Съпругът ми ме напусна за по-млада жена след осем години брак. Така и не успях да продължа напред. Три години по-късно тази жена се появи на прага ми и ме умоляваше да я изслушам. Замръзнах, когато каза: „Време е да научиш истината. Никога не съм му била любовница. Съпругът ти беше…“
Думите увиснаха във въздуха помежду ни, тежки и лепкави като горещия летен следобед. Стоях на прага на дома, който някога споделях с Огнян, и гледах в лицето на жената, която бях проклинала в безсънните си нощи през последните хиляда и деветдесет и пет дни. Ива. Дори името ѝ беше кратко и остро като убождане от игла. Беше облечена в обикновени дънки и бяла тениска, косата ѝ бе прибрана на небрежна опашка. Нямаше и следа от блясъка, който си представях – скъпите дрехи, предизвикателният грим. Изглеждаше… уморена. Очите ѝ, които в спомените ми святкаха от триумф, сега бяха подпухнали и изпълнени с отчаяние.
Вратата тежеше в ръката ми. Първият ми инстинкт беше да я тресна в лицето ѝ, да заключа с всички възможни ключалки и да се преструвам, че този момент никога не се е случвал. Но последното изречение, оставено недовършено, пулсираше в тишината. „Съпругът ти беше…“ Беше какво? Чудовище? Гений? Лъжец? Вече знаех, че е лъжец. Какво повече можеше да има?
— Махни се от дома ми — изсъсках, а гласът ми прозвуча дрезгаво, сякаш не го бях използвала от векове.
— Моля те, Анна — прошепна тя и направи крачка напред. Отстъпих инстинктивно назад, сякаш присъствието ѝ беше зараза. — Само пет минути. Дължа ти истината. Дължа я и на себе си.
Истината. Каква ирония. В продължение на три години бях живяла в реалност, изградена върху една-единствена, болезнена „истина“: Огнян ме беше изоставил заради нея. Беше заменил нашата споделена история, нашите сутрешни кафета, нашите тихи вечери, за нейните младост и красота. Тази истина беше циментирала сърцето ми, превръщайки го в студен камък. А сега тя стоеше тук и искаше да ми предложи друга версия.
— Няма истина, която да искам да чуя от теб — отвърнах, опитвайки се да вложа в гласа си цялата отрова, която се беше събирала в мен. — Видях ви. Снимките бяха навсякъде. Пътуванията ви, вечерите ви. Не се и криехте.
— Точно това искаше той! — Гласът ѝ се повиши, пропука се от отчаяние. — Всичко беше театър, Анна. Сцена, на която аз бях просто пионка, а ти беше публиката, която трябваше да бъде убедена в лъжата. Моля те.
Погледнах я. Наистина я погледнах за първи път, отвъд образа на омразната съперница. Видях фините бръчици около очите ѝ, треперенето на устните ѝ. Тя не изглеждаше като победителка. Изглеждаше като човек, стигнал до ръба на пропаст.
Какво можеше да е толкова ужасно, че да я доведе до прага ми, три години по-късно?
Против волята си, против здравия разум, който крещеше в мен да я изгоня, аз отстъпих крачка назад и отворих вратата по-широко. Не казах нищо. Думите не бяха нужни. Това беше мълчаливото ми съгласие да навляза отново в ада, от който така и не бях успяла да избягам. Само че този път не знаех, че слизам в много по-дълбок и мрачен кръг от този, който познавах.
Тя влезе, оглеждайки се плахо, сякаш очакваше призраците на миналото да я нападнат. Къщата беше почти същата, както я беше оставил Огнян. Мебелите, картините, дори килимът в хола. Всичко беше застинало във времето, като музей на един провален живот. Моят живот.
— Кафе? — попитах машинално, думи на учтивост, които звучаха абсурдно в тази ситуация.
Тя поклати глава.
— Нямаме много време. Не знам кой може да ме е проследил.
Сърцето ми подскочи.
— Проследил? За какво говориш?
Ива седна на ръба на дивана, който Огнян беше избрал, този, на който се бяхме гушкали, гледайки филми. Сплете пръсти в скута си, за да спре треперенето им. Вдигна поглед към мен, а в очите ѝ се четеше страх – чист, неподправен страх.
— Съпругът ти беше… той беше в беда. В огромна беда. А аз не бях негова любовница. Бях неговата застраховка. Неговото прикритие.
Тя си пое дълбоко дъх, събирайки сили да изрече думите, които щяха да разрушат и малкото останки от моя свят.
— Огнян не просто ме използваше. Той ме изнудваше. И всичко, което направи, всяка лъжа, всяка стъпка… беше, за да се спаси от хора, които не прощават дългове. Той потъваше, Анна. И беше готов да повлече всички ни със себе си.
Глава 2
Тишината в стаята стана оглушителна. Шумът от хладилника в кухнята бръмчеше като разярен стършел, а тиктакането на стенния часовник отмерваше секундите на моя разпадащ се свят. Изнудване? Дългове? Думите отекваха в съзнанието ми, но не можех да ги свържа с образа на Огнян, който познавах. Моят Огнян беше самоуверен, преуспяващ бизнесмен, човекът, който винаги имаше план. Човекът, който плащаше сметките, преди сервитьорът да ги донесе, който оставяше щедри бакшиши, който купуваше скъпи подаръци не само по поводи, а просто защото можеше.
— Лъжеш — казах тихо, но думата прозвуча неубедително дори за мен самата. — Защо да го прави? Защо да руши всичко, което имахме, заради… пари? Ние бяхме добре. Бизнесът му вървеше.
Ива се изсмя, но смехът ѝ беше горчив, лишен от всякаква радост.
— „Бизнесът“ му. Това е най-голямата ирония. Ти, съпругата му, имаше също толкова реална представа за неговия „бизнес“, колкото и аз. Всичко беше фасада, Анна. Красива, лъскава фасада, зад която се криеше прогнила структура от заеми, съмнителни инвестиции и откраднати пари. Той беше майстор на илюзиите.
Тя се наведе напред, а гласът ѝ спадна до шепот, сякаш се страхуваше, че стените могат да чуят.
— Баща ми, Деян, беше негов съдружник. По-скоро, първоначалният инвеститор. Вложи всичко, което имаше, в първия им проект. Огнян беше харизматичен, убедителен. Накара баща ми да повярва, че са на прага на нещо голямо. И в началото беше така. Или поне така изглеждаше. Парите идваха, инвеститорите се трупаха. Огнян започна да живее нашироко. Купи тази къща, колите, водеше те на екзотични почивки. Но това не бяха печалби, Анна. Това бяха парите на новите инвеститори, с които той плащаше на старите. Класическа пирамидална схема.
Стомахът ми се сви на топка. Спомних си последните две години от брака ни. Неговата раздразнителност, честите му отсъствия, които той обясняваше с „важни бизнес срещи“. Спомних си как веднъж го попитах защо счетоводните отчети изглеждат толкова объркани, а той просто ме отпрати с думите: „Остави тези неща на мен, скъпа. Ти не разбираш от висш пилотаж във финансите.“ И аз му повярвах. Защото го обичах. Защото исках да му вярвам.
— Защо ти? — попитах, а въпросът заседна в гърлото ми. — Защо трябваше да се преструваш на негова любовница?
— Защото пирамидата започна да се срутва. Един от основните инвеститори, много опасен човек на име Георги, започна да задава въпроси и да иска парите си обратно. Огнян нямаше откъде да ги вземе. Беше в паника. И тогава му хрумна „гениалният“ план. Трябваше му голямо разсейване. Трябваше му причина да промени изцяло живота си, да изчезне от радара на някои хора, да изглежда като човек, който е изгубил ума си по млада жена, а не като измамник, който е на ръба на фалита.
Тя вдигна очи към мен.
— Аз бях идеалната жертва. Бях млада, току-що завършила университет, наивна. Но най-важното – бях дъщерята на Деян. Огнян дойде при баща ми и му каза, че ако не се съгласи да участвам в този театър, ще се погрижи баща ми да понесе цялата вина за измамата. Имаше подправени документи, които сочеха единствено към него. Заплаши го, че ще го унищожи, че ще го вкара в затвора. И не само това. Той знаеше нещо за мен. Една моя грешка от миналото, една глупост, за която съжалявах горчиво. Заплаши, че ще я разкрие и ще съсипе бъдещето ми.
Сълзи се стичаха по бузите ѝ.
— Нямахме избор. Баща ми беше съсипан, а аз бях ужасена. Огнян дирижираше всичко. Казваше ми къде да отидем, какво да облека, кога да се усмихвам за снимките, които „случайно“ щяха да достигнат до теб и до медиите. Всяка вечеря, всяко пътуване беше мъчение. Той не ме докосна нито веднъж, но присъствието му беше по-мръсно от всяко насилие. Караше ме да се чувствам като съучастник в унищожението на твоя живот, докато в същото време унищожаваше моя и този на баща ми.
Тя млъкна, разтърсена от ридания. Седнах тежко на отсрещния стол. Главата ми бучеше. Опитвах се да осмисля чутото, да го напасна към спомените си. Спомних си деня, в който Огнян ми каза, че ме напуска. Беше спокоен, дори студен. Изрече заучени фрази за „изчерпана любов“ и „нова тръпка“. Никаква емоция. Никаква вина. Сега разбирах защо. Всичко е било просто част от сценария.
— А къде е той сега? — попитах, а гласът ми беше едва доловим.
— Изчезна. Преди около месец. Просто се изпари. Спря да отговаря на обажданията ми. Смени всичките си номера. Тогава разбрах, че съм свободна. Но свободата дойде с нова цена. Георги вече не търси Огнян. Той търси нас – мен и баща ми. Смята, че знаем къде са парите. А ние нямаме нищо. Огнян е взел всичко.
Тя се изправи, приближи се до мен и ме погледна с отчаяна молба.
— Затова съм тук, Анна. Не да искам прошка, защото знам, че не я заслужавам. Тук съм, защото съм в безизходица. Той съсипа и двете ни. Използва теб, за да изгради фасадата си, и мен, за да я разруши по контролиран начин. Ти си единственият човек, който може би ще разбере. Единственият човек, освен мен, който има причина да иска да го намери и да го изправи пред правосъдието.
Стояхме една срещу друга – две жени, белязани от един и същи мъж, врагове по неволя. В очите ѝ вече не виждах съперница. Виждах отражение на собствената си болка и объркване. Омразата, която ме беше крепила три години, започна да се топи, заменена от нещо много по-студено и по-страшно – леденият ужас на истината.
Глава 3
Нощта беше дълга и безсънна. След като Ива си тръгна, оставяйки след себе си само тишина и тежкия аромат на истината, аз обикалях къщата като дух. Всяка вещ, всеки предмет, който преди ми носеше спомен за любов и щастие, сега крещеше за лъжа. Портретът от сватбата ни на стената – усмивките ни изглеждаха застинали и фалшиви. Скъпият часовник, който му бях подарила за годишнината – символ на времето, което сме прекарали заедно, сега беше просто напомняне за откраднатите мигове.
Отворих гардероба в спалнята. Неговата половина стоеше празна, откакто си тръгна. Бях оставила всичко така, както беше, в някакъв болезнен акт на самоизмъчение. Но сега, подтикната от разказа на Ива, започнах да търся. Търсех нещо, което да потвърди или да отхвърли думите ѝ. Проправях си път през стари документи, кутии от обувки, забравени сувенири.
В дъното на един шкаф, под купчина стари ризи, напипах нещо твърдо. Беше малка метална кутия, заключена с код. Никога преди не я бях виждала. Сърцето ми заби лудо. Огнян обичаше комбинациите. Рождени дати, годишнини. Опитах нашата – не стана. Опитах неговата, моята. Нищо. И тогава се сетих. Датата, на която беше основал първата си фирма. Винаги казваше, че това е истинското му рождество. Въведох цифрите. Щрак. Кутията се отвори.
Вътре нямаше пари или бижута. Имаше само няколко флашки и един малък кожен тефтер. Отворих го с треперещи ръце. Страниците бяха изписани с познатия остър почерк на Огнян, но съдържанието беше като шифър – колони от цифри, инициали, кодови думи. На една от страниците обаче имаше нещо, което разбрах веднага. Списък с имена. До всяко име имаше сума и дата. Името на Деян беше там. Името на Георги също, с огромна сума до него и няколко удивителни знака. А най-отдолу, с дата отпреди малко повече от три години, беше моето име. Анна. А до него, вместо сума, пишеше само една дума: „Колатерал“.
Залог.
Включих лаптопа и започнах да пъхам флашките една по една. Повечето бяха защитени с пароли. Но една се отвори. Вътре имаше сканирани документи. Договори за заем, банкови извлечения от сметки в чужбина, ипотечни документи. И тогава го видях. Ипотеката на тази къща. Нашата къща. С моя фалшифициран подпис, положен до този на Огнян, за огромен бизнес заем, взет от банка, свързана с един от инвеститорите му. Заем, който със сигурност не се обслужваше.
Всичко, в което вярвах, се срути. Домът ми не беше мой. Животът ми не беше мой. Осем години от живота ми бяха инвестиция в лъжа. Бях просто част от портфолиото на Огнян, най-ценният му актив, защото му давах легитимност, вид на стабилен семеен мъж, на когото можеш да повериш парите си. А когато активът вече не е бил нужен, той го е ликвидирал.
На сутринта, с подпухнали от плач очи и празна душа, знаех какво трябва да направя. Трябваше ми помощ. Трябваше ми някой, който да види нещата трезво, някой, който не беше емоционално въвлечен. Трябваше ми Мартин.
Мартин беше мой приятел от университета, преди дори да срещна Огнян. Той беше адвокат, умен, принципен и може би единственият мъж в живота ми, който никога не ме беше лъгал. Винаги беше гледал на Огнян с леко подозрение, което тогава отдавах на приятелска ревност. Сега разбирах, че просто е виждал неща, за които аз съм била сляпа.
Обадих му се и с треперещ глас го помолих да се видим. Срещнахме се в едно малко, забутано кафене, далеч от центъра. Когато ме видя, лицето му се изпълни с тревога.
— Анна, какво има? Изглеждаш ужасно.
Не можех да говоря. Просто бутнах металната кутия и тефтера през масата. Той отвори тефтера, прелисти страниците, а веждите му се сключиха в израз на пълна концентрация. След това взе флашките.
— Ще ми трябва време да прегледам това. Но каквото и да е, изглежда сериозно. Разкажи ми всичко. Отначало.
И аз го направих. Разказах му за Ива, за разговора ни, за нейните твърдения. Разказах му за дълговете, за изнудването, за пирамидата. С всяка дума, която изричах, лъжата ставаше все по-реална, все по-чудовищна. Мартин слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва, а лицето му ставаше все по-мрачно.
Когато свърших, той се облегна назад и въздъхна тежко.
— Винаги съм знаел, че в този човек има нещо гнило. Този бърз успех, тази показност… никога не ми изглеждаше реално. Анна, ти си в голяма беда. Ако този подпис върху ипотеката е фалшифициран, можем да се борим. Но ако докажат, че по някакъв начин си знаела или си се облагодетелствала, макар и несъзнателно, нещата стават много сложни. А тези хора… този Георги… ако е такъв, какъвто го описваш, той няма да се спре пред нищо, за да си върне парите.
— Какво да правя, Мартин? — попитах, чувствайки се като малко, изгубено дете.
Той протегна ръка през масата и я сложи върху моята. Ръката му беше топла и силна.
— Първо, ще взема тези неща и ще ги проуча. Ще наема финансов експерт, на когото имам доверие, за да разчете схемите. Второ, трябва да си много, много внимателна. Не говори с никого за това. Не се доверявай на никого. Трето, и може би най-важното… трябва да решиш какво искаш. Искаш ли просто да се измъкнеш от това и да спасиш дома си, или искаш справедливост? Защото ако тръгнем по втория път, ще обърнем камъни, под които се крият много грозни неща. И ще стане опасно.
Погледнах го в очите. За първи път от три години почувствах нещо различно от болка и омраза. Беше искра на гняв, но този път беше различен гняв. Не беше насочен към Ива или към мен самата. Беше чист, концентриран гняв към човека, който беше дирижирал цялата тази разруха.
— Искам да си плати — казах, а гласът ми беше твърд като стомана. — Искам да си плати за всяка лъжа, за всяка открадната година, за всяко разбито сърце. Искам го.
Мартин кимна бавно.
— Добре. Тогава се приготви за война, Анна. Защото точно това започва.
Глава 4
Войната не започна с гръм и трясък, а с тихо, методично ровене в мръсотията, оставена от Огнян. Докато Мартин и неговият екип разплитаха финансовите възли, аз трябваше да продължа да живея. Но всеки ден беше изпитание. Всеки звън на телефона ме караше да подскачам. Всяка кола, която спираше пред къщата ми, изпращаше ледени тръпки по гърба ми. Живеех в постоянен страх, очаквайки появата на Георги или на някой от неговите пратеници.
Семейните отношения също се превърнаха в бойно поле. По-малката ми сестра, Симона, беше студентка в последни курсове по икономика. Тя винаги беше боготворяла Огнян. За нея той беше олицетворение на успеха – умен, богат, щедър. Беше платил първите ѝ такси за университета, беше ѝ подарил лаптоп за рождения ден. Когато го напуснах, тя негласно зае неговата страна, смятайки, че съм неблагодарна и неспособна да задържа „такъв мъж“.
Опитах се да говоря с нея, да я предупредя. Срещнахме се в едно кафене близо до университета ѝ. Тя изглеждаше прекрасно – млада, пълна с енергия и амбиции. Контрастът с моето изтерзано състояние беше болезнен.
— Како, радвам се да те видя, но бързам, имам лекции — започна тя, преди още да съм си поръчала кафе.
— Симона, трябва да поговорим за Огнян.
Тя въздъхна отегчено.
— Пак ли? Анна, не можеш ли просто да го забравиш? Минаха три години. Той продължи напред, направи си нов живот. Защо не го направиш и ти?
— Не е толкова просто. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Той… той е престъпник, Симона.
Очите ѝ се разшириха от възмущение.
— Как можеш да говориш така? Само защото те е оставил, не означава, че е престъпник. Той беше толкова добър с теб, с всички нас. Ти просто не можеш да понесеш, че е щастлив с друга.
— Няма друга! — почти изкрещях аз, привличайки погледите на съседните маси. Намалих глас. — Всичко е било лъжа. Тази жена, Ива… той я е изнудвал. Всичко е било театър, за да прикрие огромни финансови измами. Той е разорил десетки хора.
Симона ме гледаше сякаш съм полудяла.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Изнудвал я е? Финансови измами? Звучиш като сценарий на евтин филм. Мисля, че тази твоя самота започва да ти се отразява. Вместо да сипеш клевети по негов адрес, трябва да си намериш работа, хоби, каквото и да е.
— Имам работа! — отвърнах обидено. — А това не са клевети, а истината!
— И откъде знаеш тази „истина“? От самата „любовница“? Разбира се, че ще се опита да се изкара жертва. Сигурно Огнян я е зарязал и нея, и сега се чуди как да му отмъсти, като ви настройва една срещу друга. Толкова е прозрачно.
Думите ѝ ме пронизаха. Тя не просто не ми вярваше, тя ме съжаляваше. В нейните очи аз бях озлобена, изоставена жена, която си измисля конспирации, за да оправдае провала си.
— Симона, моля те, бъди внимателна. Парите, които ти е давал… таксата за университета… те не са били чисти. Може да те потърсят.
Тя се изправи рязко.
— Стига толкова. Нямам намерение да слушам повече тези глупости. Огнян ми помогна, когато никой друг не го направи. Ти беше прекалено заета да страдаш, за да се сетиш, че сестра ти има нужда от помощ за образованието си. Той беше до мен. И аз няма да забравя това. Когато си готова да говориш разумно, обади ми се.
Тя си тръгна, оставяйки ме сама с две студени кафета и горчивия вкус на семейното предателство. Осъзнах, че Огнян не просто беше откраднал парите на хората и моя живот. Беше откраднал и сестра ми. Беше я купил с лъскавата си щедрост, превръщайки я в свой защитник, дори и в негово отсъствие. Бях напълно сама в тази битка.
Няколко дни по-късно, късно вечерта, телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Колебаех се, но накрая вдигнах.
— Анна? — прозвуча дрезгав, непознат мъжки глас.
— Кой се обажда?
— Няма значение кой съм аз. По-важното е кой е твоят бивш съпруг. И къде са парите ми.
Сърцето ми спря. Беше той. Георги.
— Не знам за какво говорите. Аз нямам нищо общо с неговите дела от три години.
— Не ме интересува откога нямаш. Ти беше негова съпруга. Живееше в лукс с моите пари. Сега той е изчезнал, а аз съм сигурен, че е оставил нещо и за теб. Някаква застраховка. Така че ще те попитам само веднъж и искам да помислиш добре преди да отговориш. Къде са парите?
— Казах ви, не знам! — гласът ми трепереше.
— Грешен отговор — каза той спокойно, но в гласа му се усещаше стоманена заплаха. — Слушай ме внимателно. Огнян беше хлъзгав, но и той правеше грешки. Една от грешките му беше, че обичаше да се хвали. Знам за къщата. Знам за сестра ти, студентката. Красиво момиче. Би било жалко, ако нещо се случи с бъдещето ѝ, нали? Или с твоя уютен малък свят. Имаш една седмица да си спомниш къде може да са парите. Една седмица. След това ще започна да събирам дълга парче по парче. И повярвай ми, няма да ти хареса начинът, по който го правя.
Връзката прекъсна. Стоях в тъмната стая, стиснала телефона в ръка, а тялото ми се тресеше неконтролируемо. Заплахата вече не беше абстрактна. Имаше име. Имаше глас. И знаеше за Симона. Войната, за която говореше Мартин, току-що беше дошла на моя праг.
Глава 5
След заплашителното обаждане паниката се превърна в мой постоянен спътник. Всеки шум ме стряскаше, всяка сянка ми изглеждаше заплашителна. Разказах на Мартин за разговора. Той изруга под нос и лицето му стана още по-сериозно.
— Това променя всичко, Анна. Вече не става въпрос само за финансова измама и съдебни дела. Става въпрос за твоята безопасност и тази на сестра ти. Трябва да уведомим полицията.
— И какво ще им кажем? Че някакъв анонимен глас ме е заплашил по телефона заради пари, които не притежавам, дължими от бившия ми съпруг, който е изчезнал? Ще ни се изсмеят. Ще кажат, че е гражданско-правен спор, докато не стане твърде късно.
Мартин знаеше, че съм права. Хора като Георги рядко оставяха следи, докато не решаха да нанесат удара си.
— Добре — каза той след дълго мълчание. — Тогава трябва да действаме по-бързо. Трябва да намерим нещо, с което да го държим на разстояние. Нещо, което да можем да използваме срещу него. Информацията от флашките. Моят човек работи по тях, но паролите са сложни. Ще отнеме време. Време, което изглежда нямаме.
В този момент се сетих за Ива. Тя беше казала, че Огнян е изнудвал нея и баща ѝ. Може би те знаеха нещо повече. Може би притежаваха парченце от пъзела, което на нас ни липсваше. Преглътнах гордостта си и ѝ се обадих. Тя вдигна на второто позвъняване, гласът ѝ беше напрегнат.
— Анна? Случило ли се е нещо?
Разказах ѝ за заплахата на Георги и за Симона. Чух как си пое рязко дъх.
— Знаех си, че ще стигне дотук. Той притиска и баща ми. Идва в офиса му, заплашва го. Отчаяни сме.
— Трябва да се срещнем. И тримата. Ти, аз и баща ти. И Мартин, моят адвокат. Георги ни даде една седмица. Трябва да обединим усилията си, ако искаме да имаме някакъв шанс. Вече не става въпрос за миналото, а за оцеляването ни.
Тя се съгласи. Срещата се състоя на следващия ден в офиса на Мартин – неутрална територия. Деян, бащата на Ива, беше висок, прегърбен мъж с посивяла коса и лице, прорязано от грижи. Изглеждаше като човек, който носи тежестта на целия свят на раменете си. Подаде ми ръка вяло, без да ме гледа в очите. Чувството за вина беше почти осезаемо.
Мартин започна срещата, излагайки фактите, които знаехме до момента – пирамидалната схема, ипотеката на къщата ми, заплахите на Георги.
— Огнян е изградил много сложна мрежа — обясни Мартин, сочейки към една бяла дъска, на която беше начертал диаграма от имена и стрелки. — Той е централният възел, но парите са минавали през десетки сметки и офшорни фирми. Почти невъзможно е да се проследят. Но това, от което се нуждаем сега, не е цялата карта, а само един конкретен път. Има ли някакъв актив, някаква сметка, за която Георги не знае? Нещо, което Огнян може да е скрил като авариен фонд?
Деян поклати глава.
— Огнян беше параноичен. Не споделяше нищо, което не беше абсолютно наложително. Контролираше всичко. Аз бях просто лице пред някои от инвеститорите. Нямах достъп до основните сметки.
— А ти, Ива? — обърна се Мартин към нея. — Като си била толкова близо до него през последната година, не е ли споменал нещо? Някое име, някое място?
Ива се замисли дълбоко, прехапала устна.
— Той винаги носеше със себе си един стар телефон. Не смартфон, а от онези, старите, само за разговори. Казваше, че е за „спешни случаи“. Веднъж го видях да записва нещо в него, докато си мислеше, че не го гледам. Не беше номер. Беше дълга поредица от букви и цифри.
— Криптовалута — каза Мартин и очите му светнаха. — Може да е ключ за дигитален портфейл. Това е идеалният начин да скриеш пари. Почти непроследимо е, ако не знаеш къде да търсиш. Къде е този телефон?
— Не знам — отвърна Ива унило. — Когато изчезна, изчезна и телефонът.
Всички замълчахме. Надеждата, която се беше появила за миг, угасна. Бяхме отново в задънена улица.
— Има и още нещо — обади се Деян с дрезгав глас. Всички го погледнахме. — Преди Огнян да изчезне, той ме накара да подпиша един последен документ. Беше пълномощно за управление на един склад в индустриалната зона. Каза, че е за някаква стока, която чака да бъде освободена от митница. Беше странно, защото никога не сме се занимавали с физическа търговия, само с финансови операции. Но бях толкова притиснат, че подписах, без да мисля. Пълномощното все още е в мен. Не съм ходил там. Страхувах се какво мога да намеря.
Мартин се наведе напред.
— Склад? Дайте ми адреса.
След срещата Мартин и аз отидохме в индустриалната зона. Беше мрачно, запуснато място, пълно със стари халета и ръждясващи огради. Намерихме склада. Беше голям, метален и изглеждаше напълно безличен. Ключалката беше масивна. Мартин извади от колата си комплект инструменти.
— Понякога хобитата на един адвокат могат да бъдат полезни — усмихна се той криво и се зае с ключалката.
След няколко напрегнати минути се чу щракване. Вратата се отвори с проскърцване. Вътре беше почти празно и миришеше на прах и застоял въздух. В средата на огромното помещение имаше само един обект, покрит с голямо брезентово платнище.
Приближихме се бавно. Сърцето ми биеше в гърлото. Мартин хвана единия край на платнището, аз другия. С едно движение го дръпнахме.
Под него не беше стока. Беше лъскав, черен автомобил – скъп, спортен модел. Колата, която Огнян винаги беше искал, но така и не си беше купил „официално“. Вратата от страната на шофьора беше леко открехната.
Мартин отвори вратата и погледна вътре. Аз надникнах през рамото му. На седалката до шофьора имаше кожена чанта. Мартин я взе и я отвори. Вътре имаше няколко пачки с пари, два паспорта с лика на Огнян, но с различни имена, и един стар, очукан телефон.
Телефонът за спешни случаи.
Взех го в ръцете си. Беше студен и тежък. Включих го. На екрана светна познатото лого. Нямаше парола. Влязох в бележките. Имаше само един запис. Дълга, безсмислена поредица от букви и цифри. Ключът.
— Намерихме го, Мартин — прошепнах аз. — Мисля, че го намерихме.
Но радостта ми беше помрачена от нещо друго, което видях в чантата. Под парите имаше самолетен билет. Еднопосочен. Заминаващ от съседна държава след два дни. Огнян не просто беше изчезнал. Той се готвеше да изчезне завинаги.
Глава 6
Откритието в склада промени динамиката на играта. Вече не бяхме само жертви, които се защитават. Имахме оръжие – ключът за дигиталния портфейл. Но също така имахме и краен срок – самолетният билет на Огнян. Имахме по-малко от 48 часа, за да решим какво да правим.
Мартин незабавно се свърза със своя IT специалист, гений в областта на криптовалутите. Предадохме му поредицата от символи. Чакането беше мъчително. Всеки час се усещаше като ден.
Междувременно заплахата от Георги не беше изчезнала. Трябваше да му дадем нещо, за да спечелим време. Мартин предложи рискован ход.
— Ще се свържа с него. Ще му кажа, че си намерила част от парите, но са в блокирана сметка и ти трябва време, за да ги изтеглиш. Ще му предложа малка сума кеш, тази от колата, като гаранция за добра воля. Това трябва да го задържи за известно време.
— Ами ако не се съгласи? Ако поиска всичко веднага?
— Хора като него са алчни, но не са глупави. Той предпочита да получи част от парите си, отколкото нищо. Рискът е, че така потвърждаваме, че знаем нещо. Но в този момент нямаме по-добър ход.
Срещата се състоя на следващия ден, на обществено място – оживено кафене на открито. Мартин отиде сам, докато аз чаках в колата наблизо, със сърце, свито на топка. Видях го как сяда на една маса. Малко след това до него седна едър мъж с късо подстригана коса и лице, което изглеждаше сякаш е издялано от камък. Георги. Дори от разстояние излъчваше заплаха.
Разговорът им не продължи дълго. Видях как Мартин му подаде плик. Георги го взе, погледна вътре, след което каза нещо на Мартин с ледено изражение и си тръгна. Мартин остана на масата още няколко минути, видимо събирайки мислите си, преди да се върне в колата.
— Купих ни време — каза той, щом седна зад волана. — Но не много. Иска пълната сума до края на следващата седмица. И каза нещо, което не ми хареса. Каза: „Предай на госпожицата, че знам, че не е сама в това. Адвокатите имат семейства, нали?“
Кръвта изстина във вените ми. Той беше заплашил и Мартин.
— Мартин, не трябваше да се замесваш. Това е моята битка.
Той ме погледна, а в очите му имаше решителност, която не бях виждала досега.
— Вече е и моя битка, Анна. Няма да те оставя сама.
В този момент телефонът му иззвъня. Беше IT специалистът. Мартин включи високоговорителя.
— Имаме го — каза гласът от другата страна. — Ключът е валиден. Портфейлът съдържа значителна сума в биткойни. По текущия курс е… много. Достатъчно, за да покрие дълга към Георги няколко пъти и да остане. Но има проблем. За да се прехвърлят средствата, е нужна двойна верификация. Едната е този ключ, но другата е гласово потвърждение с парола, изпратено на свързания с портфейла телефон.
— А кой е този телефон? — попита Мартин.
Настъпи кратка пауза.
— Телефонът, от който Огнян е управлявал всичко. Неговият основен номер, който сега е изключен. Без него парите са заключени. Можем да ги виждаме, но не можем да ги пипаме.
Ударът беше съкрушителен. Бяхме толкова близо. Държахме в ръцете си ключето за сандъка със съкровището, но самият сандък беше заключен с друга, невидима ключалка. И ключът за нея беше у Огнян.
— Има ли начин да се заобиколи? — попитах с последна надежда.
— Изключително трудно. Ще ми трябват дни, може би седмици, и няма гаранция за успех. Единственият сигурен начин е да се сдобием с този телефон или със сим картата му.
Всичко се свеждаше до едно. Трябваше да намерим Огнян. И то преди да се качи на онзи самолет. Имахме по-малко от 24 часа.
Докато обмисляхме следващия си ход, телефонът ми иззвъня. Беше Симона. Гласът ѝ трепереше от паника.
— Како, нещо ужасно се случи.
— Какво има, Симона? Добре ли си?
— Не, не съм. Бях в банката, за да платя последната вноска по студентския си кредит. Исках да го изчистя напълно. Но служителката ми каза, че има проблем. Парите, с които съм плащала досега… те са ги блокирали. Казаха, че произходът им се разследва. Сметката, от която Огнян ми е превеждал пари, е част от разследване за пране на пари. Запорирали са всичко. Казаха, че може да ме извикат като свидетел. Може дори да ме обвинят в съучастие! Аз не съм направила нищо!
Най-големият ми страх се беше сбъднал. Мрежата на Огнян беше започнала да се затяга и беше уловила и сестра ми.
— Успокой се, Симона. Къде си?
— Вкъщи съм. Не знам какво да правя. Всичко, което ми каза… беше истина, нали? Той наистина е…
Тя не можа да довърши, задавена от ридания.
— Да, Симона. Истина е. Слушай ме, не прави нищо и не говори с никого. Ще дойда да те взема. Ще се справим с това заедно.
Затворих телефона и погледнах Мартин.
— Георги не е единственият ни проблем. Властите вече са по петите на Огнян. И Симона е по средата.
Вече нямахме избор. Не можехме просто да оставим Огнян да изчезне. Залогът беше твърде голям. Не ставаше въпрос само за пари или за отмъщение. Ставаше въпрос за бъдещето на сестра ми, за безопасността на Мартин, за моя собствен живот.
Погледнах самолетния билет, който бяхме намерили. Дестинацията беше далечна, екзотична страна без договор за екстрадиция. Но летището, от което излиташе, беше само на няколко часа път с кола, в съседна държава.
— Отиваме там — казах на Мартин. — Трябва да го спрем, преди да се качи на този полет.
— Анна, това е лудост. И опасно. Не знаем дали е сам.
— По-опасно е да не правим нищо. Трябва ни онзи телефон. Това е единственият ни шанс да оправим тази каша. За всички ни.
Той ме гледаше дълго, преценявайки риска. Накрая кимна бавно.
— Добре. Но отиваме заедно.
Глава 7
Пътуването до съседната държава беше напрегнато и мълчаливо. Всеки от нас беше потънал в собствените си мисли. Аз мислех за Симона, за страха в гласа ѝ, за наивността ѝ, която Огнян беше използвал толкова безскрупулно. Мартин очевидно обмисляше правните последици от това, което правехме. Пресичахме границата между законното и незаконното и двамата го знаехме.
Пристигнахме в града с летището късно вечерта. Имахме няколко часа до полета на Огнян, който беше рано сутринта. Настанихме се в малък хотел близо до летището. Планът беше прост, почти безумен. Щяхме да го пресрещнем преди да мине през контрола за сигурност. Трябваше да го накарам да ми даде телефона. Как точно, не знаех. Щях да импровизирам.
Докато седяхме в безличната хотелска стая, телефонът ми иззвъня. Беше Ива.
— Анна, трябва да ви кажа нещо. Баща ми… той се срина. Призна ми, че е знаел повече, отколкото казва. Огнян го е въвлякъл много по-дълбоко. Накарал го е да подпише гаранции за заеми, за които баща ми не е знаел, че са от хора като Георги. Той е затънал до гуша. Но не това е важното.
Тя си пое дъх.
— Важното е, че преди няколко месеца Огнян е споменал, че си е направил „резервен план“. Казал е, че ако всичко се сгромоляса, има място, където никой няма да го намери. Малък апартамент в крайбрежен град. Не тук, а в държавата на юг от нас. Купил го е чрез фиктивна фирма на името на далечен роднина. Баща ми си спомни името на града.
— Защо ни го казваш чак сега? — попитах, опитвайки се да сдържа гнева си.
— Защото го беше страх! Страхуваше се, че ако проговори, Огнян ще задейства компроматите срещу него. Но сега вече няма значение. Той е готов да свидетелства. Готов е да каже всичко, само и само това да спре.
Тя ми продиктува името на града.
— Анна, не ходете на летището. Това е капан. Този билет е примамка. Той няма да е там. Иска да си мислите, че е избягал далеч, докато се крие съвсем наблизо, изчаквайки нещата да утихнат.
Сърцето ми се сви. Тя беше права. Огнян винаги беше с три хода напред. Той беше предвидил, че можем да намерим билета. Това беше поредното му разсейване, поредната му илюзия.
— Благодаря ти, Ива — казах и този път го мислех. — Дължа ти услуга.
— Не, Анна. И двете дължим на себе си да го спрем. Бъдете внимателни.
Предадох информацията на Мартин. Той веднага отвори лаптопа си и започна да търси. Крайбрежният град беше на около шест часа път с кола от мястото, където се намирахме.
— Трябва да тръгваме веднага — каза той. — Ако тръгнем сега, ще бъдем там по изгрев.
Пътувахме през нощта, зареждайки се с кафе и адреналин. Пейзажът се сменяше през прозореца, но аз не го виждах. В ума ми се въртеше само лицето на Огнян. Опитвах се да си спомня всеки детайл, всяка слабост, която бих могла да използвам. Но той винаги изглеждаше толкова непробиваем.
Пристигнахме в малкото, сънливо крайбрежно градче, докато първите слънчеви лъчи позлатяваха морето. Беше красиво и спокойно – пълният антипод на бурята в душите ни. Благодарение на контактите на Мартин, успяхме бързо да намерим адреса на апартамента, закупен от фиктивната фирма. Намираше се в нова, луксозна сграда на самата крайбрежна алея.
Паркирахме на известно разстояние и започнахме да наблюдаваме. Чакахме. Мина час, после два. Точно когато започвах да губя надежда, видях го.
Огнян излезе от сградата. Беше облечен небрежно, с тъмни очила и шапка, но нямаше как да го сбъркам. Вървеше спокойно, сякаш беше на почивка. В едната си ръка държеше телефона си – основния, този, който ни трябваше.
— Това е той — прошепнах. — Какво правим?
— Ще го последваме. Трябва да го хванем сам, на място, където не може да избяга.
Той седна в едно кафене на плажа и си поръча кафе. Седнал там, с морето пред себе си, той изглеждаше като човек без нито една грижа на света. Гневът в мен кипна. Този човек беше съсипал толкова много животи, а сега се наслаждаваше на слънцето с откраднатите им пари.
Изчакахме да си тръгне. Той тръгна по крайбрежната алея, отдалечавайки се от оживената част. Това беше нашият шанс. С Мартин излязохме от колата и тръгнахме бързо след него.
— Огнян! — извиках аз.
Той застина. Бавно се обърна. Когато ме видя, на лицето му за миг се изписа изненада, но тя бързо беше заменена от познатата самодоволна усмивка.
— Анна. Каква приятна изненада. И си довела и приятелчето си. Адвокатът. Винаги съм го харесвал. Толкова е предвидим.
— Свърши се, Огнян — каза Мартин, заставайки до мен. Гласът му беше твърд.
— Свършило ли се е? — изсмя се Огнян. — Скъпи мой, то дори не е започнало. Наистина ли си мислите, че можете да ме спрете?
— Не сме дошли да те спираме. Дошли сме да си вземем това, което ни принадлежи — казах аз, гледайки го право в очите. — Трябва ми телефонът ти.
Той погледна телефона в ръката си и после отново мен.
— А, разбирам. Намерили сте портфейла. Умно. Но както виждаш, ключът е у мен. И ще си остане тук.
— Грешиш — казах аз. Направих крачка напред. — Ще ми го дадеш. Защото аз имам нещо, което ти искаш.
— Съмнявам се. Аз имам всичко, което искам.
— Имаш ли? Имаш ли свободата си? — попитах. — Защото в момента, в който се обадя на един номер, тази красива гледка ще бъде заменена с решетки. Ива и баща ѝ са готови да говорят. Аз също. Имаме документи, имаме доказателства. Достатъчно, за да те вкарат в затвора за много, много дълго време. Но ако ми дадеш телефона и достъпа до тези пари, можем да се споразумеем. Ще платим на хората, които си обрал. Ще изчистим името на сестра ми. И ти ще получиш шанс да изчезнеш. В противен случай, ще прекараш остатъка от живота си, гледайки се в огледалото и питайки се как си могъл да бъдеш толкова глупав.
Той ме гледаше, а усмивката бавно изчезваше от лицето му. Виждах как в ума му се въртят колелцата, как пресмята шансовете си.
— Ти блъфираш.
— Пробвай ме — отвърнах.
Настъпи дълга, напрегната тишина, прекъсвана само от крясъка на чайките. Огнян погледна към Мартин, после отново към мен. Той търсеше пролука, слабост. Но не намери такава. Защото за първи път от много време аз не се страхувах от него.
Бавно, с движение, което издаваше поражение, той протегна ръката си и ми подаде телефона.
В момента, в който го взех, зад нас се чу скърцане на гуми. Черна кола спря рязко до нас. От нея слязоха двама мъже. Единият от тях беше Георги.
— Каква мила семейна сбирка — каза той с ледена усмивка. — Радвам се, че най-накрая всички сте тук. Спестихте ми много време и усилия. Сега, ако обичате, ще взема и двата телефона. И парите, разбира се.
Глава 8
Всичко се случи за секунди. Преди да успеем да реагираме, вторият мъж, огромен и мълчалив, изтръгна телефона от ръката ми и този на Огнян от неговата. Георги се приближи бавно, оглеждайки ни един по един с хищнически поглед, който се спря на Огнян.
— Ти. Ти си мислеше, че можеш да ме изиграеш, нали? Да вземеш парите ми и да изчезнеш? Научих се да не вярвам на случайности, Огнян. Когато твоят адвокат дойде да ми предлага трохи, знаех, че нещо се готви. Затова просто го проследих. Беше толкова лесно.
Огнян беше пребледнял, самоувереността му се беше изпарила.
— Георги, можем да се разберем. Парите са там. Ще ти ги дам. Всичките.
— О, знам, че ще го направиш — отвърна Георги. — Сега всички ще се качим в колата, ще отидем на едно тихо и спокойно място и вие ще ми прехвърлите всяка стотинка от този дигитален портфейл. А след това… ще видим. Зависи от настроението ми.
Нямахме избор. Под дулото на прикрития в сакото на втория мъж пистолет, ние се качихме в черната кола. Аз, Мартин и Огнян на задната седалка, притиснати един до друг в една абсурдна, смъртоносна прегръдка. Георги седна отпред, до шофьора.
Колата потегли, отдалечавайки се от крайбрежния град и поемайки към пустите хълмове във вътрешността. Чувствах се като в капан. Всичките ни усилия, целият риск, който бяхме поели, ни бяха довели дотук – до това да станем заложници на човека, от когото се опитвахме да избягаме. Погледнах Огнян. Той седеше, втренчен в нищото, напълно победен. Кралят беше свален от трона си и сега беше просто един уплашен човек, изправен пред последствията от собствените си действия.
След около половин час шофиране колата спря пред една стара, изоставена вила. Мястото беше идеално за неща, които не трябваше да бъдат виждани. Бяхме въведени вътре, в голяма, прашна стая с един-единствен стол и маса в средата.
— Сядай — каза Георги на Огнян, сочейки стола. — А вие двамата, там — посочи той един ъгъл на мен и Мартин.
Георги хвърли двата телефона на масата.
— Сега ще направиш това, което е нужно. Искам парите в моя портфейл. Веднага.
Огнян взе своя телефон и го отключи. С треперещи пръсти въведе паролата за гласово потвърждение. След това взе другия телефон, на който беше ключът.
— Има малък проблем — каза Огнян с пресъхнало гърло. — Прехвърлянето на толкова голяма сума може да задейства протоколи за сигурност. Може да отнеме няколко часа, докато транзакцията бъде потвърдена от мрежата.
Георги го изгледа с ледени очи.
— Нямам проблем. Имаме цяла нощ.
И така започна най-дългото чакане в живота ми. Седяхме в ъгъла, докато Огнян работеше на телефона под зоркия поглед на Георги и неговия бодигард. Мартин стоеше до мен, мълчалив и напрегнат, опитвайки се да излъчва спокойствие, което никой от нас не изпитваше.
Часовете се нижеха бавно. Напрежението в стаята беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. От време на време Георги задаваше въпроси на Огнян, изтръгвайки от него подробности за схемата, за другите инвеститори, за скритите сметки. Беше като зловеща версия на бизнес среща, в която залогът беше животът ни.
В един момент, когато Георги беше разсеян от разговор по собствения си телефон, Мартин се наведе към мен и прошепна:
— Телефонът ми е в джоба. Не го взеха. Когато се качвахме в колата, успях да го плъзна под седалката. Когато спряхме, го взех отново. Изпратих съобщение на един контакт в полицията. Само адреса, който видях на навигацията на колата им, и една дума: „Помощ“.
Малка искра надежда проблесна в мен.
— Мислиш ли, че ще дойдат?
— Не знам. Но е по-добре от нищо. Трябва да печелим време.
В този момент Огнян вдигна глава.
— Готово. Транзакцията е инициирана. Сега трябва да чакаме потвърждение.
Георги приключи разговора си и се приближи до масата, надвесвайки се над Огнян, за да види екрана. В очите му блестеше алчност. Той беше напът да получи това, за което беше дошъл.
И тогава се случи нещо неочаквано.
Входната врата на вилата се отвори с трясък и в стаята нахлуха няколко униформени полицаи с насочени оръжия.
— Полиция! Не мърдайте!
Георги и неговият бодигард замръзнаха за секунда, напълно изненадани. Тази секунда беше достатъчна. Преди да успеят да реагират, те бяха повалени на земята и обезоръжени.
Всичко беше свършило. Бяхме спасени.
Докато ни извеждаха от вилата, видях Ива и баща ѝ да говорят с един от полицаите. Оказа се, че след като е дала показания, Ива е изразила притесненията си за нашата безопасност и е настояла полицията да проследи телефона на Георги, когото те вече са наблюдавали. Съобщението на Мартин просто е ускорило нещата.
Бяхме откарани в полицейското управление, за да дадем показания. Прекарахме часове в разкази за всичко, което се беше случило през последните дни, седмици, години. Когато най-накрая излязохме, слънцето вече изгряваше.
Мартин, аз, Ива и Деян стояхме на паркинга пред управлението. Бяхме изтощени, но живи. И за първи път от много време, свободни.
— Какво ще стане с парите? — попитах Мартин.
— Транзакцията е спряна. Всичко ще бъде замразено и ще стане част от разследването. Ще бъде дълъг процес, но в крайна сметка парите ще бъдат върнати на измамените инвеститори. Къщата ти е спасена, тъй като ипотеката е направена с измама. А Симона ще бъде само свидетел, нищо повече.
Погледнах към Ива.
— Благодаря ти. Ти ни спаси.
Тя поклати глава.
— Не. Всички се спасихме един друг.
Деян пристъпи към мен.
— Госпожо, аз… аз толкова съжалявам. За моята роля във всичко това. За моята слепота и страх.
— Миналото си е минало — отвърнах. — Сега трябва да гледаме напред.
Не знаех какво крие бъдещето. Знаех, че предстоят съдебни битки, че ще трябва да подреждам живота си парче по парче. Но докато стоях там, огряна от първите лъчи на новото утро, знаех едно нещо със сигурност. Бях оцеляла. Бях преминала през ада и бях излязла от другата страна, по-силна и по-мъдра. Кошмарът беше свършил. И за първи път от три години можех да дишам свободно. Историята с Огнян беше приключила. Моята собствена история тепърва започваше.