Вече години наред съм вегетарианка. Не е просто диета, а философия, начин на живот, който бях вплела в самата тъкан на съществуването си. Кухнята ми беше светилище, оазис на растителна основа, където миризмата на печени зеленчуци и пресни подправки беше единственият парфюм, който се носеше във въздуха. Всеки, който прекрачваше прага на нашия дом, знаеше това правило. То беше толкова фундаментално, колкото и фактът, че слънцето изгрява от изток. Не позволявах месо в кухнята си. Не в хладилника, не на плота, не и в тигана. Беше просто, ясно и безкомпромисно.
Когато свекър ми, Стоян, се нанесе при нас преди шест месеца, след като загуби съпругата си, приех, че ще има период на адаптация. Той беше мъж от старото поколение, за когото една гозба без месо беше просто гарнитура. Проведохме няколко разговора. Бях търпелива, обяснявах му надълго и нашироко за етичните си подбуди, за здравословните ползи, за начина, по който се чувствам. Той кимаше, гледаше ме с онези уморени, леко тъжни очи и мърмореше нещо от рода на: „Да, да, моето момиче, разбирам.“ Мислех, че разбира. Мислех, че сме постигнали мълчаливо споразумение.
Грешала съм. Дълбоко съм грешала.
Събуди ме миризмата. Беше два часа през нощта. Отначало, в просъница, не можах да я определя. Беше остра, мазна, натрапчива. Миризма, която не беше прекрачвала прага на тази къща от години. Миризма на грях. На пържено месо. Сърцето ми започна да бие учестено, а в стомаха ми се надигна ледено кълбо от гняв и предателство. Измъкнах се тихо от леглото, за да не събудя съпруга си, Симеон, който спеше дълбоко до мен.
Стъпвах на пръсти по хладния коридор, следвайки оскверняващия аромат, който ставаше все по-силен и по-силен. Светлината под вратата на кухнята беше като фар, призоваващ ме към мястото на престъплението. За момент се поколебах, поех си дълбоко дъх и отворих вратата.
Картината, която се разкри пред мен, ще остане завинаги запечатана в съзнанието ми. Стоян, по стара, износена пижама, стоеше до печката. В тигана цвърчеше и се гърчеше най-обидното нещо, което можех да си представя – бекон. Дебели, мазни ленти бекон. Той ги обръщаше с вилица, напълно погълнат от заниманието си, без да усети присъствието ми. Малката лампа над печката хвърляше зловещи сенки по лицето му, правейки бръчките му да изглеждат като дълбоки бразди на вина.
Въздухът в гърдите ми свърши. „Какво правиш?“ – Гласът ми прозвуча дрезгаво, чуждо, дори на самата мен.
Той подскочи, изпускайки вилицата с трясък на плочките. Обърна се към мен с широко отворени очи, в които за части от секундата се смесиха страх, смут и нещо като детска инатливост.
„Мира… аз… просто ми се прияде…“ – запелтечи той.
„Прияло ти се е?“ – повторих думите му, а гласът ми се извиси с няколко октави. „В два часа през нощта? В моята кухня? Знаеш правилото, Стояне. Говорихме за това. Много пъти.“
„Знам, момичето ми, знам, но… толкова години съм го ял… липсва ми.“
Гледах го, гледах цвърчащия тиган, гледах мазните пръски по чистия ми плот и нещо в мен се счупи. Това не беше просто храна. Това беше неуважение. Това беше погазване на единственото нещо, за което бях помолила. Това беше демонстрация, че моите принципи, моят дом, аз самата, нямахме никакво значение. Всичкото ми търпение, всичкото ми разбиране се изпариха като дима, който се виеше от тигана.
„Не ме интересува какво ти липсва,“ – изсъсках аз, а думите излизаха ледени и остри като парченца стъкло. „Това е моят дом. Това е моята кухня. И тук има едно правило. Едно-единствено. И ти го наруши.“
Той сведе поглед. „Съжалявам.“
„Не, не съжаляваш. Съжаляваш, че те хванах.“ – Приближих се до него, а гневът пулсираше в слепоочията ми. „Искам да ти е пределно ясно. Или ще уважаваш правилата в тази къща, или ще трябва да си тръгнеш. Изборът е твой. Но това повече няма да се повтори. Разбра ли ме?“
Той не отговори. Просто стоеше там, прегърбен, победен, взирайки се в плочките на пода. Аз се обърнах, без да кажа и дума повече, и излязох от кухнята, оставяйки го сам с неговия бекон и тежката, мазна тишина.
Не можах да заспя повече. Въртях се в леглото, а в главата ми се блъскаха хиляди мисли. Бях ли прекалено сурова? Може би. Но къде беше границата? Колко компромиси трябваше да направя в собствения си дом? Симеон се размърда в съня си, но не се събуди. По-добре. Не исках да го въвличам в това. Не и посред нощ.
На сутринта станах с тежко главоболие и още по-тежко сърце. Чувствах се виновна, но и оправдана. Слязох долу, очаквайки неловка тишина и напрежение. Но това, което видях, смрази кръвта в жилите ми.
До входната врата стояха два големи куфара.
Облекчение, примесено с тъга, ме заля. Значи все пак е взел решение. Избрал е своя бекон пред нашия дом. Колкото и да беше болезнено, беше и справедливо. Той направи своя избор. Помислих си, че това са неговите куфари. Поех си дълбоко дъх, готвейки се за последния, труден разговор.
Но тогава…
Симеон слезе по стълбите. Беше облечен с костюма си, сякаш отиваше на важна бизнес среща. В ръката си държеше чантата за лаптоп. Погледът му беше студен, далечен, лишен от всякаква емоция. Той мина покрай мен, без дори да ме погледне, и спря до куфарите. Взе дръжката на единия.
„Какво правиш?“ – попитах тихо, а сърцето ми замръзна.
Той най-накрая вдигна очи и ме погледна. Но това не беше моят Симеон. В погледа му нямаше и следа от топлината и любовта, които познавах. Имаше само ледена пустош.
„Аз си тръгвам, Мира.“
Глава 2
Думите му увиснаха във въздуха между нас. Тежки. Непоклатими. Абсолютни. „Аз си тръгвам, Мира.“ Не „Трябва да поговорим“. Не „Ядосан съм“. А „Аз си тръгвам“. Едно просто изречение, което разцепи света ми на две.
„Какво… какво искаш да кажеш?“ – успях да промълвя, а гласът ми беше едва доловим шепот. Сякаш дробовете ми бяха пълни с цимент. „Заради… заради баща ти ли? Заради снощи?“
Симеон се изсмя. Но това не беше смях. Беше сух, празен, лишен от всякаква радост звук. Звук, който отекна в тишината на антрето и ме прониза до костите.
„Наистина ли мислиш, че става въпрос за няколко парчета бекон, Мира? Наистина ли си толкова сляпа?“ – Той поклати глава, а в погледа му се четеше смесица от съжаление и презрение. „Беконът беше просто последната капка. Катализаторът. Проблемът не е баща ми. Проблемът си ти.“
„Аз?“ – Усетих как краката ми омекват. Трябваше да се подпра на стената, за да не се свлека на пода.
„Да, ти. Твоите правила. Твоята безкомпромисност. Твоята кухня-светилище. Твоят живот-философия, в който няма място за нищо друго освен за твоите собствени убеждения.“ – Той говореше спокойно, почти монотонно, и това правеше думите му още по-болезнени. Всяка дума беше премерен, точен удар. „Превърна този дом в затвор, Мира. Затвор от принципи и ограничения. Първо беше месото. После захарта. После глутенът. После алкохолът. Постоянно нови и нови правила. Стени, които издигаше около нас, докато накрая не остана въздух за дишане. За мен.“
Гледах го и не можех да повярвам. Това беше мъжът, с когото бях споделяла леглото си, мечтите си, живота си в продължение на осем години. А сега той стоеше пред мен като напълно непознат, изливащ отрова, която очевидно се беше събирала в него от дълго време.
„Защо не каза нищо? Защо не говори с мен?“ – прошепнах, а в очите ми започнаха да парят сълзи.
„Говорих. Опитвах се. Помниш ли, когато исках да си направим барбекю с приятели? Ти каза, че миризмата на мърша ще оскверни градината ти. Помниш ли, когато ти подарих онази кожена чанта за годишнината ни? Ти се разплака, защото била направена от „убито животно“ и я върна. Помниш ли стотиците пъти, в които преобръщаше очи, когато си поръчвах пържола в ресторант? Ти не говореше, Мира. Ти съдеше. Постоянно. Всеки ден.“
Стоян се появи на върха на стълбището, привлечен от гласовете ни. Лицето му беше бледо и изпито. Той погледна към Симеон, после към куфарите, после към мен. Ужасът в очите му беше огледален образ на моя собствен.
„Симеоне, сине… недей. Не правете глупости. Заради мен е, нали? Аз ще си тръгна, всичко ще се оправи…“ – започна той с треперещ глас.
„Млъкни, татко!“ – сряза го Симеон с неочаквана ярост. „Това няма нищо общо с теб! Това си е между мен и нея. Ти просто ми отвори очите за това колко непоносимо е станало всичко.“
Симеон се обърна отново към мен. „Снощи, когато я видях как те гледа, как те унижава в собствения ти дом заради едно толкова дребно, човешко желание… разбрах, че повече не мога. Не мога да живея така. Не мога да живея с човек, за когото правилата са по-важни от хората. За когото един принцип е по-ценен от щастието на близките ѝ.“
Той отвори вратата. Студеният утринен въздух нахлу вътре, карайки ме да потръпна.
„Къде отиваш?“ – попитах, а гласът ми се прекърши.
„Някъде, където мога да дишам. Ще остана при приятел. Адвокатът ми ще се свърже с теб.“
Адвокат. Думата прозвуча като изстрел. Значи това беше. Краят. Не просто скарване, не просто временна раздяла. Беше окончателно.
Той изнесе единия куфар, после се върна за другия. За миг спря на прага и ме погледна за последен път. В очите му за частица от секундата видях проблясък на старата болка, на старата любов, погребана под тонове разочарование.
„Съжалявам, Мира. Наистина съжалявам, че се стигна дотук.“
И след това си тръгна. Вратата се затвори след него с тихо, но окончателно щракване. Звук, който сложи край на моя живот такъв, какъвто го познавах.
Останахме само аз и Стоян в оглушителната тишина на антрето. Той бавно слезе по стълбите и седна на най-долното стъпало, скрил лице в ръцете си. Раменете му се тресяха от безмълвни ридания. Аз все още стоях, вкопчена в стената, неспособна да помръдна, неспособна да мисля, неспособна да дишам.
Кухнята, моето светилище, сега ми се струваше като гробница. Ароматът на пържен бекон все още се долавяше съвсем леко във въздуха. Миризмата на края на моя свят.
Глава 3
Първите няколко дни бяха като мъгла. Движех се из къщата като призрак, докосвах предмети, които до вчера бяха част от общия ни живот, а сега изглеждаха като музейни експонати от една отминала епоха. Тишината беше оглушителна. Дори присъствието на Стоян, който се движеше из къщата тихо като сянка, не можеше да я запълни. Той се опитваше. Готвеше ми прости, вегетариански ястия, които оставяше пред вратата на спалнята ми, без да смее да почука. Аз едва ги докосвах. Гладът беше изчезнал, заменен от една дълбока, разяждаща празнота в стомаха.
Говорих с най-добрата си приятелка, Маргарита. Тя дойде веднага, донесе сладолед и бутилка вино, пренебрегвайки всичките ми хранителни правила. Седнахме на дивана и аз ѝ разказах всичко, давейки се в сълзи и самосъжаление.
„Не мога да повярвам, Марго. Заради бекон! Той съсипа осем години от живота ни заради бекон!“
Маргарита ме слушаше търпеливо, оставяйки ме да излея всичко. Когато свърших, тя ме погледна сериозно и каза: „Мира, бъди честна пред себе си. Наистина ли мислиш, че е заради бекона? Не чу ли какво ти е казал? Това е било само поводът.“
„Но моите правила… аз просто исках да живеем по-здравословно, по-осъзнато. Има ли нещо лошо в това?“
„Няма нищо лошо в принципите, скъпа. Лошото е, когато те се превърнат в камшик, с който шибаш хората, които обичаш. Може би… може би без да искаш, си го накарала да се чувства като затворник.“
Думите ѝ боляха, но в тях имаше истина. Истината, която Симеон се беше опитал да ми каже, но аз бях твърде шокирана, за да я чуя. Започнах да превъртам назад лентата на брака ни, да си припомням всички онези „дребни“ моменти, на които не бях обръщала внимание. Неговите въздишки, когато отказвах да отидем на вечеря в любимия му стек-ресторант. Начина, по който криеше шоколадови десерти в чекмеджето на бюрото си, сякаш бяха контрабанда. Тихата му молба да си купим кафемашина с капсули, която аз отхвърлих като „екологично безотговорна“.
Това не бяха отделни инциденти. Това бяха точките, които свързваха една дълга линия на неговото нещастие, линия, която аз бях твърде заета да чертая, за да я забележа.
На петия ден пощата донесе първия истински удар от реалността. Дебел плик от банката, адресиран до мен и Симеон. Обикновено той се занимаваше с финансите, сметките, ипотеката. Аз му имах пълно доверие. Смятах, че е негова територия, както кухнята беше моя. Отворих плика с треперещи ръце.
Беше официално уведомление. Просрочени три поредни вноски по ипотечния ни кредит. Банката ни уведомяваше, че ако не погасим дължимата сума плюс наказателните лихви в рамките на тридесет дни, ще стартират процедура по принудително събиране на вземането. Което означаваше, че ще ни вземат къщата.
Стомахът ми се сви на топка. Три просрочени вноски? Това означаваше, че проблемите са започнали много преди Стоян да дойде да живее при нас. Преди инцидента с бекона. Симеон е знаел. Знаел е, че сме напът да загубим дома си, и не ми е казал нито дума.
С див порив се втурнах към кабинета му – стаята, в която рядко влизах, защото беше „неговото пространство“. Започнах да ровя из чекмеджетата на бюрото му. Отначало намерих само обичайните неща – канцеларски материали, договори, фактури от фирмата му за логистика. Но в едно заключено чекмедже, което отворих с резервния ключ, скрит под саксията, открих кутията на Пандора.
Не беше само ипотеката. Имаше писма от още две кредитни институции. Бърз потребителски кредит на стойност десетки хиляди левове. Още един, по-малък, от друга фирма. Имаше извлечения от кредитни карти с натрупани огромни задължения. Имаше и писма от негови бизнес партньори, в които настояваха за разплащане по просрочени фактури.
Светът ми се завъртя. Мъжът, с когото живеех, беше затънал до уши в дългове. И не просто това – той активно го беше крил от мен. Лъгал ме е. Всеки път, когато казваше, че „бизнесът върви добре“. Всеки път, когато обсъждахме планове за бъдещето. Всичко е било лъжа.
На дъното на кутията намерих нещо, което ме съсипа окончателно. Папка с документи, свързани с фирмата му. Сред тях имаше пълномощно, издадено преди шест месеца. Симеон упълномощаваше някого с пълни права да управлява фирмата, да подписва договори, да тегли и внася пари. Името на упълномощеното лице беше Десислава. Помъчих се да си спомня. Десислава… неговата бизнес партньорка. Жена, за която той говореше с възхищение. „Тя е гений, Мира, истински гений в преговорите.“ Виждала я бях веднъж или два пъти на фирмени партита. Висока, елегантна брюнетка с остър поглед и още по-остра усмивка.
Сърцето ми започна да блъска в гърдите ми. Това не беше просто финансов колапс. Това беше нещо много по-дълбоко. Много по-грозно. Защо ще даде пълна власт над фирмата си на някой друг? Освен ако… освен ако не са просто партньори.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах машинално.
„Госпожа Мира?“ – попита студен, делови женски глас.
„Да, аз съм.“
„Казвам се Анелия Петрова и се обаждам от името на моя клиент, господин Симеон. Аз съм негов адвокат. Бих искала да насрочим среща, за да обсъдим условията по вашия развод.“
Развод. Адвокат. Дългове. Десислава.
Парченцата от пъзела започнаха да се наместват с ужасяваща яснота. Беконът не беше просто последната капка. Той беше идеалното извинение. Димна завеса, зад която Симеон да скрие истинската причина за напускането си – тоталния финансов и личен провал, който беше подготвял зад гърба ми от месеци.
Той не просто си беше тръгнал. Той беше избягал.
Глава 4
Стоях насред кабинета на Симеон, затисната от тежестта на разкритията. Телефонът все още беше в ръката ми, а думите на адвокатката отекваха в главата ми. Усещах как паниката започва да пълзи по вените ми, ледена и парализираща. Къща, която щяха да ми вземат. Дългове, за които дори не подозирах. И развод. Всичко се случваше наведнъж, като перфектно организирана атака, целяща да ме унищожи.
Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който да внесе ред в този хаос. Маргарита беше емоционалната ми опора, но сега ми трябваше нещо повече. Трябваше ми професионалист. Адвокат.
Спомних си за Асен, брат на моя бивша колежка. Бяхме се виждали няколко пъти по събирания. Той беше специалист по семейно и търговско право. Изглеждаше умен, енергичен и леко циничен – точно качествата, от които имах нужда в момента. Намерих номера му и му се обадих с треперещ глас.
Срещнахме се още на следващия ден в кантората му. Беше малък, но елегантен офис в центъра на града, отрупан с папки и дебели книги. Асен ме посрещна с топло ръкостискане и чаша силно кафе. Той ме остави да говоря, без да ме прекъсва, докато аз, заеквайки на моменти, му разказах цялата история – от бекона до дълговете и обаждането на адвокатката на Симеон. Подредих на масата пред него всички документи, които бях намерила.
Той ги прегледа внимателно, един по един. Лицето му остана безизразно, но виждах как очите му се движат бързо, анализирайки, свързвайки фактите. Когато приключи, той се облегна назад в стола си и ме погледна право в очите.
„Добре, Мира. Ситуацията е сложна, но не е безнадеждна,“ – каза той с глас, който вдъхваше неочаквано спокойствие. „Имаме няколко фронта, на които трябва да се борим едновременно. Първо, разводът. Второ, имуществото и най-вече къщата. Трето, тези дългове.“
„Аз… аз имам ли нещо общо с тези кредити? Не съм подписвала нищо,“ – попитах плахо.
„Тъй като сте в законен брак, съществува режим на съпружеска имуществена общност. Това означава, че по принцип всички активи и пасиви, придобити по време на брака, са общи. Но има изключения. Ако докажем, че тези кредити са теглени без твое знание и съгласие и не са използвани за нуждите на семейството, можем да оспорим отговорността ти за тях. Но ще е битка.“
Думата „битка“ ме накара да потръпна. Никога не бях водила битки. Моят живот беше подреден, спокоен, контролиран. А сега се озовавах на бойно поле, без да знам правилата.
„А къщата?“ – прошепнах. „Ще я загубя ли?“
„Това е основният ни приоритет,“ – каза Асен и потупа с пръст уведомлението от банката. „Трябва незабавно да се свържем с тях. Ще се опитаме да договорим разсрочване или предоговаряне на кредита. Ще трябва да докажеш, че си в състояние да поемеш вноските сама. Имаш ли доходи?“
Кимнах. Работех като графичен дизайнер на свободна практика. Имах стабилни, макар и не огромни доходи.
„Добре. Това е добре. Сега, по-интересният въпрос е фирмата на Симеон и тази… Десислава.“ – Той взе пълномощното и го разгледа отново. „Това е много широко пълномощно. Дава ѝ почти неограничена власт. Трябва да разберем какво точно се е случвало там. Ще пусна искане по съдебен път за достъп до финансовите отчети на фирмата. Имам усещането, че там се крие ключът към много неща.“
Асен се изправи и започна да крачи из стаята. Виждах как умът му работи на пълни обороти, как планира следващите ходове.
„Ето как ще процедираме,“ – каза той, спирайки пред мен. „Първо, не говори повече със Симеон или неговата адвокатка. Всички контакти ще минават през мен. Второ, събери всички документи, които можеш да намериш – банкови извлечения, ваши общи сметки, всичко. Трето, опитай се да останеш спокойна. Това ще е маратон, не спринт. Ще има мръсни номера, ще има опити да те изкарат виновна, да те смачкат психически. Твоята задача е да не им се поддаваш.“
Чувствах се едновременно ужасена и облекчена. Ужасена от предстоящото, но облекчена, че вече не бях сама. Имах съюзник.
„Има още нещо,“ – добави Асен, сякаш прочел мислите ми. „Трябва да си подготвена, че Симеон може да използва начина ти на живот срещу теб. Твоите… строги принципи. Може да се опита да те изкара нестабилна, крайна, неразумна. Това е стандартен ход в подобни дела.“
Кимнах мълчаливо. Разбирах. Всичко, в което вярвах, всичко, което бях изградила като своя идентичност, сега можеше да бъде използвано като оръжие срещу мен.
„И последно,“ – каза Асен с по-мек тон. „Трябва да се погрижиш за себе си, Мира. Храни се, спи, излизай. Не позволявай този процес да те погълне. Спечелването на делото е важно, но запазването на разума ти е по-важно.“
Излязох от кантората му с тежка папка под ръка и малко по-леко сърце. Хаосът все още беше там, но вече имаше посока. Имах план. Имах защитник. Битката тепърва започваше, но за първи път от дни имах чувството, че може би, само може би, няма да я загубя.
На път към дома телефонът ми иззвъня отново. Беше по-малката ми сестра, Анелия. Тя учеше право в друг град и рядко се чувахме през седмицата, защото беше заета с лекции и изпити.
„Како, здравей! Как си?“ – попита тя с обичайния си весел глас.
„Добре съм, Ани. Какво има?“ – опитах се да звуча нормално.
„Ами… малко неудобно, но… семестърът започва, а аз малко закъсах с парите за наема и учебниците. Чудех се дали ще можеш да ми помогнеш с малко, докато си намеря работа през уикендите. Ще ти ги върна, обещавам!“
Затворих очи. Поредният проблем. Поредната тежест. Как да ѝ кажа, че съм напът да загубя собствения си дом? Как да ѝ призная, че човекът, когото тя уважаваше като зет, ме е оставил в блато от дългове?
„Разбира се, миличка. Няма проблем. Ще ти пратя,“ – казах аз, без да знам откъде ще намеря тези пари.
В този момент осъзнах, че вече не се боря само за себе си. Борех се за дома си, за бъдещето си, за хората, които все още разчитаха на мен. И това ми даде сили, каквито не подозирах, че притежавам.
Глава 5
Прибирането в празната къща беше като физически удар. Тишината, която преди ме успокояваше, сега крещеше с гласа на самотата и провала. Всеки ъгъл ми напомняше за Симеон, за живота, който бяхме изградили и който сега се разпадаше на прах. Стоян се беше прибрал в стаята си, вероятно усещайки нуждата ми да остана сама. Бях му благодарна за това.
Разговорът със сестра ми Анелия продължаваше да кънти в ума ми. Тя беше толкова млада, толкова пълна с мечти. Учеше право с плам, искаше да стане прокурор, да се бори за справедливост. Иронията беше жестока. Докато тя учеше за законите, аз бях напът да стана жертва на тяхното най-безмилостно приложение. Не можех да я разочаровам. Не можех да позволя моите проблеми да смажат нейните мечти.
Седнах на кухненската маса – същата маса, на която бяхме вечеряли със Симеон стотици пъти – и отворих лаптопа си. Започнах трескаво да преглеждам собствените си сметки, да правя бюджети, да търся начин да изплувам. Парите, които имах заделени, бяха капка в морето от дългове, които Симеон беше оставил след себе си. Вноската по ипотеката беше огромна. Сумата, от която Анелия се нуждаеше, не беше малка. А отгоре на всичко трябваше да платя и хонорара на Асен.
Чувствах се като в капан. За първи път в живота си изпитах истински, сковаващ страх от бъдещето. Винаги бях планирала, организирала, контролирала. А сега контролът ми беше отнет напълно.
В този момент на отчаяние, погледът ми попадна на една стара дървена кутия на рафта. Беше кутията на баба ми. Тя ми я беше дала преди да почине с думите: „Това е за черни дни, моето момиче. Дано никога не ти се налага да я отваряш.“
С треперещи ръце свалих кутията. Вътре, увити в кадифе, лежаха няколко старинни бижута – златна огърлица, чифт обеци с малки диаманти и една тежка гривна. Това беше всичко, което беше останало от семейните ценности. Сърцето ми се сви. Това бяха не просто предмети, а спомени. Спомени за една по-проста и по-щастлива епоха. Но Асен беше казал, че това е маратон. А за маратон ти трябват ресурси.
На следващия ден, преглъщайки гордостта и тъгата си, отидох в бижутерски салон в центъра на града. Мъж с лупа и отегчен вид огледа бижутата едно по едно. Накрая ми предложи сума, която беше обидно ниска, но достатъчна да покрия най-неотложните разходи – парите за Анелия и първия транш от хонорара на Асен. Съгласих се, чувствайки се сякаш продавам част от душата си.
Изпратих парите на сестра ми, като в съобщението написах само: „Учи, Ани! Всичко ще бъде наред.“ Не исках да я тревожа. Все още не.
Вечерта, докато седях сама в тишината, Стоян плахо почука на вратата. Носеше поднос с чай и няколко бисквити.
„Може ли?“ – попита той тихо.
Кимнах. Той влезе и седна на стола срещу мен. Изглеждаше състарен с десет години само за няколко дни. Чувството за вина беше изписано на всяка бръчка по лицето му.
„Мира, аз… не знам какво да кажа,“ – започна той. „Съсипах всичко. Ако не бях аз с този проклет бекон…“
„Не си ти, Стояне,“ – прекъснах го аз, изненадвайки самата себе си със спокойствието в гласа си. „Ти просто дръпна завесата. Проблемите са били там много преди това. Просто аз не съм искала да ги видя.“
Разказах му. Разказах му за дълговете, за ипотеката, за адвокатите. Докато говорех, видях как лицето му пребледнява все повече и повече. Когато свърших, той дълго мълча, взирайки се в чашата си с чай.
„Знаех си,“ – прошепна той накрая. „Знаех си, че нещо не е наред.“
„Какво искаш да кажеш?“
„Симеон… той винаги е бил такъв. Още от малък. Обича да живее на широко, да показва стандарт, който не може да си позволи. Когато майка му беше жива, тя все го покриваше, все му оправяше кашите. Вземал е пари назаем от приятели, затъвал е в дребни дългове… Аз все се надявах, че като се ожени за теб, ще се кротне. Ти си толкова организирана, толкова разумна. Мислех, че си му доброто влияние.“ – Той въздъхна тежко. „Но явно вълкът козината си мени, но нрава – не. А тази… Десислава… откакто се появи тя, той съвсем се промени. Започна да говори само за големи сделки, за бързи печалби, за рисковани инвестиции. Опитах се да го предупредя, но той не ме слушаше. Каза, че съм стар и не разбирам от модерен бизнес.“
Думите на Стоян потвърждаваха най-лошите ми страхове. Симеон не беше просто жертва на лоши бизнес решения. Той имаше модел на поведение. Той беше човек, който живееше в лъжа, в един балон от престорен успех, който сега се беше спукал с гръм и трясък, заплашвайки да завлече и мен на дъното.
„Има нещо, което трябва да знаеш, Мира,“ – каза Стоян, като ме погледна сериозно. „Преди няколко месеца Симеон ме помоли да му стана поръчител по един фирмен кредит. Голяма сума. Каза, че е за разширяване на бизнеса, за нови камиони. Аз отказах. Скарахме се жестоко. Оттогава почти не ми говори. Сега се чудя… дали изобщо е имало камиони?“
Това беше важна информация. Информация, която можеше да помогне на Асен. Симеон не просто беше крил от мен, той беше опитал да въвлече и собствения си баща в схемите си.
В този момент реших. Нямаше да стоя и да чакам съдбата си. Нямаше да бъда пасивна жертва. Щом Симеон искаше битка, щеше да я получи. Но аз щях да се бия не само за къщата и парите. Щях да се бия за истината. Имах нужда да разбера коя е Десислава. Каква точно е нейната роля в цялата тази история. Имах нужда да погледна Симеон в очите и да го накарам да признае за всичките си лъжи.
Реших, че на следващия ден ще отида в офиса му. Време беше за директна конфронтация.
Глава 6
Решението да отида в офиса на Симеон беше взето в пристъп на гняв и решителност. Докато шофирах на следващата сутрин, адреналинът пулсираше във вените ми. Нямах ясен план какво ще кажа или направя. Знаех само, че не мога повече да стоя в неведение. Исках да видя с очите си сцената на неговия друг живот – живота, в който аз очевидно нямах място.
Офисът се намираше в модерна бизнес сграда в покрайнините на града. Бях идвала тук само няколко пъти, и то по официални поводи. Когато влязох във фоайето, младата жена на рецепцията ме погледна с лека изненада.
„Добър ден, мога ли да ви помогна?“
„Идвам да видя господин Симеон,“ – казах аз, опитвайки се гласът ми да звучи уверено.
„Имате ли уговорен час?“
„Не. Кажете му, че съпругата му е тук.“ – Нарочно натъртих на последната дума.
Тя вдигна телефона, прошепна нещо и след малко ми посочи към стъклена врата в дъното на коридора. „Заповядайте, кабинетът е в дъното вляво.“
Сърцето ми биеше до пръсване, докато вървях по дългия коридор. Вратата на кабинета беше открехната. Преди да успея да почукам, чух гласове отвътре. Женски смях, последван от ниския глас на Симеон.
Бутнах вратата и влязох.
Картината, която се разкри пред мен, беше по-лоша от всичко, което си бях представяла. Симеон не седеше зад голямото си бюро. Той стоеше до прозореца, а пред него, с гръб към мен, стоеше жена. Висока, с дълга, лъскава черна коса. Десислава. Едната ѝ ръка беше поставена свойски на рамото на Симеон, докато с другата му показваше нещо на таблет. Те стояха толкова близо един до друг, че интимността между тях беше почти осезаема.
„Какво, по дяволите, става тук?“ – Гласът ми разцепи тишината в стаята.
Двамата се обърнаха рязко. Лицето на Симеон пребледня, когато ме видя. В очите му се четеше паника. Десислава, от друга страна, остана напълно спокойна. Тя бавно свали ръката си от рамото му и се обърна към мен с лека, почти подигравателна усмивка. Беше облечена в скъп, перфектно скроен костюм, който подчертаваше фигурата ѝ. Излъчваше увереност и власт.
„Мира! Каква изненада. Не те очаквахме,“ – каза Симеон, опитвайки се да се овладее.
„О, сигурна съм в това,“ – отвърнах ледено аз, без да откъсвам поглед от Десислава. „Предполагам, че прекъсвам нещо важно?“
„Обсъждахме новата стратегия на фирмата,“ – намеси се Десислава с кадифен, но стоманен глас. „Но съм сигурна, че можем да отделим няколко минути за… семейни въпроси.“
Думите ѝ бяха като шамар. Тя се държеше така, сякаш това беше нейният кабинет, нейната фирма, нейният мъж.
„Симеоне, искам обяснение. Веднага,“ – казах аз, игнорирайки напълно присъствието ѝ. „За дълговете. За ипотеката. За лъжите. За всичко.“
Симеон си пое дъх, сякаш се готвеше да каже нещо, но Десислава го прекъсна.
„Мисля, че няма какво толкова да се обяснява. Бизнесът имаше затруднения. Симеон не искаше да те товари с тези проблеми. Той се опитваше да те предпази.“ – Тя говореше за него в трето лице, сякаш той беше дете, което се нуждае от защита.
„Да ме предпази? Като е рискувал да загубим дома си? Като е теглил кредити зад гърба ми? Това ли наричаш предпазване?“ – извиках аз, губейки контрол.
„Понякога се налага да се поемат рискове, Мира. Това е нещо, което ти никога не би разбрала. Ти живееш в твоя стерилен, безопасен свят, където всичко е предвидимо и под контрол. Но истинският живот не е такъв. Бизнесът не е такъв,“ – каза Десислава, приближавайки се към мен. В очите ѝ имаше леден блясък.
„Ти нямаш никакво право да ми говориш по този начин! Коя си ти изобщо?“
„Аз съм жената, която се опита да спаси фирмата на съпруга ти, докато ти си брояла калориите в салатата му,“ – отвърна тя с остра като бръснач усмивка. „Аз съм тази, която стоеше до него в два през нощта, докато се борехме с фалита, докато ти си спяла спокойно в леглото си.“
„Стига, Деси,“ – намеси се най-накрая Симеон. Гласът му беше слаб. „Мира, нека поговорим навън.“
„Не! Ще говорим тук! Искам да чуя всичко!“ – настоях аз, обръщайки се към него. „Това ли е? Заради нея ли е всичко? Затънал си в дългове, съсипал си фирмата и си намерил лесен изход, като избягаш при нея, нали? А аз и баща ти да се оправяме с последствията!“
„Не е толкова просто, Мира!“ – извика той, а лицето му се зачерви от гняв. „Да, фирмата е зле! Да, има дългове! И да, Десислава ми помогна! Тя беше единственият човек, който ме разбра! Ти беше твърде заета да ми обясняваш вредата от пестицидите в ябълките, за да забележиш, че светът ми се разпада!“
„Трябваше да ми кажеш!“
„И какво щеше да направиш? Щеше да ми предложиш да медитираме върху проблема ли? Или да го решим с диета от киноа? Ти не живееш в реалността, Мира!“
Всеки негов вик беше като удар. Той използваше моите вярвания, моята същност, за да ме нарани, за да се оправдае.
„Значи това е,“ – казах тихо, а силите ме напуснаха. Погледнах ги двамата, застанали един до друг пред прозореца. Перфектната бизнес двойка. Силни, безскрупулни, обединени. А аз бях просто… пречка. Наивната съпруга, която трябваше да бъде отстранена.
„Да,“ – каза Симеон, избягвайки погледа ми. „Това е.“
„Добре,“ – прошепнах. „Добре.“
Обърнах се, без да кажа и дума повече. Нямаше смисъл. Всичко беше ясно. Докато излизах от кабинета, чух гласа на Десислава зад гърба си, тих и победоносен: „Не се притеснявай, скъпи. Всичко ще се нареди.“
В този момент омразата, която изпитах, беше толкова силна, че почти ме задави. Но под омразата се криеше нещо друго. Решителност. Те мислеха, че са спечелили. Мислеха, че са ме смачкали.
Но те не познаваха силата на жена, която няма какво повече да губи.
Глава 7
Напуснах бизнес сградата като в транс. Качих се в колата и просто седях, взирайки се в нищото, докато сцената от кабинета се повтаряше отново и отново в главата ми. Унижението, гневът и болката бяха толкова силни, че заплашваха да ме погълнат. Но сред този водовъртеж от емоции започна да се оформя една студена, ясна мисъл: те няма да се измъкнат толкова лесно.
Веднага щом се прибрах, се обадих на Асен и му разказах всичко. Той ме изслуша търпеливо, без да ме прекъсва.
„Това е добре, Мира,“ – каза той, когато свърших, а спокойствието му ме изненада.
„Добре ли? Как може да е добре? Те са заедно! Признаха си всичко!“
„Добре е, защото сега знаем с какво си имаме работа. Вече не става въпрос просто за лоши бизнес решения. Става въпрос за умишлено укриване на активи и вероятно за източване на фирмата. Фактът, че са били толкова арогантни, ни дава предимство. Те те подценяват. И това ще бъде най-голямата им грешка.“ – В гласа на Асен се долавяше нотка на хищническа наслада. „Разказът ти за разговора им, за това как тя го „защитава“ и говори от негово име, подкрепя тезата ни, че тя е имала доминиращо влияние и вероятно го е манипулирала. Ще използваме това в съда. А сега, остави ги на мен. Имам няколко идеи.“
Разговорът с Асен ми вдъхна кураж. Чувствах се по-малко като жертва и повече като боец. Вечерта, докато ровех из старите си проекти, за да намеря работа и да си осигуря някакъв доход, Стоян влезе тихо в стаята. Той носеше стара, изтъркана фотографска рамка.
„Искам да ти покажа нещо,“ – каза той и ми подаде рамката. На снимката беше Симеон като малко момче, може би на десет години, ухилен до уши, прегърнал една красива, смееща се жена – покойната му майка.
„Той я обожаваше,“ – каза тихо Стоян. „А тя него. Но го разглези твърде много. Каквото и да направеше, тя му намираше извинение. Каквато и каша да забъркаше, тя я почистваше след него. Никога не го остави да се сблъска с последствията от действията си. Аз се опитвах да бъда по-строг, но тя винаги беше там, за да го защити. Може би аз съм виновен. Може би, ако бях по-твърд тогава, той нямаше да се превърне в това, което е днес.“
Гледах снимката и за първи път видях Симеон не като чудовището, което ме беше предало, а като продукт на неговото минало. Като човек, който никога не се е научил да носи отговорност.
„Това не те оневинява, Стояне,“ – казах аз, но без гняв в гласа си.
„Знам. Нищо не ме оневинява. Но искам да разбереш. Той не е зъл по природа. Просто е слаб. А хора като тази Десислава… те се хранят със слабостта на другите.“ – Той седна на ръба на леглото. „Има още нещо, което трябва да ти кажа. Нещо, което ме е срам да призная. Преди около година Симеон дойде при мен. Каза, че е намерил невероятна инвестиционна възможност. Нещо, свързано с криптовалути. Говореше с такъв плам, с такъв ентусиазъм. Убеждаваше ме, че това е бъдещето, че ще направим състояние. Искаше да ипотекирам стария апартамент на родителите ми, който ми остана в наследство, и да му дам парите. Каза, че ще ги удвои за шест месеца.“
Погледнах го ужасена. „Направи ли го?“
Стоян поклати глава. „Не. Инстинктът ми крещеше, че нещо не е наред. Скарахме се. Той ме нарече страхливец, човек, който не разбира новия свят. Но сега се питам… какво се е случило с парите, които е намерил от другаде? Защото съм сигурен, че е намерил.“
Това беше липсващото парче от пъзела. Големите кредити, които беше взел. Те не бяха за фирмата. Те бяха за тази „инвестиция“. Парите вероятно бяха изгубени, изгорели в някаква финансова пирамида, а Десислава е била или негов съучастник, или просто се е възползвала от отчаянието му след това, за да поеме контрол над фирмата му.
„Трябва да кажеш това на адвоката ми, Стояне. Всичко.“
Той кимна. „Ще го направя. Дължа ти го. Дължа го и на сина си, колкото и да е сгрешил. Може би, ако истината излезе наяве, това ще е единственият начин той да се осъзнае.“
В този тих, тъжен разговор със свекъра ми, врагът придоби ново лице. Вече не се борех просто със Симеон и любовницата му. Борех се с демоните от неговото минало, с неговата слабост, с лъжите, които бяха изградили живота му. И за първи път осъзнах, че в тази битка не става въпрос само за отмъщение. Става въпрос за справедливост. И може би, съвсем може би, за спасението на един човек, когото някога бях обичала.
През следващите седмици животът ни се превърна в странна рутина. Аз работех до късно вечер, поемайки всякакви проекти, за да събера пари. Стоян се грижеше за домакинството – пазаруваше, чистеше, готвеше прости ястия. Говорехме малко, но между нас се изгради мълчаливо разбирателство, съюз на двама души, предадени от един и същи човек.
Междувременно Асен работеше неуморно. Той подаде контра-иск, оспорвайки моята отговорност за дълговете. Изпрати призовки до Симеон и Десислава. Поиска пълна финансова ревизия на фирмата. Машината на правосъдието бавно, но сигурно се задвижваше.
Една вечер получих имейл от Анелия. „Како, благодаря ти! Спаси ме! Изкарах си изпитите с отличен! Толкова се гордея с теб и нямам търпение да се видим и да ти се реванширам!“
Прочетох имейла няколко пъти и се усмихнах. За първи път от много време насам, усмивката беше истинска. Сред цялата тази разруха, бях успяла да запазя едно малко островче на нормалност, да защитя мечтата на сестра си. И това ми даде силата да продължа напред. Битката тепърва предстоеше, но вече знаех за какво се боря.
Глава 8
Правната битка се разгърна с бавна, но безпощадна методичност. Асен беше като хирург – прецизен, хладнокръвен и безмилостен. Първата ни малка победа дойде, когато съдът уважи искането му за запор на фирмените сметки и назначаване на независим одитор. Адвокатката на Симеон, онази Анелия с ледения глас, протестира яростно, твърдейки, че това ще парализира дейността на фирмата, но съдията беше непреклонен.
„Имаме достатъчно основания да смятаме, че са извършвани действия в ущърб на семейството,“ – обясни ми Асен по телефона след заседанието. „Сега просто трябва да чакаме одиторът да си свърши работата.“
Чакането беше мъчително. Всеки ден беше изпълнен с напрежение. Симеон и Десислава отвърнаха на удара, като подадоха иск срещу мен, в който ме обвиняваха в „емоционален тормоз“ и „създаване на непоносима семейна среда“, цитирайки моите „крайни вегетариански убеждения“ като доказателство. Беше грозно и унизително. Трябваше да давам показания, да обяснявам начина си на живот на напълно непознати хора, докато адвокатката им се опитваше да ме изкара фанатичка.
„Защо не му позволявахте да яде месо, госпожо?“ – попита тя с фалшива загриженост.
„Той можеше да яде каквото си поиска извън къщата. Правилото беше само за нашата кухня.“
„Значи сте го принуждавали да се храни навън, вместо със семейството си?“
„Не, аз готвех всеки ден. Просто готвех вегетарианска храна.“
„Храна, която той очевидно не е харесвал, щом се е налагало баща му да си пържи бекон тайно през нощта.“
Беше капан след капан. Думите ми се изкривяваха, действията ми се представяха в най-лошата възможна светлина. Усещах как бузите ми пламтят от срам и гняв. Но си спомнях думите на Асен: „Не им се поддавай. Те искат да те изкарат извън нерви.“ Поех си дълбоко дъх и отговорих възможно най-спокойно на всеки въпрос.
Междувременно одиторският доклад започна да разкрива интересни неща. Оказа се, че през последната година от фирмата са били изтеглени огромни суми в брой, осчетоводени като „представителни разходи“ и „консултантски услуги“. Получател на повечето „консултантски“ хонорари беше новорегистрирана фирма, чийто едноличен собственик беше… Десислава.
„Хванахме ги,“ – каза Асен с тържествуващ блясък в очите, докато разглеждаше доклада в офиса си. „Това е класическа схема за източване. Прехвърляли са пари от фирмата на Симеон към нейната куха фирма. А „представителните разходи“ са отивали за луксозни почивки, скъпи дрехи и наем на апартамент, в който Симеон очевидно се е преместил.“
Предателството имаше нови, още по-грозни измерения. Докато аз съм се притеснявала за ипотеката, те са живеели втори, луксозен живот с пари, които по закон бяха и мои.
Най-съкрушителният удар обаче дойде, когато одиторът откри голям паричен превод към офшорна сметка, свързана с платформа за търговия с криптовалути. Точно както Стоян беше казал. Симеон беше заложил всичко на рискована инвестиция и беше изгубил. Дълговете, които беше натрупал, не бяха просто резултат от лош бизнес, а от хазарт. А Десислава очевидно беше използвала отчаянието му, за да го оплете в мрежите си и да източи каквото беше останало от фирмата му.
С тези доказателства в ръка, Асен промени стратегията. Вече не бяхме в отбранителна позиция. Преминахме в атака. Той подаде нов иск – за умишлено увреждане на семейната имуществена общност. Поискахме пълна компенсация за източените суми и отнемане на дяловете на Симеон от фирмата като обезщетение.
Последва среща между четирима ни – аз, Асен, Симеон и неговата адвокатка. Десислава не беше там, но присъствието ѝ се усещаше във въздуха. Симеон изглеждаше ужасно. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Самоувереността му беше изчезнала, заменена от нервност и страх.
Асен подреди документите на масата. Банкови извлечения, доклади, доказателства за преводите. Говореше спокойно, но всяка негова дума беше удар с чук.
„Моят клиент е готов да се споразумеем,“ – започна Асен. „Тя ще поеме къщата и ще рефинансира ипотеката на свое име. В замяна на това, вие ще поемете всички необезпечени кредити, теглени по време на брака, тъй като имаме неоспорими доказателства, че те не са използвани за нуждите на семейството. Освен това, ще прехвърлите безвъзмездно всичките си дялове от фирмата на името на госпожа Мира, като компенсация за сумите, които са били неправомерно изтеглени от нея с помощта на госпожица Десислава.“
Адвокатката на Симеон се опита да възрази, но Асен я прекъсна.
„Има и друг вариант, разбира се. Можем да дадем гласност на тези документи. Да подадем сигнал в прокуратурата за пране на пари и умишлен фалит. Сигурен съм, че медиите ще проявят голям интерес към историята за бизнесмен, който губи всичко заради рискови инвестиции и източва фирмата си с помощта на любовницата си. Но не мисля, че това ще се отрази добре на репутацията на господин Симеон. Или на тази на госпожица Десислава.“
Това беше шах и мат. Симеон мълчеше, вперил поглед в масата. Виждах как раменете му се свличат под тежестта на поражението. Той беше в капан, хванат в собствените си лъжи.
„Искам да говоря с Мира. Насаме,“ – каза той накрая с дрезгав глас.
Адвокатите излязоха, оставяйки ни сами в стерилната конферентна зала. Тишината беше неловка.
„Защо, Симеоне?“ – попитах тихо аз, не от гняв, а от искрено неразбиране. „Защо направи всичко това?“
Той вдигна поглед към мен. В очите му имаше сълзи. „Защото съм провал, Мира. Винаги съм бил. Исках да бъда успешен, да ти дам всичко. Исках да ти докажа, че и аз мога да бъда някой. Но колкото повече се опитвах, толкова повече затъвах. Лъжите ставаха по-големи, дълговете – по-дълбоки. А Десислава… тя ми обеща лесен изход. Каза, че ще оправи всичко. Повярвах ѝ, защото исках да повярвам.“
„А аз? Аз къде бях във всичко това?“
„Ти беше… перфектна. Твоят подреден свят, твоите ясни правила… до теб аз се чувствах още по-голям провал. Беше ми по-лесно да те виня за твоята студенина, отколкото да призная собствената си некадърност. Съжалявам. Боже, колко много съжалявам.“
Това беше първият път, в който чувах истинска искреност в гласа му от месеци. Но беше твърде късно. Пропастта между нас беше станала твърде широка, за да бъде прескочена.
„И аз съжалявам, Симеоне,“ – казах. И наистина беше така. Съжалявах за мъжа, в когото се бях влюбила, и за това, в което се беше превърнал.
Споразумението беше подписано. Битката беше спечелена. Но усещането не беше за победа, а за дълбока, изпепеляваща тъга.
Глава 9
След подписването на споразумението настъпи странна тишина. Правната машина спря да мели живота ми и аз останах сама сред останките. Къщата беше моя. Или по-скоро, ипотеката беше моя. Дълговете на Симеон вече не бяха мой проблем. Фирмата, или каквото беше останало от нея, също беше моя собственост. Бях спечелила на хартия, но се чувствах по-изгубена от всякога.
Разходките из къщата се превърнаха в мъчение. Всяка стая пазеше спомени, които сега бяха опетнени от лъжи. Кабинетът на Симеон, който преди беше забранена територия, сега беше мой. Разчиствах го бавно, ден след ден, като археолог, разравящ руините на една цивилизация. Намерих стари снимки от наши пътувания, подаръци, които си бяхме правили, забравени бележки. Всяка находка беше като убождане с игла в сърцето.
Една вечер, докато седях на пода сред кашони с негови вещи, осъзнах, че гневът ми се е изпарил. На негово място беше останала само празнота. Маргарита дойде да ме види, носейки както винаги бутилка вино. Тя ме завари в това състояние.
„Как си, наистина?“ – попита тя, сядайки до мен на пода.
„Не знам, Марго. Чувствам се… куха. Сякаш са изтръгнали част от мен. И не говоря само за него. Говоря за себе си.“
Започнах да ѝ разказвам за показанията в съда, за начина, по който адвокатката на Симеон беше използвала моите принципи срещу мен. „Може би те бяха прави. Може би наистина съм била твърде крайна, твърде непреклонна. Може би аз го отблъснах с моята мания за контрол.“
Маргарита ме изслуша и след това каза нещо, което ме разтърси. „Мира, твоите принципи не са проблемът. Проблемът е, когато един принцип се превърне в единственото нещо, което те определя. Ти си много повече от „жената, която не яде месо“. Ти си талантлив дизайнер, ти си лоялна приятелка, ти си грижовна сестра. Но някъде по пътя си позволила тази една част от теб да засенчи всички останали. Може би Симеон е видял само етикета, а не човека зад него. Но може би и ти самата си започнала да вярваш, че си само този етикет.“
Думите ѝ имаха смисъл. Бях превърнала дома си в отражение на моите вярвания – чист, подреден, стерилен, растителен. Но в този процес го бях лишила от топлина, от живот, от място за компромис. Бях създала перфектна клетка, но все пак клетка.
На следващия ден направих нещо, което не бях правила от години. Отидох до кварталния магазин и купих пакет яйца и парче сирене. Прибрах се вкъщи и застанах пред печката в моята кухня-светилище. Ръцете ми трепереха, докато чупех яйцата в тигана. Чувствах се като предател, като еретик. Но докато ги готвех, осъзнах, че не правя това за Симеон, нито за Стоян. Правех го за себе си. За да си докажа, че мога да наруша собствените си правила. Че аз контролирам тях, а не те мен.
Когато Стоян влезе в кухнята, привлечен от миризмата, той ме погледна с почуда. Сложих чиния с бъркани яйца и сирене пред него.
„Заповядай,“ – казах тихо.
Той седна бавно, сякаш не вярваше на очите си. Опита малко, после още.
„Вкусно е,“ – каза той с пълна уста. „Много е вкусно.“
Аз не ядох. Все още не бях готова за това. Но гледайки го как се храни с апетит, за първи път от месеци почувствах нещо като… мир. Кухнята вече не беше бойно поле. Беше просто стая. Място, където хората можеха да се хранят.
Започнах да работя с фирмата. Оказа се, че основният бизнес – логистиката – все още има потенциал, въпреки дълговете и лошата репутация. Имаше няколко лоялни служители, които бяха останали въпреки всичко. Започнах да се срещам с тях, да уча за бизнеса, за маршрути, за клиенти. Беше напълно нов свят за мен, сложен и плашещ, но и вълнуващ. Открих, че имам усет към организацията, към намирането на ефективни решения. Талантът ми на дизайнер ми помогна да ребрандирам фирмата, да ѝ създам ново, по-модерно лице.
Бавно, много бавно, започнах да изграждам нов живот върху руините на стария. Живот, който беше мой собствен, не дефиниран от връзката ми със Симеон или от строгите ми диетични правила.
Един ден получих писмо. Беше от Десислава. Очаквах заплахи или обвинения, но съдържанието ме изненада. С няколко студени, делови изречения тя ме уведомяваше, че напуска страната. „Бизнесът със Симеон беше грешка,“ – пишеше тя. „Подцених емоционалния фактор. Пожелавам ви успех с това, което е останало.“
Нямаше извинение. Нямаше разкаяние. Просто констатация на провал и оттегляне от сцената. Тя беше хищник, който беше загубил плячката си и просто се беше насочил към следващата.
Разбрах, че никога няма да получа удовлетворението да я видя наказана или разкаяна. И това беше добре. Моето бъдеще вече не зависеше от нея или от Симеон. Зависеше само от мен.
Глава 10
Месеците се нижеха един след друг, превръщайки се в почти година. Животът ми постепенно намираше своя нов ритъм. Успях да рефинансирам ипотеката с помощта на Асен, който договори изненадващо добри условия с банката. Фирмата, която прекръстих на „Нов Хоризонт“, бавно, но сигурно стъпваше на крака. Наложи се да продам два от камионите, за да покрия стари задължения, но запазих ядрото на бизнеса и най-важното – хората. Започнах да разбирам какво е имал предвид Симеон, говорейки за риска и напрежението, но разликата беше, че аз не криех проблемите. Обсъждах ги с малкия си екип и заедно търсехме решения.
Къщата също се промени. Махнах някои от вещите на Симеон, но оставих други. Пребоядисах стените в по-топли цветове. Кухнята вече не беше стерилна лаборатория. В хладилника, до тофуто и бадемовото мляко, вече имаше кутия с яйца и парче кашкавал за Стоян. Той така и не посмя да донесе месо в къщата, но аз знаех, че оценява малкия компромис. Отношенията ни се бяха превърнали в тихо, спокойно съжителство, основано на взаимно уважение. Той ми помагаше с градината, а аз се грижех да не му липсва нищо.
Един следобед получих неочаквано обаждане. Беше Симеон. Не го бях чувала от месеци, откакто подписахме споразумението. Гласът му звучеше различно – по-тихо, по-уморено.
„Здравей, Мира. Надявам се да не те притеснявам.“
„Не. Какво има, Симеоне?“
„Просто… исках да ти се обадя. Да видя как си. Чух, че си се справила с фирмата. Браво.“
„Справям се,“ – отговорих кратко.
„Аз… работя в една строителна фирма. Общ работник,“ – каза той, сякаш изпитваше нужда да се изповяда. „Живея под наем в една малка гарсониера. Изплащам си дълговете. Бавно става.“
Представих си го – мъжът, който обичаше скъпите костюми и луксозните ресторанти, сега с работни дрехи, покрит с прах. Не изпитах злорадство. Само тъга.
„Татко как е?“ – попита той.
„Добре е. В градината е в момента.“
Настъпи неловко мълчание.
„Мира… аз… знам, че е късно. Знам, че нищо не може да промени стореното. Но исках да знаеш, че наистина съжалявам. Не за парите или за фирмата. А за теб. За това, че те нараних. Ти не заслужаваше това.“
„Не, не го заслужавах,“ – съгласих се аз. „Но вече е минало, Симеоне. Продължих напред.“
„Знам. Просто трябваше да го кажа.“
След като затворихме, се почувствах странно. Сякаш последната невидима нишка, която ме свързваше с миналото, беше прекъсната. Неговото извинение не промени нищо, но сложи окончателен край на една глава от живота ми.
Няколко седмици по-късно Анелия си дойде за лятната ваканция. Тя беше завършила втората си година в университета с отличие. Беше се превърнала от момиче в млада жена – уверена, амбициозна, с ясни цели.
„Како, толкова се радвам да те видя!“ – прегърна ме тя силно на прага. „Къщата изглежда различно. По-уютно е.“
Разказах ѝ всичко. Цялата история, без да спестявам грозните детайли. Тя ме слушаше с широко отворени очи, а лицето ѝ преминаваше от недоумение към гняв и накрая към възхищение.
„Не мога да повярвам, че си преминала през всичко това сама,“ – каза тя накрая. „Толкова си силна.“
„Не бях сама,“ – отвърнах аз, поглеждайки към Стоян, който тъкмо влизаше от градината с кошница, пълна с домати. „Имах помощ.“
През следващите дни къщата се изпълни с живот и смях. Анелия помагаше на Стоян в градината, разпитваше ме за работата ми във фирмата, разказваше ми за своите планове да кандидатства за стаж в голяма адвокатска кантора.
Една вечер тримата седяхме на верандата. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в нюанси на оранжево и розово. Във въздуха се носеше аромат на цъфнали рози и прясно окосена трева.
„Знаете ли,“ – каза Анелия, нарушавайки тишината. „Като си мисля за всичко, което се случи… може би е било за добро.“
Погледнах я въпросително.
„Ами… ако Симеон не си беше тръгнал, ти щеше да продължиш да живееш в твоя перфектен, но ограничен свят. Нямаше да разбереш колко си силна. Нямаше да поемеш фирмата. Нямаше да се превърнеш в жената, която си сега. Понякога най-лошите неща, които ни се случват, всъщност се оказват най-добрите.“
Замислих се над думите ѝ. Имаше мъдрост в тях, която надхвърляше годините ѝ. Разрухата беше дала път на съзидание. Краят се беше оказал ново начало.
Погледнах към Стоян. Той ми се усмихна топло. Погледнах към Анелия, чието лице сияеше от младост и надежда. Погледнах към дома си, който вече не беше светилище на правила, а място на мир и приемане.
В този момент, за първи път от много, много време, се почувствах цяла. Не перфектна, не безгрешна, но цяла. И свободна. Знаех, че ме чакат още трудности. Знаех, че животът няма да е лесен. Но вече не се страхувах. Защото бях открила, че най-голямата сила не е в контрола над света около теб, а в силата да се променяш, да прощаваш и да продължаваш напред, дори когато всичко изглежда изгубено.
На следващата сутрин слязох в кухнята. Стоян беше там и правеше кафе. На масата имаше чиния с току-що изпържени мекици. Ароматът им изпълваше въздуха. Беше топъл, уютен, домашен. Усмихнах се. Взех една мекица и я поръсих обилно с пудра захар. Светът беше пълен с възможности. И аз бях готова да ги опитам.