Диамантените ми обеци изчезнаха. Не просто бяха изчезнали, сякаш се бяха изпарили от кадифената кутийка, в която ги пазех като зениците на очите си. Бяха изчезнали от най-сигурното място в нашия дом, от скрина в спалнята ни, точно до леглото, в което спяхме заедно вече десет години.
Съпругът ми, Симеон, ме обвиняваше дни наред. В началото беше просто подмятане, лек упрек, облечен в загриженост. „Сигурна ли си, че си ги прибрала, Анелия? Ти понякога си толкова разсеяна.“ После тонът му стана по-остър, по-настоятелен, сякаш моята небрежност беше лично предателство към него. „Как може да си толкова безотговорна? Знаеш колко струваха. Знаеш какво означаваха.“
Все пак ми ги беше подарил за десетата ни годишнина. Онази вечер беше като излязла от филм. Ресторант със звезди „Мишлен“, тиха цигулкова музика, шампанско, чиито мехурчета сякаш носеха светлината на полилеите. И накрая, малката черна кутийка. Когато я отворих, дъхът ми спря. Два съвършени диаманта, всеки шлифован до съвършенство, улавяха светлината и я превръщаха в дъга. Те не бяха просто бижу. Те бяха символ. Символ на неговия успех, на нашия живот, на десетилетие, изпълнено със смях, любов и споделени мечти. Бяха доказателство, че сме успели, че сме се издигнали над сивото ежедневие.
А сега ги нямаше. И с всеки изминал ден обвиненията на Симеон ставаха все по-тежки, все по-непоносими. Започна да говори за тяхната „инвестиционна стойност“, за това как съм пропиляла част от нашето „семейно богатство“. Всяка негова дума беше като удар с чук по основите на нашия брак. Аз, която бях до него, когато бизнесът му беше просто една смела идея, обсъждана на кухненската маса. Аз, която бях жертвала собствената си кариера, за да отгледам децата ни и да създам дома, в който той да се прибира след тежките си сделки. Аз, разсеяната, безотговорната Анелия.
Напрежението в къщата стана толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Вечерите ни преминаваха в мълчание, нарушавано само от звъна на приборите в чиниите. Той се затваряше в кабинета си, уж за да работи, а аз обикалях стаите като дух, претърсвайки отново и отново същите места с безумната надежда, че обеците магически ще се появят. Започнах да се съмнявам в собствения си разум. Може би наистина съм ги оставила някъде? В банята? В джоба на някое палто? Но знаех, че не съм. Помня съвсем ясно как ги свалих след последното ни излизане и ги прибрах в кутийката. Щракването на капачето още кънтеше в ушите ми.
Дните се превърнаха в седмици. Ледената стена между нас ставаше все по-висока и по-непреодолима. Той спеше на самия край на леглото, обърнат с гръб към мен. Дори случайният допир на ръцете ни, докато си подавахме солницата, беше станал невъзможен. Чувствах се сама, изолирана в собствения си дом, обвинена в престъпление, което не бях извършила.
И тогава, в един слънчев следобед, докато простирах прането на терасата, я видях. Съседката ни, Десислава. Жената, с която си разменяхме само по един хладен поздрав, когато се засичахме пред входа. Тя говореше по телефона, смееше се високо и леко раздразнително, както правеше винаги. Главата ѝ беше извърната настрани и слънчевите лъчи проблеснаха в нещо до ухото ѝ.
Сърцето ми спря.
Бяха те. Моите обеци. Разпознах ги веднага. Уникалната шлифовка, обковът от бяло злато, начинът, по който улавяха светлината. Нямаше никакво съмнение. За миг светът около мен се размаза. Прането падна от ръцете ми в калния леген. Чувах само бученето на кръвта в ушите си.
Тя приключи разговора си и тръгна към входа на кооперацията. Не знам откъде намерих сили, но се втурнах след нея. Слязох по стълбите, прескачайки по две стъпала, сърцето ми биеше до пръсване. Настигнах я точно пред асансьора.
„Десислава!“, извиках аз, гласът ми трепереше.
Тя се обърна бавно, с досада изписана на лицето ѝ. „Да?“
Посочих с треперещ пръст към ухото ѝ. „Обеците ти… красиви са. Откъде ги имаш?“
Погледът ѝ се плъзна по мен, студен и оценяващ. И тогава на устните ѝ се появи онази усмивка. Подла, знаеща, триумфална усмивка, която не достигаше до очите ѝ. Тя не каза нито дума. Само повдигна леко рамене, докосна с върха на пръстите си единия диамант, сякаш за да се увери, че е там, и се обърна, за да влезе в асансьора. Вратите се затвориха пред лицето ми, оставяйки ме сама в студения коридор, втренчена в отражението си в металната повърхност.
Цялата треперех. Не от студ, а от смесица от гняв, объркване и ужас. Върнах се в апартамента като в транс. Какво означаваше това? Как са се озовали у нея? Дали ги е откраднала? Но как? Вратата ни винаги е заключена.
Чаках Симеон да се прибере с нарастващо безпокойство. Стоях до прозореца и гледах как слънцето залязва, оцветявайки небето в кървавочервени нюанси. Когато най-накрая чух ключа в ключалката, стомахът ми се сви на топка.
Той влезе, уморен и раздразнителен, както всяка вечер. Свали си сакото, разхлаби вратовръзката.
„Какво има? Защо стоиш в тъмното?“, попита той, без да ме поглежда.
„Симеоне“, започнах аз, гласът ми беше едва чуваем. „Видях ги.“
„Какво си видяла?“
„Обеците. Диамантените обеци.“
Той въздъхна тежко, онази позната въздишка на раздразнение. „Анелия, моля те, престани. Казах ти, ще купим нови, когато нещата се оправят. Просто го забрави.“
„Не разбираш“, настоях аз, пристъпвайки към него. „Видях ги на Десислава. Нашата съседка. Носи ги в момента.“
Когато казах това на съпруга ми, той пребледня. Не просто пребледня, а сякаш всяка капка кръв се отцеди от лицето му. Цветът му стана восъчен, пепеляв. Той се вторачи в мен с широко отворени очи, в които се четеше не просто изненада, а чист, неподправен ужас. Ръката му, която разхлабваше вратовръзката, замръзна във въздуха. За няколко секунди в стаята се възцари пълна тишина, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник.
Оказа се, че изчезването на едни диамантени обеци е само върхът на айсберга. Оказа се, че животът, който мислех, че водя, е лъжа. А мъжът, за когото бях омъжена, е непознат.
Глава 2
„Какво искаш да кажеш?“, успя да промълви накрая Симеон, гласът му беше дрезгав, неузнаваем. „Сигурно си се припознала. Има хиляди подобни модели.“
„Не съм се припознала, Симеоне!“, повиших тон аз, гневът започваше да измества шока. „Това бяха моите обеци! Разпознах ги. И онази нейна усмивка… Сякаш ми се подиграваше. Сякаш знаеше нещо, което аз не знам.“
Той се раздвижи, започна да крачи из стаята като животно в клетка. Избягваше погледа ми. „Това е невъзможно. Абсурд. Тя няма как да ги има. Просто… няма как.“
„Защо?“, настоях аз. „Защо пребледня така? Какво криеш от мен?“
Той спря и прокара ръка през косата си. Погледна ме, но очите му бяха празни, далечни. „Нищо не крия. Просто съм уморен, Анелия. Имам проблеми в работата, а ти ме занимаваш с някакви твои фантазии. Съседката била с твоите обеци… Звучиш налудничаво.“
Думите му ме пронизаха. Налудничаво. Аз, която бях видяла с очите си доказателството за нещо ужасно нередно, бях обявена за луда. Това беше неговият начин. Винаги, когато не искаше да говори за нещо, той обръщаше нещата така, че вината да е моя. Моята чувствителност, моята разсеяност, моята лудост.
Но този път беше различно. Видях паниката в очите му, преди да я прикрие с маската на раздразнението. Знаех, че лъже.
„Няма да оставя нещата така, Симеоне“, казах твърдо. „Ще говоря с нея отново. Ще отида в полицията, ако трябва.“
При споменаването на полицията той застина. „Не! Не прави нищо. Моля те.“ В гласа му се появи нотка на отчаяние. „Ще говорим утре. Обещавам. Просто ми дай една нощ. Трябва да помисля.“
Не исках да му давам нищо. Исках отговори, и то веднага. Но видях изтощението и страха, изписани на лицето му, и нещо в мен се сви. Съгласих се, макар и неохотно. Онази нощ не спах. Лежах до него, усещах напрежението, което излъчваше тялото му, и се опитвах да сглобя пъзела. Десислава. Симеон. Обеците. Каква беше връзката? Най-простото обяснение беше най-болезненото – изневяра. Може би той ѝ ги е подарил. Може би е взел моите и ги е дал на нея. Но защо? Защо ще рискува толкова много? И защо ще пребледнее така, когато му казах? Страхът му не беше страх на виновен любовник, а нещо по-дълбоко, по-първично.
На следващата сутрин, както беше обещал, той седна да говори с мен. Беше блед, с тъмни кръгове под очите. Явно и той не беше спал.
„Слушай, Анелия“, започна той, избягвайки погледа ми. „Има нещо, което трябва да знаеш. Бизнесът… нещата не вървят добре. Изобщо.“
Това не беше съвсем новина за мен. Усещах го от месеци. Забелязвах напрежението му, безкрайните телефонни разговори до късно през нощта, купчините с фактури на бюрото му, които той бързо прикриваше, когато влизах. Но винаги, когато го питах, той отговаряше с едно и също: „Всичко е наред, не се тревожи.“
„Взех заем“, продължи той, гласът му беше тих, монотонен. „Голям заем. От неподходящи хора. Трябваха ми оборотни средства, за да спася един проект. Но проектът се провали.“
Слушах го и сякаш земята се отваряше под краката ми. Ние винаги бяхме живели добре. Къщата ни, колите, почивките в чужбина… Всичко това изглеждаше толкова стабилно, толкова истинско.
„Какво общо има това с обеците? И с Десислава?“, попитах аз, макар че ужасяваща догадка вече започваше да се оформя в съзнанието ми.
Той си пое дълбоко дъх. „Съпругът на Десислава, Ивайло… той е един от хората, на които дължа пари. Всъщност, той е основният ми кредитор. И… той е безмилостен, Анелия. Даде ми срок да му върна всичко, но аз нямам парите. Той започна да ме притиска, да ме заплашва…“
„И ти… ти си му дал обеците?“, прошепнах аз, невярваща.
Симеон най-накрая вдигна поглед към мен. В очите му имаше сълзи. „Не. Не точно. Преди няколко месеца, когато нещата станаха наистина зле, аз… аз ги продадох. Истинските обеци. На един бижутер. Трябваха ми пари в брой, спешно.“
Почувствах как ме облива ледена вълна. Значи обеците, които бяха изчезнали, дори не са били истинските?
„Тези, които ти мислеше за изчезнали… бяха реплика. Много добра, почти перфектна, но реплика. Поръчах ги, за да не забележиш нищо. Мислех, че ще успея да оправя нещата, да откупя истинските и да ги сменя, преди да разбереш. Но не успях.“
Сринах се на стола. Главата ми се въртеше. Лъжа след лъжа. Целият ни живот, целият символ на нашия успех, се оказа фалшификат.
„А Десислава?“, попитах с пресъхнало гърло. „Как тогава тя носи истинските обеци?“
Симеон закри лицето си с ръце. Раменете му се разтърсиха от безмълвни ридания. „Това е най-лошото. Ивайло. Той е зъл гений. Сигурно е проследил сделката. Сигурно е намерил бижутера и ги е откупил. И я е накарал да ги носи. За да ме измъчва. За да ми покаже, че има всичко, което е било мое. За да те накара да ме разпитваш, да ме доведеш до ръба… Той иска да ме унищожи, Анелия. Не само финансово, а и психически. Иска да разруши всичко, което имам. Включително и нас.“
Мълчах. В стаята се чуваше само неговият плач и моето учестено дишане. Той не беше просто лъжец. Той беше слаб. Беше ме излъгал, беше продал най-скъпия ми подарък, беше ни забъркал в каша с опасни хора. Беше рискувал всичко заради гордостта си. А аз бях живяла в неведение, докато съседката ми се е разхождала с моето откраднато минало на ушите си, като жив укор, като подигравка с моя живот.
Усетих как гневът започва да ври в мен, горещ и пречистващ. Това не беше краят. Това беше само началото.
Глава 3
Първата ми реакция беше да избягам. Да си събера нещата, да взема децата и да напусна тази къща, построена върху лъжи. Да оставя Симеон да се оправя сам с руините на живота, който беше създал. Но после погледнах лицето му – смачкано от отчаяние, мокро от сълзи – и видях не само лъжеца, но и мъжа, когото обичах. Мъжа, който ме разсмиваше, който държеше ръката ми, когато бях болна, бащата на децата ми.
„Колко дължиш?“, попитах, гласът ми беше студен, лишен от емоция.
Той вдигна глава, изненадан от въпроса ми. Може би очакваше крясъци, обвинения, истерия. „Много. Повече, отколкото можем да си представим.“
„Колко, Симеоне?“, настоях аз.
Той прошепна една цифра, която накара стомаха ми да се свие. Беше астрономическа. Беше сума, която можеше да купи няколко апартамента като нашия.
„Ипотеката на къщата… плащаш ли я?“, продължих да разпитвам. Това беше следващият логичен въпрос, който изплува в съзнанието ми. Бях започнала да уча право задочно в университета преди няколко години, една моя стара мечта, която бях оставила на заден план. Сега обаче юридическите термини и казусите, които бях чела, започваха да придобиват плашещо реален смисъл.
Той сведе поглед. „Изоставам с вноските. От три месеца.“
Това беше. Ножът се заби още по-дълбоко. Не само бяхме затънали в дългове към лихвар, но и рискувахме да загубим дома си. Банката нямаше да чака вечно. Призовката за съдебно изпълнение беше само въпрос на време.
„Трябва да се обадя на брат ми“, казах аз и се изправих. Беше време за действие. Самосъжалението нямаше да плати сметките.
Брат ми, Михаил, беше адвокат. Не какъв да е адвокат, а един от най-добрите в областта на търговското и облигационното право. Той беше моята котва в реалността, човекът, който винаги мислеше трезво и логично.
Набрах номера му с треперещи ръце. Когато чух гласа му, се разплаках. Разказах му всичко, без да спестявам нито една грозна подробност – изчезналите обеци, лъжата на Симеон, продажбата, репликата, дълга към Ивайло, просрочената ипотека. Михаил мълчеше и ме слушаше търпеливо от другата страна на линията. Когато свърших, той не каза нито „Казах ти, че е такъв“, нито „Как можа да не забележиш?“. Каза само едно: „Идвам веднага. Не правете нищо, докато не дойда. И не го оставяй да подписва никакви документи.“
Час по-късно Михаил беше в нашата всекидневна. Той седна срещу Симеон, който се беше свил на дивана като провинило се дете. Аз стоях до прозореца, неспособна да седна. Присъствието на брат ми внесе в стаята усещане за ред и контрол, което отчаяно ми липсваше.
„Симеоне“, започна Михаил със спокоен, но твърд тон. „Искам да видя всички документи, които имаш. Договорите за заем с Ивайло, кореспонденция, банкови извлечения, всичко. Искам пълната картина.“
Симеон неохотно се изправи, отиде до кабинета си и се върна с една огромна папка. Михаил започна методично да преглежда листовете, лицето му оставаше непроницаемо. Тишината в стаята беше мъчителна. Аз гледах към съседния вход, към прозорците на апартамента на Десислава и Ивайло. Представях си я как се разхожда из стаите, как се оглежда в огледалото, а моите диаманти проблясват на ушите ѝ. Те не бяха просто бижу. Те бяха трофей. Бяха символ на нашето унижение.
След около час Михаил затвори папката. „Положението е по-лошо, отколкото си мислех“, каза той, без да смекчава думите си. „Договорът, който си подписал с Ивайло, е дяволски. Неустойките са огромни, лихвите са наказателни. Той те е хванал в капан и съзнателно е затягал примката. Това не е просто бизнес, това е лично.“
Симеон кимна. „Бяхме партньори преди години. Разделихме се зле. Мислех, че сме го забравили, но очевидно не е така.“
„Очевидно“, потвърди сухо Михаил. „Имаш ли някакви активи, за които той не знае? Спестявания? Имоти на твое име?“
Симеон поклати глава. „Всичко е в компанията. А компанията е празна черупка. Ивайло се е погрижил за това. Отне ми ключови клиенти, саботира последния ми проект… Той е причината да затъна толкова.“
Михаил се замисли. „Добре. Имаме няколко варианта, нито един от които не е добър. Първо, можем да опитаме да преговаряме с Ивайло. Да му предложим разсрочено плащане, да му прехвърлиш дялове от фирмата… макар да се съмнявам, че ще приеме. Той не иска парите ти, Симеоне. Той иска отмъщение.“
Погледнах брат си. „Какъв е вторият вариант?“
„Обявяване в несъстоятелност. Фалит. Това ще спре натрупването на лихви и ще постави делата ти под съдебен контрол. Ще загубиш всичко, свързано с фирмата, но може би ще успеем да спасим къщата. Зависи от това как е структурирана ипотеката и дали ще можем да докажем, че това е единствено семейно жилище.“
Фалит. Думата прозвуча като смъртна присъда. Краят на всичко, за което Симеон беше работил през целия си живот. Краят на нашия стандарт, на нашата сигурност.
„Има и трети вариант“, продължи Михаил, а в гласа му се появи нотка, която не ми хареса. „Но той е рискован. Можем да го контраатакуваме.“
„Как?“, попита Симеон, в очите му проблесна искра надежда.
„Договорът, който си подписал, е на ръба на закона. Клаузите за неустойки са прекомерни и биха могли да се разглеждат като лихварство. Можем да заведем дело срещу него, да се опитаме да оспорим договора. Но това ще бъде дълга, мръсна и скъпа битка. Ивайло има пари и ресурси. Той ще наеме най-добрите адвокати. И ако загубим, ще дължиш не само главницата и лихвите, но и съдебните разноски, които ще бъдат колосални.“
Избор между лошо, по-лошо и катастрофално. Това бяха нашите опции.
Докато Михаил и Симеон продължаваха да обсъждат правни стратегии, аз се отнесох. Мислите ми се върнаха към Десислава. Към нейната подла усмивка. Тя не беше просто съпруга на врага. Тя беше съучастник. Наслаждаваше се на нашето падение. И тогава взех решение. Симеон и Михаил можеха да водят своята битка в съдилищата и пред папки с документи. Аз щях да водя моята. На друг фронт.
Глава 4
На следващия ден Симеон и Михаил отидоха в кантората на брат ми, за да започнат подготовката на защитата. Аз останах сама в къщата, която вече не усещах като своя. Всеки предмет в нея ми напомняше за лъжата. Скъпите мебели, картините по стените, дори порцелановите чаши, от които пиех кафето си – всичко беше купено с парите от бизнес, който се оказа пясъчен замък.
Реших, че не мога повече да стоя и да чакам. Трябваше да направя нещо. Трябваше да разбера коя е Десислава всъщност. Не просто съседката, не просто съпругата на Ивайло. Трябваше да намеря нейното слабо място.
Започнах с нещо просто. Социалните мрежи. Намерих профила ѝ лесно. Беше публичен, витрина на един перфектен живот. Снимки от екзотични дестинации, вечери в скъпи ресторанти, маркови дрехи. И, разбира се, бижута. Много бижута. Прегледах стотици снимки, увеличавах всяка една, търсейки моите обеци. Но тях ги нямаше. Нито на една снимка. Това беше странно. Ако Ивайло ѝ ги е подарил, за да ме дразни, защо тя не се хвали с тях онлайн? Защо ги носи само когато знае, че мога да я видя? Отговорът беше ясен – спектакълът беше предназначен само за мен.
Продължих да ровя. Приятели, тагнати снимки, коментари. Нищо особено. Единственото, което ми направи впечатление, беше, че преди около пет години в живота ѝ е имало празнина. Нямаше никакви публикации в продължение на почти година. Преди това – активна и общителна. След това – също. Но тази една година беше черна дупка.
В университета имах приятелка, Стела. Тя беше много по-млада от мен, едва на двадесет и три, и беше истински гений с компютрите. Учеше софтуерно инженерство и можеше да намери информация за всеки и всичко. Понякога се шегувахме, че знае повече за нас от тайните служби. Обадих ѝ се и я помолих за помощ, без да навлизам в подробности. Казах ѝ само, че събирам информация за една жена във връзка със семеен спор.
„Няма проблем, Ани“, отвърна весело Стела. „Дай ми името ѝ и до довечера ще знам кой номер обувки носи и каква кръвна група е.“
Докато чаках Стела да ми се обади, реших да приложа друг подход. По-директен. Облякох се и слязох до пощенските кутии във входа. Престорих се, че си проверявам пощата, и зачаках. Знаех, че Десислава излиза по това време всеки ден, за да отиде на фитнес.
Не се наложи да чакам дълго. Асансьорът спря на нашия етаж и тя излезе, облечена в скъп спортен екип. Когато ме видя, усмивката ѝ леко трепна, но бързо се върна на мястото си. Днес не носеше обеците.
„Здравей“, казах аз възможно най-небрежно.
„Здравей“, отвърна тя хладно и се опита да ме подмине.
„Исках да те питам нещо“, спрях я аз. „Вчерашните ти обеци… много ми харесаха. Мъжът ми иска да ми направи подарък и си помислих, че можеш да ми кажеш от кой магазин си ги купила.“
Това я свари неподготвена. За миг тя се поколеба. Видях как в очите ѝ се води битка. Дали да продължи играта, или да се отдръпне? Избра първото.
„О, мила“, каза тя с престорена загриженост, която прозвуча като обида. „Не мисля, че твоят съпруг може да си ги позволи. Те са… уникат. Поръчкова изработка.“
„Сигурна съм, че е така“, отвърнах аз, без да трепна. „Но все пак, бижутерът трябва да има ателие. Просто искам да разгледам.“
Тя се засмя. Кратък, дразнещ смях. „Подарък са. Не знам подробности. А сега, ако ме извиниш, закъснявам.“
Тя ме заобиколи и излезе от входа, оставяйки след себе си облак от скъп парфюм. Не бях научила нищо конкретно, но потвърдих подозренията си. Тя играеше игра. И се наслаждаваше на всяка минута от нея.
Прибрах се вкъщи и се опитах да се съсредоточа върху учебниците си по право. Имах изпит след две седмици и не можех да си позволя да изоставам. Четях за договори, неустойки и скрити пороци, но думите се сливаха пред очите ми. Всичко, което учех на теория, сега се случваше в живота ми. Нашият живот беше опорочен договор, пълен със скрити клаузи и неизпълнени обещания.
Вечерта телефонът ми иззвъня. Беше Стела.
„Ани, имам нещо“, каза тя, гласът ѝ беше сериозен. „Тази твоя жена, Десислава… има интересна история.“
Затаих дъх. „Какво откри?“
„Намерих стара новина в архива на един местен вестник. Преди пет години, точно в периода, в който няма публикации, тя е била замесена в инцидент. Блъснала е с колата си един човек на пешеходна пътека. Мъжът е бил в болница, с доста сериозни травми.“
„Господи!“, възкликнах аз.
„Чакай, това не е всичко“, продължи Стела. „Първоначално е било образувано дело срещу нея за причиняване на тежка телесна повреда. Имало е свидетели, всичко. Изглеждало е, че ще получи ефективна присъда. Но после… изведнъж всичко е потулено. Свидетелите са се отметнали, пострадалият е оттеглил иска си. Делото е било прекратено поради липса на доказателства. Адвокатът, който я е защитавал тогава, се казва Огнян.“
Огнян. Името ми беше познато. Опитвах се да се сетя откъде.
„Но най-интересното е името на пострадалия“, добави Стела. „Познай кой е бил.“
„Кой?“, попитах аз, макар че вече знаех отговора. Усещах го със стомаха си.
„Твой познат. Симеон.“
Телефонът се изплъзна от ръката ми и падна на пода.
Глава 5
Светът се завъртя около мен. Симеон. Десислава го е блъснала с кола. И той никога не ми е казал. Никога. Пет години. Пет години е пазил тази тайна от мен.
Вдигнах телефона от пода. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да го задържа.
„Стела… сигурна ли си?“, прошепнах аз.
„Абсолютно. Проверих три пъти. Името, годините, всичко съвпада. Инцидентът е станал на улицата точно до старата сграда на офиса му. Няма грешка.“
Благодарих ѝ и затворих. Останах да седя на пода в тъмната стая, опитвайки се да осмисля чутото. Това променяше всичко. Връзката между Симеон и семейството на Ивайло не беше просто бизнес. Беше нещо много по-старо, по-лично и по-грозно.
Ивайло не просто е искал отмъщение за провалена сделка. Той е използвал инцидента. Той е държал Симеон в ръцете си през всичките тези години. Дългът, заемът… това е била само последната стъпка от един дълъг и добре планиран план за унищожение. Симеон не е бил просто бизнес партньор, когото е трябвало да накаже. Той е бил жертва, която е трябвало да бъде довършена.
Какво се е случило тогава? Защо Симеон е оттеглил показанията си? Дали са го заплашили? Дали са му платили? Или има нещо още по-лошо?
В този момент вратата се отвори и Симеон влезе. Беше блед и изтощен. Цял ден беше при Михаил, ровейки се в документи, които описваха неговия провал. Той ме видя на пода и се втурна към мен.
„Анелия! Какво има? Добре ли си?“
Изправих се бавно. Погледнах го в очите, но вече не виждах съпруга си. Виждах непознат, човек, който е крил от мен ключова част от живота си.
„Преди пет години“, започнах аз, гласът ми беше равен, лишен от всякаква емоция. „На улицата до стария ти офис. Една кола те е блъснала на пешеходна пътека.“
Изражението на лицето му се промени. Първо изненада, после объркване, и накрая – същият онзи панически страх, който видях, когато му казах за обеците.
„Откъде… откъде знаеш това?“, заекна той.
„Това ли е важното, Симеоне? Важното е защо никога не си ми казал. Лежал си в болница, а аз не съм знаела нищо. Какво се случи тогава?“
Той се отдръпна, седна на дивана и зарови лице в ръцете си. „Не исках да те тревожа. Не беше сериозно…“
„Не ме лъжи!“, изкрещях аз, яростта, която бях потискала, изригна с пълна сила. „Престани да ме лъжеш! Имало е дело! Свидетели! И изведнъж всичко е изчезнало. Защо? Какво ти направиха? Какво те накараха да направиш?“
Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Тя е била зад волана, нали?“, продължих аз, безмилостно. „Десислава. Тя те е блъснала.“
Той вдигна глава. Очите му бяха пълни с болка и срам. „Да.“
„И какво стана? Ивайло дойде при теб в болницата и ти предложи сделка? Твоето мълчание срещу… какво? Пари? Или е било заплаха?“
„И двете“, прошепна той. „Каза, че ако повдигна обвинение, ще съсипе бизнеса ми. Каза, че има връзки навсякъде и ще се погрижи никога повече да не работя. И ми предложи пари. Много пари. За да си мълча и да забравя. Аз… аз ги взех, Анелия. Бяхме на ръба. Бизнесът тъкмо беше тръгнал, бях вложил всичко. Ако бях отказал, щяхме да загубим всичко още тогава. Взех парите и подписах декларация, че нямам никакви претенции.“
Почувствах как ми се повдига. Той беше продал справедливостта си. Беше позволил на тези хора да се измъкнат безнаказано. И не само това. Беше взел парите им. Парите, с които вероятно беше купил част от мебелите в тази стая. Парите, които бяха положили основите на нашия фалшив живот.
„Значи затова си взел заем от него по-късно“, казах аз, парченцата от пъзела се подреждаха с ужасяваща яснота. „Мислел си, че ти е приятел? Че ти прави услуга?“
„Не“, поклати глава той. „Знаех, че не е приятел. Но бях отчаян. Мислех, че мога да го надхитря. Мислех, че ще взема парите, ще спася проекта и ще му ги върна, преди да се усети. Бях арогантен и глупав.“
„Ти не си бил просто глупав, Симеоне. Ти си бил страхливец. Продал си се веднъж и си решил, че можеш да го направиш отново. А той просто е чакал. Чакал е подходящия момент, за да си поиска всичко обратно. С лихвите.“
Стояхме един срещу друг в стаята, пълна с призраците на нашите лъжи. Вече не ставаше дума само за едни диамантени обеци. Ставаше дума за пет години живот в измама. Ставаше дума за моралния компас, който моят съпруг беше изгубил напълно.
„Кой беше адвокатът ѝ тогава?“, попитах аз. Последният въпрос, който имах нужда да задам.
„Някой си Огнян. Ивайло го нае. Каза, че е специалист по „уреждане на проблеми“.“
Значи беше така. Всичко беше свързано. Огнян. Човекът, с когото видях Симеон да се среща в онази тъмна уличка. Вероятно Симеон се е обърнал към него за помощ, когато Ивайло е започнал да го притиска. Отишъл е при същия човек, който преди години му е помогнал да го смачка. Иронията беше жестока.
„Искам да се махнеш“, казах тихо.
„Какво? Анелия, моля те…“
„Махни се от тази къща, Симеоне. Отиди при майка си, в хотел, където искаш. Но не искам да си тук. Не мога да те гледам. Трябва да остана сама. Трябва да помисля.“
Той се опита да спори, да ме моли, да ми обещава, че всичко ще се оправи. Но аз бях непреклонна. В мен нямаше вече нито любов, нито съжаление. Имаше само ледена празнота. Той видя това в очите ми, разбра, че съм сериозна, и си тръгна.
Когато вратата се затвори след него, аз не заплаках. Отидох в кабинета му, отворих лаптопа и написах в търсачката: „Адвокат Огнян“.
Глава 6
Информацията за адвокат Огнян беше оскъдна. Имаше малък, остарял уебсайт, който изглеждаше така, сякаш не беше обновяван от десетилетие. Няколко стари статии го споменаваха като защитник по шумни наказателни дела, но винаги в негативна светлина, свързан с оправдаването на очевидни виновници чрез процедурни хватки. Той беше от онзи тип адвокати, които работят в сивата зона на закона, чиито имена се произнасят шепнешком по коридорите на съда. Човек за мръсни поръчки.
Знаех, че трябва да се срещна с него. Той беше ключът. Той беше свързващото звено между инцидента преди пет години и сегашната катастрофа. Може би знаеше нещо, което можехме да използваме срещу Ивайло. Или може би просто щеше да ми даде по-ясна картина на блатото, в което бяхме затънали.
Намерих адреса на кантората му – малка уличка в старата част на града. На следващата сутрин се облякох строго, сложих си най-непроницаемото изражение и отидох. Кантората се помещаваше на приземния етаж на стара, порутена сграда. Табелката на вратата беше месингова, но потъмняла от времето. Почуках и влязох.
Вътре ме посрещна гъст облак цигарен дим и миризма на стар прах. Стаята беше затрупана с папки и книги. Зад огромно бюро от тъмно дърво седеше мъж на около шейсет години, с рядка коса и уморени, но проницателни очи. Беше Огнян.
Той ме изгледа изпитателно изпод дебелите си очила. „С какво мога да ви помогна, госпожо?“
„Казвам се Анелия“, представих се аз. „Съпруга съм на Симеон.“
При споменаването на името на съпруга ми, той не трепна. Само кимна леко, сякаш е очаквал моето посещение. „Сядайте.“
Седнах на изтърбушения кожен стол срещу него. „Предполагам знаете защо съм тук.“
„Имам известни предположения“, отвърна той, запалвайки нова цигара. „Съпругът ви ме потърси преди няколко седмици. Искаше съвет. Но аз му казах същото, което ще кажа и на вас – той е в безнадеждна ситуация. Подписал е документи, които го обвързват. Дължи пари на човек, на когото не трябва да се дължат пари.“
„Става дума за нещо повече от пари“, казах аз, гледайки го право в очите. „Става дума за инцидент отпреди пет години. Катастрофата.“
Той изпусна кълбо дим и се усмихна леко. Беше неприятна, цинична усмивка. „А, да. Спомням си случая. Едно момиче се беше уплашило зад волана. Случват се такива неща.“
„Това „момиче“ е съпругата на Ивайло. А вие сте били неин адвокат. Погрижили сте се случаят да бъде потулен.“
„Аз съм си свършил работата“, каза той, раменете му се повдигнаха леко. „Защитавах интересите на клиента си.“
„Как го направихте?“, попитах директно. „Как накарахте свидетелите да се отметнат? И как накарахте моя съпруг да оттегли показанията си?“
Огнян се облегна назад в стола си, който изскърца протестиращо. „Вижте, госпожо, това е поверителна информация. Адвокатска тайна.“
„Няма да си тръгна, докато не ми кажете. Ивайло унищожава семейството ми. Искам да знам каква е била вашата роля в това.“
Той ме гледа дълго, преценяващо. Може би видя в очите ми нещо, което го накара да промени решението си. Може би просто беше отегчен. Или пък съвестта му, ако имаше такава, леко го убоде.
„Нямаше нищо сложно“, каза той накрая. „Ивайло е човек с много пари и малко скрупули. Единият свидетел изведнъж си спомни, че всъщност не е видял добре, защото слънцето му е блестяло в очите. Другият получи предложение за работа в чужбина, на което не можа да откаже. А съпругът ви… съпругът ви получи щедра финансова компенсация за причинените му неудобства. Той прие с готовност. Всичко беше напълно законно, поне на хартия.“
Думите му потвърдиха най-лошите ми страхове. Симеон не е бил просто притиснат. Той е бил съучастник в собственото си унижение.
„Защо ми казвате всичко това?“, попитах аз.
Огнян сви рамене. „Може би защото не харесвам Ивайло. Той е арогантен и жесток. Плати ми добре, но се отнасяше с мен като със слуга. А аз не обичам това. И може би защото виждам, че вие сте боец. За разлика от съпруга ви. Той е слаб човек. Винаги търси лесния изход.“
Станах, за да си тръгна. Бях чула достатъчно. „Благодаря ви за отделеното време.“
„Чакайте“, спря ме той. „Мога да ви дам един безплатен съвет. Ивайло може да изглежда недосегаем, но и той има слабо място. Всеки има.“
„И какво е неговото?“, попитах с надежда.
„Не знам. Но ако бях на ваше място, щях да потърся в миналото му. В начина, по който е натрупал първоначалния си капитал. Хора като него не стават богати, като продават лимонада. Винаги има някоя мръсна тайна, заровена някъде.“
Думите му останаха в съзнанието ми. Мръсна тайна. Това беше нещо, за което можех да се хвана. Нишка, която можех да дръпна.
Прибрах се вкъщи с нова решителност. Симеон може да се е предал, но аз нямаше да го направя. Щях да ровя, докато не намеря онова, което Ивайло криеше. Щях да обърна всеки камък.
Първият човек, на когото се обадих, беше Михаил. Разказах му за срещата си с Огнян и за съвета, който ми беше дал.
„Това е опасно, Анелия“, предупреди ме брат ми. „Да ровиш в миналото на такъв човек може да бъде рисковано. Не знаеш какво можеш да предизвикаш.“
„По-рисковано ли е от това да стоя и да гледам как губим всичко?“, попитах го. „Михаил, трябва да ми помогнеш. Ти имаш достъп до регистри, до фирмени досиета. Помогни ми да проверя всичко за Ивайло. Първите му фирми, партньорите му, всичко.“
Той въздъхна. Знаеше, ‘е съм права. „Добре. Ще го направя. Но бъди внимателна. Много внимателна.“
През следващите няколко дни се превърнах в детектив. С помощта на Михаил и Стела започнахме да сглобяваме историята на Ивайло. Картината, която се появи, беше грозна. Началото на кариерата му в мътните години на прехода беше белязано от съмнителни приватизационни сделки, фирми-фантоми и партньори, които мистериозно изчезваха от сцената, след като той поемеше пълен контрол.
И тогава открихме нещо. Една от първите му фирми, вече закрита, се е занимавала със строителство. И в един от проектите им е имало инцидент. Срутване на строително скеле. Един работник е загинал. Официалното заключение е било „нелеп инцидент“ и „небрежност от страна на жертвата“. Фирмата е платила скромно обезщетение на семейството и случаят е бил приключен.
Но нещо не се връзваше. Прочетохме отново доклада. Името на главния инженер на обекта привлече вниманието ми. Кристина. Жена. Това беше необичайно за онези години в този бранш. Опитахме се да я намерим, но тя сякаш беше изчезнала. Нямаше я в социалните мрежи, нямаше актуални данни за нея.
Стела обаче не се отказа. Тя прекара цяла нощ в търсене, използвайки всичките си хакерски умения. И на сутринта ми изпрати съобщение. „Намерих я. Живее в малък град, на другия край на страната. И работи като… учителка по математика в местното училище.“
Инженер, превърнал се в учителка. Това беше странно. Много странно.
Знаех какво трябва да направя. Трябваше да отида и да говоря с тази жена.
Глава 7
Пътуването до малкия град беше дълго и уморително. През цялото време в главата ми се въртяха въпроси. Какво ще кажа на тази жена, Кристина? Защо би говорила с мен, непозната, за събития отпреди толкова много години? Какво изобщо се надявах да постигна?
Намерих училището лесно. Беше стара, но добре поддържана сграда в центъра на града. Изчаках звънецът да бие за края на часовете. Видях я да излиза заедно с другите учители. Беше жена на средна възраст, с уморено, но интелигентно лице и коса, прибрана на строг кок. В нея нямаше и следа от строителен инженер. Излъчваше спокойствие и подреденост, които не се връзваха с мръсния свят на строителния бизнес от 90-те.
Приближих я.
„Госпожо Кристина?“, попитах аз.
Тя се обърна и ме погледна въпросително. „Да?“
„Казвам се Анелия. Бих искала да говоря с вас за нещо от миналото. За една строителна фирма и за един човек на име Ивайло.“
Когато чу името, лицето ѝ се промени. Спокойствието изчезна, заменено от сянка на стар страх. Тя се огледа нервно, сякаш се страхуваше някой да не ни чуе.
„Не знам за какво говорите“, каза тя бързо и се опита да ме подмине.
„Моля ви“, настоях аз, препречвайки пътя ѝ. „Става дума за един инцидент. За работник, който е загинал. Знам, че сте били главен инженер на обекта. Моля ви, само пет минути.“
Тя се поколеба. Виждах борбата в очите ѝ. Част от нея искаше да избяга, но друга част, може би потискана с години, искаше да говори.
„Не тук“, прошепна тя. „Елате вкъщи след час. Ето адреса.“ Тя ми написа набързо адреса на едно листче, пъхна го в ръката ми и бързо се отдалечи.
Къщата ѝ беше малка и спретната, с малка градинка отпред. Посрещна ме на вратата и ме покани в скромна, но уютна всекидневна. Направи ни чай и седна срещу мен. Ръцете ѝ леко трепереха.
„Как ме намерихте?“, попита тя.
„Не беше лесно“, отвърнах аз. „Защо се отказахте от професията си? Били сте добър инженер.“
Тя се усмихна тъжно. „Бях. Но след онзи ден… не можех повече. Не можех да нося тази отговорност.“
„Разкажете ми за онзи ден“, помолих я аз.
Тя въздъхна дълбоко, сякаш се готвеше да се гмурне в ледени води. „Беше ужасно. Един добър човек загина. Млад мъж, с две малки деца. Казваше се Стоян.“ Сълзи се появиха в очите ѝ.
„Официалната версия е, че той е проявил небрежност“, казах аз.
Тя изсумтя презрително. „Официалната версия е лъжа. Както всичко, свързано с Ивайло. Стоян беше най-добрият ни работник. Внимателен, прецизен. Никога не би поел излишен риск.“
„Какво се случи тогава?“
„Ивайло. Той винаги търсеше начин да спести пари. Използваше некачествени материали, наемаше по-малко хора, отколкото беше необходимо, пренебрегваше правилата за безопасност. Аз му правех забележки постоянно. Пишех доклади, карахме се. Казвах му, че ще стане беля. А той ми се смееше. Казваше, че съм паникьорка и че нищо не разбирам.“
Тя отпи от чая си, за да успокои нервите си. „Няколко дни преди инцидента открих сериозен дефект в конструкцията на скелето. Един от носещите елементи беше компрометиран. Наредих работата на този участък да спре незабавно, докато не го подменим. Написах доклад, връчих му го лично. Той го смачка пред очите ми и го хвърли в коша. Каза, че нямаме време за глупости и че ако не изпълняваме сроковете, ще ни наложат огромни неустойки. Нареди на работниците да продължат.“
„И вие… вие се подчинихте?“, попитах аз, опитвайки се да не я осъждам.
„Какво можех да направя?“, погледна ме тя с отчаяние. „Бях самотна майка с малко дете. Той ме заплаши, че ако се обадя на инспекцията по труда, ще се погрижи никога повече да не си намеря работа в бранша. И му повярвах. Той беше способен на всичко. Казах си, че ще наглеждам нещата отблизо, че ще внимавам. Но не беше достатъчно. Скелето поддаде. Точно там, където му бях посочила.“
Тя се разплака. Дълго сдържани ридания разтърсваха тялото ѝ. Аз мълчах и чаках да се успокои.
„След това започна кошмарът“, продължи тя, когато си пое дъх. „Ивайло веднага пристигна на обекта с адвоката си. Изолираха ме, не ми дадоха да говоря с никого. Накараха ме да подпиша протокол с невярно съдържание. Протокол, в който пишеше, че съм направила оглед сутринта и всичко е било наред. Че вината е на работника. Ако не подпишех, щяха да обвинят мен. Казаха, че ще ме вкарат в затвора за непредумишлено убийство и че ще ми отнемат детето.“
„И вие подписахте“, прошепнах аз.
„Подписах“, кимна тя. „И това е моят грях. Живея с него всеки ден. Затова напуснах. Не можех да гледам повече строежи, не можех да спя нощем. Преместих се тук, където никой не ме познава, и започнах отначало.“
„Пазите ли някакви документи от онова време?“, попитах аз. „Някакво доказателство? Копие от доклада, който сте му връчили?“
Тя ме погледна изненадано. После стана, отиде до стара ракла в ъгъла на стаята и извади от нея малка папка.
„Не знам защо го запазих“, каза тя, подавайки ми я. „Може би съм се надявала, че един ден ще имам смелостта да кажа истината. Това е черновата на доклада ми. С моите ръкописни бележки. Имам и няколко снимки на дефектния елемент, които направих с телефона си ден преди инцидента.“
Взех папката с разтуптяно сърце. Това беше. Това беше мръсната тайна, за която говореше Огнян. Това беше оръжието, от което имах нужда. Ивайло не просто беше забогатял нечестно. Той беше виновен за смъртта на човек. И беше принудил една невинна жена да носи вината му в продължение на години.
„Ще свидетелствате ли?“, попитах я аз.
Тя ме погледна, страхът отново се бореше със съвестта в очите ѝ.
„Не искам да загубите дома си заради мен“, казах тихо. „Но този човек съсипва и моето семейство. Той е чудовище, което трябва да бъде спряно. Ако не заради нас, то поне заради паметта на онзи работник. Заради Стоян.“
При споменаването на името му, нещо в нея се пречупи. Страхът отстъпи място на твърда решителност.
„Да“, каза тя. „Ще свидетелствам.“
Глава 8
Върнах се вкъщи късно през нощта. В ръцете си стисках папката от Кристина като спасителен пояс. Чувствах се едновременно изтощена и въодушевена. Най-накрая имахме нещо. Не просто предположения и догадки, а реално доказателство.
На сутринта се срещнах с Михаил в кантората му. Когато му показах документите и му разказах историята на Кристина, той дълго мълча, преглеждайки внимателно всяка страница.
„Това е… това е динамит, Анелия“, каза той накрая, вдигайки поглед от папката. „Това променя всичко. С тези доказателства и свидетелските показания на Кристина, можем да поискаме възобновяване на старото дело за смъртта на работника. Това е сериозно криминално обвинение. Ивайло го грози затвор.“
„Това ли ще направим? Ще отидем в прокуратурата?“, попитах аз.
Михаил се замисли. „Това е единият вариант. Но е бавен и несигурен. Дори с тези доказателства, Ивайло ще се бори със зъби и нокти. Ще наеме най-добрите адвокати, ще се опита да дискредитира Кристина, ще проточи делото с години. А през това време той ще продължи да съсипва вас. Банката ще ви вземе къщата, а дългът на Симеон ще продължи да расте.“
„Тогава какъв е другият вариант?“, попитах с нетърпение.
„Ще използваме това като лост“, отвърна брат ми, а в очите му проблесна бойна искра. „Няма да ходим в прокуратурата. Ще отидем при Ивайло. Ще му покажем какво имаме и ще му предложим сделка.“
Идеята не ми хареса. „Сделка? С този човек? Аз искам той да си плати за това, което е направил!“
„И ще си плати, Анелия. Но ние ще определим цената. Слушай ме. Ще поискаме от него да опрости напълно дълга на Симеон. Да анулира договора за заем. Ще поискаме да ви изплати солидна компенсация за причинените морални и материални щети. Достатъчно, за да си стъпите на крака и да започнете отначало. И ще поискаме да остави Кристина на мира, завинаги. В замяна на това, ние ще му дадем тези документи и ще забравим за съществуването им.“
„Това е изнудване“, казах аз, макар да разбирах логиката му.
„Това е справедливост“, поправи ме Михаил. „Понякога, за да се бориш с чудовища, трябва да използваш техните собствени оръжия. Той ще получи избор – да загуби свободата си или да загуби част от парите си и да ви остави на мира. Повярвай ми, той ще избере второто. За хора като него свободата е всичко.“
Съгласих се. Планът беше дързък и рискован, но беше единственият начин да се измъкнем от тази каша бързо и окончателно.
Михаил се обади в офиса на Ивайло и поиска среща. Представи се като адвокат на Симеон. Отначало секретариатката му се опита да го отпрати, но когато Михаил спомена, че става дума за „стари строителни проекти“, веднага получихме час за следващия ден.
Влязохме в офиса на Ивайло заедно. Аз, Михаил и Симеон. Настоях и Симеон да присъства. Исках да види с очите си края на тази история. Исках да се изправи лице в лице с човека, който го беше манипулирал толкова дълго. Симеон беше нервен и уплашен, но се съгласи. Дължеше ми го.
Офисът на Ивайло беше точно такъв, какъвто си го представях – огромен, на последния етаж на стъклена сграда, с изглед към целия град. Всичко в него крещеше за пари и власт.
Той ни посрещна зад огромното си бюро от махагон. Беше висок, добре облечен мъж, с хищническа усмивка и студени очи. До него, на един стол, седеше Десислава. Беше облечена в червена рокля и носеше обеците. Моите обеци. Гледаше ни с триумфално изражение.
„Е, какво има?“, попита Ивайло с тон, който не предполагаше любезност. „Дошли сте да молите за отсрочка ли? Забравете. Времето ви изтече.“
Михаил пристъпи напред и постави папката на бюрото пред него. „Не сме дошли да молим. Дошли сме да предлагаме.“
Ивайло погледна папката с недоумение, после я отвори. Десислава също се наведе, за да види. Видях как лицето на Ивайло се променя, докато прелистваше страниците. Увереността му се изпари, заменена от недоверие, а после и от страх. Когато видя снимките, ръцете му започнаха да треперят. Десислава пребледня. Триумфалното ѝ изражение се стопи като сняг на слънце.
„Откъде имате това?“, изсъска Ивайло, гласът му беше дрезгав.
„Имаме и още нещо“, каза Михаил спокойно. „Имаме свидетел. Главният инженер на обекта, Кристина. Готова е да разкаже всичко пред прокурор. За некачествените материали, за доклада, който сте смачкали, за заплахите, за фалшифицирания протокол. Историята е много интересна.“
В стаята настъпи мъртва тишина. Чуваше се само тихото бръмчене на климатика. Ивайло гледаше документите, после нас, после отново документите. Беше в капан и го знаеше.
„Какво искате?“, попита той накрая, гласът му беше променен, сломен.
Михаил изложи нашите условия. Ясно и точно. Пълно опрощаване на дълга. Анулиране на договора. Компенсация в размер на шестцифрена сума. И гаранции, че никога повече няма да доближава нито нас, нито Кристина.
Десислава скочи. „Не можеш да се съгласиш! Това е изнудване!“
Ивайло я сряза с поглед, толкова студен, че тя млъкна на момента. Той знаеше какво е заложено на карта.
„Добре“, каза той. „Съгласен съм.“
„И още нещо“, добавих аз, говорейки за пръв път. Посочих към ушите на Десислава. „Искам си обеците.“
Тя ме погледна с чиста омраза. Но под властния поглед на съпруга си, бавно свали обеците и ги плъзна по полираната повърхност на бюрото. Те спряха точно пред мен.
Аз ги погледнах. Два блестящи камъка, които ми бяха причинили толкова много болка. Символът на една лъжа. Взех ги, без да кажа и дума.
Михаил подготви документите на място. Ивайло ги подписа без възражения. Когато всичко приключи, ние се изправихме и си тръгнахме. Без да поглеждаме назад.
Когато излязохме от сградата, слънцето ме заслепи. Поех си дълбоко дъх. Чувствах се лека. Свободна. Погледнах обеците в ръката си. Вече не ги исках. Те принадлежаха на един друг живот, на една друга Анелия, която вече не съществуваше.
Отидох до най-близкото кошче за боклук и без да се замисля, ги хвърлих вътре.
Симеон ме гледаше изумен. „Какво направи?“
„Те са просто камъни, Симеоне“, казах аз. „Истински ценното е друго.“
Той ме гледаше с очи, пълни със съжаление и надежда. Знаех, че битката за нашия брак тепърва предстои. Щеше да е дълга и трудна. Не знаех дали ще успеем. Но знаех, че аз ще се справя. Бях намерила сила, която не подозирах, че притежавам.
Глава 9
Животът след голямата конфронтация не се върна магически към нормалното. Раната беше твърде дълбока, лъжите твърде много. Къщата, макар и спасена от банката, се усещаше празна и студена. Симеон се върна, но между нас имаше пропаст, която изглеждаше невъзможна за преодоляване. Спяхме в едно легло, но бяхме по-далечни от всякога.
Компенсацията, която Ивайло ни изплати, беше значителна. Тя покри всичките ни непосредствени проблеми и ни остави със солидна сума, която можеше да бъде ново начало. Но парите не можеха да купят доверие. Не можеха да изтрият годините на измама.
Симеон беше съсипан. Не само финансово, но и психически. Той беше загубил всичко, което определяше неговата идентичност – бизнеса му, статута му, самоуважението му. Прекарваше дните си в апатия, седеше пред телевизора, без наистина да гледа, или просто спеше. Виждах го как се опитва да се свърже отново с мен, правеше малки жестове – купуваше ми цветя, опитваше се да започне разговор – но думите му звучаха кухо, а докосванията му ме караха да настръхвам.
Аз, от друга страна, се чувствах преродена. Битката с Ивайло ме беше променила. Бях открила в себе си сила и находчивост, които не подозирах, че притежавам. Вече не бях просто съпруга и майка. Бях жена, която можеше да се бори и да побеждава.
Насочих цялата си енергия към ученето. Правото вече не беше просто хоби. То беше моето бъдеще. Моят път към независимост. Прекарвах часове в библиотеката, поглъщах учебници, подготвях се за изпитите си с яростна решителност. Всеки научен параграф, всеки решен казус беше стъпка далеч от старата Анелия, която беше живяла в неведение.
Една вечер, докато се готвех за особено тежък изпит по семейно и наследствено право, Симеон влезе в стаята.
„Можем ли да поговорим?“, попита той тихо.
Вдигнах поглед от книгите си. „За какво?“
„За нас. За всичко. Знам, че едно „съжалявам“ не е достатъчно. Знам, че те нараних по начин, който е почти непростим. Но искам да знаеш, че осъзнавам всичко. Осъзнавам колко слаб и страхлив съм бил. Искам да се променя, Анелия. Искам да си върна уважението ти. И любовта ти, ако все още е възможно.“
Думите му бяха искрени. Виждах го в очите му. Но аз не знаех какво да отговоря.
„Не знам, Симеоне“, казах честно. „В момента не знам нищо. Всичко, в което вярвах, се оказа лъжа. Трябва да намеря себе си отново, преди да мога да мисля за „нас“.“
Той кимна бавно, с болка изписана на лицето му. „Разбирам. Ще ти дам време. Колкото е нужно. Но няма да се откажа. Ще ти докажа, че мога да бъда мъжът, когото заслужаваш.“
Това беше началото на неговата дълга и трудна трансформация. Той започна да търси работа. В началото беше трудно. Новината за фалита му се беше разчула в бизнес средите. Никой не искаше да наеме провалил се предприемач. След десетки откази, той най-накрая намери работа. Беше далеч под неговата квалификация и предишния му статус – мениджър продажби в малка фирма. Но той я прие без оплаквания. Започна да работи усърдно, да се прибира уморен, но с чувство за достойнство, което отдавна не бях виждала у него.
Започна да поема и повече отговорности вкъщи. Готвеше, помагаше на децата с домашните, занимаваше се с неща, които преди смяташе за „женска работа“. Бавно, много бавно, ледът между нас започна да се топи. Започнахме да говорим отново. Не за миналото. За малките, ежедневни неща. За деня на децата в училище, за смешна случка от неговата работа, за интересен казус от моя университет.
Един ден получих писмо. Беше от Кристина. Тя ми пишеше, за да ми благодари. След като се разбра, че Ивайло е в беда, няколко други бивши служители и партньори се бяха осмелили да проговорят. Срещу него бяха заведени няколко дела за финансови измами. Империята му започваше да се руши. В писмото си Кристина ми пишеше, че се чувства освободена от товара, който е носила толкова години. И че е решила да се върне към старата си професия. Вече е имала няколко предложения за работа.
Усмихнах се, докато четях писмото ѝ. Нашата малка битка беше предизвикала лавина. Справедливостта, макар и закъсняла, си проправяше път.
Няколко месеца по-късно, аз завърших семестриално с отличие. Михаил, горд с мен, ми предложи стажантско място в кантората си. Приех с радост. Това беше първата стъпка към моята нова кариера.
Една вечер, докато се прибирах от работа, минавайки покрай една бижутерия, видях на витрината чифт обеци. Бяха семпли, изработени от сребро, с малки, деликатни перли. Не бяха скъпи, не крещяха за статус или богатство. Бяха просто красиви.
Влязох и ги купих.
Когато се прибрах, Симеон беше приготвил вечеря. Седнахме на масата, както правехме всяка вечер.
„Как мина денят ти?“, попита ме той.
„Добре“, отвърнах аз. „Научих много. И… си купих нещо.“
Извадих малката кутийка от чантата си и я отворих. Той погледна обеците, после мен. В очите му нямаше и сянка от спомена за диамантите. Имаше само топлота.
„Красиви са“, каза той. „Много ти отиват.“
„Знам“, отвърнах аз и се усмихнах. За пръв път от много време, усмивката ми беше истинска.
Не знаех какво ни предстои. Не знаех дали някога ще успеем напълно да излекуваме раните от миналото. Но в този момент, седнали на нашата кухненска маса, споделяйки обикновена вечеря, аз почувствах нещо, което не бях усещала отдавна – надежда. Надежда, че понякога, след най-големите бури, можеш да започнеш отначало. Не от там, където си бил, а от нещо по-добро. По-истинско.