Събудих се в четири сутринта. Не от досадното писукане на аларма, а от вътрешен часовник, настроен с годините до съвършенство. Часовник, калибриран по ритъма на живота на моя съпруг. Асен беше трудолюбив, по-трудолюбив от всеки, когото познавах. Неговите дни започваха преди слънцето и свършваха дълго след луната, а аз бях приела за своя свещена мисия да бъда тихият, невидим механизъм, който смазваше колелата на неговия успех.
Тихо се измъкнах от леглото, като внимавах да не наруша съня му. Погледнах го за миг. Лежеше по гръб, с една ръка, отметната над главата, а лицето му беше спокойно, почти момчешко в полумрака. Кой би предположил, че зад тези клепачи се крият планове за милиони, стратегии за поглъщане на конкуренти и безкрайни колони от цифри? Той беше моят стълб, моята крепост. Мъжът, който беше превърнал живота ми в приказка. Живеехме в къща, която повечето хора виждаха само по списанията, карах кола, за която дори не си бях мечтала, и носех дрехи, чиито етикети произнасях с неувереност. Всичко това – благодарение на него. На неговия труд.
На пръсти се промъкнах към кухнята. Движенията ми бяха отработени, почти ритуални. Първо кафемашината. Скъпа, италианска, която млеше зърната със звук, който за мен беше станал синоним на утрото. Докато тя бръмчеше и се подготвяше да излее ароматната черна течност, аз отворих хладилника. Яйца от свободни кокошки, био авокадо, пълнозърнест хляб, изпечен в малка пекарна на другия край на града. Всичко трябваше да е перфектно. Неговата закуска беше горивото за империята, която управляваше, и аз бях отговорна за качеството на това гориво.
Всичко беше както всяка друга сутрин. Тишината на огромната къща, нарушавана единствено от уредите. Слабата светлина на луната, която се процеждаше през панорамните прозорци и рисуваше сребърни ивици по мраморния плот. Чувство на спокойствие и предвидимост. Чувство, че съм точно там, където трябва да бъда, и правя точно това, което трябва да правя.
И тогава го видях.
На кухненския остров, точно до купата с плодове, стоеше неговият лаптоп. Беше отворен. Това беше необичайно. Асен беше маниакално подреден и никога не оставяше работата си така. Винаги приключваше вечерта, като затваряше лаптопа и го поставяше в кожената си чанта до вратата, готов за следващия ден. Може би е бил твърде уморен снощи.
Екранът светеше в мрака и привличаше погледа ми като фар. Любопитството ме загложди. Не бях от жените, които ровят в нещата на мъжете си. Уважавах личното му пространство така, както той моето. Но нещо в тази сцена беше грешно. Нещо ме караше да пристъпя по-близо.
Приближих се и погледнах екрана. Беше отворена папка с файлове. Погледът ми се плъзна по имената им, без да разбирам повечето от тях – комбинации от букви и цифри, които звучаха като корпоративен шифър. Но един файл се открояваше. Името му беше написано просто и ясно. Беше името на малката фирма на брат ми. Мартин.
Сърцето ми подскочи. Асен беше ментор на Мартин. Той го беше насърчил да започне собствен бизнес, беше му дал начален капитал под формата на заем с преференциални условия и редовно го съветваше. „Момчето има потенциал, просто му трябва малко помощ, за да полети“, казваше Асен и аз се топя от гордост, че имам такъв мъж до себе си – щедър, подкрепящ, готов да помогне на моето семейство.
Ръката ми трепереше, докато движех пръста си по тъчпада. Отворих файла. Вътре имаше няколко документа. Първият беше копие на договора за заем между Асен и Мартин. Всичко изглеждаше наред. Вторият беше бизнес планът на Мартин, с бележки и корекции, нанесени от Асен. И третият… третият се наричаше „План за придобиване“.
Отначало не разбрах. Думите плуваха пред очите ми. Придобиване? Защо Асен ще прави план за придобиване на прохождащата фирма на брат ми? Може би искаше да я направи част от своята империя, да я развие? Това беше благородно.
Но после отворих документа и светът ми се разпадна.
Не беше просто план. Беше детайлна, цинична стратегия за унищожение. Стъпка по стъпка. Първо, да се въведат умишлено грешни пазарни анализи, които да накарат Мартин да инвестира в губещи направления. Второ, да се препоръчат доставчици, които всъщност бяха фиктивни фирми, контролирани от Асен, които да източват парите на компанията с фалшиви фактури. Трето, да се забавят ключови плащания към реални партньори, за да се срине репутацията на фирмата. И накрая, когато компанията на Мартин е на ръба на фалита, обезценена и затънала в дългове, Асен да се появи като „спасител“ и да я „придобие“ за символична сума. Целта не беше фирмата. Целта беше иновативният софтуер, който Мартин разработваше – истинският диамант, който Асен искаше да открадне, оставяйки брат ми с празни ръце и планина от дългове.
Стоях като вкаменена. Въздухът в дробовете ми свърши. Кафемашината изписка, че е готова, но звукът идваше сякаш от друг свят. Всичко около мен се размаза. Трудолюбивият ми съпруг. Мъжът, който работеше от зори до мрак „за нас“. Мъжът, който беше ментор на брат ми. Беше хищник. Беше лешояд, който кръжи над най-близките ми хора, чакайки ги да паднат, за да ги разкъса.
Цялата ни приказка. Къщата, колите, дрехите. Всичко беше построено върху руините на мечтите на други хора. Хора като брат ми.
Минута по-рано се събудих, за да приготвя закуска на мъжа, когото обожавах. Сега стоях над светещия екран на неговия лаптоп и единственото, което исках, беше да подам молба за развод. Пожелах си никога повече да не виждам лицето му. Пожелах си да можех да изтрия всяка секунда от живота си с него.
Защото когато влязох в кухнята, не видях просто отворен лаптоп. Видях истината. А тя беше грозна, жестока и непростима.
Глава 2
Затворих лаптопа с рязко движение, което проехтя в мъртвата тишина на кухнята като изстрел. Пръстите ми трепереха неконтролируемо. В гърдите ми се надигна вълна от гадене, гореща и кисела. Притиснах ръка към устата си и се затичах към банята на долния етаж, едва успявайки да стигна до тоалетната чиния, преди да повърна.
Тялото ми се гърчеше в спазми, изхвърляйки не съществуваща храна, а отровата на предателството, която току-що бях погълнала. Всяка мила дума, която ми беше казвал, всяка негова прегръдка, всеки подарък – всичко сега беше опетнено, превърнато в част от една огромна, чудовищна лъжа. Той не ме обичаше. Той ме притежаваше. Бях просто още един красив трофей в колекцията му, фасада на порядъчност, зад която се криеше безскрупулен хищник.
Когато спазмите най-накрая спряха, останах да седя на студените плочки, треперейки. Погледнах отражението си в огледалото на отсрещната стена. Една непозната жена ме гледаше оттам. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ – огромни и пълни с ужас. Коя беше тази жена? Наивницата, която вярваше в приказки? Глупачката, която никога не задаваше въпроси, защото беше твърде удобно да не знае отговорите?
Чух стъпки по стълбите. Асен.
Паниката ме сграбчи за гърлото. Нямах време. Трябваше да се държа нормално. Не можех да му позволя да разбере, че знам. Не и сега. Не преди да съм решила какво да правя. Да се изправя срещу него сега би било самоубийство. Той беше майстор на манипулацията. Щеше да извърти нещата, да ме обвини, че съм параноична, че съм нахлула в личното му пространство, щеше да ме накара да се почувствам виновна. И може би, само може би, една малка част от мен все още искаше да повярва на лъжите му, защото истината беше твърде болезнена за понасяне.
Изправих се на крака, пуснах студената вода и наплисках лицето си. Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя бясното туптене на сърцето си. Върнах се в кухнята точно когато той влизаше, прозявайки се.
„Добро утро, любов моя“, каза той с онзи топъл, дрезгав глас, който до преди десет минути можеше да ме разтопи. „Пак си станала преди слънцето.“
Той се приближи, за да ме целуне, и аз трябваше да използвам цялата си воля, за да не се отдръпна с погнуса. Наведох се и се престорих, че вадя нещо от долния шкаф, избягвайки устните му.
„Просто исках кафето да е готово“, казах, а гласът ми прозвуча изненадващо стабилно. „Изглеждаш уморен.“
„Дълга нощ снощи. Довършвах някои неща.“ Той отиде до лаптопа, затвори го и го пъхна в чантата му. Сърцето ми спря за миг. Дали видя, че съм го местила? Дали забеляза, че екранът е бил активен?
Но той не показа нищо. Просто се обърна към мен с усмивка. „Какво ще закусва нашият шампион днес?“
„Каквото шампионът пожелае“, отвърнах аз, като се насилих да се усмихна в отговор. Усмивката се усещаше като маска от картон, залепена на лицето ми.
Докато правех бъркани яйца с авокадо, неговата любима закуска, аз се движех като автомат. Ръцете ми знаеха какво да правят, но умът ми беше на хиляди километри. Всяка секунда беше мъчение. Чувствах погледа му върху себе си и имах усещането, че той вижда право през мен, че знае за бурята, която бушува в душата ми.
„Мартин обаждал ли се е?“, попита той нехайно, докато разлистваше сутрешния вестник.
Въпросът му ме удари като камшик. Трябваше да се хвана за плота, за да не се свлека на земята.
„Не… не, защо?“, успях да изрека.
„Нищо, просто се чудех как се справя. Трябва да му се обадя по-късно, да видя как върви с новите доставчици, които му препоръчах.“
Лицемерието му беше толкова безгранично, толкова нагло, че за момент ми се прииска да грабна горещия тиган и да го запратя към самодоволната му физиономия. Вместо това, аз просто кимнах.
„Да, сигурно ще се зарадва да те чуе.“
Закуската беше най-дългите петнадесет минути в живота ми. Слушах го как говори за сделки, за пазари, за плановете си за деня. Всяка дума беше като сол в раната ми. Той говореше за изграждане, а всъщност беше разрушител. Говореше за успех, а всъщност беше крадец.
Когато най-накрая стана, за да си тръгне, почувствах вълна на облекчение. Той ме целуна по челото.
„Ще се прибера късно тази вечер. Имаме вечеря с едни инвеститори. Не ме чакай“, каза той.
„Добре“, прошепнах аз.
„Обичам те, Мира.“
Тези думи, които някога бяха моето убежище, сега прозвучаха като проклятие. Не отговорих. Просто го гледах как излиза през вратата, перфектният съпруг в перфектния си костюм, качва се в перфектната си кола и потегля към своя перфектен ден, изпълнен с лъжи и предателства.
Щом колата му изчезна от алеята, се свлякох на пода и най-накрая си позволих да се разплача. Плаках не само за себе си и за разбития си живот. Плаках за брат си, за неговата наивност и за мечтите му, които бяха на път да бъдат стъпкани. Плаках за жената, която бях до тази сутрин – щастлива в своето неведение.
Но сълзите не продължиха дълго. Смени ги нещо друго. Нещо студено, твърдо и остро. Гняв. Решителност.
Нямаше да му позволя да спечели. Нямаше да стоя безучастно, докато той унищожава брат ми. Може да бях просто съпруга-трофей досега, но той подцени нещо много важно. Подцени силата на една жена, чието семейство е застрашено.
Избърсах сълзите си и се изправих. Взех телефона си. Знаех, че не мога да се справя сама. Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой умен, дискретен и безскрупулен почти колкото него.
Имах един номер в указателя си, който се надявах никога да не ми се наложи да използвам. Номерът на Адриана. Адвокат. Не просто адвокат, а най-добрата в делата за корпоративни измами и бракоразводни дела с висок залог. Приятелка на моя приятелка, за която се носеха легенди.
Набрах номера. Войната започваше.
Глава 3
Офисът на Адриана не приличаше на нито една адвокатска кантора, която си бях представяла. Нямаше тежки мебели от махагон, нито прашни томове със закони по рафтовете. Намираше се на последния етаж на модерна стъклена сграда, а интериорът беше минималистичен – бяло, сиво и стомана. Единственото цветно петно беше огромна абстрактна картина, която заемаше цяла стена и пулсираше в нюанси на червено и черно. Усещането беше за стерилна ефективност, за място, където емоциите се оставят на входа, а на преден план излизат само фактите и стратегията.
Самата Адриана беше отражение на своя офис. Беше облечена в безупречен сив костюм, косата ѝ беше прибрана в стегнат кок, а единственият аксесоар беше малък, но очевидно скъп часовник. Погледът ѝ беше остър и проницателен, сякаш можеше да види всичките ми страхове и несигурности, преди дори да съм отворила уста.
„Мира“, каза тя, без да се усмихва, и ми посочи стола срещу бюрото си. Гласът ѝ беше нисък и спокоен. „Десислава ми се обади. Каза, че е спешно.“
Кимнах, без да мога да продумам. Сега, когато бях тук, думите ми се губеха. Как можех да обясня абсурда на ситуацията? Как можех да кажа на тази непозната жена, че перфектният ми живот е бил фасада, а съпругът ми е чудовище?
Адриана сякаш усети колебанието ми.
„Каквото и да е, то остава тук. Между нас. Започни отначало.“
Поех си дълбоко дъх и започнах да разказвам. Започнах от тази сутрин, от ритуала с кафето, от отворения лаптоп. Докато говорех, гласът ми трепереше, но не спрях. Описах всеки детайл от файла, който бях видяла – фалшивите фактури, грешните анализи, циничния план за придобиване. Разказах ѝ за брат ми Мартин, за неговите мечти, за кредита за жилище, който наскоро беше изтеглил, уверен в бъдещия успех на фирмата си. Разказах ѝ за доверието, което цялото ми семейство имаше в Асен.
Докато говорех, Адриана не ме прекъсна нито веднъж. Просто слушаше, а пръстите ѝ леко барабаняха по стъкления плот на бюрото. Когато свърших, в стаята настъпи тишина, нарушавана само от тихото бучене на климатика.
„Имаш ли някакво доказателство?“, попита тя накрая.
Сърцето ми се сви.
„Не… аз… паникьосах се. Просто затворих лаптопа. Той се събуди и…“
„Разбирам“, прекъсна ме тя. „Било е рисковано. Но без доказателства, това е просто твоята дума срещу неговата. А Асен е много влиятелен човек. Думата му тежи много повече от твоята, без да се обиждаш.“
Думите ѝ бяха като студен душ. Разбира се. Аз бях просто съпругата. Домакинята. Красивият аксесоар. Кой щеше да повярва на мен?
„Тогава какво да правя?“, попитах отчаяно. „Не мога просто да стоя и да гледам как съсипва брат ми!“
Адриана се облегна назад в стола си и ме изгледа за дълъг, преценяващ момент.
„Имаме няколко варианта, но нито един от тях не е лесен. Първо, трябва да се върнеш там. Трябва да се държиш така, сякаш нищо не се е случило. Това е най-трудната част. Можеш ли да го направиш?“
Преглътнах. Мисълта да се прибера в онази къща, да спя в едно легло с него, да се усмихвам на лъжите му, ме изпълваше с ужас. Но знаех, че тя е права.
„Мисля, че да“, казах неуверено.
„Добре. Второ, имаш нужда от доказателства. Трябва да получиш достъп до този лаптоп отново. Или до компютъра му в офиса, до телефона му. Трябва ни копие на този файл. Трябва ни всичко, което можеш да намериш – имейли, договори, банкови извлечения. Всичко, което може да докаже схемата, за която говориш.“
„Но как? Той никога не оставя нещата си без надзор. Тази сутрин беше случайност.“
„Ще трябва да бъдеш креативна“, каза Адриана сухо. „И много, много внимателна. Ако той те заподозре, ще заличи всичко и ще загубим всякакъв шанс.“
Тя замълча за момент, след което добави:
„Има и трето нещо, което трябва да обмислиш. Каква е крайната ти цел, Мира? Искаш просто да спасиш брат си? Или искаш да унищожиш Асен?“
Въпросът увисна във въздуха. Унищожение. Думата беше толкова грозна, толкова крайна. Но когато се замислих за хладната пресметливост в онзи план, за начина, по който той беше готов да пожертва бъдещето на Мартин за собствената си печалба, друга дума не ми идваше наум.
„Искам справедливост“, казах тихо, но с твърдост, която изненада и мен самата. „Искам той да плати за това, което е направил. На брат ми. И на всички други, които може да е измамил.“
По устните на Адриана пробяга нещо, което приличаше на сянка от усмивка.
„Добре. Това ми дава по-ясна представа. Планът е следният: ти се прибираш и играеш ролята на любящата съпруга. Търсиш възможност да копираш информацията. Не правиш нищо прибързано. Аз от своя страна ще започна дискретна проверка на бизнес делата на съпруга ти. Ще наема частен детектив, който да проучи тези фиктивни фирми-доставчици, за които спомена. Всичко ще бъде направено тихо, без да остави следи.“
Тя се наведе напред. „Но трябва да си наясно. Това ще бъде мръсна война. Той ще използва всичките си ресурси срещу теб, ако разбере. Ще се опита да те съсипе финансово, да опетни репутацията ти, може би дори да те изкара луда. Готова ли си за това?“
Гледах я в очите и видях отразена в тях не само своята решителност, но и нейната собствена. Тя не беше просто адвокат. Тя беше воин. И в този момент разбрах, че не съм сама.
„Готова съм“, казах аз.
Напускайки офиса на Адриана, се чувствах едновременно ужасена и окрилена. Пътят напред беше опасен и несигурен, но за първи път от тази сутрин имах посока. Вече не бях жертва, която се дави в отчаяние. Бях боец, който се подготвя за битка.
Войната за справедливост започваше. А аз трябваше да се върна в леговището на врага и да вечерям с него.
Глава 4
Връщането у дома беше като влизане в чужда къща. Всичко беше познато – меките килими, картините по стените, ароматът на свежи цветя, които икономката сменяше на всеки два дни – но усещането беше различно. Сякаш стените ме наблюдаваха, сякаш всеки предмет крещеше за лъжата, в която бях живяла.
Прекарах остатъка от деня в мъгла. Опитвах се да чета, но думите се размазваха пред очите ми. Пуснах си музика, но тя звучеше като шум. Всяка минута беше в очакване на неговото завръщане, на момента, в който отново ще трябва да сложа маската си.
Трябваше да говоря с Мартин. Но какво да му кажа? Адриана беше категорична – на този етап не трябваше да му казвам нищо. Той беше емоционален и импулсивен. Ако научеше истината, щеше веднага да се изправи срещу Асен, а това щеше да провали всичко. Трябваше да го предпазя, без той дори да знае, че е в опасност.
Реших да му се обадя под претекст. Набрах номера му и се опитах гласът ми да звучи възможно най-нехайно.
„Здравей, братле! Как си?“, попитах весело.
„Мира! Супер съм! Точно навреме се обаждаш, тъкмо приключвам една среща“, отвърна той, а в гласа му се долавяше онзи трепет на ентусиазъм, който познавах толкова добре. „Нещата потръгват, сестро! Просто не е за вярване!“
Стомахът ми се сви на топка.
„Разказвай, радвам се да го чуя.“
„Асен е гений! Просто е гений! Доставчиците, които ми препоръча, са невероятни. Цените им са малко по-високи, но качеството е топ и са супер коректни. А пазарният анализ, който направихме заедно… вече виждам резултатите. Имаме запитвания от двама големи клиенти!“
Затворих очи. Всеки негов възторжен коментар беше като забит пирон в сърцето ми. Той крачеше право към капана, щастлив и нищо неподозиращ, а аз трябваше да го слушам и да се преструвам, че се радвам за него.
„Това е прекрасна новина, Марти. Знаех си, че ще успееш“, казах, надявайки се, че треперенето в гласа ми не се усеща. „А как е… как си с парите? Справяш ли се с вноските по кредита?“
„О, да, всичко е наред. Малко е напрегнато, докато дойдат първите по-големи плащания, но се справям. Асен дори ми предложи да ми помогне с още един малък мостов заем, ако се наложи. Човекът е златен, казвам ти. Понякога се чувствам неудобно колко много прави за мен.“
Почувствах как ми се повдига. „Златен.“ Той не беше златен. Беше позлатен капан.
„Не се притеснявай, той го прави, защото вярва в теб“, успях да изрека. „Просто… бъди внимателен, нали знаеш. Бизнесът е сложно нещо.“
„Спокойно, кака. Всичко е под контрол. С такъв ментор до мен, няма как да се проваля.“
След като затворих, дълго стоях с телефона в ръка. Разговорът ме беше изцедил напълно. Вината ме разяждаше. Аз знаех, а не можех да му кажа. Бях съучастник в тази измама само с мълчанието си. Но Адриана беше права. Трябваше да бъда търпелива. Трябваше да събера доказателства. Това беше единственият начин да го спася истински, а не просто да го предупредя.
Асен се прибра късно, точно както беше казал. Ухаеше на скъп парфюм и уиски. Беше в добро настроение, очевидно вечерята с инвеститорите е минала добре.
„Още си будна“, каза той, като свали сакото си. „Мислех, че ще спиш.“
„Не ми се спеше“, отвърнах, като се изправих от дивана. „Как мина?“
„Перфектно. Скоро ще има добри новини. Империята се разраства, мила моя.“ Той се усмихна онази хищна усмивка, която преди ми се струваше привлекателна, а сега ме караше да потръпвам.
Той се приближи и ме прегърна през кръста. „Липсваше ми днес.“
Тялото ми се вцепени. Трябваше да се преборя с инстинкта си да го отблъсна. Вместо това, вдигнах ръце и го прегърнах. Вдишах аромата му и се опитах да си спомня жената, която го обичаше. Тя беше изчезнала. На нейно място стоеше шпионин.
„И ти на мен“, излъгах аз, а думите заседнаха в гърлото ми като пепел.
През следващите няколко дни животът ми се превърна в сложна театрална постановка. Аз бях главната актриса, а ролята ми беше на перфектната съпруга. Готвех любимите му ястия, слушах с интерес разказите му за работа, смеех се на шегите му. Всяка усмивка беше изчислена, всяка милувка – премерена. Беше изтощително. Всяка нощ лежах до него в леглото, на сантиметри от тялото му, но се чувствах по-самотна от всякога. Чаках го да заспи дълбоко, за да мога да дишам спокойно.
Междувременно търсех своя шанс. Наблюдавах го. Забелязах, че никога не оставя лаптопа или телефона си без надзор. Когато се къпеше, ги взимаше с него в банята. Когато работеше в кабинета си, вратата винаги беше заключена. Той беше параноичен. Или просто много, много предпазлив.
Знаех, че няма да е лесно. Трябваше да го накарам да свали гарда си. Трябваше да го приспя с фалшиво чувство за сигурност.
Една вечер, докато вечеряхме, подхвърлих нехайно:
„Скъпи, мислех си… може би трябва да си вземем малка почивка. Само двамата. Някъде далеч, без телефони, без лаптопи. Какво ще кажеш за онази вила в планината, която толкова харесваш?“
Той ме погледна изненадано.
„Почивка? Сега? Мира, знаеш колко съм зает.“
„Именно затова“, настоях аз с най-нежния си глас. „Работиш толкова много. Изтощен си. Трябват ти няколко дни, за да презаредиш. А и… липсва ми времето само за нас.“
Видях как погледът му се смекчи. Идеята да ме има изцяло за себе си, далеч от всичко, очевидно му допадна. Егото му беше слабото му място.
„Знаеш ли, може би си права“, каза той след кратък размисъл. „Един дълъг уикенд. Без работа. Обещавам.“
Вътрешно ликувах. Това беше моят шанс. В планината, далеч от офиса и ежедневния стрес, той можеше да стане по-небрежен. А аз щях да бъда там, в очакване на неговата грешка.
Трябваше да рискувам. Трябваше да го примамя в собствения си капан.
Глава 5
Пристигнахме във вилата в петък следобед. Беше уединено място, сгушено дълбоко в гората, с панорамна гледка към планинските върхове. Архитектурата беше смесица от камък и дърво, луксозна, но и уютна. Това беше неговото светилище, мястото, където идваше, за да избяга от света.
Както се бях надявала, обстановката го отпусна. Той остави чантата с лаптопа си в хола и за първи път от дни не я заключи веднага в сейфа. Отиде направо на терасата с бутилка вино, дишайки дълбоко чистия планински въздух.
„Това ми трябваше“, каза той, като се протегна. „Ти си гений, любов моя.“
Аз се усмихнах, докато сърцето ми биеше лудо. Планът ми работеше.
През следващите двадесет и четири часа аз бях перфектната компания. Разхождахме се в гората, запалихме камината, готвихме заедно. Слушах го, смеех му се, показвах му цялото внимание и обожание, на което бях способна. Бавно, но сигурно, усещах как защитните му стени се сриват. Той започна да оставя телефона си на масата, докато отиваше до другата стая. Дори отговори на няколко работни имейла на лаптопа си, седнал на дивана до мен, преди да го затвори и да го остави на масичката за кафе.
Моментът дойде в събота вечер. След обилна вечеря и почти цяла бутилка червено вино, Асен беше отпуснат и сънлив. Лежахме пред камината и той заспа в скута ми. Дишането му беше дълбоко и равномерно.
Това беше.
Внимателно, милиметър по милиметър, се измъкнах изпод главата му и я подпрях на една възглавница. Той не помръдна. На пръсти отидох до масичката за кафе. Лаптопът беше там. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да го вдигна.
Оттеглих се в най-далечния ъгъл на стаята, скрита в сенките, и го отворих. Слава богу, не беше защитен с парола при събуждане. Работният му плот светна пред очите ми.
Имах флашка, която Адриана ми беше дала. Малка, незабележима. Пъхнах я в USB порта и започнах да търся.
Папката с името на фирмата на Мартин беше там. Отворих я и сърцето ми заби учестено. Всичко беше вътре – планът за придобиване, фалшивите фактури, кореспонденцията с подставените доставчици. Започнах да копирам всичко на флашката. Процесът изглеждаше безкрайно бавен. Всяка секунда се ослушвах за някакво движение от страна на Асен.
Докато копирах файловете, любопитството ми надделя. Започнах да разглеждам и други папки. Това, което открих, ме смрази.
Имаше още десетки папки, именувани на малки и средни фирми. Отворих няколко на случаен принцип. Схемата беше същата. Една и съща безмилостна стратегия, прилагана отново и отново. Той беше сериен убиец на бизнеси. Намираше млади, обещаващи компании, предлагаше им „менторство“ и „инвестиции“, а след това ги изсмукваше докрай и ги поглъщаше за жълти стотинки.
Но имаше и нещо друго. Папка, наречена „Симеон“.
Името ми беше познато. Симеон беше крупен бизнесмен, известен с агресивния си стил и съмнителните си връзки. Смятаха го за един от основните конкуренти на Асен. Защо Асен ще има папка с неговото име?
Отворих я. Вътре имаше само един файл – аудио запис. Колебаех се за миг, но го пуснах, като намалих звука до минимум и долепих ухо до говорителите.
Чух гласа на Асен. Но той не беше спокоен и уверен, както обикновено. Беше напрегнат, почти умоляващ.
„…нямам ги в момента, Симеоне, разбираш ли? Пазарът е свит. Трябва ми още време.“
Последва другият глас – плътен, дрезгав и заплашителен. Гласът на Симеон.
„Времето ти изтече, Асене. Уговорката беше ясна. Или парите, или губиш всичко. Имам документи, които могат да те вкарат в затвора за двайсет години. Не си мисли, че се шегувам.“
„Знам, знам! Просто ми дай още шест месеца. Проектът с хлапето… братът на жена ми… той ще се изплати. Софтуерът му струва милиони. Ще ти дам двоен дял, само ми дай време!“
„Шест месеца. И лихвата се удвоява. И ако дотогава не видя парите, ще предам всичко на прокуратурата. И знай, че имам хора навсякъде. Не се опитвай да бягаш.“
Записът свърши.
Стоях като парализирана. Значи не ставаше дума само за алчност. Асен беше затънал. Бил е притиснат до стената от Симеон. И за да се спаси, е бил готов да пожертва брат ми. Моят Мартин не беше просто поредната жертва в списъка му. Той е бил спасителната му сламка.
Това правеше всичко още по-грозно. Не беше просто хищник, а отчаян, притиснат в ъгъла звяр. А такива животни са най-опасни.
Копирането на файловете беше приключило. Извадих флашката и я стиснах в юмрука си. Затворих лаптопа и го върнах точно на мястото му. Асен все още спеше дълбоко.
Върнах се на мястото си до камината. Сърцето ми все още биеше лудо, но сега в мен имаше и леден страх. Това беше много по-голямо, отколкото си представях. Имаше изнудване, заплахи, може би дори по-лошо.
В този момент разбрах, че не водя война само за брат си. Водех война за собствения си живот. Защото ако Асен разбереше какво съм направила, ако разбереше, че държа в ръцете си доказателство не само за измамите му, но и за връзките му със Симеон, той нямаше да се спре пред нищо, за да ме накара да замълча.
Глава 6
Утрото след онази нощ беше сюрреалистично. Слънцето се издигаше над планината, хвърляйки златни лъчи върху росната трева. Птиците пееха. Светът изглеждаше красив и спокоен, в пълен контраст с бурята, която бушуваше в мен.
Флашката беше скрита дълбоко в джоба на дънките ми. Усещах я като горещ въглен, който пареше през плата. Всеки път, когато Асен ме погледнеше, имах чувството, че вижда право през мен, че знае за моето предателство.
„Спа ли добре?“, попита ме той на закуска, усмихнат и отпочинал.
„Като бебе“, излъгах аз. В действителност не бях мигнала цяла нощ. Бях лежала до него, слушайки дишането му, и си бях представяла хиляди ужасяващи сценарии.
Трябваше да предам флашката на Адриана възможно най-скоро. Но как? Бяхме в капан тук, в тази златна клетка в планината, поне до края на деня. Трябваше да продължа да играя ролята си.
След закуска Асен предложи да се разходим до близкото езеро. Съгласих се, макар че мисълта да прекарам още няколко часа сама с него ме ужасяваше. Докато вървяхме по тясната горска пътека, той ме хвана за ръка.
„Знаеш ли, Мира, този уикенд ми дойде много добре“, каза той. „Напомни ми защо правя всичко това. За нас. За да имаме този живот.“
Трябваше да преглътна жлъчта, която се надигна в гърлото ми. „За нас.“ Той все още използваше тази фраза, сякаш тя можеше да оправдае всичко.
„Радвам се, Асене“, казах тихо.
Когато се върнахме във вилата, трябваше да действам. Отидох в банята под претекст, че ще си взема душ. Заключих вратата, извадих телефона си и написах кодирано съобщение на Десислава, моята най-добра приятелка, единственият друг човек освен Адриана, който знаеше част от истината.
„Пакетът е готов за доставка. Спешно. План Б.“
„План Б“ беше нещо, което бяхме измислили с Адриана за спешни случаи. Десислава трябваше да ми се обади с предварително уговорена „криза“ – болната ѝ майка има нужда от нея, а тя няма кола и аз съм единственият човек, който може да я закара. Това беше моят претекст да се измъкна от вилата сама.
Десет минути по-късно, докато седяхме на терасата, телефонът ми иззвъня. Беше Десислава. Включих на високоговорител, за да може Асен да чуе.
„Мира! Слава богу, че вдигна!“, изплака тя в слушалката. Гласът ѝ звучеше толкова убедително паникьосан, че за момент и аз се уплаших. „Мама… пак получи криза. В болницата е. Аз съм без кола, а такситата ще се забавят с часове. Моля те, можеш ли да дойдеш?“
Скочих на крака. „Разбира се! Тръгвам веднага!“
Погледнах към Асен с възможно най-разтревоженото си изражение. „Трябва да тръгвам. Майката на Деси… много е зле.“
Асен се намръщи. Раздразнението, че уикендът ни е провален, се бореше с необходимостта да изглежда съпричастен.
„Разбира се, върви“, каза той накрая. „Аз ще остана да оправя тук и ще се прибера по-късно.“
Това беше идеално. Взех ключовете за колата си, целунах го набързо по бузата и почти изтичах навън, преди да е успял да размисли.
Пътуването надолу по планината беше кошмарно. Шофирах прекалено бързо по завоите, а адреналинът бушуваше в кръвта ми. През цялото време поглеждах в огледалото за обратно виждане, очаквайки да видя колата на Асен зад мен. Параноята ме беше обзела.
Срещнах се с Адриана не в нейния офис, а на паркинга на голям супермаркет в покрайнините на града. Беше облечена с дънки и тениска и изглеждаше съвсем различно от жената в строгия костюм.
Паркирах до нейната кола. Без да казваме и дума, ѝ подадох флашката. Тя я взе и я пъхна в джоба си.
„Добра работа, Мира“, каза тя, а в очите ѝ имаше уважение. „Сега се прибирай у дома. И бъди още по-внимателна отпреди. Колкото повече доказателства имаме, толкова по-голям става рискът за теб.“
„Какво открихте вие?“, попитах аз.
„Детективът потвърди, че фирмите-доставчици са кухи. Регистрирани са на името на бездомници. Парите се прехвърлят през няколко офшорни сметки и накрая се връщат в сметка, която се контролира от дясната ръка на Асен. Вече имаме схемата. Това, което ти донесе, е черешката на тортата. Особено записът със Симеон. Това променя всичко.“
„Какво ще правим сега?“
„Сега ще изчакаме подходящия момент да нанесем удар. Трябва да сме сигурни, че когато го направим, той няма да има къде да мърда. Ще подготвим дело не само от името на брат ти, но и ще се свържем с другите жертви. Ще бъде колективен иск. И ще използваме записа със Симеон като лост за изнудване, ако се наложи.“
Тя ме погледна сериозно. „Но трябва да знаеш, че Симеон е опасен. Много по-опасен от Асен. Като замесваме него, влизаме в дълбоки води.“
Кимнах. Вече нямаше връщане назад.
Прибрах се у дома преди Асен. Къщата беше празна и тиха, но вече не се чувствах като в капан. Чувствах се като войник, който се е завърнал в базата си след успешна мисия.
Когато Асен се прибра няколко часа по-късно, аз го посрещнах със загрижено изражение.
„Как е майката на Деси?“, попита той.
„По-добре е. Овладяха кризата. Оставих Деси в болницата“, излъгах гладко аз.
Той кимна, видимо облекчен, че драмата е приключила. Изглеждаше уморен. Не подозираше нищо.
През следващата седмица напрежението в къщата стана почти непоносимо. Аз продължавах да играя ролята си, но знаех, че часовникът тиктака. Адриана работеше зад кулисите, свързвайки се с адвокатите на другите измамени компании. Някои от тях бяха фалирали отдавна, собствениците им бяха съсипани и обезверени. Отне време да ги убедят да се присъединят към делото.
Междувременно Асен ставаше все по-нервен и раздразнителен. Той често говореше по телефона с тих, напрегнат глас, заключен в кабинета си. Предполагам, че наближаваше крайният срок, който Симеон му беше поставил. Натискът се усещаше.
Една вечер, докато се ровех в пощата, попаднах на писмо, което не беше за мен или за Асен. Беше адресирано до някаква жена на име Яна и беше призовка от съда. По някаква причина пощальонът го беше пуснал в нашата кутия. Адресът беше същият като нашия, но с добавка „апартамент Б“. Нямаше такъв апартамент. Имаше малка къща за гости в дъното на двора, която никога не използвахме.
Любопитството ме надви. Коя беше тази Яна? Защо получава призовки на нашия адрес?
На следващия ден, когато Асен беше на работа, отидох до къщата за гости. Вратата беше заключена. Надникнах през прозореца. Вътре не беше празно. Имаше мебели, дрехи, разхвърляни по един стол, детски играчки в ъгъла.
Някой живееше там.
Върнах се в основната къща със студена топка в стомаха. Асен имаше таен живот. Точно под носа ми. Тази къща за гости, която мислех за необитаема, всъщност беше дом. Дом на друга жена. И може би на дете.
Предателството имаше ново, още по-ужасяващо лице. Не ставаше дума само за пари. Той беше изградил цял паралелен свят, за който аз нямах и най-малка представа.
Колко още тайни криеше този мъж? Колко още лъжи щяха да излязат наяве, преди всичко да се срине?
Глава 7
Откритието за тайната обитателка на къщата за гости ме разтърси по-дълбоко, отколкото очаквах. Финансовите му измами бяха едно, но това… това беше лично. Това беше предателство на съвсем друго ниво. Годините, които бяхме прекарали заедно, интимността, която бяхме споделяли – всичко се усещаше като мръсен фарс.
Не можех да оставя нещата така. Трябваше да разбера коя е Яна.
На следващия ден се облякох в най-обикновени дрехи, сложих слънчеви очила и шапка и паркирах колата си на една пресечка от нашия собствен дом. Чувствах се като престъпник. Започнах да наблюдавам къщата за гости от разстояние.
Чаках почти два часа. Точно когато започвах да губя търпение, вратата на малката къща се отвори. От нея излезе млада жена, може би малко по-млада от мен, с дълга кестенява коса. Буташе детска количка.
Сърцето ми спря. Дете. Значи имаше и дете.
Жената, която предположих, че е Яна, тръгна по улицата. Изчаках я да се отдалечи малко и я последвах с колата си, като поддържах безопасна дистанция. Тя отиде до близкия парк. Седна на една пейка и извади бебето от количката – малко момченце на не повече от година.
Паркирах и слязох от колата. С туптящо сърце се приближих към тях, преструвайки се, че просто се разхождам. Седнах на съседната пейка, уж за да си почина.
Момченцето беше красиво, със светла коса и големи, сини очи. Очи, които бяха до болка познати. Бяха очите на Асен.
Нямаше никакво съмнение. Това беше неговият син.
Гледах ги как си играят, как Яна му пее песнички, как го целува по малкото носле. В нея нямаше нищо вулгарно или заплашително. Изглеждаше като обикновена, любяща майка. И това правеше всичко още по-болезнено. Тя не беше някаква мимолетна авантюра. Тя беше част от неговия живот. Те бяха семейство.
Какво бях аз тогава?
Върнах се в колата си и се разплаках. Сълзи на гняв, на унижение, на съкрушено сърце. Той не просто ме беше предал. Той беше направил целия ми живот незначителен. Бракът ни, плановете ни за бъдеще, разговорите ни за деца, които все „отлагахме за по-добри времена“ – всичко е било лъжа. Той вече имаше дете. С друга.
Когато се прибрах в голямата, празна къща, се почувствах като призрак. Бродех из стаите, докосвах предметите, които бяхме избирали заедно, и се чудех коя всъщност съм аз. Жената, която живееше тук, беше илюзия.
Трябваше да кажа на Адриана. Тази нова информация можеше да е важна за делото. Изневярата и наличието на извънбрачно дете щяха да са силен коз при един развод.
Обадих ѝ се и ѝ разказах всичко. Тя изслуша мълчаливо, както винаги.
„Това е… сериозно“, каза тя накрая. „Това променя динамиката. Той има много повече за губене, отколкото си мислехме. Не само бизнес империята си, но и това второ семейство. Това го прави още по-непредсказуем.“
„Какво означава призовката тогава?“, попитах аз, спомняйки си за писмото. „Защо я съдят?“
„Ще проверя. Дай ми името ѝ и номера на делото, ако го помниш.“
Дадох ѝ информацията. Няколко часа по-късно тя ми се обади отново.
„Разбрах“, каза тя, а в гласа ѝ се долавяше напрежение. „Нещата са по-зле, отколкото изглеждат. Яна е била негова асистентка. Преди около две години е завела дело срещу него за сексуален тормоз и неправомерно уволнение. Твърдяла е, че я е уволнил, след като е отказала да спи с него. Но по някакъв начин делото е било потулено. Вероятно я е заплашил или ѝ е платил, за да мълчи.“
Поех си дъх. „Но… те имат дете. Значи все пак е спала с него.“
„Точно това е странното. Изглежда, че след като я е уволнил и заплашил, той е продължил връзката си с нея. Настанил я е в къщата за гости, за да я държи под око. И под контрол. Призовката, която си видяла, е за друго. Тя го съди за издръжка на детето. Явно той не плаща редовно или достатъчно. Тя е в капан, Мира. Той я държи финансово зависима и изолирана.“
Картината започна да се изяснява, ставайки все по-грозна. Той не просто е имал любовница. Той е тормозил своя служителка, след това я е превърнал в своя пленница, държал я е в къща в собствения си двор, където законната му съпруга живее в неведение. И е пренебрегвал собственото си дете.
Асен не беше просто измамник и предател. Той беше чудовище.
„Това може ли да ни помогне?“, попитах.
„Може. Ако успеем да убедим Яна да говори, нейните показания ще го унищожат. Не само в съда, но и в очите на обществото. Но ще е много трудно. Тя очевидно се страхува от него. И има дете, за което да мисли.“
През следващите дни не можех да спра да мисля за Яна и нейното момченце. Виждах я понякога в двора, от прозореца на кухнята. Тя никога не поглеждаше към голямата къща. Движеше се като сянка, сякаш се опитваше да бъде невидима.
Един следобед видях Асен да отива към къщата за гости. Скрих се зад пердето и го наблюдавах. Той не влезе вътре. Просто застана на прага и подаде на Яна плик. Вероятно пари. Размениха няколко думи. Той изглеждаше ядосан, а тя – уплашена. След това той се обърна и си тръгна, без дори да погледне към детето, което играеше на тревата на няколко метра от него.
В този момент омразата ми към него достигна своя връх. Но се смеси с нещо ново – съчувствие. Съчувствие към тази друга жена, която беше също толкова голяма жертва, колкото мен и брат ми. Може би дори по-голяма.
Реших, че трябва да се свържа с нея. Трябваше да опитам.
Знаех, че е огромен риск. Ако Асен разбереше, щеше да е краят. Но вече не можех да стоя безучастно. Бяхме две жени, затворени в различни клетки от един и същи мъж. И може би, само може би, можехме да си помогнем една на друга да се освободим.
Глава 8
Да се свържа с Яна беше най-опасният ход, който бях предприемала досега. Трябваше да е направено перфектно, без никакъв шанс Асен да разбере. Изчаках няколко дни, наблюдавайки нейния график. Забелязах, че всеки вторник и четвъртък следобед, по едно и също време, тя излизаше с количката и отиваше до една малка аптека на няколко пресечки от нас. Вероятно за бебешки храни или памперси. Това беше моят шанс.
В четвъртък оставих колата си далеч и отидох пеша до аптеката. Чаках вътре, преструвайки се, че разглеждам витамини. Когато тя влезе, сърцето ми започна да бие толкова силно, че мислех, че ще го чуе.
Тя беше още по-уморена и крехка отблизо. Имаше тъмни кръгове под очите. Когато дойде нейният ред на касата, аз се наредих точно зад нея. Докато тя плащаше, аз „случайно“ изпуснах портмонето си. Монетите се разпиляха по пода.
„О, колко съм непохватна!“, възкликнах аз.
Яна веднага се наведе да ми помогне.
„Няма проблем, случва се“, каза тя с тих, мек глас.
Докато събирахме монетите, аз се приближих до нея и прошепнах, без да я гледам в очите:
„Знам коя си. И знам, че си в беда. Искам да ти помогна. Не си сама.“
Тя замръзна. Погледна ме с широко отворени, уплашени очи.
Пъхнах в ръката ѝ малко сгънато листче. „Това е номер на предплатена карта. Използвай го от уличен телефон, не от твоя. Обади се, когато си готова да говориш. Аз съм Мира.“
Тя стисна листчето в юмрук, без да каже и дума. Взе си покупките и почти избяга от аптеката.
Не знаех дали ще се обади. Може би я бях уплашила до смърт. Може би щеше да каже на Асен. Цялото ми бъдеще висеше на косъм.
Следващите два дни бяха агония. Телефонът с предплатената карта, който бях скрила в колата си, мълчеше. Започвах да мисля, че съм направила ужасна грешка.
В събота вечер, докато Асен беше излязъл на „бизнес вечеря“, телефонът иззвъня. Вдигнах трескаво.
„Ало?“, прошепна глас от другата страна. Беше тя. Яна.
„Аз съм“, казах бързо. „Добре ли си? Можеш ли да говориш?“
„Да. Той е навън. Синът ми спи“, каза тя, а гласът ѝ трепереше. „Коя си ти? Какво искаш от мен?“
„Аз съм съпругата на Асен“, казах тихо.
Последва дълга пауза. Чух как си пое рязко дъх.
„Аз… съжалявам. Не знаех… тоест, предполагах, но…“
„Няма за какво да съжаляваш“, прекъснах я аз. „Ти не си виновна за нищо. Виновният е той. Яна, знам, че те е страх, но трябва да ми повярваш. Аз също искам да се измъкна от него. Събирам доказателства, за да го съдя. Имам адвокат. Можем да го направим заедно.“
Разказах ѝ накратко за измамите с фирмата на брат ми, без да навлизам в твърде много детайли. Разказах ѝ, че знам за нейното минало, за делото за тормоз, за начина, по който я държи в плен.
Тя започна да плаче. Тихо, задавено.
„Мислех, че съм луда“, прохлипа тя. „Мислех, че никой никога няма да ми повярва. Той ми каза, че ще ме унищожи, ако проговоря. Ще ми вземе Даниел… сина ми… и никога повече няма да го видя.“
„Няма да го направи“, казах твърдо. „Законът ще е на наша страна, ако имаме доказателства. Яна, имаш ли нещо? Имейли, съобщения, документи? Нещо, което е оставил при теб? Нещо, което доказва, че Даниел е негов син и че той те е заплашвал?“
Тя се замисли. „Имам… имам съобщения. В които отказва да плати за лекаря на Дани. Имам старо копие на трудовия ми договор. И… имам един запис.“
Сърцето ми подскочи. „Запис?“
„Да. Една вечер той беше пиян и много ядосан. Крещеше ми. Казваше, че аз и детето сме му съсипали живота, че сме воденичен камък на врата му. Успях да включа диктофона на телефона си. Всичко е там. Признава, че Даниел е негов, и ме заплашва.“
Това беше злато. Това беше куршумът, от който се нуждаехме.
„Яна, това е изключително важно. Можеш ли да ми го изпратиш? Или да се срещнем и да ми го дадеш?“
„Страх ме е“, прошепна тя. „Той проверява телефона ми понякога.“
„Изпрати го на имейл, който ще ти продиктувам сега, и веднага след това изтрий и изпратения имейл, и самия запис от телефона си. Можеш ли да го направиш?“
Тя се поколеба за момент. „Да. Мисля, че да.“
Продиктувах ѝ имейл адреса, който бях създала специално за тази цел. Уговорихме се да не говорим повече по телефона. Щях да ѝ дам знак, когато всичко е готово.
След като затворих, седях в колата си в тъмното и треперех. Не от страх, а от вълнение. Пъзелът се подреждаше. Всяка лъжа, всяка тайна на Асен излизаше наяве. Той си мислеше, M. че е недосегаем, че е кукловодът, който дърпа конците на всички ни. Но ние, неговите кукли, се събирахме. И бяхме на път да прережем собствените си въжета.
Няколко часа по-късно, на лаптопа си, получих имейла. Файлът беше там. Пуснах го.
Гласът на Асен, изкривен от ярост и алкохол, изпълни стаята. Беше по-лошо, отколкото си представях. Думите, които използваше, обидите, заплахите… те бяха на човек, лишен от всякаква човечност.
„Ти и копелето ти ще си стоите тук, докато аз реша! Ти си моя! Разбираш ли? Моя! И ако гъкнеш на някого, ще те заровя толкова дълбоко, че никой никога няма да те намери!“
Имаше и още. Признания за финансови машинации, за начина, по който е „смачкал“ конкуренти. Той се хвалеше със своята безскрупулност.
Това беше всичко. Имахме го.
Препратих файла на Адриана с едно-единствено изречение:
„Мисля, че това е краят на играта.“
Отговорът ѝ дойде след по-малко от минута.
„О, не, Мира. Това не е краят. Това е началото.“
Глава 9
След като Адриана получи записа от Яна, нещата започнаха да се случват със светкавична скорост. Тя незабавно свика среща с адвокатите на другите измамени фирми. Когато чуха записа, дори и най-скептичните от тях разбраха, че държат в ръцете си бомба. Това вече не беше просто сложно корпоративно дело. Това беше случай, пълен с изнудване, заплахи и човешка драма.
Планът беше да нанесем координиран удар. Адриана подготви колективния иск от името на всички ужилени компании, включително и тази на брат ми. Едновременно с това, тя заведе дело от името на Яна за бащинство, издръжка и обезщетение за психически тормоз, като приложи записа като основно доказателство. И накрая, аз подадох молба за развод по негова вина, искайки замразяване на всичките му активи до приключване на делата.
Трябваше да действаме, преди Асен да усети какво се случва.
Най-трудната част беше да кажа на Мартин. Вече не можех да го държа в неведение. Срещнах се с него в едно кафене. Той дойде усмихнат, все още вярвайки, че бизнесът му процъфтява.
Когато започнах да му разказвам, усмивката бавно изчезна от лицето му. Отначало ме гледаше с недоверие, сякаш му разказвах някакъв лош филм.
„Не… не е възможно“, заекна той. „Асен не би го направил. Той ми е приятел. Той ми помогна…“
„Той не ти е помогнал, Марти. Той те е използвал. Построил ти е къща от карти, която е щял да събори всеки момент.“
Извадих копие на „плана за придобиване“, което Адриана ми беше дала. Поставих го на масата пред него. Той започна да чете. Видях как лицето му пребледнява, как ръцете му започват да треперят. Видях как разбирането и болката изместват неверието.
Когато свърши, той вдигна поглед към мен. Очите му бяха пълни със сълзи.
„През цялото време…“, прошепна той. „Всичко е било лъжа.“
Прегърнах го. Той плака на рамото ми – не като млад бизнесмен, а като малко момче, на което са му откраднали най-ценната играчка. Мечтата му.
„Ще го оправим“, казах му. „Ще си върнем всичко. Обещавам.“
Гневът му дойде по-късно. Гняв към Асен, но и към самия себе си, задето е бил толкова сляп. Но този гняв му даде сила. Той се съгласи да стане основен ищец в колективното дело.
Денят на удара беше вторник.
В девет сутринта призовкарите връчиха на Асен документите в лъскавия му офис, пред очите на всичките му служители. Един пакет за колективния иск. Един за делото на Яна. И един за моя развод.
Мога само да си представям изражението му.
Почти веднага телефонът ми започна да звъни. Беше той. Не вдигнах. Последваха десетки съобщения. Отначало объркани, после гневни, накрая умоляващи.
„Мира, какво става? Това някаква шега ли е?“
„Как можа да ми го причиниш? След всичко, което направих за теб!“
„Ще те унищожа! Ще те оставя без стотинка!“
„Моля те, Мира, ела да поговорим. Има някаква грешка.“
Не отговорих. Бях напуснала къщата рано сутринта, взимайки само най-необходимото. Бях се настанила при Десислава. Голямата къща вече не беше мой дом.
В същия ден Адриана даде ход на искането за замразяване на активите му. Съдът се произнесе светкавично, особено след като чуха записа от Яна. Банковите му сметки бяха блокирани. Имотите му бяха под възбрана. Империята му беше парализирана.
Но Асен не беше човек, който се предава лесно. Той нае най-скъпия и безскрупулен адвокатски екип в страната. И започна контраатака.
Първо, в медиите започнаха да се появяват статии, които ме изкарваха златна копачка, която се опитва да съсипе съпруга си, за да му вземе парите. Описваха ме като нестабилна и отмъстителна. Приятели и познати започнаха да ме гледат странно, някои дори спряха да ми вдигат телефона.
След това се опита да атакува Яна. Неговите адвокати твърдяха, че записът е манипулиран, че тя е обсебена от него и се опитва да го изнудва. Опитаха се да я представят като лека жена и лоша майка.
Но ние бяхме подготвени. Адриана беше желязна. Тя отбиваше всеки удар с контрааргументи и доказателства.
Най-големият му коз обаче беше Симеон.
Една вечер, докато се прибирах към апартамента на Десислава, пред мен спря черен джип. От него слязоха двама мъже. Не ми казаха нищо. Просто ме гледаха. Беше предупреждение.
Симеон очевидно беше разбрал, че името му е замесено. И не беше щастлив. Той не искаше неговите дела с Асен да излизат наяве. Заплахата вече не идваше само от съпруга ми. Идваше и от неговите много по-опасни кредитори.
Обадих се на Адриана, разтреперана.
„Това беше очаквано“, каза тя спокойно, макар да усещах напрежението в гласа ѝ. „Това означава, че сме го притиснали до стената. Сега той ще се опита да използва Симеон, за да те уплаши и да се откажеш.“
„Какво да правя?“
„Нищо. Дръж се нормално. Наела съм ти охрана. Няма да те оставят сама. И най-важното – не се поддавай на страха. Това искат те.“
Но беше трудно да не се страхувам. Войната беше излязла от съдебната зала и беше стъпила на улицата.
Тогава се случи нещо неочаквано. С мен се свърза човек на име Ивайло. Представи се като бивш финансов директор на Асен. Бил уволнен преди година, защото отказал да подписва фалшиви документи. Той беше чул за делото и искаше да помогне.
„Имам доказателства“, каза ми той по телефона. „Имам оригинални документи, които скрих, преди да напусна. Документи, които доказват не само измамите с малките фирми, но и връзките му със Симеон. Той пере пари за него от години.“
Това беше пробивът, от който се нуждаехме. Ивайло не само можеше да потвърди всичко, но и да разкрие много по-голяма и по-мръсна схема. Асен не беше просто длъжник на Симеон. Той беше негова перачка.
Свидетелските показания на Ивайло, съчетани с всичко останало, което имахме, бяха неустоими.
Адриана поиска среща с адвокатите на Асен.
„Предложението е следното“, казала им тя, както ми разказа по-късно. „Асен се признава за виновен по всички граждански искове. Изплаща пълно обезщетение на всички фирми, които е увредил. Дава на Яна щедра издръжка и къщата за гости. Дава на Мира половината от останалото си законно имущество. В замяна на това, ние не предаваме доказателствата за пране на пари на прокуратурата.“
Беше изнудване, чисто и просто. Но беше единственият начин да приключим всичко бързо и да предпазим себе си от гнева на Симеон.
Адвокатите му отначало отказали. Но когато Адриана им пуснала част от показанията на Ивайло, те разбрали, че клиентът им е свършен.
Асен беше в капан. От едната страна бяхме ние, с неопровержими доказателства за неговите измами. От другата беше Симеон, който щеше да го унищожи, ако схемите му за пране на пари излязат наяве.
Той избра по-малкото зло.
Прие всичките ни условия.
Глава 10
Подписването на документите се състоя в голяма, безлична конферентна зала в офиса на Адриана. Присъствахме само аз, тя, Асен и неговият адвокат.
За първи път го виждах лице в лице от седмици. Беше отслабнал. Самоувереността му беше изчезнала, заменена от изпито, сиво изражение. Когато погледите ни се срещнаха, в неговите видях само празнота и тиха омраза.
Той не каза нито дума. Просто подписваше документите, които адвокатът му подаваше. Подписа споразумението с брат ми и другите фирми. Подписа споразумението с Яна, с което признаваше бащинството си и ѝ прехвърляше къщата и значителна сума пари. Подписа и документите за нашия развод.
Когато всичко свърши, той се изправи. За момент си помислих, че ще каже нещо. Че ще се опита да се извини, или да ме обвини, или поне да покаже някаква емоция.
Но той просто се обърна и излезе от стаята. Без да погледне назад.
И това беше. Години от живота ми, един брак, една цяла епоха – всичко приключи с драсването на няколко подписа в пълна тишина.
Нямаше триумф, нямаше радост. Само огромно, безкрайно облекчение. Сякаш тежест, която бях носила с години, без дори да осъзнавам колко е голяма, най-накрая беше свалена от раменете ми.
След срещата отидох направо при Яна. Тя ме посрещна на вратата на къщата, която вече беше нейна. За първи път я видях да се усмихва. Беше плаха, несигурна усмивка, но беше истинска.
„Свърши ли?“, попита ме тя.
„Свърши“, потвърдих аз.
Тя ме прегърна. Беше странно – да бъда прегърната от любовницата на бившия си съпруг. Но в този момент ние не бяхме съпернички. Бяхме съюзници. Две оцелели.
Малкият Даниел изтича и се гушна в крака ѝ. Той беше истинският победител в цялата тази история. Вече имаше сигурен дом и бъдеще, далеч от токсичното присъствие на баща му.
Брат ми Мартин получи пълно обезщетение. Парите му позволиха не само да се разплати с кредиторите, които Асен беше настроил срещу него, но и да рестартира бизнеса си. Този път – по правилния начин. Беше научил своя урок. Вече не беше наивното момче, а препатил, но по-мъдър мъж. Скандалът му донесе и неочаквана популярност. Историята за малката фирма, която се е опълчила на гиганта и е спечелила, се превърна в легенда в техните среди.
Аз получих достатъчно, за да започна на чисто. Продадох бижутата и скъпите дрехи, които Асен ми беше купувал. Те бяха символи на живот, който вече не исках. Преместих се в малък, слънчев апартамент в центъра на града. Записах се отново в университета, за да довърша образованието, което бях прекъснала заради брака си.
Понякога виждах статии за Асен. Беше успял да спаси малка част от империята си, но репутацията му беше съсипана. Той вече не беше златният M. на бизнеса. Беше просто един хищник с окървавени зъби, когото всички избягваха. Чух, че Симеон все пак го е „посетил“ и му е прибрал почти всичко, което му беше останало, като компенсация за причинените неприятности. Справедливостта понякога има странни пътища.
Една сутрин, около година по-късно, се събудих в новия си апартамент. Не беше четири сутринта. Беше осем. Слънцето влизаше през прозореца. Ухаеше на кафе, което си бях направила сама, точно както го обичам.
Нямаше закуска за приготвяне. Нямаше съпруг, за когото да се грижа. Нямаше лъжи, в които да живея.
Имаше само мен. И един цял живот пред мен, който трябваше да изградя отново. Този път – по моите собствени правила.
Не беше приказка. Беше нещо много по-добро. Беше реалност. И за първи път от много, много време, аз се чувствах свободна.