Светлините на спешното отделение бяха безмилостно ярки, стерилни и студени. Всяка повърхност отразяваше една и съща приглушена паника – моята. Въздухът беше гъст, наситен с миризма на антисептици и тиха, непоносима скръб. Държах ръката на съпругата ми, Мира. Беше ледена, пръстите ѝ стискаха моите с отчаяна сила, която не съответстваше на крехкото ѝ, превито от болка тяло. Бременността ѝ с третото ни дете, нашият малък, дългоочакван подарък, се разпадаше пред очите ни, а аз бях просто безмълвен свидетел.
Лекарите и сестрите се движеха с онази отработена експедитивност, която едновременно успокоява и плаши. За тях това беше поредният случай, поредната трагедия в дългата им смяна. За нас беше краят на един свят. Мира лежеше на болничното легло, лицето ѝ беше бледо като платното на възглавницата, а по челото ѝ избиваше ситна пот. Болката идваше на вълни, всяка по-силна от предишната, и с всяка вълна част от нея сякаш си отиваше.
Часовете се точеха като гъста, лепкава течност. Седях на неудобния стол до леглото ѝ, без да изпускам ръката ѝ, опитвайки се да ѝ вдъхна сила, която самият аз не притежавах. Чувствах се напълно безсилен. Аз, Огнян, мъжът, който беше изградил успешен бизнес от нулата, който можеше да преговаря с акули и да печели невъзможни сделки, сега не можех да направя абсолютно нищо, за да спра страданието на жената, която обичах. Не можех да спра кървенето, не можех да облекча болката, не можех да спася детето си.
Една млада медицинска сестра, с уморени, но състрадателни очи, влезе в стаята. Името ѝ, както видях от баджа, беше Десислава. Тя провери системите, оправи възглавницата на Мира и ни погледна с изражение, което не беше просто професионално съчувствие. В очите ѝ имаше нещо друго – дълбока, лична тъга. Когато погледите ни се срещнаха, нейните се напълниха със сълзи. Тя се извърна бързо, преструвайки се, че поправя нещо по апаратурата, но аз видях как една сълза се търкулна по бузата ѝ.
„Всичко ще бъде наред“, промърморих на Мира, но думите звучаха кухо дори в собствените ми уши. Лъжа, изречена от отчаяние.
След още една вечност, влезе дежурният лекар – възрастен, прегорял от работа мъж с безизразно лице. Той прегледа последните изследвания, изкашля се и произнесе думите, които щяха да останат завинаги в съзнанието ми, изковани с лед и огън.
„Съжалявам. Плодът не е жизнеспособен.“
Тишина. Думите увиснаха във въздуха, тежки и окончателни като надгробен камък. Светът се сви до размерите на тази болнична стая, до звука от равномерното пиукане на машината и тихите, разтърсващи ридания на Мира. Тя закри лицето си с ръце и цялото ѝ тяло се затресе. Сестрата, Десислава, отново се разплака, този път без да се крие. Тя излезе бързо от стаята, а риданията ѝ отекваха в коридора.
Беше ужасно. Един от първите моменти в живота ми, в които се почувствах напълно и абсолютно безсилен. Сякаш бях паднал в дълбока пропаст и нямаше за какво да се хвана. Всичките ми успехи, парите, статусът – всичко беше безсмислено пред тази сурова, биологична реалност. Прегърнах Мира, притиснах я към себе си и позволих на нейната болка да стане и моя. Плакахме заедно, безмълвно, в прегръдката на нашата обща загуба.
Малко по-късно, след като всичко приключи и Мира беше настанена в стая, за да се възстанови, аз излязох в коридора, за да си поема въздух. Главата ми бучеше. Имах нужда от кафе, от цигара, от нещо, което да ме върне в реалността. Коридорът беше пуст, с изключение на сестра Десислава, която стоеше до прозореца в дъното и гледаше навън към нощния град. Приближих се към нея.
„Благодаря ви за… за всичко“, казах аз, без да знам какво точно имам предвид.
Тя се обърна. Очите ѝ бяха червени и подпухнали.
„Няма за какво. Толкова съжалявам за загубата ви.“ Гласът ѝ трепереше.
„Изглежда ви разстрои много“, отбелязах аз. „Не е ли… свикнали сте с тези неща?“
Тя поклати глава. „Човек никога не свиква. Всеки път е…“ Тя не довърши. Вместо това, погледна ме с израз на дълбока, почти непоносима вина. Сякаш искаше да каже нещо повече, но се страхуваше. Поколеба се за миг, отвори уста, после я затвори и просто прошепна: „Бъдете силен. Заради нея.“
И си тръгна.
Тогава не обърнах голямо внимание на странното ѝ поведение. Отдадох го на емпатията, на тежкия ден. Върнах се в стаята, целунах Мира по челото и седнах до нея, докато не заспа от изтощение.
Прибрахме се у дома ден по-късно. Къщата ни, обикновено изпълнена с детски смях и глъчка, сега беше притихнала като гробница. Двете ни деца, момче и момиче, бяха при майка ми. Тишината беше оглушителна. Мира отиде директно в спалнята и се сви на леглото. Аз останах в хола, заобиколен от призраците на едно неродено бъдеще.
След няколко дни животът трябваше да продължи, макар и в нова, по-мрачна тоналност. Аз се върнах в офиса, опитвайки се да се потопя в работа, за да избягам от мислите си. Мира остана вкъщи, тиха и апатична. Скръбта стоеше между нас като стъклена стена – виждахме се, но не можехме да се докоснем.
Една вечер, докато подреждах документи, търсейки нещо свързано с бизнеса, попаднах на плик от болницата. Беше епикризата на Мира. Отворих я машинално. Четях медицинските термини, без да ги разбирам напълно, докато погледът ми не се спря на един ред. Датата на приемане. Всичко беше наред. Но след това погледнах бележките на лекаря. И нещо не беше наред. Нещо дребно, почти незабележимо. Лабораторно изследване с дата, предхождаща с три седмици деня, в който отидохме в спешното. Резултатите показваха нива на хормоните, които… които не съответстваха на бременност в третия месец. Бяха нормални. Напълно нормални.
Сърцето ми спря за миг. Как е възможно? Грешка в лабораторията? Объркани документи? Сигурно имаше логично обяснение.
Но тогава си спомних. Спомних си сълзите на сестра Десислава. Спомних си погледа ѝ, изпълнен с вина. Спомних си колебанието ѝ.
Малко по-късно, след дни на трескаво ровене, тайни телефонни разговори и една случайна среща, уговорена с треперещи ръце, разбрахме, че абортът е бил… лъжа.
Но истината беше много по-ужасяваща от една проста лъжа. Защото се оказа, че изобщо не е имало бременност.
Глава 2: Игра на сенки
Истината не дойде като внезапно прозрение, а като бавна, разяждаща отрова. Започна с онзи лабораторен резултат. Отначало се опитах да го отхвърля. Рационалният ми ум търсеше прости обяснения. Административна грешка. Човешка грешка. Всичко друго, но не и умишлена измама.
Но червеят на съмнението вече се беше загнездил в съзнанието ми. Започнах да се връщам назад, да превъртам лентата на последните няколко месеца. Ентусиазмът на Мира, когато ми съобщи новината. Липсата на сутрешно гадене, което тя обясняваше с „лека бременност, за разлика от предишните“. Нарастващото ѝ коремче, което сега, в ретроспекция, ми се струваше… преувеличено. Постоянната ѝ умора. Всичко имаше своето логично обяснение тогава, но сега, през призмата на съмнението, всяко едно от тези неща придобиваше зловещ оттенък.
Ключовият момент в моето разследване беше свързан с бизнеса ми. Бях на финалната права на огромна сделка – сливане, което щеше да изстреля компанията ми в друга орбита. Преговорите бяха тежки, конкуренцията – безмилостна. Основният ми опонент беше могъща инвестиционна компания, ръководена от човек, когото не познавах лично, но чиято репутация на хищник го предхождаше. През последните няколко месеца бях подложен на огромен стрес, работех денонощно. Мира често се оплакваше, че ме няма, че съм я оставил сама. И аз се чувствах виновен.
Един ден, докато преглеждах кореспонденцията, свързана със сделката, имейл от моя адвокат привлече вниманието ми. В него се споменаваше името на главния юрист на конкурентната фирма. Асен.
Асен.
Името прокънтя в главата ми като камбанен звън. Асен беше старата любов на Мира. От университета. Имаха бурна, страстна връзка, която беше приключила зле, много преди аз да се появя в живота ѝ. Тя рядко го споменаваше, и то винаги с нотка на горчивина и болка. Знаех, че е амбициозен и безскрупулен, но никога не бях предполагал, че пътищата ни ще се пресекат по този начин.
Случайност? Едва ли. В моя свят нямаше такива случайности.
Реших да действам. Първата ми цел беше сестра Десислава. Намерих я не беше трудно. Проверих графика ѝ в болницата и я изчаках след края на смяната ѝ. Когато ме видя, лицето ѝ пребледня. Тя се опита да ме избегне, но аз препречих пътя ѝ.
„Трябва да говоря с вас“, казах с глас, който беше по-твърд, отколкото възнамерявах.
„Нямам какво да ви кажа. Моля ви, оставете ме.“
„Защо плачехте онази вечер?“, попитах директно. „Не беше от съчувствие, нали?“
Тя мълчеше, стискайки чантата си толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
„Имам копие от епикризата на жена ми“, продължих аз, блъфирайки. „Имам и едни лабораторни резултати, които не се връзват. Имам и въпроси. Много въпроси. Можем да ги обсъдим тук и сега, или в присъствието на адвокати и полиция.“
Заплахата подейства. Тя се огледа панически.
„Не тук“, прошепна тя.
Срещнахме се час по-късно в едно безлично квартално кафене. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че не можеше да държи чашата си с вода. И тогава тя проговори. Думите се изливаха от нея като кален порой – смес от страх, вина и отчаяние.
Разказа ми всичко. Асен я беше намерил. Знаел е, че има финансови проблеми – майка ѝ се нуждаела от скъпоструващо лечение. Предложил ѝ е сума, която тя не можела да си представи. Сума, която щяла да реши всичките ѝ проблеми. В замяна, тя е трябвало да участва в една малка пиеса. Да потвърди историята за спонтанния аборт. Да изиграе ролята на състрадателната, разплакана сестра. Лекарят също е бил в играта, подкупен със същата щедра сума.
„Но… защо?“, попитах аз, макар че вече знаех отговора. „Каква е целта на всичко това?“
„Той искаше да ви съсипе“, каза тя. „Да ви смаже психически. Знаеше за вашата сделка. Каза, че един съсипан и разсеян човек не може да води преговори. Искаше да ви провали, за да може неговата компания да спечели.“
Главата ми се въртеше. Значи всичко е било заради бизнеса. Една чудовищна, садистична манипулация, целяща да ме извади от равновесие.
„А бременността?“, попитах с пресъхнало гърло. „Какво стана с бебето?“
Десислава ме погледна с очи, пълни с ужас.
„Това е най-страшната част“, прошепна тя. „Никога не е имало бебе. Никога не е имало бременност.“
Стомахът ми се преобърна.
„Какво говорите? А коремът ѝ? Прегледите при гинеколог?“
„Всичко е било лъжа. Вашият гинеколог е бил в схемата. Документите са фалшифицирани. А коремът… има начини, подплънки, специално бельо. Всичко е било театър, от началото до края. Мира… тя знаеше. Тя беше част от плана.“
Светът под краката ми се разтвори. Не. Не и Мира. Тя не би могла. Не и жената, с която бях споделял леглото си, живота си, мечтите си. Не и майката на децата ми. Това беше невъзможно.
Но колкото повече мислех, толкова повече парчетата от пъзела се подреждаха. Нейната дистанцираност през последните месеци. Тайните ѝ телефонни разговори, които тя обясняваше с „разговори с приятелки“. Честите ѝ „главоболия“, когато се опитвах да я доближа. Всичко сочеше към една ужасяваща, немислима истина.
Прибрах се у дома като в транс. Мира беше в хола, гледаше телевизия. Когато влязох, тя се усмихна. Онази нежна, любяща усмивка, която ме беше карала да се влюбвам в нея всеки ден. Но сега, тази усмивка изглеждаше като гротескна маска.
„Къде беше, скъпи? Закъсня.“
Застанах пред нея, без да кажа и дума. Гледах я в очите, търсейки знак, пукнатина в перфектната ѝ фасада.
„Огнян? Какво има? Плашиш ме.“
„Срещнах се със сестра Десислава“, казах тихо.
Усмивката изчезна от лицето ѝ. Цвят се отцеди от бузите ѝ. В очите ѝ се появи паника, истинска, неподправена паника. И в този момент разбрах. Разбрах всичко.
Тя беше знаела.
Глава 3: Разрушеният олтар
Тишината в стаята стана толкова плътна, че можеше да се разреже с нож. Единственият звук беше бученето на кръвта в ушите ми. Гледах Мира, жената, която смятах, че познавам по-добре от себе си, и виждах напълно непознат човек. Маската на скърбяща съпруга и майка се беше свлякла, разкривайки нещо студено, пресметливо и плашещо.
„Не знам за какво говориш“, промълви тя, но гласът ѝ беше слаб, лишен от всякаква убедителност. Очите ѝ шареха из стаята, търсейки път за бягство, който не съществуваше.
„О, мисля, че знаеш много добре“, отвърнах аз, като всяка дума беше пропита с ледена ярост. „Знаеш за Асен. Знаеш за парите. Знаеш за фалшивата бременност. Знаеш за лъжата, която почти ме унищожи.“
Тя трепна при споменаването на името му. Това беше всичко, от което се нуждаех. Последното потвърждение.
„Огнян, моля те… не е това, което изглежда. Мога да обясня.“
„Да обясниш?“, изкрещях аз, губейки контрол за първи път. „Какво ще обясниш, Мира? Как си ме гледала в очите месеци наред и си ме лъгала? Как си ми позволила да се радвам на дете, което никога не е съществувало? Как си ме гледала да се сривам в онази болница, знаейки, че всичко е един долен фарс? Обясни ми това!“
Тя се сви на дивана, закривайки лице с ръце. Раменете ѝ се тресяха, но този път сълзите ѝ не предизвикаха и капка съчувствие у мен. Бяха фалшиви, точно като бременността ѝ.
„Той ме принуди!“, изхлипа тя. „Асен… той се появи отново в живота ми. Каза, че знае за финансовите проблеми на баща ми, за лошите му инвестиции. За дълговете, които крие от всички. Заплаши, че ще го разори, че ще разкаже на всички. Каза, че ще ни унищожи.“
Това беше нов удар. Не знаех, че баща ѝ, горд и достолепен мъж, е затънал в дългове. Мира беше крила и това от мен. Колко още тайни имаше в нашия брак, който смятах за прозрачен като стъкло?
„И ти реши, че най-добрият начин да му помогнеш е като се съюзиш с бившия си любовник, за да унищожите мен? Съпруга си? Бащата на децата си?“, попитах с горчива ирония.
„Не беше така!“, извика тя. „Отначало не се съгласих. Но той беше толкова убедителен. Каза, че това е просто бизнес. Че ти си силен и ще се справиш. Че просто иска да спечели сделката. Обеща, че след това ще ни остави на мира. А парите, които ми даде… с тях щях да платя дълговете на татко и никой нямаше да разбере.“
Тя говореше за това сякаш е някаква невинна бизнес договорка. Сякаш не беше забила нож в сърцето на нашето семейство.
„Парите?“, повторих аз невярващо. „Продала си ме за пари, Мира? Продала си нашето доверие, нашата любов, нашите спомени?“
„Не! Аз те обичам, Огнян! Кълна се! Бях уплашена и объркана. Той ме манипулира. Накара ме да се чувствам виновна, че ти си вечно зает с работа, че ме пренебрегваш. Каза, че ти не ме заслужаваш. Говореше ми неща, които… които ме караха да се съмнявам във всичко.“
Слушах я и усещах как последната частица любов и топлина в мен се превръща в лед. Тя не беше просто жертва. Тя беше съучастник. Може би Асен е дръпнал конците, но тя е била куклата, която е танцувала по неговата мелодия. Тя е направила своя избор.
В този момент вратата се отвори и влязоха децата, водени от майка ми. Те се втурнаха към нас, без да усетят ледената атмосфера.
„Мамо! Тате!“, извика малката ми дъщеря и се хвърли в обятията на Мира.
Мира я прегърна, заравяйки лице в косата ѝ. Гледката, която до вчера щеше да стопли сърцето ми, сега ме изпълваше с погнуса. Тя използваше децата ни като щит.
Майка ми, Йорданка, проницателна и мъдра жена, веднага усети, че нещо не е наред. Тя ни изгледа и в очите ѝ се появи тревога.
„Какво става тук?“, попита тя тихо.
Аз не можех да говоря. Не и пред децата. Просто поклатих глава.
„Уморени сме, това е всичко“, излъга Мира с изненадващо спокоен глас. „Тежка седмица.“
През следващите дни живеехме като призраци в собствения си дом. Спях в стаята за гости. Говорехме си само когато се налагаше, предимно за децата. Всеки неин жест, всяка дума, всяка усмивка към децата беше отровена от лъжата. Олтарът на нашето семейство беше разрушен, а на негово място зееше празна, черна дупка.
През това време, аз не стоях със скръстени ръце. Гневът ми се трансформира в студена, пресметлива решителност. Асен искаше война, щеше да я получи. Но аз нямаше да играя по неговите правила. Нямаше да го нападам в бизнеса. Това беше твърде лесно, твърде предвидимо. Аз щях да ударя там, където най-много боли – личното му пространство, репутацията му, всичко, което беше изградил.
Свързах се с Мартин, по-малкия брат на Мира. Той беше студент по право, умен и амбициозен младеж, на когото имах пълно доверие. Бяхме близки и той ме уважаваше. Разказах му всичко. Без да спестявам нищо, дори ролята на сестра му. Лицето му премина през гама от емоции – от невярване, през ужас, до дълбоко разочарование.
„Не мога да повярвам, че Мира е способна на такова нещо“, прошепна той, шокиран. „Винаги съм я смятал за…“
„И аз“, прекъснах го. „Но сега нямаме време за разочарования. Имам нужда от помощта ти. Ти си бъдещ юрист. Искам да разровиш всичко за Асен. Всичко. Минали дела, бизнес партньори, личен живот, скрити активи, данъчни декларации. Търси слабото му място. Всеки има такова.“
Мартин кимна, а в очите му се появи стоманена решителност.
„Ще го направя. Заради теб. И заради децата. Той няма да се измъкне безнаказано.“
Така започна нашата тайна война. Докато пред света аз бях съсипаният бизнесмен, на ръба на провала, а Мира беше скърбящата съпруга, в сенките ние с Мартин плетяхме мрежа, която бавно, но сигурно, щеше да се затвори около Асен.
Една вечер, докато работех до късно в кабинета си, Мира влезе. Носеше две чаши с чай.
„Не можеш да работиш вечно“, каза тя тихо. „Трябва да почиваш.“
Погледнах я. В очите ѝ имаше молба. Молба за прошка, за втори шанс, за връщане към онова, което бяхме.
„Не мога, Мира“, отвърнах студено. „Не мога да си позволя да почивам. Имам сделка за спасяване. Имам семейство за защитаване.“
„Нашето семейство“, поправи ме тя.
„Дали?“, попитах. „Аз вече не знам какво е наше и какво е просто част от твоя план.“
Тя остави чашите и излезе безмълвно. Знаех, че я наранявам. Но болката, която тя ми беше причинила, беше хиляди пъти по-силна. И знаех, че прошката, ако изобщо някога дойде, ще бъде извоювана с много висока цена. А отмъщението беше само първата вноска.
Глава 4: Мрежа от тайни
Войната, която поведохме с Мартин, беше тиха и методична. През деня аз бях в офиса си, играейки ролята на разсеян и претоварен бизнесмен, който губи хватката си. Нарочно пропусках срокове, забавях отговори на имейли, изглеждах неуверен по време на конферентни разговори. Давах на Асен и неговия екип точно това, което очакваха – образ на човек, сломен от лична трагедия. Те клъвнаха въдицата. Станаха небрежни, самоуверени, подценявайки ме на всяка крачка.
През нощта обаче кабинетът ми се превръщаше в боен щаб. Мартин идваше след лекции, носейки купчини с разпечатки и бележки. Той се оказа истинско хрътка. С енергията и амбицията на младостта, съчетани с остър аналитичен ум, той се ровеше в публични регистри, съдебни архиви и бизнес каталози. Разплиташе сложната паяжина от офшорни фирми, през които Асен прекарваше парите си. Проучваше старите му дела, търсейки модел на поведение.
„Този човек е не просто безскрупулен, той е системен хищник“, каза Мартин една вечер, сочейки към диаграма, която беше начертал на бялата дъска. „Виж това. Преди пет години, подобен случай. Конкурентна фирма е на ръба на важна сделка. Внезапно, собственикът е въвлечен в грозен публичен скандал за изневяра. Акциите му падат, репутацията му е срината. И кой се появява, за да купи компанията на безценица? Една от подставените фирми на Асен.“
„А преди три години?“, продължи той, сочейки друга точка. „Млад предприемач с иновативен патент. Изведнъж срещу него започва съдебно дело за интелектуална собственост, заведено от неизвестна компания. Делото се точи с години, изцеждайки ресурсите му. Накрая, той е принуден да обяви фалит. Патентът е продаден на търг. Купувач? Отново същата схема.“
Моделът беше ясен. Асен не просто се състезаваше. Той унищожаваше. Използваше лични атаки, съдебен тормоз и емоционален шантаж, за да елиминира конкуренцията си. Моят случай беше просто по-перфиден и по-садистичен от останалите.
Докато Мартин разследваше професионалния живот на Асен, аз се фокусирах върху личния. Наех дискретен частен детектив – бивше ченге, което ми беше препоръчано от мой доверен контакт. Исках да знам всичко: къде ходи, с кого се среща, какви са навиците му, какви са тайните му.
Информацията започна да пристига. Асен водеше живот на плейбой, но много внимаваше за имиджа си. Имаше официална приятелка – красива и елегантна жена от добро семейство, с която се появяваше на светски събития. Но детективът откри и нещо друго. Таен апартамент в луксозна сграда в другата част на града. Апартамент, който не се водеше на негово име. И редовни посещения там, винаги късно вечер. Посещения на жена, която не беше официалната му приятелка.
В същото време, животът вкъщи беше непоносимо напрегнат. Мира се опитваше да се държи нормално пред децата, но сянката на лъжата висеше над нас постоянно. Тя правеше плахи опити да говори с мен, да търси сближаване.
„Огнян, знам, че ме мразиш“, каза тя една вечер, застанала на прага на кабинета ми. „И имаш пълното право. Но трябва да знаеш, че съжалявам. Всеки ден, всяка минута. Ако можех да върна времето назад…“
„Но не можеш, нали?“, прекъснах я аз, без да вдигам поглед от документите пред себе си. „Времето не се връща. Действията имат последствия, Мира.“
„Искам да помогна“, настоя тя. „Мога да свидетелствам срещу него. Мога да разкажа всичко.“
Погледнах я. В предложението ѝ имаше отчаяние, но и капка егоизъм. Искаше да се изчисти, да прехвърли цялата вина върху Асен.
„Все още не“, отвърнах студено. „Когато му дойде времето, ще знаеш. Дотогава, просто продължавай да играеш ролята си.“
Не ѝ вярвах. Не напълно. Част от мен се страхуваше, че при първия знак за опасност, тя отново ще се опита да спаси себе си, дори и с цената на моето предателство. Затова я държах в неведение за нашия план.
Пробивът дойде от неочаквано място. Мартин, ровейки се в имотния регистър, свързан с тайния апартамент на Асен, откри нещо интересно. Собственик на апартамента беше офшорна компания, но управител на тази компания, лицето за контакт, беше жена с познато име. Ива. Същата Ива, която беше главен финансов директор на основния инвеститор в моята компания. Жената, която имаше достъп до цялата ми вътрешна информация. Жената, която седеше до мен на всяко заседание на борда на директорите и ме уверяваше в пълната си подкрепа.
Предателството беше двойно. Асен не просто ме атакуваше отвън. Той имаше къртица вътре. Ива му е предоставяла информация за всяка моя стъпка, за всяко мое финансово затруднение, за всяка моя стратегия. Ето защо ударите му бяха толкова точни и болезнени.
Почувствах прилив на адреналин. Сега вече имахме всичко. Имахме мотива, имахме модела на поведение, имахме доказателства за финансови машинации и сега имахме и вътрешния човек. Мрежата беше изплетена. Време беше да започнем да я затягаме.
Първата ми стъпка беше да се свържа с бащата на Мира. Помолих го за среща, без тя да знае. Седнахме в едно кафене, двама мъже, свързани от една и съща жена, но разделени от океан от тайни. Разказах му всичко. За дълговете му, за изнудването на Асен, за ролята на Мира. Той слушаше, а лицето му постепенно губеше цвета си, превръщайки се в сива маска на срам и отчаяние.
„Аз съм виновен“, промълви той накрая, гледайки в празната си чаша. „Моята глупост, моята гордост… въвлякох дъщеря си в това. И съсипах семейството ѝ.“
„Не е време за вина“, казах аз. „Време е за действие. Имам нужда от вашата помощ. Имам нужда от пълномощно, за да прегледам финансовите ви дела. Искам да видя всяка транзакция, всеки договор, всеки заем. Трябва да намеря връзката между вашите дългове и парите на Асен.“
Той се съгласи без колебание. Това беше неговият начин да изкупи вината си.
Сега всички фигури бяха на дъската. Асен, самоуверен и арогантен. Мира, разкъсвана между вината и страха. Ива, предателката в моя собствен лагер. И ние, с Мартин, невидимите играчи, които държаха всички козове.
Предстоеше последният ход. Финалната конфронтация. И аз щях да се погрижа тя да бъде не просто победа, а пълно и абсолютно унищожение.
Глава 5: Ходът на царицата
Финалният етап на нашия план изискваше хирургическа прецизност. Не можех да си позволя и най-малката грешка. Асен беше като ранен звяр – най-опасен, когато е притиснат в ъгъла. Всяко прибързано действие можеше да го накара да предприеме нещо ирационално и да съсипе всичко, включително и мен.
Свиках извънредно заседание на борда на директорите. Официалният повод беше да обсъдим „незадоволителните“ оферти за сливане, включително и тази на компанията на Асен. Всички ключови играчи щяха да бъдат там. Инвеститорите, адвокатите и, разбира се, Ива, моят финансов директор.
Денят преди заседанието беше напрегнат. Мира усещаше, че нещо предстои. Тя обикаляше къщата като дух, бледа и мълчалива. Вечерта, когато се прибрах, тя ме чакаше в хола.
„Каквото и да си намислил да правиш, моля те, помисли за децата“, каза тя с треперещ глас. „Не искам името им да бъде замесено в публичен скандал.“
„Това трябваше да го мислиш по-рано, Мира“, отвърнах аз, без да спирам.
„Огнян, моля те!“, извика тя след мен. „Той е опасен. Ще те унищожи.“
„Той вече опита“, казах аз, без да се обръщам. „Сега е мой ред.“
На сутринта на заседанието влязох в конферентната зала със спокойно изражение, което костваше огромни усилия на волята ми. Поздравих всички, включително и Ива, която ме погледна със смесица от съчувствие и едва доловимо презрение. Тя си мислеше, че съм победен.
Започнах заседанието по протокол. Представих финансовите отчети, които умишлено изглеждаха зле. Говорих за трудностите на пазара, за неочакваните спънки. Атмосферата в стаята ставаше все по-мрачна.
„Както виждате, господа“, казах аз, „позициите ни са отслабени. Офертата на конкуренцията, макар и не това, на което се надявахме, изглежда като единственият разумен изход.“
Ива кимна бавно, с израз на дълбока загриженост.
„Страхувам се, че Огнян е прав“, каза тя с добре изиграна тъга. „Може би е време да приемем реалността и да минимизираме щетите.“
Това беше сигналът, който чаках.
„Благодаря ти за откровеността, Ива“, казах аз с лека усмивка. „Твоята лоялност към компанията винаги е била… вдъхновяваща. Всъщност, имайки предвид твоята ключова роля, бих искал да обсъдим един друг финансов въпрос.“
Натиснах копче на дистанционното и на големия екран зад мен се появи банково извлечение. Извлечение от офшорна сметка на Каймановите острови. С големи, постъпващи суми.
„Тази сметка позната ли ти е, Ива?“, попитах аз небрежно.
Цветът изчезна от лицето ѝ. Тя зяпна, опитвайки се да каже нещо, но от устата ѝ не излезе и звук.
„Защото е много интересна“, продължих аз, докато на екрана се сменяха слайдове – документи, доказващи, че тя е собственик на сметката. „Сумите, които постъпват в нея, съвпадат по дати с ключови моменти от нашите преговори. Например, ето този превод е направен ден след като обсъждахме нашата минимална цена. А този – часове след като ти изпратих поверителния проект на договора.“
В залата настана мъртва тишина. Всички погледи бяха приковани в Ива, която сякаш се смаляваше на стола си.
„А най-интересното е източникът на тези преводи“, продължих аз, показвайки последния слайд. На него беше диаграмата на Мартин, показваща сложната мрежа от фирми, водеща от моята конкуренция, през няколко кухи компании, директно до сметката на Ива. И на върха на пирамидата, с удебелени букви, стоеше името: Асен.
„Това е абсурд!“, успя да промълви Ива. „Това са фалшификати!“
„Наистина ли?“, попитах аз. „Защото имам и записи. Записи на разговорите ти с Асен. Записи, в които обсъждате как да ме саботирате. Записи, в които той се хвали как е организирал една малка лична драма, за да ме извади от равновесие.“
Това беше краят. Ива се срина. Пред очите на целия борд на директорите, нейната кариера и репутация се изпариха. Охраната я изведе от залата, докато тя крещеше заплахи и обиди.
Но това беше само първият ход.
Веднага след заседанието се свързах директно с Асен.
„Имаш точно един час, за да дойдеш в офиса ми“, казах аз, без да му дам време да реагира. „Сам. В противен случай, всички тези доказателства, заедно с едно много подробно обяснение за фалшифициране на медицински документи и причиняване на емоционален тормоз, отиват в прокуратурата и във всички водещи медии. И да, имам самопризнанията на сестрата и на лекаря. И теб, и твоята приятелка Ива ви очаква много дълъг и неприятен престой в затвора.“
Той дойде след четиридесет и пет минути. Арогантността му беше изчезнала, заменена от зле прикрита паника. Той седна срещу мен, в същата зала, където допреди малко бях унищожил съучастничката му.
„Какво искаш, Огнян?“, попита той с дрезгав глас.
„Искам?“, повторих аз, наслаждавайки се на момента. „Преди няколко месеца исках здраво бебе. Исках спокойно семейство. Исках честна бизнес сделка. Ти ми отне всичко това. Сега… сега искам да си платиш.“
Разложих условията си на масата. Те бяха брутални и безкомпромисни.
Първо, неговата компания незабавно и безусловно оттегля офертата си.
Второ, той лично, чрез своите фондове, ще инвестира значителна сума в моята компания при изключително неизгодни за него условия, стабилизирайки я и повишавайки стойността ѝ.
Трето, той ще изплати огромна компенсация, преведена директно в доверителен фонд на името на двете ми деца. Това не бяха пари за мен. Това бяха парите за бъдещето, което той се опита да им открадне.
Четвърто, той ще поеме всички дългове на бащата на Мира, анонимно.
И пето, най-важното. Той ще изчезне. От моя живот, от живота на семейството ми, от този град. Никога повече няма да го виждам. Никога повече няма да чувам името му.
Асен слушаше, лицето му ставаше все по-мрачно.
„Това е разоряване“, каза той.
„Не“, отвърнах аз. „Това е справедливост. Имаш избор. Разоряване или затвор и публичен позор. Избирай.“
Той нямаше избор. Знаеше го. В рамките на следващите няколко дни, адвокатите оформиха документите. Асен изпълни всяко едно от условията ми. Гледах го как подписва, как прехвърля акции, как унищожава собствената си империя, за да спаси свободата си. В очите му нямаше разкаяние, само студена, безсилна омраза.
Когато всичко приключи, той се изправи.
„Ти спечели, Огнян“, каза той. „Но не забравяй. Ти може и да ме победи, но тя избра мен. Когато имаше избор, тя избра мен пред теб.“
Това бяха последните му думи към мен. Думи, изстреляни като отровни стрели, целящи да оставят рана, която никога няма да зарасне. И той успя.
Войната беше спечелена. Бизнесът ми беше спасен, дори по-силен от преди. Врагът ми беше победен и прогонен. Справедливостта, или поне моята версия за нея, беше възтържествувала.
Но когато се прибрах вкъщи, в голямата, луксозна къща, която сега изглеждаше студена и празна, ме чакаше последната, най-трудна битка. Битката със самия себе си. И с жената, която стоеше в хола и ме гледаше с очи, пълни със страх и надежда. Мира. Моята съпруга. Моята предателка. Моята царица в тази жестока игра, която беше пожертвана, за да бъде спасен царят.
Какво правех сега?
Глава 6: Пепел и диаманти
Победата имаше вкус на пепел. Седях в кабинета си, заобиколен от символите на моя триумф – подписани договори, банкови извлечения, потвърждения за преводи. Асен беше история. Компанията ми беше по-стабилна от всякога. Бъдещето на децата ми беше финансово осигурено за десетилетия напред. Бях спечелил на всеки фронт. А се чувствах по-празен от всякога.
Думите на Асен отекваха в съзнанието ми: „Тя избра мен“. Той беше загубил всичко, но ми беше оставил този малък, отровен подарък за сбогом. Истината, която не можех да пренебрегна. Когато е била изправена пред избор, Мира не е избрала мен. Не е избрала нашето семейство. Тя е избрала пътя на лъжата, манипулацията и предателството.
Мира знаеше, че всичко е приключило. Но не знаеше как. Тя просто виждаше, че напрежението в мен е изчезнало, заменено от студена, непроницаема умора. Един ден тя събра смелост и ме попита.
„Свърши ли?“
„Да“, отвърнах аз, без да я поглеждам.
„Той… ще ни остави ли на мира?“
„Да. Няма да го видиш никога повече.“
Тя изчака, надявайки се да кажа нещо повече. Но аз мълчах.
„Огнян…“, започна тя. „Знам, че думите не значат нищо сега. Но искам да знаеш… аз никога не съм спирала да те обичам. Просто бях слаба. И уплашена. Той се възползва от това.“
Погледнах я за първи път от дни. Истински я погледнах. Видях жената, в която се бях влюбил. Видях и жената, която ме беше предала. Двете бяха едно и също лице. И това беше най-трудното за приемане.
„Любовта не е само думи, Мира“, казах тихо. „Тя е действия. Доверие. Лоялност. Ти избра да ги унищожиш. Не Асен. Ти.“
Това беше началото на нашия собствен, личен ад. Живеехме под един покрив, но между нас имаше пропаст, широка хиляди километри. За пред децата се преструвахме. Усмихвахме се на вечеря. Ходехме заедно в парка през уикендите. Изигравахме перфектното семейство. Но щом децата заспеха, къщата отново потъваше в ледена тишина. Всеки шум, всяко скърцане на пода беше оглушително.
Спях в стаята за гости. Не можех да понеса да бъда в едно легло с нея. Не заради омраза. Омразата беше избледняла, заменена от нещо много по-лошо – безразличие. Гледах я и не чувствах нищо. Само празнота.
Майка ми, Йорданка, която знаеше само част от истината, настояваше да се разведа.
„Тази жена те унижи“, казваше ми тя. „Тя не те заслужава. Изхвърли я. Започни на чисто.“
Но аз не можех. Не заради Мира. Заради децата. Не исках те да растат в разделено семейство, да стават разменна монета в битката на двама наранени възрастни. Те вече бяха преживели достатъчно травми, макар и несъзнателно. Дължах им поне привидна стабилност.
Мартин, братът на Мира, беше единственият, с когото можех да говоря открито. Той беше разкъсван между лоялността към сестра си и уважението към мен.
„Тя сгреши ужасно, Огнян“, каза ми той един ден. „Неопростимо. Но хората правят грешки. Понякога чудовищни. Въпросът е дали можеш да живееш с тях.“
Това беше въпросът, който си задавах всяка нощ. Можех ли? Можех ли да забравя месеците на лъжи? Можех ли да простя театъра в болницата? Можех ли някога отново да ѝ повярвам, когато ми каже „обичам те“?
Мира се опитваше. Тя правеше всичко възможно, за да изкупи вината си. Грижеше се за дома и децата с трескава отдаденост. Опитваше се да предвиди всяко мое желание. Правеше ми любимите ястия. Купуваше ми малки подаръци. Всеки неин жест беше безмълвна молба за прошка. Но тези жестове само подчертаваха пропастта между нас. Те не бяха спонтанни прояви на любов, а отчаяни опити за изкупление.
Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Намерих я заспала на дивана в хола, с книга в ръце. На масата имаше вечеря за мен, покрита с капак, за да остане топла. Изглеждаше уязвима, почти невинна. За момент, само за един кратък, болезнен момент, си спомних за жената, за която се бях оженил. Спомних си смеха ѝ, топлината ѝ, начина, по който ме гледаше.
Взех едно одеяло и я завих. Пръстите ми случайно докоснаха бузата ѝ. Тя трепна в съня си, но не се събуди. Застинах. Това беше първият физически контакт между нас от месеци. Нежен, неволен допир. И в този допир усетих искра. Не на страст, не и на любов. А на спомен. Спомен за това, което бяхме.
Върнах се в кабинета си и си налях уиски. Гледах през прозореца към тъмния град. Разбрах, че имам два пътя пред себе си.
Първият беше лесен. Развод. Ново начало. Щях да намеря друга жена, щях да изградя нов живот. Децата щяха да се адаптират. Времето щеше да излекува раните.
Вторият път беше труден. Непоносимо труден. Да остана. Да се опитам, ден след ден, да намеря начин да живея с пепелта от нашето минало. Да се опитам да видя дали от тази пепел може да се роди нещо ново. Не същото, което беше преди. Онова беше изгубено завинаги. Но нещо друго. Нещо белязано, несъвършено, но може би, само може би, истинско.
Не знаех дали имам силата за втория път. Не знаех дали тя го заслужава.
Но тогава се сетих за децата, които спяха спокойно в стаите си. Мислех си за тях, за тяхното бъдеще. Мислех си за обещанието, което бях дал пред себе си – да ги защитавам. Понякога защитата не означава да се биеш с врагове. Понякога означава да се биеш със собствените си демони, за да запазиш техния свят цял.
Вдигнах телефона и се обадих на Мартин.
„Намери ми най-добрия семеен терапевт в града“, казах му. „Мисля, че е време да спрем да се преструваме.“
Не знаех дали ще успеем. Шансовете бяха против нас. Доверието беше като огледало – веднъж счупено, можеш да го залепиш, но пукнатините винаги ще се виждат. Нашият брак беше на хиляди парчета. Но докато гледах отражението си в тъмния прозорец, реших, че преди да изхвърля огледалото, дължа на децата си, а може би и на себе си, да се опитам да събера парчетата. Да видя дали от руините на нашия живот може да се изгради нещо трайно. Дали сред пепелта не е останал скрит поне един диамант.
Пътят напред беше неясен и плашещ. Но за първи път от месеци, аз не гледах назад към предателството, а напред към несигурното бъдеще. И това, само по себе си, беше една малка, крехка победа. Началото на една нова, много по-дълга война. Войната за прошка.