Разчиствахме къщата на баба след смъртта ѝ. Въздухът беше тежък, пропит със сладкия, прашен мирис на спряло време. Всеки предмет, всяка покривка, всяка пожълтяла фотография по стените сякаш крещеше за отминали дни, за смях, който вече не се чуваше, и за прегръдки, които никога повече нямаше да се случат. Аз, майка ми Маргарита и брат ми Петър се движехме като сенки из стаите, докосвайки предмети, които доскоро бяха част от един жив живот, а сега бяха просто вещи. Мълчанието помежду ни беше по-гъсто от праха, който танцуваше в слънчевите лъчи, процеждащи се през дантелените пердета.
Майка ми, с очи, подпухнали от плач, прибираше грижливо порцелановите фигурки, всяка от които пазеше спомен. Петър, вечно практичният, с делови тон разпределяше мебелите – кое ще се продаде, кое ще се изхвърли. Той никога не разбираше сантименталната стойност на нещата. За него светът беше съставен от активи и пасиви, от сделки и пропуснати ползи. Гледаше на къщата не като на дом, пълен със спомени, а като на имот, който трябва да бъде осребрен възможно най-бързо.
– Ани, не се мотай, моля те. Имаме работа за цял ден – сопна ми се той, докато разглеждах стара кутия с пощенски картички. Гласът му проряза тишината като нож.
– Петре, остави я – обади се тихо майка. – За всеки е трудно.
– Трудно, трудно, но сметките няма да се платят сами. Знаете, че имам нужда от пари. Фирмата… – той млъкна, осъзнал, че не е моментът за неговите вечни бизнес проблеми.
На мен, изглежда, не се падна нищо ценно. Майка взе сервизите и бижутата, Петър – мебелите и малкото пари в брой, които намерихме в едно чекмедже. Аз останах с дреболиите – няколко книги с посвещения, избродирани кърпички и една стара престилка.
Престилката. Висеше на пирон зад вратата на кухнята, сякаш баба всеки момент щеше да влезе, да я завърже около кръста си и да започне да меси питка. Платът ѝ беше избелял от безброй пранета, с неясен флорален мотив, който почти се беше слял с фона. На пръв поглед беше напълно безполезна, вещ, която Петър би изхвърлил без да се замисли. Но за мен тя беше последното докосване до баба. Спомних си как ръцете ѝ, набраздени с бръчки като кората на стар дъб, връзваха панделката отзад.
Прибрах я в чантата си, почти засрамена от сантименталността си. Какво щях да я правя? Беше твърде стара и захабена, за да я нося. Дори за спомен беше някак… незначителна.
Прибирайки се към дома, минах покрай къщата на съседката Дарина, млада жена с две малки момиченца. Видях ги да си играят на двора с куклите си. Хрумна ми нещо. Спрях и я повиках.
– Даре, здравей. Искаш ли това за момичетата? – извадих престилката от чантата. – Може да си ушият дрешки за куклите. Стара е, от баба ми, но платът е мек.
Дарина се усмихна топло.
– Ани, благодаря ти! Сигурна ли си? Все пак е спомен.
– Сигурна съм. По-добре да влезе в употреба, отколкото да събира прах в гардероба.
Тя я взе с благодарност и аз продължих към дома си, чувствайки се едновременно добре, че съм направила нещо мило, и леко тъжна, че се разделям с последната частица от баба.
Вечерта се спускаше над града, когато телефонът ми иззвъня. Беше Дарина. Гласът ѝ трепереше, беше необичайно висок и напрегнат.
– Ани? Можеш ли да дойдеш? Веднага. Моля те.
– Даре, какво има? Добре ли си? Момичетата? – сърцето ми подскочи в гърлото.
– Ние сме добре, но… става дума за престилката. Намерих нещо. Моля те, ела. Бързо.
Изплашена, грабнах ключовете и изтичах навън. Какво можеше да е намерила в една стара, избеляла престилка, което да я накара да звучи така? Умът ми препускаше през всевъзможни сценарии, всеки по-нелеп от предишния. Когато стигнах до тях, вратата беше отворена. Дарина ме чакаше в коридора, пребледняла като платно. В ръката си стискаше престилката, а в другата… нещо малко, което не можех да различа в приглушената светлина.
– Какво е станало? – попитах задъхано.
Тя не каза нищо, само протегна ръка.
– Реших да я изпера, преди да я дам на децата. И напипах нещо твърдо в долния подгъв. Беше зашито много внимателно. Разпорих го. Беше вътре.
Погледнах към дланта ѝ. В подгъва на престилката бе намерила малък, сгънат на четири пожълтял лист хартия, обвит в парче промазан плат, за да го пази от влагата. А до него лежеше мъничък, потъмнял от времето ключ, от онези старите, които се използват за малки кутийки или дневници. Сърцето ми спря за миг.
Глава 2
Ръцете ми трепереха, докато поемах от дланта на Дарина миниатюрния ключ и сгънатото листче. Ключът беше студен и неочаквано тежък за размера си, с орнаментирана горна част, която беше почти изтрита от времето. Хартията, когато я разгънах внимателно, се оказа крехка и чуплива по ръбовете. На нея, с избледняло мастило, изписано с калиграфския почерк на баба, имаше само няколко думи и поредица от цифри.
„Там, където слънцето първо огрява корена.“
Под изречението бяха изписани цифрите: 14-8-22.
Гледахме листа в пълно мълчание. Дарина беше също толкова объркана, колкото и аз.
– Какво означава това? – прошепна тя. – Прилича на някаква загадка.
В съзнанието ми нахлуха хиляди въпроси. Защо баба ми ще крие това в подгъва на престилката си? Какво отваря този ключ? И най-вече, какво означаваше това странно изречение? „Там, където слънцето първо огрява корена.“ Звучеше като стих от стихотворение, а не като упътване.
– Не знам – отговорих, като прибрах листа и ключа в джоба си. – Но ти благодаря, Даре. Благодаря ти, че ми се обади. Можеше просто да го изхвърлиш.
– Никога! – възкликна тя. – Това е твое, от баба ти. Явно е било важно.
Прибрах се у дома като в транс. Седнах на масата в кухнята и отново поставих двете неща пред себе си. Ключът и бележката. Тайна. Баба ми, тихата и скромна жена, която познавах, е имала тайна. Жената, която месеше най-вкусните питки и разказваше едни и същи приказки от моето детство, е скрила нещо толкова грижливо, че никой не го е намерил в продължение на десетилетия.
Първият ми импулс беше да се обадя на майка ми и на Петър. Те имаха право да знаят. Но нещо ме спря. Петър. Представих си реакцията му – циничната усмивка, блясъка в очите му при мисълта за евентуална материална облага. Той веднага щеше да го превърне в търсене на съкровище, щеше да наеме хора, да разкопае градината, да преобърне къщата наопаки в търсене на печалба, която да покрие дълговете му. Щеше да опорочи всичко. Майка ми, от друга страна, щеше да се разстрои. Тя идеализираше баба и всяко отклонение от образа, който беше изградила, щеше да я нарани дълбоко.
Не. Засега това щеше да е моята тайна. Трябваше първо аз да разбера за какво става въпрос. Дължах го на баба.
Прекарах нощта будна, взирайки се в тавана. „Там, където слънцето първо огрява корена.“ Какво може да е корен? Коренът на дърво? Коренът на рода? Родното място на баба? Тя беше от малко планинско селце, но къщата там беше продадена преди десетилетия.
Сутринта, изтощена, но решена, се върнах в къщата на баба. Този път не бях там, за да разчиствам. Бях там, за да търся. Започнах от градината. Обиколих всяко дърво, оглеждах корените, които се подаваха над пръстта. Старият орех, чиято сянка покриваше половината двор. Ябълката, която тя сама беше посадила. Нищо. Нямаше белези, нямаше кутии, нямаше нищо, което да изглежда необичайно.
„Слънцето първо огрява.“ Това означаваше източната страна. Концентрирах търсенето си там, по протежение на източната ограда. Отново нищо.
Влязох в къщата. Мазето. Там беше тъмно и влажно, миришеше на пръст и мухъл. Това можеше да е „коренът“. Прекарах часове, опипвайки каменните стени, размествайки стари буркани със зимнина, които никой не беше докосвал от години. Паяжини се лепяха по лицето ми, а прахът ме караше да кихам. Нищо.
Изтощена и обезсърчена, седнах на едно старо дървено сандъче в ъгъла. Главата ми бучеше. Може би всичко беше плод на старческо въображение? Може би това не означаваше нищо?
Тогава погледът ми се спря на нещо, което бях виждала хиляди пъти, но никога не му бях обръщала внимание. В основата на дървената стълба, която водеше от първия етаж към мазето, най-долното стъпало беше малко по-различно от останалите. Беше направено от по-тъмно дърво и сякаш имаше тънка цепнатина по ръба му, която не изглеждаше естествена.
Сърцето ми заблъска лудо. Приближих се и опитах да го повдигна. Не помръдна. Огледах го от всички страни. Нямаше панти, нямаше дръжки. Беше просто дървен блок. Тогава забелязах малка дупчица отстрани, почти невидима в полумрака, запушена с прах и мръсотия. Ключалка.
С треперещи ръце извадих малкия ключ от джоба си. Почистих дупчицата с нокът и внимателно го пъхнах вътре. Пасна идеално. Превъртях го. Чу се тихо, почти недоловимо щракване. Бутнах стъпалото и то се повдигна.
Под него имаше малка кухина, не по-голяма от кутия за обувки. А вътре лежеше обкована с метал дървена кутия.
Глава 3
Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш отекваше в тишината на мазето. С треперещи ръце извадих кутията. Беше тежка, изработена от тъмно, полирано дърво и обкована с потъмнели месингови лайстни. Върху капака нямаше ключалка, а само малка вдлъбнатина. Явно ключът, който намерих, беше само за тайника, не и за самата кутия.
Отнесох я горе, в кухнята, където светлината беше по-добра. Поставих я на масата и я заразглеждах. Как се отваряше? Нямаше видими панти или механизми. Пробвах да плъзна капака, да го натисна – нищо.
Тогава се сетих за цифрите на бележката: 14-8-22. Не бяха дата. Може би бяха код? Огледах отново кутията. По месинговите лайстни отстрани забелязах фини, почти невидими гравюри. Бяха числа, разположени в три реда. Това беше! Механична ключалка с комбинация.
Пръстите ми бяха ледени, докато завъртах малките колелца, за да наглася числата. 14… 8… 22. Когато последното число щракна на мястото си, се чу мек звук. Капакът леко отскочи.
Поех си дълбоко дъх и го повдигнах.
Очаквах да видя пари, бижута, нещо с очевидна материална стойност. Но вътре нямаше нищо такова. Най-отгоре лежеше дебел, подвързан с кожа дневник. Под него имаше няколко пачки със стари банкови документи, нотариални актове и… няколко черно-бели снимки, прикрепени една към друга с кламер.
Взех снимките. На първата беше баба ми, но не такава, каквато я познавах. Беше млада, може би на не повече от двадесет години, с дълга коса, сплетена на плитка, и очи, които блестяха от щастие и може би малко от дързост. Стоеше до висок, красив мъж с добре скроен костюм и сериозно изражение. Двамата държаха ръцете си, но не като влюбени, а по-скоро като съучастници. На заден план се виждаше голяма, аристократична къща с колони. Това не беше къщата ѝ на село. Беше нещо много по-различно, много по-богато.
На другата снимка беше само мъжът, застанал до луксозен за времето си автомобил. А на третата… на третата беше баба, прегърнала малко момченце, което не бях виждала никога. Не беше бащата на майка ми.
Коя беше тази жена? Кой беше този мъж? Чие беше това дете?
Оставих снимките настрана и взех дневника. Корицата беше износена, а страниците пожълтели. Отворих на първата страница. Почеркът беше същият като на бележката – елегантен, но леко разкривен от бързане. Първата дата беше отпреди повече от шейсет години.
Започнах да чета.
И сякаш паднах в заешка дупка, в един друг свят, за който дори не бях подозирала. Историята, която се разкриваше пред мен, нямаше нищо общо с живота на скромната селска жена, която познавах.
Баба ми Стефка не беше родена в бедност. Напротив, произхождала от много богато и влиятелно семейство, което притежавало фабрики и земи. Мъжът от снимката се казваше Асен и не беше неин любим, а по-големият ѝ брат. Красивата къща беше техният семеен дом.
След политическите промени в средата на века, всичко им било отнето. Баща им бил обявен за „враг на народа“ и изпратен в лагер, откъдето така и не се върнал. Асен, братът на баба, успял да предвиди какво ще се случи и тайно прехвърлил част от семейните активи – злато, бижута и пари в брой – в банкови трезори в чужбина, използвайки сложни схеми и подставени лица. Оставил е и скрити авоари тук, в страната. Дневникът описваше в детайли как са го направили, кои са били доверените им хора.
Но нещо се объркало. Асен изчезнал безследно. Една вечер просто не се прибрал. В дневника баба описваше паниката си, седмиците на напразно чакане, страха, че и той е бил арестуван. Останала сама, без пари и под постоянно наблюдение, тя била принудена да избяга, да смени името си и да започне живота си отначало като обикновена работничка. Заличила цялото си минало, за да оцелее.
Мъжът, за когото по-късно се омъжила – моят дядо – не знаел нищо за произхода ѝ. За него и за всички останали тя била просто Стефка, сираче от войната.
Четях и не можех да повярвам. Цял един живот, изграден върху тайна и страх. Богатство, за което никой не знаеше. Един изчезнал брат. И детето от снимката? На една от последните страници от този период имаше кратък, сърцераздирателен пасаж. Детето било на Асен. Той имал тайна връзка с жена, която семейството му не одобрявало. След изчезването му, тя го оставила пред вратата на баба и избягала. Баба се грижила за него няколко месеца, но в условията, в които живеела, било невъзможно да го задържи. С огромна болка го оставила в дом за сираци, с надеждата един ден, когато всичко се оправи, да го намери.
Сърцето ми се сви. Майка ми имаше братовчед, за когото дори не подозираше. Аз имах роднина, който беше някъде там, може би жив, може би не.
Под дневника, на дъното на кутията, лежаха нотариалните актове. Те бяха за имоти, които официално не съществуваха в днешните регистри – парцели земя на ключови места, които след одържавяването са били преобразувани, застроени, но оригиналната собственост никога не е била уредена напълно. Имаше и документи за банкови сметки, но с имена и кодове, които не ми говореха нищо.
Това не беше просто тайна. Това беше наследство. Опасно наследство, което можеше да промени всичко. И в този момент осъзнах, че вече не става въпрос само за любопитство. Ставаше въпрос за справедливост. И за огромна отговорност, която се стовари върху плещите ми.
Тъкмо затварях кутията, когато телефонът ми иззвъня. Беше Петър.
– Ани, какво става с теб? Цял ден те търся. Трябва да говорим. Едни хора ме натискат за парите, нещата са сериозни. Мислех си за къщата на баба… Можем да я продадем бързо, ако свалим малко от цената. Трябват ми пари, Ани. Спешно.
Гласът му беше напрегнат, на ръба на паниката. И в този момент, знаейки какво държа в ръцете си, аз взех решение.
– Не продаваме нищо, Петре. Още не.
Глава 4
– Какво значи „още не“? – гласът на Петър от другата страна на линията се изостри. – Ани, не разбираш. Не става въпрос за джобни пари. Дължа сериозна сума на сериозни хора. Търпението им се изчерпва.
– Колко сериозни? На кого дължиш пари? – попитах, а в стомаха ми се надигна леден страх.
– Не е твоя работа! Моя работа е. Просто ми трябват пари от продажбата, и то веднага. Майка е съгласна. Ти защо се дърпаш? Заради проклетите ти спомени ли?
Затворих очи. Как можех да му обясня? „Петре, намерих таен дневник, който разкрива, че сме наследници на огромно състояние, но то е свързано с изчезнал прачичо и един куп правни усложнения.“ Щеше да ме помисли за луда. Или по-лошо – щеше да се втурне презглава, без да мисли, и да провали всичко.
– Не е заради спомените, Петре. Просто… мисля, че трябва да изчакаме. Да не прибързваме.
– Нямам време за чакане! – почти изкрещя той. – Ако до края на месеца не намеря парите, не знам какво ще стане. Не ме карай да правя неща, за които ще съжалявам.
Той затвори, преди да успея да кажа каквото и да било. Заплахата във въздуха беше почти осезаема. Петър беше отчаян, а отчаяните хора правят глупави неща.
Прибрах кутията на сигурно място – в дъното на гардероба си, под куп стари дрехи. Но знаех, че не мога да я държа там вечно. Документите, дневникът, историята… всичко това беше твърде голямо, за да се справя сама. Имах нужда от помощ. От някой, на когото мога да вярвам. Някой умен, дискретен и методичен.
Сетих се за Симеон.
Симеон беше мой приятел от университета. Докато аз учех литература, той беше в история, по-точно в архивистика. Беше от онези хора, които изпитваха почти физическа наслада от работата със стари документи, прашни карти и забравени ръкописи. Беше перфектният човек. Освен това беше един от малкото хора, които знаеха за обтегнатите ми отношения с Петър и можеше да разбере защо се колебая да споделя с него.
Обадих му се и го помолих да се видим. Срещнахме се в едно тихо кафене близо до университета. Той както винаги носеше очила с дебели рамки и изглеждаше леко разсеян, сякаш току-що се беше откъснал от някой осемнадесети век.
– Изглеждаш притеснена, Ани. Случило ли се е нещо? – попита той, преди още сервитьорката да е дошла.
Поръчахме си кафе и аз започнах да разказвам. Първо за престилката, после за ключа, бележката, тайника и накрая за кутията. Докато говорех, вадех едно по едно нещата от чантата си – снимките, няколко от нотариалните актове, които бях взела, и самия дневник.
Симеон слушаше с нарастващ интерес. Той не ме прекъсваше, само очите му се разширяваха все повече зад дебелите стъкла на очилата. Когато свърших, той дълго мълча, разлиствайки внимателно дневника, сякаш се страхуваше да не повреди крехките страници.
– Това е… невероятно – промълви най-накрая. – Това е като сюжет от роман. Произходът на семейството ти, изчезналият брат, скритото наследство… Ани, осъзнаваш ли мащаба на това, което си намерила?
– Започвам да осъзнавам – отвърнах. – И съм уплашена до смърт. Не знам какво да правя. Петър ме притиска за пари, а аз държа това… тази бомба със закъснител. Тези документи… имат ли някаква стойност днес?
Симеон се наведе над нотариалните актове.
– Трудно е да се каже веднага. Законите за собствеността са се променяли десетки пъти. Реституцията е сложен процес. Но ако тези документи са автентични и ако може да се докаже правоприемственост… да, те биха могли да струват състояние. Тези парцели, ако са там, където си мисля, че са, днес са в идеалния център на големи градове. Застроени са с бизнес сгради, с молове. Стойността е астрономическа.
– Но как да го докажем? – попитах. – Името на баба е било друго тогава.
– Точно тук става сложно – каза Симеон и посочи дневника. – Това е ключът. В него баба ти описва смяната на самоличността си. Ако можем да намерим официални документи, които да потвърдят историята ѝ – акт за раждане под старото име, някакви свидетелства от онова време – тогава имаме шанс. Ще е нужна много работа в архивите. И ще ни трябва много добър адвокат. Много дискретен адвокат.
Мислите ми отново се върнаха към Петър. Ако той разбереше за потенциалната стойност, щеше да загуби всякаква предпазливост.
– Трябва да действаме бързо и тихо. Преди брат ми да направи някоя глупост.
– Има и още нещо, Ани – каза Симеон сериозно и посочи снимката на Асен с детето. – Детето. Племенникът на баба ти. Ако е жив, той също е наследник. Моралният ти дълг е да се опиташ да го намериш.
Това беше нещо, за което не смеех да мисля. Търсенето на изгубен роднина. Това правеше всичко още по-сложно и по-лично.
– Откъде да започнем? – попитах, чувствайки се напълно изгубена.
– Първо, трябва да дигитализираме целия дневник и всички документи. Да имаме копия, за всеки случай. Второ, аз ще започна да ровя в държавните архиви. Ще търся всичко свързано със старото фамилно име на баба ти, което е споменато в дневника. Трето, трябва да потърсим адвокат. Имам един познат, по-скоро познат на мой преподавател. Казва се Димитър. Занимава се точно с такива сложни имотни казуси. Възрастен е, с голям опит и най-важното – слави се като абсолютно дискретен.
Съгласих се. Това беше план. Най-накрая имах план.
През следващите няколко дни прекарахме часове в апартамента на Симеон. Той внимателно сканираше всяка страница от дневника и всеки документ, докато аз четях и препрочитах историята на баба, опитвайки се да намеря още улики, имена, дати.
Междувременно Петър не спираше да ми звъни. Ставаше все по-настоятелен, почти агресивен. Обвиняваше ме, че от сантименталност ще съсипя бизнеса му и живота му. Всеки негов разговор беше като убождане, което ми напомняше, че времето ни изтича.
Една вечер, докато работехме със Симеон, той ме погледна сериозно.
– Ани, има нещо, което трябва да знаеш. Докато ровех за името на прачичо ти, Асен, попаднах на нещо… обезпокоително. Името му се появява в няколко стари полицейски доклада от онова време. Воден е като „безследно изчезнал“, но има и неофициални бележки за връзки с контрабандни канали преди промените. Изглежда, че не просто е спасявал семейните активи. Може би е бил замесен и в нещо незаконно.
– Какво означава това?
– Означава, че историята може да е по-мрачна, отколкото изглежда. И че може би някой друг също знае за тези пари. Някой, който е чакал десетилетия. Трябва да бъдем много, много внимателни.
В този момент на вратата на Симеон се позвъни. Беше късно вечерта. Двамата се спогледахме уплашено. Симеон отиде до вратата и погледна през шпионката. Когато се върна, лицето му беше пребледняло.
– Петър е – прошепна той. – Брат ти е тук. И не изглежда доволен.
Глава 5
Стомахът ми се сви на топка. Как ме е намерил тук? Сигурно се е сетил, че Симеон е единственият човек, на когото бих се доверила.
– Не му отваряй – прошепнах панически.
– Късно е, видя, че свети. Ще вдигне скандал на целия етаж – отвърна Симеон, като се опитваше да запази самообладание. – Скрий документите. Бързо.
Пъхнах дневника и няколкото листа, които бяха на масата, под възглавницата на дивана, точно преди Симеон да отвори вратата.
Петър стоеше на прага, лицето му беше червено от гняв, а очите му святкаха. Той ме изгледа свирепо, после се обърна към Симеон.
– Какво правите вие двамата? Какви ги вършите зад гърба ми?
– Петре, успокой се. Какво искаш? – опитах се да прозвуча възможно най-спокойно.
– Какво искам ли? – той влезе вътре, без да е поканен, и затръшна вратата след себе си. – Искам да знам защо сестра ми се крие от мен с някакъв си книжен плъх, вместо да си вдига телефона! Искам да знам защо саботираш продажбата на къщата!
– Не саботирам нищо. Просто не мисля, че трябва да бързаме.
– А, не мислиш! – изсмя се той горчиво. – А аз мисля, че ми дължиш обяснение. От няколко дни се държиш странно. Непрекъснато си в къщата на баба, ровиш нещо. Какво търсиш, Ани? Да не би да си намерила нещо? Някакви спестявания, за които не знаем?
Погледнах към Симеон, който стоеше отстрани, видимо притеснен. Лъжата заседна в гърлото ми, но истината беше немислима.
– Не съм намерила нищо, Петре. Просто ми е трудно. Разчиствам спомените си.
– Спомени! – изплю той думата с презрение. – Докато ти си разчистваш спомените, аз съм на път да загубя всичко! Всичко, което съм градил с години! Хората, на които дължа пари, не се интересуват от твоите спомени. Те се интересуват от това, което им дължа. И са ми дали срок.
Той се приближи до мен, лицето му беше на сантиметри от моето.
– Чуй ме добре. Или се съгласяваш да продадем къщата веднага, или ще намеря начин да те принудя. Имам нужда от подписа ти. И ще го получа.
– Няма да подпиша нищо под натиск, Петре.
Гневът му сякаш се изпари и беше заменен от нещо по-лошо – студена, пресметлива ярост. Той огледа апартамента на Симеон, погледът му се спря на скенера, на купчините книги по история.
– Значи така, а? Ще си играем на детективи. Търсите нещо. Сигурен съм. И ще разбера какво е.
Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, се спря и ме погледна през рамо.
– Само да знаеш, Ани. Каквото и да си намерила, половината е мое по закон. И ще си го взема. По един или друг начин.
Вратата се затръшна и в стаята настана тишина, по-тежка и от крясъците му преди малко. Разтреперах се и седнах на дивана. Симеон дойде и седна до мен.
– Трябва да ускорим нещата – каза той тихо. – Той няма да се спре. Ще започне да те следи, ще рови. Утре сутрин ще се свържа с Димитър, адвоката. Трябва да се срещнем с него възможно най-скоро.
На следващия ден Симеон уреди среща. Кабинетът на адвокат Димитър се намираше на тиха уличка в стара аристократична сграда. Самият той беше висок, слаб мъж в напреднала възраст, с проницателни сини очи и спокойни, отмерени движения. Излъчваше аура на увереност и компетентност, която веднага ме успокои.
Разказахме му всичко отначало. Той слушаше внимателно, без да си води бележки, само кимаше от време на време. Когато свършихме, той взе дневника и документите и ги разгледа под силната светлина на настолната си лампа, използвайки лупа.
След дълго мълчание той вдигна поглед.
– Историята е изключителна, госпожице. И много опасна. Документите изглеждат автентични. Почеркът, хартията, мастилото – всичко съответства на епохата. Но, както и приятелят ви е предположил, доказването на правоприемственост ще бъде юридически кошмар. Ще трябва да заведем дело за установяване на произход, да изискваме ексхумация и ДНК експертиза, за да докажем, че вашата баба и жената от документите са едно и също лице. Ще отнеме време и ще привлече много внимание.
– А имотите? – попита Симеон.
– Тук е големият проблем – каза Димитър. – Проверих предварително парцелите, които ми споменахте по телефона. Те отдавна са собственост на голяма холдингова компания. Една от най-мощните в страната. Нарича се „Наследство Груп“. И познайте кой е мажоритарен собственик и изпълнителен директор.
Той написа едно име на листче и го бутна към нас.
Димо.
– Този човек е известен в нашите среди. Безскрупулен бизнесмен с много силни политически връзки. Водил е десетки дела за имоти и никога не е губил. Той няма да се откаже от имоти за стотици милиони просто така. Ще се бори с всички средства. Законни и незаконни.
Сърцето ми замръзна.
– Има ли някаква връзка с…
– Да – прекъсна ме Димитър. – Направих бърза проверка. Фамилното му име съвпада с това на една от фамилиите, които баба ви споменава в дневника си. Едно от семействата, които са били близки с вашите предци, преди да им забият нож в гърба и да съдействат на новата власт. Димо е внук на един от тези хора. Той не просто владее имотите ви. Той ги е откраднал. Или по-точно, дядо му ги е откраднал, а той е легализирал кражбата.
Светът ми се преобърна. Значи не ставаше въпрос просто за стар имотен казус. Ставаше въпрос за стара семейна вражда. А ние бяхме на път да я събудим.
– Какво да правим? – попитах с треперещ глас.
– Първо, трябва да сте наясно с риска. Този човек, Димо, е опасен. Ако разбере, че вие сте наследниците и притежавате тези документи, той ще направи всичко, за да ви ги отнеме. Затова, пълна дискретност. Нито дума на никого. Особено на брат ви. Той е слабото звено в момента. Отчаян е за пари и Димо може лесно да го манипулира.
Димитър се изправи и отиде до прозореца.
– Ще започнем с най-тихата част. Ще подам искане до архивите за достъп до определени досиета, но не на ваше име. Ще използвам мои канали. Ще търсим всякакви официални следи за смяната на самоличността на баба ви. Междувременно, вие трябва да намерите племенника. Детето на Асен. Неговото свидетелство, ако е жив, ще бъде безценно. А и той има същите права като вас.
Докато говореше, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от майка ми.
„Ани, Петър ми се обади. Каза, че криеш нещо от нас. Каза, че си намерила пари или ценности от баба и не искаш да ги делиш. Вярно ли е това? Моля те, обади ми се.“
Петър не си беше губил времето. Беше започнал да настройва и майка ми срещу мен. Войната вече не беше само с призраците от миналото. Тя започваше и в собственото ми семейство.
Глава 6
Семейният конфликт, който Петър разпали, беше по-болезнен, отколкото предполагах. Опитах се да говоря с майка ми, да я уверя, че не крия пари, но без да разкривам истината, думите ми звучаха кухо и неубедително.
– Ани, защо тогава се държиш така? – плачеше тя по телефона. – Брат ти е на ръба. Има нужда от помощта ни. Ти винаги си била разумната, а сега се инатиш за една стара къща. Какво толкова криеш?
Лъжите ми ставаха все по-сложни, а вината ме разяждаше. Казвах ѝ, че просто искам да почета паметта на баба, че не искам да прибързвам. Но усещах как доверието помежду ни се пропуква. Петър беше посял семето на съмнението и то вече беше покълнало.
В същото време, със Симеон и адвокат Димитър се бяхме хвърлили в работа. Симеон прекарваше дните си в читалнята на Държавния архив, преглеждайки микрофилми и стари регистри. Аз се фокусирах върху дневника, опитвайки се да съставя карта на живота на баба и брат ѝ – имена на приятели, места, които са посещавали, всяка малка подробност, която би могла да бъде улика.
Най-голямата загадка беше детето. В дневника баба го наричаше просто „малкият Самуил“. Беше го оставила в дом за сираци в друг град, с надеждата, че това е временно. Но после животът я беше завъртял и следите се бяха изгубили. Беше записала името на дома, но проверката на Симеон показа, че той е бил закрит преди десетилетия, а архивите му – разпръснати или изгубени.
Търсенето на Самуил изглеждаше като търсене на игла в копа сено. Той щеше да е мъж на над шейсет години. Можеше да е осиновен, да е сменил името си, да е напуснал страната. Можеше и да не е жив.
Една вечер, докато препрочитах за стотен път пасажите за Самуил, забелязах нещо, което бях пропуснала. В полето на една от страниците баба беше написала с молив няколко думи: „Дадох му медальона на мама. Единственото, което ми остана. Да го пази.“
Медальон. Това беше нещо. Материална следа.
Междувременно, натискът от страна на Петър се засилваше. Той беше спрял да ми звъни директно. Вместо това, започнаха да се случват странни неща. Един ден заварих апартамента си разхвърлян. Не беше типичен обир – лаптопът и парите ми си бяха там. Някой просто беше ровил. Тършувал из документите ми, книгите, дрехите. Сърцето ми се сви. Петър беше преминал границата. Или, по-лошо, хората, на които дължеше пари, бяха започнали да действат.
Смених ключалката и разказах на Симеон и Димитър.
– Той става опасен – каза адвокатът. – Или по-скоро, отчаянието му го прави такъв. Трябва да намерим начин да го неутрализираме, преди да е провалил всичко. Имам една идея, но е рискована.
Планът на Димитър беше дързък. Той предложи да се срещне с Петър. Да му каже, че представлява мен по имотен казус, свързан с къщата на баба, но без да разкрива истинския мащаб на нещата. Щеше да му предложи малка сума пари – заем от мое име – за да покрие най-спешните си дългове, в замяна на което Петър трябваше да подпише предварителен договор, че няма да предприема никакви действия по продажбата на имота за срок от шест месеца и ще ми даде пълномощно да го представлявам.
– Така ще спечелим време – обясни Димитър. – И ще го поставим под юридически контрол. Сумата ще го успокои временно и ще го накара да мисли, че става въпрос за някакъв малък, забравен парцел, който съм открил, а не за истинското съкровище.
– А ако откаже? Или ако заподозре нещо? – попитах.
– Отчаян е. Ще приеме. А аз знам как да говоря с хора като него.
Срещата се състоя. Аз не присъствах. Димитър ми се обади по-късно.
– Мина според очакванията. В началото беше подозрителен и арогантен. Но когато видя парите… очите му светнаха. Подписа всичко, без да чете дребния шрифт. Купихме си шест месеца спокойствие от него. Използвайте ги добре.
Това малко спокойствие ни позволи да се фокусираме. Симеон направи пробив. В един от старите църковни регистри беше открил акт за кръщение на дете на име Самуил, с фамилията на Асен, оставен от „неизвестна жена“ на грижите на свещеника, преди да бъде предаден в държавен дом. В бележките под линия свещеникът беше описал малък сребърен медальон с гравюра на буквата „А“.
След седмици на търсене в разпръснатите архиви на дома, Симеон най-накрая намери следа. Самуил е бил осиновен на петгодишна възраст от семейство на учители. Имаше ново име – Явор.
– Намерих го, Ани! – извика Симеон по телефона, гласът му трепереше от вълнение. – Проследих го. Живее тук, в същия град. Преподавател по литература в една гимназия. Женен, с две деца.
Адресът беше в стар квартал, на другия край на града. Цяла вечер се чудих какво да правя. Как се отива при непознат шейсетгодишен мъж, за да му кажеш: „Здравейте, аз съм ваша роднина, за която не знаете, и животът ви е бил лъжа“?
На следващия ден, събрала цялата си смелост, отидох на адреса. Беше скромна кооперация, с двор, пълен с цветя. Позвъних на звънеца с името „Явор“. Вратата ми отвори мъж с прошарена коса, благи очи и лека, уморена усмивка. В него нямаше нищо от суровата красота на Асен от снимката, но в структурата на лицето му, в погледа… имаше нещо познато.
– Добър ден, с какво мога да ви помогна? – попита той любезно.
– Казвам се Ани. И… мисля, че сме роднини. Става въпрос за вашата биологична майка… и баща. Нося ви нещо.
Той ме погледна объркано, но ме покани да вляза. Седнахме в малка, уютна всекидневна, пълна с книги. Разказах му всичко, като внимателно подбирах думите си. Показах му снимките, дневника. Той слушаше мълчаливо, лицето му беше непроницаемо. Когато свърших, той дълго не каза нищо.
– Цял живот съм знаел, че съм осиновен – проговори най-накрая, гласът му беше дрезгав. – Моите родители, светла им памет, ми казаха, когато бях достатъчно голям. Никога не съм търсил биологичните си родители. Мислех си… че ако са ме искали, са щели да ме намерят.
– Баща ви е изчезнал. А леля ви… баба ми… не е имала избор. Тя ви е обичала. В дневника си пише за вас.
Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва.
– Имате ли някакъв спомен? От най-ранното си детство? За медальон?
Очите му изведнъж се разшириха. Той се изправи, отиде до една стара ракла и извади малка дървена кутийка. Отвори я. Вътре, върху парче кадифе, лежеше малък, потъмнял сребърен медальон с гравирана буква „А“.
– Това… е единственото, което имам отпреди осиновяването. Винаги съм се чудил какво означава.
В този момент и двамата знаехме, че е истина. В очите му видях сълзи. Намерих го. Намерихме го.
Но докато споделяхме този емоционален момент, никой от нас не подозираше, че сме наблюдавани. От другата страна на улицата, в паркиран черен автомобил, един мъж свали фотоапарата си, набра номер на телефона и каза:
– Намериха го. В контакт са. Да, внучката и изгубеният наследник. Време е да се намесим.
Димо вече знаеше за нас. И спокойствието ни беше на път да приключи.
Глава 7
Откриването на Явор беше повратна точка. Той прие новината с достойнство и тиха тъга за живота, който никога не е имал. След първоначалния шок, в него се събуди любопитство към истинските му корени, към баща му Асен, когото познаваше само от една избледняла снимка.
Проведохме среща тримата с адвокат Димитър. Явор донесе медальона – последното парче от пъзела, което потвърждаваше неговата самоличност. Присъствието му внасяше нова тежест в нашия случай. Вече не бях сама. Бяхме двама наследници, обединени от обща история.
Димитър беше доволен.
– Това променя всичко. Свидетелските показания на господин Явор и наличието на медальона ще ни спестят месеци, може би дори години, в съдебни процедури за доказване на родствена връзка. Сега можем да преминем към същинската част – атаката срещу „Наследство Груп“.
Но докато ние крояхме планове, Димо вече беше в действие.
Една сутрин, отивайки към работа, забелязах, че ме следят. Черният седан, който бях виждала паркиран пред дома на Явор, сега беше зад мен в трафика. Усетих как ледени тръпки пробягват по гърба ми. Те знаеха коя съм. Знаеха къде живея.
Обадих се веднага на Димитър.
– Успокойте се, Ани – каза той със стоманено спокойствие. – Очаквахме го. Това е стандартна тактика за сплашване. Не показвайте, че сте ги забелязали. Просто бъдете внимателна. И от днес нататък, никакви разговори по телефона по темата. Само лични срещи.
Сплашването не спря дотук. Няколко дни по-късно апартаментът на Симеон беше обран. Този път крадците бяха „професионалисти“. Лаптопът му, външният хард диск, на който пазеше копията от дневника, и всичките му записки бяха изчезнали. За щастие, оригиналите бяха в сейфа на Димитър, но посланието беше ясно: „Знаем всичко. Можем да стигнем до всеки от вас.“
Симеон беше съсипан. Той беше обикновен докторант, който едва свързваше двата края с малката си стипендия и частни уроци. Живееше под наем и беше взел потребителски кредит, за да си купи техниката, която сега беше открадната.
– Ани, не знам дали мога да продължа – каза ми той, гласът му беше изпълнен с отчаяние. – Тези хора… те не се шегуват. Аз съм никой. Могат да ме смачкат като буболечка.
В този момент осъзнах, че бях въвлякла приятеля си в нещо, което далеч надхвърляше неговите сили. Чувствах се виновна и отговорна.
– Ще ти помогна, Симо. Ще намерим начин. Няма да те оставя така.
Но истинският удар тепърва предстоеше. Един ден получих призовка. „Наследство Груп“, представлявана от Димо, ме съдеше. За изнудване и опит за неправомерно придобиване на имущество.
Бях в шок. Как е възможно? Ние дори не бяхме предприели официални действия.
В кантората на Димитър, той разясни стратегията на Димо.
– Класически ход. Упреждаващ удар. Той ще ни обвини в това, което ние се готвим да направим. Ще ни представи като шайка измамници, които са се сдобили с фалшиви документи и се опитват да изнудват почтен бизнесмен. Той има парите и връзките да манипулира медиите, да плати на свидетели. Ще се опита да ни смаже, преди да сме стигнали до съда по същество.
И тогава дойде вторият удар. Като „доказателство“ към иска си, Димо беше приложил подписано нотариално заверено свидетелство. Свидетелство от брат ми, Петър.
В документа Петър твърдеше, че аз съм го манипулирала, че съм му разказвала „фантастични истории“ за скрити съкровища и че съм се опитала да го въвлека в престъпна схема за изнудване на „Наследство Груп“. Твърдеше, че съм го заплашвала и принудила да подпише договора с адвокат Димитър.
Предателството беше толкова пълно, толкова чудовищно, че за момент не можех да дишам. Той не просто беше избрал страната на врага. Той им беше дал оръжието, с което да ме унищожат.
– Как е стигнал до Димо? – попитах с пресъхнало гърло.
– Димо е стигнал до него – поправи ме Димитър. – Сигурен съм. Проучил ни е, видял е, че брат ви е финансово затруднен и отчаян. Предложил му е сделка. Да свидетелства срещу вас в замяна на… пари. Вероятно достатъчно, за да си покрие дълговете и да започне на чисто. Петър е продал собствената си сестра.
По-късно същата вечер, докато седях в апартамента си, чувствайки се напълно сама и победена, на вратата се позвъни. Беше майка ми. Лицето ѝ беше бледо и измъчено.
– Вярно ли е, Ани? – попита тя, влизайки. – Петър ми показа документите. Каза, че си се забъркала с престъпници. Че се опитваш да откраднеш пари.
Разказах ѝ всичко. От самото начало. За престилката, за дневника, за баба Стефка и нейната истинска история, за Асен, за Явор, за Димо и откраднатото наследство. Докато говорех, тя ме гледаше с разширени очи. Когато свърших, тя седна на стола и дълго мълча.
– Знаех – прошепна най-накрая. – Не всичко, разбира се. Но знаех, че има тайна. Майка ми… тя не беше щастлива жена. Понякога нощем я чувах да плаче тихо в стаята си. Веднъж я попитах защо е толкова тъжна. Тя само ме погали по главата и каза: „Има неща, които е по-добре да останат заровени, Маргаритке. За да не наранят живите.“ Тя е носила този товар през целия си живот. Сама.
Сълзи се стичаха по лицето ѝ.
– А Петър… не мога да повярвам. Да направи такова нещо. На собствената си сестра.
В този момент майка ми направи своя избор. Тя застана до мен.
– Каквото и да става, аз съм с теб, детето ми. Докрай.
Но драмата в нашето семейство не беше приключила. Няколко дни по-късно, докато обсъждахме с Димитър как да отговорим на иска на Димо, той получи обаждане.
– Нови лоши новини – каза той, след като затвори. – Жената на Петър е подала молба за развод. И иска пълно попечителство над децата. Изтъква като причина неговата финансова безотговорност, връзки с лихвари и… изневяра.
Оказа се, че парите, които Димо беше дал на Петър, не са отишли само за покриване на дългове. Петър водел двойствен живот. Имал любовница, на която правел скъпи подаръци, водел я по луксозни почивки. Жена му, Ина, най-накрая беше събрала смелост да сложи край.
Предателството на Петър не беше само към мен. Беше към цялото му семейство. Той беше разрушил всичко в името на парите и егото си.
Искът на Димо, предателството на Петър, разводът му… всичко се случваше наведнъж. Бяхме в окото на бурята. И тя тепърва започваше да се развихря.
Глава 8
Съдебната битка се превърна в грозна медийна война. Димо, с неговите неограничени ресурси, нае PR агенция, която започна да бълва статии срещу мен. Бях представена като алчна авантюристка, която тормози семейството си и се опитва да изнудва уважаван бизнесмен. Моята снимка беше по жълтите сайтове, придружена със заглавия като „Наследница-измамничка“ и „Семейна война за милиони“.
Хората започнаха да ме разпознават по улиците, да ме сочат с пръст, да шушукат зад гърба ми. Беше унизително. Наложи се да си взема неплатен отпуск от работа, защото не можех да издържа на напрежението и съжалителните погледи на колегите.
Петър също не остана по-назад. Той даваше интервюта, в които с фалшива тъга разказваше как сестра му е била „подведена“ от „лоши съветници“ (визирайки Симеон и Димитър) и как той, като неин брат, се опитвал да я „предпази“. Всяка негова дума беше лъжа, всяко негово изражение – театър. Гледах го по телевизията и не можех да позная човека, с когото бях израснала. Парите на Димо го бяха превърнали в чудовище.
В същото време, делото за развода му с Ина разкриваше още по-неприятни тайни. Оказа се, че той е ипотекирал семейния им апартамент, без нейно знание, за да вземе още един заем за бизнеса си. Беше фалшифицирал подписа ѝ. Това вече беше престъпление. Ина, подпомагана от добър адвокат, беше решена да го докара докрай, не само за да защити себе си и децата, но и за да го види наказан.
В целия този хаос, нашата малка група – аз, майка ми, Явор, Симеон и Димитър – се сплоти още повече. Срещахме се почти всяка вечер в кантората на Димитър, която се беше превърнала в наш щаб. Явор, със своето тихо и спокойно присъствие, внасяше баланс. Майка ми ни носеше храна и се опитваше да повдигне духа ни. Симеон, въпреки че беше загубил всичко, не се отказа. Той продължаваше да рови, търсейки още доказателства.
– Не могат да ни победят, Ани – казваше той. – Истината е на наша страна. Просто трябва да намерим начин да я докажем.
Димитър работеше денонощно, подготвяйки нашата защита.
– Димо е силен, но е арогантен – обясняваше ни той. – Той вярва, че е недосегаем. И точно тук ще сгреши. Трябва да намерим неговото слабо място. Всеки има такова.
Слабото място се появи от най-неочакваното място.
Една вечер, докато преглеждахме за пореден път дигиталните копия на дневника, Симеон се спря на един пасаж, който досега бяхме пренебрегвали. В него баба описваше последните дни преди изчезването на брат си Асен. Той е бил много напрегнат и е споменал, че трябва да се срещне с човек на име Константин, който му помагал да изнесе част от ценностите през граница. Но Асен се съмнявал в него. „Мисля, че Константин играе двойна игра“, беше написала баба. „Страхувам се, че ще ни предаде.“
– Константин… – промълви Симеон. – Това име не сме го проверявали.
– Вероятно е мъртъв отдавна – каза Явор.
– Може би. Но може да има наследници. Потомци. Хора, които знаят нещо – настоя Симеон.
Той прекара следващите два дни в архивите, ровейки всичко свързано с това име. И накрая удари на камък. Константин е бил митнически служител по онова време. Имал е син, който по-късно става дребен чиновник. А този син имал дъщеря, която все още беше жива. Възрастна жена на име Невена, която живееше в малък провинциален град.
Беше слаба надежда, но беше единствената, която имахме. С Димитър решихме, че аз трябва да отида и да говоря с нея. Ако изпратехме адвокат, тя можеше да се уплаши и да откаже да говори. Трябваше да е личен разговор, от жена на жена.
Намерих Невена в малка, спретната къща с двор, пълен с мушкато. Беше слаба, жилава жена със сини, бистри очи, които сякаш виждаха през теб. Посрещна ме с недоверие.
Разказах ѝ коя съм и защо я търся. Споменах името на Асен и на дядо ѝ, Константин. Когато го направих, тя се намръщи.
– Дядо… Баща ми не обичаше да говори за него. Казваше, че е бил забъркан в „мръсни работи“ по времето на промените. Че е предал доверието на добри хора.
Сърцето ми подскочи.
– Знаете ли нещо повече? Някаква история, която сте чували?
Тя се поколеба.
– Имаше една кутия. Стара метална кутия, която баща ми пазеше. Каза ми никога да не я отварям, докато е жив. След смъртта му я намерих. Вътре имаше писма. Писма от дядо ми до един от новите големци по онова време.
Тя влезе в къщата и след малко се върна с няколко пожълтели листа. Това бяха копия, които тя беше направила. Оригиналите пазела на сигурно място.
Започнах да чета. И дъхът ми спря.
Писмата бяха от Константин до дядото на Димо. В тях Константин описваше в детайли как е предал Асен. Той е трябвало да му помогне да избяга от страната, но вместо това го е предал на властите. Но преди това, той е упоил Асен и го е накарал да подпише документи, с които прехвърля собствеността на няколко от скритите имоти на името на подставено лице, контролирано от дядото на Димо.
Това беше то. Липсващото парче. Пряко доказателство за заговора и кражбата. Асен не просто е изчезнал. Той е бил предаден и ограбен, преди да бъде елиминиран. А семейството на Димо е изградило империята си върху това предателство.
– Баща ми цял живот е живял с гузна съвест заради това – каза Невена тихо. – Той е знаел, но се е страхувал да говори. Тези хора са били много влиятелни. Все още са.
– Бихте ли свидетелствали в съда? – попитах, а гласът ми трепереше.
Тя ме погледна дълго. В очите ѝ видях страх, но и нещо друго. Решителност.
– Баща ми би искал да го направя. Да изчистя името на семейството. Да, ще свидетелствам.
Върнах се в града като на криле. Показах копията на Димитър. Той ги прочете веднъж, после втори път. На лицето му се появи усмивка – първата, която виждах от седмици.
– Това е. Това е куршумът, който ще убие Голиат – каза той. – Димо дори не подозира, че това съществува. Ще го пазим в тайна до последния момент. Ще го пуснем по време на делото, когато той е най-самоуверен. Ще го унищожим.
Подготовката за делото влезе в нова фаза. Вече не бяхме в отбрана. Готвехме се за нападение.
Няколко дни преди първото заседание, получих неочаквано обаждане. Беше Ина, все още законната съпруга на Петър.
– Ани, трябва да се видим. Намерих нещо. Нещо, което трябва да видиш. Свързано е с Петър и… онзи, Димо.
Срещнахме се в едно кафене. Ина беше отслабнала, в очите ѝ имаше болка, но и стоманена решителност. Тя бутна към мен една флашка.
– Разчиствах кабинета на Петър. Това беше залепено под бюрото му. Явно го е записал тайно. Чуй го.
Прибрах се и пъхнах флашката в лаптопа. Беше аудиозапис. С лошо качество, но гласовете се чуваха ясно. Бяха на Петър и Димо. Записът беше от срещата, на която са се договорили.
На него ясно се чуваше как Димо предлага на Петър пари в замяна на лъжесвидетелстване. Чуваше се как инструктира брат ми какво точно да каже. Но имаше и още нещо.
„Искам и дневника“, казваше Димо на записа. „И всички документи, които сестра ти е намерила. Те са по-важни от всичко. Намери ги и ми ги донеси. И ще получиш двойно.“
„Тя ги крие. Не знам къде са“, отвръщаше Петър.
„Тогава я накарай да ти каже! Натисни я! Ти си ѝ брат, знаеш ѝ слабите места. Но не я наранявай физически, не искам проблеми. Просто бъди… убедителен.“
Петър не просто ме беше предал за пари. Той беше получил задача да ме шпионира, да ме манипулира и да открадне единствените ни доказателства.
Стиснах флашката в ръка. Вече имахме два куршума. Един за миналото и един за настоящето. Димо беше в капан.
Глава 9
Първият ден от делото беше медиен цирк. Пред съдебната палата гъмжеше от репортери и камери. Димо пристигна със скъпия си автомобил, облечен в безупречен костюм, с уверена и леко презрителна усмивка. Изглеждаше като човек, който е дошъл не на съдебно заседание, а на премиерата на собствения си филм. Аз, заедно с Димитър и Явор, минахме през тълпата, опитвайки се да игнорираме щракащите светкавици и натрапчивите въпроси.
Залата беше препълнена. Петър седеше до адвокатите на Димо, избягвайки погледа ми. Изглеждаше нервен и блед.
Адвокатът на Димо започна пръв. Речта му беше блестяща, изпълнена с патос и добре премерени обиди. Той ни представи като група отчаяни опортюнисти, водени от „една млада дама с богато въображение“. Цитираше показанията на Петър, описвайки ме като манипулативна и нестабилна. Картината, която нарисува, беше толкова убедителна, че за момент дори аз самата се усъмних в себе си.
Когато дойде ред на Димитър, той беше спокоен и методичен. Не използваше висок стил. Просто започна да излага фактите, подреждайки ги като тухли в стена. Представи историята на семейството ни, показа копие от дневника, обясни за смяната на самоличността на баба. Адвокатите на Димо постоянно го прекъсваха, оспорвайки всяка дума, наричайки дневника „литературна измислица“.
Напрежението в залата се покачваше. Усещах как съдията, уморен и скептичен мъж, започва да губи търпение. Изглеждаше, че сме на път да загубим.
Тогава Димитър каза:
– Уважаеми съдия, защитата има свидетел, който ще хвърли нова светлина върху събитията от онова време. Призоваваме госпожа Невена.
В залата влезе възрастната жена, която бях посетила. Тя вървеше бавно, но с изправена глава. Адвокатите на Димо се спогледаха объркано. Това не беше в сценария им.
Невена разказа историята си – за дядо си Константин, за гузната съвест на баща си, за писмата, които беше намерила. Когато Димитър представи писмата като доказателство, в залата настана глъчка. Адвокатът на Димо скочи и ги обяви за „груб фалшификат“.
– Ще поискаме графологична експертиза, разбира се – каза спокойно Димитър. – Но преди това, може би самият господин Димо би искал да погледне нещо.
Той подаде копие от писмата на Димо. Докато ги четеше, видях как цветът бавно се оттегля от лицето му. Уверената му усмивка изчезна. За първи път той изглеждаше разклатен. Знаеше, че са истински. Вероятно беше чувал фрагменти от тази история, семейни тайни, които е трябвало да останат заровени.
Но това беше само началото.
– А сега, уважаеми съдия, бихме искали да оспорим достоверността на ключовия свидетел на ищеца, господин Петър – продължи Димитър. – Твърдим, че неговите показания са дадени под натиск и срещу заплащане. С други думи, твърдим, че той е бил подкупен.
Петър пребледня още повече. Адвокатът му скочи отново, крещейки за „неоснователни обвинения“ и „опит за дискредитиране“.
– Обвиненията не са неоснователни – каза Димитър и вдигна малката флашка. – Имаме аудиозапис от срещата между господин Димо и господин Петър, на която се договаря цената на лъжесвидетелстването.
В залата настана мъртва тишина. Дори съдията се наведе напред с интерес. Усмивката на Димо беше напълно изчезнала, заменена от маска на ледена ярост. Той погледна към Петър с такава омраза, че ако погледът можеше да убива, брат ми щеше да е мъртъв.
Петър се срина. Той просто се отпусна на стола си, скрил лице в ръцете си. Пред очите на всички, той се разпадна.
Съдията нареди записът да бъде приет като доказателство и насрочи следващо заседание, на което да бъде прослушан. Димо и адвокатите му напуснаха залата безмълвно, обградени от репортери, на които този път нямаха какво да кажат.
Останахме сами в почти празната зала. Майка ми дойде и ме прегърна. Плачеше.
– Свърши ли? – попита тя.
– Почти – отговори Димитър. – Това беше нокаут. Те няма да могат да се съвземат.
Но когато излязохме от съда, видях Петър. Той стоеше сам в ъгъла, изоставен от новите си господари. Когато ме видя, той тръгна към мен. Лицето му беше подпухнало, очите му – червени.
– Ани… – започна той, гласът му трепереше. – Аз… съжалявам. Не знаех какво правя. Бях отчаян. Те ме заплашваха…
– Не, Петре – прекъснах го, а гласът ми беше студен като лед. Не изпитвах омраза. Не изпитвах и съжаление. Просто празнота. – Ти знаеше много добре какво правиш. Ти направи своя избор. Продаде ме. Продаде семейството си. Сега ще трябва да живееш с това.
Обърнах се и го оставих сам. Нямаше какво повече да си кажем. Мостът между нас беше изгорен до основи.
През следващите дни империята на Димо започна да се разпада. Новината за записа и писмата предизвика лавина. Бизнес партньори започнаха да се оттеглят, акциите на компанията му се сринаха. Прокуратурата започна разследване за корупция и лъжесвидетелстване.
На следващото заседание Димо не се появи. Адвокатът му обяви, че оттеглят иска си срещу мен. Това беше равносилно на капитулация. Нашата битка беше спечелена. Но войната за наследството тепърва започваше.
Сега ние бяхме в позицията на силата. Димитър заведе дело от наше име – от мое и на Явор – за реституция на имотите, приложени с всички доказателства, които бяхме събрали.
В същото време, проблемите на Петър се задълбочаваха. След като беше разкрит като лъжесвидетел, прокуратурата го подгони и него. Делото за развод приключи бързо – Ина получи пълни права над децата и апартамента. Разследването за фалшифицирания подпис за ипотеката също напредваше. Брат ми беше на път да загуби не само семейството си, но и свободата си.
Една вечер майка ми дойде при мен.
– Знам, че си му бясна, Ани. И имаш пълното право. Но той все пак ти е брат. На дъното е. Ще го вкарат в затвора. Не можем ли… да направим нещо?
Погледнах я. Видях болката в очите ѝ. Болката на майка, разкъсвана между двете си деца.
– Какво предлагаш, мамо? Да му простим? Да забравим, че беше готов да ни унищожи?
– Не да забравим. Но може би… да му дадем шанс. Шанс да поправи поне малка част от това, което направи.
Това беше най-трудната морална дилема, пред която се бях изправяла. Да помогна на човека, който ме предаде по най-жестокия начин. Не знаех дали мога. Не знаех и дали искам. Наследството на баба не беше донесло само богатство и истина. Беше донесло и разруха, и тежки избори.