Планирахме романтичен уикенд за рождения ми ден, но съпругът ми настоя да вземем и неговата 6‑годишна племенница, защото сестра му трябвало спешно да отиде в болница след припадък. Спорихме, но накрая се съгласих. После свекърва ми се обади и аз замръзнах, когато тя каза…
„Мила Десиславо, защо Яна ще ходи в болница? Току-що говорих с нея, стяга си багажа за планината с онзи нейния приятел, Огнян.“
Думите прокънтяха в ума ми като погребална камбана. Телефонът се плъзна от ръката ми и с глух звук тупна върху мекия килим. Симеон, съпругът ми, който до този момент се суетеше около малката Ани, се обърна с разтревожен поглед. Лицето му, обикновено открито и усмихнато, сега беше маска на неразгадаемо притеснение.
„Какво има, Деси? Пребледняла си“, попита той, а гласът му звучеше някак приглушено, сякаш идваше от много далеч.
Аз не можех да отговоря. В гърлото ми беше заседнала буца, която заплашваше да ме задуши. Вдигнах телефона, отново го допрях до ухото си, сякаш се надявах, че съм чула погрешно, че думите на Недялка, свекърва ми, са били плод на моето въображение. Но отсреща се чуваше само напрегнатото ѝ дишане.
„Недялке… вие сигурна ли сте?“, успях да промълвя най-накрая.
„Разбира се, че съм сигурна, детето ми. Яна ми се обади преди половин час да ми каже, че няма да може да се видим тази седмица. Заминавала за три дни. Още се чудих защо Симеон ми каза, че ще водите Ани с вас, но реших, че просто искате да прекарате време с детето. Каква е тази болница?“
Лъжа. Всичко беше една огромна, грозна лъжа. Погледнах към Симеон. Той вече не изглеждаше притеснен, а по-скоро… хванат в крачка. Очите му шареха из стаята, избягвайки моите на всяка цена. Малката Ани, седнала на пода и заобиколена от куклите си, ни гледаше с любопитните си детски очи, без да разбира тежестта на момента, който се разгръщаше пред нея.
„Ще ви се обадя по-късно“, казах на Недялка и затворих, преди да е успяла да зададе още въпроси. Тишината в стаята стана оглушителна. Само равномерното тиктакане на стенния часовник напомняше, че времето не е спряло.
„Симеоне“, започнах с треперещ глас, който едва познах като свой. „Какво става? Защо ме излъга?“
Той въздъхна дълбоко, прокарвайки ръка през косата си – жест, който правеше винаги, когато беше под напрежение. „Деси, не е това, което си мислиш.“
„А какво е тогава?“, почти изкрещях аз, губейки контрол. „Защо сестра ти, вместо да е в болница, отива на почивка с някакъв мъж? Кой е Огнян? И защо, за бога, трябваше да ми спретнеш цял този цирк, вместо просто да кажеш истината?“
„По-тихо, ще изплашиш детето“, прошепна той, хвърляйки поглед към Ани. Малката беше свела глава и си играеше нервно с роклята на една от куклите си. Сърцето ми се сви. Тя беше невинна жертва в тази мрежа от лъжи.
„Тогава ми обясни. Веднага“, настоях аз, като се опитах да овладея гласа си.
Симеон ме хвана за ръката и ме поведе към кухнята. „Нека поговорим тук.“ Затвори вратата след нас, изолирайки ни от малкото момиченце в хола. Той се облегна на кухненския плот и ме погледна с измъчен поглед.
„Слушай, Яна има проблеми. Сериозни проблеми. С бившия ѝ съпруг, знаеш го какъв е. Заплашва я, преследва я. Трябваше да се скрие за няколко дни някъде, където той няма да я намери. Огнян е стар приятел, който просто ѝ помага. Има вила на уединено място. Това е всичко. Не исках да те тревожа с тези неща, особено за рождения ти ден. Затова измислих историята с болницата. Беше глупаво, признавам.“
Обяснението му звучеше правдоподобно. Бившият съпруг на Яна, Димитър, беше труден характер, с избухлив нрав и склонност към контрол. Разводът им беше тежък. И все пак, нещо в мен не можеше да приеме думите му напълно. Интуицията ми крещеше, че това е само повърхността, че под нея се крие нещо много по-дълбоко и по-мрачно.
„Защо тогава майка ти не знае? Защо на нея е казала, че отива на почивка с приятел?“, попитах аз, скръствайки ръце пред гърдите си.
„Защото не иска да я притеснява! Знаеш каква е майка, щеше да вдигне полицията накрак. Понякога е по-лесно просто да ѝ кажеш нещо по-безобидно“, отвърна той, като че ли това беше най-логичното нещо на света.
Погледнах го в очите, търсейки искрица истина, нещо, за което да се хвана. Но погледът му беше непроницаем. Уикендът, който трябваше да бъде празник на нашата любов, сега беше пропит с горчивината на съмнението. Романтичната хижа в планината, която бях резервирала преди месеци, свещите, виното, всичко изглеждаше като далечен, наивен сън.
„Добре“, казах накрая, макар че думата заседна в гърлото ми. „Приемам го. Засега. Но, Симеоне, не ме лъжи повече. Никога.“
Той кимна и ме прегърна. Прегръдката му беше силна, но не усещах топлината, която обикновено излъчваше. Имаше нещо механично в нея, нещо отчаяно. Докато стоях в ръцете му, осъзнах, че рожденият ми ден вече беше съсипан. И това беше най-малкият проблем. Една малка лъжа беше отворила пукнатина в основите на нашия брак. И аз имах ужасното предчувствие, че тази пукнатина ще става все по-голяма.
Глава 2
Пътуването към планината беше напрегнато. Симеон се опитваше да поддържа весел тон заради Ани, която седеше на задната седалка и си тананикаше някаква детска песничка, но фалшът в гласа му беше почти осезаем. Аз мълчах през повечето време, вперила поглед в сменящите се пейзажи през прозореца, но всъщност не виждах нищо. Умът ми преповтаряше разговора с него, после този със свекърва ми, опитвайки се да наредя пъзела.
Пристигнахме в наетата вила привечер. Беше точно толкова красива, колкото на снимките – уютна дървена къща, сгушена сред борови дървета, с голяма камина в хола и веранда с изглед към върховете. При други обстоятелства сърцето ми щеше да запее от радост. Сега обаче усещах само студенина и празнота.
Докато разопаковахме багажа, Симеон се опита да разчупи леда. „Виж, знам, че съм виновен. Обещавам да ти се реванширам. Утре ще бъде твоят ден. Ще правим само това, което ти искаш. Ще забравяме за всичко и всички.“
„Как да забравя, Симеоне?“, попитах тихо, без да го поглеждам. „Как да се преструвам, че всичко е наред, когато знам, че ме лъжеш?“
„Не те лъжа вече. Казах ти истината.“
„Каза ми някаква истина. Не съм сигурна, че е цялата.“
Той въздъхна и седна на ръба на леглото. „Деси, моля те. Нека не разваляме всичко. Заради теб се съгласих да дойдем тук, въпреки… всичко.“
„Въпреки какво?“, веднага се наострих аз.
„Въпреки проблемите. В работата нещата са напрегнати. Имам нужда да се отпусна, да бъда с теб.“
Той управляваше малка строителна фирма, наследство от баща му. Винаги е имало възходи и падения, но напоследък често се оплакваше от забавени плащания и некоректни партньори. Може би наистина беше под стрес. Може би аз преувеличавах. Опитах се да прогоня съмненията.
„Добре“, казах, опитвайки се да се усмихна. „Да забравим за днес. Утре е нов ден.“
Вечерта запалихме камината. Ани, уморена от пътя, заспа рано в малката спалня. Ние със Симеон останахме сами с чаши вино в ръце. Огънят пращеше весело, хвърляйки танцуващи сенки по стените. За момент почти се почувствахме както преди. Почти.
„Кой е този Огнян?“, попитах уж небрежно, докато въртях чашата си. „Не си ми говорил за него.“
Симеон се напрегна. „Стар семеен приятел. Познава се с баща ми още от едно време. Има сериозен бизнес, хотелиерство, имоти. Влиятелен човек. Затова помолих него за помощ. Той може да осигури на Яна сигурност, каквато аз не мога.“
„Разбирам“, промълвих. И отново, думите му звучаха логично, но интуицията ми биеше тревога. Имаше нещо недоизказано, нещо, което той упорито криеше.
По-късно през нощта се събудих. Симеон не беше до мен. Станах тихо и го потърсих. Намерих го на верандата, облечен само с долнището на пижамата, въпреки студения планински въздух. Говореше по телефона, а гласът му беше тих и напрегнат. Приближих се до открехнатата врата и затаих дъх.
„…не, не може да разбере. Казах ѝ историята, която се разбрахме… Да, прие я, но е подозрителна… Огняне, трябва да приключваме с това. Става твърде опасно… Не, парите ще ги имаш, казах ти. Просто ми трябва още малко време…“
Сърцето ми спря. Огнян. Пари. Опасност. Не ставаше въпрос за бившия съпруг на Яна. Не ставаше въпрос за укриване. Ставаше въпрос за пари. Симеон дължеше пари на този човек. И лъжите бяха, за да прикрият това.
Върнах се в леглото, а тялото ми трепереше неконтролируемо. Затворих очи и се престорих на заспала, когато той се върна в стаята. Легна до мен, мислейки си, че не знам нищо. А аз лежах в тъмнината, напълно будна, и осъзнавах, че съм омъжена за непознат. Романтичният уикенд се беше превърнал в сцена от кошмар, а аз бях в главната роля, без да знам сценария.
На сутринта, на моя рожден ден, се събудих с тежест в сърцето. Симеон влезе в стаята с поднос, на който имаше кафе, кроасан и една-единствена червена роза.
„Честит рожден ден, любов моя“, каза той с широка, но неискрена усмивка.
Погледнах го и се насилих да се усмихна в отговор. „Благодаря ти.“
„Днес е твоят ден“, продължи той. „Какво иска да прави нашата рожденичка?“
„Искам да се разходим“, отговорих. „Искам да се изкачим до онзи връх, който се вижда оттук. Само двамата.“ Нарочно не споменах Ани.
„А Ани?“, попита той, точно както очаквах.
„Тя може да остане тук и да си играе. Ще вземем уоки-токитата, за да сме във връзка. Няма да се бавим много.“
Исках да остана насаме с него. Далеч от всичко. Там, горе, сред величието на планината, може би щеше да намери сили да ми каже истината.
Той се поколеба за миг, но после се съгласи. Оставихме Ани с таблет и обещание, че скоро ще се върнем. Тръгнахме по тясната пътека, която се виеше нагоре през гората. Мълчахме. Въздухът беше кристалночист и студен.
Когато стигнахме до една малка поляна с панорамен изглед, спрях и се обърнах към него.
„Симеоне, чух те снощи. Говореше с Огнян.“
Лицето му пребледня. Усмивката му изчезна, заменена от изражение на паника. „Деси, аз…“
„Дължиш му пари, нали?“, прекъснах го аз. „Затова е целият този театър. Яна не се крие от никого. Тя е просто… примамката? Гаранцията? Какво става, Симеоне? Кажи ми истината, цялата истина, или се кълна, че още днес си събирам багажа и си тръгвам.“
Той сведе поглед. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Затънал съм, Деси“, проговори най-накрая с дрезгав глас. „Много съм затънал. Бизнесът не върви. Взех заем от Огнян преди няколко месеца, за да покрия някои разходи. Мислех, че ще мога да го върна бързо. Но един голям проект се провали. И сега… сега той си иска парите. С лихвите. Сумата е огромна.“
„Каква сума?“, попитах, страхувайки се от отговора.
„Двеста хиляди.“
Дъхът ми спря. Двеста хиляди. Ние нямахме такива пари. Ипотеката на апартамента ни още не беше изплатена. Спестяванията ни бяха нищожни.
„А Яна? Каква е нейната роля?“, попитах, а гласът ми беше едва чуваем шепот.
„Огнян… той винаги я е харесвал. Още преди да се омъжи. Когато поисках заема, той се съгласи при едно условие. Каза го на шега, или поне аз така си мислех тогава… Каза, че ако не мога да върна парите, ще иска… компанията на сестра ми. Като компенсация.“
Повдигна ми се. Този човек беше изтъргувал сестра си. „И ти си се съгласил?“, изсъсках аз, а в очите ми напираха сълзи на гняв и отвращение.
„Нямах избор!“, извика той. „Мислех, че ще върна парите! Не мислех, че ще се стигне дотук! Сега той настоява. Яна се съгласи да отиде с него този уикенд, за да ми спечели време. Тя се жертва за мен, Деси. Опитва се да го убеди да ми даде още един месец.“
Стоях на върха на планината, но се чувствах така, сякаш пропадам в бездънна пропаст. Мъжът, когото обичах, беше слаб, страхлив лъжец, който беше заложил собствената си сестра, за да спаси кожата си. Моят рожден ден. Денят, в който разбрах, че целият ми живот е построен върху лъжи.
Глава 3
Спускането обратно към вилата беше мълчаливо и тягостно. Всяка крачка отекваше с новооткритата истина. Гневът в мен бушуваше като горски пожар, изпепелявайки всичко, което бяхме градили със Симеон през годините. Той вървеше до мен със сведена глава, сякаш тежестта на признанията му го беше смазала.
Когато влязохме във вилата, Ани спеше на дивана, все още облечена. Таблетът беше паднал на пода до нея. Гледката на невинното ѝ лице засили болката ми. Тя беше тук, защото майка ѝ беше принудена да прекара уикенда с лихвар с перверзни наклонности, за да спаси малодушния си брат.
Без да кажа и дума, започнах да събирам нещата си. Метнах няколкото дрехи, които бях извадила, обратно в куфара с трескави движения.
„Какво правиш?“, попита Симеон, застанал на прага на спалнята.
„Тръгвам си“, отговорих рязко, без да спирам. „Ти можеш да останеш тук с племенницата си и да се преструваш, че сте щастливо семейство. Аз приключих с лъжите.“
„Деси, моля те, недей. Нека поговорим. Ще намерим решение“, той се приближи и се опита да ме хване за ръцете, но аз се отдръпнах.
„Решение? Какво решение, Симеоне? Да продадеш и мен на някой от твоите съмнителни приятели, когато следващия път закъсаш с парите? Не, благодаря. Предпочитам да съм сама и бедна, отколкото да съм част от този фарс.“
„Не е честно!“, извика той, а в гласа му се прокрадна отчаяние. „Аз направих всичко това за нас! За да спася фирмата! За да не загубим апартамента! Ти си мислиш, че ми е лесно ли?“
„За нас?“, изсмях се горчиво. „Ти си го направил за себе си! Заради твоята гордост и твоя страх! Вместо да дойдеш при мен и да ми кажеш, че имаш проблеми, ти си избрал най-лесния, но и най-мръсния път. Взел си пари от лихвар и си забъркал сестра си в кашата. Къде бях аз във всичко това, Симеоне? Аз, твоята съпруга? Нямах ли право да знам, че сме напът да загубим всичко?“
Той нямаше отговор. Просто стоеше и ме гледаше с празен поглед.
„Свършено е“, казах твърдо, докато закопчавах ципа на куфара си. „Ще се обадя на брат ми да дойде да ме вземе.“
Брат ми, Павел, беше студент в града. Той беше единственият човек, на когото можех да се доверя в този момент. Извадих телефона си. Симеон ме наблюдаваше, сякаш не можеше да повярва, че това наистина се случва.
„Нямаш обхват тук“, каза той глухо. „Трябва да слезеш до главното шосе.“
Прав беше. Погледнах екрана – нямаше сигнал. Бях в капан. В капан с него и с последствията от неговите лъжи.
„Тогава ще ме закараш“, наредих аз. „Ще ме закараш до града и ще ме оставиш пред нас. После можеш да се върнеш да си вземеш племенницата и да решиш какво ще правиш с живота си.“
Последва дълго мълчание. Накрая той кимна. „Добре. Щом това искаш.“
Събудихме Ани и набързо опаковахме и нейните неща. Обяснихме ѝ, че се налага да се приберем по-рано. Детето не задаваше въпроси, само ни гледаше с големите си, тъжни очи, сякаш усещаше напрежението помежду ни.
Пътят наобратно беше още по-мъчителен от идването. Радиото не работеше. Никой не говореше. Само скърцането на гумите по асфалта и тихото подсмърчане на Ани от задната седалка нарушаваха тишината. Чувствах се изцедена, празна. Сякаш за няколко часа бях остаряла с десет години.
Когато спряхме пред нашия блок, не го погледнах. „Остави куфара ми на тротоара“, казах с леден глас. „И ми дай ключовете. Ще си събера останалите неща утре.“
„Деси…“, започна той.
„Просто го направи, Симеоне. Моля те.“
Той излезе, извади куфара ми от багажника и го остави до мен. Подаде ми ключовете за апартамента. Ръцете ни се докоснаха за миг и усетих колко студена е кожата му. Или може би моята беше.
Той се качи обратно в колата. Преди да потегли, свали прозореца. „Обичам те, Деси. Въпреки всичко.“
След това даде газ и изчезна зад ъгъла. Останах сама на тротоара, до куфара си, стиснала ключовете в ръка. Сълзите, които задържах през целия ден, най-накрая рукнаха. Плачех за рождения си ден, за проваления уикенд, за разбития си брак. Плачех за мъжа, за когото се бях омъжила, и за непознатия, в когото се беше превърнал.
Качих се в апартамента, който до вчера наричах „наш дом“. Сега той изглеждаше чужд и студен. Всяка вещ, всяка снимка по стените ми напомняше за лъжата, в която бях живяла. Седнах на дивана в хола и се загледах в празното пространство пред себе си. Не знаех какво да правя. Бях изгубена.
Телефонът ми иззвъня. Беше Павел. „Како, честит рожден ден! Извинявай, че се обаждам толкова късно, но бях на лекции цял ден. Как си? Как е на вилата?“
Гласът му ме върна в реалността. „Павка… прибрах се“, казах с треперещ глас.
„Как така си се прибрала? Нали трябваше да останете до утре? Симеон с теб ли е?“
„Не. Сама съм. Можеш ли да дойдеш? Имам нужда от теб.“
„Разбира се. Идвам веднага“, каза той без да задава повече въпроси.
Докато го чаках, в главата ми се въртеше само една мисъл. Двеста хиляди. Това беше сумата, която стоеше между мен и Симеон. Сумата, която беше разрушила всичко. И тогава ме осени една ужасна мисъл. Ами ако Огнян не се задоволи само с „компанията“ на Яна? Ами ако поиска нещо повече? Апартаментът. Ипотеката беше на името и на двама ни. Бяхме го купили с общи усилия, с кредит, който изплащахме вече пет години. Това беше моят дом. Единственото, което ми беше останало. И нямаше да позволя на Симеон и неговите кредитори да ми го отнемат.
В този момент, седнала сама в празния апартамент, разбрах, че плачът няма да ми помогне. Трябваше да действам. Трябваше да се защитя. Войната тепърва започваше.
Глава 4
Павел пристигна след по-малко от половин час. Лицето му беше угрижено, докато ме гледаше как седя свита на дивана. Той не каза нищо, просто седна до мен и ме прегърна. В този момент имах нужда точно от това – от мълчаливото му присъствие и подкрепа. Разказах му всичко, от началото до края. За лъжата на Симеон, за разговора със свекърва ми, за нощния телефонен разговор, за ужасяващото признание в планината. Павел слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, в очите му се четеше смесица от гняв и съчувствие.
„Този човек е негодник“, каза той тихо, но с огромна сила в гласа. „Да забърка собствената си сестра в мръсните си игри… и да те лъже по такъв долен начин… Не мога да повярвам.“
„И аз не можех, Павка. Но е факт. И сега не знам какво да правя. Усещам, че това е само началото. Този Огнян… звучи като опасен човек.“
„Трябва ти адвокат“, отсече Павел. „Веднага. Още утре сутрин. Трябва да разбереш какви са правата ти. За апартамента, за всичко. Не можеш да оставиш нещата така.“
Знаех, че е прав. Мисълта за адвокати и съдебни дела ме плашеше, но нямах друг избор. „Познаваш ли някого? Някой добър?“, попитах.
Павел се замисли. „Има един човек, Асен. Приятел на мой колега от университета. Казват, че е много добър в семейното и имотното право. Млад е, но е акула. Мога да му се обадя още сега и да го попитам дали ще може да те приеме утре.“
Кимнах. „Направи го.“
Докато Павел говореше по телефона в другата стая, аз се загледах в снимката на сватбения ни ден, поставена на рафта. Изглеждахме толкова щастливи, толкова влюбени. Кой би предположил, че само няколко години по-късно ще седим в двата противоположни ъгъла на един мръсен ринг, готови за битка.
Павел се върна. „Уредено. Утре в десет сутринта в кантората му. Ще дойда с теб.“
„Благодаря ти. Не знам какво щях да правя без теб“, казах, а в очите ми отново се появиха сълзи.
„Няма за какво да ми благодариш. Ти си ми сестра. Винаги ще бъда до теб.“
На следващата сутрин се срещнахме с Асен. Кантората му беше в модерна сграда в центъра на града. Самият той беше елегантен млад мъж с остър поглед и уверена осанка. Изслуша историята ми внимателно, като от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато приключих, той се облегна назад в стола си и ме погледна сериозно.
„Госпожо, ситуацията ви е сложна, но не и безнадеждна“, започна той с равен, професионален тон. „Първото, което трябва да направим, е да проверим статута на вашия имот. Казвате, че е закупен по време на брака с ипотечен кредит?“
„Да. И двамата сме съдлъжници по кредита.“
„Добре. Това означава, че апартаментът е съпружеска имуществена общност. Дори Симеон да е теглил други заеми, без вашето знание и подпис, кредиторите му не могат да посегнат на вашия дял от имота, освен при определени, много специфични обстоятелства. Но ако той е ипотекирал имота повторно или е подписал запис на заповед, нещата се усложняват.“
„Какво е запис на заповед?“, попитах.
„Това е безусловно обещание за плащане на определена сума. Ако Симеон е подписал такъв документ на името на този Огнян, кредиторът може да запорира банковите му сметки и да поиска принудително изпълнение върху неговото имущество, включително и неговата половина от апартамента.“
Стомахът ми се сви на топка. Като се имаше предвид докъде беше стигнал Симеон, не се и съмнявах, че е способен да подпише каквото и да е.
„Какво мога да направя, за да се защитя?“, попитах.
„Най-добрият вариант в момента е да подадете молба за развод и да поискате от съда да уреди имуществените ви отношения“, посъветва ме Асен. „Можем да поискаме възбрана върху имота, което ще попречи на Симеон да се разпорежда с него, докато трае делото. Също така, трябва незабавно да уведомите банката, отпуснала ипотечния кредит, за семейната ви раздяла.“
Развод. Думата прозвуча толкова окончателно, толкова страшно. Въпреки всичко, което се беше случило, една малка част от мен все още се надяваше, че има път назад. Но съветът на Асен беше категоричен. Трябваше да действам бързо и решително.
„Добре. Да го направим“, казах твърдо.
През следващите няколко дни, с помощта на Асен, подготвихме всички необходими документи. Беше изтощителен процес, както емоционално, така и физически. Трябваше да се ровя в спомени и документи, които само засилваха болката ми.
Междувременно, Симеон не спря да ми звъни и да ми праща съобщения. Молеше ме да се видим, да поговорим, кълнеше се, че ще оправи всичко. Аз не му отговарях. Нямаше какво повече да си кажем.
Една вечер, докато се прибирах от работа, го видях да ме чака пред входа на блока. Изглеждаше ужасно – отслабнал, с тъмни кръгове под очите.
„Деси, трябва да поговорим“, каза той, препречвайки ми пътя.
„Няма за какво да говорим, Симеоне. Получи ли призовката за развода?“
Той кимна. „Получих я. Не можеш да ми го причиниш. След всичко, което сме преживели…“
„Аз ли? Аз ли ти го причинявам? Ти сам си го причини, когато реши да ме лъжеш и да залагаш семейството ни в хазартните си бизнес начинания!“, повиших тон аз.
„Не е хазарт! Това е бизнес! Просто имах лош късмет!“, защити се той. „А Яна… тя се върна. Говори с Огнян. Той се съгласи да ми даде още време. Ще се справя, Деси, обещавам ти! Само не ме напускай!“
„Време? Колко време? И на каква цена? Какво трябваше да направи сестра ти, за да ти спечели това време, а?“, попитах аз саркастично.
Той сведе поглед и не отговори. Това беше достатъчно.
„Махни се от пътя ми, Симеоне“, казах с леден глас.
Той не помръдна. „Няма да се откажа от теб. И от дома ни. Този апартамент е и мой. Няма да ти позволя да ми го вземеш.“
В този момент видях нещо в очите му, което не бях виждала досега – студена, пресметлива решителност. Той вече не беше уплашеният мъж, който се молеше за прошка. Той беше готов да се бори. И да играе мръсно.
„Ще видим“, казах аз, заобиколих го и влязох във входа.
Качвайки се по стълбите, знаех, че ме очаква тежка битка. Битка не само за имот, но и за моето бъдеще и достойнство. И бях решена да я спечеля. На всяка цена.
Глава 5
Дните се превърнаха в седмици, а напрежението растеше. Входирахме документите за развода и Асен успя да издейства временна възбрана върху апартамента. Това ми даде глътка въздух, но знаех, че е само временно. Симеон също си беше наел адвокат и битката започна.
Неговата стратегия беше ясна – да ме изкара виновна за разпада на брака. Започнаха да се появяват абсурдни обвинения. Че съм била разточителна, че съм го притискала за пари, че не съм го подкрепяла в трудните моменти. Дори се опита да намекне, че съм му била невярна, използвайки приятелството ми с мой стар колега като „доказателство“. Беше грозно и унизително. Всяка призовка, всеки документ от неговия адвокат беше като нов удар под кръста.
Междувременно, опитах се да се свържа с Яна. Исках да чуя нейната версия, да разбера какво точно се е случило през онзи уикенд. Тя обаче упорито избягваше обажданията ми. Веднъж успях да я хвана и тя промълви само: „Деси, моля те, не ме търси. Не мога да говоря. Просто остави нещата така.“ В гласа ѝ се долавяше страх. Явно Огнян я държеше здраво в ръцете си.
Свекърва ми, Недялка, също зае страната на сина си. Тя ми се обади няколко пъти, за да ми каже каква неблагодарница съм и как разбивам семейството. Опитах се да ѝ обясня истината за дълговете на Симеон, но тя отказа да слуша. За нея синът ѝ беше светец, а аз – дяволът, който го е тласнал към провал.
Единствената ми опора бяха брат ми Павел и няколко близки приятелки. Павел ми помагаше с всичко, което можеше – пазаруваше ми, носеше ми храна, когато нямах сили да готвя, и най-важното – просто ме слушаше.
Една вечер той дойде у нас видимо притеснен.
„Како, трябва да ти кажа нещо“, започна той. „Днес пред университета ме спря един човек. Едър, с костюм. Представи се като служител на господин Огнян.“
Сърцето ми подскочи. „Какво е искал?“
„Предаде ми съобщение за теб. Каза, че господин Огнян искал да се срещне с теб. Да поговорите. Каза, че било в твой интерес да приемеш.“
„Това е заплаха“, казах веднага.
„И аз така мисля. Казах му да се разкара. Но той остави една визитка. Каза, че ако размислиш, знаеш как да се свържеш с тях.“ Павел ми подаде малкото картонче. На него с изчистен шрифт пишеше само името „Огнян“ и един телефонен номер. Без фамилия, без фирма, без длъжност. Това само по себе си беше демонстрация на власт.
„Какво да правя?“, попитах.
„Кажи на Асен. Веднага. Не предприемай нищо на своя глава“, посъветва ме Павел.
Обадих се на адвоката си още на следващата сутрин. Той беше също толкова разтревожен.
„В никакъв случай не се срещайте с този човек сама“, предупреди ме Асен. „Това е опит за сплашване. Симеон очевидно е разказал на кредитора си за развода и Огнян се опитва да защити инвестицията си. Той вероятно се притеснява, че ако апартаментът бъде разделен, ще му е по-трудно да си събере парите от Симеон.“
„И какво правим тогава?“
„Нищо. Игнорираме го. Ако продължат да ви притесняват, ще подадем жалба в полицията за тормоз. Сега трябва да се съсредоточим върху делото.“
Опитах се да последвам съвета му, но мисълта за Огнян не ми даваше мира. Този човек беше като сянка, надвиснала над живота ми. Невидима, но заплашителна.
Един ден, докато се ровех из старите документи на Симеон в търсене на нещо, което би могло да ми помогне в делото, попаднах на папка, скрита най-отдолу в един шкаф. Беше обозначена с надпис „Проект Мечта“. От любопитство я отворих. Вътре имаше планове, скици и договори, свързани с голям строителен обект – луксозен ваканционен комплекс в близост до известен планински курорт. Проектът изглеждаше амбициозен и много скъп. Сред документите намерих и договор за заем. Сърцето ми спря, когато видях имената. Заемодател: Огнян. Заемополучател: Симеон. И сумата… не беше двеста хиляди. Беше половин милион.
Двестата хиляди, за които ми беше казал Симеон, са били само част от истината. Той беше затънал много, много по-дълбоко. Но не това беше най-шокиращото. В папката имаше и копие от нотариален акт. Симеон беше ипотекирал като обезпечение по заема не само своята половина от апартамента, но и цялото жилище. А подписът ми… моят подпис стоеше най-отдолу, до неговия. Фалшифициран.
Краката ми се подкосиха и се свлякох на пода. Той не просто ме беше излъгал. Той беше извършил престъпление. Беше фалшифицирал подписа ми, за да заложи единствения ни дом и да го даде в ръцете на мафиот.
Вече не ставаше въпрос за развод и подялба на имущество. Ставаше въпрос за моето оцеляване. Ако Огнян решеше да си поиска парите, можех да се окажа на улицата, без нищо.
Трябваше да действам бързо. С треперещи ръце снимах документите с телефона си и ги изпратих на Асен. Отговорът му дойде почти веднага: „Това променя всичко. Ела в кантората. Веднага.“
Глава 6
Срещата с Асен беше напрегната. Той разглеждаше снимките на документите на компютъра си, а лицето му ставаше все по-мрачно.
„Това е документна измама с големи размери“, каза той накрая, вдигайки поглед към мен. „Фалшифицирането на подпис върху ипотечен договор е сериозно престъпление. Това ни дава огромно предимство.“
„Какво означава това?“, попитах, все още в шок.
„Означава, че можем да оспорим валидността на целия договор за заем, поне що се отнася до обезпечението. Ще поискаме графологична експертиза, която да докаже, че подписът не е ваш. Ако успеем, ипотеката върху вашия апартамент ще падне. Огнян ще трябва да търси парите си от Симеон по друг начин, но няма да може да ви вземе жилището.“
Това беше първата добра новина от седмици. Усетих как малка искрица надежда се запалва в мен.
„Освен това“, продължи Асен, „можем да използваме този факт като лост за натиск в делото за развод. Симеон е изправен пред угрозата от наказателно преследване. Можем да му предложим сделка – да се съгласи на развод по взаимно съгласие при нашите условия, в замяна на това ние да не подаваме жалба в прокуратурата.“
„Какви условия?“, попитах.
„Да се откаже от всякакви претенции към апартамента. Вие ще поемете изплащането на остатъка от ипотечния кредит към банката, а той ще ви прехвърли своята половина. Това е най-чистият изход за вас.“
Звучеше твърде хубаво, за да е истина. Да се отърва от Симеон, от Огнян, и да запазя дома си. „Мислите ли, че ще се съгласи?“
„Предвид алтернативата – няколко години затвор – мисля, че е много вероятно. Разбира се, това е мръсен ход, но той пръв започна да играе мръсно.“
Съгласих се. Нямах морални скрупули да използвам това оръжие срещу него. Той го заслужаваше.
Асен подготви предложението и го изпрати на адвоката на Симеон. Последваха няколко дни на мъчително чакане. Представях си как Симеон получава новината, паниката му, отчаянието му. Част от мен изпитваше злорадство, но друга, по-малка част, все още изпитваше някаква форма на съжаление към мъжа, когото някога беше обичала.
Накрая адвокатът му се обади. Както Асен предвиди, те бяха готови да преговарят. Започна дълъг и сложен процес на уточняване на детайлите. Симеон се опита да измъкне каквото може – искаше да му изплатя част от стойността на неговия дял, искаше да вземе някои от по-скъпите мебели. Асен беше безкомпромисен. Накрая, притиснат до стената, Симеон се съгласи на всичко.
В деня, в който подписахме споразумението, се почувствах странно празна. Бях спечелила битката, но на каква цена? Бракът ми беше в руини, бях загубила всякакво доверие в хората и бях изправена пред перспективата сама да изплащам огромен кредит. Но поне имах покрив над главата си. Мой собствен покрив.
Мислех, че с това кошмарът е приключил. Но се лъжех.
Няколко дни след подписването на споразумението, докато се прибирах вечерта, видях черна лимузина, паркирана пред блока ми. До нея стоеше същият едър мъж, който беше притеснил брат ми. Когато ме видя, той отвори задната врата на колата. Отвътре, в полумрака, се виждаше силуетът на мъж.
„Господин Огнян би желал да говори с вас“, каза едрият мъж с безизразен глас.
Сърцето ми замря. Исках да се обърна и да избягам, но краката ми сякаш бяха залепнали за асфалта. Знаех, че не мога да бягам вечно.
Събрах цялата си смелост и се приближих до колата.
„Качвайте се, госпожо. Няма да ви отнемем много време.“
Поколебах се за миг, но после се подчиних. Качих се в луксозното купе, което миришеше на скъпа кожа и парфюм. Вратата се затвори след мен с глух звук.
Мъжът до мен се обърна. Беше на около петдесет години, с прошарена коса, облечен в безупречен костюм. Лицето му беше спокойно, дори дружелюбно, но в очите му имаше нещо студено и пресметливо, което ме накара да потръпна.
„Десислава, нали?“, попита той с мек, но властен глас. „Аз съм Огнян. Приятно ми е да се запознаем. Макар и при тези неприятни обстоятелства.“
Не отговорих. Просто го гледах, опитвайки се да овладея дишането си.
„Чувам, че сте надхитрили съпруга си“, продължи той с лека усмивка. „Впечатлен съм. Имате характер. Харесва ми това у една жена.“
„Какво искате от мен?“, попитах директно, опитвайки се гласът ми да не трепери.
„Искам да поговорим за моя половин милион. И за това как вие ще ми помогнете да си го върна.“
„Аз нямам нищо общо с дълговете на бившия ми съпруг“, отговорих твърдо. „Ипотеката върху моя апартамент е невалидна. Вашият адвокат със сигурност ви е уведомил.“
„О, да, уведоми ме“, кимна той. „Умен ход, признавам. Но това не променя факта, че вашият съпруг ми дължи пари. Много пари. Аз съм бизнесмен, Десислава. И не обичам да губя. Никога.“
Той се наведе леко към мен. „Симеон е слабак и глупак. Той вече няма нищо. Фирмата му е пред фалит, домът му вече не е негов. Той не може да ми върне парите. Но вие… вие можете.“
„Аз нямам такива пари“, казах аз.
„Не говоря за пари“, усмихна се той. „Говоря за сътрудничество. Фирмата на Симеон, колкото и да е закъсала, все още има някои активи. Някои договори. Някоя информация, която би била полезна за мен. Вие сте живели с него. Знаете неща. Искам да ми разкажете всичко, което знаете за неговия бизнес. За неговите партньори, за неговите проекти.“
„И защо да го правя?“
„Защото, мила моя“, каза той, а гласът му стана леденостуден, „ако не ми сътрудничите, ще направя живота ви ад. Ще оспоря споразумението ви със Симеон. Ще докажа, че сте знаели за фалшивия подпис и сте били негов съучастник. Ще накарам моите адвокати да ви съсипят. Ще изгубите апартамента, работата си, всичко. А онзи ваш малък брат, студентчето… случват се инциденти. Особено когато хората си пъхат носа, където не им е работа.“
Заплахата към Павел. Това беше ударът, който ме сломи. Можех да понеса всичко, но не и да изложа брат си на опасност.
Гледах го, а в очите ми се четеше ужас. Той беше дяволът в човешки образ.
„Какво точно искате да знам?“, прошепнах аз.
Огнян се усмихна триумфално. „Знаех си, че ще се разберем.“
Бях се отървала от Симеон, но бях попаднала в лапите на много по-страшен звяр. Кошмарът не беше свършил. Той тепърва започваше.