на никого.“ Толкова лесно за казване, толкова трудно за изпълнение, когато целият ти свят се е срутил. Адресът, който ми изпрати, беше в старата част на града – квартал, който рядко посещавах, с тесни калдъръмени улички и стари, аристократични къщи, превърнати в кантори на адвокати и нотариуси.
Но първо трябваше да скрия папката. Къде? Къде човек може да скрие нещо, от което зависи животът му? Мислех за сейфове, за гардероби на гарата, но всичко това изглеждаше твърде очевидно. Ако хората на Ивайло бяха толкова добри, колкото изглеждаха, щяха да проверят тези места първо.
И тогава ми хрумна. Място, което беше едновременно публично и напълно анонимно. Място, свързано с моя живот, но не и с този на Петър. Библиотеката. Градската библиотека, в която прекарвах часове като студентка. Огромна, прашна сграда с безкрайни лавици и хиляди книги. Една папка, пъхната между страниците на забравена книга, щеше да бъде като капка в океана.
Отклоних се от маршрута си и тръгнах към библиотеката. Вече беше късно и знаех, че скоро ще затварят. Влязох, кимнах на уморената библиотекарка и се отправих към секцията с рядка и стара литература – място, където рядко стъпваше човешки крак. Избрах най-скучно звучащия том, който намерих – „Аграрните реформи в Царство България, том трети“. Пъхнах папката между дебелите, пожълтели страници. Затворих книгата и я върнах на мястото ѝ, дълбоко навътре в рафта. За момент изпитах облекчение. Тежестта вече не беше в ръцете ми. Но знаех, че това е временно.
След половин час бях на адреса, който Мария ми беше дала. Беше стара, триетажна къща с ковано желязо на прозорците. На вратата имаше месингова табела: „Адвокатска кантора Стоянов и партньори“. Поколебах се за миг, после натиснах звънеца.
Вратата се отвори почти веднага. Посрещна ме самата Мария. Лицето ѝ беше бледо и изпито. Тя ме дръпна бързо вътре и заключи вратата след мен.
– Добре ли си? Някой последва ли те?
– Мисля, че не. Скрих папката.
– Добре. – въздъхна тя с облекчение. – Влез.
Въведе ме в просторен кабинет, застлан с тежък килим и обзаведен с масивни дървени мебели. Въздухът миришеше на стара хартия, кожа и лек аромат на пури. Зад голямо бюро седеше мъж на около шестдесет години, с прошарена коса и проницателни, уморени очи. Той се изправи, когато влязох.
– Ана, това е господин Стоянов. – представи ни Мария. – Той е семеен приятел и един от най-добрите адвокати в страната. Можем да му се доверим.
Господин Стоянов ми подаде ръка. Ръкостискането му беше твърдо и уверено.
– Госпожо, седнете, моля. Мария ми разказа накратко за ситуацията. Разбирам, че сте много уплашена.
Кимнах, неспособна да говоря. Цялото напрежение от деня сякаш се стовари върху мен в този момент.
– Направили сте много добре, като сте скрили документите. – продължи той с плътен, спокоен глас. – Сега трябва да решим каква е следващата ни стъпка. За да го направим обаче, трябва да знам всичко. Какво точно видяхте в тази папка?
Разказах му. За корупционната схема на Ивайло, за подкупите, за офшорните сметки. А после, с мъка в гласа, му разказах и за втората част. За компроматите срещу фирмата на Петър. Докато говорех, наблюдавах Мария. Тя стоеше до прозореца с гръб към нас, но виждах как раменете ѝ се свиват при всяка моя дума. Тя не знаеше тази част. Петър очевидно я беше спестил.
Когато приключих, в стаята настъпи тежко мълчание. Адвокат Стоянов ме гледаше замислено, потропвайки с пръсти по бюрото.
– Значи имаме класическа ситуация на взаимно унищожение. – каза той най-накрая. – Папката е отрова и за двете страни. Ивайло иска да я унищожи, за да спаси себе си. Петър иска да я използва, но рискува да унищожи и себе си в процеса.
– Има ли изход? – попита Мария с треперещ глас, обръщайки се към него.
– Винаги има изход, детето ми. Но рядко е лесен или приятен. Ивайло е много опасен човек. Той няма да се спре пред нищо, за да си върне тези документи. Фактът, че е заплашил директно живота на Ана, го доказва. Той е притиснат до стената и е най-опасен.
– А Петър? – попитах аз. – Какво ще стане с него?
Стоянов ме погледна съчувствено.
– Зависи. Зависи какво ще направим с тази информация. Ако я предадем на прокуратурата, има голям шанс и двамата да бъдат разследвани. Ивайло със сигурност ще получи ефективна присъда. За Петър… нарушенията, които описвате, са сериозни. Може да се размине с условна присъда, огромни глоби и отнемане на лиценза. Фирмата му със сигурност ще фалира. Да не говорим за ипотеката на апартамента ви, която, доколкото знам, е обвързана с фирмата. Ще загубите всичко.
Думите му бяха като леден душ. Да загубим всичко. Домът ни, всичко, за което Петър беше работил… дори и да е било с нечестни средства.
– А какъв е другият вариант? – попитах тихо.
– Другият вариант е да преговаряме. – каза адвокатът. – Да използваме информацията, която имаме, като лост. Да принудим Ивайло да се оттегли. Да остави Петър и бизнеса му на мира. Да се сключи сделка.
– Сделка с дявола. – прошепна Мария.
– Понякога, за да излезеш от ада, трябва да се ръкуваш с дявола. – отвърна Стоянов. – Това е мръсен вариант, но може да спаси брат ти от затвора и семейството ви от пълен банкрут. Но крие огромен риск. Преговорите с хора като Ивайло са като танц в минно поле. Една грешна стъпка и всичко се взривява.
Той се облегна назад.
– Решението не е мое. Аз мога само да ви посъветвам. Но папката е при вас, Ана. Вие сте тази, която държи картите. Трябва да решите как ще ги изиграете. Ще бъдете ли прокурор, съдия и палач? Или ще се опитате да бъдете спасител, дори това да означава да си изцапате ръцете?
Погледнах Мария, после отново адвоката. Тежестта на света сякаш беше на моите плещи. Моят подреден, предвидим живот беше изчезнал. На негово място имаше морална дилема с невъобразими последствия. Каквото и да изберях, някой щеше да пострада. И аз трябваше да реша кой.
Глава 6
Нощта в кантората на адвокат Стоянов беше дълга и безсънна. Той ни настани в една от задните стаи, която очевидно служеше за архив и място за почивка. Имаше малък диван, на който се свих, но сънят не идваше. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всеки шум от улицата ме караше да подскачам. Мария седеше на стол до прозореца и гледаше в тъмнината, потънала в своите мисли.
Разговорът с адвоката се въртеше в главата ми като развалена плоча. Сделка или правосъдие? И двата пътя изглеждаха осеяни с тръни. Ако изберехме правосъдието, щях да изпратя съпруга си на съд. Човекът, когото някога обичах, бащата на децата, които се надявахме да имаме. Да, беше ме излъгал и предал доверието ми, но можех ли да бъда тази, която ще го унищожи?
Ако изберехме сделката, щяхме да позволим на престъпник като Ивайло да се измъкне. Щяхме да потулим истината, да станем съучастници в мръсната игра. И каква беше гаранцията, че човек като него ще спази думата си? Можеше да се съгласи на всичко, само за да си върне документите, а после да ни унищожи.
В съзнанието ми изплува спомен отпреди няколко месеца. Беше късно вечер, Петър се прибра необичайно напрегнат. Аз четях в леглото. Той влезе в спалнята, без да запали лампата, и застана до прозореца, гледайки навън.
– Какво има? – попитах го.
– Нищо. Просто… бизнес. – отговори той.
– Този голям проект ли? Струва ми се, че те измъчва повече, отколкото те радва.
Той се обърна към мен. Дори в полумрака видях измъченото му изражение.
– Понякога, за да построиш нещо голямо, Ани, трябва да събориш нещо друго. И трябва да си сигурен, че когато прахолякът се вдигне, ти си този, който стои прав.
Тогава думите му ми се сториха просто поредната бизнес метафора. Сега разбирах. Той е знаел, че влиза в битка на живот и смърт. И е бил готов да събаря. Въпросът беше какво и кого.
Докато се измъчвах от тези мисли, в съзнанието ми изплува друг образ. Образът на Лилия. Неговата бизнес партньорка или асистентка, никога не разбрах каква точно е длъжността ѝ. Висока, елегантна блондинка с остри черти и още по-остър ум. Виждала съм я няколко пъти на фирмени събития. Винаги беше до Петър. Винаги му шепнеше нещо в ухото, смееха се на техни си шеги. Усещах напрежението между тях, онази особена близост, която съществува между хора, споделящи обща тайна или обща амбиция.
Веднъж, преди около месец, се прибирах по-рано и реших да изненадам Петър в офиса, да го взема за обяд. Когато влязох в приемната, секретарката ми каза, че е в среща. Вратата на кабинета му обаче беше леко открехната. Погледнах инстинктивно. Петър и Лилия стояха близо един до друг над някакви чертежи, разпънати на масата. Тя каза нещо, той се засмя. После тя вдигна ръка и нежно отметна един кичур коса от челото му. Жестът беше толкова интимен, толкова естествен, че сърцето ми се сви. Аз се отдръпнах тихо и си тръгнах, без той да разбере, че съм била там.
Дали всичко това не беше свързано? Дали Лилия беше просто колега? Или беше нещо повече? Дали част от тайните, които Петър криеше, не бяха свързани и с нея? Внезапно ме обзе студено, лепкаво подозрение. Ами ако тази папка, тази мръсна бизнес война, беше само прикритие? Ами ако в живота на Петър имаше и друг, скрит живот, за който аз нямах и най-малка представа?
Това ново съмнение направи решението ми още по-сложно. Ако се борех да спася съпруга си, кого всъщност спасявах? Човека, за когото се омъжих, или един непознат, който водеше двойствен живот?
– Не можеш да спиш, нали? – прошепна Мария от своя ъгъл, прекъсвайки мислите ми.
– Не. Главата ми ще се пръсне.
Тя се приближи и седна на ръба на дивана.
– Знам, че е ужасно. Но трябва да си силна. Заради всички ни.
– Не знам дали мога, Мария. Не знам на кого да вярвам. Дори на брат ти.
Тя мълчеше за момент, сякаш подбираше думите си.
– Брат ми не е лош човек. – каза накрая. – Той е амбициозен. И понякога амбицията го заслепява. Той искаше да успее на всяка цена, да осигури на семейството ни живот, какъвто баща ни никога не успя. Но се оплете. Започна с малки компромиси, после по-големи. И сега е в блато, от което не знае как да излезе. Вярвам, че в основата си той те обича и иска да те защити. Просто избра ужасен начин да го направи.
– А знаеш ли нещо за него и Лилия? – попитах директно, неспособна да сдържам повече въпроса.
Мария ме погледна изненадано, после сведе очи.
– Лилия е… сложна тема. Тя е партньор във фирмата. Много умна, много безскрупулна. Тя го тласка към много от рисковите му решения. Не знам дали има нещо лично между тях. Но знам, че тя е част от проблема, а не от решението.
Думите ѝ потвърдиха най-лошите ми страхове. Нещата бяха по-дълбоки и по-мръсни, отколкото си представях. Това не беше само битка между Петър и Ивайло. Беше битка за душата на моя съпруг. И аз, без да искам, се бях озовала на фронтовата линия, въоръжена само с една папка, пълна с отровни тайни.
Глава 7
На сутринта адвокат Стоянов влезе в стаята със сериозно изражение. Носеше термос с кафе и няколко вестника.
– Добро утро. Надявам се да сте успели да поспите малко. Имам новини.
Сърцата ни подскочиха.
– Какви? – попита Мария.
– Първо, обискът в офиса на Петър е приключил снощи. Не са намерили нищо, разбира се. Но са иззели всички компютри и сървъри. Ще отнеме седмици, докато ги прегледат, но това на практика парализира работата на фирмата. Второ, издадена е заповед за задържането на Петър за разпит.
– Какво?! – извиках аз.
– Спокойно. Той не е арестуван. Още не. Мой колега, когото изпратих в полицията, успя да разбере, че за момента само го издирват. Петър се е скрил. Успял е да се измъкне от сградата преди блокадата, но не може да се прибере вкъщи, нито да се свърже с нас по нормален начин. В момента е беглец.
– А Ивайло? – попитах.
– А, Ивайло действа. – каза Стоянов, разлиствайки един от вестниците. – Ето. Финансов ежедневник. На първа страница: „Строителен предприемач разследван за мащабни финансови измами“. Има снимка на Петър. Вътре има статия, пълна с намеци и директни обвинения. Анонимни източници, „изтекли“ документи… Всичко е много добре оркестрирано. Ивайло не само използва полицията, но и медиите, за да унищожи репутацията на брат ти, още преди да е започнало каквото и да е дело.
Мария изтръгна вестника от ръцете му и започна да чете, а лицето ѝ пребледняваше с всяка дума.
– Това са лъжи! Всичко е измислица!
– Разбира се, че е така. – съгласи се адвокатът. – Но в днешно време калта, хвърлена в медиите, оставя петна, дори след като се докаже, че е било лъжа. Това е част от играта. Ивайло се опитва да ни притисне, да ни накара да действаме панически.
– И успява. – прошепнах аз. – Какво ще правим?
Стоянов седна срещу мен и ме погледна право в очите.
– Сега повече от всякога трябва да сме спокойни и да мислим стратегически. Имаме едно-единствено оръжие, което е по-силно от неговата полиция и неговите медии. И то е скрито в една стара книга в градската библиотека. Време е да решим как да го използваме.
– Аз мисля, че трябва да преговаряме. – каза Мария, вдигайки поглед от вестника, а в очите ѝ гореше студен пламък. – Ако отидем в полицията, те ще смачкат брат ми с тази медийна кампания. Ще го представят като виновник за всичко, а Ивайло ще се измъкне чист. Нямаме друг избор, освен да играем неговата игра.
Адвокатът кимна бавно.
– Съгласен съм. Това е по-рискованият, но и по-обещаващият път. Но за да преговаряме, ни трябва посредник. Човек, на когото и двете страни имат доверие, или поне когото уважават достатъчно, за да го изслушат. Аз не мога да бъда този човек, твърде близък съм до вашето семейство. Трябва ни някой неутрален.
– И кой може да е това? – попитах.
– Мисля, че знам точния човек. – каза Стоянов и се наведе напред. – Казва се Любомир. Той е бивш съдия, сега се занимава с медиация в големи корпоративни спорове. Легенда е в нашите среди. Има репутацията на абсолютно безпристрастен и неподкупен човек. И най-важното – и Петър, и Ивайло го познават и уважават. Ако някой може да ги накара да седнат на една маса, това е той.
– А той ще се съгласи ли?
– Ще се съгласи, ако го убедим, че залогът е достатъчно голям. И ако види, че имаме силни карти. – адвокатът се обърна към мен. – А нашите карти, Ана, са при вас. Ще трябва вие да отидете и да вземете папката. Аз ще уредя среща с Любомир. Но трябва да сте изключително внимателна. Сега, след като Петър е обявен за издирване, е много вероятно да следят и вас.
Идеята да се върна в библиотеката ме ужаси. Отново да бъда навън, сама, уязвима. Но знаех, че няма друг начин. Това беше моята битка, колкото и да не я исках.
– Ще го направя. – казах твърдо. – Кога?
– Днес. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще ви дам инструкции как да се движите, как да сменяте транспорт, за да се опитате да се отървете от евентуална „опашка“. Мария ще остане тук. Тя е в безопасност. Цялата им цел в момента сте вие и папката.
Планът беше прост и същевременно ужасяващо сложен. Трябваше да се превърна в призрак в собствения си град. Да се движа незабелязано, да бъда с няколко хода пред хора, които се препитаваха с преследване и насилие. Погледнах се в огледалото в малката баня. Умореното, изплашено лице, което ме гледаше отсреща, не беше лице на шпионин. Беше лице на учителка по литература, попаднала в грешния роман. Но нямаше връщане назад. Трябваше да допиша тази история докрай.
Глава 8
Излизането от кантората на Стоянов беше като стъпване в друг свят. Слънцето грееше ярко, хората бързаха по задачите си, градът живееше своя обичаен, шумен живот. Никой от тях не подозираше за невидимата война, която се водеше в сенките.
Следвах инструкциите на адвоката стриктно. Взех такси за няколко пресечки, после се качих на трамвай, слязох след две спирки и влязох в голям търговски център. Смесих се с тълпата, качих се и слязох по няколко ескалатора, минах през няколко магазина, без да купувам нищо, като през цялото време оглеждах хората около мен. Търсех нещо необичайно – лице, което се повтаря, човек, който не пазарува, а само наблюдава. Не видях нищо конкретно, но усещането, че съм наблюдавана, не ме напускаше. Беше като сърбеж под кожата.
Накрая излязох през заден изход и се озовах на малка, тиха уличка. Оттам хванах друг автобус, който ме отведе в близост до библиотеката. Цялото пътуване отне почти два часа. Чувствах се изтощена, нервите ми бяха опънати до краен предел.
Влязох в библиотеката. Познатата миризма на стара хартия ме посрещна като стар приятел. Този път обаче тя не ми носеше утеха, а само засилваше усещането ми за сюрреализъм. Отидох право в секцията с рядка литература. Ръцете ми трепереха, докато търсех дебелия том за аграрните реформи. Намерих го. Бръкнах зад него и сърцето ми спря.
Папката я нямаше.
За момент останах като парализирана. Не можех да дишам. Проверих отново, опипвайки целия рафт. Нищо. Прегледах съседните книги. Нищо. Паниката започна да ме залива като ледена вълна. Как е възможно? Кой?
И тогава го видях. Седнал на една маса в дъното на читалнята, прелиствайки някакво списание, беше той. Мъжът от влака. Беше се преоблякъл, но го познах веднага. Същите безизразни очи, същата спокойна, хищническа аура. Той вдигна поглед, срещна моя и леко, почти незабележимо, се усмихна. Държеше в ръката си моята кафява папка.
Светът под краката ми се завъртя. Бил е след мен през цялото време. Всичките ми предпазни мерки, целият сложен план на адвоката, са били напразни. Той просто ме е оставил да го заведа право до целта.
Той стана бавно, остави списанието и тръгна към мен. В огромната, тиха читалня стъпките му по дървения паркет отекваха като удари на барабан. Нямах къде да избягам. Бях в капан.
Той спря на няколко крачки от мен.
– Търсите ли нещо, госпожо? – попита той с учудващо мек, почти любезен глас, който беше в пълен разрез с вида му.
Не отговорих. Бях загубила дар слово.
– Мисля, че това е ваше. – каза той, вдигайки папката. – Съпругът ви, господин Петър, много държи да си я получи. Той ме изпрати. Имаме уговорка да се срещнем и да му я предам. Но той настояваше вие да дойдете с мен. За вашата собствена безопасност, разбира се.
Лъжеше. Усещах го с всяка фибра на тялото си. Петър никога не би пратил този човек. Това беше капан.
– Не вярвам. – успях да промълвя.
Усмивката му стана по-широка.
– Няма значение в какво вярвате. Има значение какво ще направите. Сега ще излезем оттук заедно. Тихо и кротко. Без да привличаме внимание. Идвате ли?
Той разтвори леко сакото си. На колана му видях дръжката на пистолет.
В този момент целият страх, който ме беше парализирал досега, се изпари. На негово място дойде леден, кристално чист гняв. Гняв към този човек, към Ивайло, към Петър, задето ме забърка в това, към целия свят.
– Не. – казах аз, а гласът ми прозвуча изненадващо силно и твърдо.
Изражението му се промени. Любезността изчезна, заменена от студена ярост.
– Не мисля, че разбрахте. Нямате избор.
– Напротив. – казах аз. И тогава направих единственото, което ми хрумна. Нещо лудо, ирационално и напълно неочаквано.
Поех си дълбоко дъх и изкрещях.
– ПОЖАР! ПОЖАР! ВСИЧКИ НАВЪН!
Писъкът ми разцепи благоговейната тишина на библиотеката. За секунда всичко замръзна. После настана хаос. Малкото хора в читалнята скочиха на крака, започнаха да крещят и да се блъскат към изхода. Сирената за пожар се включи, изпълвайки въздуха с оглушителен вой.
Мъжът ме гледаше с невярващи, яростни очи. Той беше свикнал хората да се подчиняват, да бъдат парализирани от страх. Не беше очаквал това. За момент се поколеба, разкъсван между желанието да ме сграбчи и необходимостта да избяга, преди да дойде охрана.
Аз използвах този момент. Грабнах най-тежкия том, който видях на една количка до мен – някаква енциклопедия – и с всичка сила го стоварих върху крака му. Той изрева от болка и залитна, изпускайки папката.
Аз се гмурнах, грабнах я и побягнах. Не към главния изход, където беше цялата паника, а към аварийния, в дъното на коридора. Блъснах металната врата и се озовах в тясна, мръсна уличка зад библиотеката. Без да спирам, продължих да тичам, без да знам накъде, водена единствено от адреналина и инстинкта за оцеляване.
Бях се измъкнала. Но знаех, че това е само временна победа. Сега те знаеха, че папката е в мен. И знаеха, че няма да се предам лесно. Играта беше станала много по-опасна.
Глава 9
Тичах, докато дробовете не започнаха да ме горят. Не смеех да погледна назад. Задъхана и с разтуптяно сърце, се шмугнах в първия вход на случаен жилищен блок и се свлякох на стълбите. Треперех неконтролируемо. Папката беше притисната до гърдите ми – моят трофей и моето проклятие.
Сцената в библиотеката се повтаряше в главата ми. Не можех да повярвям, че съм го направила. Аз, Ана, която се плашеше да говори пред голяма аудитория, бях предизвикала масова паника и бях ударила въоръжен мъж с книга. Някъде дълбоко в себе си открих сила, за която не подозирах, че притежавам.
Но сега какво? Не можех да се върна в кантората на Стоянов. Сигурно вече я наблюдаваха. Не можех да се обадя на Мария. Телефонът ми със сигурност се проследяваше. Бях сама, без пари, тъй като портфейлът ми беше останал в чантата в кафенето, и бях преследвана.
Трябваше ми помощ. Но от кого? Думите на Мария отекваха в главата ми: „Не се доверявай на никого“. И все пак… имаше един човек. Единственият човек, който беше извън света на Петър, извън мръсния бизнес и корупцията. Моята най-добра приятелка от университета, Десислава.
Десислава беше моята пълна противоположност. Докато аз бях улегнала и предпазлива, тя беше импулсивна, смела и леко цинична. Работеше като разследващ журналист в малка, но независима онлайн медия. Занимаваше се точно с такива истории – корупция, злоупотреба с власт. Тя мразеше хора като Ивайло и, за съжаление, като Петър.
Рискът беше огромен. Ако ѝ разкажех всичко, тя можеше да реши да публикува историята. Това щеше да взриви всичко и да унищожи Петър окончателно. Но от друга страна, тя беше умна, имаше ресурси и беше единственият човек на света, на когото бих поверила живота си.
Реших да рискувам. Извадих СИМ картата от телефона си и я счупих на две. Оставих апарата на стълбите. Трябваше да намеря обществен телефон или да помоля някой непознат за обаждане.
След известно лутане успях да намеря малък магазин, в който възрастен продавач ми позволи да използвам стационарния му телефон. Набрах номера на Десислава по памет.
– Ало? – обади се тя, а гласът ѝ беше рязък и делови.
– Деси, аз съм, Ана.
– Ани! Къде се губиш? Телефонът ти е изключен. Притесних се.
– Слушай, в голяма беда съм. Не мога да говоря много. Трябва да се видим. Но не вкъщи, нито на работа. Някъде напълно неутрално. И е спешно. Въпрос на живот и смърт.
Последва мълчание. Усетих как Десислава превключва от режим „приятелка“ в режим „журналист“.
– Добре. – каза тя, а гласът ѝ вече беше спокоен и концентриран. – Знаеш ли изоставената захарна фабрика до товарната гара?
– Да.
– Бъди там след един час. Влез през дупката в оградата от южната страна. И не води никого със себе си. Разбра ли?
– Разбрах.
Фабриката беше зловещо място. Огромна, рушаща се сграда, чиито изпочупени прозорци гледаха като празни очни кухини. Намерих дупката в оградата и се промъкнах вътре. Десислава вече ме чакаше в едно от огромните, прашни халета.
Тя ме прегърна силно.
– Изглеждаш ужасно. Какво се е случило?
Разказах ѝ всичко. От мъжа във влака до сцената в библиотеката. Докато говорех, тя ме слушаше без да ме прекъсва, а изражението ѝ ставаше все по-сериозно. Когато приключих, извадих папката и ѝ я подадох.
Тя я взе и започна да прелиства страниците. Опитният ѝ поглед на журналист преминаваше бързо през документите. Тя виждаше неща, които аз бях пропуснала – връзки между фирми, повтарящи се имена, скрити модели.
– Господи, Ани… – прошепна тя, вдигайки поглед към мен. – Ти не осъзнаваш върху какво си седнала. Това е… това е бомба. Това не е просто за един търг. Тук има схема за пране на пари, която работи от години. Ивайло е само върхът на айсберга. А твоят съпруг… той е затънал до уши.
– Знам. – казах с треперещ глас. – Какво да правя, Деси? Адвокатът иска да преговаряме, да сключим сделка.
Десислава се изсмя горчиво.
– Сделка? С тези хора не се правят сделки. Те ще ви изядат живи. Единственият начин да се измъкнеш от това е да го осветиш. Да го изкараш наяве.
– Но ако го направиш, ще унищожиш Петър!
– А той какво направи с теб? – попита тя остро. – Използва те, изложи те на смъртна опасност, излъга те. Колко още си готова да му простиш? Понякога, Ани, трябва да ампутираш крайника, за да спасиш тялото. Може би е време да спасиш себе си.
Думите ѝ бяха жестоки, но знаех, че в тях има истина.
– Дай ми документите. – продължи Десислава. – Аз ще ги сканирам. Ще направя копия. Ще ги скрия на десетки различни места в облака. И после ще публикувам историята. Ще я пусна едновременно в няколко международни медии. Ще предизвикам такъв скандал, че нито Ивайло, нито неговите покровители в полицията и правителството ще могат да го потулят.
– А Петър? – попитах отново, като удавник за сламка.
Тя ме погледна със съчувствие.
– Ще се опитам да представя нещата така, че той да изглежда повече като съучастник под натиск, отколкото като основен играч. Може да му помогне да получи по-лека присъда. Но не мога да ти обещая нищо. Той е нарушил закона. Трябва да си понесе последствията. Както и ти трябва да решиш дали ще продължиш да потъваш с него, или ще изплуваш.
Тя беше права. Трябваше да избера. Лоялността към мъжа, когото обичах, или собственото ми оцеляване и морал. Дали любовта означаваше да го последваш в бездната? Или да го оставиш да падне, надявайки се, че един ден ще може да се изкачи обратно?
– Добре. – казах аз, а думите заседнаха в гърлото ми. – Направи го. Публикувай всичко.
В очите на Десислава проблесна искра – пламъкът на журналиста, надушил голямата история, но и пламъкът на приятел, който вижда, че най-накрая съм избрала себе си.
– Това е правилното решение, Ани. Ще бъде трудно, но ще се справиш. А сега, първо трябва да те скрием. Имам едно място. Никой никога няма да се сети да те търси там.
Глава 10
Мястото на Десислава се оказа малка, порутена вила в планината, на час път от града. Принадлежеше на дядо ѝ и никой не беше стъпвал там от години. Пътувахме през нощта с нейната стара, раздрънкана кола, по черни пътища, за да избегнем всякакви камери и проверки.
Вилата беше примитивна – без ток, без течаща вода, но се чувствах по-сигурна там, отколкото в луксозния си апартамент. Десислава ми остави храна, вода, фенер и един стар телефон с предплатена карта, на който само тя знаеше номера.
– Не го включвай, освен ако не е абсолютно наложително. – предупреди ме тя. – Аз ще работя по историята. Ще ми отнеме няколко дни да подготвя всичко и да го синхронизирам с колегите от чужбина. Когато всичко е готово, ще дойда да те взема. Дотогава – не мърдай оттук.
И тя си тръгна. Останах сама с мислите си и оглушителната тишина на планината. Първите дни бяха най-трудни. Всяка счупена клонка, всеки вой на вятъра ме караше да подскачам. Очаквах всеки момент вратата да се отвори и мъжът с безизразните очи да влезе.
Но постепенно започнах да се успокоявам. Далеч от града, от лъжите и интригите, започнах да мисля по-трезво. Връщах се назад, анализирайки брака си с Петър. Кога започна всичко? Кога той се промени от мечтателя, в когото се влюбих, в този студен, пресметлив бизнесмен? Може би промяната беше бавна, постепенна, а аз просто не съм искала да я видя. Бях се увлякла по комфорта, по сигурността, която парите му осигуряваха, и бях затворила очите си за цената, която плащахме.
Мислех и за решението си. Дали бях постъпила правилно? Предадох го. Нямаше как да го нарека по друг начин. Но може би понякога предателството към един човек е проява на вярност към себе си, към собствените си принципи.
На третия ден включих за малко телефона, който Деси ми остави. Имаше едно съобщение от нея: „Готово е. Утре сутрин в 8:00. Бъди силна.“
Сърцето ми започна да бие лудо. Утре. Утре всичко щеше да се промени завинаги.
На следващата сутрин, точно в осем часа, интернет пространството избухна. Историята на Десислава, под заглавие „ТИТАНИТЕ НА КОРУПЦИЯТА“, се появи едновременно на сайта на нейната медия и на страниците на няколко водещи европейски издания. Беше истински шедьовър на разследващата журналистика. Деси не само беше използвала документите от папката, но ги беше подкрепила с допълнителни доказателства, интервюта с бивши служители, експертни анализи.
Тя беше разплела цялата мрежа – от Ивайло и Петър, през корумпираните чиновници, до политическия чадър, който ги беше закрилял. Скандалът беше чудовищен. Телефоните в държавните институции прегряха. Прокуратурата, притисната от огромния обществен и международен натиск, беше принудена да действа.
Още същия ден Ивайло беше арестуван. Снимките му с белезници бяха на всички новинарски емисии. Последваха арести на няколко високопоставени служители от общината и министерствата.
Петър се предаде сам. Пристигна в полицията, придружен от адвокат Стоянов. В краткото изявление пред медиите, той заяви, ‘че ще съдейства на разследването, за да се изчисти името му и да излезе цялата истина наяве’.
Гледах всичко това на малкия екран на телефона, докато батерията му не се изтощи. Чувствах се странно. Нямаше триумф, нямаше удовлетворение. Само една огромна, празна тъга. Бях спечелила битката, но бях загубила живота си такъв, какъвто го познавах.
Вечерта Десислава дойде да ме вземе.
– Свърши се, Ани. – каза тя, прегръщайки ме. – Сега започва трудната част – да изградиш живота си отново.
Епилог: Една година по-късно
Делото беше дълго и шумно. Получи името „Делото на титаните“. Ивайло получи ефективна присъда от 12 години затвор за организиране на престъпна група, пране на пари и корупция. Лилия, неговата и дясна ръка на Петър, също беше осъдена като съучастник, но получи по-малка, условна присъда, след като се съгласи да свидетелства.
Петър, благодарение на пълните си самопризнания и съдействието, което оказа, се размина с условна присъда от три години и огромна глоба. Фирмата му фалира. Апартаментът ни беше продаден от банката, за да покрие част от ипотеката и дълговете. Загубихме всичко материално.
Мария завърши право с отличие. По време на делото тя беше неотлъчно до брат си, помагайки на адвокатския екип. Казваше, че този случай я е научил повече за правото и справедливостта, отколкото всички учебници.
Аз се разведох с Петър. Беше тихо и цивилизовано. Нямаше какво да делим. На едно от последните ни виждания, преди да подпишем документите, той ми каза:
– Ти постъпи правилно, Ана. Аз бях изгубил пътя си. Ти ми помогна да го намеря отново, макар и по най-трудния начин. Съжалявам. За всичко.
В думите му имаше искреност, която не бях чувала от години. Простих му. Но не можех да се върна.
Започнах живота си отначало. Наех малък апартамент под наем и се върнах към работата си като учител. Десислава издаде книга за случая, която стана бестселър. Част от приходите дари на фондация за борба с корупцията.
Понякога, когато се возя във влака, се сещам за онзи ден. За мъжа с безизразните очи и за паниката, която ме беше обзела. Вече не изпитвам страх. Онзи ден, в онази библиотека, аз престанах да бъда жертва. Открих сила в себе си, за която не подозирах. Силата да кажа „не“. Силата да се боря. Силата да избера истината пред удобната лъжа.
Животът ми не беше лесен, но беше мой. И за първи път от много време насам, беше истински.