След като се пенсионирах, се преместих да живея при сина си. Самотата ми тежеше.
Тежеше като физическа болка, като оловна плоча върху гърдите всяка сутрин, когато отворех очи в празната къща. Старата ни къща, където всеки ъгъл крещеше за Мария. Нейният смях, ароматът на нейната баница, дори тихите ѝ стъпки по коридора – всичко беше изчезнало, заменено от оглушителна, прашна тишина. Георги, синът ми, идваше всяка събота, носеше продукти, сядаше на ръба на дивана и ме гледаше с онова притеснено, съчувствено изражение, което ме караше да се чувствам още по-стар и по-безполезен.
— Татко, не може така — каза той един ден, гласът му беше мек, почти умоляващ. — Премести се при нас. Апартаментът е голям, имаш си собствена стая, баня. Лилия ще се радва.
Аз кимнах, твърде уморен да споря, твърде уморен от самотата. Лъжех се, че го правя заради него, за да не се тревожи. Истината беше, че не можех да понасям повече собствената си компания. Опаковах два куфара – дрехи, няколко снимки на Мария и старата си четка за бръснене. Оставих зад гърба си един цял живот.
Апартаментът на Георги и Лилия беше на последния етаж на лъскава, нова сграда. Всичко беше в бяло, сиво и стомана. Минимализъм, така го наричаше тя. За мен беше стерилно. Студено като операционна зала. Нямаше ги килимите на Мария, нямаше ги дантелените покривки, нямаше я онази топла, жива бъркотия на дом, в който се живее. Всичко беше подредено под конец, всяка повърхност блестеше.
Снахата ми, Лилия, беше красива жена. Висока, слаба, с коса, винаги прибрана в стегнат кок, и очи, които сякаш те преценяваха. Тя управляваше верига от модерни ресторанти за здравословна храна. Успешен бизнесмен, както обичаше да казва Георги. Тя не ме посрещна с прегръдка, а с кимване и изкуствена, опъната усмивка.
— Добре дошъл, Стоян — каза тя, гласът ѝ беше равен, лишен от емоция. — Това е твоята стая. Надявам се да ти е удобно. В хладилника има приготвена храна.
Снахата ми е веган.
Не просто веган. Тя беше апостол на растителното хранене. В къщата ѝ нямаше и следа от животински продукт. Хладилникът беше пълен със зелени сокове, тофу, киноа, кейл и неща, чиито имена не можех да произнеса. А аз имам нужда от месо. Цял живот съм ял месо. Аз съм човек, който е работил тежък физически труд, преди да седна зад бюрото. Тялото ми го искаше.
Първата седмица беше ад. Тих, подреден, стерилен ад. Сутрин Лилия и Георги ставаха в пет, пиеха зелено смути и отиваха във фитнеса, преди да се отправят към офисите си. Аз оставах сам в бялата тишина, предъвквайки салата от нахут за закуска. Обядвах студена супа от авокадо. Вечерях кюфтета от леща. Лилия готвеше изкусно, трябва да ѝ го призная. Храната беше красива. Но беше… празна. Безвкусна за моето небце.
Чувствах се слаб. Разтреперан. На петия ден главата ме болеше от глад, въпреки че стомахът ми беше пълен с фибри. Лилия не го правеше от злоба. Тя искрено вярваше, че това е пътят към здравето. Тя беше контрол. Всичко в нейния свят беше под контрол – калориите, мебелите, емоциите.
Георги изглеждаше уморен. Той ядеше каквото тя му даде, целуваше я по бузата и бързаше за работа. Виждах как отслабва, как сенките под очите му се задълбочават. Той работеше за нейния баща, в огромната им холдингова компания. Беше добро момче, моето момче, но беше в капан. Златен капан.
В събота не издържах повече. Докато те бяха на йога ретрийт (каквото и да означаваше това), аз се измъкнах. Отидох до месарницата в стария квартал. Купих килограм от най-хубавите вратни пържоли, половин килограм сурова наденица и няколко бири. Скрих ги в чантата си като контрабандист.
След седмица само на растителна храна, в неделя направих барбекю.
Те имаха огромна тераса с изглед към целия град. На нея имаше скъпо, лъскаво, газово барбекю, което очевидно никога не беше използвано. Беше покрито с брезент. Разпалих го. Цвъртенето на месото беше най-хубавият звук, който бях чувал от месеци. Ароматът… о, боже, ароматът. Димът се издигна над лъскавия квартал като бунтарско знаме.
Те се прибраха точно когато слагах пържолите в чиния. Лилия влезе първа. Тя спря на вратата на терасата. Бялото ѝ ленено облекло за йога изглеждаше не на място сред дима. Тя погледна барбекюто. Погледна чинията с месо. Погледна мен.
Тя не каза нищо.
Лицето ѝ не трепна. Не се намръщи, не извика. Просто ме гледаше с онези свои студени, преценяващи очи. После се обърна, влезе в кухнята и чух как пуска блендера. Правеше си поредното смути. Тишината ѝ беше по-оглушителна от всеки крясък. Беше тишина на презрение, на абсолютно отхвърляне.
Аз стоях там, с вилица в ръка, чувствайки се като престъпник. Като дивак, нахлул в храма ѝ.
А синът ми ме прегърна.
Георги беше стоял зад нея, блед и объркан. Когато тя влезе вътре, той бавно пристъпи към мен. Погледна месото, после погледна мен. И тогава видях моето момче. Не подчинения служител, не контролирания съпруг. Видях детето, което водех за риба. Той се усмихна. Усмивката му беше тъжна, но истинска. Пристъпи и ме прегърна силно, зарови лице в рамото ми.
— Мирише страхотно, татко — прошепна той.
Очите ми се напълниха със сълзи. Не заради месото. Заради прегръдката. Заради това, че за един кратък миг, в тази стерилна, бяла крепост, моят син беше избрал мен.
Глава 2: Ледената кралица и нейната империя
Лилия не спомена инцидента. Нито онази вечер, нито на следващия ден. Тя просто изми всички чинии, включително моята, с отделна гъба, която след това изхвърли. Използва силен препарат, за да изтърка барбекюто, докато то не заблестя отново като ново, и после го покри. Животът продължи. Но нещо се беше променило. Въздухът в апартамента беше станал по-тежък, по-крехък.
Тишината на Лилия беше нейното бойно поле. Тя беше генерал, който печели войни чрез изтощение, а не чрез атака. Тя беше бизнесмен до мозъка на костите си. Нейната верига ресторанти „Зеленият извор“ беше не просто успешна; тя беше империя. Лилия беше изградила марка, която се основаваше на чистота, контрол и безкомпромисно качество. Тя беше лицето на тази марка. Всяка сутрин медитираше по тридесет минути, преди да прегледа борсовите индекси. Тя не ядеше – тя „захранваше“ тялото си.
Нейният баща, Димитър, беше един от онези хора, за които четеш по вестниците. Титан. Човек, който беше започнал с нищо след промените и беше изградил конгломерат, който пипаше във всичко – строителство, медии, а сега, чрез дъщеря си, и в „уелнес“ индустрията. Лилия беше неговата гордост, неговият проект за съвършенство.
Аз, със моите пържоли и моята скръб по Мария, бях просто… мазно петно върху безупречния ѝ бял килим.
Георги работеше във финансовия отдел на холдинга на Димитър. Беше добър в работата си, но аз знаех, че не е щастлив. Той беше мечтател, искаше да бъде архитект. Беше завършил архитектура, преди да срещне Лилия. Но Димитър беше решил, че „чертането на къщички“ не е сериозна работа за зет му. Така че Георги беше вкаран в матрицата – скъп костюм, дълги часове пред екселски таблици и постоянен, смазващ стрес.
Една вечер, около седмица след случката с барбекюто, чух разговор. Вратата на спалнята ми не беше добре затворена.
— Не можеш да го толерираш, Георги — гласът на Лилия беше нисък и остър като стъкло. — Това е моят дом. Това са моите правила.
— Той е мой баща, Лили. И е сам. Той просто… липсва му старият му живот.
— Старият му живот. И какво означава това? Че ще трябва да търпя миризма на изгоряла животинска плът в дома си? Че ще трябва да обяснявам на бизнес партньорите си защо апартаментът ми мирише на кебапчийница?
— Никой не е идвал. Беше само за един ден…
— Днес е това. Утре какво? Ще доведе някоя от старите си приятелки? Ще започне да пуши на терасата? Става дума за уважение, Георги. Уважение, което той очевидно няма към мен. А ти, с тази нелепа прегръдка, ти подкопа моя авторитет.
Чух Георги да въздъхва. Дълбока, уморена въздишка.
— Какво искаш да направя? Да го изгоня ли?
Настъпи дълга пауза. По-дълга, отколкото ми се искаше.
— Искам да разбере къде е мястото му. Той е гост тук. Гост, който живее на мои разноски, в моя апартамент. Искам да се съобразява.
— Апартаментът е и мой…
— Моля те, Георги. Нека не започваме с това. И двамата знаем кой плати първоначалната вноска и кой плаща по-голямата част от ипотеката, нали?
Нова тишина. Този път тишината на поражението. Моят син беше кастриран финансово и емоционално. Чух го как промърморва нещо в знак на съгласие. Чух стъпките ѝ да се отдалечават.
Затворих очи. Сълзите от неделята се върнаха, но този път бяха горещи, пълни с гняв и безпомощност. Аз бях в тежест. Аз бях проблемът. Аз бях превърнал сина си в мишена в собствения му дом.
На следващата сутрин на закуска имаше само сок от целина. Аз казах, че не съм гладен.
— Трябва да ядеш, Стоян — каза Лилия, без да вдига поглед от таблета си. — Празният стомах води до лоши решения.
Глава 3: Дългът и адвокатът
Животът се превърна в студена война. Аз се стараех да бъда невидим. Стоях в стаята си, четях стари книги и гледах през прозореца. Излизах само когато те бяха на работа. Ядях каквото ми оставят, колкото и да ми се повдигаше от него.
Един следобед Георги се прибра по-рано. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше пепеляво, ръцете му трепереха.
— Какво има, сине? — попитах, забравяйки за момент, че трябва да съм невидим.
Той се свлече на един от неудобните бели столове в трапезарията.
— Всичко е наред, татко. Просто… напрежение в работата.
— Познавам те, Георги. Не е работата. Или поне не само тя.
Той се поколеба, погледна към вратата, сякаш очакваше Лилия да се появи всеки момент.
— Дължа пари, татко.
Стомахът ми се сви.
— Какви пари? На банката ли? Заема за апартамента?
— Не. Не точно. — Той прокара ръце през косата си. — Преди да срещна Лилия… Имах една идея. Проект. Исках да започна собствено архитектурно студио. С един колега, Явор. Бяхме намерили офис, имахме няколко потенциални клиента. Трябваха ни пари за старт. Банките ни отказаха. Аз… взех заем.
— От кого?
— От… един човек. Не е важно. — Той избегна погледа ми. — Не беше от банка.
Разбрах веднага. Лихвар.
— Колко? — Гласът ми беше дрезгав.
— Много. Повече, отколкото си мислех. Лихвите… те се трупат. Явор избяга. Остави ме сам с всичко. Мислех, че като започна работа при бащата на Лилия, ще мога да го изплатя бързо. Но разходите ни са огромни. Този апартамент, колите, нейният стандарт на живот. Аз просто… не мога да смогна. Днес ми се обадиха. Искат си всичко до края на месеца.
— Лилия знае ли?
Той се изсмя сухо. — Дали знае? Татко, ако тя разбере… ако баща ѝ разбере… свършено е с мен. Той ще ме смачка. Ще ме изхвърли на улицата, а Лилия дори няма да мигне.
Това беше истината. Това беше капанът, в който синът ми беше попаднал. Той не беше просто служител, той беше заложник.
— Трябва да измислим нещо — казах аз, умът ми трескаво препускаше. — Моята пенсия е нищожна. Старата къща… тя е всичко, което имам.
— Не! — Георги скочи. — Не и къщата. Това е домът на мама. Не. Аз ще се оправя. Ще… ще говоря с тях. Ще поискам отсрочка.
Но аз видях страха в очите му. Той не вярваше на собствените си думи.
Два дни по-късно се случи нещо, което влоши всичко. Пристигна дъщеря ми, Ива.
Ива беше моята огнена топка. Пълна противоположност на Георги. Тя учеше право в университета, беше на последната година. Беше остра, саркастична и не се страхуваше от никого. Обожаваше брат си и не понасяше Лилия. Беше си купила малка гарсониера близо до университета с парите, които аз и Мария бяхме спестили за нея, и беше изтеглила малък ипотечен кредит, за да я довърши. Беше горда и независима.
Тя нахлу в апартамента без предупреждение, носейки огромен сак.
— Здравейте, семейство! — извика тя. — Бойлерът ми гръмна, всичко е под вода. Може ли да остана няколко дни, докато майсторите оправят?
Лилия излезе от кабинета си, лицето ѝ беше като маска.
— Ива. Не знаех, че ще идваш.
— И аз. Животът е пълен с изненади, Лили. О, тате! — Тя се втурна и ме прегърна толкова силно, че ребрата ме заболяха. — Мръднеш ли, старче! Как те храни тази жена? Само с трева? Донесла съм ти луканка. Скрих я на дъното на сака.
Видях как устните на Лилия се свиват в тънка, бяла черта.
Ива беше като бензин, хвърлен в тихия огън на нашето напрежение. Тя не се съобразяваше с правилата. Тя говореше високо по телефона. Оставяше чашата си за кафе на стоманената маса. И най-вече, тя говореше с мен. И с Георги.
— Брат ми, изглеждаш като призрак. Какво ти прави тя? — попита го тя направо на вечеря, докато буташе с вилица порцията си киноа.
— Ива, моля те… — започна Георги.
— Не, сериозно. А ти, татко? Затворил си се в онази бяла килия. Това не е живот. Трябва да се махнем оттук.
— Ива, това е моят дом — каза Лилия, гласът ѝ режеше. — И докато сте в него, ще се държите цивилизовано.
— Цивилизовано ли? — Ива се изсмя. — Като теб ли? Да се преструваме, че всичко е наред, докато брат ми се топи пред очите ни? Аз уча право, Лилия. Разпознавам лош договор, когато го видя. А този брак… прилича ми точно на такъв.
Вилицата на Лилия изтрака в чинията. Тя стана.
— Георги. Ела с мен. Веднага.
Те влязоха в кабинета си и затвориха вратата. Но този път не говореха тихо. Чувахме повишените им тонове. Чувахме думи като „неуважение“, „семейство“ и „край“.
Ива ме погледна, усмивката ѝ беше изчезнала.
— Какво става тук, татко? Наистина.
Разказах ѝ. За барбекюто. За тишината. За разговора, който чух. За страха на Георги. Не ѝ казах за дълга. Това беше негова тайна.
Тя ме слушаше внимателно, правният ѝ ум анализираше всяка дума.
— Тя го държи чрез парите — заключи тя. — И чрез баща си. Той е в капан.
В този момент вратата на кабинета се отвори и Георги излезе. Беше още по-блед.
— Ива. Трябва да си тръгнеш.
— Какво?
— Лилия не те иска тук. Тя… тя каза, че или ти си тръгваш, или аз тръгвам с теб. И с татко.
— И ти избра нея? — Гласът на Ива беше изпълнен с ледено презрение.
— Не разбираш! — извика Георги, гласът му се прекърши. — Не мога да тръгна! Просто не мога!
Преди Ива да успее да отговори, на вратата се позвъни. Беше късно, почти десет вечерта.
Георги отиде да отвори. На прага стоеше елегантен мъж в безупречен костюм, носеше кожено куфарче. Не го бях виждал преди.
— Добър вечер. Търся господин Георги.
— Аз съм.
Мъжът подаде ръка. — Казвам се Асен. Аз съм адвокатът на господин Димитър. И на госпожа Лилия. Може ли да вляза? Имаме да обсъдим някои неотложни въпроси.
Глава 4: Предателството и скритият живот
Адвокатът Асен влезе в хола със самоувереността на човек, който знае, че държи всички козове. Той не седна, въпреки че Лилия, която беше излязла след него, му посочи един стол. Той огледа стаята, погледът му се спря за кратко на мен и Ива, сякаш бяхме нежелани мебели, и накрая се фокусира върху Георги.
— Георги — започна той, гласът му беше гладък и безличен, — както вероятно знаеш, аз се занимавам с всички правни въпроси на семейството. И един такъв въпрос изникна съвсем наскоро.
Георги преглътна. — Не разбирам.
— О, сигурен съм, че разбираш. — Асен отвори куфарчето си и извади папка. — Става въпрос за значителен финансов дълг. Дълг към… да кажем, не особено търпеливи кредитори. Дълг, който е бил взет преди две години и който досега не е бил обслужван адекватно.
Сърцето ми спря. Те знаеха.
Георги се олюля. — Откъде…
— Бащата на Лилия, Димитър, има много сериозни позиции в града. — Асен леко се усмихна. — Той не обича изненадите, особено когато засягат семейната му чест. И зет, който дължи пари на лихвари, е точно такава неприятна изненада.
— Аз… щях да се оправя — промълви Георги.
— Разбира се, че щеше. — Гласът на Асен беше пропит от сарказъм. — Но въпросът вече не е в това. Въпросът е, че ти си излъгал. Лъгал си Лилия. Лъгал си баща ѝ. Ти си риск. Финансов и репутационен.
— Какво искате? — попита Ива, пристъпвайки напред. Тя вече беше в режим „адвокат“.
Асен я изгледа с леко забавление. — А вие трябва да сте Ива. Студентката по право. Много амбициозно. Това, което искаме, госпожице, е да изчистим тази бъркотия. Димитър е готов да покрие дълга. Изцяло.
Надежда проблесна в очите на Георги. — Наистина ли?
— Да. — Асен затвори папката. — В замяна на няколко дребни неща. Първо, ти ще подпишеш документи, с които прехвърляш всичките си дялове в съвместната ви фирма с Лилия (ако изобщо имаш такива) и се отказваш от всякакви претенции към апартамента, в случай на… бъдещи разногласия.
— Това е изнудване! — извика Ива.
— Това е бизнес предложение — поправи я Асен. — И второ. И по-важно. Ти ще напуснеш компанията. Веднага. И ще се съгласиш да не работиш в конкурентна сфера в следващите десет години.
Това беше унищожение. Те не просто го спасяваха, те го заличаваха.
— А ти? — обърнах се аз към Лилия, която стоеше до прозореца, с гръб към нас. — Ти си съгласна с това? Да съсипеш съпруга си?
Тя се обърна бавно. Очите ѝ бяха студени, но видях нещо друго в тях. Болка. Дълбоко скрита, стара болка.
— Съпругът ми ме излъга — каза тя тихо. — Той ме направи на глупачка. Той доведе баща си в дома ми, за да го тровѝ. Той позволи на сестра си да ме обижда. Той е слаб. А аз мразя слабостта.
— Лили, моля те… — Георги протегна ръка към нея.
— Не ме докосвай! — изсъска тя. И тогава се случи нещо неочаквано. Контролът ѝ се пропука. — Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че съм сляпа?
— За какво? — попита Георги объркано.
— За парите, които изчезнаха от нашата обща сметка миналата седмица. — Асен отвори нова папка. — Малка сума. Пет хиляди. Които си изтеглил в брой. Предполагам за поредната вноска към твоите приятели?
Това беше предателството. Не дългът от миналото, а кражбата от настоящето. Георги беше преминал граница.
— Трябваха ми… — заекна той.
— Свършено е, Георги. — Гласът на Лилия беше вече мъртъв. — Подпиши документите. Баща ми ще плати. И си върви. Ти, баща ти и сестра ти. Вървете си.
— Лилия, не можеш…
— Аз мога всичко, Георги. Аз съм дъщеря на баща си. Асен, дай му документите.
Адвокатът сложи няколко листа на масата и химикал.
Георги гледаше документите, после жена си. Той беше смазан. И в този момент на пълно поражение, Ива направи нещо, което никой не очакваше.
— Не подписвай нищо, Гошо. — Тя се обърна към Асен. — Моят клиент няма да подписва нищо тази вечер. И ако не напуснете този апартамент до десет секунди, ще се обадя в полицията и ще подам сигнал за тормоз и изнудване.
Асен се намръщи. — Ти си никой.
— Аз съм адвокат на брат си. А ти си в чужд дом без покана след десет вечерта, опитвайки се да принудиш някого да подпише отказ от имущество под заплаха. Това е класика. Искаш ли да видим какво ще каже съдията?
Асен погледна към Лилия. Лилия кимна едва забележимо.
— Това не е краят — каза Асен, прибирайки документите си. — Ще се чуем утре.
Когато вратата се затвори след него, в стаята остана само звукът от разплакания Георги.
Аз отидох при Лилия. Тя все още стоеше до прозореца.
— Защо? — попитах я тихо. — Знам, че не си толкова коравосърдечна. Видях те.
Тя ме погледна, очите ѝ бяха празни. — Ти нищо не си видял, Стоян. Ти виждаш само това, което искаш. Виждаш месото си, сина си. Не виждаш мен.
— Тогава ми покажи.
Тя се поколеба. За миг маската падна и аз видях не бизнесмена, не ледената кралица, а едно уплашено, уморено момиче.
— Аз имам брат — каза тя, гласът ѝ беше почти шепот. — Казва се Павел. Той е… беше… по-големият. Любимецът на баща ми. Докато не направи грешка. Подобна на тази на Георги. Взе пари. От фирмата. За хазарт. Баща ми го смаза. Не само финансово. Той го унищожи. Заличи го. Накара го да изглежда луд. Павел сега е в една клиника. От години. Баща ми плаща, за да го държат там, далеч от очите на хората.
Тя пое дълбоко дъх, борейки се със сълзите.
— Аз бях там. Гледах как се случва. Гледах как баща ми превръща брат ми в нищо. И се заклех. Заклех се, че никога няма да бъда слаба. Че никога няма да позволя на някой да ме контролира. Моят веганизъм, моята работа, моят дом… това е моята броня, Стоян. Контролът е единственото, което ме пази. А Георги… той е като Павел. Той е слаб. И баща ми го надуши. Той ще го унищожи, точно както унищожи Павел.
— И ти му помагаш? — попитах невярващо.
— Аз го спасявам! — извика тя. — Като го изгоня, аз го спасявам от баща ми! Ако остане, той ще свърши в клиника, точно като Павел! Не разбираш ли? Аз се опитвам да го спася!
Сега разбрах. Нейната студенина не беше омраза. Беше страх. Ужасяващ, парализиращ страх. Тя не беше злодеят. Тя беше просто друг затворник в империята на Димитър.
— Ами ти? — попита Ива тихо, която беше чула всичко. — Кой ще спаси теб, Лилия?
Лилия се обърна към прозореца и сълзите най-после потекоха по лицето ѝ.
Глава 5: Признанието и съдебната битка
Нощта беше дълга. Георги спеше на дивана, изтощен от плач и срам. Ива седеше на кухненската маса, прелиствайки на лаптопа си членове от Търговския закон и Закона за задълженията и договорите, очите ѝ блестяха от гняв и съсредоточеност. Аз не спах. Седях в стаята си и мислех.
Мислех за Мария. Какво би направила тя? Тя беше силната. Тя беше тази, която ни държеше заедно. Аз бях просто… мъжът до нея. Когато тя почина, аз се сринах. А сега синът ми се сриваше и аз отново бях само наблюдател.
Лилия не излезе от спалнята си.
Сутринта дойде не с лъчи, а със сива, студена светлина. В осем часа на вратата отново се позвъни. Този път не беше само Асен. С него беше и Димитър.
Димитър беше висок мъж, с гъста, прошарена коса и очи на акула. Той влезе, без да чака покана, огледа апартамента с чувство на собственик. Лилия излезе от спалнята си, облечена в безупречен сив костюм, лицето ѝ отново беше маска.
— Лилия — каза той, без дори да я поздрави. — Надявам се, че си вкарала малко разум в главата на този… съпруг. Асен, документите.
— Добро утро, Димитър — казах аз, излизайки от стаята си.
Той ме изгледа така, сякаш бях насекомо. — Ти още ли си тук? Мислех, че проблемът с гризачите е решен.
— Татко, моля те… — започна Лилия.
— Млъкни, Лилия. Ти допусна това. Ти допусна тези хора да заразят дома ти, живота ти. Ти допусна тази слабост. Аз съм тук, за да почистя. — Той се обърна към Георги, който стоеше до дивана, треперещ. — Момче. Подписвай. Вземи баща си и сестра си и изчезвайте. Ще ви дам малка сума, за да започнете наново. Далеч оттук.
— Аз няма да ходя никъде — каза Георги, гласът му беше слаб, но имаше в него искра. — Това е моят дом.
Димитър се изсмя. — Твоят дом? Ти нямаш нищо. Ти си един провален архитект, който живее на гърба на дъщеря ми. Ти си лъжец и крадец. Ти си в дъното на хранителната верига.
— Стига! — извика Ива. — Вие нямате право да говорите така! Това, което правите, е престъпление. Ние ще ви съдим!
Асен се ухили. — Ще ни съдите? С какво? Със студентската си стипендия ли? Знаете ли колко струва един час от моето време? Повече, отколкото изкарвате за месец. Ние имаме документи. Имаме свидетели. Имаме записа на обаждането на твоя брат до лихварите, в което ги моли за отсрочка. Имаме извлечението от банковата сметка. Вие нямате нищо.
— Те имат мен — каза Лилия.
Всички се обърнахме към нея. Димитър я гледаше невярващо.
— Какво каза?
— Те имат мен — повтори тя, гласът ѝ беше тих, но твърд като стоманата наоколо. — Аз няма да се разведа с Георги. И няма да го изгоня. Дългът ще бъде платен. От нашите общи средства. А ти, татко, ще напуснеш дома ми.
Лицето на Димитър стана пурпурно. — Ти… ти си луда. Като брат си. Той ти е промил мозъка! Тази утайка!
— Не говори така за Павел! — извика Лилия, сълзите отново напираха. — Ти го направи такъв! Ти го смаза! Няма да позволиш да смажеш и съпруга ми!
— Значи избираш него? — Гласът на Димитър беше леден. — Избираш този… провал, пред собствения си баща? Пред империята, която щях да ти оставя?
— Това не е империя. Това е затвор. И аз излизам — каза Лилия.
— Добре. — Димитър се обърна към Асен. — План Б. Незабавно заведи дело. Заведи дело срещу Георги за измама и присвояване. Искам го вкаран в затвора. И запорирай всички сметки на Лилия. Всички. Ще видим колко ще издържиш, дъще моя, когато „Зеленият извор“ фалира.
Той се обърна и тръгна към вратата.
— И още нещо — спря той. — Апартаментът. Той не е твой, Лилия. Той е собственост на холдинга. Купен е като корпоративна инвестиция. Имате двадесет и четири часа да го опразните.
Вратата се тръшна зад него. Асен го последва, оставяйки ни в пълна тишина.
Те бяха загубили всичко. Дома, работата, парите. Заради мен. Заради моето барбекю. Заради дълга на Георги.
Георги се свлече на пода. Лилия стоеше неподвижно, гледайки вратата. Ива дишаше тежко.
И тогава аз проговорих.
— Той не е единственият лъжец в тази стая — казах тихо. Всички ме погледнаха. — Аз също пазя тайна. От години.
— Татко, не сега… — започна Ива.
— Не, точно сега. — Поех си дъх. Беше време. — Преди много години… преди Мария да се разболее. Аз… имах връзка. Кратка. Беше грешка, ужасна грешка. Тя никога не разбра. Или поне така си мислех. Носех тази вина през целия си брак, през цялата ѝ болест. Мислех, че като се преместя тук, като съм близо до Георги, някак ще изкупя вината си. Че ще бъда по-добър баща, отколкото бях съпруг.
Георги и Ива ме гледаха шокирани. Сякаш виждаха чудовище.
— Аз съм също толкова слаб, колкото и Георги — продължих аз, сълзите се стичаха по лицето ми. — Аз също излъгах. Аз също предадох семейството си. Но Мария… тя ми прости. Мисля, че го знаеше, и въпреки това ме обичаше. Тя остана.
Обърнах се към Лилия.
— Ти си права, Лилия. Всички сме слаби. Всички сме счупени. Аз, Георги, дори ти. Може би дори Павел. Но баща ти греши. Силата не е в това да нямаш слабости. Силата е в това да останеш, въпреки тях. Да простиш.
Настъпи тишина. Ива плачеше безмълвно. Георги ме гледаше с нова, болезнена яснота.
Лилия пристъпи към мен. Тя ме гледаше дълго. После направи нещо, което никога не беше правила. Тя ме прегърна. Беше кратка, неловка прегръдка, но беше истинска.
— Нямаме дом — прошепна тя.
— Имаме — казах аз. — Имаме старата къща. Къщата на Мария. Тя е малка, стара е, но е наша. Ще продадем къщата. Ще платим дълга на Георги. И ще се борим с баща ти.
— Той ще ни унищожи — каза Георги, гласът му беше празен.
— Не, няма. — Ива избърса сълзите си, очите ѝ отново бяха бойни. — Той заплашва. Той е свикнал хората да се страхуват. Но аз уча право. Знам какви са правата ни. Той не може просто да ви изхвърли. Има договори. Не може да запорира сметки без съдебно решение. Той блъфира.
— А делото за измама? — попита Лилия.
— Това е по-сложно — призна Ива. — Присвояването от сметката е реално. Но… ако ти, Лилия, свидетелстваш, че е било с твое устно съгласие… че е било за семейни нужди…
— Но това ще е лъжа — каза Лилия.
— Това ще е защита — поправи я Ива. — Добре дошла в семейството, Лили. Понякога се налага да се поизцапаме.
Лилия погледна Георги. Той я гледаше с обожание и срам.
— Ще го направя — каза тя. — Ще излъжа за теб. Но ти, Георги, ми дължиш. Дължиш ми истината. Отсега нататък.
— Дължа ти всичко — прошепна той.
— Добре — каза Ива, отваряйки отново лаптопа си. — Имаме двадесет и четири часа, преди да сменят бравите. Да събираме багаж. И да се готвим за война. Татко, намери нотариалния акт на къщата. Лилия, обади се на най-добрия си корпоративен адвокат. Не Асен. Някой, който мрази баща ти. Георги… ти направи кафе. Много кафе.
Глава 6: Новият съюз и мирисът на бъдещето
Преместването беше хаотично. Напуснахме лъскавия, стерилен апартамент и се натъпкахме в старата ми къща. Тя беше прашна, миришеше на застояло и на спомени. За Лилия трябва да е бил шок. От панорамна гледка към града, тя се озова в малка стая с тапети на цветя, които Мария беше лепила преди двадесет години.
Но тя не се оплака. Нито веднъж. Вместо това, тя запретна ръкави, свали безупречното си сако и започна да чисти. Имаше нещо почти трескаво в начина, по който търкаше пода, сякаш се опитваше да изтрие не само мръсотията, но и стария си живот.
Димитър изпълни заплахите си. Съдебните призовки пристигнаха. Една за Георги – за измама и присвояване. Една за Лилия – за неправомерно управление на фирмени активи (баща ѝ оспорваше собствеността ѝ върху „Зеленият извор“). И една за всички нас – за незабавно напускане на апартамента, който вече бяхме напуснали.
Парите спряха. Сметките на Лилия бяха блокирани. Ипотеката на Ива за гарсониерата ѝ изведнъж беше „преразгледана“ от банката, която, по странно съвпадение, беше част от холдинга на Димитър. Врагът беше силен и имаше дълги ръце.
Но ние не бяхме сами. Ива беше нашият генерал. Тя прекарваше дните си в библиотеката на университета, а нощите – в кухнята ни, заобиколена от папки и кафе. Тя намери пропуски. Оказа се, че Георги, в дните си като архитект, беше проектирал едно малко крило към офис сградата на Димитър, за което така и не му беше платено. Това беше потенциален насрещен иск.
Лилия се свърза с хора от миналото си. Доставчици, на които беше помогнала. Служители, които ѝ бяха лоялни. Те започнаха да говорят. Анонимно отначало, но говореха. За методите на Димитър, за сенчестите му сделки, за начина, по който беше смазал конкуренти. „Зеленият извор“ може и да беше блокиран, но репутацията на Лилия работеше за нея.
Георги беше различен. Срамът беше изчезнал, заменен от тиха решителност. Той намери работа. На строеж. Физическа работа, за малко пари. Прибираше се вечер мръсен, изтощен, но за пръв път от години го виждах да диша свободно. Той вече не беше заложник в костюм. Беше мъж, който плащаше дълга си.
А аз? Аз готвех.
Една вечер, около месец след като се бяхме преместили, аз се прибрах от пазара. Къщата беше пълна с хора – Ива и двама нейни колеги от университета преглеждаха документи. Лилия говореше по телефона с адвокат, който се беше съгласил да ги представлява про боно, само за шанса да удари Димитър. Георги тъкмо се прибираше от работа.
Миришеше на прах, на стари книги и на стрес.
Аз влязох в кухнята. Кухнята на Мария. Отворих хладилника. Беше почти празен, с изключение на зеленчуците, които бях купил, и малко тофу, което Лилия беше донесла.
Погледнах я. Тя беше вдигнала телефона, лицето ѝ беше напрегнато.
— Не, не можете да направите това. Договорът за наем на ресторантите е на мое име, не на холдинга. Ще се видим в съда. — Тя затвори и въздъхна, притискайки пръсти към слепоочията си.
— Гладна ли си? — попитах я.
Тя ме погледна изненадано. — Умирам от глад. Не съм яла от сутринта.
Аз кимнах. Извадих зеленчуците. Чушки, домати, лук, патладжан. Нарязах ги. Сложих ги в тавата. Сложих и тофуто. Поръсих със зехтин, сол, риган. Миризмата на печени зеленчуци изпълни къщата.
Извадих и нещо друго от чантата си. Малък пакет, увит в хартия. Наденица. Същата, която бях купил за онова барбекю. Бях я замразил.
Лилия ме видя. Тя видя пакета. Видя ножа в ръката ми. Очаквах да видя отвращение, гняв, старата ледена маска.
Вместо това тя просто каза: — Сложи я в отделна чиния, Стоян. Моля те. Миризмата още ми е неприятна.
Аз се усмихнах. — Разбира се.
Нарязах наденицата и я сложих в малко тиганче.
Когато всичко беше готово, сложих ястията на масата. Голямата тава с печени зеленчуци и тофу. Малкото тиганче с цвъртяща наденица. И един голям хляб, който бях купил от фурната.
Ива, Георги и студентите дойдоха. Всички бяха гладни. Започнаха да ядат. Ива си взе от зеленчуците и от наденицата. Георги направи същото. Аз си сложих предимно наденица, но взех и от патладжана.
Лилия седна. Тя напълни чинията си със зеленчуци и тофу. Ядеше бързо, с апетит. После погледна тигана с наденицата. Погледна мен.
— Синът ти ми каза — прошепна тя, за да чуя само аз, — за твоята изневяра.
Сърцето ми подскочи.
— Каза ми — продължи тя, — че си му признал. И че това те е накарало да разбереш, че и той има право на грешки.
— Той… ти е казал?
— Да. — Тя взе парче хляб. — Знаеш ли, баща ми никога не е признавал грешка. За нищо. За Павел. За майка ми. За нищо. Той вярва, че признанието е слабост.
Тя се загледа в чинията си.
— Може би ти си по-силен от него, Стоян.
Тя не опита от месото. Аз не очаквах. Но докато седяхме на тази тясна, стара маса, в къщата на моята Мария, заобиколени от правни папки и миризма на печени зеленчуци и малко наденица, аз знаех, че нещо се е променило завинаги.
Войната с Димитър тепърва започваше. Дългът на Георги беше реален. Старата къща трябваше да се продаде. Бъдещето беше несигурно и плашещо.
Но вече нямаше тишина.
Лилия вдигна чашата си с вода. — За новия ни щаб — каза тя, и в ъгълчетата на устните ѝ почти се появи усмивка.
Всички вдигнахме чаши. Георги хвана ръката ѝ под масата. Ива се ухили на брат си.
Аз отпих от водата си и погледнах към празния стол на Мария. Очите ми се напълниха със сълзи. Но този път не бяха от самота. Бяха от нещо друго. Нещо, което приличаше на надежда.