Когато казах на баща ми, че съм бременна на осемнадесет, той ме изгони.

Когато казах на баща ми, че съм бременна на осемнадесет, той ме изгони.

Думите все още кънтят в съзнанието ми, дори и след толкова много години. Не бяха изкрещени с ярост, не бяха придружени от размахване на ръце или трошене на предмети. Бяха изречени тихо, с леден тон, който замрази кръвта в жилите ми и уби всяка детска надежда, която все още таях в сърцето си.

Стояхме в огромната му библиотека, облечена в панели от тъмно дърво и ухаеща на стара хартия и скъп коняк. Той седеше зад масивното си бюро от махагон, а пръстите му бяха сключени в безупречна пирамида. Светлината от настолната лампа със зелен абажур падаше върху лицето му, подчертавайки суровите черти и сребърните нишки в косата му. Стоян винаги беше човек на реда, на престижа, на безупречната фасада. Аз, с моя наедрял корем под широката тениска и с изплашените си осемнадесетгодишни очи, бях пукнатина в тази фасада. Бях хаосът, който застрашаваше неговия подреден свят.

— Какво каза? — попита той, въпреки че ме беше чул перфектно. Гласът му беше спокоен, почти любопитен, сякаш обсъждахме борсови индекси, а не разбития ми живот.

Преглътнах мъчително. Устата ми беше пресъхнала.

— Бременна съм, татко. Ще имам бебе.

Той не трепна. Погледът му, студен като януарска сутрин, се плъзна по мен, спря се за миг на корема ми и след това отново се впи в очите ми. В този поглед нямаше бащина загриженост, нямаше разочарование, дори нямаше гняв. Имаше само пресметливост. Оценяваше щетите.

— И кой е бащата? — попита той, все така невъзмутимо. — Някое от онези момчета с прокъсаните дънки, които се мотаят около теб? Някой без бъдеще, предполагам.

Не отговорих. Името на момчето нямаше значение. Той беше изчезнал в мига, в който му съобщих новината, уплашен също толкова, колкото и аз. В този момент единственият човек, на когото мислех, че мога да разчитам, беше баща ми. Човекът, който ме беше учил да карам колело, който ми четеше приказки, преди да се превърне в този студен, дистанциран бизнесмен, обсебен от цифри и репутация.

— Това е позор — продължи той, сякаш говореше на себе си. — Позор за името ми, за бизнеса ми. Какво ще кажат хората? Дъщерята на Стоян, една разпусната ученичка…

Той се изправи. Беше висок, внушителен мъж и сянката му падна върху мен, карайки ме да се почувствам още по-малка и незначителна. Пристъпи към прозореца, от който се виждаше безупречно поддържаната градина, и заговори с гръб към мен.

— Има варианти. Може да се уреди дискретно. Една клиника в чужбина… Никой няма да разбере. Ще се върнеш след месец и ще продължиш живота си. Ще кандидатстваш в университет, както бяхме планирали.

Думите му ме удариха като шамар. „Да се уреди дискретно“. Той говореше за детето ми. За моето дете. За малкото същество, което растеше в мен, единственото нещо на този свят, което беше изцяло мое.

— Не — прошепнах аз. Гласът ми трепереше, но беше изпълнен с неочаквана за самата мен твърдост. — Няма да го направя. Ще задържа бебето.

Той се обърна бавно. Маската на спокойствието се беше пропукала и за пръв път видях истинска ярост в очите му. Не гореща, импулсивна ярост, а студена, бяла ярост. Яростта на човек, чиито планове са били осуетени.

— Ти няма да задържиш нищо. Ти си на осемнадесет години. Живееш под моя покрив, ядеш моята храна. Ти си моя отговорност и моя инвестиция. И няма да позволя една глупава грешка да съсипе тази инвестиция.

— Това не е грешка — казах аз, а сълзите вече пареха в очите ми. — Това е моето дете.

— Тогава ти и „твоето дете“ нямате място в тази къща.

Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всеки крясък. Опитах се да потърся подкрепа в очите на майка ми. Мария стоеше до вратата, пребледняла и безмълвна, с ръце, сключени толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Тя беше неговата сянка, жена, пречупена от годините живот с този властен мъж. В погледа ѝ видях съжаление, страх, но не и сила. Тя нямаше да му се противопостави. Никога не го беше правила.

— Стояне, моля те… — промълви тя, но гласът ѝ беше толкова слаб, че почти не се чу.

— Млъкни, Мария! — отсече той, без дори да я поглежда. — Решението е взето. Или се отървава от… проблема, или напуска дома ми. Веднага.

Погледнах го. В този момент разбрах, че бащата, когото познавах, или по-скоро бащата, когото си бях измислила, вече не съществуваше. Пред мен стоеше чужд човек, за когото репутацията и парите бяха по-важни от собствената му плът и кръв.

Нямаше какво повече да се каже. Сърцето ми беше разбито на хиляди парченца, но в мен се надигна и нещо друго – инат. Гордост. Решителност. Щях да му докажа, че мога да се справя. Щях да отгледам детето си сама и щях да бъда по-добър родител, отколкото той някога е бил.

Обърнах се, без да кажа и дума повече. Минах покрай майка ми, която плачеше беззвучно, и се качих в стаята си. Събрах няколко дрехи в една раница, взех скромните си спестявания и излязох от къщата, в която бях израснала. Вратата се затвори зад гърба ми с тежък, окончателен трясък.

Бях сама, бременна и на осемнадесет. Нощта беше студена, но не толкова, колкото сърцето на баща ми. Докато вървях по улицата, без да знам накъде отивам, положих ръка на корема си.

— Само двете сме, миличко — прошепнах в мрака. — Но ще се справим. Обещавам ти.

Глава 2

Годините, които последваха, бяха низ от трудности, безсънни нощи и безкрайна умора, но и от неописуема любов. Кръстих дъщеря си Лилия и тя се превърна в центъра на моята вселена. Всяко нейно гукане, всяка нейна усмивка, всяка малка победа – първата крачка, първата дума – бяха моята награда и моето гориво.

Живеехме в малка квартира под наем в крайния квартал на града. Работех на две места – през деня като сервитьорка в закусвалня, а вечер почиствах офиси. Едва свързвахме двата края, но Лилия никога не усети липса. Винаги имаше храна на масата, чисти дрехи и безкрайните ми прегръдки. Десислава, най-добрата ми приятелка от гимназията, беше моята скала. Тя беше единственият човек, който не ми обърна гръб. Помагаше ми с гледането на Лилия, носеше ни храна, когато заплатата ми свършваше по-рано, и просто беше до мен, за да ме изслуша, когато се чувствах на ръба на силите си.

Времето течеше. Лилия растеше, превръщайки се в умно, талантливо и красиво момиче с моите очи и с усмивка, която можеше да разтопи и най-леденото сърце. Записах я на уроци по рисуване, защото от малка показваше невероятен талант. Стените на малкия ни апартамент бяха покрити с нейни пъстри картини – слънца, цветя, приказни замъци. Те бяха нашият цветен щит срещу сивотата на ежедневието.

Когато Лилия тръгна на училище, аз успях да си намеря по-добра работа. Станах управител на малко, кокетно кафене в центъра. Работата беше натоварена, но заплащането беше по-добро и ми позволи да изтегля ипотечен кредит за собствено жилище. Малък апартамент с две стаи, но наш. Това беше огромна стъпка. За пръв път от години почувствах някаква сигурност, някаква почва под краката си.

В този период в живота ми се появи и Огнян. Той беше редовен клиент в кафенето, университетски преподавател по история, винаги с книга в ръка и с топла, леко свенлива усмивка. Дълго време разговорите ни се въртяха около поръчката му – винаги дълго кафе с мляко и без захар. Постепенно започнахме да си говорим и за други неща – за книги, за филми, за живота. Той беше мил, интелигентен и различен от всички мъже, които познавах. В него нямаше и следа от арогантността и властността на баща ми.

Един ден той събра смелост и ме покани на вечеря. Бях уплашена. От години не бях излизала на среща, целият ми живот беше посветен на Лилия. Но Десислава ме убеди. „Заслужаваш го, Анна! Заслужаваш да бъдеш щастлива, не само като майка, но и като жена.“

Срещата с Огнян беше прекрасна. Той беше толкова внимателен и грижовен. Разказах му всичко – за бременността ми, за баща ми, за трудностите. Той ме изслуша, без да ме съди, без да показва и капка съжаление, а само възхищение от силата ми. Когато го запознах с Лилия, двамата веднага се харесаха. Той ѝ говореше като на равен, интересуваше се от рисунките ѝ, разказваше ѝ увлекателни истории.

Връзката ни се развиваше бавно, предпазливо от моя страна, но стабилно. Огнян не се опитваше да замести бащата на Лилия, а просто да бъде приятел, да бъде до нас. Той внесе спокойствие и светлина в живота ни. Понякога, когато го гледах как помага на Лилия с домашните или как тримата се разхождаме в парка, си позволявах да мечтая за бъдеще, в което не съм сама срещу света.

Бях на тридесет години. Имах прекрасна дванадесетгодишна дъщеря, собствен дом, макар и с огромен кредит, работа, която харесвах, и мъж до себе си, който ме обичаше. Бях изградила този живот сама, с двете си ръце, от пепелта на миналото. Бях щастлива.

И точно тогава, в един слънчев следобед, когато си мислех, Rе всичко е наред, сянката от миналото се върна.

Бях в кафенето, правех ревизия на касата. Вратата се отвори и влезе мъж. Беше облечен в скъп костюм, но изглеждаше състарен и измъчен. Косата му беше почти изцяло посивяла, а под очите му имаше тъмни кръгове. За миг не го познах. Но после погледите ни се срещнаха и сърцето ми спря.

Беше той. Стоян. Баща ми.

Глава 3

Дванадесет години. Дванадесет години не бях виждала това лице, освен в кошмарите си. А сега той стоеше на прага на моето кафене, на моето светилище, което бях изградила с толкова труд. Изглеждаше уязвим, почти изгубен – нещо, което никога не бях виждала у него.

Всички разговори в заведението сякаш спряха. Усетих погледите на клиентите върху нас. Ръцете ми, които допреди миг подреждаха банкноти, сега трепереха неконтролируемо. В гърлото ми заседна буца.

Той пристъпи към мен бавно, несигурно.

— Анна? — промълви той. Гласът му беше дрезгав, неузнаваем.

Не отговорих. Просто стоях и го гледах, а в главата ми бушуваше вихрушка от емоции – гняв, болка, обида и нещо друго, нещо дълбоко заровено, което не исках да призная – частица от онова малко момиченце, което все още копнееше за бащината си любов.

— Остарял си — бяха единствените думи, които успях да изтръгна от себе си. Бяха студени, констатиращи.

В ъгълчетата на очите му се появи влага. И тогава се случи немислимото. Стоян, моят баща, корав като скала, човекът, който никога не показваше емоции, се разплака. Беззвучни сълзи се търкулнаха по изпитото му лице.

— Моля те — прошепна той. — Можем ли да поговорим? Някъде насаме.

Поколебах се. Част от мен искаше да му изкрещи да се маха, да го изгони от живота си, както той беше изгонил мен преди толкова години. Но друга част, онази, която беше видяла сълзите му, беше разтърсена. Какво можеше да накара този мъж да плаче?

Посочих с глава към малкия си кабинет в дъното на кафенето. Той ме последва, приведен, сякаш тежестта на целия свят беше на раменете му. Затворих вратата и се облегнах на нея, скръстила ръце пред гърдите си в защитна поза.

— Какво искаш? — попитах остро.

Той се свлече на единствения стол в стаята и зарови лице в ръцете си. Раменете му се тресяха. Гледката беше толкова жалка, толкова нетипична за него, че почти ме накара да го съжаля. Почти.

— Искам прошка, Анна. Знам, че не я заслужавам. Знам, че бях чудовище. Няма ден, в който да не съжалявам за онова, което направих. Бях сляп, глупав, обсебен от гордостта си.

Думите му звучаха искрено, но аз бях изградила твърде дебели стени около сърцето си, за да им повярвам лесно.

— Прошка? — изсмях се горчиво. — Дванадесет години ти трябваха, за да се сетиш да поискаш прошка? Дванадесет години, в които не знаеше дали съм жива или мъртва, дали имам какво да ям, дали детето ми е здраво. Знаеш ли какво е да си сама на осемнадесет, без пукната пара, и да носиш отговорност за друг живот? Не, разбира се, че не знаеш.

Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Знам, че думите не стигат. Знам, че съм пропилял всичко. Но… разбрах, че имам внучка. Казаха ми, че се казва Лилия.

При споменаването на името ѝ, цялото ми тяло се напрегна.

— Не смей да произнасяш името ѝ. Нямаш това право.

— Моля те, Анна — гласът му беше изпълнен с отчаяна молба. — Искам само да я видя. Да се запозная с нея. Това е всичко, което искам. Искам да се опитам да поправя поне малка част от грешките си, преди да е станало твърде късно. Искам тя да знае,
че има дядо.

Идеята беше абсурдна. Да допусна този човек, който ме беше изхвърлил на улицата, в живота на дъщеря ми? Да му позволя да я доближи? Инстинктът ми крещеше „НЕ!“.

— Забрави. Това никога няма да се случи. Ти се отказа от това право преди дванадесет години.

— Ще направя всичко, Анна! Всичко! Ще ви осигуря финансово, ще…

— Не искам парите ти! — прекъснах го аз, а гласът ми се извиси. — Справяла съм се без тях досега, ще се справя и занапред. Ние имаме всичко, от което се нуждаем. И нямаме нужда от теб.

Той се изправи, приближи се към мен и за пръв път видях в очите му не власт, не гняв, а истинска, неподправена мъка.

— Просто една среща, Анна. Само една. В твое присъствие, разбира се. Нека я видя. Моля те. Дължиш ми го, не като баща, а като човек на човек.

Това ме обърка. Какво можеше да е толкова важно? Защо сега? Защо след толкова години мълчание?

Помислих си, че може би наистина изпитва угризения. Може би самотата и годините са го променили. Може би болест го беше накарала да преосмисли живота си. В сърцето ми се водеше битка. Разумът крещеше „Бягай!“, но една малка, наивна частица шепнеше „Ами ако…?“ Ами ако Лилия заслужаваше да познава дядо си? Ами ако аз заслужавах да видя баща си разкаян?

— Ще си помисля — казах накрая, неспособна да взема решение в този момент. — Сега си върви.

Той кимна бавно, с облекчение. Преди да излезе, се обърна.

— Благодаря ти, Анна. Това означава много за мен.

Когато вратата се затвори зад него, се свлякох на стола. Ръцете ми все още трепереха. Имах чувството, че съм отворила вратата на гробница, от която може да излезе всичко.

Истината обаче, която щях да науча по-късно, се оказа по-ужасяваща от всяко чудовище, което можех да си представя.

Глава 4

Прекарах следващите няколко дни в агония. Разказах всичко на Десислава и Огнян. Реакциите им бяха коренно различни, но и двете подсилваха вътрешния ми конфликт.

— В никакъв случай! — отсече Десислава, докато пиехме кафе в кухнята ми. — Този човек е токсичен, Анна. Той те е наранил по най-жестокия начин. Какво ти гарантира, че няма да нарани и Лилия? Хората не се променят толкова лесно. Това е някакъв капан.

Огнян, от друга страна, беше по-предпазлив и аналитичен.

— Разбирам гнева ти, Анна, и го споделям. Но… той е неин дядо. Може би наистина съжалява. Може би е болен. Понякога пред лицето на смъртта хората преосмислят всичко. Ако му откажеш категорично, без да разбереш причините, може би един ден и ти ще съжаляваш. А и Лилия… тя ще порасне и ще започне да задава въпроси.

Думите му ме накараха да се замисля. Лилия вече беше в онази възраст, в която любопитството към корените ѝ се пробуждаше. Знаеше историята в общи линии – че баща ми не ме е подкрепил и не поддържаме връзка. Но не знаеше бруталните детайли.

Накрая, след безсънни нощи, взех решение. Решение, за което щях да съжалявам горчиво. Ще му дам една среща. Една-единствена, на обществено място, под моя строг надзор. Исках да видя с очите си как ще се държи, какво ще каже. Исках да видя дали в него наистина има разкаяние.

Обадих му се. Гласът му от другата страна на линията трепна от облекчение, когато му съобщих решението си. Уговорихме се за среща в градския парк в събота следобед.

Подготовката ми за тази среща беше като за битка. Разговарях дълго с Лилия. Обясних ѝ, че дядо ѝ, бащата на мама, иска да се запознае с нея. Казах ѝ, че той е направил голяма грешка в миналото, но сега иска да се поправи. Лилия беше объркана, но и любопитна. Идеята за още един роднина, за дядо, я интригуваше.

В събота пристигнахме в парка десет минути по-рано. Сърцето ми биеше лудо. Стоян вече беше там, седеше на една пейка до езерото с патиците. Носеше елегантно палто, но изглеждаше нервен. Когато ни видя да се приближаваме, той скочи на крака.

Погледът му се прикова в Лилия. Видях как лицето му се променя – смесица от удивление, болка и нещо, което тогава оприличих на обич.

— Здравей — каза той тихо на Лилия, като се наведе леко. — Ти трябва да си Лилия. Аз съм… твоят дядо Стоян.

Лилия се скри плахо зад мен, но любопитството надделя и тя надникна.

— Здравейте — промълви тя.

Първите минути бяха неловки. Аз стоях като страж, готова да се намеся при най-малкия погрешен ход. Но Стоян беше безупречен. Говореше на Лилия с мек, топъл глас. Попита я за училище, за любимите ѝ предмети. Похвали рисунката, която тя му показа в скицника си. След това извади от една торба огромен, красиво опакован подарък.

— Не трябваше — казах аз веднага.

— Моля те, Анна. Това е просто малък жест.

Лилия разопакова подаръка с блеснали очи. Вътре имаше професионален комплект за рисуване – бои, четки, платна, статив. Нещо, за което тя отдавна мечтаеше, но аз не можех да си позволя. Сърцето ми се сви. Той я купуваше. Но като видях неподправената радост на лицето на дъщеря ми, не можах да кажа нищо.

Разходихме се из парка. Той купи захарен памук на Лилия. Разказваше ѝ забавни истории от моето детство, но само хубавите – как съм се научила да карам колело, как сме ходили за риба. Рисуваше картина на едно щастливо семейство, което никога не бяхме. И го правеше толкова умело, че за момент почти му повярвах.

През цялото време аз мълчах и наблюдавах. Анализирах всяка негова дума, всеки жест. Той не спомена нищо за миналото, не се опита да се оправдава пред мен. Цялото му внимание беше насочено към Лилия. Той я очароваше, пленяваше я с внимание и подаръци. А тя, невинна и жадна за обич, му отвръщаше с усмивки.

Когато си тръгвахме, той отново се обърна към мен.

— Благодаря ти, Анна. Това беше най-хубавият ден в живота ми от много години насам. Може ли… може ли да я видя отново?

Въпреки всичките си резерви, бях разколебана. Видях щастието в очите на дъщеря си. Може би Десислава грешеше. Може би хората наистина се променяха.

— Ще видим — отговорих уклончиво.

През следващите седмици той започна бавно и методично да се вмъква в живота ни. Следваха още срещи, още подаръци. Водеше Лилия на кино, на сладкарница, на зоопарк. Винаги в мое присъствие, винаги безупречно любезен. Започна да ми предлага финансова помощ, която аз упорито отказвах. „Поне за образованието на Лилия, Анна. Нека платя за уроците ѝ, за бъдещето ѝ в университета.“ Отказвах, но всяка негова дума беше като капка отрова, която бавно разяждаше решителността ми. Той ме караше да се чувствам като лоша майка, защото лишавам детето си от възможности заради моята гордост.

Лилия го обожаваше. За нея той беше приказният дядо, който се беше появил от нищото, за да я глези и обича. А аз… аз бях все по-объркана. Надеждата, че той се е променил, се бореше с едно дълбоко, интуитивно чувство, че нещо не е наред. Фасадата му беше твърде перфектна. Разкаянието му беше твърде изиграно. Имаше нещо в погледа му, когато гледаше Лилия – нещо хищно, пресметливо, което ме караше да настръхвам.

Глава 5

Един вторник вечер телефонът ми иззвъня. Беше скрит номер. Обикновено не вдигах на такива обаждания, но нещо ме накара да го направя.

— Ало? — казах предпазливо.

От другата страна се чу женски глас, приглушен, треперещ, сякаш говореше през сълзи.

— Вие ли сте Анна? Дъщерята на Стоян?

— Да, коя сте вие?

— Няма значение коя съм. Слушайте ме внимателно. Стойте далеч от него. Дръжте дъщеря си далеч от този човек! Той не е това, за което се представя. В опасност сте!

— Какво? За каква опасност говорите? Коя сте вие?

— Не мога да кажа повече. Просто ме послушайте… Дръжте момичето си далеч от него! Той ще я унищожи!

Връзката прекъсна.

Стоях като замръзнала със слушалката в ръка. Сърцето ми думкаше в гърдите. Гласът беше изпълнен с такава паника, с такъв ужас, че не можеше да бъде шега. Обаждането потвърди всичките ми подсъзнателни страхове. Интуицията ми не ме беше излъгала.

Веднага се обадих на Десислава и ѝ разказах.

— Знаех си! — почти изкрещя тя. — Знаех си, че има нещо гнило. Трябва да спреш да се виждаш с него веднага, Анна! И да отидеш в полицията!

— В полицията? Какво да им кажа? Че съм получила анонимно обаждане? Ще ми се изсмеят.

— Тогава трябва да разбереш какво става. Проучи го. Разрови се в живота му. Какво е правил през тези дванадесет години?

Думите ѝ имаха смисъл. Бях толкова фокусирана върху неговото завръщане, че не се бях и опитала да разбера нещо за настоящия му живот. Знаех само, че е бизнесмен, както винаги. Но какъв бизнес? С кого работеше?

На следващия ден помолих Огнян за помощ. Като университетски преподавател, той имаше достъп до всякакви бази данни и умееше да намира информация. Той веднага се съгласи, притеснен от разказа ми за анонимното обаждане.

Докато Огнян ровеше из интернет и публичните регистри, аз отмених следващата уговорена среща със Стоян, под предлог, че Лилия е болна. Той звучеше разочарован, но прие. Лилия, разбира се, беше недоволна, но аз бях непреклонна.

Няколко дни по-късно Огнян дойде вкъщи с мрачно изражение на лицето. Носеше папка с разпечатки.

— Нещата не изглеждат добре, Анна. Баща ти официално е собственик на голяма строителна фирма. На пръв поглед всичко е законно. Но когато се разрових по-дълбоко, изскочиха интересни неща. През последните няколко години фирмата му е била на ръба на фалита. Имал е огромни дългове. И тогава, изведнъж, преди около година, всичко се е стабилизирало. Появил се е нов, анонимен инвеститор, който е налял огромна сума пари.

— И кой е този инвеститор?

— Точно там е проблемът. Официално не се знае. Но името, което постоянно изскача в бизнес средите, свързано с баща ти, е на един човек. Казва се Асен. Няма почти нищо официално за него, но слуховете са… зловещи. Говори се, че е лихвар от най-висша класа, че се занимава с изнудване, че съсипва хора и бизнеси. Той не дава просто пари назаем, Анна. Той купува души.

Стомахът ми се сви на топка. Лихвар. Изнудване. Думите отекваха в главата ми.

— Какво означава това? — попитах, макар че вече се страхувах от отговора.

— Означава, че баща ти е затънал до уши. Той не е богат, разкаян дядо. Той е отчаян човек в хватката на някой много опасен. И появата му в живота ти точно сега… не може да е съвпадение. Трябва да има връзка.

В този момент си спомних жената от телефона. „Дръжте дъщеря си далеч от него!“. Изведнъж всичко започна да придобива зловещ смисъл. Стоян не искаше прошка. Той не искаше просто да види внучка си. Той искаше нещо друго от нас. От Лилия.

Но какво?

Реших, че трябва да направя нещо, от което се страхувах повече от всичко друго. Трябваше да намеря майка си. Мария. Тя беше единственият човек, който можеше да знае истината. Не я бях виждала от деня, в който напуснах дома си. Не знаех дори дали е жива. Но знаех, че трябва да опитам. Тя беше ключът към разплитането на тази ужасна мистерия.

Глава 6

Да намеря майка си се оказа по-трудно, отколкото предполагах. След като напуснах дома, бях прекъснала всякакви връзки. Не знаех дали все още живее със Стоян, дали изобщо е в същия град. Огнян отново ми помогна. Чрез стари адресни регистрации и публични регистри успяхме да открием адрес. Не беше в огромната къща, в която бях израснала. Беше скромен апартамент в един от по-старите квартали.

Сърцето ми биеше до пръсване, докато стоях пред вратата. Какво щях да ѝ кажа след толкова години? Дали щеше да ме приеме? Дали щеше да ми помогне? Поех си дълбоко дъх и натиснах звънеца.

След няколко секунди вратата се открехна и пред мен застана жена, която едва познах. Беше майка ми, но състарена с поне двадесет години. Нямаше и следа от елегантната, макар и плаха жена, която помнех. Косата ѝ беше посивяла, раменете ѝ бяха прегърбени, а в очите ѝ се четеше безкрайна умора и тъга. Беше облечена в стара, износена жилетка.

Когато ме видя, очите ѝ се разшириха от шок. Тя сложи ръка на устата си и от нея се изтръгна задавен стон.

— Анна? Ти ли си, детето ми?

— Аз съм, мамо — казах тихо.

Тя се хвърли в прегръдките ми и се разплака. Плачеше с горчиви, задържани с години сълзи. Плачеше за изгубеното време, за неизказаните думи, за живота, който не беше имала. Прегърнах я и аз, и в този момент цялата ми детска обида се стопи, заменена от огромно съжаление към тази сломена жена.

Тя ме въведе вътре. Апартаментът беше малък, скромно обзаведен, но чист. Навсякъде имаше книги и саксии с цветя.

— Кога… кога напусна баща ми? — попитах аз, докато сядахме на малката кухненска маса.

— Преди около две години — отговори тя, като избърса сълзите си. — Не можех повече, Анна. Не можех да живея в тази лъжа, в този страх.

— Страх? От какво те беше страх?

Тя ме погледна и в очите ѝ видях ужаса, който жената от телефона беше изразила.

— От него. От Стоян. И от човека, на когото той продаде душата си – Асен.

И тогава, с треперещ глас, майка ми ми разказа всичко.

Историята започнала преди години, когато бизнесът на баща ми наистина бил пред фалит. В отчаянието си той потърсил помощ не от банки, а от Асен. Асен му дал парите, но при нечовешки условия. Договорът им не бил просто финансов документ. Той съдържал странни, почти мистични клаузи, които Стоян в началото приел за ексцентричност на богат човек.

Една от клаузите гласяла, че ако Стоян не успее да върне дълга си в уречения срок, с всичките лихви, той трябва да предложи на Асен „нещо от кръвта си“. Най-ценното, което притежава. Но най-ужасяващата част била една конкретна, добавена в последния момент, почти като на шега, клауза: при пълен провал, той дължи на Асен „първородното на своето първородно“.

— Тогава ти още не беше бременна, Анна — прошепна майка ми. — Баща ти се изсмя на това. Каза, че е просто глупост, начин Асен да покаже властта си. Никога не е вярвал, че ще се стигне дотам. Но дългът растеше, бизнесът не потръгваше, а Асен ставаше все по-настоятелен. Когато ти му каза, че си бременна…

Тя спря и пое дълбоко дъх.

— Той не те изгони само заради репутацията си, Анна. Той те изгони от страх. Той искаше да се преструва, че ти не съществуваш. Че детето ти не съществува. Защото ако признаеше съществуването ви, това означаваше, че клаузата в договора може да бъде задействана. Той те изхвърли, за да се опита да избяга от съдбата, която сам си беше написал.

Почувствах как ми прилошава. Светът около мен се завъртя.

— И сега… защо се появи сега?

— Защото срокът е изтекъл — каза майка ми с кух глас. — Асен е поискал дълга си. А баща ти няма нищо. Бизнесът му пак е пред фалит, къщата е ипотекирана. Той няма какво да даде. Освен…

Тя не довърши, но нямаше и нужда.

— Лилия — прошепнах аз.

Майка ми кимна, а сълзите отново потекоха по лицето ѝ.

— Асен е… странен човек. Обсебен е от идеи за чистота на кръвта, за наследници. Той няма свои деца. Когато е разбрал за Лилия, той е видял в нея… решение. Той е казал на баща ти, че ще опрости целия дълг, ако му я даде.

— Да му я даде? Какво означава това?

— Да я осинови. Да я отгледа като своя собствена дъщеря, като своя наследница. Да я вземе от теб завинаги.

В този момент разбрах, че съм живяла в лъжа. Ужасът, който изпитах, беше неописуем. Не ставаше въпрос за трансплантация, за болест, за нещо, което можех да разбера, макар и да отхвърля. Ставаше въпрос за продажба. Моят собствен баща искаше да продаде дъщеря ми, за да спаси собствената си кожа. Неговото разкаяние, сълзите му, подаръците – всичко е било част от чудовищен план. План да се сближи с Лилия, да спечели доверието ѝ, може би дори да я отвлече.

— Аз бях жената, която ти се обади — призна майка ми. — Разбрах за плана им. Чух ги да говорят. Стоян се опитваше да убеди Асен да му даде повече време, но Асен беше непреклонен. Тогава напуснах. Не можех да бъда част от това. Събрах смелост и ти се обадих, за да те предупредя.

Станах от стола, треперейки от ярост и погнуса. Всичко си дойде на мястото – неговата настойчивост, странният му поглед, чувството ми, че нещо не е наред.

Баща ми не изпитваше угризения. Той беше дошъл на работното ми място, плачейки, не за да поиска прошка, а за да започне да изпълнява най-кошмарната сделка в историята.

Той каза, че има нужда от дъщеря ми за… да уреди един стар дълг. Да я предаде на друг мъж.

Глава 7

Напуснах апартамента на майка ми като в транс. Гневът в мен беше толкова силен, че имах чувството, че ще избухна. Вървях по улиците, без да виждам нищо, а в ума ми отекваха думите ѝ: „Да я предаде на друг мъж.“

Погнуса. Това беше единствената емоция, която надделяваше над всички останали. Погнуса от човека, който ме беше създал. Погнуса от неговата слабост, от неговия чудовищен егоизъм.

Без да се замислям, се насочих към офиса му. Знаех къде е – в една от лъскавите нови сгради в центъра на града. Исках да го видя. Исках да му кажа в очите какво знам. Исках да видя как фасадата му на разкаян грешник се срива.

Нахлух в офиса му, без да обръщам внимание на слисаната секретарка. Вратата на кабинета му беше от масивно дърво, но аз я отворих с такава сила, че тя се блъсна в стената.

Той беше там, седеше зад огромното си бюро, точно както преди дванадесет години. Но този път не изглеждаше толкова внушителен. Когато ме видя, лицето му пребледня.

— Анна! Какво правиш тук?

— Дойдох да чуя остатъка от историята — казах аз, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. — Онази, която започна с „имам нужда от дъщеря ми“. Хайде, довърши изречението. Искам да го чуя от теб.

Той скочи на крака. Опита се да възвърне самообладанието си, да надяне отново маската на властния бизнесмен.

— Не знам за какво говориш. Мисля, че трябва да си вървиш.

— О, много добре знаеш! — пристъпих към бюрото и стоварих ръце върху полираната му повърхност. — Знам всичко, Стояне! Знам за Асен! Знам за дълга ти и за отвратителната клауза в договора! Знам, че искаш да продадеш собствената си внучка, за да си спасиш кожата!

При споменаването на името на Асен, цялата му смелост се изпари. Той се свлече обратно на стола си, победен. Маската падна. Пред мен вече не стоеше разкаяният баща, нито властният бизнесмен. Стоеше уплашен, жалък човек.

— Откъде… откъде знаеш? — промълви той.

— Това има ли значение? Важното е, че знам. Как можа? Как изобщо ти мина през ума? Да дойдеш при мен, да плачеш, да лъжеш… да манипулираш собственото си дете… и внучката си!

— Ти не разбираш! — извика той, а в гласа му се появи отчаяние. — Този човек, Асен… той е безмилостен. Той щеше да ме унищожи! Щеше да отнеме всичко!

— И ти реши да му дадеш Лилия вместо това? — изсмях се истерично. — Какво си мислеше? Че това е по-добрият вариант? Да я откъснеш от майка ѝ, от дома ѝ, от всичко, което познава, и да я хвърлиш на някакъв психопат, обсебен от кръвни линии?

— Тя щеше да има всичко! — опита се да се защити той, а думите му бяха пропити с отровна логика. — Асен е приказно богат! Лилия щеше да живее в лукс, за който ти дори не можеш да мечтаеш! Щеше да учи в най-добрите училища, да има бъдеще, което ти никога не можеш да ѝ дадеш! Мислех за нейното добро!

Това беше капакът. Пристъпих и го зашлевих с всичка сила. Звукът от удара отекна в тишината на кабинета.

— Ти никога не си мислил за никой друг, освен за себе си! — изкрещях аз, а сълзи на ярост се стичаха по лицето ми. — Преди дванадесет години ме изхвърли, за да спасиш репутацията си. Сега се опитваш да продадеш дъщеря ми, за да спасиш парите си! Ти си едно нищожество! Страхливец!

Той ме гледаше с празен поглед, с ръка на зачервената си буза. Всичките му защити бяха рухнали.

— Кълна се, Анна, че никога не съм искал да се стига дотук. Опитах се да го разубедя, да намеря друг начин…

— Единственият начин е да стоиш далеч от нас! — прекъснах го аз. — Ако още веднъж се доближиш до мен или до дъщеря ми, ако само си помислиш да го направиш, ще отида в полицията и ще разкажа всичко! За дълговете, за изнудването, за плана ти да отвлечеш дете! Ще те унищожа, Стояне! Чуваш ли ме? Ще се погрижа да изгниеш в затвора!

Обърнах се и тръгнах към вратата. Преди да изляза, се спрях и го погледнах за последен път.

— Ти не си ми баща. От днес за мен ти си мъртъв.

Тръшнах вратата зад себе си, оставяйки го сам сред руините на живота му. Докато вървях през лъскавия коридор, вече не треперех от гняв, а от решителност. Това не беше краят. Това беше началото на война. И аз щях да направя всичко по силите си, за да защитя дъщеря си.

Глава 8

Първото нещо, което направих, след като напуснах офиса на Стоян, беше да се обадя на Огнян. Разказах му всичко на един дъх, гласът ми пресекваше от емоции. Той веднага дойде вкъщи. Когато ме видя – разплакана, трепереща, но и твърдо решена – той просто ме прегърна. Тази прегръдка беше като спасителен пояс в бурно море.

След това се обадих на Десислава. Тя пристигна след петнадесет минути, носейки кутия сладолед и бутилка вино. „За спешни случаи“, каза тя с мрачна усмивка.

Тримата седнахме в хола ми. Лилия беше на гости с преспиване у своя съученичка, за което благодарих на съдбата. Не исках тя да вижда паниката ми. Разказах им всичко в детайли – за разговора с майка ми, за зловещата сделка, за конфронтацията със Стоян.

— Този човек е по-лош от дявола — каза Десислава, като наля вино във всички чаши. — Но сега не е време за отчаяние. Време е за действие. Анна, права си. Това е война.

— Но как да се бием? — попитах аз, чувствайки се безсилна. — Те са богати, влиятелни. Асен е опасен. Стоян е отчаян. Какво можем да направим ние? Аз съм просто управител на кафене.

— Ти не си просто управител на кафене — намеси се Огнян с твърд глас. — Ти си майка, която защитава детето си. И няма по-силна армия от това. Освен това не си сама. Ние сме с теб.

Неговите думи ми вдъхнаха кураж.

— Първо — каза Огнян, влизайки в ролята си на анализатор, — трябва да съберем доказателства. Разказът на майка ти е ключов, но е дума срещу дума. Трябва ни нещо по-солидно. Второ, трябва ти адвокат. И то не какъв да е, а най-добрият. Някой, който не се страхува от хора като Асен.

— И трето — добави Десислава, — трябва да обезопасим Лилия. Никакви разходки сама. Ще я взимам аз от училище, ако ти не можеш. Трябва да сме нащрек през цялото време. Тези хора са способни на всичко.

Прекарахме часове в обсъждане. Огнян се зае да продължи проучването си за Асен. Щеше да се опита да намери други негови жертви, да потърси слабо място, някаква следа за незаконна дейност, която да можем да използваме. Десислава пое логистиката – да ми помага с Лилия, да бъде моите очи и уши.

На мен се падна най-трудната задача – да намеря адвокат. Десислава имаше позната, която работеше в голяма адвокатска кантора. Името ѝ беше Адриана. „Тя е акула“, каза Десислава. „Ако някой може да се справи с това, това е тя.“

На следващия ден се срещнах с Адриана. Тя беше елегантна жена на около четиридесет години, с остър поглед и ум, който работеше със скоростта на светлината. Изслуша историята ми внимателно, без да ме прекъсва, като си водеше бележки. Когато свърших, тя се облегна назад в стола си и ме погледна право в очите.

— Това е най-мръсната история, която съм чувала от години — каза тя без заобикалки. — И повярвайте ми, чувала съм много. Ситуацията е изключително сериозна. Стоян е биологичен дядо на Лилия. Колкото и да е отвратително, законът му дава известни права. Първият му ход, ако е умен, ще бъде да заведе дело за режим на лични отношения. Ще поиска от съда да му определи часове, в които да вижда внучка си.

— Но той иска да я отвлече! — възкликнах аз.

— Това е, което ние трябва да докажем. А е изключително трудно. Той ще се представи в съда като любящ, разкаян дядо, на когото една огорчена дъщеря пречи да вижда внучка си. Ще наеме най-добрите адвокати, ще доведе свидетели, които да потвърдят колко е прекрасен. А вие имате само думите си и един анонимен телефонен разговор.

Думите ѝ ме попариха.

— Значи нямаме шанс?

— Не казах това — отвърна Адриана и в очите ѝ проблесна боен плам. — Казах, че ще е трудно. Ще трябва да играем мръсно. Трябва да съберем всякаква информация, която може да дискредитира баща ви. Всяка финансова нередност, всяко скрито имущество, всяко съмнение за данъчна измама. Трябва да го атакуваме на негов терен. Същото важи и за Асен. Трябва да докажем, че той е опасен престъпник, а не легитимен бизнесмен.

Тя се наведе напред.

— Слушайте ме, Анна. От този момент нататък вие сте в режим на война. Записвайте всеки разговор с баща си, ако той ви потърси. Пазете всички съобщения. Не се срещайте с него сама. Бъдете изключително внимателна. Те ще се опитат да ви провокират, да ви изкарат нестабилна, луда. Не им давайте този шанс. Бъдете студена, пресметлива и силна. Заради дъщеря си.

Напуснах кантората на Адриана с чувство на страх, но и с ясен план. Битката започваше. И аз бях готова за нея. Не знаех, че врагът ще удари толкова бързо и толкова подло.

Глава 9

Само седмица по-късно прогнозите на Адриана започнаха да се сбъдват с ужасяваща точност. Един следобед получих призовка. Стоян беше завел дело за установяване на режим на лични отношения с внучка си Лилия. В исковата молба, написана с изкусен юридически език, той се описваше като съкрушен от мъка дядо, който след дълги години на отчуждение, предизвикано от „младежката грешка“ на дъщеря му, най-после е събрал смелост да потърси семейството си. Аз, от своя страна, бях представена като отмъстителна и нестабилна жена, която безпричинно го лишава от възможността да изгради връзка с единствената си внучка, настройвайки детето срещу него.

Четях документите и не можех да повярвам на наглостта му. Всяка дума беше лъжа, всяко твърдение – изкривена полуистина. Чувствах се омерзена.

Но това беше само началото.

Няколко дни по-късно бях извикана в кабинета на шефа ми в кафенето. Той беше видимо притеснен.

— Анна, получихме анонимен сигнал — започна той предпазливо. — В него се твърди, че имаш проблеми с алкохола и че понякога идваш на работа под въздействието му. Също така, че крещиш на персонала.

Зяпнах от изумление. Това беше пълна измислица. Никога не съм имала подобни проблеми.

— Това е абсурдно! Кой би казал такова нещо?

— Не знам, сигналът е анонимен. Разбира се, аз не вярвам, познавам те от години. Но сме длъжни да направим вътрешна проверка. Разбираш, нали?

Разбирах. Разбирах, че това е дело на Стоян и Асен. Опитваха се да ме дискредитират, да ме представят като лоша майка и ненадежден служител. Искаха да ме съсипят малко по малко, да ме смачкат психически, преди да се стигне до съда.

Натискът се усещаше отвсякъде. Започнах да забелязвам една и съща тъмна кола, паркирана на улицата срещу нашия блок. Стоеше там с часове, без никой да слиза или да се качва. Знаех, че ме наблюдават. Това ме влудяваше. Сложих по-плътни пердета на прозорците и всяка вечер проверявах по три пъти дали съм заключила.

Лилия усещаше напрежението. Тя не разбираше какво точно се случва, но виждаше, че съм постоянно притеснена.

— Мамо, защо вече не мога да се виждам с дядо? — попита ме тя една вечер. — Той ми се обади, каза, че много му липсвам.

Сърцето ми се сви. Той се беше свързал с нея. Бях ѝ дала стар мобилен телефон, за да можем да се чуваме, и не ми беше хрумнало, че той може да ѝ се обади.

— Миличка, дядо… не е добър човек. Той иска да ни навреди.

— Но той беше толкова мил! Купи ми боичките!

Как да обясня на едно дванадесетгодишно дете чудовищната истина? Как да ѝ кажа, че милият дядо иска да я продаде?

— Понякога хората се преструват на мили, за да постигнат това, което искат — казах аз, опитвайки се да намеря най-простите думи. — Довери ми се, Лили. Правя всичко това, за да те защитя. Моля те, ако той ти се обади отново, не му говори. Кажи ми веднага.

Тя ме погледна с големите си, объркани очи и кимна. Но видях, че съм посяла в нея първите семена на страха и недоверието към света. И това ме болеше повече от всичко.

Живеехме под обсада. Аз бях постоянно на ръба на нервен срив. Огнян и Десислава правеха всичко възможно, за да ми помогнат. Огнян прекарваше всяка свободна минута в проучванията си. Десислава беше поела изцяло взимането и воденето на Лилия от училище, за да съм сигурна, че никога не е сама.

Една вечер се прибирах късно от работа. Беше тъмно и валеше ситен дъжд. Когато наближих входа на нашия блок, от сенките излязоха двама мъже. Бяха едри, с обръснати глави и ме гледаха лошо. Спряха пред мен, препречвайки пътя ми.

— Госпожо, само искаме да ви предадем едно съобщение — каза единият с дрезгав глас. — Някои хора е по-добре да не ги ядосваш. Оттеглете се, докато можете. За доброто на дъщеря ви.

Сърцето ми спря. Те не ме докоснаха, не ме заплашиха директно, но посланието беше кристално ясно. Това беше предупреждение от Асен.

Докато се качвах по стълбите с разтреперани крака, знаех, че нещата ескалират. Психологическият тормоз прерастваше във физически заплахи. Те нямаха да се спрат пред нищо. И аз бях ужасена. Ужасена не за себе си, а за Лилия. Какво щеше да се случи, ако не успеех да я защитя? Мисълта беше парализираща. В тази нощ, за пръв път от много време, се почувствах наистина сама и уплашена до смърт.

Глава 10

В отчаянието си се хванах за последната сламка надежда – семейството. Стоян имаше по-малък брат, чичо ми Пламен. Не го бях виждала от години. Той винаги беше в сянката на по-големия си, по-успешен брат. Пламен имаше малък бизнес, който вечно беше на ръба на оцеляването, и винаги изпитваше смес от възхищение и завист към Стоян. Помня го като по-мек, по-човечен. Може би той щеше да ми помогне. Може би щеше да успее да вразуми брат си или поне да свидетелства в моя полза.

Открих номера му и му се обадих. В началото беше шокиран да ме чуе. Когато му обясних накратко ситуацията, без да навлизам в най-ужасяващите детайли, той изрази съчувствие.

— Не мога да повярвам, че Стоян е стигнал дотам — каза той. — Винаги е бил твърдоглав и обсебен от парите, но това… това е жестоко. Разбира се, че ще ти помогна, Анна. Ще говоря с него.

Думите му бяха като балсам за изтерзаната ми душа. Най-после някой от „тяхната“ страна беше на моя. Уговорихме се да се видим на следващия ден.

Срещнахме се в едно тихо кафене. Разказах му всичко – за Асен, за дълга, за чудовищния план. Пламен слушаше с разширени от ужас очи. Той ругаеше брат си, наричаше го чудовище и ме уверяваше, че ще направи всичко възможно.

— Ще свидетелствам в съда — обеща той. — Ще кажа на съдията какъв човек е Стоян всъщност. Ще разкажа как те изгони, как никога не се поинтересува от теб. Не се притеснявай, аз съм на твоя страна.

Повярвах му. Толкова много исках да му повярвам. Върнах се у дома с искрица надежда. Може би с негова помощ щяхме да имаме шанс.

Предварителното изслушване в съда беше насрочено за след две седмици. Атмосферата беше напрегната. Стоян беше там, с най-скъпия адвокат в града. Изглеждаше спокоен и уверен. Аз бях с Адриана, а зад нас седяха Огнян и Десислава за подкрепа. Чичо ми Пламен също беше там. Той ми кимна окуражително.

Адвокатът на Стоян започна пръв. Той нарисува една сърцераздирателна картина на любящ дядо, на когото е отказан достъп до внучката му. Представи анонимния сигнал срещу мен на работното ми място като „доказателство“ за моята нестабилност. Всичко беше лъжа, но звучеше толкова убедително.

Когато дойде нашият ред, Адриана беше блестяща. Тя обори всяко твърдение, но знаехме, че ключовият момент ще бъде свидетелството на Пламен.

Адриана го извика на свидетелската скамейка.

— Господин Пламен, познавате ли брат си, господин Стоян, добре?

— Да, разбира се, той ми е брат.

— Бихте ли го описали като грижовен и любящ човек?

Настъпи кратка пауза. Пламен се поколеба. Погледна към брат си, после към мен. Видях как Стоян го пронизва с поглед – студен, предупредителен.

— Ами… да — каза Пламен с тих, неуверен глас. — Той е добър човек. Понякога е малко… строг, но винаги е мислил за доброто на семейството.

Стомахът ми се преобърна. Какво ставаше?

— Но нали той изгони дъщеря си, когато тя беше на осемнадесет и бременна? — настоя Адриана.

— Това беше… недоразумение — запелтечи Пламен. — Те имаха спор. Анна беше млада и буйна. Стоян просто се притесняваше за нея. Той много страдаше през всичките тези години. Винаги се е надявал тя да му се обади.

Не можех да повярвам на ушите си. Той лъжеше. Нагло, безсрамно лъжеше пред съдията.

Адриана се опита да го притисне, но той се придържаше към новата си история. Всяка негова дума беше като нож в гърба ми. Той не просто не ми помогна – той активно работеше срещу мен. Предателството беше пълно и съкрушително.

Когато излязохме от съдебната зала, бях разбита. Адриана беше бясна.

— Какво беше това? — попита тя. — Той трябваше да е нашият коз!

По-късно същия ден разбрах истината. Огнян, чрез своите източници, беше открил, че преди седмица фирмата на Пламен е получила голяма парична инжекция. Парите идвали от една от фирмите-фантоми, свързани с Асен.

Стоян го беше купил. Беше платил на собствения си брат, за да лъжесвидетелства срещу собствената си племенница. За пореден път той беше използвал парите и властта си, за да манипулира истината.

Надеждата, която бях таила, угасна. Почувствах се напълно сама, заобиколена от врагове. Дори семейството, последната ми опора, се беше оказало прогнило и продажно. Сринах се. Седнах на пода в хола си и се разплаках – от безсилие, от ярост, от смазващото чувство на предателство.

Глава 11

В най-тъмния ми час, когато бях напът да се предам, светлината дойде от най-неочакваното място. Два дни след катастрофалното изслушване в съда, на вратата ми се позвъни. Беше майка ми. Изглеждаше уплашена, но в очите ѝ гореше нова решителност.

— Не мога повече да стоя и да гледам как този човек унищожава всичко, до което се докосне — каза тя с твърд глас, какъвто никога не бях чувала от нея. — Първо съсипа моя живот, после твоя, а сега посяга и на Лилия. Край.

Тя влезе и постави на масата стара, прашна кутия за обувки.

— Когато напуснах Стоян, взех някои неща. Неща, които той си мислеше, че съм изхвърлила. Водех си бележки през годините, Анна. Копирах документи, когато той не гледаше. Мислех си, че може би един ден ще ми потрябват, за да се защитя. Сега разбирам, че те са за теб.

Отворих кутията. Вътре имаше папки, пълни с документи. Фактури, банкови извлечения, копия от договори, бележници, изписани с треперещия почерк на майка ми.

Тя ми обясни всичко. Това бяха доказателства за финансовите машинации на Стоян през годините. Доказателства за недекларирани приходи, за пране на пари чрез офшорни сметки, за схемите, чрез които е укривал данъци. Но най-важното беше там – копие от оригиналния договор за заем с Асен. В него, черно на бяло, беше записана зловещата клауза за „първородното на първородното“. Имаше и бележки на майка ми, описващи срещи и разговори между Стоян и Асен, които тя беше дочула.

Това беше всичко, от което се нуждаехме. Това не бяха просто думи. Това бяха доказателства.

— Мамо, това е… невероятно — прошепнах аз, прелиствайки страниците. — Но не те ли е страх? Ако той разбере…

— Вече не ме е страх — отвърна тя, а в очите ѝ за пръв път видях сила. — Страхът ме държа в плен в продължение на тридесет години. Повече не. Моята внучка е по-важна от моя страх.

В същия ден получих обаждане и от Огнян. Гласът му беше развълнуван.

— Намерих нещо, Анна! Намерих го! Помниш ли, като ти казах, че Асен е съсипал и други семейства? Рових се в стари вестникарски архиви, в съдебни регистри. Открих случай отпреди петнадесет години. Бизнесмен, който е взел пари от Асен и е загубил всичко. Имал е дъщеря, която по-късно изчезва мистериозно. Случаят е бил потулен, но аз намерих името на бизнесмена. Казва се Ивайло. И е жив. Живее в малко градче, далеч от всичко.

Сърцето ми подскочи. Това можеше да е нашият свидетел. Човек, който да потвърди модела на поведение на Асен.

Веднага занесох кутията с документите на Адриана. Когато ги видя, очите ѝ светнаха.

— Господи, Анна, майка ти е светица! Това е златна мина! С това можем не само да спечелим делото за попечителство, но и да ги вкараме в затвора! Това променя всичко!

Адриана веднага се свърза с разследващи органи и подаде сигнал за финансови престъпления срещу Стоян, подкрепен с документите. Едновременно с това, с Огнян решихме да рискуваме и да потърсим Ивайло.

Пътувахме два часа до малкото, забравено от бога градче. Намерихме Ивайло в малка къща в края на града. Той беше съсипан човек, с празен поглед и ръце, треперещи от алкохолизъм. В началото не искаше да говори. Страхът от Асен все още го владееше, дори след толкова години.

Но когато му разказах моята история, когато видя отчаянието в очите ми, нещо в него се пречупи. Той ни разказа всичко. Разказа как Асен му е отнел бизнеса, дома, всичко. И как една вечер дъщеря му, която тогава е била на шестнадесет години, просто не се е прибрала. Никога повече не я е видял. Полицията не е открила нищо. Но той винаги е знаел, че Асен стои зад това. Не е имал доказателства, само заплахите на Асен, че „ще му вземе най-скъпото“.

— Той е чудовище, облечено в костюм — прошепна Ивайло. — Той не просто иска пари. Той иска да притежава хора, да контролира съдби.

След дълъг разговор, Ивайло се съгласи да свидетелства.

— Нямам какво повече да губя — каза той с горчива усмивка. — Но ако мога да спася вашето дете, може би животът ми няма да е бил напълно напразен.

Когато се връщахме обратно, за пръв път от месеци почувствах истинска надежда. Вече не бяхме сами. Имахме оръжия – документите на майка ми и свидетелството на Ивайло. Вече не бяхме в отбрана. Преминавахме в настъпление.

Глава 12

Същинското дело се превърна в медийна сензация. Разкритията за финансовите злоупотреби на Стоян, подадени от Адриана, вече бяха стигнали до пресата и името му беше опетнено. В съдебната зала цареше напрежение, което можеше да се разреже с нож.

Стоян и неговият адвокат се опитаха да омаловажат документите, наричайки ги „фалшификати на една отмъстителна бивша съпруга“. Но експертизите доказаха тяхната автентичност. Когато Адриана извади копието от договора с Асен и прочете на глас клаузата, в залата настъпи гробна тишина. Лицето на Стоян стана пепелявосиво.

Адвокатът му се опита да представи клаузата като „просто ексцентрична формулировка, без реална стойност“, но щетите вече бяха нанесени.

Следващият удар беше свидетелството на чичо ми Пламен. Адриана го извика отново на скамейката. Този път тя беше подготвена.

— Господин Пламен, на предварителното изслушване вие заявихте, че брат ви е добър и грижовен човек. Все още ли поддържате това твърдение?

— Да — отговори той колебливо.

— Интересно — каза Адриана и извади банково извлечение. — Защото според този документ, точно два дни преди вашето свидетелство, вашата фирма, която е била пред фалит, е получила превод на значителна сума от фирма, която нашите разследвания сочат, че е собственост на господин Асен. Можете ли да ни обясните тази „щастлива“ случайност?

Пламен пребледня. Започна да заеква, да се оплита в лъжи. Адриана го разнищи. Тя го накара да признае, че брат му го е помолил „да смекчи малко нещата“ и че парите са били „просто приятелски заем“. Никой в залата не му повярва. Лъжесвидетелството му беше разобличено. Предателството му беше изложено на показ пред всички.

Но истинската кулминация настъпи, когато на скамейката седна Ивайло. С тих, но ясен глас той разказа своята трагична история. Разказа за хватката на Асен, за заплахите, за изчезналата си дъщеря. Адвокатът на Стоян се опита да го дискредитира, да го изкара алкохолик и ненадежден свидетел, но болката в разказа на Ивайло беше толкова истинска, толкова покъртителна, че думите му отекнаха в съзнанието на всички присъстващи. Той създаде модел. Той показа, че Асен е способен на най-ужасяващите неща, за да получи това, което иска.

Накрая Адриана извика майка ми. Мария застана на скамейката – тиха, крехка, но с непоколебима решителност в очите. Тя разказа за годините на страх, за заплахите, за разговорите, които е чула. Разказа как Стоян се е върнал у дома след срещата си с мен в кафенето и е казал на Асен по телефона: „Планът работи. Тя започва да се поддава. Скоро момичето ще бъде наше.“

Това беше последният пирон в ковчега им.

Пледоарията на Адриана беше съкрушителна. Тя не говореше само за правни текстове. Тя говореше за морал, за човечност, за чудовищната идея един човек да третира детето си като стока. Тя свърза всичко – финансовите престъпления, договора, лъжесвидетелството, историята на Ивайло, свидетелството на Мария. Тя нарисува пълната картина на един заговор, воден от алчност и страх.

Когато тя свърши, в залата се възцари тишина. Съдията, опитна жена с уморено, но справедливо лице, гледаше Стоян с нескрито погнуса. Битката в съдебната зала беше спечелена. Но аз знаех, че войната още не е свършила. Отчаяните хора правят отчаяни неща.

Глава 13

Осъзнавайки, че губи на всички фронтове, Асен реши да действа. Той не беше човек, който щеше да чака присъда или да се остави да бъде въвлечен в легални процедури. Той беше хищник и когато плячката му се изплъзваше, той нападаше директно.

Една вечер, докато с Огнян се прибирахме към моя апартамент, тъмната кола, която бях виждала и преди, рязко спря пред нас. От нея излязоха същите двама мъже, които ме бяха заплашили. Но този път не бяха дошли само да говорят.

— Това приключва тази вечер — каза единият, а в ръката му проблесна нещо метално.

Огнян инстинктивно ме бутна зад себе си.

— Бягай, Анна! Обади се на полицията!

Преди да успея да реагирам, те се нахвърлиха върху него. Огнян се биеше смело, но беше сам срещу двама. Единият го удари силно в корема, а другият го събори на земята. Изкрещях от ужас и се опитах да извадя телефона си, но единият от мъжете ме блъсна силно и паднах на тротоара. Телефонът ми отлетя на няколко метра.

В този момент от съседния вход излезе съсед, разхождайки кучето си. Като видя какво се случва, той започна да вика за помощ. Това стресна нападателите. Те хвърлиха още един бърз поглед към нас, качиха се в колата и изчезнаха с мръсна газ.

Втурнах се към Огнян. Той лежеше на земята, с разцепена устна и болка, изписана на лицето му.

— Добре ли си? — попитах през сълзи, помагайки му да седне.

— Аз съм добре — изпъшка той. — Важното е, че ти си добре.

Линейката и полицията дойдоха бързо. Докато лекарите преглеждаха Огнян, аз давах показания. Описах мъжете, колата, заплахите. Знаех, че това е дело на Асен.

Този брутален, отчаян ход се оказа най-голямата му грешка. Нападението вече не беше част от семейно дело за попечителство. Това беше криминално престъпление. Заплахата вече не беше подсъзнателна, а реална, физическа и документирана.

Адриана използва инцидента веднага. Още на следващата сутрин тя внесе искане за незабавен ограничителна заповед срещу Стоян и Асен, както и за образуване на наказателно производство за опит за отвличане, изнудване и нанасяне на телесна повреда. Нападението над Огнян беше доказателството, от което се нуждаехме, за да покажем, че тези хора са реална заплаха за сигурността ми.

Това беше повратната точка. Те бяха прекалили. Бяха преминали границата от психологически тормоз към открито насилие, и това щеше да им коства всичко.

Глава 14

Решенията на съда дойдоха бързо и бяха безкомпромисни.

Стоян загуби делото за режим на лични отношения. Нещо повече, съдията издаде доживотна ограничителна заповед, забраняваща му да доближава мен или Лилия на по-малко от 500 метра. В мотивите си тя изрично посочи „моралната поквара“ на ищеца и доказания риск за физическото и психическото здраве на детето.

Едновременно с това, прокуратурата повдигна обвинения срещу Стоян и Асен. Обвиненията бяха тежки: заговор, изнудване, опит за отвличане, а срещу Стоян и лъжесвидетелстване. Финансовите разследвания разкриха огромни данъчни измами, което доведе до запориране на всичките му сметки и активи.

Асен, усещайки, че мрежата се затяга около него, се опита да избяга от страната. Но вече беше твърде късно. Той беше арестуван на летището, минути преди да се качи на частния си самолет.

Стоян остана сам, напълно съсипан. Той загуби бизнеса си, парите си, репутацията си. Единственото, което му остана, беше огромната, празна къща и предстоящият съдебен процес, който със сигурност щеше да го изпрати в затвора за дълги години.

Няколко седмици след края на делото, той ми се обади за последен път. Гласът му беше неузнаваем – глас на сломен, стар човек.

— Исках само да ти кажа… че съжалявам, Анна — промълви той. — За всичко.

— Знам — отговорих аз, но в гласа ми нямаше нито прошка, нито омраза. Имаше само празнота. — Но съжалението ти не променя нищо. Сбогом, Стояне.

Затворих телефона. И за пръв път от много време насам, почувствах, че съм свободна. Цикълът на болка и манипулация беше приключил.

Видях го само още веднъж, месеци по-късно, по телевизията. Излъчваха репортаж за осъдителната му присъда. Беше отслабнал, прегърбен, с белезници на ръцете. В очите му нямаше нищо – нито гняв, нито съжаление. Само празнота. Той вече не беше чудовището от моите кошмари. Беше просто един жалък, слаб човек, който беше направил поредица от ужасяващи избори и сега плащаше цената за тях.

Нямаше удовлетворение, нямаше злорадство. Имаше само тиха, тъжна окончателност. Разплатата беше дошла.

Глава 15

Измина една година. Есента отново беше обагрила листата в парка в златисто и червено. Вървяхме по алеята – аз, Лилия и Огнян. Той държеше ръката ми, а Лилия подскачаше пред нас, гонейки падналите листа.

Животът бавно се беше върнал към нормалното си русло, но вече нищо не беше същото. Бяхме променени. Травмата беше оставила своите белези, но и ни беше направила по-силни, по-сплотени.

Огнян се беше преместил да живее при нас. Той беше моята скала, моята опора. Раните му от нападението отдавна бяха зараснали, но грижата и любовта, които ми показа в най-трудните моменти, бяха изградили между нас неразрушима връзка. Той беше бащината фигура, която Лилия никога не беше имала – търпелив, мъдър и безкрайно добър.

Майка ми също беше част от живота ни. След края на делото, тя сякаш се събуди от дълъг сън. Започна да се грижи за себе си, да се усмихва. Прекарваше много време с Лилия, учеше я да плете, разказваше ѝ истории. Тя намираше изкупление и смисъл в това да бъде баба, да даде на внучка си любовта, която не беше успяла да даде на мен. Връзката помежду ни се възстановяваше бавно, стъпка по стъпка, изградена върху основите на прошката и разбирането.

Десислава, разбира се, си остана най-добрата ми приятелка, винаги на линия за чаша вино и смях, готова да празнува с нас малките победи на ежедневието.

Понякога, в тихите нощи, миналото се връщаше. Спомнях си за ледения поглед на баща ми, за страха, за предателството. Но тези спомени вече нямаха власт над мен. Те бяха просто сенки, призраци от един друг живот.

Гледах Лилия, която сега беше на прага на тийнейджърството – талантлива, уверена, с блестящи от щастие очи. Рисуваше все така прекрасно, а стаята ѝ беше пълна с картини, много по-ярки и смели от преди. В нея нямаше и следа от страха и объркването, които беше преживяла. Бях успяла. Бях я защитила. Бях прекъснала токсичната верига, която се предаваше в моето семейство.

Спряхме на една пейка до езерото. Същата пейка, на която преди повече от година се бях срещнала с баща си за пръв път от толкова време. Но сега мястото не носеше лоши спомени. Беше просто пейка в парка.

Огнян ме прегърна през рамо. Лилия дотича при нас и се сгуши между двама ни.

— Обичам ви — каза тя и ни целуна по бузите.

— И ние те обичаме, слънчице — отговорих аз и я прегърнах силно.

Погледнах към Огнян и в очите му видях своето бъдеще. Бъдеще, изградено не върху кръвни връзки, а върху избор, любов и взаимна подкрепа. Моето малко, самотно семейство от двама души се беше разраснало. Бяхме изградили свой собствен дом, своя собствена крепост, в която чудовищата от миналото нямаха достъп.

Бях изминала дълъг път от онова уплашено осемнадесетгодишно момиче, изхвърлено на улицата. Бях се борила, бях падала, бях ставала. И накрая, бях намерила своето щастие. Не лесно, не безплатно, но истинско. Спечелено с цената на много болка, но затова и безкрайно ценно. Това беше моето ново начало.