Съпругът ми почина преди месец. Огнян. Беше на четиридесет и две. Сърдечен удар, казаха лекарите. Внезапен, неочакван, съкрушителен. Животът, който познавах, се разпадна на милиони парченца прах, които вдишвах с всяка глътка въздух в празната ни къща. Тишината беше най-страшна. Тя крещеше за отсъствието му, отекваше в стените, в мебелите, в собствената ми глава.
Все още държах телефона му на нощното шкафче, до моето. Включвах го да се зарежда всяка вечер по навик. Беше глупав, мазохистичен ритуал. Да виждам тапета – наша снимка от последната ни почивка, усмихнати, щастливи, безгрижни – беше като да посипвам сол в отворена рана. Но не можех да го изключа. Сякаш с това щях да прекъсна последната нишка, която все още ме свързваше с него, с живота преди… преди всичко да се срине.
Вчера вечерта, докато седях в полумрака на спалнята, втренчена в нищото, екранът на телефона му светна. Известие. Почти го пренебрегнах. Вероятно поредният имейл със спам, поредното напомняне за абонамент, който трябваше да прекратя. Но нещо ме накара да се протегна и да взема студения метален корпус в ръка.
Съобщение от банката. Такса от кредитната му карта.
Сърцето ми подскочи. Това беше невъзможно. Бях блокирала всичките му карти още в седмицата след погребението. Говорих с банков служител, попълних формуляри, представих смъртния акт. Бяха ме уверили, че всичко е финализирано.
Пръстите ми трепереха, докато отключвах телефона. Пин кодът беше датата на нашата сватба. Иронията ме жегна като нагорещено желязо.
Известието беше ясно и недвусмислено. Такса на стойност триста и петдесет лева. От „Хотел Империал“. Направена преди три минути.
Преди три минути.
Въздухът в стаята се сгъсти. Не можех да си поема дъх. Как? Кой? Кражба на самоличност? Клонирана карта? Но защо точно сега, месец след смъртта му? И защо за хотелска стая?
Адресът беше посочен под името на хотела. На другия край на града. В квартал, известен със своите дискретни, луксозни хотели, където хората отиваха, за да не бъдат видяни.
Вцепеняващият студ на скръбта, който ме беше обгърнал през последния месец, изведнъж беше заменен от нажежена до бяло ярост. И страх. Леден, пълзящ страх. Това не беше просто банкова грешка. Усещах го с всяка фибра на съществото си. Беше нещо друго. Нещо мръсно и тайно.
Не мислих. Грабнах ключовете за колата от масичката в антрето, наметнах първото яке, което ми попадна, и изхвърчах навън. Не знаех какво търся. Не знаех какво ще направя, когато стигна там. Знаех само, че трябва да отида. Трябваше да видя.
Колата летеше по нощните улици. Градът беше размазано петно от светлини и сенки. В главата ми се въртяха хиляди въпроси, всеки по-ужасяващ от предишния. Огнян водеше ли двойствен живот? Имаше ли тайни, за които не подозирах? Смъртта му… наистина ли беше случайна?
В този момент, докато пресичах поредното празно кръстовище, телефонът на Огнян, който бях хвърлила на седалката до мен, звънна.
Мелодията – нашата песен – проряза тишината в купето като нож. Рязко натиснах спирачките. Колата спря с писък на гуми насред платното.
Погледнах екрана. „Непознат номер“.
Ръката ми се протегна към телефона като в забавен каданс. Сърцето ми биеше в гърлото, оглушително. Кой би звънял на този номер? Кой знаеше, че е активен?
Плъзнах пръст по екрана и приех обаждането. Вдигнах телефона до ухото си, без да кажа нищо.
От другата страна се чу само пращене. Секунда. Две. А после… глас. Дълбок, но изкривен. Електронен, сякаш прекаран през някаква програма. Беше невъзможно да се определи дали е мъжки или женски.
— Не се рови, където не ти е работа — изсъска гласът, всяка дума отчетлива и заплашителна. — Забрави за хотела. Забрави за всичко. Остави мъртвите на мира.
Връзката прекъсна.
Замръзнах. Телефонът се изплъзна от пръстите ми и падна на пода. Леденият страх се превърна в чист, неподправен ужас. Това не беше изневяра. Това беше нещо много, много по-лошо. И аз карах право към сърцето му.
Глава 2: Хотелът
След обаждането стоях насред пътя може би цяла минута, парализирана от ужас. Клаксонът на кола зад мен ме изтръгна от ступора. Машинално потеглих, но вече не бях водена от сляпа ярост. Сега ме водеше страх, примесен с мрачна решителност. Заплахата само затвърди убеждението ми, че трябва да разбера истината. Който и да беше от другата страна, знаеше за таксата, знаеше, че аз съм тръгнала. Наблюдаваха ме.
Хотел „Империал“ беше точно такъв, какъвто го очаквах. Висока, модерна сграда от стъкло и стомана, с дискретно осветление и вход, който не привличаше излишно внимание. Спрях колата на отсрещния тротоар и останах вътре, наблюдавайки. Какво очаквах да видя? Някой да излезе? Някоя? Да разпозная лице?
След десет минути бездействие разбрах, че това е безсмислено. Трябваше да вляза вътре. Събрах цялата си смелост, заключих колата и пресякох улицата. Сърцето ми думкаше в ребрата, сякаш искаше да изскочи.
Фоайето беше луксозно и почти празно. Тиха музика се лееше от скрити колони. На рецепцията стоеше млада жена с безупречна прическа и любезна, но дистанцирана усмивка. Името на баджа ѝ беше Десислава.
Приближих се, опитвайки се да изглеждам спокойна. Не знаех какво точно да кажа.
— Добър вечер — започнах, а гласът ми прозвуча по-пискливо от очакваното. — Имам малко странен проблем. Съпругът ми… почина наскоро. Но преди малко получих известие за таксувана стая във вашия хотел от неговата кредитна карта.
Усмивката на Десислава леко се стопи. Тя ме погледна със съчувствие, но и с известна доза предпазливост.
— Моите съболезнования, госпожо. Сигурно е станала някаква грешка. Често се случва при автоматични подновявания на резервации или…
— Не — прекъснах я аз, може би малко по-рязко. — Таксата е направена преди по-малко от час. Ето.
Показах ѝ екрана на телефона на Огнян с известието. Тя се наведе да погледне и видях как очите ѝ се разшириха едва доловимо, когато прочете името му. Тя познаваше името. Бях сигурна в това.
— Разбирам — каза тя бавно, избягвайки погледа ми. — Но, за съжаление, политиката на хотела е много стриктна. Не мога да ви дам никаква информация за нашите гости. Това е с цел защита на личните им данни.
— Не искам лични данни! — Гласът ми се повиши. — Искам да знам кой е в стаята, платена с картата на мъртвия ми съпруг! Това не ви ли се струва достатъчно сериозно? Може да е престъпление.
Десислава прехапа устна. Изглеждаше разкъсвана между протокола и здравия разум.
— Момент, моля.
Тя се обърна и вдигна слушалката на вътрешен телефон, като говореше тихо, почти шепнешком. Не можех да чуя думите, но по начина, по който хвърляше погледи към мен, знаех, че говори за мен.
След няма и минута от един коридор встрани от рецепцията излезе мъж. Беше висок и едър, облечен в безупречен черен костюм, който не успяваше да скрие мускулестата му физика. Излъчваше тиха заплаха. Това беше охрана, не мениджър. Името на баджа му беше Страхил.
— Госпожо, има ли някакъв проблем? — попита той с глас, който беше учтив на повърхността, но стоманен отдолу.
Десислава му обясни набързо ситуацията. Той ме изслуша с безизразно лице, след което се обърна към мен.
— Разбираме притеснението ви, но както колежката обясни, не можем да нарушим правилата си. Най-вероятно става въпрос за измама с кредитна карта. Препоръчвам ви утре сутрин да се свържете с банката и с полицията. Те ще изпратят официално запитване и ние ще им съдействаме напълно.
Думите му бяха разумни, но тонът му казваше друго. Казваше: „Махай се оттук“.
— Аз няма да си тръгна — заявих твърдо, макар краката ми да трепереха.
Страхил въздъхна, сякаш се занимаваше с досадно дете.
— Госпожо, моля ви, не ни принуждавайте да…
В този момент вратите на асансьора в дъното на фоайето се отвориха. Отвътре излезе жена. Беше висока, облечена в елегантно тъмно палто, с коса, прибрана в стегнат кок. Движеше се с увереност и грация. Когато се приближи, светлината падна върху лицето ѝ. Беше красива, с остри черти и студени очи.
И ми беше смътно позната.
Нашите погледи се срещнаха за части от секундата. В нейните очи видях паника. Кратък, неконтролируем блясък на чист ужас, който тя моментално прикри с маска на безразличие. Тя рязко извърна глава и ускори крачка към изхода, без дори да погледне към рецепцията.
Знаех. Просто знаех, че е тя.
— Тя е! — извиках аз, сочейки към гърба ѝ. — Жената, която току-що излезе! Попитайте нея!
Страхил се премести бързо и застана пред мен, препречвайки пътя ми към вратата.
— Госпожо, моля ви, успокойте се. Създавате сцена.
— Не ме интересува! — борех се аз, опитвайки се да го заобиколя. Но той беше като стена.
Жената вече беше изчезнала в нощта.
— Моля, напуснете хотела. Веднага — каза Страхил, а учтивостта беше напълно изчезнала от гласа му. — В противен случай ще бъда принуден да извикам полиция.
Бях победена. Нямаше смисъл. Треперейки от безсилие и гняв, аз се обърнах и излязох от хотела. Студеният въздух ме удари като плесница.
Докато се качвах в колата, видях как сребрист спортен автомобил се изнизва от подземния паркинг на хотела и потегля с висока скорост. Не можах да видя кой е зад волана, но имах ужасното предчувствие, че знам.
Когато се прибрах, къщата ми се стори още по-празна и по-студена. Седнах на дивана и сълзите, които сдържах, най-накрая рукнаха. Плачех не само от скръб за Огнян. Плачех от предателството. Плачех от страх от тайните, които той очевидно е крил. И плачех, защото знаех, че животът ми никога повече няма да бъде същият. Тази нощ не беше краят на нищо. Беше само началото.
Глава 3: Братска помощ
Не спах и минута. Образът на жената от хотела и изкривеният глас по телефона се въртяха в главата ми като зловеща въртележка. С настъпването на утрото апатията, в която бях затънала през последния месец, беше напълно изчезнала. На нейно място имаше трескава енергия, смесица от страх и гняв, която ме караше да действам.
Първото нещо, което направих, беше да се обадя на Асен, по-малкия брат на Огнян. Асен беше на двадесет и три, студент по право. Беше пълна противоположност на брат си. Огнян беше практичен, земен, понякога дори грубоват в своята прямота. Асен беше интелигентен, замислен, често изгубен в книгите и теориите си. Огнян го обожаваше, но и постоянно го критикуваше, че е твърде мек, твърде отнесен. Финансираше образованието му, плащаше наема му, но го правеше с тежката ръка на патриарх, който очаква подчинение. Знаех, че Асен едновременно се възхищаваше и негодуваше срещу брат си.
Той вдигна след второто позвъняване, гласът му беше сънен.
— Мира? Какво има? Добре ли си?
Разказах му всичко. За известието, за хотела, за заплашителното обаждане, за жената на рецепцията. Докато говорех, усещах как се събужда напълно. Тишината от другата страна ставаше все по-напрегната.
— Мира, това е… това е лудост — каза той най-накрая, когато свърших. — Сигурна ли си? Да не е някакво ужасно недоразумение?
— Напълно съм сигурна, Асен. Видях паниката в очите на онази жена. Познавах я отнякъде, но не мога да се сетя откъде. И обаждането… беше толкова зловещо.
— Трябва да отидеш в полицията. Веднага.
— И какво да им кажа? Че мъртвият ми съпруг си е платил хотелска стая? Ще ме помислят за луда. Ще кажат, че е измама, точно както каза охраната. Не, преди да отида в полицията, трябва да имам нещо повече. Нещо конкретно.
Асен помълча за момент. Чух го как става и започва да крачи из стаята си.
— Бизнесът — каза той. — Трябва да е свързано с бизнеса му. Ти знаеш ли много за работата му?
Свих се виновно.
— Не съвсем. Огнян не обичаше да говори за работа вкъщи. Казваше, че домът е за почивка. Знам, че има строителна фирма с партньора си, Пламен. Строят жилищни комплекси. Напоследък говореше за някакъв голям нов проект, беше много развълнуван, но и напрегнат.
— Пламен — измърмори Асен, сякаш опитваше вкуса на думата. — Никога не съм го харесвал. Прекалено е лъскав. Прекалено мазен. Винаги, когато идваше у дома, се държеше така, сякаш къщата е негова.
Изведнъж Асен спря да крачи.
— Чакай малко. Спомням си нещо. Беше няколко седмици преди… преди инцидента. Бях се отбил в офиса му да взема пари за учебници. Вратата на кабинета му беше открехната. Той и Пламен се караха. Викаха.
— За какво се караха?
— Не чух всичко. Но чух Огнян да крещи нещо за „липсващи пари“ и че „този проект ще ни съсипе“. Пламен му отвърна нещо от рода на „вече е твърде късно да се отказваме, затънали сме до гуша“. След това Огнян го изгони от кабинета. Беше бесен, никога не го бях виждал такъв. Когато ме видя, просто ми напъха парите в ръката и ми каза да си вървя.
Сърцето ми започна да бие по-бързо. Това беше нещо. Първата реална следа.
— Защо не си ми казал досега, Асен?
— Не знам. Мислех, че е просто поредният бизнес спор. Те често се караха. Не исках да те тревожа допълнително след… знаеш. Но сега… сега всичко изглежда различно.
— Трябва да говоря с Пламен — реших аз.
— Внимавай, Мира. Моля те, бъди много внимателна. Ако в това са замесени пари, особено липсващи пари, хората стават опасни. И ако някой те е заплашил по телефона, значи вече знаят, че ровиш.
— Ще внимавам. Но няма да спра, Асен. Дължа го на Огнян. Дължа го на себе си. Трябва да узная истината, каквато и да е тя.
— Добре. Разбирам. Дръж ме в течение за всяка стъпка. Ще помисля и аз. Като студент по право имам достъп до някои публични регистри. Мога да проверя фирмата, да видя дали има нещо странно. Ще се опитам да разбера повече за този „голям проект“.
Затворих телефона с малко по-голяма увереност. Вече не бях сама в това. Но думите на Асен за Пламен отекнаха в съзнанието ми. „Прекалено е лъскав. Прекалено мазен.“ Винаги съм имала същото усещане за него. Пламен беше очарователен, но зад чара му се криеше нещо студено и пресметливо. Той беше най-добрият приятел на Огнян, техен кум. Но винаги съм усещала нотка на съперничество, на завист в погледа му, когато гледаше Огнян, когато гледаше дома ни, живота ни.
Ако Огнян е имал тайни, Пламен беше човекът, който ги знаеше. Или може би… той беше самата тайна.
Глава 4: Бизнес партньорът
Офисът на „Строй Инвест Груп“ се намираше на последния етаж на една от лъскавите стъклени сгради в центъра, които самите те бяха построили. Всичко крещеше за успех и пари – от полирания мраморен под до скъпите абстрактни картини по стените. Когато влязох, секретарката ме посрещна с изкуствена усмивка, която веднага се смени с изражение на съчувствие, когато ме разпозна.
— Мира! Съболезнования. Как си?
— Бих искала да видя Пламен. Тук ли е? — попитах, пренебрегвайки въпроса ѝ. Не бях в настроение за празни приказки.
— Разбира се, момент само.
Тя изчезна зад масивна дървена врата. След малко се появи отново и ме покани да вляза.
Кабинетът на Пламен беше огромен, с панорамни прозорци, които разкриваха гледка към целия град. Самият той седеше зад огромно бюро от черно стъкло, изглеждайки безупречно в скъпия си костюм. Когато ме видя, той стана, заобиколи бюрото и ме прегърна. Прегръдката му беше студена и формална.
— Мира, мила, каква изненада. Заповядай, седни. Искаш ли нещо за пиене? Кафе, вода?
— Нищо не искам, благодаря. Дойдох да поговорим.
Той се върна зад бюрото си, сключи пръсти и ме погледна с изражение на загрижен приятел.
— Слушам те. Всичко, от което имаш нужда. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Огнян ми беше като брат.
Думите му звучаха фалшиво.
— Пламен, снощи се случи нещо много странно. Получих известие за плащане от кредитната карта на Огнян. За хотелска стая.
Той повдигна вежди, изигравайки перфектна изненада.
— Как е възможно? Нали блокира всичките му сметки?
— Така си мислех и аз. Отидох в хотела.
Тук той леко се напрегна. Едва забележимо потрепване на мускул на челюстта му го издаде.
— И?
— Не ми дадоха никаква информация. Но докато бях там, видях една жена да излиза. Изглеждаше ми позната. Имам чувството, че тя е свързана с това.
Пламен се засмя. Беше къс, снизходителен смях.
— Мира, скъпа, не се вкарвай във филми. Най-вероятно някой е клонирал картата преди месеци и чак сега я е използвал. Това са стандартни измамнически схеми. Ще говориш с банката, ще оспориш плащането и ще ти върнат парите. Толкова е просто. Скръбта те кара да виждаш неща, които ги няма.
— Не мисля така. Получих и заплашително обаждане на телефона на Огнян малко преди да стигна до хотела.
Този път изненадата му изглеждаше по-истинска. Или просто беше по-добър актьор, отколкото предполагах.
— Какво обаждане? Кой се е обадил?
— Не знам. Гласът беше изкривен. Каза ми да не ровя и да оставя мъртвите на мира.
Пламен се облегна назад в стола си и въздъхна тежко.
— Виж, Мира. Огнян беше добър човек, но понякога се забъркваше с грешните хора. В нашия бизнес се налага да работиш с всякакви типове. Може да е имал някакви неуредени сметки с някой дребен подизпълнител, знам ли. Вероятно някой се опитва да те сплаши, за да измъкне някакви пари. Не се поддавай. Игнорирай го.
— Асен ми каза, че сте се карали жестоко малко преди Огнян да почине. Каза, че е ставало въпрос за липсващи пари и за някакъв проект.
Маската на загриженост на Пламен се пропука. Очите му станаха студени като лед.
— Асен трябва да си гледа учебниците и да не си пъха носа, където не му е работа. Да, карахме се. Кои бизнес партньори не се карат? Бяхме под огромно напрежение. Новият ни проект… той е огромен. Взехме голям заем от банката, за да го финансираме. Смъртта на Огнян, Бог да го прости, постави всичко под въпрос. Банката е притеснена, инвеститорите са притеснени. Аз се опитвам да спася фирмата, която градихме двамата в продължение на двадесет години. Това е всичко. Няма никаква мистерия.
Лъжеше. Усещах го. Думите му бяха гладки и репетирани, но очите му разказваха друга история. Докато говореше, погледът ми беше привлечен от китката му. Носеше нов, масивен златен часовник. Часовник, който Огнян ми беше показвал в един каталог преди няколко месеца. Беше казал, че ще си го купи, когато приключат с новия проект. Цената беше астрономическа.
Станах.
— Благодаря ти за отделеното време, Пламен.
— Няма за какво, скъпа. И моля те, послушай ме. Остави нещата така. За твое добро. Погребеш ли съпруга си, погреби и тайните му.
Заплахата в последните му думи беше завоалирана, но ясна.
Тръгнах си от офиса му с още по-голяма увереност, че той е в центъра на всичко. Той знаеше коя е жената. Той знаеше за парите. И се страхуваше. Страхуваше се от мен. Това ми даде сила.
Щом се качих в колата, телефонът ми иззвъня. Беше Асен.
— Мира, открих нещо. Нещо странно. Проверих фирмата в търговския регистър. Преди два месеца са изтеглили огромен бизнес кредит. Огромен. Обезпечението по кредита е земята, на която трябва да строят новия комплекс.
— Да, Пламен спомена за това.
— Да, но аз проверих имота в кадастъра. Парцелът, който са ипотекирали пред банката… според документите се води земеделска земя пета категория. На практика е блато, Мира. Не струва и една десета от сумата, за която е ипотекиран. Никой никога не би получил разрешение за строеж там.
Стомахът ми се сви на топка.
— Какво означава това?
— Означава, че най-вероятно са представили фалшиви документи пред банката. Фалшиви оценки, фалшиви разрешителни. Това е измама в особено големи размери. И ако Огнян е решил да се оттегли… това би било мотив. Мотив за много неща.
Сега вече знаех със сигурност. Смъртта на съпруга ми не беше случайна.
Глава 5: Отключени тайни
Новината от Асен ме разтърси из основи. Измама. Фалшиви документи. Блато, представено като златна мина. Огнян, моят Огнян, който винаги се гордееше със своята честност, беше замесен в такова нещо. Дали е бил съучастник на Пламен, или жертва? Дали се е опитвал да излезе от схемата и това му е коствало живота?
Трябваше да намеря доказателства. Трябваше да разбера неговата страна на историята.
Прибрах се у дома с ясен план. Кабинетът на Огнян. Той прекарваше часове там. Винаги е бил неговата „светая светих“, място, където дори аз влизах рядко. Казваше, че там се концентрира най-добре. Сега се питах дали просто не е пазил тайните си там.
Кабинетът беше точно както го беше оставил. Подреден, стерилен, с мирис на кожа и скъп афтършейв. Започнах да преглеждам документите на бюрото му. Фактури, договори, планове. Всичко изглеждаше нормално, свързано с текущата работа на фирмата. Нищо за новия проект. Нищо подозрително.
Отворих чекмеджетата. Пълни с канцеларски материали, визитки, стари бележници. Прелистих ги всичките. Срещи, телефонни номера, напомняния. Нищо, което да ми направи впечатление.
Бях напът да се откажа, когато погледът ми се спря на една от картините на стената. Беше тежък пейзаж в масивна рамка, който Огнян беше купил от някакъв художник преди години. Винаги ми се е струвал твърде мрачен за тази стая. Нещо в него обаче ме накара да се приближа. Картината висеше съвсем леко накриво. Почти незабележимо. Огнян беше педант. Той никога не би оставил картина да виси накриво.
Свалих тежката картина от стената. Зад нея имаше нещо, което не очаквах. Вграден в стената метален сейф. Малък, но изглеждаше солиден. С електронна клавиатура.
Сърцето ми заби лудо. Това беше. Каквото и да е криел, беше вътре. Но какъв беше кодът?
Обадих се на Асен и му разказах за откритието.
— Идвам веднага — каза той. — Не пипай нищо.
Докато го чаках, започнах да оглеждам стаята по-внимателно. Ако сейфът е тук, може би има и други скрити неща. Погледът ми се плъзна по рафтовете с книги. Предимно техническа литература, няколко биографии на успешни бизнесмени. Но на най-долния рафт, почти скрит зад един том за стоманобетонни конструкции, имаше нещо друго. Лаптоп. Тънък, черен, различен от служебния, който ползваше всеки ден. Този беше негов, личен.
Взех го и го отворих. Посрещна ме екран, изискващ парола. Опитах датата на сватбата ни, рождените ни дни, името на кучето ни. Нищо. Беше защитен.
Точно тогава Асен пристигна, задъхан и развълнуван.
— Сейф! Знаех си, че крие нещо. Хайде, да пробваме комбинации. Рождената му дата?
Опитахме всичко, което ни хрумна. Дати, годишнини, номера на коли, адреси. Нищо не работеше. След всеки грешен опит клавиатурата издаваше остър, подигравателен звук.
— Няма да стане така — каза Асен, отдръпвайки се от стената. — Трябва ни ключар. Но не можем да извикаме просто някой. Ако Пламен е замесен, може да има хора навсякъде.
— Ами лаптопът? — попитах аз, показвайки му го. — Може би паролата е някъде в бележките му, или пък можем да го хакнем?
Асен го взе и го огледа.
— Може. Имам един приятел в университета, компютърен гений. Може да успее да заобиколи защитата. Но ще отнеме време.
Бяхме в задънена улица. Сейф, който не можем да отворим, и лаптоп, който не можем да отключим.
Асен започна да се разхожда из стаята, разглеждайки документите, които бях извадила.
— Мира, виж това.
Той държеше папка с банкови извлечения.
— Това не е вашата обща сметка. Нито фирмената. Това е трета сметка, само на негово име. И виж тези плащания. Всеки месец, една и съща сума, превеждана към банка. В основанието за плащане пише „погасителна вноска по ипотечен кредит“.
Взех документите. Асен беше прав. Огнян е имал ипотечен кредит, за който аз не знаех нищо. Погледнах договора за кредит, прикрепен към извлеченията. Беше за покупка на апартамент. Малък, двустаен апартамент в квартал, в който никога не бяхме стъпвали.
Адресът беше изписан черно на бяло.
Предателството ме удари с физическа сила. Двойствен живот. Тайна квартира. Вече нямаше никакво съмнение. Жената от хотела… това трябва да е било нейното любовно гнездо.
— Трябва да отидем там — казах с кух глас.
— Сигурна ли си, че искаш? — попита ме Асен внимателно.
— Не, не съм сигурна, че искам. Но съм сигурна, че трябва.
Мълчаливо се качихме в колата. Пътувахме към адреса на тайния живот на съпруга ми, а аз се чувствах като осъдена на смърт, която отива към ешафода си. Не знаех кое ще ме убие по-бързо – истината за изневярата му или истината за смъртта му.
Глава 6: Тайното жилище
Кварталът беше тих и невзрачен, пълен с еднакви сиви блокове от по-ново строителство. Нищо общо с нашия просторен дом в престижната част на града. Тук всичко беше анонимно. Перфектното място да скриеш един живот.
Намерихме сградата и входа. Стояхме пред вратата на апартамента на третия етаж, без да знаем какво да правим. Да позвъним ли? Да разбием вратата?
— Почакай — каза Асен. — Хората, които имат тайни квартири, често крият ключ наблизо. За всеки случай.
Започна да оглежда внимателно около вратата. Провери под изтривалката – нищо. Опипа рамката на вратата. А после погледът му се спря на саксия с изкуствено цвете, поставена в ъгъла на площадката. Той бръкна в пръстта и след секунда извади малък, сребърен ключ.
Сърцето ми спря за момент. Това беше. Вратата към тайните на Огнян.
Асен пъхна ключа в ключалката. Той превъртя плавно, безшумно. Бутна вратата и влязохме.
Апартаментът беше малък, но обзаведен с вкус. Модерен, минималистичен стил. Всичко беше чисто и подредено. Във въздуха се носеше слаб, сладникав аромат на женски парфюм. Не моят.
Влязохме в хола. На масичката за кафе имаше две чаши, оставени там, сякаш собствениците им току-що са излезли. В едната все още имаше утайка от кафе.
Разгледахме кухнята, спалнята. В гардероба имаше няколко мъжки ризи и панталони на Огнян. До тях обаче висяха копринени рокли, елегантни блузи, поли. Дамски дрехи. Скъпи, маркови. Отворих едно от чекмеджетата на тоалетката. Беше пълно с луксозна козметика.
Болката беше остра, физическа. Сякаш някой забиваше нож в гърдите ми и го въртеше бавно. Представях си го тук, с нея. Смеят се, говорят си, живеят един живот, напълно скрит от мен. Колко дълго е продължавало това? Години?
Асен ме хвана за ръката.
— Мира, съжалявам.
Кимнах, неспособна да говоря. Преглътнах сълзите и продължих да търся. Вече не търсех просто доказателства за изневяра. Търсех отговори за смъртта му.
Върнахме се в хола. На една от стените имаше малко бюро. Отворихме чекмеджетата. Празни. Но под бюрото, в ъгъла, имаше заключено кожено куфарче. Дипломатическо. Опитахме се да го отворим, но беше здраво заключено с шифър.
— Още една заключена кутия — въздъхна Асен. — Този човек е бил обсебен от тайни.
Тъкмо се канех да отговоря, когато погледът ми падна върху нещо на етажерката до бюрото. Малка, сребърна рамка за снимка, обърната с лице към стената.
Протегнах трепереща ръка и я обърнах.
На снимката бяха Огнян и тя. Жената от хотела. Смееха се щастливо на камерата, прегърнати на фона на някакъв морски пейзаж. Сега, когато я виждах ясно, я разпознах. Ивелина. Работеше като консултант в една от галериите за модерно изкуство, от които Огнян понякога купуваше картини за офиса. Срещала съм я няколко пъти по фирмени събития. Красива, интелигентна, винаги леко дистанцирана. Никога, дори за миг, не бих я заподозряла.
Подадох снимката на Асен.
— Ивелина — прошепнах. — Казва се Ивелина.
Асен я погледна и лицето му се смръщи.
— Познато ми е това лице. Сигурен съм, че съм я виждал някъде другаде.
Той извади телефона си и започна да търси нещо в интернет. Аз стоях, втренчена в щастливите лица на снимката, и чувствах как гневът измества болката. Това не беше просто афера. Това беше цял един паралелен живот, изграден върху лъжи. И тази жена, Ивелина, беше в центъра му.
Внезапно осъзнах, че тя е ключът. Трябваше да я намеря. Трябваше да говоря с нея. Тя знаеше какво се е случило с Огнян. Може би дори е била с него в последните му часове.
— Намерих я! — възкликна Асен, вдигайки поглед от телефона си. — Има профил в социалните мрежи. Арт дилър, точно както каза. Но виж това. Виж с кого е в приятели.
Той ми показа екрана. Прелистих списъка с приятелите ѝ. И там, сред десетките имена на художници, колекционери и галеристи, беше и неговото име.
Пламен.
Всичко се свърза в съзнанието ми с ужасяваща яснота. Пламен и Ивелина. Не беше просто Огнян и Ивелина. Беше триъгълник. Или по-скоро… заговор. Те са били заедно в това.
Предателството вече не беше само на съпруга ми. Беше и на най-добрия му приятел. Двамата, на които имаше най-много доверие, са го унищожили.
— Трябва да се махаме оттук — казах, а гласът ми беше студен и твърд. — И трябва да се срещнем с адвоката на Огнян. Веднага. Тази игра стана твърде опасна.
Глава 7: Адвокатът и волята
Тодор беше адвокат от старата школа. Офисът му беше в стара сграда в центъра, с високи тавани и мирис на хартия и прах. Той беше адвокат на семейството на Огнян от години, още от времето на баща му. Беше нисък, плешив мъж с дебели очила, който излъчваше спокойствие и компетентност. Когато му се обадих и настоях за спешна среща, той не зададе излишни въпроси.
Прие ни с Асен в кабинета си, който беше затрупан с папки и юридически книги. Изслуша мълчаливо целия ми разказ – от известието за кредитната карта до откритието в тайния апартамент и връзката между Пламен и Ивелина. Не ме прекъсна нито веднъж, само от време на време си водеше бележки в голям тефтер.
Когато свърших, той свали очилата си, потърка уморено очи и ме погледна сериозно.
— Това, което ми разказвате, е изключително обезпокоително, Мира. Много по-сериозно от семейна драма.
— Знам — отвърнах аз. — Мисля, че смъртта на Огнян не е била случайна. Мисля, че Пламен е замесен.
Тодор кимна бавно.
— И аз имам своите подозрения от известно време. Има нещо, което трябва да знаеш. Седмица преди да почине, Огнян дойде при мен. Беше изключително разтревожен. Почти на ръба на паниката.
Наведох се напред.
— Какво искаше?
— Искаше две неща. Първо, искаше да промени завещанието си.
Сърцето ми се сви. Да не би да е искал да ме изключи? Да остави всичко на нея, на Ивелина?
— Как искаше да го промени?
— Точно обратното на това, което си мислиш. Настоящото му завещание е стандартно – всичко остава за теб, като негова законна съпруга. Той искаше да добави специална клауза, която да гарантира, че в случай на негова „преждевременна смърт“, както се изрази, целият му дял от фирмата ще бъде незабавно продаден на независим оценител, а парите ще постъпят в защитен фонд на твое име, до който Пламен няма абсолютно никакъв достъп. Искаше да те защити. Искаше да измъкне парите си от фирмата, преди Пламен да може да се докопа до тях.
Почувствах едновременно облекчение и нов прилив на страх. Той е знаел. Знаел е, че е в опасност.
— А второто нещо? — попитах.
— Второто беше, че ме помоли да проуча правните възможности за разтрогване на партньорството му с Пламен. Каза, че е открил „сериозни финансови нередности“ и иска да се оттегли от фирмата възможно най-бързо. Твърдеше, че Пламен е превърнал компанията им в… цитирам… „перачница за мръсни пари“.
Думите на Тодор потвърдиха всичко, което бяхме открили с Асен. Измамата с кредита беше само върхът на айсберга.
— Успяхте ли да направите нещо? — попита Асен.
— Нямах време. Той почина три дни по-късно. Полицейският доклад казва масивен инфаркт. Но сега… сега се чудя дали не е бил „предизвикан“ по някакъв начин. Има субстанции, които могат да симулират сърдечен удар и не оставят почти никакви следи.
Стаята се завъртя. Убийство. Думата увисна във въздуха, тежка и зловеща.
— Какво да правим сега? — попитах с пресипнал глас.
— Първо — каза Тодор, слагайки отново очилата си и приемайки делови тон. — Трябва да сте изключително внимателни. Ако тези хора са способни на убийство, няма да се поколебаят да ви наранят, за да прикрият следите си. Никакви повече самостоятелни разследвания. Никакви конфронтации.
— Но не можем да стоим със скръстени ръце! — възразих аз.
— Няма. Но ще действаме разумно. Трябва ни неоспоримо доказателство. Нещо, което да занесете в полицията, и те да не могат да го пренебрегнат. Думите ви срещу тези на уважаван бизнесмен като Пламен няма да са достатъчни.
— Сейфът — казах аз. — И лаптопът. И заключеното куфарче от апартамента. Отговорите трябва да са там.
— Точно така — съгласи се Тодор. — Асен, ти каза, че имаш приятел, който може да отключи лаптопа. Свържи се с него. Кажи му, че е спешно. Аз ще намеря доверен ключар, който да отвори сейфа и куфарчето. Някой, който е дискретен и може да си държи устата затворена. Ще го направим още утре. Трябва да действаме бързо, преди Пламен да е осъзнал колко много знаете и да е решил да заличи всички доказателства.
Тръгнахме си от кантората на Тодор с ясен план, но и с нарастващо чувство за опасност. Вече не ставаше въпрос само за разкриване на истината. Ставаше въпрос за оцеляване. Пламен не беше просто измамник и прелюбодеец. Той беше убиец. И ние бяхме единствените, които стояхме между него и свободата му. Тази нощ заключих всички врати в къщата и поставих стол под дръжката на спалнята. Всеки шум отвън ме караше да подскачам. Сянката на Огнян беше надвиснала над мен, но сега тя беше смесена със сянката на неговия убиец.
Глава 8: Студентска мрежа
Докато чакахме Тодор да организира ключаря, Асен се зае с лаптопа. Приятелят му, когото наричаха просто Киро Компютъра, беше легенда в техния факултет. Момче, което можеше да проникне във всяка система и да намери всяка информация. Асен му занесе лаптопа, обяснявайки му накратко, че е семеен въпрос от изключителна важност, без да навлиза в опасните детайли. Киро само кимнал и казал: „Дай ми двадесет и четири часа“.
През това време Асен не стоеше със скръстени ръце. Като бъдещ юрист, той знаеше силата на информацията. Реши да използва студентската си мрежа, за да научи повече за Пламен и Ивелина, но по-дискретно.
Той се свърза с колеги от икономическия факултет, като уж между другото подхвана темата за големите строителни фирми в града. Попита ги какво се говори в бизнес средите за „Строй Инвест Груп“. Отговорите бяха интересни. Всички знаеха, че фирмата е спечелила огромен търг за нов жилищен комплекс, но се носели слухове, че са имали „помощ отвътре“ в общината. Говореше се, че Пламен е забелязван често да вечеря с определени политически фигури.
Едно от момчетата, чийто баща работеше в банка, му каза нещо още по-притеснително.
— Чух баща ми да говори по телефона онзи ден. Беше бесен. Ставаше въпрос за фирмата на брат ти. Изглежда, банката, която им е дала кредита, е започнала вътрешна проверка. Имат съмнения за документите по обезпечението. Някой техен служител е подал анонимен сигнал.
Анонимен сигнал. Дали е бил Огнян? Дали това е бил първият му ход, за да се измъкне? Преди да отиде при адвоката? Много вероятно. И ако е така, Пламен е разбрал, че примката около него се затяга.
След това Асен се съсредоточи върху Ивелина. Да се ровиш в живота на арт дилър беше по-трудно. Но той намери решение. Свърза се с колежка от специалност „Изкуствознание“. Помоли я да разпита дискретно в техните среди за Ивелина. Представи го като курсова работа за пазара на изкуство в страната.
Информацията, която получи, беше като парче от пъзел, което пасва идеално на мястото си. Ивелина наистина беше известна в своите кръгове. Но не толкова с познанията си по изкуство, колкото със способността си да „убеждава“ богати бизнесмени да инвестират в определени творци. Имаше репутация на жена, която използва чара си, за да сключва сделки.
Но най-важната информация дойде от един слух. Преди около година Ивелина внезапно изпаднала в сериозни финансови затруднения. Галерията, за която работела, била пред фалит. Говорело се, че е затънала в дългове от хазарт. И точно тогава, сякаш по чудо, тя не само се стабилизирала, но и започнала да живее по-охолно от всякога. Пътувания в чужбина, скъпи дрехи, нов апартамент. Приблизително по същото време, когато Огнян и Пламен са започнали работа по „големия проект“.
Картината се изясняваше. Пламен не е имал нужда само от партньор за измамата си. Имал е нужда от примамка. Някой, който да омае Огнян, да го държи под контрол, да го разсейва, докато той плете мрежите си. А Ивелина, притисната до стената от дългове, е била идеалният кандидат. Тя е изиграла ролята на любовница, а всъщност е била съучастник.
Когато Асен ми разказа всичко това, почувствах вълна на студенина. Огнян не просто е изневерил. Той е бил манипулиран, изигран, вкаран в капан. Може би в началото е бил заслепен от нея, но думите му към адвоката показваха, че се е усетил. Усетил се е, но твърде късно.
Късно вечерта телефонът на Асен иззвъня. Беше Киро.
— Готов е — каза само той.
Срещнахме се с него в едно денонощно кафене близо до университета. Той ни подаде лаптопа.
— Паролата беше името на първото му куче, написано наобратно. Аматьорска работа. Но това не е интересното. Интересното е вътре. Създал е скрита, криптирана папка. Отне ми няколко часа да я разбия. Вътре има само един файл. Аудиозапис. Не съм го слушал. Реших, че е по-добре първо вие да го чуете.
Прибрахме се у дома, а сърцата ни щяха да изскочат. Сложихме лаптопа на масата в кухнята. Асен намери папката и файла. Беше озаглавен просто „Застраховка“.
С треперещ пръст натиснах „play“.
Първо се чу пращене, а после гласът на Огнян. Говореше тихо, напрегнато, сякаш записваше тайно.
— Записвам това, в случай че нещо се случи с мен. Пламен… той е извън контрол. Измамата с кредита е само началото. Той пере пари. Огромни суми. Пари на хора, с които не бива да се забъркваш. Опитах се да го спра, да се оттегля. Но той ми каза, че съм затънал твърде дълбоко. Че ако проговоря, ще ни убият и двамата. Или по-лошо, ще натопят мен за всичко, а него ще го изкарат чист.
Гласът му пресекна. Той си пое дълбоко дъх.
— Ивелина… тя е с него. През цялото време е била с него. Мислех, че ме обича. Бях глупак. Тя е била неговият начин да ме контролира. Чух ги да си говорят. Планират да прехвърлят парите от кредита в офшорна сметка и да изчезнат. А вината ще остане за мен. За фирмата. За Мира. Няма да го позволя. Ще намеря начин да ги спра. Ще събера доказателства и…
Записът прекъсна рязко.
Седяхме в пълна тишина. Сълзи се стичаха по лицето ми. Това беше. Неговото предсмъртно признание. Неговата изповед. Неговото доказателство. Той не е бил злодей. Бил е жертва, която се е опитала да се пребори.
— Утре — казах с глас, който едва познах, — утре отваряме сейфа. И след това всичко приключва.
Глава 9: Разкрития в метални кутии
На следващата сутрин Тодор пристигна с ключаря – мълчалив, възрастен мъж с куфарче с инструменти, който не зададе нито един въпрос. Заведохме го в кабинета. Той огледа сейфа, кимна и се захвана за работа. Звукът от инструментите му беше единственият шум в напрегнатата тишина.
След около двадесет минути, които ми се сториха цяла вечност, се чу щракване. Вратата на сейфа се отвори.
Вътре нямаше пари в брой, нито бижута. Имаше само няколко папки с документи и един хард диск. Взех ги с треперещи ръце и ги занесохме на бюрото.
Първата папка съдържаше оригиналните документи за имота-блато. До тях имаше и копие на фалшивите документи, представени пред банката – с подправен печат на общината и фалшив подпис на оценител. Огнян е пазел доказателствата за измамата.
Втората папка беше по-шокираща. Съдържаше извлечения от офшорна сметка на името на Пламен. През последните шест месеца в нея постъпваха огромни суми, превеждани от различни, съмнителни фирми-фантоми. Това беше схемата за пране на пари, за която говореше Огнян в записа.
Но третата папка ме съкруши напълно. В нея имаше само един документ. Медицинска епикриза. На името на Огнян. Издадена само месец преди смъртта му. Диагнозата беше ясна – тежко сърдечно заболяване. Кардиомиопатия. Лекарите му бяха предписали сериозно лечение и му бяха казали да избягва всякакъв стрес. Бяха го предупредили, че при силно напрежение рискът от фатален инфаркт е огромен.
Той е знаел. Знаел е, че е болен. И въпреки това се е хвърлил в тази битка с Пламен. Стресът, на който е бил подложен – от измамата, от заплахите, от предателството на Ивелина – го е убил. Може би Пламен не го е отровил директно. Но го е убил със стрес, знаейки много добре за състоянието му. Вероятно дори го е провокирал умишлено. Това беше също толкова жестоко, колкото и убийство с оръжие.
Свързахме хард диска към лаптопа. На него имаше десетки файлове. Видеоклипове. Оказа се, че Огнян е монтирал скрита камера в офиса си. Имаше записи на разговорите му с Пламен. Разговори, в които Пламен открито говори за схемата, за „хората“, за които работят, за плановете им да източат фирмата.
Имаше и един особено зловещ запис, направен само няколко дни преди смъртта на Огнян.
На видеото Огнян казва на Пламен, че иска да прекрати всичко, че ще отиде в полицията. Пламен се смее в лицето му. „Ти си вътре точно колкото мен“, казва той. „Твоят подпис стои на документите за кредита. Кого мислиш, че ще обвинят? Болният, отчаян бизнесмен, или мен?“. След това се навежда към него и гласът му става леден. „Ако направиш една грешна стъпка, ще се погрижа стресът да те довърши по-бързо, отколкото си мислиш. Или пък просто ще кажа на нашите приятели, че ти си решил да ги предадеш. Те ще се погрижат за теб. И за милата ти съпруга.“
Това беше то. Директна заплаха. Неоспоримо доказателство.
— Да се обадим в полицията — каза Асен с пребледняло лице.
— Чакайте — намеси се Тодор, който беше прегледал документите заедно с нас. — Имаме още едно нещо. Куфарчето.
Ключарят, който през цялото време беше чакал търпеливо в коридора, влезе отново. Занесе куфарчето в кабинета и след десетина минути го отвори.
Вътре имаше нещо, което никой от нас не очакваше. Пачки с пари. Евро. Много пари. Може би сто хиляди евро. И бележка, написана на ръка от Огнян.
„Мира, ако четеш това, значи не съм успял. Това са пари, които успях да изтегля, преди Пламен да блокира всичко. Твои са. Започни отначало. Далеч оттук. Забрави за мен и за кашата, в която се забърках. Просто бъди щастлива. Обичам те.“
Сълзите отново замъглиха погледа ми. Дори в последните си дни, уплашен и предаден, той е мислил за мен. Опитвал се е да ме спаси.
Тодор постави ръка на рамото ми.
— Сега вече имаме всичко. Имаме мотив, имаме доказателства за измама, за пране на пари, за заплаха за убийство. Това е достатъчно. Време е да сложим край на това.
Той извади телефона си и набра номер.
— Главен инспектор Стоянов? Адвокат Тодор се обажда. Имам информация по случай, който ще ви заинтересува изключително много. Става въпрос за „Строй Инвест Груп“. Да, точно така. Мисля, че имаме доказателства не само за мащабна финансова измама, но и за обстоятелствата около смъртта на Огнян.
Докато го слушах, аз стисках бележката от Огнян. Не, нямаше да избягам. Нямаше да го забравя. Щях да остана и да се уверя, че тези, които му причиниха това, ще си платят за всичко. Дължах му го.
Глава 10: Финалната конфронтация
След разговора на Тодор с инспектор Стоянов, нещата започнаха да се случват със светкавична скорост. Стоянов беше опитен и уважаван полицай от отдела за икономически престъпления, известен с това, че не се страхува да преследва „големите риби“. Той пристигна в дома ми лично, заедно с екип от експерти.
Предадохме им всичко – документите от сейфа, хард диска с видеозаписите, аудиозаписа от лаптопа, дори и куфарчето с парите като доказателство за опитите на Огнян да се спаси. Инспектор Стоянов прекара часове в кабинета, преглеждайки всичко с Тодор и Асен. Аз седях в хола, чувствайки се едновременно изтощена и странно спокойна. Най-накрая тежестта на това разследване беше свалена от плещите ми и поета от хората, чиято работа беше това.
Късно следобед инспектор Стоянов излезе от кабинета. Лицето му беше сериозно.
— Госпожо, съжалявам за загубата ви. Вашият съпруг е бил смел човек. Влязъл е в много опасна игра, но в края се е опитал да постъпи правилно. Имаме повече от достатъчно, за да действаме. Ще ви държа в течение. Засега ви съветвам да не напускате дома си и да не контактувате с никого, свързан със случая.
Преди да тръгне, той се поколеба за момент.
— Има още нещо, което открихме на записите. Нещо, което може да ви е интересно. В един от по-късните разговори Пламен споменава как е разбрал за сърдечното състояние на Огнян. Оказва се, че Ивелина е намерила лекарствата му в тайния апартамент и му е казала. Дори се хвали как това им дава „перфектния лост за натиск“.
Това беше последната капка. Те не просто са знаели. Те са използвали болестта му като оръжие.
Планът на полицията беше да арестуват Пламен и Ивелина едновременно, за да нямат възможност да се свържат и да съгласуват версиите си. Но преди това искаха да ги хванат натясно. Решиха да използват мен като примамка.
Идеята беше проста. Аз трябваше да се обадя на Пламен и да му кажа, че съм намерила „нещо, оставено от Огнян“ – „неговата застраховка“. Трябваше да му кажа, че искам да се срещнем, за да му го предам срещу определена сума пари, за да „си осигуря мълчанието“. Целта беше да го накарат да признае нещо по телефона или да го хванат в момента на предаването на парите.
Първоначално отказах. Бях ужасена. Но инспектор Стоянов ме увери, че ще бъда в пълна безопасност, че ще има полицаи навсякъде и че ще слушат всяка дума. В крайна сметка се съгласих. Трябваше да го направя. За Огнян.
Обадих му се. Гласът ми трепереше, но успях да произнеса заучените фрази. Пламен от другата страна първо замълча, а после чух как в гласа му се прокрадва паника.
— Какво си намерила? Каква застраховка? — изсъска той.
— Всичко, Пламен. Записал е всичко. За проекта, за парите, за… за нея. Искам петстотин хиляди до утре вечер. В брой. В противен случай предавам всичко на полицията.
Той се опита да блъфира.
— Ти си луда! Нямаш нищо!
— О, имам. Имам достатъчно, за да те вкарам в затвора до края на живота ти. Утре вечер, в десет, на паркинга пред стария завод. Ела сам.
И затворих. Ръцете ми бяха ледени.
На следващата вечер всичко беше като на филм. Бях в колата си на уговореното място. Наоколо, скрити в тъмнината, имаше десетки цивилни полицаи. В ухото си имах миниатюрна слушалка, през която инспектор Стоянов ми даваше инструкции.
Точно в десет фаровете на колата на Пламен осветиха паркинга. Той спря на разстояние от мен и слезе. Носеше голям сак. Беше сам.
Приближи се до прозореца ми. Лицето му беше бледо и изпито.
— Къде е? — попита той.
— Първо парите — отвърнах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
Той хвърли сака на предната седалка.
— Сега ми дай записа.
— Няма запис, Пламен. Поне не тук.
Той ме погледна объркано.
— Какво…?
— Всичко е в полицията. От вчера. Знаем всичко. За измамата. За прането на пари. За заплахите. Знаем, че си го убил. Може да не си държал пистолет, но си го убил, знаейки за сърцето му.
Лицето му се изкриви в грозна гримаса на ярост и омраза.
— Ти, кучко! Трябваше да се погрижа и за теб още в началото!
Той се хвърли към вратата на колата, но в този момент паркингът светна като ден. Прожектори се включиха от всички страни, чуха се викове „Полиция! Не мърдай!“. Пламен замръзна на място, заслепен и шокиран. Преди да успее да реагира, няколко полицаи го бяха повалили на земята и му щракнаха белезниците.
В същия момент друга група беше щурмувала апартамента на Ивелина. Хванали я, докато си събирала багажа, готова да бяга.
Всичко беше приключило.
Глава 11: Последиците
В месеците след арестите животът ми се превърна в хаос от съдебни процедури, разпити и медиен шум. Историята гръмна като бомба – уважаван бизнесмен, замесен в мащабна схема за пране на пари, довел до смъртта на партньора си. Името на фирмата ни беше опетнено завинаги.
„Строй Инвест Груп“ обяви фалит. Банката си взе ипотекираните имоти, включително и нашата къща, която беше част от фирмените активи. Загубих всичко, за което бяхме работили с Огнян през годините. Но колкото и да беше странно, не изпитвах съжаление. Тези материални неща вече нямаха стойност за мен. Бяха купени с мръсни пари, бяха част от лъжата.
Пламен получи дълга присъда. Осъдиха го за финансови измами в особено големи размери, за пране на пари и за склоняване към смърт по непредпазливост, заради доказаните заплахи и умишленото причиняване на стрес. Ивелина, като негов съучастник, също получи ефективна присъда, макар и по-малка. По време на делото тя се опита да се представи като жертва, манипулирана от Пламен, но записите и доказателствата бяха неоспорими.
Асен завърши право с отличие. Преживяното го беше променило. Беше станал по-сериозен, по-зрял. Вината за това, че е знаел част от истината и е мълчал, го гризеше дълго време, но аз му простих. Той беше просто уплашено момче, попаднало в ситуация, твърде голяма за него. Остана до мен през цялото време, помагайки ми с правни съвети и морална подкрепа.
Парите, които Огнян беше оставил в куфарчето, се оказаха моят спасителен пояс. С тях си купих малък апартамент в същия онзи невзрачен квартал, където беше тайната му квартира. Иронията не ми убягна. Но сега това място не ми изглеждаше анонимно и сиво. Изглеждаше ми като място за ново начало.
Един ден, докато разопаковах последните кашони, намерих стара снимка на мен и Огнян. От самото начало на връзката ни. Бяхме млади, усмихнати, с целия свят в краката си. Преди бизнеса, преди парите, преди лъжите.
Погледнах я за дълго. Скръбта все още беше там, тиха и постоянна болка в гърдите. Но вече не беше всепоглъщаща. Беше смесена с прошка. Простих му за изневярата, за тайните, защото разбрах, че в края се е борил. Борил се е не само за себе си, но и за мен.
Телефонът му отдавна беше изключен и прибран в една кутия. Известия повече не идваха. Тишината в новия ми апартамент беше различна от онази в голямата къща. Не беше крещяща и празна. Беше спокойна. Беше тишината на бъдещето, а не на миналото.
Поставих снимката на малката етажерка. Не за да гледам назад, а за да си спомням. Да си спомням, че дори и в най-мрачните тайни, понякога може да се намери искрица светлина. И че истината, колкото и да е болезнена, винаги е по-добра от лъжата. Тя те освобождава. И ми даде шанс да започна отначало. Сама, но свободна.