Дъщеря ми е на двадесет и три и се омъжва. Аз плащам за сватбата. Цялата. Всяка роза, всяка панделка, всеки кристален бокал, от който ще отпиват гостите. Плащам за сбъдването на нейната мечта, защото това е моята роля, моята привилегия, моето изкупление за всички часове, прекарани в офиса, вместо в игри на пода в детската стая.
Седяхме в най-скъпия сватбен салон в града, заобиколени от ефирни облаци тюл и коприна. Александра, моята Саша, грееше. В очите ѝ се отразяваше блясъкът на хилядите мъниста по роклята, която току-що бе избрала. Цената беше неприлична, но аз само кимнах. За нея – всичко.
– Мамо, има нещо, което трябва да обсъдим – каза тя, докато пръстите ѝ галеха деликатната дантела. Гласът ѝ беше необичайно тих, почти плах.
– Разбира се, слънце. Каквото кажеш. Искаш орхидеи вместо рози? Или по-голяма торта?
Тя пое дълбоко дъх и ме погледна право в очите. Онзи неин поглед, който винаги ме обезоръжаваше. Сините ѝ очи, същите като моите, сега бяха пълни с решителност, която ме убоде като стъкълце.
– Искам Стефан да ме заведе до олтара.
Времето спря. Шумът на улицата отвън заглъхна. Усмивката на консултантката замръзна на лицето ѝ. Чувах единствено ударите на собственото си сърце – тежки, бавни, болезнени. Стефан. Нейният втори баща. Мъжът, с когото живеех от тринадесет години. Добрият, тихият, вечно разбиращият Стефан.
– Моля? – Гласът ми беше дрезгав шепот.
– Той ме отгледа, мамо. Ти работеше. Той беше там за всеки мой рожден ден, за всяка родителска среща, за всяко счупено коляно. Ти осигуряваше парите, а той… той беше бащата.
Всяка дума беше шамар. Не, по-лошо. Всяка дума беше истина, която бях преглъщала с години, оправдавайки се със сметки, договори и бизнес пътувания. Работех, да. Работех до изнемога. Но за кого? За тази млада жена пред мен, която сега, с няколко прости изречения, заличаваше всичките ми жертви.
– Аз работех, Александра – отвърнах, като се опитвах гласът ми да не трепери. – Работех, за да имаш тази рокля. За да учиш в най-добрия университет. За да не ти липсва никога нищо. Работех, за да осигуря всичко за теб.
– Аз не исках всичко. Исках теб – отвърна тя тихо, но думите ѝ прокънтяха в огледалната зала.
Леденина плъзна по вените ми. Болката бързо се трансформира в гняв – чист, изгарящ, спасителен. Той ми даде сила.
– Добре. Щом Стефан е бащата, който те е отгледал, нека той плати за сватбата. – Станах рязко, чантата ми се изхлузи от рамото ми и падна с глух звук на мекия килим. – Заявих, че няма да платя за сватбения ден. Нито стотинка повече.
Лицето на Александра пребледня. Сълзи напълниха очите ѝ, но аз вече бях обърнала гръб. Излязох от салона, без да поглеждам назад, оставяйки я сама сред мечтите ѝ, които току-що бях превърнала в пепел.
Два дни. Два дни на тишина. Телефонът мълчеше. Къщата, обикновено изпълнена с нейния смях и музика, беше притихнала като гробница. Стефан се прибираше късно и си лягаше в гостната. Не говорехме. Напрежението можеше да се разреже с нож. Всяка нощ прекарвах в кабинета си, взирайки се в празния екран на лаптопа, заобиколена от плодовете на моя труд – награди, сертификати, снимки от откриването на поредния успешен проект. Всичко това изглеждаше безсмислено.
На третия ден, вчера, по здрач, той дойде. Не бях го чула да се прибира. Просто се появи на прага на кабинета, тих и спокоен, както винаги. Сърцето ми подскочи.
– Може ли? – попита той.
Кимнах мълчаливо. Той влезе и затвори вратата след себе си. Застана пред масивното ми бюро от махагон, което винаги бе служело като бариера между мен и света. Сега обаче се чувствах напълно уязвима.
– Не трябваше да реагираш така, Маргарита – каза той меко.
– А как трябваше да реагирам, Стефан? – избухнах аз. – Да се усмихвам и да ръкопляскам, докато дъщеря ми обявява пред целия свят, че аз съм просто един банкомат?
Той не отговори веднага. Просто ме гледаше с онези негови дълбоки, тъжни очи, които винаги сякаш виждаха повече, отколкото показваха. И тогава, на устните му се появи лека, почти незабележима, горчива усмивка.
– Никога няма да… – започна той и замълча за миг, сякаш подбираше думите си с хирургическа прецизност. Пое си дъх и довърши изречението, което щеше да преобърне всичко, което мислех, че знам. – …никога няма да разбереш какво всъщност се случи преди тринайсет години. И може би така е по-добре.
Глава 2
Думите му увиснаха във въздуха. Тежки, плътни, пълни с неизказано значение. „Никога няма да разбереш какво всъщност се случи преди тринайсет години.“ Какво се беше случило? Преди тринадесет години беше разводът ми с Пламен. Хаотичен, грозен период, който бях изтласкала в най-тъмните кътчета на съзнанието си. Период на сълзи, безсънни нощи и постоянна борба да държа главата си над водата, докато бизнесът ми едва прохождаше, а десетгодишната ми дъщеря ме гледаше с уплашени, неразбиращи очи.
Стефан беше колега тогава. Тих счетоводител от съседния отдел, който винаги ми правеше кафе, когато ме видеше да работя до късно. Подаваше ми ръка, без да иска нищо в замяна. Постепенно се превърна в мой приятел, после в моя опора, а накрая и в мой партньор. Мислех, че знам всичко за онзи период. Мислех, че историята е проста – един мъж си тръгна, друг дойде.
– Какво искаш да кажеш? – попитах, а гласът ми прозвуча слабо дори в собствените ми уши.
– Нищо, Маргарита. Забрави. Просто… не бъди толкова сурова със Саша. Тя не знае. Тя просто обича човека, който беше до нея. – Той се обърна, за да си тръгне.
– Не! – Почти изкрещях. – Няма да излезеш от тази стая, докато не ми обясниш какво означава това. Дължиш ми го. Дължиш го на тези тринадесет години.
Стефан спря с ръка на дръжката на вратата. Гърбът му беше напрегнат. Дълго време стоя така, в пълна тишина. Когато най-накрая се обърна, лицето му беше изпито, а в очите му имаше умора, каквато не бях виждала досега.
– Има неща, които е по-добре да останат заровени. Истината понякога носи повече болка, отколкото лъжата. Аз направих избор тогава, за да ви защитя. И теб, и нея.
– Да ни защитиш? От какво? От Пламен? Той беше един нещастен, слабохарактерен мъж, който избяга от отговорност. Това е всичко.
Стефан бавно поклати глава.
– Не познаваш Пламен. Никой не го познаваше. Ти виждаше само това, което той искаше да видиш. Остави нещата така, моля те. Поговори с дъщеря си. Сватбата е по-важна от нашата гордост.
С тези думи той излезе и този път не го спрях. Останах сама в кабинета си, а думите му отекваха в главата ми. Защита. Тайна. Истина. Изведнъж подът под краката ми се стори нестабилен. Крепостта, която бях изградила около себе си през всичките тези години, започна да се пропуква. Какво не знаех за собствения си развод? Каква роля беше изиграл тихият, скромен Стефан в драмата на живота ми, много преди официално да стане част от него?
Обзе ме трескаво безпокойство. Опитах се да работя, но буквите и цифрите на екрана се сливаха в безсмислена маса. В съзнанието ми изплуваха спомени – откъслечни, болезнени. Пламен, който става все по-нервен и раздразнителен в последните месеци от брака ни. Телефонни разговори, водени шепнешком в другата стая. Необясними отсъствия. Бях ги отдала на афера, на криза на средната възраст. Беше ли имало нещо повече? Нещо по-тъмно?
И тогава си спомних. Един детайл, който бях забравила. Няколко седмици преди Пламен да си тръгне, се прибрах по-рано и го заварих в кабинета му. Беше пребледнял като платно, а ръцете му трепереха. Пред него на бюрото бяха разпръснати документи. Когато влязох, той трескаво ги събра и ги скри. Попитах го какво става, а той ми се сопна, че го шпионирам. Никога повече не говорихме за това. Скоро след това той обяви, че си тръгва.
Какви бяха тези документи? И каква защита ми е била нужна?
Името на стария ми адвокат по бракоразводни дела изплува в съзнанието ми. Ивайло. Не го бях виждала от години. Вдигнах телефона. Пръстите ми трепереха, докато набирах номера, който помнех наизуст. Трябваше да узная истината. Независимо колко болезнена щеше да бъде тя.
Глава 3
На следващия ден се срещнах с Ивайло в малка, дискретна кантора в центъра на града. Той беше остарял, косата му бе напълно посивяла, но проницателният му поглед зад очилата с дебели рамки беше същият.
– Маргарита! Каква изненада. Надявах се, че повече няма да имаш нужда от услугите ми – посрещна ме той с топла, но леко уморена усмивка.
– И аз се надявах, Ивайло. Но животът е пълен с изненади. Трябва ми помощта ти.
Разказах му всичко, или поне това, което знаех. За сватбата, за абсурдния спор с Александра, за заплахата ми да спра финансирането. Разказах му и за снощния разговор със Стефан, за загадъчните му думи за събития отпреди тринадесет години.
Ивайло слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Пръстите му бяха сплетени върху изтърканото кожено бюро. Когато свърших, той се замисли за момент.
– Разводът ти с Пламен… – започна бавно той. – Беше бърз и сравнително чист, поне на хартия. Той се отказа от всички имуществени претенции, включително от дела си в твоята тогава стартираща фирма. Съгласи се и на минимална издръжка за Александра. За мен тогава това беше странно. Обикновено мъже като него се борят за всяка стотинка.
– Мислех, че просто иска да се отърве по-бързо. Че бърза да започне новия си живот с… която и да беше тя.
– Може би. Но имаше и още нещо. Спомням си, че малко преди финалното заседание, той дойде при мен. Беше уплашен, Маргарита. Не просто притеснен, а смъртно уплашен. Каза, че е готов да подпише всичко, само и само нещата да приключат възможно най-бързо.
– Уплашен? От какво?
– Не каза. Само повтаряше, че е направил „голяма грешка“ и трябва да „оправи нещата“. Няколко дни по-късно се подписа под споразумението и изчезна. Никога повече не го видях.
Сърцето ми започна да бие учестено. Картината ставаше все по-мрачна и объркана.
– Има ли начин да проверим… не знам, някакви стари документи? Финансови записи от онова време? Нещо, което може да сме пропуснали?
– Архивът на кантората пази всичко. Но не знам какво точно търсим. „Голяма грешка“ може да означава всичко – от дългове до… нещо по-сериозно. Ще ми трябва време.
– Намери го, Ивайло. Моля те. Плащам колкото е нужно. Трябва да знам.
Когато излязох от кантората, слънцето ме заслепи. Градът кипеше от живот, но аз се чувствах напълно изолирана в собствения си свят от съмнения. Върнах се в офиса, но не можех да се съсредоточа. Думите на Стефан и Ивайло се въртяха в главата ми. Уплашен. Защита. Голяма грешка.
Късно следобед телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
– Ало?
– Маргарита?
Гласът беше познат, но в същото време чужд. Глас от миналото, който не бях чувала от тринадесет години. Глас, който ме накара да настръхна.
– Пламен?
– Помниш ме значи – в гласа му се долавяше самодоволна нотка. – Чух, че малката ни Саша се жени. Рекох си, че е време баща ѝ да се появи отново в живота ѝ. Все пак, предполагам поканата ми се е изгубила по пощата?
Стоях като вкаменена, стиснала телефона в ръка. Появата му, точно сега, не можеше да бъде съвпадение. Беше свързано. Всичко беше свързано.
– Какво искаш, Пламен?
– Какво искам ли? Искам това, което ми се полага. Искам да видя дъщеря си. Искам да я заведа до олтара, както е редно. И… имам нужда от малко помощ, за да стъпя на крака. Нали знаеш, за старото време. Дължиш ми го, Маргарита. Дължиш ми много повече, отколкото си мислиш.
Заплахата в гласа му беше неприкрита. Ледена пот изби по челото ми. Това не беше онзи Пламен, когото помнех. Или може би беше, но аз не съм искала да го видя.
– Няма да получиш нищо от мен. Стой далеч от дъщеря ми.
– О, не мисля така. Мисля, че ще бъдеш много по-сговорчива, след като си припомним някои неща. Например, защо всъщност си тръгнах толкова бързо. И кой ми помогна да го направя. Попитай новия си мъж. Той знае. Той знае всичко.
Връзката прекъсна. Телефонът се изплъзна от ръката ми и падна на пода. Краката ми се подкосиха и се свлякох на стола. Всичко се навързваше в ужасяваща плетеница от лъжи и тайни. Стефан. Пламен. Адвокатът. Всички те знаеха нещо, което аз не знаех. И тази тайна, заровена преди тринадесет години, сега се надигаше от гроба си, за да унищожи всичко, което бях изградила.
Глава 4
Тишината вкъщи беше станала непоносима. Александра почти не излизаше от стаята си. Чувах я понякога да говори по телефона с Деян, годеника си. Гласът ѝ беше напрегнат, уморен. Чувствах се виновна, но и гневна. Как можеше да е толкова сляпа?
Събрах кураж и почуках на вратата ѝ.
– Саша? Може ли да вляза?
– Влизай – отвърна тя глухо.
Стаята ѝ, обикновено леко разхвърляна и пълна с живот, сега изглеждаше подредена и безлична. Тя седеше на леглото, прегърнала възглавница. Очите ѝ бяха подпухнали от плач. До нея бяха разтворени учебници по архитектура. Изпитът ѝ наближаваше.
– Как си? – попитах, сядайки на ръба на леглото.
– Как да съм? Сватбата ми е след месец, а аз нямам нито рокля, нито ресторант, нито дори сигурност, че изобщо ще има сватба. Деян е притеснен. Родителите му непрекъснато питат какво става. А аз… аз не знам какво да им кажа.
– Съжалявам, миличка. Реагирах първосигнално. Бях наранена.
– Наранена? Мамо, ти пусна атомна бомба! Заради твоята гордост! Не можеш ли просто да приемеш, че Стефан е важен за мен? Това не означава, че не те обичам!
– Знам. Или поне се опитвам да го разбера. – Поех си дъх. – Баща ти се обади.
Тя вдигна рязко глава. В очите ѝ проблесна смесица от шок, любопитство и страх.
– Пламен? Какво иска?
– Иска да дойде на сватбата. Иска да те заведе до олтара. Иска и пари.
Александра се втренчи в мен, неспособна да продума.
– Не му вярвай, Саша. Той не е човекът, когото си представяш. Има нещо… нещо гнило в цялата тази история около неговото заминаване. Опитвам се да разбера какво е.
– Какво искаш да кажеш? Той просто си тръгна. Ти винаги си казвала, че е бил слаб и е избягал.
– Може би не е било толкова просто. Стефан намекна, че има нещо, което не знам. Нещо, от което ме е защитавал.
Дъщеря ми ме гледаше с недоверие. Виждах как в главата ѝ се борят две истини – тази, която познаваше от дете, и новата, плашеща възможност, която ѝ подхвърлях.
– Стефан никога не е говорил лошо за него – промълви тя. – Винаги, когато питах, казваше, че баща ми е имал своите причини и не трябва да го съдя.
– Защото Стефан е добър човек, Александра. Може би твърде добър. – Станах. – Трябва да знаеш още нещо. С Деян наскоро взехте голям кредит за апартамент, нали?
Тя кимна объркано.
– Аз гарантирах пред банката с активи на фирмата. Неофициално, разбира се. Като услуга към управителя, който ми е приятел. Ако аз реша да оттегля гаранциите си… заемът ви може да стане изискуем веднага.
Лицето ѝ замръзна от ужас.
– Не би го направила… – прошепна тя.
Погледнах я право в очите. Болеше ме, че трябва да го правя, но бях притисната до стената. Бях изплашена от обаждането на Пламен, от тайните, които се надигаха от миналото. Трябваше да я предпазя, дори това да означаваше да бъда жестока.
– Ще направя всичко, за да те защитя, Александра. Дори от самата теб. И от баща ти. Не се срещай с него. Не говори с него. Докато не разбера какво става. Обещай ми.
Тя мълчеше, а сълзите отново се стичаха по бузите ѝ. Това не беше разговор между майка и дъщеря. Беше обявяване на война. Война за нейното бъдеще, водена с оръжията на миналото.
Глава 5
Разговорът с Александра ме остави изцедена и празна. Бях преминала граница и го знаех. Бях използвала най-големия си коз – парите и влиянието си, за да я контролирам. Превърнах се в чудовището, от което винаги се бях страхувала. Но страхът от Пламен и неизвестността бяха по-силни.
Вечерта, когато Стефан се прибра, го чаках в хола. Седях в тъмното, само с една малка лампа, която хвърляше дълги сенки по стените.
– Пламен се обади – казах без предисловие.
Той спря на прага. Видях как раменете му се стегнаха.
– Какво иска?
– Пари. Иска да води Саша до олтара. И заплаши, че ако не съдействам, ще си „припомним“ защо е напуснал и каква е била твоята роля в това.
Стефан въздъхна тежко и прокара ръка през косата си. Седна на дивана срещу мен, но запази дистанция.
– Знаех си, че този ден ще дойде. Надявах се да не е така.
– Каква е ролята ти, Стефан? Какво си направил? От какво си ме „защитавал“?
Той ме погледна и в очите му видях болка.
– От истината, Маргарита. Защитавах те от истината за мъжа, за когото беше омъжена. И от жената, която смяташе за най-добрата си приятелка.
– Приятелка? Каква приятелка? За какво говориш?
– За Адриана.
Името ѝ проехтя в тишината като изстрел. Адриана. Моята бизнес партньорка. Жената, с която бяхме изградили компанията си от нулата. Жената, на която поверявах всичко. Кръстницата на Александра.
– Адриана? Какво общо има тя?
– Тя и Пламен… са имали връзка. Дълго време. Но не е било само това. Те са те ограбвали. Систематично. В продължение на месеци.
Светът ми се завъртя. Не можех да дишам. Това беше невъзможно. Абсурдно. Адриана ми беше като сестра.
– Лъжеш. За да отклониш темата от себе си.
– Не лъжа. – Гласът на Стефан беше спокоен, но твърд. – По онова време аз отговарях за счетоводството. Започнах да забелязвам несъответствия. Малки суми отначало, прехвърлени към фиктивни доставчици. После сумите станаха по-големи. Започнах да разследвам. Следите водеха към сметки, контролирани от Пламен. Но той не би могъл да го направи сам. Някой отвътре му е помагал. Някой с достъп до всичко. Адриана.
Той продължи да разказва, а аз слушах като в транс. Разказа ми как ги е конфронтирал поотделно. Адриана се сринала и си признала всичко. Пламен, от друга страна, станал агресивен. Оказало се, че не става въпрос само за кражба от фирмата. Той бил затънал до уши в дългове от хазарт. Дължал пари на много опасни хора. Парите от фирмата не му стигали. Тези хора са го заплашвали. Заплашвали са и вас – теб и Александра.
– Той беше в паника – продължи Стефан. – Беше готов на всичко. Една вечер дойде в дома ми, беше обезумял. Каза, че „кредиторите“ му са му дали последен срок. Ако не намери парите, щели да дойдат и да си ги вземат. От теб.
Затворих очи, опитвайки се да осмисля чутото. Картината, която Стефан рисуваше, беше твърде ужасяваща, за да е истина.
– И ти какво направи?
– Направих това, което трябваше. Платих.
– Какво си платил?
– Дълговете му. Всичките. Имах спестявания, продадох наследствен имот, който пазех. Дадох му всичко, което имах.
– Защо? Защо, Стефан?
Той ме погледна и за пръв път от тринадесет години видях в очите му не просто обич, а една дълбока, саможертвена любов, която бях пренебрегвала.
– Защото те обичах, Маргарита. Обичах те още тогава, от разстояние. Не можех да позволя да ви се случи нещо. Не можех да позволя десетгодишното момиченце, което обожаваше майка си, да пострада заради безразсъдството на баща си. Поставих му едно условие. Да вземе парите, да подпише документите за развод, без никакви претенции, и да изчезне. Завинаги. Да ви остави на мира. А аз му обещах, че никога няма да ти кажа истината за Адриана. Мислех, че ще е по-малко болезнено за теб да я запазиш като приятелка, отколкото да знаеш, че те е предала по най-жестокия начин.
Мълчах. Думите не можеха да опишат бурята в душата ми. Предателство. Жертва. Лъжа. Всичко се беше смесило в отровен коктейл. Мъжът, когото смятах за тих и незабележим, се оказа моят спасител. Жената, на която вярвах безрезервно, се оказа моят предател. А бащата на детето ми… той беше просто един страхливец и крадец.
Най-накрая проговорих, а гласът ми беше чужд.
– Защо ми казваш всичко това чак сега?
– Защото той се върна. И защото вече не мога да те защитя с мълчание. Сега трябва да те защитя с истината. Колкото и да боли.
Глава 6
На следващата сутрин отидох във фирмата по-рано от обикновено. Сградата беше тиха, само чистачките шумоляха по коридорите. Влязох в офиса си и седнах зад бюрото. Чувствах се като чужденец в собствения си живот. Погледнах към съседния кабинет – този на Адриана. Вратата беше открехната. Тринадесет години бяхме работили стена до стена. Деляхме успехи, провали, кафета, тайни. Или поне аз си мислех, че ги делим.
Тя дойде около девет, както винаги усмихната и енергична.
– Добро утро, Марго! Какво си подранила толкова?
Погледът, с който я погледнах, трябва да е накарал усмивката ѝ да замръзне.
– Влез. Затвори вратата.
Тя влезе предпазливо и седна на стола за посетители. Изглеждаше притеснена.
– Какво има? Да не е заради Саша? Много съжалявам за…
– Не става въпрос за Саша – прекъснах я аз. – Става въпрос за нас. За теб и Пламен.
Цветът се оттече от лицето ѝ. За части от секундата в очите ѝ видях паника, но тя бързо я прикри с маската на недоумението.
– Не разбирам за какво говориш.
– О, мисля, че разбираш много добре. Говорих със Стефан. Разказа ми всичко. За връзката ви. За парите. За предателството.
Адриана мълчеше. Гледаше в ръцете си, които трепереха в скута ѝ.
– Искам да чуя твоята версия – казах с леден глас.
Тя вдигна поглед. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Няма друга версия, Маргарита. Всичко е истина.
– Защо? – Това беше единственият въпрос, който имаше значение. – Смятах те за сестра. Дадох ти всичко – доверие, приятелство, половината от бизнеса си. Защо?
Тя започна да говори, а думите ѝ се лееха като кален поток. Разказа ми как се е чувствала в сянката ми. Как е завиждала на моя успех, на моето семейство, на моята сила. Пламен се е възползвал от това. Прелъстил я е, накарал я е да се чувства специална, видяна. Започнал е с молби за малки суми, „назаем“. После я е убедил, че аз „й дължа“ повече, че я „експлоатирам“. Постепенно я е въвлякъл в схемата за източване на фирмени средства. Когато е осъзнала в какво се е забъркала, вече е било твърде късно. Той я е заплашвал, че ще разкаже всичко на мен.
– Бях хваната в капан – ридаеше тя. – Мразех себе си за това, което правя, но не виждах изход. Когато Стефан разбра, мислех, че всичко е свършило. Но той… той беше толкова… милостив. Каза, че няма да ти каже, ако обещая да спра и да бъда лоялна към теб оттук нататък. И аз го направих, Маргарита. Кълна се. През всичките тези тринадесет години работих ден и нощ, за да ти се реванширам, без ти дори да знаеш. Опитвах се да изкупя вината си.
Слушах я и не чувствах нищо. Нито гняв, нито съжаление. Само една огромна, бездънна празнота. Приятелството ни е било лъжа. Партньорството ни е било измама. Целият ми професионален живот се крепеше на основа от предателство.
– Искам да напуснеш. Още днес – казах тихо. – Ще наема адвокати и одитори. Ще изчислим всяка стотинка, която си откраднала. Ще те съдя, Адриана. За всичко.
Тя ме погледна с ужас.
– Маргарита, моля те… Недей. Ще съсипеш живота ми.
– Ти съсипа моя. А сега излизай. Не искам да те виждам повече.
Тя стана, победена. На вратата се обърна.
– Той ме потърси. Пламен. Преди няколко дни. Иска пари. Заплаши, че ако не му дам, ще разкаже всичко. Затова Стефан е говорил с теб, нали? Защото се е върнал.
Кимнах. Значи не бях единствената, която е била заплашвана. Пламен беше дошъл да събере старите си дългове от всички.
След като тя си тръгна, останах сама в кабинета си, който изведнъж ми се стори огромен и празен. Моят свят се разпадаше. Трябваше да говоря с дъщеря си. Трябваше да ѝ кажа истината, преди Пламен да стигне до нея и да я отрови със своите лъжи.
Глава 7
Намерих Александра в кухнята. Правеше си кафе и гледаше през прозореца. Изглеждаше изтощена. Изпитът ѝ беше утре.
– Трябва да поговорим – казах.
Тя се обърна към мен с очакване.
– Разбрах какво се е случило преди тринадесет години. Истината за баща ти.
Разказах ѝ всичко. Без да спестявам нищо. За връзката му с Адриана, за кражбите от фирмата, за хазартните дългове, за заплахите. Разказах ѝ за саможертвата на Стефан. Как е продал всичко, което има, за да ни защити. Как е платил дълговете на баща ѝ, за да го накара да изчезне.
Александра слушаше, без да промълви и дума. Лицето ѝ беше непроницаемо. Когато свърших, тя дълго мълча.
– Значи… целият ми живот е лъжа? – попита накрая тя с треперещ глас. – Човекът, който ми липсваше, е бил крадец и страхливец. Човекът, когото приемах за даденост, е моят истински герой. А леля Адриана…
Тя не довърши. Сълзи се търкулнаха по бузите ѝ.
– Не е лъжа, миличка. Просто е… сложно. Хората правят грешки. Ужасни грешки.
– А ти? Ти защо не разбра? Била си толкова заета да градиш империята си, че не си видяла как най-добрата ти приятелка и мъжът ти те ограбват под носа ти?
Думите ѝ ме прободоха. Бяха жестоки, но бяха истина.
– Да – признах. – Бях сляпа. Бях обсебена от работата. Мислех, че като ви осигуря материално, изпълнявам дълга си. Сгреших. Съжалявам.
Тя поклати глава.
– Сега всичко е различно. Цялата сватба… целият спор за това кой да ме води… изглежда толкова глупаво. Толкова незначително.
В този момент телефонът ѝ извибрира на плота. Тя го погледна. На екрана светеше името „Татко“. Пламен. Беше намерил номера ѝ.
Погледнахме се. В очите ѝ имаше страх.
– Не вдигай – казах аз.
– Трябва. Трябва да го чуя. Трябва да го попитам.
Тя вдигна телефона, преди да успея да я спра.
– Ало?
Слушаше няколко секунди.
– Не мога да говоря сега.
Отново мълчание. Виждах как лицето ѝ се променя.
– Къде?… Добре. Ще дойда.
Тя затвори.
– Какво направи? – попитах ужасена.
– Иска да се видим. Сега. В едно кафене, близо до университета. Казва, че трябва да ми обясни всичко, преди ти да си ме „настроила“ срещу него.
– Няма да ходиш! Това е капан, Александра! Той иска пари!
– Знам. Но трябва да го видя. Трябва да го погледна в очите и да го попитам „защо“. Дължа го на онази десетгодишна версия на себе си, която плака с месеци, след като той си тръгна.
Тя грабна чантата си и излезе, преди да успея да кажа каквото и да било. Останах сама в кухнята, обзета от леден страх. Дъщеря ми отиваше на среща с чудовище. И аз я бях изпратила право в лапите му.
Глава 8
Часът, в който Александра отсъстваше, беше най-дългият в живота ми. Ходех напред-назад из хола, стиснала телефона в ръка, готова всеки момент да се обадя в полицията, макар да не знаех какво точно ще им кажа. Стефан се прибра и ме завари в това състояние. Разказах му набързо какво се е случило. Той не каза нищо, само пребледня и седна до мен на дивана, мълчалив и напрегнат.
Най-накрая входната врата се отвори. Александра влезе. Беше бледа, но спокойна. Една студена, плашеща решителност се беше изписала на лицето ѝ.
– Как мина? Какво стана? – скочих аз.
Тя остави чантата си на масата и ни погледна.
– Той е… жалък. Просто един жалък, съсипан човек.
Разказа ни. Срещнали са се. Той се е опитал да я очарова, да изиграе ролята на изгубения, разкаял се баща. Разказал ѝ е своята версия на историята – как аз съм била властна и обсебена от работата, как Адриана го е „подвела“, как е направил „грешки“, но всичко е било от любов към нея. Накрая, разбира се, е стигнал и до същината – помолил я е за пари. „Само малък заем, за да стъпя на крака“.
– И ти какво му каза? – попита Стефан.
– Казах му истината. Казах му, че знам всичко. За кражбата, за хазарта, за това как ти, Стефан, си платил дълговете му, за да ни спасиш.
– И той?
– Отначало отричаше. После започна да крещи. Обвини теб, че си му „откраднал“ семейството. Обвини мама, че го е „докарала“ дотам. Накрая просто… се срина. Започна да плаче и да моли. Беше отвратително.
Александра трепереше. Стефан стана и я прегърна.
– Свърши, миличка. Вече си в безопасност.
– Не, не е свършило – каза тя, като се отскубна от прегръдката му. Погледна ме право в очите. – Когато му казах, че няма да получи и стотинка, той… той ме заплаши. Каза, че ако не му помогна, ще отиде в банката.
– В банката? Защо?
– Заради нашия заем с Деян. Каза, че знае, че ти си гарантирала неофициално за него. И че ако не получи това, което иска, ще направи анонимен сигнал до централата на банката. Ще разкаже за твоята „услуга“ към управителя. Ще предизвика проверка. И заемът ни ще стане предсрочно изискуем. Ще изгубим апартамента.
Застинах на място. Мръсникът. Беше намерил най-слабото ми място. Не мен, а дъщеря ми. Беше готов да съсипе бъдещето ѝ, само за да ме накаже. Моята собствена заплаха се беше върнала, за да ме захапе, но този път беше истинска.
– Ще се оправя с това – казах с леден глас, в който кипеше ярост. – Този човек ще съжалява за деня, в който се е родил.
Взех телефона и набрах номера на Ивайло.
– Ивайло, събирай екип. Време е за война.
Глава 9
Последвалите дни бяха вихър от срещи с адвокати, частни детективи и финансови консултанти. Кабинетът ми се превърна в боен щаб. Ивайло беше брилянтен. Спокоен, методичен, той начерта план за действие.
Първата стъпка беше да се подсигурим срещу заплахата за заема. Ивайло се свърза с управителя на банката. Оказа се, че заплахата на Пламен е по-скоро блъф. Дори да направеше анонимен сигнал, доказването на подобна „услуга“ беше почти невъзможно. Освен това, аз бях един от най-големите корпоративни клиенти на банката. Нямаха интерес да развалят отношенията си с мен заради клеветите на един провален комарджия. Преструктурирахме заема на Александра и Деян, като този път аз официално станах съдлъжник, елиминирайки всякакви сиви зони. Пламен беше загубил основния си коз.
Втората стъпка беше офанзивна. Частният детектив, когото наехме, бързо откри всичко за живота на Пламен през последните тринадесет години. Картината беше грозна. Прескачал е от град на град, оставяйки след себе си диря от неплатени наеми и дребни измами. Имал е няколко запора на сметки. И най-важното – все още е имал активни дългове към същите онези сенчести фигури, на които Стефан беше платил преди години. Очевидно, урокът не беше научен.
Третата стъпка беше да се справим с Адриана. Одиторите потвърдиха всичко, което Стефан ми беше казал. Размерът на откраднатата сума, актуализирана с лихвите за тринадесет години, беше астрономически. Ивайло подготви извънсъдебно споразумение. Предложихме ѝ сделка: да прехвърли целия си дял от фирмата на мое име и да подпише запис на заповед за остатъка от сумата, който да изплаща в следващите двадесет години. В замяна, нямаше да подавам наказателен иск срещу нея, който щеше да я вкара в затвора. Тя подписа без възражения. Беше съсипана, но знаеше, че това е единственият ѝ шанс да избегне най-лошото. За една седмица тя изчезна от живота ми.
През цялото това време, вкъщи цареше странно примирие. Александра успя да си вземе изпита, сякаш напук на целия хаос. С Деян бяха притеснени, но виждаха, че държа нещата под контрол и ми се довериха. Със Стефан почти не говорехме за случващото се. Той просто беше там. Тих, подкрепящ, неговото присъствие беше котва в бурята. Всяка вечер, когато се прибирах смазана от умора, той ме чакаше с вечеря. Не задаваше въпроси. Просто беше до мен. И аз започвах да осъзнавам, че тази тиха, ненатрапчива любов е много по-силна и по-ценна от всички грандиозни жестове на света.
Най-накрая, дойде време за последната стъпка. Ивайло се свърза с Пламен. Покани го на „разговор“ в кантората, под претекст, че ще обсъдим финансовите му претенции. Той дойде, самодоволен и арогантен, очаквайки да си тръгне с тлъст чек.
Аз го чаках вътре, заедно с Ивайло и Стефан.
Когато ме видя, усмивката му помръкна. Когато видя и Стефан, лицето му се изкриви от омраза.
– Какво става тук?
Ивайло спокойно постави на масата дебела папка.
– Това, господин Петров, е вашето досие. Вътре ще намерите доказателства за всичките ви финансови измами през последните тринадесет години. Ще намерите и списък с настоящите ви кредитори, заедно с техните адреси и телефонни номера. Изключително неприятни господа, доколкото разбирам.
Пламен пребледня.
– Също така – продължих аз, – вътре е и копие от самопризнанията на госпожа Адриана, в които тя подробно описва вашата обща схема за източване на моята фирма. Придружени са и от доклада на одиторите. Достатъчно, за да ви осъдят на поне десет години затвор.
– Вие… вие не можете…
– О, можем – каза Ивайло. – Имаме обаче едно предложение. Пред вас има самолетен билет. Еднопосочен. За друга държава, доста далеч оттук. Има и банково извлечение за открита на ваше име сметка със скромна сума, достатъчна да започнете на чисто. В замяна, вие ще подпишете този документ. С него вие се отказвате завинаги от всякакви родителски права над Александра. Заявявате, че не желаете никакъв контакт с нея. И се задължавате никога повече да не стъпвате в тази държава. Ако нарушите което и да е от тези условия, цялата тази папка отива в прокуратурата. А на вашите „кредитори“ ще бъде услужливо подсказано къде могат да ви намерят. Изборът е ваш.
Пламен гледаше документите, после нас. В очите му нямаше разкаяние, само победен гняв. Той знаеше, че е в капан. Грабна химикалката и с трепереща ръка подписа всичко. После стана и без да каже дума, излезе от кантората. И от живота ни. Завинаги.
Глава 10
След като Пламен изчезна, напрежението вкъщи бавно започна да се разсейва. Беше като след дълга, тежка буря – въздухът беше чист, но навсякъде имаше щети, които трябваше да се разчистят. Най-голямата щета беше в отношенията ни.
Една вечер седнахме тримата в хола – аз, Александра и Стефан. Сватбата наближаваше и трябваше да вземем решения.
– Е… – започна Александра, нарушавайки неловкото мълчание. – Все още нямам рокля. И ресторантът чака потвърждение. Ще има ли сватба изобщо?
Погледнах я. В очите ѝ вече нямаше гняв, само умора и една тиха молба за нормалност.
– Разбира се, че ще има – казах аз. – И ще бъде най-красивата сватба, която този град е виждал. Плащам всичко. Без никакви условия.
Тя се усмихна леко.
– Има едно условие.
Сърцето ми се сви. Очаквах отново да повдигне темата за олтара.
– Искам да се извиниш на Стефан – каза тя. – Не за парите. Не за сватбата. А за всичките тези тринадесет години, в които си го приемала за даденост. За това, че никога не си видяла колко много е направил за нас. И за мен.
Обърнах се към Стефан. Той седеше до мен, гледаше в ръцете си, сякаш не искаше да е част от този разговор. Но беше. Той беше центърът на всичко.
– Тя е права – казах. Гласът ми беше дрезгав. – Аз… съжалявам, Стефан. Съжалявам, че бях толкова сляпа. Толкова егоистична. Ти ни спаси. Ти спаси мен, спаси дъщеря ми, спаси всичко, което имах, а аз се държах с теб като с… мебел. Като с удобство. Прости ми, ако можеш.
Той вдигна поглед и ме погледна. В очите му нямаше упрек. Само онази дълбока, безкрайна тъга и разбиране.
– Няма за какво да ти прощавам, Маргарита. Аз направих своя избор. Правех го всеки ден, през всичките тези години. Защото ви обичам. И двама ви.
Александра стана и дойде при нас. Прегърна ни и тримата, притискайки ни в една непохватна, но искрена групова прегръдка. За пръв път от много, много време, се почувствахме като семейство. Не перфектно, не извадено от списание, а истинско. Такова, което е преминало през ада и е оцеляло.
– А сега за олтара… – каза тя, когато се отдръпна. – Мислих много. И реших. Не искам нито един от вас да ме води. Искам и двамата.
Погледнахме я изненадано.
– Искам ти, мамо, да вървиш от едната ми страна – като жената, която ми е дала живот, която се е борила със зъби и нокти, за да имам бъдеще. А ти, татко Стефан – за пръв път го нарече така, – да вървиш от другата. Като мъжа, който ме отгледа, който ме научи да карам колело и ми помагаше с домашните. Вие двамата сте моето семейство. И двамата заслужавате да сте там.
Сълзи напълниха очите ми. Погледнах към Стефан. Той също се усмихваше през сълзи. Това беше. Това беше правилният отговор. Не беше въпрос на избор между единия или другия. А на приемане. На обединение.
В онзи момент разбрах нещо много важно. Бях прекарала половината си живот в строеж на империя от бетон и стомана. Но истинското ми богатство бяха тези двама души до мен. И бях на косъм да го изгубя.
Сватбеният ден беше съвършен. Слънчев, топъл, изпълнен със смях и щастливи сълзи. Докато вървяхме тримата по пътеката към олтара, аз от едната страна на Александра, а Стефан от другата, видях в очите на дъщеря си онази чиста, неподправена радост, за която бях мечтала. Деян я чакаше с усмивка, която озаряваше всичко наоколо. Всичките драми, всичките болки и предателства от миналото избледняха. Остана само този момент. Едно ново начало.
По-късно, на тържеството, докато гледах как Александра и Деян танцуват първия си сватбен танц, Стефан дойде и застана до мен.
– Щастлива ли си? – попита той.
– Повече от всякога – отвърнах и го хванах за ръка. – Благодаря ти. За всичко.
– Няма за какво. Просто направих това, което трябваше.
Погледнах го – моят тих, скромен герой. И разбрах, че понякога най-големите битки не се водят с шум и крясъци, а с мълчаливо достойнство и безкрайна любов. Нашият живот не беше приказка, но беше истински. И това беше всичко, което имаше значение.