Преди мама да почине, остави фонд за моето образование.
Това не беше просто банкова сметка; беше обещание. Беше нейната ръка върху моята, дори след като нея вече я нямаше. „Ти ще летиш, Лилия“, шепнеше тя, докато кашляше в дантелена кърпичка, а очите ѝ, макар и хлътнали, все още държаха целия хоризонт. „Ще построиш неща, които ще останат дълго след нас.“
Тя знаеше, че искам да уча архитектура. Знаеше, че виждам структури в облаците и поезия в армировката. Фондът беше нейната вяра, превърната в ликвидност.
Пликът от университета беше дебел. Ръцете ми трепереха, докато го отварях в старата си стая – единственото място в къщата, което мащехата ми, Маргарита, не беше „освежила“ до неузнаваемост. Все още миришеше на книги и лавандулата на мама.
Приета.
Пълна стипендия нямаше, но бях приета в най-добрата програма в страната. Сърцето ми щеше да се пръсне. За миг забравих болката от последните три години. За миг мама беше жива и се усмихваше.
Стиснала писмото, аз изтичах надолу по стълбите. Татко, Петър, беше в кабинета си, който някога беше нейната библиотека. Сега беше обзаведен с тежка, тъмна мебелировка, която Маргарита наричаше „представителна“.
„Татко! Приеха ме!“, извиках, втурвайки се вътре.
Той вдигна поглед от документите си. Петър беше бизнесмен, занимаваше се с внос на строителни материали, и винаги изглеждаше притиснат от тежестта на невидими фактури. Усмивката му беше тънка, уморена. „Браво, Лилия. Знаех си, че ще успееш.“
„Трябва да отидем до банката утре“, казах аз, дишайки учестено. „Да активираме фонда на мама. Трябва да платя първата вноска за семестъра до края на месеца.“
Тишината, която последва, беше по-тежка от дъбовото му бюро. Той свали очилата си и ги протри с пръсти.
„Лилия…“
Сърцето ми спря. Не.
„За какво говориш?“, попитах, гласът ми вече беше с октава по-нисък.
„Наложи се“, каза той, избягвайки погледа ми. „Бизнесът… знаеш, че времената са трудни.“
„Какво си направил, татко?“
„Парите…“ той въздъхна, „парите ги няма.“
Светът се наклони. Стените на кабинета, облицовани с фалшиви кожени подвързии, започнаха да се приближават. „Какво искаш да кажеш? Това са моите пари. Парите на мама. За моето образование!“
„Не крещи“, каза той рязко, внезапно бащински авторитет. „Не са точно… изчезнали. Те са инвестирани.“
В този момент Маргарита се появи на прага, държейки чаша вино. Тя беше жена, изваяна от лед и амбиция, облечена в кашмирена домашна роба. „Какво става тук? Петре, идваш ли на вечеря?“
„Татко казва, че фондът ми го няма“, казах аз, обръщайки се към нея. Студенината в стомаха ми се превръщаше в леден огън.
Маргарита отпи грациозно. „О, това ли. Не се изрази правилно, скъпи. Парите не са изчезнали, Лилия. Те просто са… пренасочени.“
„Пренасочени?“, повторих аз.
Петър най-накрая ме погледна. В очите му нямаше вина. Имаше само раздразнение. „Виж, Десислава беше приета в онова частно училище в чужбина. Знаеш колко е важно за нея. Нейното бъдеще…“
„Частното училище на Деси?“, прошепнах аз. Десислава, доведената ми сестра, беше с две години по-голяма от мен и единственият ѝ видим талант беше да харчи парите на баща ми.
„Тя има повече потенциал, Лилия“, каза Петър и тези думи ме удариха като камшик. „Нейните контакти, средата, в която ще влезе… това е реална инвестиция. Твоето… това чертане… е хубаво хоби, но…“
„Хоби?“, гласът ми трепереше от ярост.
„Парите бяха по-добре вложени в нея“, довърши той безапелационно, сякаш обясняваше преместване на стоки от един склад в друг.
Маргарита се усмихна леко в чашата си. „Ти винаги можеш да изтеглиш студентски кредит, скъпа. Така правят всички.“
Те стояха там, баща ми и неговата нова съпруга, и току-що бяха изтрили последното парче от майка ми. Бяха взели нейното обещание и го бяха използвали, за да павират пътя на Десислава с лъскави камъни.
Бясна. Тази дума беше твърде малка. Това беше първичен, изгарящ гняв, който заплашваше да ме погълне.
Обърнах се, без да кажа и дума повече. Не можех да им дам удовлетворението да ме видят как се сривам. Качих се в стаята си, заключих вратата и се облегнах на нея, писмото за приемане смачкано в юмрука ми.
Те мислеха, че съм просто едно дете. Мислеха, че съм като майка ми – тиха, приемаща, лесна за пречупване.
Сгрешиха.
Те не бяха просто взели пари назаем. Бяха обявили война. И аз щях да обърна играта.
Седмица по-късно татко замръзна, когато аз…
Глава 2: Ледена ярост
…му връчих официален документ по време на неделната им вечеря.
Онази седмица беше мъгла от студена, пресметната ярост. Не плаках. Сълзите бяха лукс, който не можех да си позволя. Вместо това канализирах скръбта и гнева си в действие. Първите два дни прекарах в ровене. Ръцете ми бяха покрити с прах от архива на мама – кутии под леглото, които Маргарита беше сметнала за твърде незначителни, за да ги изхвърли.
Майка ми не беше просто мечтателка. Тя беше методична.
Намерих го. Дебела папка, скрита в куфар със стари снимки. Оригиналното нотариално заверено споразумение за доверителен фонд. Не беше просто сметка на нейно име. Беше неотменяем доверителен фонд, създаден от нейния адвокат, с мен, Лилия, като единствен бенефициент, и баща ми, Петър, като довереник.
Думата „довереник“ отекваше в главата ми. Човек, на когото е поверена отговорност. Човек, който по закон е длъжен да действа в най-добрия интерес на бенефициента.
Той не беше „взел назаем“. Той беше извършил злоупотреба. Беше откраднал.
С папката под мишница, аз отидох на адреса, посочен в документите. Адвокатската кантора не беше лъскава като тези, с които Петър работеше. Беше малка, на тиха уличка, с изтъркана месингова табела.
Мартин беше млад, с проницателни очи зад очила с тънки рамки. Той беше поел практиката от баща си, който беше изготвил документите за майка ми.
„Помня майка ви“, каза той тихо, след като разгледа документите. „Беше прекрасна жена. И много прозорлива. Тя настоя за клаузата за неотменяемост. Каза…“ той се поколеба, „…каза, че се тревожи да не би баща ви да бъде… повлиян.“
„Повлиян е меко казано“, отвърнах аз, гласът ми равен. „Той е източил цялата сметка. Всичко. За да плати частното училище на доведената ми сестра.“
Очите на Мартин се присвиха. „Това е сериозно нарушение на фидуциарното задължение. Това не е просто семеен спор, Лилия. Това е престъпление. Имаме пълно основание за съдебно дело.“
„Съдебно дело“, повторих аз. Думата имаше тежест. Да съдиш собствения си баща. „Искам си парите обратно, Мартин. Искам да отида в университета. Искам това, което мама ми остави. Но… не искам просто парите.“
Той ме погледна въпросително.
„Искам справедливост“, казах аз, а гласът ми беше студен. „Той каза, че тя има ‘повече потенциал’. Нека видим чий потенциал ще надделее.“
Мартин кимна бавно. „Добре. Първата стъпка не е съдебен иск. Първата стъпка е официално писмо с искане. Изпращаме го с препоръчана поща. Даваме му срок. Това го поставя в официално предизвестие, че знаем.“
И така, седмица по-късно, аз стоях в трапезарията. Маргарита беше запалила свещи. Десислава ровеше отегчено в салатата си, вероятно си чатеше под масата. Петър тъкмо си сипваше второ уиски преди вечеря.
„Какво е това?“, попита той раздразнено, когато му подадох плика.
„Отвори го“, казах аз.
Той го отвори, очаквайки поредната сметка или молба. Видях как очите му преминаха през първите редове. Ръката му, държаща чашата с уиски, замръзна по средата на пътя към устата му.
Това беше моментът. Моментът, в който той осъзна, че малката, тиха Лилия, която рисуваше в ъгъла, вече я няма.
„Какво… какво е това?“, изсъска той, лицето му пребледня.
„Това е официално искане от моя адвокат, Мартин“, казах аз ясно, наслаждавайки се на думата адвокат. „В него се посочва, че си нарушил фидуциарните си задължения, като си присвоил средства от моя неотменяем доверителен фонд. Имаш седемдесет и два часа да възстановиш пълната сума, плюс лихвите, или срещу теб ще бъде заведено гражданско дело за злоупотреба.“
Десислава вдигна поглед от телефона си. „Какво? За какво говори тя?“
Маргарита остави вилицата си със звън. „Петре? Какъв доверителен фонд? Ти ми каза, че парите са от твоя…“
„Млъкни, Маргарита!“, извика Петър, скачайки на крака. Чашата му се преобърна, кехлибарената течност се разля по ленената покривка. „Ти! Малко неблагодарно… Как смееш да ме заплашваш в собствения ми дом? С адвокат?“
„Това е и мой дом“, отвърнах аз, гласът ми не трепна. „Или поне беше. Преди да го превърнеш в храм на нея.“ Посочих Маргарита. „И това не е заплаха, татко. Това е констатация на фактите. Ти открадна от мен. От мама. И аз си искам парите обратно.“
„Ще видиш ти!“, изрева той, лицето му сега беше мораво. „Нямаш представа в какво се забъркваш! Аз съм ти баща!“
„Ти престана да бъдеш мой баща в момента, в който реши, че потенциалът на Десислава струва повече от последното желание на майка ми. Часовникът тиктака, татко. Седемдесет и два часа.“
Обърнах се и напуснах трапезарията под звука на яростния, неразбираем шепот на Маргарита и хлипането на Десислава. Качих се в стаята си и заключих вратата. Едва тогава си позволих да затреперя. Битката едва започваше.
Глава 3: Пукнатини във фасадата
Следващите три дни бяха война на нерви. Къщата беше притихнала, но напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Чувах приглушени разговори от кабинета на Петър – викове, последвани от тишина, последвани от умоляващия тон на Маргарита.
Аз прекарвах времето си в библиотеката, кандидатствайки за студентски кредити. Дори и да спечелех делото, парите нямаше да дойдат веднага. А аз трябваше да отида в този университет. Нямаше да им позволя да ми отнемат и това. Процесът беше унизителен. Попълвах формуляри, описващи финансовото състояние на баща ми – което, на хартия, изглеждаше отлично – и се налагаше да добавям обяснителна бележка, че въпреки доходите му, той отказва да финансира образованието ми.
Подадох молба и за спешен кредит за жилище, или по-скоро за общежитие, тъй като беше ясно, че не мога да остана под този покрив.
В последната вечер от 72-часовия срок, Петър почука на вратата ми. Не беше чукал на вратата ми от години.
Отворих. Той изглеждаше състарен с десетилетие. Очите му бяха кръвясали, костюмът му – измачкан.
„Лилия“, каза той, гласът му беше дрезгав. „Трябва да говорим.“
Влязохме в кабинета му. Този път той седна тежко зад бюрото си, а аз останах права, скръстила ръце.
„Не мога да ти върна парите“, каза той направо.
„Не можеш или няма да го направиш?“, попитах студено.
„Няма ги, Лилия!“, изкрещя той, удряйки с юмрук по бюрото. „Мислиш, че съм ги дал на Деси? Мислиш, че съм купил бижута на Маргарита? Парите ги няма! Бизнесът…“
Той спря, преглъщайки гордостта си. „Имам дългове. Огромни. Един доставчик… нещата се объркаха. Той поиска неустойка, която… която щеше да ме съсипе. Трябваше ми ликвидност. Веднага.“
Значи лъжата за „потенциала“ на Деси беше просто… лъжа. Прикритие.
„Значи ти си откраднал парите на мъртвата си съпруга, за да спасиш проваления си бизнес“, казах аз, без да показвам съчувствие. „И си ме излъгал, че е заради Десислава.“
„Трябваше да кажа нещо на Маргарита!“, защити се той. „Тя не би разбрала… Тя настояваше за училището на Деси. Мислех, че мога да… да завъртя парите. Да ги върна, преди да забележиш. Но нещата се влошиха.“
„Колко зле?“, попита Мартин.
Бяхме се уговорили той да дойде в края на срока. Той влезе тихо в стаята, носейки куфарчето си. Петър подскочи.
„Кой сте вие? Махай се от къщата ми!“
„Аз съм Мартин, адвокатът на госпожица Лилия“, каза Мартин спокойно, подавайки му визитка. „И тъй като признахте, че сте злоупотребили със средствата от фонда, сега сме в малко по-различна ситуация. Вие сте извършили престъпление, господин Петър. Не просто морално, а съвсем реално, наказуемо от закона.“
Петър се свлече на стола си. Фасадата на ядосания бизнесмен се срути, разкривайки уплашен, притиснат в ъгъла мъж.
„Ще ме вкараш в затвора?“, прошепна той, гледайки ме. „Собствената си дъщеря?“
„Ти ми отне бъдещето“, отвърнах аз. „Какво очакваше?“
„Има и още“, каза Мартин, отваряйки куфарчето си. Той извади друг документ. „По време на проверката на доверителния фонд, направихме и проверка на собствеността на тази къща.“
Маргарита, привлечена от повишените тонове, сега стоеше на прага, лицето ѝ маска от напрежение.
„Оказва се“, продължи Мартин, „че майка ви не е оставила само фонда. Тя е била съсобственик на тази къща. Петдесет процента. В завещанието си, което явно не сте прочели внимателно, господин Петър, тя оставя своята половина… на Лилия.“
Маргарита ахна. „Лъжеш! Тази къща е на мъжа ми!“
„Била е на двамата“, поправи я Мартин. „А сега е петдесет процента на господин Петър и петдесет процента на моята клиентка. Което означава, Лилия, че половината от всичко тук е твое. И също така…“ Той се обърна към Петър. „…разбрахме, че сте изтеглили втора ипотека върху имота преди шест месеца. Без нейното съгласие.“
Това беше новият пирон в ковчега. Петър беше ипотекирал моята собственост, за да покрие още дългове.
„Това е измама с ипотека“, заключи Мартин студено. „Това, плюс злоупотребата с доверителния фонд… Вие сте в много, много сериозна беда, господине.“
Петър не каза нищо. Той просто гледаше в бюрото си, победен.
Но Маргарита не беше. Видях очите ѝ да се стрелкат от Петър към мен, после към Мартин. Яростта в тях беше чиста. Тя не беше ядосана на Петър, че я е излъгал. Беше бясна на мен, че съм ги хванала.
„Махнете се“, изсъска тя на Мартин. „Веднага.“
„Разбира се“, каза Мартин, прибирайки документите си. „Ще се видим в съда. Лилия?“
„Аз оставам“, казах аз. „В моята петдесетпроцентова къща.“
Глава 4: Скритият живот на Маргарита
Животът в къщата се превърна в леден ад. Маргарита и аз общувахме само чрез разменяне на ледени погледи на закуска. Десислава се беше барикадирала в стаята си, тръшкайки врати. Петър почти не излизаше от кабинета си, откъдето непрекъснато се чуваше приглушеният му глас, умоляващ кредитори и адвокати по телефона.
Мартин беше подал иска. Започна дългият, мъчителен процес на съдебни дела. Междувременно аз бях приета в университета. Първата вноска платих с парите от студентския кредит, който бях изтеглила. Всеки ден, докато седях на лекции по „Теория на конструкциите“, усещах тежестта на този дълг. Той беше постоянно напомняне за това, което ми бяха отнели.
Съсредоточих се върху ученето с яростна решителност. Докато другите студенти излизаха по купони, аз бях в библиотеката, чертаейки и четейки до късно. Трябваше да бъда най-добрата. Трябваше да им докажа, на тях, на света, а може би най-вече на себе си, че аз бях тази с потенциала.
Но докато бях в университета, в главата ми се въртеше един въпрос. Петър беше притиснат в ъгъла, но Маргарита… тя беше различна. Нейната паника от онази вечер се беше превърнала в тихо, презрително спокойствие. Тя все още носеше дизайнерските си дрехи, все още ходеше на фризьор. Откъде идваха парите?
Един петък следобед, лекцията ми приключи по-рано. Прибрах се у дома и видях Маргарита да излиза. Не беше с колата си. Беше облечена в елегантен копринен костюм, който не бях виждала досега. Изглеждаше… сияйна.
По някакъв импулс реших да я проследя. Държах се на прилично разстояние. Тя хвана такси и аз взех следващото.
Таксито я остави пред един от най-скъпите хотели в града. Тя влезе във фоайето, сякаш ѝ принадлежеше. Аз се поколебах, след което влязох след нея. Фоайето беше огромно, с мрамор и кристални полилеи. Маргарита не отиде към рецепцията. Тя се насочи право към бара на хотела – тъмно, дискретно място с плюшени сепарета.
Тя седна в едно от най-отдалечените. И зачака.
Десет минути по-късно, един мъж се присъедини към нея. Той се наведе и я целуна – не приятелски, а дълго и интимно.
Сърцето ми подскочи.
Мъжът седна срещу нея и светлината от бара освети лицето му.
Андрей.
Побиха ме тръпки. Андрей беше най-големият и най-безскрупулен бизнес конкурент на баща ми. Говореше се, че той е човекът, който е подбил цените и е докарал много от по-малките фирми, включително тази на Петър, до ръба на фалита.
Той и баща ми се мразеха от години, още от някакъв спор за обществена поръчка, който Петър беше загубил.
А Маргарита, мащехата ми, жената, която живееше от парите на баща ми, седеше тук и целуваше най-големия му враг.
Това беше повече от изневяра. Това беше предателство на съвсем друго ниво.
Ръцете ми трепереха, но успях да извадя телефона си. Нагласих камерата. Приближих изображението. Звукът от щракването беше заглушен от джаз музиката в бара. Направих три, четири, пет снимки. Ясни. Недвусмислени. Тя държеше ръката му. Той галеше бузата ѝ.
Те не просто имаха връзка. Те празнуваха.
Чух откъслечни думи. „…почти е готов…“, казваше Андрей, усмихвайки се хищно. „…напълно съсипан…“, отговаряше Маргарита, а гласът ѝ беше пълен със задоволство. „Ще остане без нищо. Точно както искаше.“ „Ние искахме, скъпа“, поправи я той. „Скоро ще приключим с тази шарада. Просто ми трябват последните доклади от склада му.“
Тя се наведе и му подаде флашка изпод масата.
Замръзнах. Тя не просто му изневеряваше. Тя го е шпионирала. Тя е давала вътрешна информация на Андрей. Тя активно е помагала на конкурента му да го унищожи.
Лъжата за училището на Деси. Гневът към мен. Всичко това е било театър. Тя е искала Петър да се провали. И е използвала парите му, докато е копаела гроба му.
Измъкнах се от бара, краката ми едва ме държаха. Имах в ръцете си оръжие, много по-мощно от съдебното дело за фонда. Имах доказателство за предателство, което щеше да унищожи не само Маргарита, но и Андрей.
И в този момент моралната дилема ме удари с пълна сила. Мразех баща си за това, което ми причини. Но дали го мразех достатъчно, за да го оставя да бъде унищожен от тези двамата? Или… дали можех да използвам тази информация, за да си върна всичко?
Глава 5: Потенциалът на Десислава
Преди да реша какво да правя със снимките, реших да проверя и последната част от пъзела. Цялата тази каша беше оправдана с „потенциала“ на Десислава. С нейното елитно частно училище в чужбина, за което уж бяха отишли парите на майка ми.
Знаех, че е лъжа, но се чудех колко дълбока е тя.
Десислава беше спряла да ходи на училище. Твърдеше, че се „подготвя дистанционно“ за заминаването си. Прекарваше дните си в мола или заключена в стаята си.
Една вечер, докато къщата беше празна – Петър на поредната безнадеждна бизнес среща, а Маргарита на „вечеря с приятелки“ (вероятно с Андрей) – аз влязох в стаята на Деси.
Беше кочина от дрехи, празни опаковки от храна и списания. На бюрото ѝ имаше отворен лаптоп. Любопитството надделя. Събудих екрана.
Беше отворена на страницата на частното училище. Лъскаво, скъпо, с кампуса си, приличащ на замък. Но не това привлече вниманието ми. Беше отворен и прозорец за чат. Разговор между Деси и някакъв профил с име „ЕсеМастър“.
Деси: „Спешно ми трябва! 5000 думи за ‘Влиянието на Ренесанса върху модерната икономическа мисъл’. До утре.“ ЕсеМастър: „Това е спешна поръчка, Деси. Ще струва двойно. И още ми дължиш за доклада по история.“ Деси: „Майка ми ще плати, не се притеснявай. Просто го направи да звучи умно. Знаеш, професорът по приемните изпити го иска.“
Прелистих назад. Имаше месеци кореспонденция. Десислава не беше написала нито дума сама от месеци. Всичките ѝ „брилянтни“ есета за кандидатстване, целият ѝ „потенциал“, за който баща ми беше пожертвал моя фонд… всичко беше купено. Платено. Беше измама.
Почувствах прилив на нещо, което не беше гняв, а по-скоро… презрение. Тя беше толкова мързелива и празна, че дори не можеше да се преструва убедително.
Затворих лаптопа. Вече имах всичко.
Имах доказателство за кражбата на Петър. Имах доказателство за незаконната ипотека. Имах снимково доказателство за изневярата и корпоративния шпионаж на Маргарита. И имах доказателство за академичната измама на Десислава.
Цялата им къща от карти се крепеше на лъжи, а аз държах вятъра в ръцете си.
Върнах се в стаята си. Одобрението за студентския ми кредит беше пристигнало по имейл. Лихвата беше стряскаща. Погледнах чертежите си за следващия проект – обществена библиотека. Структура, създадена да дава знания, да бъде честна и отворена.
Всичко, което моето семейство не беше.
Глава 6: Съдният ден
Свиках срещата. Не в кабинета. В хола. Мястото, където някога празнувахме рождени дни с мама. Нарочно.
„Искам всички тук. Сега“, казах на Петър, гласът ми не оставяше място за спор. Той кимна уморено. Маргарита дойде неохотно, кръстосала ръце. Десислава седовлачеше последна, дъвчейки дъвка.
Застанах пред камината, която не беше палена от години. Мартин беше до мен, стиснал куфарчето си. Присъствието му им действаше като електрошок.
„Какво има пак?“, изсъска Маргарита. „Адвокатът ти няма работа тук, освен ако не е, за да се предадеш.“
„Напротив“, каза Мартин спокойно. „Тук сме, за да ви предложим сделка. Преди да внесем новите доказателства в съда.“
„Какви нови доказателства?“, изсумтя Петър. „Всичко е ясно. Аз ще обявя фалит. Ти няма да получиш нищо, Лилия. Това е.“
„Грешиш“, казах аз. Погледнах първо към Десислава. „Да започнем с теб, Деси. ‘Влиянието на Ренесанса върху модерната икономическа мисъл’. Силно заглавие. ‘ЕсеМастър’ свърши ли добра работа?“
Десислава преглътна дъвката си. Цветът се оттече от лицето ѝ. „Аз… аз не знам за какво говориш.“
„Знам за плагиатството, Деси. За всяка купена дума. Имам разпечатки на разговорите ти. Едно анонимно съобщение до приемната комисия на твоето ‘елитно’ училище и целият ти ‘потенциал’ ще се изпари. Заедно с всички пари, които вече са платили за теб.“
Десислава започна да хлипа тихо.
„Ти…“, Петър ме погледна ужасено. „Ти си ровила в нещата ѝ?“
„Точно както ти рови в моя фонд“, отвърнах аз. После се обърнах към Маргарита. Нейната фасада беше безупречна, но видях как мускулчето на челюстта ѝ потрепва.
„Маргарита. Беше ли хубава вечерята ти снощи? Хотелът изглеждаше първокласно. Андрей в добра форма ли е?“
Ако бях ударила Десислава, сега бях детонирала бомба под Маргарита. Тя скочи на крака. „Как смееш!“
„О, смея“, казах аз и извадих от един плик няколко снимки. Първо ги показах само на нея. Тя се вцепени. После ги хвърлих на масата.
Петър ги погледна. Първо объркване, после неверие, а накрая… счупване. Видях го как се счупи. Мъжът, който ми открадна бъдещето, беше предаден по начин, който дори аз не бях очаквала.
„Той…“, прошепна Петър, гледайки снимката, на която Маргарита целува Андрей.
„Тя не просто ти изневерява, татко“, казах аз, гласът ми безмилостен. „Тя те шпионира. Дава му информация за бизнеса ти. Ето защо се проваляш. Не е просто ‘пазарът’. Тя те съсипва отвътре, заедно с най-големия ти враг. От месеци.“
Петър вдигна поглед към Маргарита. Това не беше гняв. Беше празнота. Пълно, абсолютно опустошение.
Маргарита се опита да си върне самообладанието. „Ти си лъжкиня! Това са…“
„Имаме и копие от флашката, която му даде“, вметна Мартин. „Пълна с твоите счетоводни книги, оферти и списъци с клиенти. Корпоративен шпионаж. Това е сериозно престъпление, госпожо. Много по-сериозно от дълговете на съпруга ви.“
Маргарита седна. Победена.
Сега всички гледаха мен. Трима души, съсипани от собствените си лъжи.
„И така“, казах аз, поемайки си дъх. „Ето я сделката, която ви предлагам. Защото, въпреки всичко, аз не съм като вас.“
Глава 7: Изкупление и пепел
„Искам няколко неща“, започнах аз, а гласът ми отекваше в мъртвата тишина на стаята. „И ще ги получа, или Мартин ще излезе от тази врата и ще предаде всичко, което имаме, на властите. И не говоря само за гражданското дело.“
Погледнах Петър. „Първо. Ти ще се признаеш за виновен по обвинението за злоупотреба с доверителния фонд. Няма да оспорваш. Ще подпишеш всичко, което Мартин ти даде.“
Той кимна бавно, без да вдига поглед от снимките на масата.
„Второ“, продължих аз. „Ще ми прехвърлиш твоите петдесет процента от тази къща. Веднага. В замяна на това, аз поемам ипотеката, която си изтеглил незаконно. Това ще те освободи от този конкретен дълг, но къщата става моя. Сто процента.“
„Но… къде ще живеем?“, проплака Десислава.
„Това“, казах аз, поглеждайки я, „вече не е мой проблем.“
Погледнах Маргарита. „Ти. Ще изчезнеш. Ще се откажеш от всякакви претенции към имуществото на Петър по време на развода, който той ще подаде. Ще подпишеш споразумение за конфиденциалност, че никога няма да обсъждаш тази вечер или нещо, свързано с мен. В замяна…“ Погледнах към Мартин.
„…няма да повдигнем обвинения за корпоративен шпионаж“, довърши Мартин. „Андрей ще се измъкне, но ти няма да отидеш в затвора. Това е най-добрата сделка, която някога ще получиш.“
Очите на Маргарита блестяха от омраза, но тя кимна. Знаеше кога е победена.
„И накрая, Десислава“, казах аз. „Ти няма да отидеш в елитното си училище. Ще се извиниш на баща си, че си го лъгала. И ще си намериш работа. Истинска.“
„Това е всичко“, казах аз. „Това е моята цена за мълчанието ми. Това е цената за това, че не унищожавам живота ви напълно, както вие се опитахте да унищожите моя.“
Петър вдигна поглед. В очите му имаше сълзи. „Лилия… аз…“
„Недей“, прекъснах го. „Не искам извинения. Искам подписи.“
Глава 8: Началото на строежа
Отне месеци. Месеци на разговори с адвокати, подписване на документи, болезнени срещи.
Маргарита изчезна първа. Един ден просто я нямаше. Беше взела дрехите и бижутата си и беше оставила ключа си на кухненската маса. Никога повече не я видях. Чух слух, че се е опитала да се върне при Андрей, но той, след като получи каквото искаше (контрол над по-голямата част от пазара на Петър), я беше отпратил. Беше останала сама, без парите на Петър и без защитата на Андрей.
Десислава се опита да се бори, но без парите на Маргарита и подкрепата на Петър, реалността я удари. Намери си работа като сервитьорка в квартално кафене. Видях я веднъж, когато отидох да си взема кафе на път за университета. Тя се престори, че не ме вижда.
Петър обяви фирмата си във фалит. Загуби всичко. Склада, колите, офиса. Единственото нещо, което спасих, беше къщата – моята къща – като поех огромната ипотека. Той се изнесе и си нае малък апартамент в покрайнините. Съдебният процес за злоупотребата приключи бързо, след като той подписа самопризнания. Съдът му нареди да ми изплати цялата сума от фонда, но и двамата знаехме, че това няма да стане скоро. Той беше съсипан мъж.
Аз продължих да уча. Живеех сама в голямата, празна къща, която сега миришеше само на моите книги и на терпентин от моделите ми. Продължих да работя на две места, за да плащам студентския си кредит и ипотеката, която баща ми беше оставил.
Беше по-трудно, отколкото си представях. Имаше нощи, в които седях пред чертожната дъска, толкова уморена, че не виждах линиите, и се питах дали всичко си е заслужавало. Бях спечелила, но на каква цена? Бях сама.
Един ден, почти година след онази ужасна вечер, получих плик по пощата. Нямаше обратен адрес. Вътре имаше пощенски запис за малка сума. И бележка, написана с треперещия почерк на баща ми.
„Това е първата вноска. Знам, че не е много. Намерих си работа като управител на строителен обект. Не е като едно време, но е честна работа. Майка ти щеше да се гордее с теб, Лилия. Ти построи нещо свое. Съжалявам.“
Държах бележката дълго време. Не му простих. Може би никога нямаше да го направя. Но това беше първият път от години, в който той не ме нарече „неблагодарна“ или „хоби“.
Погледнах през прозореца. В градината, която Маргарита беше оставила да буреняса, бяха започнали да цъфтят старите рози на мама.
Взех парите и платих част от студентския си кредит. После седнах на дъската и продължих да чертая. Имах да строя бъдеще.