Всичко беше почти готово. Дантелата на роклята ми се спускаше като заскрежен водопад, поканите с аромат на люляк вече пътуваха към своите получатели, а в гърдите ми пърхаше онази сладка, нервна птица на очакването. Планирах този ден, откакто се помня. Не с обсебеността на момиченце, мечтаещо за принцове, а с тихата увереност на жена, намерила своя пристан. Симеон беше този пристан. Нашата любов беше спокойна и дълбока, изградена върху основите на приятелство и взаимно уважение, а сватбата трябваше да бъде нейният естествен празник.
Имаше само един детайл, един последен щрих, който трябваше да завърши картината – разговорът с баща ми. Исках той, Огнян, да ме заведе до олтара. Това беше повече от традиция. Беше символ. Мост между момичето, което той отгледа, и жената, в която се превръщах. Въпреки сложните ни отношения през последните години, откакто Десислава и дъщеря ѝ Изабела влязоха в живота ни, аз вярвах, че тази нишка между нас е неразрушима.
Намерих го в кабинета му, потънал в тежкото кожено кресло, заобиколен от миризмата на скъпи пури и приглушена тревога. Напоследък изглеждаше уморен, с бръчки, които не помнех, прорязали челото му. Той беше бизнесмен, винаги зает, винаги пресмятащ, но тази тежест беше различна.
— Татко? — започнах тихо, застанала на прага.
Той вдигна поглед от купчината документи пред себе си и се опита да се усмихне. Беше усилие, което не достигна до очите му.
— Мира, миличка. Влизай. Как върви подготовката? Всичко наред ли е?
— Всичко е прекрасно. Почти сме готови. Всъщност, дойдох да те попитам нещо много важно за мен.
Седнах на стола срещу него, събрала ръце в скута си. Сърцето ми биеше силно.
— На сватбата… би ли ме завел до олтара?
Очаквах сълзи в очите му, прегръдка, може би дори някой от онези негови стари вицове, с които разсейваше емоционалните моменти. Вместо това, усмивката му изчезна напълно. Той сведе поглед към ръцете си, преплел пръсти толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Тишината се проточи, стана тежка, лепкава.
— Татко?
— Аз… — Гласът му беше дрезгав, неуверен. Той се прокашля. — Аз не мога, Мира.
Светът около мен се наклони. Думите му нямаха смисъл.
— Какво? Защо? Да не си добре?
— Не, не е това. Просто… вече обещах.
Замръзнах. Обещал? На кого? Кой друг би могъл да… и тогава ме осени ужасяваща мисъл.
— На кого си обещал?
Той не ме погледна. Очите му шареха из стаята, сякаш търсеха спасителен изход.
— Обещах на Изабела.
Името ѝ прозвуча като камшичен удар. Изабела. Моята доведена сестра. Дъщерята на Десислава, която се появи в живота ни и го преобърна. Тя беше всичко, което аз не бях – шумна, екстравагантна, винаги в центъра на вниманието.
— Но… тя дори не е сгодена! — Гласът ми трепереше от недоумение и надигащ се гняв. — Тя няма насрочена дата, дори няма сериозен приятел!
— Знам — промълви той, все така избягвайки погледа ми. — Но когато му дойде времето… аз съм ѝ обещал тази чест. И Десислава смята, че така е редно. Че трябва да покажа, че я приемам като своя собствена дъщеря.
Думите „Десислава смята“ бяха ключът. Винаги беше така. Откакто се ожени за нея, мнението на Десислава беше закон, а неговото собствено се беше превърнало в плах шепот.
— А аз? Аз не съм ли твоя собствена дъщеря? — Почти изкрещях, но успях да овладея гласа си до леден шепот.
— Разбира се, че си, миличка. Но… — Той най-накрая вдигна очи и в тях видях нещо, което ме ужаси – страх. Истински, дълбок страх. — Може би… може би ще е най-добре да отложиш сватбата. За малко. Докато нещата се уталожат. Да дадем време на Изабела…
Не можех да повярвам на ушите си. Той не просто ми отказваше. Той ме молеше да отстъпя живота си, мечтите си, за да угодя на каприза на доведената ми сестра. Да отложа собствената си сватба за нейната, която съществуваше само в нечие въображение.
Болката беше физическа. Сякаш някой беше забил стъклена висулка в сърцето ми и бавно я въртеше. Всички години на преглътнати обиди, на усещането, че съм втора цигулка в собствения си дом, на борбата за трохичка от бащиното му внимание, всичко това изригна в мен като вулкан. Но навън останах спокойна. Ледено спокойна.
Станах. Ръцете ми вече не трепереха.
— Разбирам — казах с равен глас, който изненада и самата мен. В него нямаше и следа от съкрушеното момиче отпреди минута. Имаше само стомана. — Благодаря ти, че беше честен с мен.
Той въздъхна с облекчение, глупакът. Помисли си, че съм се примирила. Че отново ще бъда доброто, разбиращо момиче.
— Знаех си, че ще разбереш, Мира. Ти винаги си била…
— Не се притеснявай за нищо, татко. Аз ще се погрижа за всичко.
Излязох от кабинета, затворих вратата тихо след себе си и се облегнах на нея, останала без дъх. Болката все още беше там, но сега имаше и нещо друго. Нещо твърдо, студено и решително. Те бяха обявили война. Съкрушена, реших да обърна играта. Те не знаеха с кого си имат работа. Вечерта преди големия ден… всичко щеше да се промени. И не само сватбата.
Глава 2: Първи пукнатини
Следващите няколко дни преминаха в мъгла от престорено примирение. Играех ролята на дъщеря, която е „разочарована, но разбира“. Усмихвах се на Десислава, когато тя ми обясняваше колко е „благородно“ от моя страна да помисля за чувствата на Изабела. Кимвах на Изабела, когато тя, с фалшива загриженост, ми предлагаше да ми помогне да избера нова дата, „може би за следващото лято“.
Те бяха толкова погълнати от собствената си победа, че не забелязваха празния ми поглед, стоманената нотка в гласа ми. Не виждаха, че докато те празнуваха, аз наблюдавах. Анализирах. Търсех пукнатини в тяхната перфектна фасада.
Симеон беше моята скала. Когато му разказах всичко същата вечер, лицето му премина през гама от недоумение до чиста ярост.
— Да отложиш сватбата? Той нормален ли е? — Симеон крачеше из малкия ни апартамент, който бяхме взели с кредит и който все още миришеше на прясна боя. — Това е абсурдно, Мира! Не можеш да го позволиш!
— Няма — отвърнах тихо, седнала на дивана. — Няма да отлагам нищо. Сватбата ще се състои. На същата дата, на същото място. Но нещо ще бъде различно.
Той спря и се вгледа в мен.
— Какво си намислила? Лицето ти ме плаши.
— Все още не знам точно. Но знам, че това не е просто каприз на Изабела. Има нещо друго. Баща ми… той беше уплашен, Симеоне. Никога не съм го виждала такъв. Десислава го държи с нещо. И аз ще разбера с какво.
Първата пукнатина се появи благодарение на брат ми, Мартин. Той беше студент по право, вечно разсеян и затрупан с книги, но притежаваше остър ум и наблюдателност, която често подценяваха. Една вечер той дойде в апартамента ни, привидно за да вземе назаем някаква книга, но видях, че е притеснен.
— Како, случва ли се нещо странно у дома? — попита той, докато ровеше из библиотеката. — Имам предвид, по-странно от обикновено.
— Зависи какво наричаш „странно“. Десислава и Изабела се държат като кралици, а баща ми прилича на техен иконом. Стандартната картинка.
— Не, не е това. Става дума за пари. Преди няколко дни баща ми трябваше да ми плати таксата за университета. Даде ми чек, но той се оказа необезпечен.
Сърцето ми подскочи.
— Какво? Сигурен ли си?
— Абсолютно. От банката ми се обадиха. Беше ужасно конфузно. Отидох при татко, той се развика, каза, че е станала грешка, и ми даде парите в брой. Но беше… паникьосан. А снощи го чух да говори по телефона с някого. Крещеше за „непосилни лихви“ и „последни срокове“.
Това беше. Това беше началото на нишката. Баща ми, Огнян, винаги е бил синоним на стабилност. Неговият строителен бизнес беше неговата гордост, империята, която беше изградил от нулата. Идеята, че може да има финансови проблеми, беше немислима. Или поне така изглеждаше.
— Мартине, трябва да ми направиш услуга — казах бавно, а в главата ми вече се оформяше план. — В кабинета на татко, в долното ляво чекмедже на бюрото, има една папка от тъмносиня кожа. В нея държи важните договори. Можеш ли да я снимаш с телефона си? Всяка страница.
Той ме погледна уплашено.
— Мира, това е…
— Знам какво е. Но той ме помоли да си съсипя живота заради прищявка на Изабела. Дължи ми поне обяснение. А щом не иска да ми го даде, ще си го намеря сама.
Мартин се колебаеше, но видя нещо в очите ми, което го накара да кимне. Два дни по-късно получих на телефона си десетки снимки на документи – договори, банкови извлечения, фирмени отчети. Прекарах цяла нощ, взирайки се в тях заедно със Симеон. Не разбирахме много от счетоводство, но дори ние видяхме тревожните сигнали. Огромни заеми от съмнителни кредитни институции, а не от банки. Ипотека върху семейната къща, за която никой не знаеше. Името на фирма, която се повтаряше отново и отново като контрагент по десетки договори за доставка на материали на завишени цени – „Деси-Строй-Инвест“.
— „Деси-Строй-Инвест“ — прошепна Симеон. — Деси. Десислава.
Разбира се. Беше толкова очевидно. Фирмата беше регистрирана на името на далечен братовчед на Десислава. На практика, баща ми преливаше пари от собствената си компания в нейната. Източваше бизнеса, който беше градил цял живот. Но защо? Дали беше просто алчност от нейна страна, или имаше и нещо друго?
Реших, че е време за по-директен подход. Знаех, че баща ми всяка сряда следобед играе тенис в един и същи клуб. Това беше неговата свещена територия, мястото, където Десислава не го следваше. Отидох там, знаейки, че ще го сваря неподготвен.
Намерих го в кафенето на клуба, потен и зачервен след игра. Когато ме видя, лицето му се смрази.
— Мира? Какво правиш тук?
— Дойдох да поговорим. На място, където няма да ни прекъсват — казах, сядайки срещу него. — Татко, какво се случва с фирмата?
Той се задави с водата си.
— Нищо не се случва. Всичко е наред.
— Не, не е. Видях документите. Видях заемите, ипотеката. Видях договорите с „Деси-Строй-Инвест“. Ти съсипваш всичко. Защо?
Той затвори очи. Раменете му се свлякоха, сякаш тежестта на света се стовари върху тях.
— Не разбираш… — прошепна той. — Нямам избор.
— Винаги има избор! — настоях аз. — Тя изнудва ли те? С какво те държи?
Той поклати глава, без да каже нищо. Но в очите му видях отчаяние. Беше в капан и не виждаше изход.
— Добре — казах, ставайки. — Щом ти не искаш да говориш, ще намеря някой, който ще го направи.
Оставих го там, смазан и безмълвен. Вече знаех следващата си стъпка. Трябваше да се върна в миналото. Да открия откъде е започнала тази отрова. И имаше едно име, което се появяваше в най-ранните документи на фирмата на баща ми, име, което след това изведнъж изчезна. Асен. Бившият му съдружник. Трябваше да го намеря. Той беше ключът към тайната, която разяждаше семейството ми отвътре.
Глава 3: Сенки от миналото
Намирането на Асен се оказа по-трудно, отколкото предполагах. Беше изчезнал от бизнес средите преди повече от десетилетие. Нямаше профили в социалните мрежи, нямаше актуални регистрации на фирми. Сякаш се беше изпарил. След седмица на безплодно търсене, почти се бях отказала, когато Симеон, с типичната си методичност, откри следа. Стар нотариален акт за продажба на имот в малко планинско градче, далеч от шума на големия град. Името на купувача беше Асен.
Нямаше какво да губя. На следващата сутрин, под предлог, че отивам да пробвам булчински прически, аз запалих колата и потеглих. Пътят се виеше нагоре, въздухът ставаше по-чист и по-студен. Намерих къщата лесно. Беше малка, спретната, с добре поддържана градина, пълна с билки и зеленчуци. На верандата седеше мъж на възрастта на баща ми, с прошарена коса и очи, които сякаш бяха видели твърде много. Той дялкаше парче дърво с малко ножче.
— Господин Асен? — попитах плахо.
Той вдигна поглед. В първия момент очите му бяха безизразни, но щом ме огледа по-добре, в тях проблесна искра на разпознаване, бързо угасена.
— Познавам те. Ти си дъщерята на Огнян. Мира. Приличаш на майка си.
Гласът му беше спокоен, но под повърхността се усещаше горчивина.
— Може ли да поговорим?
Той сви рамене и посочи дървения стол до него. Седнах, без да знам откъде да започна.
— Баща ми има проблеми — казах направо. — Финансови. И мисля, че всичко е свързано с Десислава. И с вас. Вашето име изчезва от документите на фирмата точно по времето, когато тя се появява в живота му.
Асен остави дървото и ножчето. Загледа се към далечните планински върхове.
— Значи най-накрая се случва. Винаги съм знаел, че тя ще го унищожи. Просто не предполагах, че ще отнеме толкова време.
Той започна да разказва и с всяка негова дума парченцата от пъзела започваха да се подреждат. Огнян и Асен били повече от съдружници. Били са най-добри приятели, започнали от нулата, с един стар камион и много мечти. Бизнесът им потръгнал, започнали да печелят добре. Асен бил техническият мозък, а баща ми – лицето на фирмата, чаровникът, който сключвал сделките.
И тогава се появила Десислава.
— Тя беше сервитьорка в ресторанта, където обядвахме всеки ден — разказваше Асен с равен глас. — Беше красива, амбициозна, хищна. В началото се въртеше около мен. Аз бях сгоден за нея. Представих я на Огнян. Това беше най-голямата грешка в живота ми.
Десислава бързо преценила ситуацията. Разбрала, че Огнян е по-слабият, по-податливият на ласкателства. Започнала тайна връзка с него зад гърба на Асен. Но не ѝ стигала само любовта му. Искала е всичко.
— Тя го убеди, че аз го крада — продължи Асен, а в гласа му се появи трепет. — Наговори му лъжи, показа му фалшифицирани документи, които сама беше подготвила. Огнян, заслепен от нея, повярва. Един ден просто дойдох в офиса и охраната не ме пусна. Бях вън. Той ми предложи мизерна сума, за да си тръгна и да не правя проблеми. Унизи ме. Открадна не само бизнеса ми, но и жената, която обичах. А най-лошото е, че тя взе със себе си и всички наши контакти, цялата информация за бъдещите ни проекти. На практика му подари готова империя върху моите руини.
Слушах, онемяла от ужас. Това не беше просто бизнес спор. Това беше предателство от най-дълбоко естество.
— Защо не го съдихте? Защо не се борихте?
— Опитах. Наех адвокат. Но те бяха подготвени. Бяха скрили всички следи. Десислава е дяволски умна. Тя беше подсигурила всичко така, че да изглежда, че аз съм напуснал доброволно. Аз останах без пари, без репутация. Огнян дори разпространи слуха, че съм имал проблеми с алкохола. Никой не искаше да работи с мен. Бях съсипан.
И тогава дойде финалният удар.
— Имаше един проект. Много голям. Обществена поръчка, за която се борехме от години. Аз бях разработил цялата документация, всички планове. Бяхме на крачка от спечелването ѝ. След като ме изгони, Огнян спечели търга, използвайки моята работа. Но е направил една фатална грешка. В бързината е пропуснал да смени един детайл в техническите спецификации – мой собствен, уникален подпис, един вид „водният знак“ на инженерната ми мисъл. И аз пазя оригиналните чертежи. С дати, с подписи. Това е неопровержимо доказателство за кражба на интелектуална собственост и измама в особено големи размери. Това е престъпление, за което се лежи в затвора.
Сърцето ми спря. Ето го. Това беше оръжието, с което Десислава държеше баща ми. Тя е знаела за това доказателство през цялото време. Вероятно го е използвала като заплаха, за да го контролира, да го източва, да го превърне в своя кукла на конци. Когато бизнесът е започнал да запада, тя е затегнала хватката. Искането за сватбата на Изабела не е било просто каприз. Било е демонстрация на сила. Показно унижение за мен и тест за лоялността на баща ми към нея.
— Тя знае, нали? — прошепнах. — Десислава знае, че пазите тези документи.
— Разбира се, че знае. Веднъж, преди години, се опитах да го изнудвам. Бях отчаян. Тя се появи на срещата вместо него. Каза ми, че ако кажа и една дума, ще се погрижи да изглежда като инцидент. И аз ѝ повярвах. Прибрах се тук и реших да забравя всичко. Да живея в мир.
Но аз не можех да забравя. Сега всичко имаше смисъл. Страхът на баща ми, финансовият колапс, арогантността на Десислава. Той не беше просто слаб човек, той беше заложник. Заложник на собственото си минало предателство.
Погледнах Асен. В очите му все още имаше болка, но и нещо друго – умора. Той се беше отказал от борбата. Но аз едва сега започвах.
— Господин Асен, баща ми направи ужасна грешка. Той предаде приятелството ви и плаща цената за това всеки ден. Но Десислава унищожава не само него, но и мен, и брат ми. Тя заплашва дома, в който сме израснали. Моля ви, дайте ми копие от тези документи.
Той ме гледа дълго, сякаш преценяваше дали не съм просто поредната илюзия.
— Какво ще направиш? — попита той.
— Ще си върна семейството. И ще потърся справедливост. За всички ни.
Асен бавно кимна. Стана, влезе в къщата и след малко се върна с дебела папка. Подаде ми я. Ръцете ми трепереха, когато я взех. Това не беше просто папка с документи. Това беше моето оръжие.
Глава 4: Планът
Пътят обратно към града беше размазано петно от дървета и асфалт. В главата ми бушуваше ураган от емоции – гняв към Десислава, разочарование от баща ми, но най-вече – една студена, кристална яснота. Вече знаех правилата на играта. И бях готова да играя.
Още същата вечер се събрахме тримата със Симеон и Мартин в нашия апартамент. Разстлах копията от документите на Асен върху масата за кафе. Тишината беше тежка, докато те четяха и слушаха моя разказ. Лицето на Мартин, докато разглеждаше чертежите, беше смесица от професионален интерес и лична болка.
— Това е… това е брутално — каза той, сочейки към характерния подпис, за който Асен беше говорил. — Това е като ДНК доказателство в наказателно дело. Не може да се оспори. Татко наистина може да влезе в затвора за това.
— И Десислава го знае — добави Симеон. — Затова го е превърнала в своя лична банка. Тя го изцежда, знаейки, че той не може да направи нищо. Защото ако се опита, тя ще задейства бомбата.
— Но тя не знае, че ние вече знаем — казах аз, а гласът ми беше твърд. — Тя си мисли, че аз съм съкрушеното момиченце, което ще отложи сватбата си и ще се скрие в ъгъла да плаче. Нейната арогантност е най-голямата ѝ слабост. И ние ще я използваме.
Първоначалният ни импулс беше да се изправим директно срещу нея. Да ѝ покажем документите и да я принудим да се оттегли. Но Мартин, с трезвата си юридическа мисъл, ни спря.
— Не. Това би било грешка. Тя е хитра. Ще отрече всичко, ще унищожи доказателства, ще настрои баща ни още повече срещу нас. Ще каже, че Асен ни е излъгал от отмъщение. Не можем да действаме прибързано. Трябва ни не само доказателство, но и перфектният момент, за да го използваме. Място и време, където тя няма да има къде да избяга.
Всички се замислихме. И тогава погледът ми падна върху сватбената покана, оставена на масата. Датата блестеше с позлатени букви.
— Вечерта преди сватбата — прошепнах. — Репетиционната вечеря.
Симеон и Мартин ме погледнаха.
— Това е лудост, Мира — каза Симеон. — Това трябва да е щастлив момент.
— Щастието е привилегия, която трябва да си заслужим. Тази вечеря е идеалната сцена. Цялото семейство ще бъде там. Най-близките приятели. Всички ще очакват мили думи и наздравици. Никой няма да е подготвен за истината. Десислава ще бъде в капан, заобиколена от хора, пред които трябва да пази фасадата си. Няма да има време да реагира, да измисли лъжа. Ще я ударим там, където най-малко очаква.
Планът беше рискован, дори театрален, но имаше своята жестока логика. Трябваше да подготвим всичко до последния детайл.
Първата стъпка беше да наемем адвокат. Не просто добър адвокат, а най-добрият. Някой, който не се страхува от мръсни битки. Мартин се сети за един от неговите преподаватели в университета – адвокат Кръстев. Легенда в гилдията, известен с острия си език и безкомпромисния си подход.
Срещата с него беше в стара кантора в центъра на града, пълна с прашни книги и мирис на закон. Кръстев беше възрастен мъж с пронизващи сини очи, които сякаш виждаха право през теб. Той изслуша историята ни мълчаливо, преглеждайки документите с изражение на покер играч.
— Интересно — каза той накрая, потропвайки с пръсти по папката на Асен. — Много интересно. Имаме измама, кражба на интелектуална собственост, вероятно и пране на пари през фирмата на настоящата госпожа. Класически случай на семейна алчност. Какво точно искате от мен?
— Искаме да подготвите иск от името на господин Асен — обясни Симеон. — Искаме да сте готови да го задействате във всеки един момент. Искаме и да проверите всички финансови транзакции между фирмата на Огнян и „Деси-Строй-Инвест“. Искаме да имаме неопровержими доказателства за всяка стотинка, която е била отклонена.
— А вие? — попита Кръстев, гледайки право в мен. — Вие какво искате, госпожице?
— Аз искам справедливост — отвърнах. — И искам да защитя това, което е останало от семейството ми.
Адвокатът се усмихна за първи път. Беше хищна усмивка.
— Ще го направя. Но ще струва скъпо.
— Парите не са проблем — казах, макар да знаех, че ще се наложи да използваме всичките си спестявания за сватбата и вероятно да вземем още един заем. — Важно е да успеем.
Следващите седмици бяха трескави. Докато аз продължавах да играя ролята на сломена, но примирена булка, обсъждайки цветя и менюта с Десислава, зад кулисите машината работеше на пълни обороти. Адвокат Кръстев и неговият екип се заровиха в счетоводството. Мартин прекарваше нощите си, помагайки им с анализи и проучвания, прилагайки на практика всичко, което беше учил. Симеон беше моята емоционална опора, но и трезвият глас на разума, който ме предпазваше от импулсивни решения.
Аз самата се фокусирах върху последната част от плана – сцената. Резервирах отделна зала в луксозния ресторант за репетиционната вечеря. Уверих се, че списъкът с гостите включва не само роднини, но и няколко ключови бизнес партньори на баща ми – хора, пред които неговата репутация беше всичко. Подготвих речта си. Репетирах я десетки пъти пред огледалото, докато всяка дума не започна да звучи спокойно и премерено, всяка пауза – изпълнена със значение. Не исках да звуча като истерична дъщеря. Исках да звуча като съдия, който произнася присъда.
Ден преди вечерята, адвокат Кръстев ни се обади.
— Имаме ги. Проследихме парите. Милиони са били прехвърлени към сметки, контролирани от Десислава. Купени са имоти на нейно име и на името на дъщеря ѝ, за които баща ви дори не подозира. Тя го е изпразвала систематично. Подготвил съм папка с всички доказателства. Ще бъда на разположение утре вечер. Просто ми се обадете, когато му дойде времето.
Всичко беше готово. Фигурите бяха подредени на шахматната дъска. Оставеше само да направя последния, решителен ход. Докато закачах роклята си за вечерята, погледнах отражението си. Момичето, което преди месец беше съкрушено, го нямаше. На негово място стоеше жена, готова за битка. Битка за истината, за бъдещето си, за душата на баща си.
Глава 5: Репетиция за истината
Ресторантът блестеше. Кристални полилеи хвърляха мека светлина върху белите покривки, сребърните прибори и грижливо аранжираните цветя. Въздухът беше наситен с аромата на скъп парфюм и очакване. За всеки друг това беше просто празнична вечеря, прелюдия към щастливо събитие. За мен това беше бойно поле.
Десислава беше в стихията си. Носеше рокля в крещящо червено, която привличаше погледите, и се движеше между гостите като господарка на имението. Смехът ѝ беше висок и малко пресилен. Изабела беше до нея, облечена в рокля, която беше почти бяла – фина, но преднамерена провокация. Тя ме гледаше със смесица от съжаление и триумф. Вярваше, че е спечелила голямата награда, без дори да се състезава.
Баща ми беше сянка. Костюмът му сякаш му беше голям, а усмивката – залепена на лицето му. Той избягваше погледа ми, говореше с гостите с механични фрази и постоянно поглеждаше към Десислава, сякаш търсеше одобрение. Беше ми мъчно за него, но съжалението не можеше да ме спре.
Симеон стисна ръката ми под масата.
— Готова ли си?
Кимнах. Сърцето ми биеше до пръсване, но лицето ми беше спокойно.
Вечерята започна. Хората се хранеха, разговаряха, смееха се. Аз почти не докоснах храната си. Изчаквах. Моментът трябваше да е перфектен. И той дойде, когато сервираха десерта. Десислава се изправи, вдигна чашата си за наздравица и произнесе дълга, лицемерна реч за „обединението на две семейства“ и за това колко се радва, че „нейната Изабела“ и аз най-накрая сме станали истински сестри. Публиката ръкопляскаше учтиво.
Тогава станах аз.
Всички погледи се обърнаха към мен. В залата настана тишина. Усмихнах се.
— Благодаря ти, Десислава. Думите ти са наистина… вдъхновяващи. Аз също бих искала да кажа няколко думи. За семейството. За обещанията. И за тайните, които могат да го скрепят или да го разрушат.
Видях как Десислава леко се намръщи. Нещо в тона ми я беше обезпокоило. Баща ми сведе поглед към чинията си.
— Когато бях малка, баща ми ми разказваше приказки. Приказки за чест, за приятелство, за това, че доброто винаги побеждава. Той беше моят герой. Човек, който може да построи всичко от нулата. Буквално. Помня как с първия си съдружник, господин Асен, работеха ден и нощ…
При споменаването на името „Асен“, баща ми вдигна рязко глава. Лицето му беше пребледняло. Чашата в ръката на Десислава леко трепна. Тя ме прониза с поглед, в който вече нямаше празничност, а чиста, студена ярост. Изабела гледаше объркано от мен към майка си.
Продължих, без да повишавам тон.
— Двамата бяха изградили нещо истинско. Докато един ден не се появила една жена. Жена, която била сгодена за единия, но видяла повече потенциал в другия. Жена, която успяла да ги раздели, да открадне не само мъжа, но и бизнеса, изграден с толкова труд. Тя убедила моя баща да предаде най-добрия си приятел, да го изхвърли на улицата и да открадне проектите му.
В залата вече никой не ядеше. Всички слушаха, затаили дъх. Някои от по-старите бизнес партньори на баща ми се размърдаха неспокойно на столовете си. Те помнеха Асен.
— Може би ще си кажете, че това са стари истории. Но проблемът със старите предателства е, че те хвърлят дълги сенки. Те се превръщат в оръжие. Оръжие, с което можеш да контролираш някого. Да го превърнеш в своя марионетка. Да го източваш финансово година след година, докато не го докараш до просешка тояга.
Обърнах се и погледнах директно в Десислава.
— Можеш да го принудиш да прехвърля милиони от фирмата си към твоите кухи компании. Да ти купува имоти, за които той дори не знае. Да ипотекира дома, в който са израснали децата му. И накрая, като върховна демонстрация на власт, да го накараш да унижи собствената си дъщеря пред целия свят. Да я помоли да отложи сватбата си, защото ти си решила, че тази чест принадлежи на твоята дъщеря.
Изабела ахна. Лицето ѝ беше маска на недоумение. Тя гледаше майка си, очаквайки отричане. Но Десислава мълчеше. Само очите ѝ святкаха.
— Ти си чудовище! — изсъска тя през масата. — Лъжеш!
— Така ли? — попитах спокойно. Извадих телефона си. — Адвокат Кръстев, може ли да влезете?
Вратата на залата се отвори и влезе адвокатът, следван от двама млади асистенти. Той носеше голяма кожена чанта. Всички се обърнаха към него.
— Кой е този? — извика Десислава, вече на крака. — Охрана!
— Този — казах аз, докато Кръстев се приближаваше към нашата маса — е адвокатът на господин Асен. А също и адвокатът, който последните няколко седмици разследва финансовите ви машинации. Той носи със себе си копия от оригиналните чертежи, които баща ми е откраднал. Знаете ги, нали, Десислава? Онези, които могат да го вкарат в затвора за години. Носи и банкови извлечения, доказващи всяка стотинка, която сте отклонили. И носи и подготвен съдебен иск, който ще бъде подаден утре сутрин.
Кръстев постави една дебела папка пред баща ми и една пред Десислава.
Тя погледна документите, после мен. За пръв път видях страх в очите ѝ. Маската на арогантност се пропука.
— Огняне, кажи нещо! — изкрещя тя към баща ми. — Кажи на тази малка усойница да млъкне!
Но баща ми не я гледаше. Той гледаше мен. И в очите му имаше ужасяваща смесица от срам, болка и… облекчение. Сякаш товар, който е носил десетилетия, най-накрая беше свален от плещите му. Той се свлече на стола и закри лицето си с ръце.
Настана хаос. Гостите шепнеха шокирано. Изабела плачеше. Десислава крещеше заплахи.
Аз останах на крака, спокойна сред бурята, която сама бях предизвикала. Вдигнах чашата си.
— И така… за семейството — казах в настъпилата тишина. — И за истината. Защото понякога, за да спасиш нещо, първо трябва да го изгориш до основи. Наздраве.
Глава 6: Последиците
Нощта след репетиционната вечеря беше дълга и безсънна. Хаосът от ресторанта се пренесе у дома, но вече не беше шумен и яростен, а притихнал и смазващ. Десислава и Изабела си тръгнаха още същата вечер. Изабела беше в шок, сълзите се стичаха по лицето ѝ, докато гледаше майка си не като към ментор, а като към чудовище. Тя беше просто пионка в игра, чиито правила никога не е разбирала. Десислава не каза нито дума. Само ме погледна с очи, пълни с чиста, неразредена омраза, преди да затръшне вратата след себе си.
Аз останах с баща ми. Седяхме в кабинета му, същия този кабинет, в който преди седмици той беше разбил сърцето ми. Сега той плачеше. Безмълвни, тежки, мъжки сълзи на човек, който е загубил всичко, най-вече себе си.
— Всичко е истина, нали? — попитах тихо, макар да знаех отговора.
Той кимна, без да вдига глава.
— От самото начало. Бях слаб. Бях заслепен. А после… после ме беше страх. Всеки ден се събуждах с този страх, Мира. Страх, че тя ще разкрие всичко. Страх, че ще загубя теб и Мартин. И колкото повече ме беше страх, толкова повече власт ѝ давах. Превърнах се в затворник в собствения си живот.
— Защо не ни каза? — Гласът ми трепереше. — Можехме да ти помогнем.
— Срам. — думата беше едва доловим шепот. — Срамът ме изяждаше. Как да погледна децата си и да им кажа, че баща им е предател и страхливец? Мислех, че като изпълнявам всичко, което тя иска, ще ви защитя. А всъщност ви наранявах още повече. Когато те помолих да отложиш сватбата… това беше дъното. Знаех го, но не можех да се противопоставя. Тя ме заплаши, че ако не го направя, ще даде документите на прокурор още на следващия ден.
Слушах го и гневът, който ме беше крепил през последните седмици, започна да се топи, заменен от една дълбока, болезнена тъга. Тъга за човека, който баща ми е можел да бъде. Тъга за годините, които бяхме изгубили в тази отровна атмосфера.
На сутринта адвокат Кръстев дойде в къщата. Разговорът беше тежък и делови. Имаше два пътя. Първият беше Десислава да бъде съдена за изнудване и финансови злоупотреби, а Асен да заведе дело срещу баща ми, което почти сигурно щеше да доведе до ефективна присъда. Вторият беше споразумение.
Асен, когото бяхме повикали, се оказа изненадващо великодушен.
— Не искам отмъщение, Огняне — каза той, гледайключов в очите. — Искам само това, което ми принадлежи. Искам справедливост, не кръв.
Споразумението беше сложно, но справедливо. Десислава трябваше да върне всеки лев, който беше отклонила, и да се откаже от всички имоти, придобити с тези пари. В замяна на това, нямаше да ѝ бъдат повдигнати обвинения. Баща ми трябваше да прехвърли на Асен петдесет процента от фирмата си – дела, който му е принадлежал от самото начало – и да му изплати компенсация за пропуснатите ползи през годините. Това на практика означаваше, че баща ми щеше да загуби почти всичко, но щеше да запази свободата си. И най-важното – щеше да изчисти името си.
И тогава дойде време за най-трудния разговор. Моят.
Приближих се до баща ми, след като адвокатите си тръгнаха. Той стоеше до прозореца, гледайки градината, която майка ми някога беше създала.
— Утре е сватбата ми — казах тихо.
Той се обърна. В очите му имаше толкова много болка.
— Знам. И знам, че нямам право да искам нищо. След всичко, което ти причиних…
— Исках само едно нещо от теб, татко — прекъснах го аз, а гласът ми се пречупи. — Да ме заведеш до олтара. Да бъдеш до мен. Но ти избра тях. Избра страха пред любовта.
Той затвори очи, сякаш думите ми го пронизваха физически.
— Утре Симеон и аз ще се оженим. Сватбата може да не е толкова голяма и пищна, колкото я планирахме, но ще бъде истинска. Ще бъде празник на любовта и истината. И брат ми, Мартин, ще бъде до мен. Той ще ме заведе до олтара.
Видях как сълзите отново потекоха по бузите му, но този път не казах нищо. Понякога болката е единственият начин да се излекуваш. Обърнах се и си тръгнах, оставяйки го сам с призраците на миналото му.
Глава 7: Новият ден
Сватбеният ден изгря слънчев и ясен, сякаш небето искаше да отмие цялата мръсотия от последните седмици. Атмосферата беше коренно различна от това, което си бях представяла. Нямаше я онази трескава, нервна суматоха. Вместо това имаше спокойствие. Всичко излишно беше изчезнало. Останали бяха само хората, които наистина ни обичаха – Симеон, Мартин, най-близките ни приятели.
Огледах се в огледалото. Бялата рокля вече не ми изглеждаше като костюм за представление, а като символ на ново начало. Бях преминала през огън и бях оцеляла. Вече не бях просто булка. Бях воин.
Когато Мартин влезе в стаята, облечен в официалния си костюм, изглеждаше толкова пораснал. В очите му имаше гордост.
— Готова ли си, како? — попита той, а гласът му леко трепереше.
— По-готова от всякога — усмихнах се и хванах ръката му.
Музиката засвири. Вървяхме бавно по пътеката, посипана с бели листенца. Всички се усмихваха. В края на пътеката ме чакаше Симеон, моят пристан, моята скала. Погледът му казваше всичко.
И тогава, встрани, сред гостите, го видях. Баща ми. Стоеше сам, в дъното. Не беше облечен празнично. Изглеждаше състарен с десет години. Когато погледите ни се срещнаха, той леко ми кимна и в очите му видях нещо, което не бях виждала от много, много време – чисто, неподправено бащино обожание. Без страх, без срам, без тайни.
Това беше достатъчно.
Сватбата беше красива. Разменихме обети, които не бяха просто думи, а свещени обещания, изковани в битка. Когато Симеон ме целуна, знаех, че това е началото на нашия живот. Живот, построен върху истината.
По-късно, по време на тържеството, баща ми се приближи до мен.
— Може ли? — попита той, сочейки към дансинга.
Колебаех се само за миг. После кимнах. Танцувахме мълчаливо под звуците на бавна песен.
— Съжалявам — прошепна той. — За всичко. Знам, че тези думи не струват много, но…
— Знам, татко.
— Ти ме спаси, Мира. Ти и Мартин. Бяхте по-смели, отколкото аз някога съм бил. Гордея се с теб.
Отдръпнах се и го погледнах.
— Ще ти отнеме време, за да си върнеш доверието ми. Ще отнеме много време, за да поправиш всичко. Но… ти си мой баща. И това е начало.
Той кимна, а в очите му имаше надежда.
Животът продължи. Фирмата, вече управлявана съвместно от баща ми и Асен, бавно започна да се възстановява. Старото приятелство, макар и белязано от рани, намери начин да се възроди върху основите на взаимното уважение. Десислава изчезна от живота ни, оставяйки след себе си само горчиви спомени. Чух, че Изабела се е опитала да се свърже с мен няколко пъти, за да се извини, но аз не бях готова. Може би някой ден.
А ние със Симеон построихме нашия дом. Не само с тухли и хоросан, но и с любов, честност и смелост. Научих по трудния начин, че понякога, за да имаш своята приказка, трябва сама да убиеш драконите. Дори когато те живеят в собствения ти замък.