Сутринта се разля над града като разтопен мед. Лъчите на слънцето, все още плахи и неуверени, пробиваха пътя си през тънките пердета в кухнята, рисувайки златни ивици по гладката повърхност на плота. Въздухът беше наситен с аромата на прясно изпечен хляб и силно кафе – ритуал, който Ана спазваше с почти религиозна преданост. Този ритуал беше нейната котва, нейният малък остров на спокойствие в океана от ежедневни грижи и тревоги.
Дъщеря ѝ, Лилия, седеше на масата и с молив в ръка довършваше рисунка на принцеса в розова рокля. Косата ѝ, тъмна и гъста като на майка ѝ, беше сплетена на две прилежни плитки, които се спускаха по раменете ѝ. Лицето ѝ беше съсредоточено, езикът леко се подаваше от ъгълчето на устните ѝ – знак за върховно напрежение на мисълта.
Ана наблюдаваше детето си с усмивка. В тези моменти на тишина и уют тя намираше сили да продължи напред, да се бори с невидимите врагове, които я заобикаляха. Животът им, погледнат отстрани, изглеждаше съвършен. Просторна къща в престижен квартал, лъскав автомобил в гаража, съпруг – проспериращ бизнесмен, и красиво, умно дете. Картината на успеха, онази, за която хиляди мечтаеха. Но зад лъскавата фасада се криеха пукнатини, които ставаха все по-дълбоки и заплашваха да срутят цялата конструкция.
Тя се обърна към плота и започна да приготвя обяда на Лилия. Процесът беше механичен, заучен до съвършенство през годините. Две филийки пълнозърнест хляб, леко препечени. Тънък слой масло. Няколко резена шунка и кашкавал. Това беше. Сандвичът, който Лилия можеше да яде, без коремът ѝ да се свие на топка от болка. От години детето страдаше от стомашни проблеми – мистериозни, невидими за лекарите, но съвсем реални за малкото момиченце. Безброй изследвания, консултации с гастроентеролози, диети, пробиотици… нищо не даваше траен резултат. Единственото сигурно нещо беше този сандвич. Той беше безопасното пристанище в бурното море на храносмилателната ѝ система.
Към сандвича Ана добави малък пакет обикновен чипс, от онзи, който беше само картофи, олио и сол, и един банан. Това беше менюто. Всеки ден, едно и също. Някои майки биха се притеснили от липсата на разнообразие, от „нездравословния“ чипс. Но Ана знаеше, че спокойствието на детето ѝ е по-важно от всякакви хранителни пирамиди и модерни теории за здравословно хранене. Предпочиташе да вижда Лилия усмихната и сита, отколкото превита от болка заради експериментална салата с киноа.
„Готово, слънчице“, каза тя и постави кутията за обяд в малката раница с изображение на еднорог. „Не забравяй да изпиеш и шишето с вода.“
Лилия вдигна глава от рисунката си и се усмихна. „Добре, мамо.“
Целуна я по челото, усещайки мекотата на детската кожа, и ѝ помогна да си облече якето. След минути вече бяха в колата, пътувайки към училището – голяма, модерна сграда, която струваше на семейството им цяло състояние всяка година. Но Петър, съпругът на Ана, настояваше. „За дъщеря ми – само най-доброто“, казваше той с онази самоувереност, която го правеше толкова успешен в бизнеса и толкова труден за понасяне вкъщи.
Ана спря пред масивната порта на училището. Деца с маркови раници и скъпи униформи се стичаха към входа, придружени от майки, които изглеждаха сякаш току-що са излезли от модно списание. Ана се чувстваше не на място сред тях със своя обикновен панталон и памучна блуза. Тя не се интересуваше от дизайнерски чанти и светски клюки. Нейният свят се въртеше около Лилия и крехкото равновесие на тяхното семейство.
„Приятен ден, миличка! Ще дойда да те взема в четири“, каза тя и отново целуна дъщеря си.
Лилия изскочи от колата и се затича към приятелките си. Ана я проследи с поглед, докато не се скри зад тежката врата. Едва тогава си позволи да въздъхне. Поредният ден започваше.
Следобедът дойде бързо, изпълнен с домакински задължения и един напрегнат телефонен разговор с банката относно вноската по ипотечния кредит за къщата. Служителката беше учтива, но непреклонна. Закъснението вече беше натрупало лихви. Ана обеща, че съпругът ѝ ще се погрижи за всичко до края на седмицата, но докато затваряше телефона, усети познатия леден страх да се прокрадва в стомаха ѝ. Петър все по-често „забравяше“ за подобни неща. Неговите бизнес дела бяха забулени в мистерия през последните месеци, а телефонните му разговори ставаха все по-тихи и припряни.
Точно в четири часа Ана беше отново пред училището. Децата излизаха на групички, шумни и развълнувани. Но Лилия я нямаше. Минаха пет, десет минути. Ана започна да се притеснява. Тъкмо се канеше да слезе от колата и да я потърси, когато я видя. Дъщеря ѝ вървеше бавно, с наведена глава, а до нея крачеше една от учителките – госпожа Силвия.
Силвия беше жена на средна възраст, с остра, почти хищна красота и очи, които сякаш можеха да пробият дупка в душата ти. Тя преподаваше по природни науки, но имаше репутацията на човек, който се меси във всичко. Ана я познаваше бегло от родителските срещи и никога не я беше харесвала. Имаше нещо студено и пресметливо в нея.
Когато наближиха колата, Ана свали прозореца. „Здравейте, госпожо Силвия. Има ли някакъв проблем?“
Лилия стоеше до учителката си и гледаше в земята. Очите ѝ бяха зачервени. Плакала беше. Сърцето на Ана се сви.
„Проблем? Да, бих казала, че имаме проблем, госпожо“, започна Силвия с леден, отсечен тон. Гласът ѝ беше като стържене на метал. „Днес по време на обедната почивка отворих кутията за храна на дъщеря ви.“
Ана се намръщи. „Защо сте го направили?“
„Защото Лилия се оплака от болки в корема. И какво да видя вътре? Препечен сандвич, мазен чипс и банан. Всеки ден едно и също. Това ли е храната, с която смятате,
че едно дете на нейната възраст трябва да се развива? С празни калории и преработени боклуци?“
Думите на учителката бяха като камшик. Ана усети как кръвта нахлува в главата ѝ. Тя хвърли поглед към Лилия, която трепереше.
„Дъщеря ми има здравословни проблеми“, отговори Ана, стараейки се да запази гласа си спокоен. „Това е храната, която тя може да яде без последствия. Консултирали сме се с лекари.“
Силвия се изсмя презрително. „Лекари. Разбира се. Най-лесният начин да се оправдае небрежността. Една майка, която наистина я е грижа за детето ѝ, би намерила начин да му осигури питателна и разнообразна храна. Има толкова много алтернативи.“
„Вие не знаете нищо за нас, нито за здравословното състояние на дъщеря ми“, каза Ана, като вече усещаше как самообладанието ѝ започва да се пропуква. „И нямате абсолютно никакво право да се ровите в нещата ѝ и да я разстройвате.“
„О, имам всяко право“, отсече Силвия и се наведе към отворения прозорец, очите ѝ святкаха злобно. „Мое задължение е да се грижа за благосъстоянието на децата в това училище. И когато видя случай на потенциална родителска небрежност, съм длъжна да реагирам.“
Ледените пръсти на страха стиснаха сърцето на Ана. „Какво се опитвате да кажете?“
Силвия се изправи и погледна Ана отвисоко. Тонът ѝ стана заплашителен, всяка дума беше премерена, за да нанесе максимална щета.
„Казвам, че ако продължавате да храните детето си по този начин, ще бъда принудена да уведомя съответните органи. Социалните служби имат много ясни протоколи за такива случаи. Не бихте искали да се стига дотам, нали?“
В този момент нещо в Ана се счупи. Годините натрупано напрежение, безсънните нощи край леглото на страдащата Лилия, финансовите тревоги, охладнелите отношения с Петър – всичко това изригна като вулкан. Тя почти не усети как ръката ѝ се вдигна и отвори вратата на колата. Излезе и застана лице в лице с учителката. Беше с няколко сантиметра по-ниска от Силвия, но в този момент се чувстваше като гигант.
„Никога повече“, изсъска Ана, а гласът ѝ беше нисък и трепереше от гняв. „Никога повече не смейте да заплашвате детето ми. Не знаете през какво сме минали. Не знаете нищо. Стойте далеч от дъщеря ми и далеч от семейството ми.“
За миг Силвия изглеждаше изненадана от яростната реакция. Но бързо възвърна самообладанието си. На лицето ѝ се изписа самодоволна усмивка.
„Това също беше заплаха. И аз я приемам много сериозно.“
Тя се обърна, хвана Лилия за рамото и я побутна леко към колата. „Хайде, Лилия, прибирай се при… майка си.“
После се завъртя на пети и с горда походка се отправи обратно към сградата на училището, оставяйки Ана да трепери от гняв и безпомощност насред паркинга. Лилия се шмугна на задната седалка и се сви на кълбо, а тихите ѝ ридания изпълниха купето на колата.
Ана седна зад волана, но не потегли веднага. Ръцете ѝ стискаха волана толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Гледаше сградата на училището, но не я виждаше. В съзнанието ѝ отекваха думите на Силвия: „Ще бъда принудена да уведомя съответните органи.“
Тя беше преминала границата. Това не беше просто спор за храна. Това беше обявяване на война. И Ана знаеше, с ужасяваща сигурност, че тази война щеше да разруши всичко, което познаваше.
Глава 2
Пътят към дома беше нереален. Ана караше на автопилот, а съзнанието ѝ превърташе отново и отново сцената пред училището. Гневът все още кипеше в нея, горещ и разяждащ, но под него вече се надигаше ледената вълна на страха. Социални служби. Думите бяха абсурдни, нелепи. Тя беше добра майка. Всичко, което правеше, го правеше за Лилия. Как смееше тази жена, тази напълно непозната, да поставя под въпрос любовта и грижата ѝ?
Когато влязоха в къщата, Лилия се втурна директно към стаята си, без да каже и дума. Ана чу тихото щракване на вратата. Сърцето ѝ се сви. Детето ѝ, нейното слънчице, беше уплашено и унизено. И вината беше нейна. Може би трябваше да реагира по-спокойно, да обясни по-подробно, да не позволява на гнева да я завладее. Но как да останеш спокоен, когато някой заплашва единственото, което има значение в живота ти?
Тя отиде в кухнята и си наля чаша вода. Ръцете ѝ все още трепереха. Къщата, която обикновено ѝ носеше усещане за сигурност и уют, сега ѝ се струваше студена и чужда. Тишината беше оглушителна, нарушавана единствено от тиктакането на стенния часовник, който отброяваше секундите до настъпването на неизвестността.
Тя трябваше да говори с Петър. Той щеше да знае какво да прави. Той беше мъжът, който решаваше проблемите, който с няколко телефонни обаждания можеше да накара света да се завърти в правилната посока. Или поне така беше преди.
Петър се прибра късно, както обикновено. Влезе, без да вдига шум, свали си сакото и разхлаби вратовръзката си. Изглеждаше уморен. Тъмните кръгове под очите му бяха станали постоянни, а в ъгълчетата на устните му се беше загнездила горчива гънка.
„Здравей“, каза той, минавайки покрай нея, за да си налее уиски. Не я целуна. Отдавна бяха спрели да го правят.
„Здравей“, отговори Ана. Гласът ѝ беше напрегнат. „Трябва да говорим.“
Той отпи голяма глътка от уискито и се облегна на кухненския плот. „Какво има? Пак ли е заради кредита? Казах ти, ще го оправя.“
„Не е заради кредита. По-сериозно е.“
Тя му разказа всичко. За сблъсъка с учителката, за думите, които бяха разменили, за заплахата със социалните служби. Докато говореше, следеше лицето му за някаква реакция – съчувствие, гняв, загриженост. Но Петър просто я слушаше с безизразно изражение, погледът му беше далечен, сякаш мислите му бяха на хиляди километри оттук.
Когато тя свърши, той помълча за момент, въртейки чашата в ръцете си.
„Прекалено си реагирала“, каза най-накрая. Думите му бяха лишени от всякаква емоция. „Просто поредната изнервена учителка с мания за контрол. Игнорирай я.“
Ана го погледна невярващо. „Да я игнорирам? Петър, тя заплаши, че ще се обади на социалните! Тя заплаши да ни отнеме Лилия! Как можеш да бъдеш толкова спокоен?“
„Защото няма какво да направят“, отвърна той с раздразнение. „Какво ще кажат? Че храниш детето си със сандвичи? Не ставай смешна, Ана. Имаме пари, имаме адвокати. Никой не може да ни направи нищо.“
„Пари? Адвокати? Аз не говоря за това! Говоря за нашето дете, което беше разплакано и унизено пред всички! Говоря за жена, която очевидно има някакъв проблем с нас и е готова на всичко!“
„Всички имат проблеми“, отсече Петър и изпи уискито си на един дъх. „Светът е пълен с озлобени хора. Не можеш да се бориш с всеки от тях. Просто я остави. Ще ѝ мине.“
Той се обърна, за да си налее още. В този момент телефонът му, оставен на плота, извибрира и екранът светна. Ана неволно погледна. На екрана беше изписано името „Десислава“ и съобщение: „Чакам те. Не закъснявай.“
Сърцето ѝ пропусна един удар. Десислава? Коя беше Десислава? Познаваше повечето му колеги и бизнес партньори, но това име не ѝ говореше нищо. И тонът на съобщението… беше твърде личен.
„Коя е Десислава?“, попита тя, като се опита гласът ѝ да не трепери.
Петър грабна телефона и го пъхна в джоба си. Движението му беше твърде бързо, твърде гузно. „Никоя. Нов клиент.“
„Нов клиент, който ти пише в девет вечерта, че те чака?“, настоя Ана. Ледената ръка на съмнението, което от месеци се таеше в душата ѝ, започна да се стяга около сърцето ѝ. Неговите късни прибирания, мистериозните бизнес вечери, емоционалната дистанция… Всичко започваше да придобива ужасяващ смисъл.
„Стига, Ана!“, повиши тон той. „Нямам време за твоите безпочвени ревности. Имам достатъчно проблеми на главата си и без това. Трябва да излизам.“
„Да излизаш? Сега? Къде отиваш?“
„На бизнес среща. Казах ти, имам проблеми за решаване.“
Той тръгна към вратата, но Ана го спря, заставайки на пътя му.
„Не ме лъжи, Петър. Поне веднъж не ме лъжи. Поглеждаш ме в очите и ми кажи, че отиваш на бизнес среща.“
Той я гледаше в продължение на няколко секунди. В очите му нямаше нищо – нито любов, нито вина, нито съжаление. Само студена, непробиваема стена.
„Нямам време за това“, каза той, заобиколи я и излезе, затръшвайки вратата след себе си.
Ана остана сама в тихата кухня. Ароматът на уиски и скъп парфюм все още се носеше във въздуха. Тя се облегна на стената и се свлече на пода. Вече не трепереше. Беше обзета от странно, вледеняващо спокойствие.
Беше сама. Напълно сама. Съпругът ѝ живееше свой собствен, таен живот. Проблемите, които тя смяташе за общи, очевидно бяха само нейни. Заплахата на учителката, страхът за Лилия, разпадащият се брак, финансовата несигурност – всичко това се стовари върху нея с непоносима тежест.
Тя осъзна, че Петър няма да ѝ помогне. Той не искаше да вижда проблемите. Той искаше само лъскавата фасада, перфектната картина. Но картината вече се беше напукала. И сега тя трябваше сама да намери начин да спре разпада, преди всичко да се е превърнало в прах.
Тя се изправи. Сълзите бяха безполезни. Самосъжалението беше лукс, който не можеше да си позволи. Взе телефона си и набра номер, който не беше набирала от месеци. Номерът на единствения човек, на когото можеше да се довери, въпреки че отношенията им бяха сложни и обтегнати.
„Ало?“, чу се сънен глас от другата страна.
„Ивайло?“, каза Ана. „Аз съм, кака ти. Събудих ли те?“
„Како? Какво има? Станало ли е нещо?“ В гласа на брат ѝ веднага се долови тревога.
„Да“, отговори Ана, а гласът ѝ най-накрая се пречупи. „Имам нужда от помощ. Имам много голяма нужда от помощ.“
Глава 3
Ивайло живееше в малка квартира близо до университета. Мястото беше типично студентско – разхвърляно, миришеше на престояло кафе и книги, а единствената украса по стените бяха плакати на стари рок групи. Той беше по-малкият брат на Ана, нейна пълна противоположност. Докато тя винаги беше прагматична и здраво стъпила на земята, Ивайло беше мечтател, идеалист, който вярваше, Gе правото и справедливостта могат да променят света. Затова и учеше право, въпреки че това означаваше да работи на две места, за да плаща наема си и таксите за обучение.
Когато Ана му се обади, той веднага усети паниката в гласа ѝ. Сестра му не беше от хората, които се оплакват или търсят помощ за дреболии. Щом го търсеше посред нощ, значи нещата бяха наистина сериозни.
„Идвам веднага“, каза той, без да задава повече въпроси.
След по-малко от час старата му кола спря пред огромната къща на Ана и Петър. Всеки път, когато идваше тук, Ивайло се чувстваше неловко. Този свят на лукс и демонстративно богатство му беше чужд. Той не харесваше Петър, виждаше в него арогантността на човек, за когото парите са единствената мярка за успех. Но обичаше сестра си и племенницата си и би направил всичко за тях.
Ана го посрещна на вратата. Изглеждаше съсипана. Лицето ѝ беше бледо, очите ѝ подпухнали. Тя го прегърна силно, сякаш се страхуваше да не падне, ако го пусне.
„Благодаря ти, че дойде.“
„Винаги, како. Кажи ми какво става.“
Тя го въведе в просторния хол, който винаги му се беше струвал по-скоро като музеен салон, отколкото като място, където живее семейство. Наля му чаша вода и седна срещу него на огромния кожен диван. С треперещ глас му разказа всичко. Започна от дългогодишните проблеми на Лилия със стомаха, през ежедневния ритуал с обяда, до грозната сцена с учителката Силвия и нейната ужасяваща заплаха. Разказа му и за реакцията на Петър, за неговата незаинтересованост и за съмненията си, породени от мистериозното съобщение.
Ивайло слушаше внимателно, без да я прекъсва. Лицето му ставаше все по-мрачно с всяка нейна дума. Той беше само студент по право, трети курс, но вече знаеше достатъчно, за да разбере сериозността на ситуацията.
„Тази жена, Силвия, е преминала всякакви граници“, каза той, когато Ана свърши. Гласът му беше твърд. „Това е тормоз. И заплахата ѝ не е празна. Теоретично, всеки може да подаде сигнал до отдела за закрила на детето. И те са длъжни да направят проверка.“
Ана потрепери. „Проверка? Какво означава това? Ще дойдат в дома ни? Ще разпитват Лилия?“
„Точно това. Ще дойде социален работник. Ще огледа къщата, ще провери дали има храна в хладилника, дали детето има собствена стая, дали е чисто. Ще говори с вас, с Лилия, вероятно и с учители, съседи…“
„Но това е кошмар!“, прошепна Ана. „Ние не сме такова семейство! Лилия има всичко, от което се нуждае!“
„Знам, како. Но те не знаят. Тяхната работа е да проверят. И проблемът е, че тези неща са много субективни. Един социален работник може да реши, че всичко е наред, но друг, по-мнителен, може да види проблем там, където го няма. Особено ако тази учителка продължи да настоява и да представя нещата в лоша светлина.“
Ана скри лице в ръцете си. „Какво да правя, Иво? Чувствам се напълно безпомощна.“
Ивайло се премести до нея на дивана и я прегърна през рамо. „Първо, успокой се. Паниката няма да ни помогне. Второ, трябва да действаме превантивно. Трябва да съберем доказателства, че си грижовна майка и че диетата на Лилия е по медицински причини.“
„Какви доказателства?“
„Всички медицински документи на Лилия. Всички изследвания, епикризи, рецепти. Всичко, което показва, че си търсила лекарска помощ. Трябва да се свържеш с гастроентеролога ѝ и да го помолиш за официално становище, в което да опише състоянието ѝ и да препоръча хранителния режим, който спазва.“
Ана вдигна глава. В очите ѝ се появи искра надежда. „Да, мога да го направя. Доктор Марков е страхотен специалист, той ще ми съдейства.“
„Добре. Това е първата стъпка. Втората е да говориш с директорката на училището. Утре сутрин. Преди Силвия да е успяла да налее още отрова. Обясни ѝ спокойно и разумно ситуацията. Покажи ѝ документите. Настоявай за среща с двете. Трябва да се опитаме да разрешим това на училищно ниво.“
„Ами ако не стане? Ако Силвия вече е подала сигнал?“
Ивайло въздъхна. „Тогава ще ни трябва адвокат. Истински. Аз мога да помагам със съвети и проучвания, но ако се стигне до официална процедура, ще ни трябва някой с опит. И то добър.“
При споменаването на адвокат, Ана отново се отчая. „Петър каза същото. „Имаме пари, имаме адвокати“. Но той не разбира. Не става въпрос за пари. Става въпрос за достойнството ни, за спокойствието на детето ни. А и… не съм сигурна колко пари всъщност имаме.“
Тя му разказа за закъснелите вноски по кредита, за все по-напрегнатото финансово състояние, което усещаше, въпреки опитите на Петър да я държи в неведение.
Ивайло стисна зъби. Омразата му към зет му се засили. „Този човек… винаги е бил такъв. Важна е само фасадата. Важно е какво ще кажат хората. Но не се притеснявай за това сега. Ще се справим. Стъпка по стъпка. Първо документите, после директорката. Аз ще поразровя малко за тази Силвия. Да видим дали няма нещо интересно в нейното минало. Хора, които са толкова злобни, обикновено имат своите собствени демони.“
Той остана при нея още час, помагайки ѝ да подреди мислите си и да състави план за действие. Присъствието му, неговото спокойно и уверено отношение, вдъхнаха на Ана сили, които тя мислеше, че е изгубила. Той беше нейната кръв, нейното семейство. В момент, в който съпругът ѝ я беше изоставил, брат ѝ беше до нея.
Когато Ивайло си тръгна, нощта вече беше започнала да изсветлява. Ана не беше мигнала, но не се чувстваше уморена. Чувстваше се като войник, който се готви за битка. Вече не беше сама и безпомощна. Имаше план. Имаше цел.
Тя отиде в кабинета на Петър, отвори един от шкафовете и извади дебела папка с надпис „ЛИЛИЯ – ЗДРАВЕ“. Вътре бяха грижливо подредени всички документи от годините на ходене по мъките. Прегледа ги един по един, усещайки как решимостта ѝ се засилва. Това бяха нейните оръжия. Това беше доказателството за нейната любов.
След това се качи в стаята на дъщеря си. Лилия спеше дълбоко, прегърнала плюшеното си зайче. Лицето ѝ беше спокойно, отпуснато. Нямаше и следа от сълзите и унижението от изминалия ден. Ана седна на ръба на леглото и я погали по косата.
„Няма да позволя на никого да те нарани, слънчице мое“, прошепна тя в тишината. „Нито на нея, нито на когото и да било. Ще се боря за теб. Дори ако трябва да срутя целия свят.“
В този момент входната врата изскърца. Петър се прибираше. Ана не помръдна. Не изпита нищо – нито гняв, нито любопитство, нито тъга. Той вече беше част от другия свят, светът извън тази стая. Нейният свят сега беше тук, до спящото ѝ дете. И тя щеше да го защити на всяка цена.
Глава 4
На следващата сутрин Ана се събуди преди алармата. Чувстваше се странно отпочинала, въпреки че беше спала само няколко часа. Бойната готовност беше изострила сетивата ѝ. Петър спеше до нея, обърнат с гръб. Тя стана тихо, за да не го събуди. Вече не изпитваше нужда да споделя с него, нито да търси подкрепата му. Битката беше нейна.
След като изпрати Лилия на училище, като я увери, че всичко ще бъде наред и че мама ще оправи нещата, Ана се отправи директно към кабинета на директорката. Госпожа Атанасова беше възрастна, улегнала жена с репутация на справедлив, макар и строг ръководител. Ана се надяваше, че ще успее да я убеди в своята правота.
Тя изложи случая спокойно и методично, точно както се беше разбрала с Ивайло. Представи медицинските документи на Лилия, включително и спешно изпратеното по имейл становище от доктор Марков. Госпожа Атанасова слушаше внимателно, като от време на време си водеше бележки. Лицето ѝ беше непроницаемо.
„Разбирам притесненията ви, госпожо“, каза тя, когато Ана приключи. „И съм съгласна, че реакцията на госпожа Силвия е била пресилена и непрофесионална. Ще говоря с нея. Въпреки това, трябва да разберете, че тя също е действала, водена от загриженост за детето.“
„Загриженост?“, не се сдържа Ана. „Тя ме заплаши със социалните служби пред дъщеря ми! Това не е загриженост, това е психически тормоз!“
„Ще уредя среща между трите ни по-късно днес“, каза директорката, избягвайки директния отговор. „Трябва да изясним това недоразумение веднъж завинаги.“
Срещата беше насрочена за следобед. Ана излезе от кабинета със смесени чувства. От една страна, директорката изглеждаше разумна. От друга, не беше осъдила директно поведението на Силвия. Ана имаше усещането, че училищната администрация ще се опита да потули случая, да го представи като дребно недоразумение между прекалено ревностна учителка и прекалено чувствителна майка.
Часовете до срещата минаха в мъчително очакване. Ана се опита да се разсее с домакинска работа, но мислите ѝ непрекъснато се връщаха към предстоящия сблъсък.
Междувременно, Ивайло не си губеше времето. Пропусна лекциите си и прекара цялата сутрин в библиотеката, а след това и в интернет, ровейки се за всякаква информация, която можеше да намери за Силвия. Първоначално не откри нищо особено – стандартна биография, учителски стаж, няколко публикации в местния вестник на педагогическа тема. Но после, използвайки достъпа си до някои правни и търговски регистри, който имаше като стажант в една кантора, той попадна на нещо интересно.
Преди няколко години бащата на Силвия е бил съдружник в малка строителна фирма. Фирмата е фалирала след като е била подведена от свой основен контрагент по голям проект. Контрагентът е била голяма инвестиционна компания, която е забавила плащанията, натрупала е огромни неустойки и накрая е прекратила договора, оставяйки малката фирма с милионни задължения. Името на инвестиционната компания беше „Прогрес Строй“. А мажоритарен собственик и управител на „Прогрес Строй“ по онова време е бил не друг, а Петър.
Сърцето на Ивайло заби учестено. Това не беше съвпадение. Това беше мотив. Злобата на Силвия не беше случайна. Тя не беше просто загрижена учителка. Тя беше жена, чието семейство е било разорено от съпруга на Ана. И сега, години по-късно, тя виждаше перфектната възможност за отмъщение – не чрез пари или съдебни дела, а чрез най-уязвимото място на Ана и Петър – тяхното дете.
Той веднага се обади на сестра си.
„Како, трябва да знаеш нещо. Спешно е.“
Той ѝ разказа за откритието си. Ана слушаше като вцепенен. Светът сякаш се завъртя около нея. Всичко придоби нов, зловещ смисъл. Арогантността на Силвия, нейната увереност, целенасочената ѝ жестокост. Всичко беше част от добре обмислен план за отмъщение.
„Петър знаел ли е коя е тя?“, попита Ана, макар че вече се досещаше за отговора.
„Съмнявам се“, отговори Ивайло. „За него това е било просто поредната бизнес сделка. Една от многото малки риби, които е погълнал по пътя си нагоре. Той вероятно дори не помни името на бившия ѝ съдружник. Но тя помни. Тя е живяла с това години наред.“
Този разговор промени всичко. Ана влезе в кабинета на директорката за срещата следобед не като уплашена майка, която се защитава, а като жена, която знае, че е въвлечена в чужда, мръсна игра.
Силвия вече беше там. Седеше изправена, с ръце скръстени в скута, и излъчваше ледена увереност. Когато Ана влезе, тя я удостои само с един бърз, презрителен поглед.
Госпожа Атанасова започна с примирителен тон, говорейки за нуждата от диалог и взаимно разбиране. Ана я остави да говори, но не сваляше очи от Силвия. Искаше да види реакцията ѝ, когато разбере, че играта ѝ е разкрита.
„Госпожо Силвия“, започна Ана, прекъсвайки директорката, „преди да продължим този фарс, бих искала да ви задам един въпрос. Името „Прогрес Строй“ говори ли ви нещо?“
За част от секундата маската на Силвия се пропука. В очите ѝ проблесна нещо – изненада, може би дори страх. Но тя бързо се овладя.
„Не разбирам за какво говорите“, каза тя с равен тон.
„О, сигурна съм, че разбирате“, продължи Ана, а гласът ѝ беше остър като стомана. „Говоря за компанията, която е разорила фирмата на баща ви преди няколко години. Компания, управлявана от моя съпруг. Сега спомняте ли си?“
Директорката гледаше от едната към другата с пълно неразбиране. „За какво става дума? Какво общо има това с…“
„Има всичко общо!“, прекъсна я отново Ана. „Това никога не е било заради обяда на дъщеря ми! Никога не е било от загриженост! Това е лично отмъщение! Вие използвате позицията си на учител и моето дете, за да си отмъстите на съпруга ми за нещо, което се е случило преди години!“
Силвия се изправи рязко. Лицето ѝ беше пребледняло от гняв. „Как смеете! Това са долни инсинуации! Вие сте тази, която е лоша майка, и се опитвате да отклоните вниманието от собствената си небрежност!“
„Небрежност?“, изсмя се Ана. „Имам тук становище от един от най-добрите детски гастроентеролози в страната, което потвърждава всяка моя дума. А какво имате вие? Само вашата злоба и жажда за отмъщение. Но знаете ли какво? Няма да успеете. Няма да ви позволя да използвате дъщеря ми във вашите мръсни игри.“
Напрежението в стаята беше почти физически осезаемо. Директорката стоеше безмълвна, осъзнавайки, че ситуацията е извън контрол и далеч надхвърля обикновен училищен конфликт.
В този момент вратата на кабинета се отвори и вътре влезе секретарката. Изглеждаше притеснена.
„Извинете, че ви прекъсвам, госпожо Атанасова. Госпожо…“, тя погледна към Ана, „…има официално писмо за вас. Донесоха го от Районния отдел за закрила на детето.“
Светът на Ана се срина. Силвия се усмихна. Триумфална, зловеща усмивка.
Тя беше закъсняла. Звярът на бюрокрацията вече беше пуснат от клетката. Сигналът беше подаден. И сега вече нямаше връщане назад. Войната беше започнала официално.
Глава 5
Писмото беше кратко, официално и смразяващо. В него се съобщаваше на Ана, че е получен сигнал относно предполагаеми пропуски в родителските грижи за малолетната ѝ дъщеря, Лилия. Уведомяваха я, че в срок от седем дни ще бъде посетена на адреса си от социален работник с цел „проучване на семейната среда“.
Ана четеше думите отново и отново, но смисълът им трудно достигаше до съзнанието ѝ. Беше като в лош сън. Тя вдигна поглед от листа и го заби в Силвия. Усмивката все още не беше слязла от лицето ѝ. Беше усмивка на хищник, който е приклещил плячката си.
„Вие сте чудовище“, прошепна Ана.
„Аз просто изпълнявам гражданския си дълг“, отвърна Силвия с леден глас.
Госпожа Атанасова най-накрая се намеси. „Силвия, излезте, моля. Веднага.“
Учителката се подчини, но преди да излезе, хвърли още един победоносен поглед към Ана. Когато вратата се затвори, директорката се обърна към Ана с израз на дълбоко съжаление.
„Много съжалявам. Наистина. Не предполагах, че ще се стигне дотук. Ще направя всичко възможно от страна на училището, за да съдействам. Ще подготвя положителна характеристика за Лилия, ще говоря с другите ѝ учители…“
Но Ана вече не я слушаше. Тя сгъна писмото, прибра го в чантата си и стана. „Благодаря ви, но мисля, че вече няма какво повече да си кажем.“
Излезе от кабинета и от училището с високо вдигната глава, без да поглежда никого. Не искаше да покаже слабост. Не и тук, на територията на врага. Но щом седна в колата, цялата ѝ смелост се изпари. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че не можеше да уцели ключалката, за да запали двигателя. Тя се облегна на седалката и затвори очи.
Сега вече беше истинско. Официално. Щеше да има разследване. Непознати хора щяха да влязат в дома ѝ, да ровят в живота ѝ, да съдят всяко нейно действие, всяка нейна дума. Щяха да разпитват дъщеря ѝ. Самата мисъл за това я накара да ѝ се догади.
Първият ѝ инстинкт беше да се обади на Петър. Въпреки всичко, което се беше случило, въпреки неговата изневяра и емоционална дистанция, той все още беше неин съпруг и баща на детето ѝ. Това засягаше и него. Той трябваше да знае.
Тя му звънна. Той вдигна след няколко позвънявания. Гласът му беше припрян.
„Какво има, Ана? В среща съм.“
„Трябва да се прибереш. Веднага.“
„Не мога сега, казах ти…“
„Петър, получихме официално писмо от социалните!“, прекъсна го тя, а гласът ѝ трепереше от сдържан гняв. „Тя го е направила! Подала е сигнал. Ще имаме проверка.“
От другата страна на линията настъпи мълчание. За няколко секунди Ана чу само приглушени гласове на заден фон.
„По дяволите“, изруга тихо Петър. „Добре. Тръгвам. Ще бъда там до час.“
Часът се проточи като цяла вечност. Ана се прибра у дома и се опита да сложи ред в мислите си. Позвъни на Ивайло и му разказа какво се е случило. Брат ѝ беше бесен, но се опита да я успокои.
„Сега е по-важно от всякога да намерим добър адвокат“, каза той. „Аз имам един колега, който стажува в много добра кантора, специализирана в семейно право. Ще го помоля да ни уреди среща. Казват, че собственикът, адвокат Димитров, е истински звяр в съдебната зала.“
„Колко ще струва това?“, попита Ана, а в стомаха ѝ се загнезди нов възел от притеснение.
„Ще бъде скъпо“, призна Ивайло. „Но нямаме избор, како. Трябва да се борим с техните оръжия.“
Петър се прибра, изглеждайки по-угрижен, отколкото Ана го беше виждала от години. Той прочете писмото няколко пъти, сякаш не можеше да повярва на очите си.
„Тази кучка“, изръмжа той. „Ще я съсипя. Ще накарам адвокатите ми да я смачкат.“
„Твоите адвокати са специалисти по корпоративно право, Петър. Те не разбират от тези неща. Ивайло каза, че ни трябва специалист по семейно право.“
„Добре, както кажеш“, съгласи се той неочаквано лесно. „Намери най-добрия. Парите не са проблем.“
Думите му прозвучаха кухо. „Сигурен ли си?“, попита Ана, гледайки го право в очите. „Защото от банката не мислят така. И онази вечер не изглеждаше, че парите не са проблем.“
Петър извърна поглед. „Имахме временни затруднения. Ликвидна криза. Оправих нещата.“
Тя не му повярва, но реши да не го притиска повече. Сега имаха по-голям проблем за решаване. Трябваше да бъдат единен фронт. Поне привидно.
„Знаеш ли коя е тя, нали?“, попита го Ана. „Знаеш ли, че баща ѝ е имал фирма, която си разорил?“
Петър я погледна изненадано. „Какво? Не. Коя фирма?“
Ана му обясни откритието на Ивайло. Петър се намръщи, опитвайки се да си спомни.
„Не помня такава фирма. Имало е десетки като тях. Слаби играчи, които не могат да оцелеят на пазара. Не е било нищо лично. Просто бизнес.“
„Е, за нея очевидно е било лично“, отвърна студено Ана. „И сега тя превръща нашия живот в свой личен бизнес.“
На следващия ден, благодарение на връзките на Ивайло, успяха да си уредят среща с адвокат Димитров. Кантората му се намираше на последния етаж на лъскава стъклена сграда в центъра на града. Всичко наоколо крещеше за успех и пари.
Адвокат Димитров беше мъж на около петдесет, с прошарена коса, безупречен костюм и поглед, който сякаш можеше да чете мисли. Той изслуша историята им внимателно, преглеждайки документите, които Ана беше донесла.
„Ситуацията е неприятна, но не е безнадеждна“, каза той най-накрая с дълбок, уверен глас. „Сигналът е анонимен, нали?“
„В писмото не се споменава име“, отговори Ана.
„Така и предполагах. Те рядко разкриват източника. Това, което трябва да направим, е да се подготвим перфектно за посещението на социалния работник. Къщата ви трябва да е в безупречен вид. Трябва да подготвим папка с всички медицински документи на детето, становището на лекаря, положителни характеристики от училището, от личния лекар, ако имате приятели или съседи, които са готови да напишат препоръка – още по-добре.“
Той погледна към Петър. „Трябва да присъствате и двамата по време на проверката. Трябва да демонстрирате стабилно, любящо и единно семейство. Социалните работници са обучени да търсят пукнатини. Не трябва да им даваме такива.“
При тези думи Ана усети как стомахът ѝ се свива. Да демонстрират единно семейство. Това беше най-трудната част. Как да изиграеш ролята на щастливо женена двойка, когато доверието е разбито на парчета?
„Ще говорим и с детето“, продължи адвокатът. „Трябва да я подготвим. Да ѝ обясним по достъпен за нея начин, че ще дойде един човек, който ще ѝ задава въпроси, и че тя просто трябва да казва истината. Че мама и татко я обичат и се грижат за нея.“
„След като мине проверката“, завърши той, „и след като, надявам се, случаят бъде приключен в наша полза, ще преминем в контраатака. Ще подадем жалба срещу госпожа Силвия за тормоз и злоупотреба със служебно положение. Ще подадем и граждански иск за уронване на престижа и причиняване на морални вреди. Ще я накараме да съжалява за деня, в който е решила да се занимава с вас.“
Тонът му беше безмилостен. Ана видя как в очите на Петър проблясва искра на задоволство. Той разбираше този език. Езикът на силата и агресията. Но на Ана ѝ стана лошо. Тя не искаше контраатаки и съдебни дела. Искаше просто животът ѝ да се върне към нормалното. Но очевидно нормалното вече не беше опция.
На излизане от кантората, адвокат Димитров им връчи договор за правна помощ. Хонорарът, който беше вписан в него като предплата, беше умопомрачителна сума. Ана погледна към Петър, очаквайки реакция. Той извади чековата си книжка без да се замисли и подписа.
„Парите не са проблем“, повтори той, сякаш за да убеди не нея, а себе си.
Но докато се качваха в колата, телефонът му извибрира. Той го погледна и лицето му пребледня. Ана успя да зърне само първите думи на съобщението: „Кредиторите са пред офиса…“
Той бързо прибра телефона. „Трябва да тръгвам. Имам спешна работа.“ И потегли с мръсна газ, оставяйки Ана сама на тротоара пред лъскавата сграда, стиснала в ръка копие от договор, който струваше повече, отколкото тя беше изкарвала през целия си живот.
В този момент тя разбра, че лъжите на Петър са много по-големи, отколкото си е представяла. И че битката със Силвия може да се окаже най-малкият им проблем. Фасадата се рушеше. И срутването щеше да бъде оглушително.
Глава 6
Дните до посещението на социалния работник се превърнаха в трескава подготовка, която приличаше повече на репетиция за театрална постановка, отколкото на реален живот. Ана чистеше и подреждаше къщата до маниакално съвършенство. Всеки предмет трябваше да бъде на мястото си, всяка повърхност да блести. Хладилникът беше зареден с био продукти, плодове и зеленчуци, повечето от които Лилия дори не можеше да яде, но които трябваше да създадат впечатление за здравословно и изобилно домакинство.
Петър, от своя страна, се опитваше да играе ролята на загрижен баща и съпруг. Прибираше се по-рано, прекарваше време с Лилия, дори се опита да инициира няколко разговора с Ана, които обаче звучаха кухо и фалшиво. Двамата се движеха из къщата като актьори на сцена, произнасяйки заучени реплики и избягвайки да се погледнат в очите. Напрежението между тях беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож.
Една вечер, докато подреждаха документите за адвоката, напрежението избухна. Ана преглеждаше банкови извлечения и забеляза няколко големи тегления в брой, за които нямаше обяснение.
„Какво е това, Петър?“, попита тя, сочейки към една от сумите. „Пет хиляди лева, изтеглени от банкомат миналия месец. Къде са отишли тези пари?“
Петър погледна извлечението и се намръщи. „Оперативни разходи за фирмата. Плащане на работници на ръка, такива неща. Не е твоя работа.“
„Не е моя работа?“, избухна Ана. „Това е наша обща сметка! В момента плащаме хиляди левове на адвокати, за да спасим семейството си, а ти пръскаш пари за „оперативни разходи“! Искам да знам истината!“
„Истината е, че ти нищо не разбираш от бизнес!“, отвърна ѝ той, повишавайки тон. „Ти си седиш вкъщи по цял ден и подреждаш възглавнички, докато аз съм навън и се боря със зъби и нокти, за да поддържам стандарта, на който си свикнала!“
„Стандартът? За този стандарт ли говориш, който ни докара дотук? Заради твоите „бизнес“ сделки една луда жена се опитва да ни отнеме детето! Заради твоя „стандарт“ треперим дали банката няма да ни вземе къщата! За какъв стандарт говориш, Петър?!“
„Говоря за стандарта, който ти позволява да не работиш и да се занимаваш само с проблемите на Лилия!“, изкрещя той. „Или си забравила, че преди да се оженим, живееше в гарсониера и работеше за минимална заплата?“
Думите му я прободоха като нож. Беше жестоко и несправедливо. Тя беше напуснала работата си по негово настояване, след като Лилия се роди и здравословните ѝ проблеми започнаха. Той искаше тя да бъде майка на пълен работен ден. А сега използваше това срещу нея.
„Значи така, а?“, каза тя с леден глас. „Аз съм просто една издържанка, която трябва да е благодарна, че не живее в гарсониера. А ти си големият бизнесмен, който има право да лъже, да мами и да изневерява, докато се „бори“ за семейството си, нали?“
Тя умишлено използва думата „изневерява“. Искаше да го види как ще реагира. Лицето му се сви.
„Не знам за какво говориш.“
„О, знаеш много добре. Мислиш, че не виждам съобщенията? Мислиш, че не усещам парфюма ѝ по ризите ти? Коя е тя, Петър? Десислава ли се казва?“
Той не отговори. Просто стоеше и я гледаше с празен поглед. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Майната ти“, прошепна Ана. „Майната ти и на твоя стандарт.“
Тя събра документите и излезе от стаята, оставяйки го сам. Отиде в стаята за гости и заключи вратата. Тази нощ за първи път от години спаха в отделни стаи. Фасадата се беше пропукала не само пред външния свят, но и пред самите тях. Вече нямаше връщане назад.
Всичко това се отразяваше и на Лилия. Въпреки опитите им да я предпазят, тя усещаше леденото напрежение вкъщи. Стана по-тиха, по-затворена. Често се оплакваше от болки в корема, които вече не се влияеха дори от „безопасния“ сандвич. Ана я наблюдаваше с нарастваща тревога. Войната, която водеха, за да я защитят, всъщност я нараняваше най-много.
Една вечер, докато Ана ѝ четеше приказка за лека нощ, Лилия я попита с тънкото си гласче:
„Мамо, ти и татко ще се разделите ли?“
Въпросът завари Ана неподготвена. Тя преглътна буцата в гърлото си и се опита да се усмихне.
„Защо питаш, слънчице? Разбира се, че не.“
„Защото вече не си говорите. И татко спи в другата стая. Приятелката ми Ани каза, че нейните родители са направили така, преди баща ѝ да се изнесе.“
Сърцето на Ана се сви от болка. Детето ѝ беше много по-наблюдателно, отколкото предполагаше.
„Татко просто е много уморен от работа, миличка. И хърка силно, а аз не мога да спя“, излъга тя. Мразеше се, че трябва да лъже детето си. „Ние много те обичаме и винаги ще бъдем твоето семейство. Винаги.“
Тя прегърна силно малкото телце. Но докато усещаше топлия дъх на Лилия на врата си, в съзнанието ѝ се въртеше един-единствен въпрос: Какво семейство? Какво беше останало от него? Една къща, пълна с тайни, лъжи и неизказана болка. Една илюзия, която поддържаха единствено от страх.
Страхът от социалните. Страхът от това какво ще кажат хората. Страхът от самотата.
Глава 7
Денят на проверката дойде. Сутринта беше сива и мрачна, сякаш природата отразяваше настроението в къщата. Ана облече Лилия, като се опита да изглежда весела и спокойна, но детето усещаше нейното напрежение и беше необичайно тихо. Петър беше отменил всичките си срещи и се разхождаше из хола като лъв в клетка, облечен в безупречен костюм, който трябваше да внушава респект и стабилност.
В десет часа на вратата се позвъни. Сърцето на Ана подскочи. Беше тя. Социалната работничка.
Тя се представи като госпожа Петрова. Беше жена на средна възраст, с уморен вид и очи, които бяха видели твърде много човешка мизерия. Не беше нито приятелски настроена, нито враждебна. Беше просто професионалист, който си върши работата.
Ана и Петър я поканиха в хола, предложиха ѝ кафе, което тя отказа. Седна на дивана, извади папка и химикал и огледа стаята с безизразен поглед.
„И така“, започна тя. „Тук съм по сигнал за възможна родителска небрежност. Бихте ли ми разказали малко повече за вашето семейство и за ежедневието на детето?“
Започна се разпитът. Ана и Петър отговаряха на въпросите ѝ, стараейки се да звучат като перфектното семейство, което адвокат Димитров им беше казал да бъдат. Говореха за режима на Лилия, за нейните интереси, за това как прекарват времето си заедно. Ана представи папката с медицинските документи, обяснявайки подробно за здравословните проблеми на дъщеря си и за специалната ѝ диета.
Госпожа Петрова слушаше, без да показва емоции, и си водеше бележки. След това пожела да огледа къщата. Ана я разведе из етажите, показвайки ѝ безупречно подредените стаи. Спряха се пред стаята на Лилия, която беше боядисана в розово и пълна с играчки.
„Може ли да поговоря с детето? Насаме?“, попита социалната работничка.
Това беше моментът, от който Ана се страхуваше най-много. Тя погледна към Петър, който кимна едва забележимо. Адвокатът ги беше предупредил, че това е стандартна процедура.
„Разбира се“, каза Ана, като се опита гласът ѝ да не трепери. „Лили, тази госпожа иска да си поговори с теб за малко. Ще бъдеш ли добро момиче?“
Лилия погледна уплашено към майка си, после към непознатата жена. Кимна мълчаливо.
Ана и Петър излязоха и затвориха вратата, оставяйки дъщеря си сама с инспектора на техния живот. Чакаха в хола в пълно мълчание. Всяка секунда им се струваше като цяла вечност. Ана се опитваше да си представи какво се случва в стаята. Какви въпроси ѝ задава? Дали Лилия няма да каже нещо, което да бъде изтълкувано погрешно? Дали няма да спомене за скандалите им, за това, че баща ѝ спи в друга стая?
След около двадесет минути, които се сториха като двадесет години, вратата се отвори. Госпожа Петрова излезе, следвана от Лилия. Детето веднага се втурна към Ана и я прегърна силно.
„Всичко е наред, слънчице“, прошепна Ана, галейки я по косата.
Социалната работничка прибра папката си. „Благодаря ви за отделеното време. Ще изготвя доклад въз основа на моите наблюдения и на разговора с детето. Ще бъдете уведомени за заключението.“
„И какво е вашето впечатление?“, не се сдържа да попита Петър. „Има ли някакви основания за притеснение?“
Госпожа Петрова го погледна с уморения си, непроницаем поглед. „Не мога да коментирам, преди докладът да е готов. Това е процедурата. Ще се свържа с вас.“
Тя се сбогува и си тръгна. Щом вратата се затвори, Ана се свлече на дивана, напълно изтощена. Адреналинът, който я беше държал през последните часове, се оттече и на негово място дойде огромна умора.
Петър си наля уиски, въпреки че беше обяд. Ръцете му леко трепереха.
„Какво мислиш? Как мина?“, попита той.
„Не знам“, отговори Ана. „Тази жена е като каменна стена. Не можах да разбера нищо от изражението ѝ. А Лилия…“, тя погледна към дъщеря си, която все още беше притихнала до нея, „…как си, миличка? Какво те питаше госпожата?“
„Пита ме дали ме обичате. Дали се карате. Дали имам достатъчно играчки. Дали ми е вкусна храната“, отговори тихо Лилия.
„И ти какво ѝ каза?“
„Казах ѝ, че много ме обичате. И че понякога говорите на висок глас, защото сте уморени от работа. И че имам най-хубавите играчки на света. И че сандвичът на мама е най-вкусният.“
Ана я прегърна още по-силно, а в очите ѝ се появиха сълзи. Сълзи на облекчение и на гордост. Нейното малко, крехко момиченце беше проявило повече мъдрост и лоялност, отколкото тя можеше да се надява. Беше ги защитила.
Но въпреки това, усещането за унижение остана. Фактът, че бяха принудени да преминат през това. Че животът им беше поставен под микроскоп заради злобата на една жена. Че семейната им драма се беше превърнала в официален случай, записан в нечия папка.
Следващите дни преминаха в мъчително чакане на резултата. Ана не можеше да мисли за нищо друго. Проверяваше пощата си по десет пъти на ден. Всяко позвъняване на телефона я караше да подскача.
През това време Ивайло продължаваше със своето разследване. Той беше открил още нещо. Силвия е имала сериозни финансови проблеми. След фалита на баща ѝ, семейството е затънало в дългове. Баща ѝ се е разболял тежко, вероятно от стреса, и лечението му е било скъпо. Самата Силвия е теглила няколко потребителски кредита, които изплащала с трудности.
Това я правеше още по-опасна. Тя не беше просто отмъстителна. Тя беше отчаяна. А отчаяните хора са способни на всичко.
Една седмица след посещението, най-накрая пристигна официално писмо. Ана го отвори с треперещи ръце. Пробяга с поглед по сухия, бюрократичен текст. И тогава видя ключовите думи: „…не се установяват данни за риск за детето… производството се прекратява.“
Тя изпусна въздух, който сякаш беше задържала в дробовете си от седмици. Свършило беше. Победили бяха.
Тя се обади на Петър, на Ивайло, на адвокат Димитров. Всички бяха доволни. Петър веднага заговори за контраатаката, за това как ще съсипят Силвия.
Но Ана не изпитваше триумф. Изпитваше само празнота и умора. Да, бяха спечелили тази битка. Но на каква цена? Семейството им беше в руини. Дъщеря им беше травмирана. А те самите бяха принудени да изиграят един жалък спектакъл, за да докажат, че са добри родители.
Вечерта, когато Петър отвори бутилка скъпо шампанско, за да отпразнуват „победата“, Ана го спря.
„Няма какво да празнуваме, Петър“, каза тя с тих, но твърд глас.
Той я погледна изненадано. „Как така? Спечелихме! Размина ни се!“
„Нищо не ни се е разминало“, отговори тя. „Това беше просто началото. Този кошмар ни показа колко крехко е всичко, което имаме. Показа ми, че живеем в лъжа. И аз не мога повече така.“
Тя го погледна право в очите. „Искам да ми кажеш всичко. За бизнеса, за дълговете, за Десислава. Всичко. И ако не го направиш, утре ще отида при адвокат Димитров, но не за да съдя Силвия, а за да подам молба за развод.“
Заплахата увисна във въздуха между тях, по-студена и по-опасна от всяка бюрократична процедура. Първата война беше спечелена. Но голямата война, войната за истината, тепърва предстоеше.
Глава 8
Петър гледаше Ана, сякаш я виждаше за първи път. Самоувереността, която беше негова запазена марка, се беше изпарила. На нейно място имаше изненада, премесена със страх. Той не беше очаквал това. Беше свикнал с нейното мълчаливо приемане, с готовността ѝ да преглъща проблемите в името на семейния мир. Но жената пред него беше различна. Кошмарът от последните седмици я беше променил, беше я направил по-твърда, по-непримирима.
„Ана, не говори глупости“, каза той, опитвайки се да омаловажи думите ѝ. „Преуморена си, напрегната…“
„Не, Петър. За първи път от много време насам съм напълно наясно какво говоря“, прекъсна го тя. Гласът ѝ беше спокоен, но в него се долавяше стоманена решителност. „Край на лъжите. Край на тайните. Имаш избор. Или ми казваш истината, цялата истина, или утре сутрин започваме процедура по развод. И повярвай ми, с адвокат като Димитров, този развод няма да е приятен за теб.“
Той видя в очите ѝ, че не блъфира. Бавно, той остави чашата с шампанско и седна тежко на дивана. Скри лице в ръцете си за момент, сякаш събираше сили. Когато отново я погледна, изглеждаше с десет години по-стар.
„Права си“, каза той тихо. „Всичко се разпада.“
И започна да говори. Разказът му беше хаотичен, объркан, изпълнен с половинчати извинения и опити за самооправдание. Но постепенно, парче по парче, грозната истина започна да излиза наяве.
Бизнесът му, който отвън изглеждаше толкова проспериращ, всъщност е бил на ръба на фалита от повече от година. Няколко рискови инвестиции се бяха провалили. Големи проекти бяха замразени. За да поддържа фасадата на успеха и да покрива текущите разходи, той беше започнал да тегли заеми. Първо от банки, а когато те му отказали, от частни кредитори. Хора, които не се интересуваха от съдебни процедури и официални запори. Хора, които решаваха проблемите си по друг начин.
„Кредиторите пред офиса…“, прошепна Ана, спомняйки си съобщението.
Петър кимна. „Те стават все по-настоятелни. Заплашват ме. Искат си парите, а аз ги нямам.“
Къщата, колите, луксозните почивки – всичко е било на кредит. Всичко е било част от илюзията, която той отчаяно се е опитвал да поддържа. Ипотечният кредит за къщата не е бил плащан от три месеца. Банката е стартирала процедура по отнемане на имота.
„А Десислава?“, попита Ана. Сърцето ѝ биеше лудо, но тя трябваше да знае. „Тя част от бизнес проблемите ли е?“
Петър се поколеба. „В началото, да. Тя е финансов консултант. Потърсих я за съвет. Но… нещата се объркаха.“
Той призна. Призна за изневярата. Не било нещо сериозно, каза той. Просто начин да избяга от напрежението, от провала. Десислава била жена, която не го съдела, която го карала да се чувства отново силен и успешен.
Докато го слушаше, Ана не изпитваше гняв. Не изпитваше и ревност. Изпитваше само една огромна, опустошителна празнота. Мъжът, за когото се беше омъжила, не съществуваше. Целият им живот е бил построен върху пясъчна основа от лъжи и самозаблуди.
„Значи всичко е било лъжа“, каза тя, по-скоро на себе си, отколкото на него. „Къщата, парите, нашето семейство… всичко.“
„Не!“, скочи той. „Не всичко! Обичам теб и Лилия! Всичко, което направих, беше заради вас! Исках да ви осигуря най-доброто!“
„Не, Петър“, отвърна тя с уморен глас. „Всичко, което направи, беше заради себе си. Заради твоето его. Заради страха ти да не изглеждаш като провал в очите на другите. Ние с Лилия бяхме просто част от декора. Аксесоари към твоя перфектен живот.“
Тя стана. Чувстваше се изцедена, сякаш от нея беше изтекла цялата енергия.
„Ще остана тук, докато не решим какво ще правим“, каза тя. „Но не заради теб. Заради Лилия. Не искам да я подлагам на още стрес в момента. Но между нас всичко свърши, Петър. Всичко.“
Тя се обърна и тръгна към стаята за гости, която вече се беше превърнала в нейно убежище.
През следващите дни къщата се превърна в бойно поле, но войната беше тиха, студена. Ана и Петър общуваха само по най-належащите въпроси, свързани с Лилия и с финансовата катастрофа, която беше напът да ги погълне.
Ана се свърза с Ивайло и му разказа всичко. Брат ѝ беше потресен, но не и изненадан. Той никога не беше имал доверие на Петър.
„Сега трябва да мислиш за себе си и за Лилия, како“, каза ѝ той. „Трябва да се защитиш. Този човек е затънал до гуша. Не трябва да позволяваш да те повлече със себе си.“
С помощта на Ивайло, Ана започна да проучва възможностите си. Ивайло я свърза с негов преподавател по търговско право, който се съгласи да ги консултира неофициално. Оказа се, че тъй като нямат предбрачен договор, Ана е отговорна за половината от дълговете, натрупани по време на брака. Единственият начин да се предпази, беше да подаде молба за развод и да поиска делба на имуществото, което на практика означаваше делба на дълговете.
Предстоеше им тежка съдебна битка, не само със Силвия, но и помежду им. Животът ѝ се превръщаше в поредица от срещи с адвокати, преглеждане на договори и банкови извлечения. Светът, който познаваше, се беше сринал, а на негово място се изграждаше нов, плашещ свят, пълен с правни термини, финансови задължения и неясно бъдеще.
Един ден, докато преглеждаше документите на Петър, тя попадна на нещо, което привлече вниманието ѝ. Беше стара папка, забутана в дъното на един шкаф. Вътре имаше документи за една от първите фирми на Петър, тази, с която беше започнал бизнеса си. И там, сред документите, видя едно познато име. Като съдружник в тази фирма, с малък дял, беше вписан бащата на Силвия.
Тя се обади веднага на Ивайло.
„Иво, мисля, че открих нещо. Нещо, което променя всичко. Те не са били просто контрагенти. Били са съдружници.“
Ивайло пристигна след половин час. Двамата заедно започнаха да разплитат историята. Оказа се, че в началото на кариерата си, Петър и бащата на Силвия са били партньори. Заедно са основали малка фирма. Но след това пътищата им са се разделили. Според документите, Петър е изкупил дела на партньора си за символична сума, след което е прехвърлил всички активи на фирмата към нова компания – „Прогрес Строй“ – и е оставил старата фирма да фалира с всичките си задължения.
На практика, той не просто е разорил бизнес партньора си. Той го е измамил. Откраднал е бизнеса му.
„Това… това е престъпление“, каза Ивайло с пребледняло лице. „Това е измама в особено големи размери. Има давност, разбира се, но… Боже мой, како. Това е мотив не просто за отмъщение. Това е мотив за война докрай.“
Ана гледаше документите с невярващи очи. Злобата на Силвия вече не ѝ се струваше толкова ирационална. Тя не беше просто озлобена жена, която търси отмъщение за финансов провал. Тя беше дъщеря, която търси справедливост за баща си, който е бил предаден и унищожен от човека, на когото се е доверил.
В този момент тя осъзна, че Силвия не е просто злодей в нейната история. Тя е била жертва в историята на Петър. И сега, по ирония на съдбата, двете жени, жертви на един и същи мъж, бяха изправени една срещу друга в битка, която щеше да унищожи и двете.
Ана взе телефона. Знаеше какво трябва да направи. Беше лудост. Беше рисковано. Но беше единственият правилен ход.
Тя намери номера на Силвия в училищния указател. И ѝ се обади.
„Госпожо Силвия?“, каза тя, когато чу гласа от другата страна. „Ана се обажда. Мисля, че двете трябва да поговорим. Но не като врагове. А като две жени, които са били измамени от един и същи човек.“
Глава 9
Настъпи дълго, напрегнато мълчание от другата страна на линията. Ана можеше да чуе само тихото дишане на Силвия. За момент си помисли, че жената просто ще затвори. Че омразата ѝ е твърде дълбока, за да бъде преодоляна с един телефонен разговор.
„Къде?“, каза най-накрая Силвия. Гласът ѝ беше предпазлив, лишен от предишната агресия, но изпълнен със съмнение.
Уговориха се да се срещнат на следващия ден в едно неутрално, безлично кафене в покрайнините на града. Място, където никой не ги познаваше.
Ана прекара нощта в трескави размисли. Какво точно се надяваше да постигне с тази среща? Примирие? Съюз? Или просто искаше да погледне в очите жената, която беше причинила толкова болка на семейството ѝ, и да разбере истинските ѝ мотиви? Не знаеше. Знаеше само, че не може да продължава да се бори на сляпо. Трябваше да разбере цялата история.
Петър не знаеше за срещата. Ана не му беше казала. След неговите разкрития, тя го беше изключила от кръга на доверието си. Той беше станал просто съквартирант, човек, с когото деляха покрив и общи дългове.
Когато пристигна в кафенето, Силвия вече беше там. Седеше на една от най-отдалечените маси, с гръб към входа. Беше облечена в обикновени дънки и пуловер, без строгия учителски костюм, и изглеждаше… различна. По-уязвима.
Ана седна срещу нея. Дълго време никоя от двете не проговори. Просто се гледаха, опитвайки се да разчетат нещо в лицето на другата.
„Защо ме поканихте?“, попита първа Силвия.
„Защото открих това“, каза Ана и плъзна по масата копие от стария учредителен договор, където имената на Петър и бащата на Силвия стояха едно до друго.
Силвия погледна документа, после отново вдигна очи към Ана. В тях нямаше изненада. Имаше само дълбока, стаена с години болка.
„Значи знаете“, каза тя тихо.
„Знам, че са били съдружници. Но не знам какво се е случило.“
И Силвия започна да разказва. Разказът ѝ беше за приятелство и предателство. За двама млади, амбициозни мъже, които са мечтали да завладеят света. Баща ѝ е бил инженерът, техническият мозък. Петър е бил търговецът, чаровният и убедителен оратор. В началото всичко вървяло добре. Но с първите успехи, Петър се е променил. Станал е алчен, безскрупулен. Искал е всичко за себе си.
И тогава е дошъл ударът. Петър е убедил баща ѝ да подпише документи, с които уж преструктурират фирмата, за да кандидатстват за голям европейски проект. Баща ѝ, който му е имал пълно доверие, е подписал, без да чете. А всъщност е подписал продажбата на своя дял и прехвърлянето на всички активи. Когато разбрал, вече било твърде късно. Петър е откраднал не само бизнеса му, но и мечтите му.
„Баща ми така и не се съвзе от този удар“, продължи Силвия, а гласът ѝ трепереше. „Разболя се. От стреса, от унижението. Почина преди две години, без да получи справедливост. Аз му обещах на смъртния му одър, че един ден Петър ще си плати за това, което е направил.“
Тя вдигна поглед към Ана. „Години наред го наблюдавах. Гледах как се издига върху руините на живота на баща ми. Гледах как парадира с богатството си, с перфектното си семейство. И ви мразех. Мразех ви за това, че имате всичко, което е било отнето от нас.“
„Когато разбрах, че дъщеря ви ще учи в моето училище, го приех като знак от съдбата“, призна тя. „Видях възможност. Да ви ударя там, където най-много ще ви заболи. Точно както той удари баща ми.“
Ана слушаше, без да каже дума. Част от нея искаше да изкрещи, да ѝ каже, че Лилия е невинна, че едно дете не трябва да плаща за греховете на баща си. Но друга част… я разбираше. Разбираше болката, гнева, жаждата за справедливост.
„Не знаех нищо от това“, каза най-накрая Ана. „Допреди няколко дни, аз също живеех в лъжа. Вярвах, че той е честен и успял бизнесмен.“
Тя ѝ разказа накратко за финансовия срив, за дълговете, за изневярата. Разказа ѝ как фасадата на перфектния им живот се е срутила.
Силвия я слушаше с нарастващо изумление. „Значи… всичко е било илюзия?“
„Да“, потвърди Ана. „Илюзия, купена с крадени пари. Вашите пари.“
Настъпи мълчание. Двете жени, които доскоро бяха смъртни врагове, сега седяха една срещу друга, обединени от една обща истина – и двете бяха жертви на лъжите на Петър.
„Какво ще правите сега?“, попита Силвия.
„Ще се разведа с него“, отговори твърдо Ана. „И ще се боря да осигуря бъдеще за себе си и за дъщеря ми. Бъдеще, което не е построено върху лъжи.“
„Той няма да се откаже лесно. Ще се бори за всяка стотинка.“
„Знам. Затова имам нужда от помощ. Имам нужда от съюзници.“ Ана пое дълбоко дъх. „Госпожо Силвия… Силвия. Аз не ви моля за прошка. Знам, че вие и вашето семейство сте страдали много. Но ви моля да помислите. Нашата война помежду ни служи единствено на него. Докато ние се борим една с друга, той остава ненаказан. Но ако обединим усилията си… ако вие свидетелствате за това, което е направил на баща ви… може би и двете ще получим справедливост.“
Предложението беше дръзко, почти немислимо. Но в очите на Силвия проблесна нещо. Искра на интерес. Омразата ѝ към Ана беше породена от омразата ѝ към Петър. Но сега, когато виждаше, че и Ана е жертва, нещата се променяха.
„Трябва да помисля“, каза Силвия. „Това е много…“
„Знам“, довърши Ана. „Но помислете. Какво искате повече – да накажете мен за нещо, за което не съм виновна, или да видите истинският виновник да си получи заслуженото?“
Те се разделиха, без да си кажат нищо повече. Но нещо във въздуха се беше променило. Ледът между тях беше започнал да се топи.
Когато Ана се прибра, Петър я чакаше. Беше бесен.
„Къде беше? Адвокатът ми се обади. Казал е, че си поискала от него документи за старите ми фирми. Какво си мислиш, че правиш, Ана? Ровиш в миналото ми?“
„Опитвам се да разбера с кого съм живяла през всичките тези години“, отговори тя спокойно.
„Нямаш право!“, изкрещя той.
„Имам всяко право! Всяка твоя лъжа, всяка твоя измама, сега е и мой дълг! Имам право да знам в каква каша си ме забъркал!“
Спорът им беше прекъснат от звънеца на вратата. На прага стояха двама мъже в тъмни костюми. Имаха неприятен вид.
„Петър тук ли живее?“, попита единият с груб глас.
Петър пребледня. „Кои сте вие?“
„Дошли сме да си поговорим за едни пари. Нашият шеф започва да губи търпение.“
В този момент Ана разбра, че проблемите им тепърва започват. Кредиторите вече не бяха пред офиса. Бяха на прага на дома им. И този път, нямаше къде да се скрият.
Глава 10
Присъствието на двамата мъже в антрето изпълни къщата с осезаема заплаха. Те не бяха служители на банка или съдебни изпълнители. Те бяха представители на онзи свят, в който договорите се подписваха с ръкостискане, а неустойките се събираха с бухалки.
Петър се опита да изглежда спокоен, но гласът му трепереше леко, когато ги покани да влязат в кабинета му, за да „поговорят“. Ана остана в хола, прегърнала Лилия, която беше излязла от стаята си, привлечена от шумовете.
„Кои са тези хора, мамо?“, попита детето.
„Приятели на татко. От работата“, излъга Ана, докато сърцето ѝ блъскаше в гърдите.
Разговорът в кабинета продължи около половин час. Ана не чуваше думите, но чуваше тона – тих, заплашителен, безкомпромисен. Когато мъжете си тръгнаха, Петър излезе от кабинета. Беше бял като платно.
„Какво искаха?“, попита Ана.
„Дават ми една седмица“, каза той с празен глас. „Една седмица да намеря парите. Всичките. Или…“ Той не довърши, но заплахата беше ясна.
„Колко?“, настоя Ана.
Петър преглътна. „Много.“
Той се свлече на дивана, напълно съсипан. Човекът, който доскоро излъчваше непоклатима самоувереност, сега беше просто един уплашен мъж, притиснат до стената.
„Нямам ги“, прошепна той. „Няма откъде да ги намеря. Свършено е с мен, Ана.“
В този момент на пълна разруха, Ана изпита странно чувство. Не беше злорадство. Не беше и съчувствие. Беше по-скоро яснота. Сега, когато всички лъжи бяха свалени, тя виждаше ситуацията такава, каквато е. И знаеше, че трябва да действа. Не за да го спаси него, а за да спаси себе си и Лилия.
„Трябва да продадем къщата“, каза тя. Думите прозвучаха трезво и делово.
Петър я погледна невярващо. „Да продадем къщата? Това е нашият дом! Всичко, което…“
„Не, Петър“, прекъсна го тя. „Това не е дом. Това е декор. Ипотекиран декор, който скоро така или иначе ще ни вземат. По-добре да я продадем ние, преди да го е направила банката или твоите „приятели“. Може да успеем да покрием поне част от дълговете.“
Той искаше да спори, но нямаше сили. Знаеше, че тя е права.
На следващия ден Ана се обади на брокер на недвижими имоти. Започна тежкият процес по подготовка за продажба. Трябваше да се опаковат години от живота им, да се сортират спомени, да се решава кое е ценно и кое може да бъде изхвърлено.
Докато опаковаше вещите от кабинета на Петър, телефонът ѝ иззвъня. Беше Силвия.
„Помислих“, каза тя без предисловия. „Ще ви помогна. Но имам едно условие.“
„Какво е то?“, попита Ана, затаила дъх.
„Искам да се срещна с него. С Петър. Искам да го погледна в очите и да му кажа всичко, което тая в себе си от години. Искам той да чуе от мен какво е причинил на семейството ми.“
Ана се поколеба. Една такава среща можеше да бъде експлозивна. Но може би беше и необходима. Може би и двамата имаха нужда от този катарзис, за да могат да продължат напред.
„Добре“, съгласи се тя. „Ще го уредя.“
Срещата се състоя в кантората на адвокат Димитров. Ана настоя да бъде на неутрална територия, в присъствието на свидетел. Петър първоначално отказа категорично, но когато Ана му обясни, че сътрудничеството на Силвия може да им помогне в предстоящите дела, той неохотно се съгласи.
Когато Силвия влезе в конферентната зала, Петър не я позна веднага. Но когато тя заговори, той замръзна.
„Помниш ли ме, Петър?“, попита тя с глас, който трепереше от сдържани емоции. „А помниш ли баща ми?“
Тя му разказа всичко. За приятелството им, за доверието, за предателството. Разказа му за болестта на баща си, за последните му дни, за обещанието, което му е дала. Не крещеше. Говореше тихо, но всяка нейна дума беше като удар с камшик.
Петър стоеше и я слушаше, без да каже и дума. Лицето му преминаваше през различни изражения – от недоумение, през опит за отричане, до пълно осъзнаване. Може би за първи път в живота си той беше принуден да види истинските, човешки последици от своите „бизнес“ решения.
Когато Силвия свърши, в стаята настъпи тишина.
„Съжалявам“, промълви най-накрая Петър. Думата прозвуча слабо, неадекватно на фона на огромната болка, която беше причинил.
„Съжалението ти няма да върне баща ми“, отговори Силвия. „Но може би ще ти помогне да живееш със себе си. Аз повече няма да нося тази омраза в себе си. От днес нататък, за мен ти си просто празно място.“
Тя се обърна към Ана. „Ще направя каквото е необходимо. Ще дам показания. Ще ви предоставя всички документи, които имам.“
След това се обърна и излезе от залата с високо вдигната глава. Беше изпълнила обещанието си. Беше получила своята справедливост, макар и не в съда.
Тази среща беше повратен момент. Със свидетелските показания на Силвия и документите, които тя предостави, адвокат Димитров успя да изгради силна защита за Ана в предстоящия развод. Той успя да докаже, че голяма част от дълговете са резултат от измамническите схеми на Петър и че Ана не е знаела за тях.
Междувременно, къщата беше продадена набързо, на по-ниска от пазарната цена. Парите стигнаха, за да се разплатят с най-настоятелните кредитори на Петър и да се покрие част от ипотеката. Не остана почти нищо.
Ана и Лилия се преместиха в малък апартамент под наем, същия, в който Ана беше живяла преди да се омъжи. Беше странно завръщане в миналото, но в същото време беше и ново начало. За първи път от години Ана се чувстваше свободна. Свободна от лъжите, от лукса, от напрежението да поддържа една илюзия.
Ивайло беше до нея през цялото време, помагайки ѝ с преместването, с грижите за Лилия, с безкрайните юридически консултации. Студентът по право се беше превърнал в истински стълб на семейството.
Животът им беше труден. Ана трябваше да си намери работа, да свикне отново да живее със скромен бюджет. Лилия трябваше да смени училището, да се адаптира към новата среда. Но и двете бяха по-спокойни. Стомашните болки на Лилия почти изчезнаха. Сякаш с изчезването на напрежението вкъщи, и тялото ѝ се беше успокоило.
Един ден Ана получи обаждане от адвоката си. Разводът беше финализиран. Съдът беше присъдил родителските права на нея. Петър беше осъден да плаща издръжка, но Ана знаеше, че едва ли ще види тези пари скоро. Срещу него бяха заведени няколко дела от други измамени партньори и кредитори. Бъдещето му беше неясно и най-вероятно включваше и затвор.
След като затвори телефона, Ана седна на дивана в малкия си, слънчев апартамент. Лилия рисуваше на масата, точно както в онази сутрин, когато всичко започна. Но този път рисуваше не принцеса в замък, а две усмихнати фигурки – майка и дъщеря – които се държаха за ръце пред малка, уютна къщичка.
Ана се усмихна. Войната беше свършила. Бяха загубили всичко – къщата, парите, илюзиите. Но бяха спечелили нещо много по-ценно. Бяха спечелили себе си. И свободата да започнат отначало.
Историята, която беше започнала с един препечен сандвич, беше разрушила един фалшив свят, но беше изградила основата за един нов, по-истински. И в този нов свят, Ана знаеше, че най-важната съставка не е нито богатството, нито луксът, а просто любовта и истината.