На четиридесет и три съм и нямам деца. Тези думи отекваха в съзнанието ми като камбанен звън, отмерващ не просто годините, а пропуснатите възможности, неизживените мигове, празните стаи в душата ми. Бяха се превърнали в моя етикет, в невидима табела, която висеше на врата ми и която семейството ми прочиташе с нескрито съжаление или злорадство, в зависимост от настроението.
Наскоро баща ми, Стоян, ме повика в кабинета си – онази стая, пропита с мирис на стара хартия, кожа и леко нагарчащия аромат на угаснала лула. Винаги съм мразела тази стая. Тя беше неговата крепост, мястото, където се вземаха решения, които преобръщаха животи, най-вече моя. Той седеше зад масивното дъбово бюро, а до него, като неотлъчна сянка, стоеше мащехата ми Лиляна. Нейното присъствие превръщаше всяка семейна среща в минно поле.
Стоян прокара ръка през оредяващата си коса, жест, който познавах твърде добре – прелюдия към нещо неприятно.
„Ана“, започна той с онзи уморен, бащински тон, който целеше да смекчи удара, но всъщност го правеше по-дълбок. „Говорихме с Лиляна. Време е да подредим нещата. Знаеш, годините напредват… Решихме, след като нас ни няма, да оставим всичките си пари и къщата на Десислава.“
Десислава. Дъщерята на Лиляна. Моята доведена сестра, която имаше всичко, което аз нямах – съпруг, дом, пълен с детски смях, и три прекрасни деца. Всяко семейно събиране се въртеше около тях, около постиженията им в училище, около новите им дрешки, около бъдещето им. А аз бях просто Ана. Леля Ана. Онази, която винаги носише най-хубавите подаръци, но си тръгваше сама.
В кабинета на баща ми времето сякаш спря. Чувах единствено пулса в слепоочията си. Думите му не бяха просто решение за наследство. Те бяха окончателна присъда. Присъда, че моят живот е бил безсмислен, че щом не съм създала поколение, значи не заслужавам нищо от това, което се гради с поколения.
Преди да успея да реагирам, Лиляна се намеси. Гласът ѝ беше мек, почти съчувствен, но очите ѝ блестяха триумфално. „Все пак ти нямаш кого да отглеждаш, миличка!“
Това беше. Ударът под кръста. Солта в раната. Онова изречение, което трябваше да ме съкруши, да ме накара да се свия в ъгъла и да приема съдбата си на безплодна, самотна жена.
Но вместо сълзи, по устните ми се плъзна усмивка. Лека, почти незабележима, но достатъчно остра, за да смути спокойствието им. Усмихнах се, защото в този момент осъзнах, че играта, която те играеха от години, най-после свършваше. И аз държах последния коз.
„Права си, Лиляна. Абсолютно си права“, казах тихо аз, а усмивката ми не слизаше от лицето.
Двамата се спогледаха объркано. Очакваха скандал, сълзи, молби. Не очакваха това хладно, почти весело приемане на фактите. Не знаеха, че докато те са плели малките си семейни интриги, аз съм тъкала съвсем друга мрежа – огромна, здрава и безпощадна.
Семейното събиране беше след седмица. Рожденият ден на Стоян. Цялата фамилия щеше да е там. Децата на Десислава щяха да тичат из двора, съпругът ѝ щеше да разпалва барбекюто, а Лиляна щеше да се разпорежда като кралица в своя замък. Всички щяха да ме гледат със съжаление, да ми подават чиния с храна, сякаш съм просяк, да ме питат има ли „нещо ново“ в живота ми.
О, да. Имаше нещо ново. Нещо толкова ново и разтърсващо, че щеше да срути основите на тази къща и на техния подреден, лицемерен свят.
Усмихнах се отново, този път по-широко. Но на онова семейно събиране всички замръзнаха, когато разкрих, че къщата, в която живеят, парите, които харчат, и бъдещето, което планират, всъщност никога не са били техни.
Глава 2
Седмицата до рождения ден на баща ми се изниза бавно, като мъчително очакване на буря. Всеки ден беше изпълнен с мълчаливо напрежение. Телефонни разговори, които прекъсваха, щом влизах в стаята, шепоти между Лиляна и Десислава в кухнята, изпитателният поглед на баща ми, който се опитваше да разгадае необичайното ми спокойствие. Те бяха свикнали с моята емоционалност, с моите избухвания, с моята болка. Това хладнокръвие ги плашеше повече от всичко.
През тези дни аз не стоях със скръстени ръце. Проведох няколко дълги разговора с Радослав, моят адвокат и единственият човек, на когото имах пълно доверие. Офисът му, на последния етаж на стъклена сграда в центъра на града, беше моето убежище – свят на ред, логика и стоманени аргументи, пълна противоположност на емоционалния хаос в бащиния ми дом.
„Сигурна ли си, Ана?“, попита ме Радослав за може би десети път, докато преглеждаше последната папка с документи. „Това ще бъде като да хвърлиш атомна бомба. Няма да има оцелели.“
„Те не ми оставиха избор“, отговорих, загледана в градския пейзаж под нас. „Години наред ме третираха като втора ръка човек. Като грешка в системата им. Време е да разберат, че системата е била сбъркана от самото начало.“
Радослав беше повече от адвокат. Беше приятел. Познаваше цялата история – болката от загубата на майка ми, когато бях едва на шестнадесет, бързата поява на Лиляна, която влезе в дома ни с широка усмивка и хищнически поглед, превземайки първо леглото на баща ми, после сърцето му, а накрая и цялото му състояние. Познаваше и моята тайна – онази част от живота ми, която грижливо криех от всички.
През последните петнадесет години, докато семейството ми ме отписваше като стара мома, обречена на самота и посредствена работа в малка счетоводна фирма, аз бях изградила своя собствена империя. Започнах с малък онлайн бизнес, реинвестирах всяка стотинка, поемах премерени рискове, работех по осемнадесет часа на ден. Сега притежавах процъфтяваща консултантска компания с международни клиенти, портфолио от имоти и акции, които далеч надхвърляха всичко, което баща ми някога беше притежавал. Те мислеха, че живея под наем в скромен апартамент, а всъщност притежавах цялата сграда. Мислеха, че карам стара кола, а в гаража си държах модел, който можеше да купи къщата им няколко пъти.
Тази тайна беше моят щит и моето оръжие. Но не тя беше бомбата, която се канех да взривя. Тя беше само детонаторът.
Истинската ми работа през последните няколко години беше да разровя миналото на баща ми. Нещо винаги ме беше гризяло отвътре – онзи рязък скок в стандарта ни на живот малко след като Лиляна се появи. Официалната версия беше, че баща ми е сключил „много изгодна сделка“, продавайки старата си работилница. Но аз помнех Огнян.
Огнян беше най-добрият приятел и съдружник на баща ми. Двамата бяха като братя. Започнаха заедно, в един мръсен гараж, с една мечта и два чифта изпоцапани ръце. Помня смеха му, който изпълваше къщата ни, помня как ме вдигаше на ръце и ме наричаше „малката принцеса“. И после изведнъж изчезна. Сякаш се изпари. Когато питах за него, баща ми отговаряше уклончиво, че са се скарали, че Огнян го е предал и е заминал в чужбина. Лиляна пък подхвърляше отровни коментари за неговата алчност и неблагодарност.
Отне ми две години и много пари, за да го намеря. Не беше в чужбина. Живееше в малко, западнало градче, в порутена къща, смазан от живота. Беше болен, самотен и безкрайно огорчен.
Когато се срещнахме, той не ме позна отначало. Но когато му казах коя съм, в очите му се появиха сълзи. Разказа ми всичко. За фалшифицираните подписи. За заплахите. За начина, по който баща ми, подтикван от Лиляна, го е изхвърлил от фирмата, която са градили заедно, без стотинка обезщетение. „Сделката“ на баща ми всъщност е била най-коварното предателство. Цялото им благосъстояние, къщата, образованието на Десислава, охолният им живот – всичко беше построено върху руините на живота на един добър човек.
Осигурих на Огнян най-добрите лекари и прилични условия за живот. Записахме показанията му, събрахме всички документи, които беше успял да запази. Наех най-добрия екип от юристи. Всичко беше готово. Чаках само подходящия момент. И те ми го поднесоха на тепсия.
В деня на рождения ден се облякох внимателно. Избрах рокля в наситен кралскосин цвят – елегантна, строга, но и излъчваща сила. Сложих бижута, които никога не бяха ме виждали да нося – дискретни, но очевидно скъпи. Когато влязох в двора на бащината си къща, всички разговори спряха за миг. Видях изненадата в очите им. Десислава ме огледа от глава до пети с нескрита завист. Лиляна присви очи, сякаш се опитваше да открие пукнатина в новата ми фасада.
„Ана! Колко си хубава!“, възкликна Десислава с престорен ентусиазъм. „Нова рокля ли е? Сигурно си взела голяма заплата.“
„Може да се каже“, отвърнах с усмивка и ѝ подадох красиво опакован подарък. „Това е за теб и децата.“
Вътре имаше ваучер за луксозна семейна почивка в чужбина. Подарък, който крещеше „пари“ по начин, който те не можеха да разберат. Знаех, че със съпруга ѝ имаха финансови затруднения, бяха изтеглили огромен кредит за апартамента си и едва свързваха двата края, макар да се опитваха да го прикрият.
Празненството започна по обичайния сценарий. Аз бях тихият наблюдател в ъгъла. Слушах историите за успехите на внуците, за плановете за разширяване на къщата, за бъдещето на „семейния бизнес“. Най-големият син на Десислава, Мартин, който учеше право в университета, дойде да седне до мен. Той беше единственият, с когото имах някаква връзка. Беше добро и интелигентно момче, но в очите му често виждах объркване и срам от показността на майка му и баба му.
„Лельо Ана, как си?“, попита той. „Изглеждаш различно.“
„Чувствам се различно, Мартине“, отвърнах. „Понякога човек трябва да спре да играе ролята, която другите са му отредили.“
Той кимна, сякаш разбра. Разказа ми за университета, за изпитите, за студентския кредит, който го притискаше. Оплака се, че родителите му постоянно говорят за пари и наследство, и това го кара да се чувства неудобно.
Кулминацията на вечерта наближаваше – разрязването на тортата. Баща ми се изправи, вдигна чаша и започна речта си. Говори за семейството, за приемствеността, за това колко е горд с дъщеря си Десислава и нейните деца, които ще наследят всичко, което е градил. Погледът му се плъзна за миг по мен – поглед, изпълнен със съжаление и малко вина.
Когато свърши, Лиляна вдигна своята чаша. „За Стоян! И за бъдещето на нашето семейство, което е в сигурни ръце – ръцете на децата и внуците ни!“
Настанаха аплодисменти. Всички пиха. Освен мен. Аз оставих чашата си на масата. Тишината, която настъпи след това, беше оглушителна. Всички погледи бяха приковани в мен.
„Няма ли да пиеш за здравето на баща си, Ана?“, попита Лиляна с ледена нотка в гласа.
Изправих се бавно. Огледах ги един по един. Баща ми, изглеждащ стар и уморен. Лиляна, с триумфална усмивка. Десислава, която вече мислено пренареждаше мебелите в къщата. Съпругът ѝ, който пресмяташе колко от дълговете им ще покрие наследството.
„Ще пия“, казах с ясен и силен глас, който отекна в настъпилата тишина. „Но не за това бъдеще. Ще пия за миналото. И за истината.“
Усмихнах се. Онази същата усмивка от кабинета на баща ми.
„Всички замръзнаха, когато разкрих, че всъщност няма никакво наследство за делене. Защото нищо от това, което виждате около вас, не ви принадлежи.“
Глава 3
Думите ми увиснаха във въздуха като тежък, задушлив дим. Първоначалната реакция беше недоумение. Лицата им бяха като замръзнали кадри от филм – отворени усти, широко отворени очи, невярващи погледи. Пръв се окопити съпругът на Десислава, Павел.
„Какви ги говориш, Ана? Шегуваш ли се? Не е смешно“, измърмори той, като се опита да се засмее, но звукът заседна в гърлото му.
„Изглеждам ли ви като човек, който се шегува, Павел?“, попитах, като го погледнах право в очите. Знаех за неговите провалени бизнес начинания, за дълговете, които беше натрупал, и за отчаяната му надежда, че наследството на Десислава ще ги спаси.
Лиляна пристъпи напред, лицето ѝ беше станало мораво от гняв. „Как смееш! Как смееш да разваляш празника на баща си с твоите глупости и твоята завист! Само защото си самотна и нещастна, не означава, че можеш да тровиш щастието на другите!“
„Завист?“, повторих думата бавно, вкусвайки всяка сричка. „Интересно. Кажи ми, Лиляна, на какво точно да завиждам? На къща, купена с откраднати пари? На бизнес, изграден върху предателство? На семейство, чието благополучие се крепи на съсипания живот на друг човек?“
При споменаването на „откраднати пари“ баща ми пребледня. Той седна тежко на стола си, сякаш краката му отказаха да го държат. Погледът му беше вперен в мен – смесица от ужас и паника. Той знаеше. В този момент разбрах, че той знаеше за какво говоря.
„Не знам за какви глупости говориш, но искам веднага да напуснеш тази къща!“, изкрещя Лиляна.
„Твоята заповед няма никаква тежест тук“, отвърнах спокойно. „Защото това не е твоята къща. Всъщност, от правна гледна точка, тя принадлежи на друг. Човек, когото вие двамата с баща ми познавате много добре. Казва се Огнян.“
Името падна като камък в тихо езеро, предизвиквайки вълни от шок, които заляха всички присъстващи. Баща ми издаде задавен звук. Десислава гледаше ту към мен, ту към майка си, с пълно неразбиране.
„Това е лъжа!“, изсъска Лиляна. „Огнян ни предаде и замина преди години! Той беше един неблагодарник!“
„Не, Лиляна. Вие го предадохте. Изхвърлихте го като мръсно коте, след като той беше вложил в общата ви фирма не само парите си, но и душата си. Фалшифицирахте подписа му и му отнехте всичко. Мислехте, че е изчезнал завинаги, нали? Че е някъде далеч или може би дори не е между живите. Е, сгрешили сте. Намерих го. И той помни всичко. С най-малки подробности.“
Извадих от чантата си дебела папка и я поставих на масата с рязък звук.
„Тук, в тази папка, са събрани показанията му. Копия на оригиналните договори, експертизи на подписите, банкови извлечения. Всичко, което е нужно, за да се заведе дело за измама в особено големи размери. Делото, между другото, вече е заведено. Призовките ще пристигнат в понеделник.“
Настъпи гробна тишина. Дори децата, усетили ужасяващото напрежение, бяха спрели да играят и гледаха към нас с уплашени очи. Мартин, племенникът ми, стоеше като вцепенен, лицето му беше пребледняло като платно.
„Но… това е невъзможно…“, прошепна Десислава. „Мамо, кажи нещо! Татко?“
Баща ми не можеше да каже нищо. Дишаше тежко, ръцете му трепереха. Вината, погребана от десетилетия, изплуваше на повърхността и го давеше.
„А, да, има и още нещо“, продължих аз, като се наслаждавах на всеки миг от техния разпад. „Докато вие се притеснявахте за моето жалко съществуване и липсата на деца, аз бях заета. Малката счетоводна фирма, в която си мислехте, че работя… всъщност е моя. И не е толкова малка. През последните години тя се разрасна до международна консултантска компания. И един от основните ни клиенти беше… познайте кой? Основният кредитор на „семейния бизнес“. Онзи същият бизнес, който баща ми, със своите остарели методи и недалновидни решения, е докарал до ръба на фалита.“
Обърнах се към баща си. „Ти подписваше документите, без да ги четеш, татко. Довери се на грешните хора. Преди три дни моята компания изкупи контролния пакет акции на твоята фирма. От понеделник аз съм новият мажоритарен собственик. И първото ми управленско решение ще бъде да започна пълна ревизия и да сътруднича на разследването срещу теб и Лиляна.“
Лиляна се свлече на един стол, сякаш някой беше изтеглил земята изпод краката ѝ. Маската на властна господарка на дома се беше счупила на хиляди парченца, разкривайки грозното лице на страха и алчността.
„Но защо, Ана?“, промълви Десислава със сълзи на очи. „Защо правиш това с нас? Ние сме твоето семейство!“
Това беше капката, която преля чашата. Смехът, който излезе от мен, беше горчив и студен.
„Семейство? Вие престанахте да бъдете мое семейство в деня, в който позволихте на тази жена“, посочих Лиляна, „да ме превърне в сянка в собствения ми дом. В деня, в който ти, татко, забрави паметта на майка ми и остави друга да заеме мястото ѝ. В деня, в който всички вие решихте, че стойността на един човек се измерва с броя на децата му. Вие не ме искахте за семейство. Искахте ме за фон, на който вашите животи да изглеждат по-блестящи. Е, представлението свърши. Завесата падна.“
Взех си чантата. „Адвокатите ми ще се свържат с вас. Съветвам ви да си намерите добри. Ще ви трябват.“
Тръгнах към изхода, оставяйки ги сред руините на техния лъжлив свят. Точно преди да изляза, Мартин ме настигна.
„Лельо Ана… истина ли е всичко това?“
Погледнах го в очите. Видях болка, но и нещо друго – проблясък на разбиране.
„Абсолютна истина, Мартине. Съжалявам, че трябваше да научиш по този начин какви хора са родителите и баба ти.“
„Не, аз… аз ти вярвам“, каза той тихо. „Винаги съм усещал, че има нещо гнило. Нещо фалшиво.“
Кимнах. „Ти си умен, Мартине. Не позволявай да те повлекат надолу със себе си.“
Излязох от къщата, без да се обръщам назад. Не изпитвах триумф. Не изпитвах и радост. Само една огромна, опустошителна празнота. Бях спечелила битката, но бях загубила последните остатъци от семейството си. Вдишах дълбоко от хладния вечерен въздух. Бурята беше преминала. Сега трябваше да се науча да живея с последствията.
Глава 4
Дните след рождения ден бяха сюрреалистични. Тишината беше по-оглушителна от всеки скандал. Телефонът ми не звънеше. Никой от тях не ме потърси – нито с молба, нито със заплаха. Бяха се затворили в черупката си, вероятно опитвайки се да осмислят мащаба на катастрофата.
В понеделник, точно както бях казала, призовките бяха доставени. Радослав ми се обади, за да потвърди.
„Реакцията е пълно мълчание“, каза той. „Адвокатът им е поискал отсрочка, за да се запознае с материалите. Изглежда са в тотален шок.“
„Нека бъдат“, отвърнах аз, докато подписвах купчина документи в моя просторен, слънчев офис. Гледката от панорамните прозорци към града беше впечатляваща, но аз не я забелязвах. Мислите ми бяха другаде.
Влязох в ролята си на новия собственик на бившата фирма на баща ми. Екипът ми от финансисти и одитори започна щателна проверка. Онова, което откриха, беше по-лошо, отколкото предполагах. Фирмата беше източена. През годините Лиляна беше прехвърляла средства към кухи фирми, регистрирани на името на нейни далечни роднини. Беше водила двойно счетоводство. Павел, зетят, беше получил няколко „заема“ от фирмата, които никога не бяха върнати. Семейният бизнес беше пред колапс не само заради лошо управление, а заради систематична, нагла кражба.
Всеки нов документ, всяко разкрито престъпление, добавяше по още една тухла към стената, която издигах между мен и тях. Болката започна да се трансформира в ледено презрение. Те не бяха просто лицемери, бяха престъпници.
Една вечер, докато работех до късно, на вратата на офиса ми се почука. Секретарката си беше тръгнала. Очаквах да е някой от охраната. Но когато отворих, пред мен стоеше Мартин. Изглеждаше съсипан. Очите му бяха зачервени, раменете му – превити.
„Може ли да вляза?“, попита той с дрезгав глас.
Поканих го. Той седна на един от столовете пред бюрото ми и дълго мълча, забил поглед в пода.
„Адвокатът дойде вчера“, започна най-накрая. „Обясни ни какво означават документите. Каза, че нещата са много сериозни. Че може да има и затвор.“
Не казах нищо. Чаках го да продължи.
„Баба ми и майка ми… те са като луди. Крещят, обвиняват се една друга. Обвиняват и теб. Дядо… дядо е получил криза. В болница е.“
Сърцето ми трепна. Въпреки всичко, той ми беше баща.
„Как е?“, попитах тихо.
„Стабилизирали са го. Но е… сринат. Не говори, само гледа в една точка. Лекарите казват, че е от стреса.“ Мартин вдигна поглед към мен. В очите му имаше отчаяние. „Лельо Ана, аз не знам какво да правя. Всичко, в което съм вярвал, целият ми живот… се оказа лъжа. Къщата, парите, дори образованието ми е платено с мръсни пари.“
„Това не е твоя вина, Мартине.“
„Знам! Но е моя срам! Не мога да ги гледам в очите. Не мога да живея повече в онази къща. Скарах се с майка ми. Казах ѝ, че се срамувам от нея. Тя ми удари шамар и ми каза, че съм неблагодарник, че ти си ми промила мозъка.“ Той се задави от сълзи. „Искам да напусна университета.“
„Недей!“, казах твърдо. „Не позволявай техните грешки да съсипят твоето бъдеще. Ти си различен. Образованието е единственото нещо, което никой не може да ти отнеме.“
„Но как да плащам? Студентският кредит… родителите ми няма да могат да помагат повече.“
„Аз ще ти помогна“, казах без да се замисля. „Ще платя таксите ти. Ще ти намеря малък апартамент под наем, докато завършиш. Но при едно условие – ще учиш здраво и ще станеш добър юрист. Честен юрист. За да можеш да помагаш на хора като Огнян, а не на хора като баба ти.“
Той ме погледна невярващо. „Защо… защо го правиш?“
„Защото в теб виждам онази част от семейството, която си струва да бъде спасена“, казах. И беше истина.
През следващите седмици животът ми влезе в нов ритъм. През деня управлявах два бизнеса, водех съдебна битка и разчиствах финансовата кочина, оставена от баща ми и Лиляна. Вечер помагах на Мартин да си намери квартира и да се установи. Говорехме много. Разказах му за моята майка, за детството ми, за самотата след нейната смърт. Разказах му за Огнян. Той за пръв път имаше възможност да чуе другата страна на историята, необременена от лъжите на Лиляна.
Един ден Радослав ми се обади с новина.
„Искат споразумение. Адвокатът им се свърза с мен. Готови са да върнат всичко на Огнян – къщата, акциите, плюс обезщетение. В замяна на това Огнян да оттегли иска си и да не се повдигат наказателни обвинения.“
„А те какво ще правят?“, попитах.
„Ще останат без нищо. Къщата, в която живее Десислава, е ипотекирана до тавана. Ще трябва да я продадат, за да покрият дълговете на Павел. Лиляна няма и стотинка на свое име – всичко е било на името на баща ти. Ще трябва да започнат от нулата.“
Замислих се. Това ли исках? Пълно унищожение? Отмъщението ми беше сладко, но оставяше горчив вкус.
„Какво мисли Огнян?“, попитах.
„Той е съгласен. Каза, че не иска да гледа Стоян в затвора. Иска само това, което му се полага по право, и да изживее остатъка от дните си в мир.“
„Добре. Приеми споразумението“, казах аз. „Но имам едно допълнително условие.“
Глава 5
Условието ми беше просто, но за тях се оказа най-трудно за преглъщане. Настоях за лична среща. Не с адвокати, не с посредници. Само аз и те четиримата – баща ми, Лиляна, Десислава и Павел. В къщата. Онази къща, която беше едновременно сцена на моето унижение и на моето възмездие.
Те се съгласиха. Нямаха избор.
Когато пристигнах, гледката беше коренно различна от празничната атмосфера преди месец. Дворът беше неподдържан, цветята бяха започнали да вехнат. Вътре цареше безпорядък и усещане за разруха. Посрещнаха ме в хола. Бяха облечени в обикновени, ежедневни дрехи. Скъпите тоалети и арогантното самочувствие бяха изчезнали. На тяхно място имаше само умора и страх.
Баща ми беше изписан от болницата, но изглеждаше с десет години по-стар. Седеше свит на дивана, погледът му блуждаеше. Лиляна беше бледа, с тъмни кръгове под очите. Десислава плачеше тихичко в един ъгъл, а Павел стоеше до нея, стиснал безпомощно ръце.
Седнах в креслото срещу тях. Дълго време никой не проговори. Тишината се изпълни с неизказани обвинения и съжаления.
„Защо поиска тази среща, Ана?“, попита накрая Лиляна с дрезгав, неузнаваем глас. „За да ни се насладиш ли? Да видиш докъде ни докара?“
„Не“, отвърнах спокойно. „Докарахте се дотук съвсем сами. Аз просто запалих осветлението, за да видите в каква мръсотия живеете от години. Поисках тази среща, защото исках да ви погледна в очите и да ви задам един въпрос, който ме мъчи от двадесет и пет години. Защо?“
Обърнах се към баща си. „Защо, татко? Огнян ти беше като брат. Градихте всичко заедно. Как можа да му причиниш това? Заради нея ли?“, посочих Лиляна. „Заради парите? Струваше ли си?“
Той вдигна бавно глава. В очите му имаше сълзи. „Аз… аз бях слаб, Ани“, промълви той, използвайки детското ми име за пръв път от години. „Майка ти си отиде, бях съсипан. Лиляна се появи и… тя беше силна. Убеди ме, че Огнян иска да ме измами, че гледа само собствения си интерес. Казваше ми, че трябва да подсигуря бъдещето ти, бъдещето на Десислава. Аз… повярвах ѝ. Или по-скоро, исках да ѝ повярвам. Беше по-лесно.“
„По-лесно?“, изсмях се горчиво. „Да съсипеш живота на най-добрия си приятел беше по-лесно? Да ме лъжеш през всичките тези години беше по-лесно?“
„Съжалявам…“, прошепна той. „Всеки ден съжалявам.“
„Твоето съжаление не връща годините, които Огнян прекара в мизерия и болести. Твоето съжаление не лекува раните, които ми нанесохте вие с вашето презрение.“
Погледнах към Десислава. „А ти? Ти наистина ли не знаеше нищо? Или просто ти беше удобно да не знаеш? Да живееш в хубава къща, да караш хубава кола, да носиш хубави дрехи, без да питаш откъде идват парите?“
Тя изхлипа. „Кълна се, Ана, не знаех! Мама винаги казваше, че това е от бизнеса на татко Стоян. Никога не съм предполагала…“
„Може би. Но никога и не попита. Никога не се усъмни защо леля ти Ана, кръв от кръвта на баща ти, е третирана като прислуга, докато ти получаваш всичко. Защото беше лесно. За всички ви беше лесно да ме отпишете.“
Изправих се. Бях чула достатъчно. Нямаше смисъл от повече думи.
„Споразумението ще бъде подписано утре. Огнян ще си получи своето. Къщата трябва да бъде освободена до края на месеца. Какво ще правите оттук нататък, не е моя работа. Павел“, обърнах се към зетя, „дълговете ти към фирмата остават. Очаквам да започнеш да ги изплащаш. Иначе ще те съдя.“
Той преглътна тежко и кимна.
Тръгнах към вратата. Точно преди да изляза, баща ми ме повика.
„Ана, почакай. Има нещо, което трябва да знаеш.“ Гласът му беше слаб, но настоятелен. „За… за Александър.“
Спрях като ударена от гръм. Име, което не бях чувала от близо двадесет години. Име, което бях погребала дълбоко в сърцето си, под тонове болка и разочарование.
Александър. Моята голяма, единствена любов. Бяхме заедно в университета. Планирахме бъдещето си, мечтаехме за дом, за деца. И тогава, изневиделица, той ме напусна. Без обяснение. Просто изчезна от живота ми. Остави ми само едно кратко, жестоко писмо, в което пишеше, ‘Не мога повече’. Тази рана така и не зарасна напълно. Тя беше една от причините да се затворя в себе си, да се отдам на работата и да не допусна никой друг толкова близо до себе си.
Обърнах се бавно. „Какво за него?“
Баща ми погледна към Лиляна с омраза, каквато не бях виждала досега.
„Тя го направи. Тя го прогони.“
Глава 6
Светът около мен се завъртя. Всички звуци изчезнаха, остана само бученето в ушите ми. Погледнах Лиляна, която се беше свила на дивана, сякаш искаше да стане невидима.
„Какво е направила?“, попитах с леден глас, който не приличаше на моя.
Баща ми си пое дълбоко дъх. „Александър дойде при мен. Искаше ръката ти. Беше добро момче, от добро семейство, но… нямаха много пари. Бяха честни, работливи хора. Аз го харесвах. Но Лиляна… тя беше против. Каза, че не е достоен за теб, че ще те повлече надолу, че заслужаваш някой богат, някой с положение.“
„И ти я послуша?“, прошепнах невярващо.
„Аз се колебаех“, продължи той с мъка. „Но тя не чакаше моето разрешение. Отишла е при него зад гърба ми. Казала му е… казала му е ужасни неща. Че си болна. Че не можеш да имаш деца и че си го крила от него. Че ако се ожени за теб, ще обрече и двама ви на нещастие. Заплашила го е, че ако не те остави, ще използва връзките си, за да съсипе бизнеса на баща му.“
Стоях като вкаменена. Всяка негова дума беше като удар с нож. Болката, която бях потискала в продължение на двадесет години, изригна с нова, непоносима сила. Значи не е било заради мен. Не ме е изоставил, защото не ме е обичал. Прогонили са го. Отнели са ми го.
„А ти си знаел?“, обърнах се към баща си. „През всичките тези години си знаел и си мълчал?“
„Разбрах по-късно“, изхлипа той. „Тя ми се похвали. Каза, че го е направила за твое добро. Аз… аз бях страхливец. Не ѝ се противопоставих. Мислех си, че може би е права, че ще намериш някой по-добър. Не знаех, че ще те съсипе така.“
„По-добър?“, изкрещях, като за пръв път изгубих контрол. „Вие ми отнехте единствения човек, когото съм обичала! Вие ме осъдихте на самота! И после, години наред, ме сочехте с пръст, подигравахте ми се, че нямам семейство, че нямам деца! Ти, Лиляно! Ти, която си ми казвала в лицето, че нямам кого да отглеждам! Ти си ми отнела шанса да имам! Ти си чудовище!“
Пристъпих към нея, но Павел се изпречи на пътя ми. Лиляна не каза нищо. Само ме гледаше с празен, уплашен поглед. В този момент я намразих. Намразих я с цялото си същество, с омраза, толкова чиста и всепоглъщаща, че ме изгаряше отвътре.
Не можех да остана повече в тази къща. Не можех да дишам същия въздух като тях. Обърнах се и избягах. Не знам как съм се качила в колата, как съм запалила двигателя. Карах безцелно из града, сълзите се стичаха по лицето ми и замъгляваха погледа ми.
Цялата ми болка, цялото ми разочарование, всичко, което бях преживяла, сега имаше име и лице. Лицето на Лиляна. Тя не просто ме беше лишила от бащиния ми дом и наследство. Тя беше откраднала живота ми. Бъдещето ми. Щастието ми.
Спрях колата на един хълм над града. Гледах светлините долу и се чувствах по-сама от всякога. Отмъщението ми изглеждаше дребно и незначително в сравнение с мащаба на тяхното предателство. Бях ги съсипала финансово, но те бяха отровили душата ми.
Какво се беше случило с Александър? Къде беше сега? Дали беше женен? Имаше ли деца? Дали някога се беше сещал за мен?
Извадих телефона си. Ръцете ми трепереха. Имах най-добрите частни детективи на мое разположение. Можех да го намеря за часове. Но дали исках? Какво щях да му кажа? „Здравей, помниш ли ме? Преди двадесет години мащехата ми те е излъгала и е прогонила.“ Звучеше абсурдно.
Не, не можех. Беше твърде късно. Миналото не можеше да се промени. Но бъдещето… бъдещето беше мое.
Изтрих сълзите си. Взех решение. Нямаше да им позволя да спечелят. Нямаше да им позволя да ме пречупят. Бях оцеляла досега. Щях да оцелея и след това. Щях да изградя живота си отново, този път по моите правила. Без лъжи, без тайни, без сенките на миналото.
Реших, че първата стъпка е да се погрижа за тези, които заслужават. Огнян, който най-после щеше да получи справедливост. И Мартин, който имаше нужда от подкрепа, за да се измъкне от блатото, в което се беше родил.
Колкото до тях… тях ги оставих на съвестта им. Ако изобщо имаха такава. Най-голямото наказание за хора като тях не беше затворът или бедността. Беше да живеят със себе си, със знанието за това, което са направили. Всеки ден, до края на живота си.
Глава 7
Животът продължи, както винаги го прави, помитайки след себе си останките от минали бури. Споразумението беше подписано. Огнян получи къщата, значителна сума пари и официално извинение, което, макар и закъсняло с десетилетия, му донесе известно удовлетворение. Помогнах му да се премести и да се установи. Беше трогателно да се види как този смачкан от живота човек бавно започва да се изправя. Започна да се грижи за градината, да кани стари приятели, да говори за бъдещето. Справедливостта, макар и горчива, имаше лечебен ефект.
Мартин се премести в малък, слънчев апартамент близо до университета. Отначало беше тих и затворен, но постепенно започна да се отпуска. Посвети се изцяло на ученето, сякаш искаше да измие срама от семейството си чрез собствените си постижения. Често вечеряхме заедно. Той ми разказваше за лекциите си, а аз – за бизнеса. Станахме си по-близки, отколкото някога съм била с когото и да е от семейството си. В него видях надежда.
За останалите не питах. Понякога Мартин споменаваше по нещо. Десислава и Павел бяха продали ипотекирания си апартамент и живееха под наем в краен квартал. Павел беше започнал работа като шофьор в куриерска фирма и бавно изплащаше дълга си към мен. Десислава работеше в супермаркет. Охолният им живот беше приключил. Трите им деца, свикнали с лукс, трудно се адаптираха към новата реалност.
Лиляна и баща ми бяха изчезнали. След като напуснаха къщата, никой не знаеше къде са отишли. Мартин предполагаше, че са се преместили в малко градче, където никой не ги познава, за да избягат от срама. Баща ми не ме потърси повече. Може би нямаше смелост. Може би аз не му бях простила достатъчно, за да му дам тази възможност.
Една вечер, докато преглеждах стари документи вкъщи, попаднах на кутия със снимки от студентските ми години. И там, усмихнат, с онзи характерен пламък в очите, беше Александър. Сърцето ми се сви. Гледах снимката дълго време. Кой беше този човек сега? Какво беше станало с него?
Любопитството, онази стара, коварна черта на характера ми, надделя. На следващия ден се обадих на детективската агенция, с която работех. Дадох им името му и приблизителната му възраст. Казах им, че искам да знам само къде е и с какво се занимава. Нищо повече. Без контакт, без да разбира, че го търся.
Отговорът дойде след два дни. И беше по-шокиращ, отколкото можех да си представя.
Александър живееше в същия град. Беше уважаван архитект, собственик на малко, но успешно студио. И… беше неженен. Никога не се беше женил. Нямаше и деца.
Тази информация ме разтърси из основи. Легендата, която си бях изградила – че той ме е забравил, че има щастливо семейство – се срина. Той, също като мен, беше останал сам. Дали причината беше същата? Дали разбитото му сърце така и не беше успяло да се възстанови?
Дни наред се борих със себе си. Да го потърся ли? Да се появя ли отново в живота му след двадесет години? Какво право имах? И какво щях да постигна? Да отворя стари рани?
Но мисълта не ми даваше мира. Дължах му истината. Дължах я и на себе си.
Един следобед събрах цялата си смелост и отидох до адреса на архитектурното му студио. Беше в стара, красиво реставрирана сграда в центъра. Сърцето ми биеше до пръсване, докато стоях пред вратата. Няколко пъти посягах към дръжката и се отказвах. Накрая, с дълбоко вдишване, влязох.
Той беше там. Седеше зад голямо чертожно бюро, наведен над някакъв план. Косата му беше леко посивяла по слепоочията, имаше няколко фини бръчици около очите, но иначе беше същият. Когато вдигна поглед и ме видя, изражението му се промени. Видях шок, невярване, а после… нещо друго. Нещо, което приличаше на болка.
„Ана?“, промълви той. Гласът му беше по-дълбок, но все така познат.
„Здравей, Александър“, казах аз, опитвайки се гласът ми да не трепери. „Надявам се да не преча.“
Той се изправи бавно. „Не… не пречиш. Просто… не очаквах.“
Настъпи неловко мълчание.
„Има нещо, което трябва да ти кажа“, започнах аз. „Нещо, което и аз научих съвсем наскоро. Засяга ни и двама ни. Засяга това, което се случи преди двадесет години.“
Разказах му всичко. За Лиляна, за лъжите ѝ, за заплахите. Докато говорех, той не ме прекъсна нито веднъж. Само ме гледаше втренчено, лицето му беше непроницаема маска. Когато свърших, той дълго мълча.
„Значи е било лъжа“, каза накрая, по-скоро на себе си, отколкото на мен. „През всичките тези години… си мислех, че ти… че ти не си искала деца и си ме излъгала.“
„Не! Никога! Исках всичко с теб!“, думите излязоха от мен преди да успея да ги спра.
„Повярвах ѝ, Ана. Бях млад, глупав. Тя беше толкова убедителна. Каза, че ще те съсипя, ако остана. Че ти заслужаваш повече. И аз си тръгнах. Мислех, че го правя за твое добро.“ Той прокара ръка през косата си. „Най-голямата грешка в живота ми.“
„И в моя“, прошепнах.
Погледнахме се. И в този миг, двадесет години мълчание, болка и самота просто изчезнаха. Бяхме само ние двамата. Двама души, чийто живот е бил променен от една зла лъжа.
„Късно ли е, Ана?“, попита той тихо. „Късно ли е да опитаме отново?“
Вместо отговор, аз просто се усмихнах. За пръв път от много време, усмивката ми не беше оръжие, не беше защита, не беше маска. Беше истинска. Беше обещание.
Може би все пак не бях загубила всичко. Може би, след дългата, жестока зима, най-накрая идваше моята пролет.