След като мама почина, светът изгуби цветовете си. Всичко стана сиво, приглушено, сякаш някой беше завил ежедневието с плътен памук, който поглъщаше звуците и радостта. Дните се влачеха в монотонна мъгла от спомени и тиха скръб. Единственото, което внасяше някакъв смисъл, беше ритуалът. Сутрешното кафе, което вече пиех сама, взирането през прозореца, където тя поливаше цветята, и най-вече – вазата.
Пазехме праха ѝ в любимата ѝ ваза.
Не беше скъпа. Беше от дебело, ръчно духано стъкло, с несъвършени извивки и балончета въздух, застинали в кехлибарената ѝ повърхност. Мама я беше купила от някакъв занаятчия по време на последната ни семейна почивка. Тя казваше, че вазата ѝ прилича на „застинал слънчев следобед“. За мен тя беше повече от предмет. Беше последното физическо убежище на жената, която ме беше научила да чета, да обичам и да се боря.
Вазата стоеше на камината в гостната. Всяка сутрин минавах, прокарвах пръсти по хладния ръб и ѝ казвах „добро утро“. Всяка вечер – „лека нощ“. Баща ми, Петър, отначало също намираше утеха в този наш мълчалив ритуал. Той, мъжът, когото винаги бях виждала като скала – успешен бизнесмен, винаги с костюм, винаги овладян – се беше свил. Смъртта на мама го беше пречупила по начин, който не разбирах. Той се затвори, спря да говори за нея, а бизнесът му сякаш погълна и малкото, което беше останало от него.
Аз, от своя страна, се опитвах да балансирам. Бях студентка втора година право. Лекциите в университета бяха моето бягство – сухите параграфи на закона, логиката на казусите, всичко това беше котва в реалността, която ме спасяваше от водовъртежа на скръбта. Живеех в малка гарсониера близо до университета, която бях купила с помощта на студентски кредит и малко спестявания от мама. Това беше моето място, моята крепост. Но всяка вечер се прибирах в бащината къща, защото не можех да го оставя сам. Не можех да оставя нея сама.
Първите шест месеца бяха просто оцеляване. После, като гръм от ясно небе, се появи тя.
Глава 2
Казваше се Маргарита.
Срещнах я една вечер, когато се прибрах изтощена след тежък изпит. Тя стоеше в нашата кухня и се смееше на нещо, което баща ми беше казал. Смехът ѝ беше висок и остър, като чупене на стъкло. Контрастираше рязко с тишината, в която бяхме свикнали да живеем.
Татко изглеждаше различен. Очите му блестяха, стойката му беше изправена. Той беше облякъл една от скъпите си ризи, сякаш отиваше на бизнес среща, а не просто да вечеря у дома.
„Лилия, миличка, това е Маргарита. Моя… колежка“, каза той, като леко се запъна при последната дума.
Маргарита беше красива, по онзи студен, изваян начин. Косата ѝ беше перфектно руса, дрехите ѝ крещяха за пари, които не бях сигурна, че татко все още имаше. Бизнесът, както дочувах, не вървеше добре след смъртта на мама, която всъщност беше тихият двигател зад цифрите. Маргарита ми подаде ръка, стиснала моята със сила, която не очаквах. Ноктите ѝ, дълги и червени, се забиха леко в кожата ми.
„Приятно ми е. Петър толкова ми е говорил за теб“, изрече тя с глас, сладък като сироп, но с леден привкус.
Не беше ми говорил за нея. Изобщо.
Скоро след това татко се ожени повторно.
Сватбата беше малка, бърза, почти тайна. Аз не бях поканена. Научих, когато се върнах един уикенд от моята квартира и заварих дрехите ѝ в гардероба на мама. Нейните парфюми бяха изместили лекия аромат на лавандула, който все още се носеше там. Нейните обувки бяха подредени там, където стояха пантофите на мама.
Беше инвазия.
Маргарита започна да променя къщата. Тежките, плътни завеси, които мама обичаше, бяха заменени с леки, почти прозрачни щори, които правеха стаите студени и голи. Картините, които мама беше избирала с години, изчезнаха, заменени от абстрактни, бездушни платна в черно и бяло.
Само едно нещо оставаше. Вазата.
Тя стоеше на камината, мълчалив инатлив свидетел на предишния живот. Маргарита я заобикаляше, сякаш беше нещо мръсно. Усещах погледа ѝ върху нея всеки път, когато влезеше в стаята.
Напрежението се сгъстяваше. Беше толкова плътно, че можеше да се разреже с нож. Баща ми избягваше погледа ми. Той работеше до късно, прибираше се, когато вече спях, или прекарваше часове в кабинета си, говорейки по телефона с приглушен, гневен глас. Дочувах думи като „кредитори“, „неустойки“ и „ликвидност“.
Брат ми, Стефан, който работеше с баща ми във фирмата, също беше станал чужд. Той винаги беше по-прагматичен, по-близък до баща ми. Стефан подкрепи брака. „Татко има нужда от някого, Лилия. Животът продължава“, каза ми той веднъж, докато пиехме кафе в мълчание.
„Но не толкова бързо. И не нея“, отвърнах аз, усещайки как гневът пари под кожата ми.
„Тя е добра за него. Внася… свежест. А и има добри връзки в бранша. Имаме нужда от това точно сега.“
Тогава разбрах. Това не беше брак по любов. Това беше сделка.
Глава 3
Конфликтът избухна една дъждовна вторник вечер. Прибрах се, за да взема някои учебници, които бях оставила. Маргарита беше сама. Седеше на дивана, който също беше нов – лъскава бяла кожа, която скърцаше при всяко движение – и прелистваше списание за интериорен дизайн.
Тя вдигна поглед, когато влязох. Усмивката ѝ не стигна до очите.
„О, ти си. Мислех, че си в твоята… дупка.“ Така наричаше гарсониерата ми.
„Дойдох да взема нещо“, отсякох аз и тръгнах към стаята си.
„Чакай.“ Гласът ѝ ме спря на място. „Трябва да поговорим за… онова нещо.“
Тя кимна към камината. Към вазата.
„Какво за нея?“, попитах, усещайки как пулсът ми се ускорява.
Новата му съпруга мразеше вазата. Това беше ясно от ден първи. Но сега омразата ѝ беше добила глас.
„Ужасна е“, изсъска тя, оставяйки списанието. „Просто е… грозна. Не се вписва. И е, знаеш… малко зловеща. Не искам праха на мъртвец в хола си.“
Кръвта ми замръзна. „Това не е ‘прах на мъртвец’. Това е майка ми. И това е нейният хол.“
Маргарита се изсмя – онзи остър, стъклен звук. „Беше, скъпа. Беше. Сега е моят хол. Аз живея тук. Аз съм съпругата на Петър. И искам да я махнете!“
„Няма да я махна“, казах аз, гласът ми трепереше от гняв, който едва сдържах. „Ти нямаш право.“
„О, имам пълното право. И Петър е съгласен с мен. Той просто няма смелост да ти го каже.“
В този момент вратата се отвори и баща ми влезе. Изглеждаше капнал от умора. Костюмът му беше измачкан, а под очите му имаше тъмни сенки. Той ни погледна – мен, застинала от ярост, и Маргарита, с лице, изкривено от погнуса, сочеща към вазата.
„Петре, кажи ѝ!“, настоя Маргарита. „Кажи ѝ, че тази… урна… трябва да изчезне.“
Баща ми въздъхна тежко, избягвайки погледа ми. Той разхлаби вратовръзката си. „Лилия, миличка… Маргарита е права. Не е… здравословно. Да се вкопчваме в миналото.“
„Миналото?“, извиках аз. „Тя ти беше съпруга двадесет години! Тя е моя майка! Как смееш?“
„Просто… създава напрежение“, промърмори той, взирайки се в пода. „Не можем да продължим напред, докато тя… докато това… е тук.“
„Тя иска да изтрие всеки спомен за мама!“, изкрещях аз, усещайки как сълзите парят в очите ми. „А ти ѝ позволяваш! Ти я заменяш, сякаш е била нищо!“
„Стига!“, извика той, за пръв път от месеци повишавайки тон. „Не разбираш! Не знаеш какво се случва! Фирмата… имаме заеми… Маргарита помага!“
„Значи това е? Продал си спомена ѝ, за да спасиш бизнеса си?“, изплюх думите.
Той се сви. Вината беше изписана на лицето му. Маргарита просто стоеше със скръстени ръце и самодоволна усмивка. Тя беше победила.
Обърнах се и изтичах. Грабнах учебниците си, но преди да тръгна, се спрях пред камината. Погалих вазата. „Няма да им позволя, мамо. Обещавам.“
Глава 4
Последваха няколко дни на ледена война. Аз спрях да се прибирам в бащината къща. Спях в моята тясна гарсониера, учех за изпити до късно и се опитвах да игнорирам тежестта в гърдите си. Чувствах се предадена. Не само от Маргарита, това го очаквах. Бях предадена от баща си. И от Стефан, който отказваше да вземе страна, което само по себе си беше вземане на страна.
Един следобед телефонът ми иззвъня. Беше татко. Гласът му звучеше кухо, репетирано.
„Лилия? Исках само да ти кажа… за вазата.“
Сърцето ми спря. „Какво за нея?“
„Не се притеснявай. Всичко е наред. Решихме… с Маргарита решихме, че най-добре ще е да не е в къщата. За да няма повече спорове.“
„Какво сте направили?“, попитах, стискайки телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. „Къде е тя?“
Чух го как си пое дълбоко дъх. „Преместихме я. При леля ти Милена. Там ще е на сигурно място. Леля ти ще се грижи за нея.“
Леля Милена. Сестрата на баща ми. Не я бях виждала от години. Живееше в другия край на страната, в малък планински град. Бяха се скарали с баща ми отдавна, заради пари, заради наследство, заради нещо, свързано с фирмата. Баща ми не беше разговарял с нея от погребението на мама, и дори тогава си бяха разменили само няколко студени думи.
Това беше лъжа. Толкова явна, толкова нескопосана лъжа.
Кръвта ми закипя, но гласът ми остана спокоен, почти весел.
Усмихнах се.
„О. Добре.“, казах аз. „Това е… добре. Радвам се, че е на сигурно място.“
„Да, да. Точно така. При Милена“, повтори той, очевидно облекчен, че не правя сцена. „Сега всичко ще е по-спокойно, нали?“
„Да, татко. Разбира се. Трябва да затварям, имам лекция. Ще се чуем.“
Затворих телефона. Усмивката изчезна от лицето ми. Обзе ме леден, кристално ясен гняв.
Те не я бяха преместили при леля Милена. Те се бяха отървали от нея. Маргарита я беше изхвърлила. А баща ми, страхливецът, ме лъжеше, за да избегне конфронтация.
Знаех какво трябва да направя.
Тази нощ бързо.
Глава 5
Нощта беше тъмна, безлунна. Студен вятър брулеше улиците, носеше миризма на дъжд и гниещи листа. Аз не усещах студа. Вътре в мен гореше огън.
Изчаках до два часа сутринта. Знаех, че тогава и двамата ще спят дълбоко. Маргарита пиеше вино всяка вечер, а баща ми беше толкова изтощен от работа, че заспиваше веднага.
Паркирах малката си кола на съседната улица, не пред къщата. Приближих се пеша, стъпвайки безшумно като котка. Все още имах ключ. Ръцете ми трепереха леко, докато го пъхах в ключалката. Не от страх, а от адреналин.
Влязох. Къщата беше притихнала. Единственият звук беше тиктакането на скъпия стенен часовник, който Маргарита беше купила. Поредната бездушна вещ.
Отидох право в гостната. Камината беше празна.
Сърцето ми се сви от болка, която беше почти физическа. Празното място, където вазата беше стояла, крещеше. Беше като прясна рана.
Преглътнах жлъчта. Сега не беше време за скръб. Беше време за търсене.
Къде би я скрила? Или изхвърлила?
Проверих кофите за боклук отпред. Празни. Боклукът се събираше в сряда, а днес беше вторник вечер. Това означаваше, че ако я е изхвърлила, е било днес.
Не. Твърде рисковано. Можех да я видя.
Тя би я скрила някъде, за да я изхвърли по-късно, далеч от къщата.
Влязох в гаража. Беше подреден по нейния маниакален начин. Инструментите на татко бяха окачени на стената, а нейният лъскав нов джип заемаше по-голямата част от пространството.
Започнах да оглеждам. Стелажи, кутии… Нищо.
Погледът ми се спря на багажника на джипа ѝ. Беше леко открехнат.
Приближих се. Сърцето ми биеше в гърлото.
Вътре, натъпкана между празни торби от химическо чистене и чифт кални ботуши, имаше черна, непрозрачна торба за смет. Беше завързана грубо.
Развързах възела с треперещи пръсти.
Вътре, увита в стари вестници, беше тя. Вазата. Кехлибареният ѝ цвят блесна леко дори в мрака на гаража.
Тя се беше канела да я изхвърли. Като боклук. Като нещо ненужно.
Внимателно я извадих. Притиснах я до гърдите си. Беше студена, но усещах топлината на гнева си.
Сега трябваше да я изнеса.
Глава 6
Изнесох вазата от къщата, сякаш носех новородено. Притисках я към себе си, скрита под якето ми. Всяка сянка ми се струваше заплашителна, всеки шум от вятъра звучеше като отваряща се врата.
Стигнах до колата си. Поставих вазата внимателно на предната седалка, закопчах колана около нея, сякаш беше човек. Едва тогава си позволих да дишам.
Отидох право в моята гарсониера. Като влязох, заключих вратата два пъти.
Поставих вазата на малката ми кухненска маса. Изведнъж тясната стаичка, с олющените си стени и старите мебели, ми се стори като най-сигурното място на света. Беше моето жилище, за което плащах вноски по кредита всеки месец с парите, които изкарвах от почасова работа в една адвокатска кантора. Беше мое. И сега мама беше тук, с мен.
Седнах и я гледах с часове. Гневът бавно се оттегляше, заменен от студена, твърда решителност.
Това не беше краят. Това беше само началото.
Те ме бяха излъгали. Баща ми беше позволил на тази жена да оскверни паметта на майка ми. Той беше избрал парите и новия си живот пред собствената си дъщеря и мъртвата си съпруга.
Фирмата. Заемите. Това беше ключът.
В университета учех търговско право. В кантората, където работех като стажант, се занимавах точно с дела за фалити и корпоративни преструктурирания. Досега бях гледала на това просто като на учене. Сега го виждах като оръжие.
Маргарита си мислеше, че се е отървала от миналото. Аз щях да се погрижа нейното настояще да се срине.
Глава 7
Следващите седмици бяха посветени на двойствен живот. През деня бях Лилия, прилежната студентка по право. Посещавах лекции, водех си записки, подготвях се за изпити. Следобедите прекарвах в адвокатската кантора, ровейки се из документи, учейки се от старшите адвокати. Един от тях, Димитър, млад и амбициозен, ме беше взел под крилото си. Той беше впечатлен от моята отдаденост.
„Лилия, ти работиш по-здраво от всички стажанти, взети заедно“, каза ми той един ден, докато сортирахме документи по сложно дело за несъстоятелност. „Каква е тайната ти?“
„Просто искам да съм подготвена“, отвърнах аз, избягвайки погледа му.
Димитър беше мил. Той виждаше тъгата в очите ми, но не ме насилваше да говоря. Понякога ми носеше кафе и говорехме за казуси. Той ми обясняваше вратичките в закона, начините, по които активите могат да бъдат скрити, как фирми могат да бъдат източени. Аз попивах всяка дума.
Вечер се превръщах в детектив.
Баща ми и Маргарита не ме потърсиха. Сигурно бяха доволни, че съм „приела“ лъжата им. Това ми даваше свобода.
Започнах да ровя.
Започнах с фирмата. Официално тя беше на баща ми. Но аз си спомнях разговори от детството. Мама, която работеше до късно над счетоводните книги. Мама, която подписваше договори. Мама, която имаше бизнес нюх.
Използвах достъпа си в кантората, за да направя справка в търговския регистър. Това, което открих, ме шокира.
Фирмата първоначално е била основана от майка ми. Баща ми е станал съдружник по-късно. През годините тя му е прехвърлила по-големия дял, вероятно от любов, от доверие. Но тя беше основателят. Нейният интелектуален труд беше в основата на всичко.
Продължих да копая. Последните финансови отчети бяха катастрофални. Огромни заеми бяха изтеглени след смъртта на мама. Подписът беше на баща ми, но аз разпознах елегантния, леко наклонен подпис на Маргарита като свидетел на един от най-големите договори за кредит.
Тя беше вътре. Много по-дълбоко, отколкото си мислех.
Глава 8
Напрежението в мен растеше. Знаех, че съм на ръба на нещо голямо и мръсно. Моята малка квартира се беше превърнала в щаб. Стените бяха покрити с бележки, схеми на свързани фирми, дати на транзакции. Вазата стоеше в средата на всичко това, моят мълчалив съдник и мотиватор.
Трябваше да говоря със Стефан. Брат ми. Той работеше там. Той трябваше да знае какво става.
Уговорихме си среща в неутрално кафене, далеч от университета и от офиса им. Той дойде навреме, изглеждаше притеснен. Отслабнал беше, очите му бяха хлътнали.
„Какво има, Лилия? Татко каза, че си се успокоила за… знаеш какво.“
„Татко лъже“, казах аз директно. „И ти го знаеш. Вазата не е при леля Милена. Маргарита я изхвърли в боклука. Аз я намерих.“
Стефан пребледня. „Какво? Не… той каза…“
„Той каза това, което тя му е наредила да каже. Стефане, трябва да ми кажеш истината. Какво става във фирмата?“
Той се огледа нервно. „Лилия, недей. По-добре е да не знаеш. Опасно е.“
„Какво е опасно? Че фирмата е затънала до гуша? Че баща ни е взел заеми, които не може да върне? Че Маргарита има пръст във всичко това?“
Той ме погледна шокирано. „Откъде знаеш?“
„Уча право, забрави ли? И не съм сляпа. Кажи ми, Стефане. Какво прави тя?“
Брат ми се пречупи. Гласът му падна до шепот. „Зле е, Лили. Много е зле. Откакто мама я няма, татко е като изгубен. Маргарита се появи… от нищото. Каза, че има инвеститори. Че може да спаси фирмата. Убеди го да ѝ даде пълномощно. Пълно. Тя подписва всичко.“
„Тя източва фирмата, нали?“, попитах аз, вече знаейки отговора.
„Не знам как, но… да. Парите изчезват. Отиват в офшорни сметки. Сключват се договори с новосъздадени фирми-фантоми. А кредиторите… те стават все по-настоятелни. Преди няколко дни в офиса дойдоха едни… мутри. Търсеха татко. Беше ужасно.“
„А ти?“, попитах, гласът ми беше студен. „Ти просто стоиш и гледаш?“
„Какво да направя!“, почти извика той. „Ако кажа нещо, тя ще унищожи и мен! Тя държи татко в ръцете си. Той е уплашен. Тя го заплашва.“
„С какво го заплашва?“
Стефан поклати глава. „Не знам. Нещо… лично. Нещо от миналото. Лилия, остави се. Вземи си живота. Тази фирма е прокълната.“
„Тази фирма е наследството на мама“, отвърнах аз. „И няма да позволя на онази жена да го унищожи. Нито да съсипе баща ни, колкото и да е слаб.“
Глава 9
Знаех, че Стефан няма да ми помогне. Страхът го беше парализирал. Бях сама.
Нуждаех се от повече информация. Нуждаех се от доказателство, което да мога да използвам.
Реших да рискувам.
Една вечер, знаейки, че Маргарита и баща ми са на бизнес вечеря (тя се хвалеше с това по-рано през деня, когато се обади да пита Стефан за нещо), аз се върнах в къщата.
Този път целта ми не беше вазата. Беше кабинетът на баща ми.
Кабинетът беше нейна територия сега. Миришеше на нейния тежък парфюм. Бюрото, някога разхвърляно от книжата на мама, сега беше стерилно подредено.
Но хората като Маргарита винаги правят грешки. Те са арогантни.
Започнах да претърсвам. Чекмеджета, папки. Всичко беше чисто. Само официални документи на фирмата, които вече бях виждала.
Тогава забелязах лаптопа ѝ. Беше оставен на малка странична маса.
Включих го. Имаше парола. Разбира се.
Опитах рождената ѝ дата. Не. Името на баща ми. Не. Името на фирмата. Не.
Помислих си. Какво е важно за нея? Парите. Луксът. Контролът.
Тогава се сетих за нещо. Малка бенка, точно до устната ѝ. Спомних си как веднъж я чух да говори по телефона, докато си записваше час за козметик. Тя имаше… дете.
Чух я да казва: „Трябва да преведа парите за таксата на Даниел. Да, Даниел. Знам.“
Тя никога не беше споменавала, че има дете.
Опитах „Даниел“ с различни комбинации от цифри. Рождената ѝ дата. Нищо.
Тогава опитах само „Daniel“ с латински букви и годината, в която се беше появила в живота ни.
Щрак.
Лаптопът се отключи.
Сърцето ми щеше да изскочи. Имах минути. Пъхнах флашката, която носех, и започнах да копирам. Файлове, имейли, банкови извлечения, скрити папки.
Докато файловете се прехвърляха, отворих имейлите ѝ.
Това, което видях, беше по-лошо, отколкото си представях.
Тя не просто източваше фирмата. Тя я продаваше. На части. На основния конкурент на баща ми – мъж на име Огнян, известен с безскрупулните си методи.
Имаше десетки имейли между тях. Не бяха само делови.
„Скъпи Оги, Петър нищо не подозира. Идиотът е заслепен. До месец всичко ще е наше.“
„Маргарита, любов моя, търпение. Искам да го видя сринат. Искам да го видя да проси. За това, което ми причини преди години…“
„Ще го имаш, скъпи. А после ще бъдем заедно. Аз, ти и Даниел. Най-накрая.“
Изневяра.
Предателство.
Имаше и преводи. Огромни суми, изпратени до частно училище в чужбина. За Даниел. Скритият ѝ син. Тя беше използвала фирмата на майка ми, за да финансира тайния си живот и да отмъсти на баща ми чрез любовника си.
Имейлите разкриваха още нещо. Огнян и баща ми са имали общ бизнес в миналото, който се е провалил. Огнян е обвинявал баща ми за фалита си. Това беше отмъщение, планирано с години. А Маргарита беше неговото оръжие.
Тогава чух шум. Кола в алеята.
Те се прибираха по-рано.
Глава 10
Паниката ме сграбчи. Индикаторът за копиране на флашката показваше 90%.
„Хайде, хайде, хайде…“
Чух ключа в предната врата. Смехът на Маргарита.
98%… 99%… 100%.
Издърпах флашката. Затворих лаптопа точно в секундата, в която вратата на кабинета се отвори.
Маргарита застана на прага. Погледът ѝ се стрелна от мен към лаптопа. Очите ѝ се присвиха.
„Какво правиш тук?“, изсъска тя.
„Аз… търсех… търсех едно старо тефтерче на мама. Мислех, че може да е тук.“ Лъжата излезе лесно. Бях станала добра в това.
Тя се приближи. „В моя лаптоп ли го търсеше?“
„Не! Просто… видях го и…“
„Лъжеш.“ Тя се приближи, лицето ѝ беше маска на ярост. „Ровиш. Малката, любопитна студентка по право. Мислиш, че си много умна, нали?“
В този момент баща ми се появи зад нея. „Какво става? Лилия?“
„Тя ровеше в нещата ми, Петре! Казах ти, че не можем да ѝ имаме доверие! Казах ти да я държиш далеч!“
„Аз…“, започнах аз, стискайки флашката в юмрука си.
Маргарита видя движението. Очите ѝ се разшириха. „Какво имаш в ръката си?“
Тя се хвърли към мен. Аз отстъпих.
„Дай ми го!“, изкрещя тя.
„Не!“, извиках аз, блъскайки я встрани.
Тя ме сграбчи за косата. Болката беше остра. Баща ми просто стоеше там, замръзнал, неспособен да реагира.
„Дай ми го, малка кучко!“, изкрещя тя, драскайки по ръката ми.
Аз я блъснах с цялата си сила. Тя залитна назад и удари ръба на бюрото. Изруга. Аз се обърнах и хукнах.
„Спри я, Петре! Спри я!“, чух я да крещи зад мен.
Но аз вече бях вън. Тичах по улицата към колата си, сърцето ми блъскаше в ребрата, а флашката пареше в ръката ми.
Имах ги. Имах всичко.
Глава 11
Прибрах се в гарсониерата си, трепереща. Заключих вратата и залостих стола под дръжката. Дишах тежко.
Пъхнах флашката в моя лаптоп. Всичко беше там. Имейлите, банковите извлечения, договорите с фирмата на Огнян, снимки на нея, Огнян и малко момче, което трябваше да е Даниел.
Имаше и нещо друго.
Чернова на завещание. На майка ми.
Но не беше нейното истинско завещание. В истинското, което бях виждала, тя оставяше всичко поравно на мен, баща ми и Стефан.
В тази чернова, която беше сканирана и запазена в скрита папка, мама уж оставяше всичко на баща ми. Подписът ѝ изглеждаше автентичен. Но датата… датата беше два дни преди тя да почине. В ден, в който тя беше в болница, в медикаментозна кома.
Тя не би могла да подпише това.
Това беше фалшификат. Маргарита и баща ми бяха използвали фалшиво завещание, за да го направят едноличен собственик, давайки му (и съответно на нея) пълен контрол над активите.
Това вече не беше просто семеен конфликт. Това беше престъпление.
Знаех, че не мога да се справя сама. Имаше твърде много юридически капани. Трябваше ми помощ.
На следващата сутрин, с тъмни кръгове под очите, отидох в кантората. Намерих Димитър.
„Димитре, имам нужда от помощ. Не като стажант. Като… клиент. И като приятел.“
Заведох го в едно кафене. Разказах му всичко. За майка ми. За вазата. За Маргарита, Огнян, фалшивото завещание, източването на фирмата, изневярата.
Той слушаше мълчаливо, лицето му ставаше все по-сериозно. Когато му показах съдържанието на флашката, той изруга тихичко.
„Лилия, това е… това е динамит“, каза той. „Това е съдебно дело за милиони. И наказателна отговорност.“
„Какво да правя?“, попитах, усещайки се изведнъж малка и уплашена.
„Първо, трябва да защитим теб. Тя знае, че имаш това. Ще бъде отчаяна. Второ, трябва да действаме бързо. Трябва да заведем дело. Да оспорим завещанието и да поискаме запор на всички активи на фирмата, преди да са изчезнали напълно.“
„Дело? Срещу баща ми?“
„Технически, да. За да оспориш завещанието, ти завеждаш дело срещу облагодетелствания – баща ти. Но истинската ни цел е тя. И Огнян. Трябва да докажем измама и престъпен сговор.“
Той ме погледна сериозно. „Ще бъде грозно, Лилия. Ще извадят всичко. Семейни тайни, конфликти… готова ли си за това?“
Погледнах през прозореца. Спомних си студената ваза в ръцете ми, извадена от боклука. Спомних си празната камина. Спомних си лъжата в очите на баща ми.
„Да“, казах аз. „Готова съм. Нека ги сринем.“
Глава 12
Адвокатите се задействаха. Димитър, с подкрепата на старшите партньори в кантората (които надушиха голямо дело), подготви документите светкавично. Заведохме дело за оспорване на завещанието на майка ми въз основа на измама и фалшификация, както и иск за обезщетение за неправомерно управление на семейната фирма.
Съдът наложи временен запор върху всички активи на фирмата и личните сметки на Маргарита.
Войната беше обявена.
Реакцията беше незабавна. Маргарита беше бясна. Телефонът ми прегря от обаждания от баща ми. Гласът му беше смесица от гняв и отчаяние.
„Как можа, Лилия? Да съдиш собствения си баща! Ще ни унищожиш! Кредиторите ще ни разкъсат!“
„Ти позволи тя да унищожи наследството на мама!“, отвърнах аз. „Ти ме излъга!“
Маргарита нае най-добрия, най-безскрупулния адвокат в града. Започна се размяна на удари.
Тя се опита да ме дискредитира. Твърдеше, че съм емоционално нестабилна след смъртта на майка ми. Че съм обсебена. Че съм откраднала „лична кореспонденция“ от лаптопа ѝ (което беше технически вярно, но Димитър твърдеше, че е придобито в контекста на защита на законно наследство).
Медиите надушиха кръв. „Семейна война за милиони“, „Бизнесмен, съден от дъщеря си“, „Фаталната вдовица“. Беше кошмар.
Спрях да ходя на лекции. Университетът изглеждаше като друг живот. Прекарвах дните си в кантората на Димитър, подготвяйки се за показания.
Най-тежка беше срещата със Стефан. Той дойде в гарсониерата ми.
„Ти си луда!“, каза той. „Това ще срине всичко! Името ни… репутацията ни…“
„Каква репутация, Стефане? На лъжци и страхливци? Тя е престъпничка. А татко ѝ е позволил.“
„Той не е имал избор!“, извика Стефан.
„Винаги има избор!“, отвърнах аз. „А ти? Какъв е твоят избор? Ще стоиш ли и ще гледаш как тя унищожава всичко, което мама е градила, или най-накрая ще постъпиш правилно?“
Той ме гледаше дълго. Виждах борбата в очите му. Страхът срещу съвестта.
„Тя ме заплаши“, прошепна той. „Каза, че ако проговоря, ще се погрижи да бъда обвинен заедно с нея. Аз… аз подписах някои от документите. Мислех, че са… рутинни.“
„Значи си съучастник“, казах аз, сърцето ми се сви.
„Не знаех! Поне не отначало. Лилия, моля те…“
„Не мога, Стефане. Съжалявам. Но ти можеш да си помогнеш. Говори с Димитър. Стани наш свидетел. Разкажи всичко, което знаеш. Това е единственият ти шанс.“
Той излезе, без да каже и дума повече.
Глава 13
Делото навлезе в същинската си фаза. Показания, разпити, представяне на доказателства. Беше по-брутално, отколкото си представях.
Адвокатът на Маргарита беше звяр. Той ме разпитва в продължение на шест часа. Опитваше се да ме представи като отмъстителна, разглезена дъщеря, която не може да приеме, че баща ѝ е продължил напред.
„Не е ли вярно, госпожице, че вие сте влязла с взлом в частния дом на баща си?“
„Имах ключ. Това е и мой дом.“
„Не е ли вярно, че сте откраднала личния лаптоп на госпожа Маргарита?“
„Аз… взех доказателства за престъпление.“
„Вие ли сте съдия? Вие ли решавате кое е престъпление? Или просто сте били бясна, че баща ви най-накрая е щастлив?“
Димитър се намесваше, възразяваше, но щетите бяха нанесени. Аз се държах. Стисках ръцете си под масата, докато ноктите ми се забиваха в дланите ми. Мислех си за вазата.
Най-труден беше разпитът на баща ми. Той седеше на свидетелската скамейка, изглеждайки по-стар с десет години. Беше блед, смален.
Той лъжеше. Лъжеше за завещанието, твърдеше, че Мая е била в пълно съзнание, когато го е подписала. Лъжеше за Маргарита, твърдеше, че тя е просто консултант. Лъжеше за Огнян.
Но Димитър беше подготвен.
„Господин Петре, разпознавате ли този имейл?“, попита той, показвайки на екрана един от имейлите между Маргарита и Огнян.
„Аз… не. Не знам.“
„Това е имейл от вашата съпруга до вашия конкурент, господин Огнян, в който тя обсъжда прехвърлянето на активите на вашата фирма към него. Бяхте ли наясно с това?“
„Не! Това е… това е лъжа! Това е фалшификат!“, извика баща ми, но в гласа му се четеше паника.
„А бяхте ли наясно с личната им връзка?“, продължи Димитър безмилостно.
„Каква връзка?“
Димитър пусна снимка. Маргарита и Огнян, прегърнати на някаква яхта.
В залата настана тишина. Баща ми се втренчи в снимката. Лицето му премина от неверие към ужас, и накрая – към пълно опустошение. Той разбра. Разбра, че е бил не просто измамен, а предаден по най-унизителния начин.
Той се свлече на стола си. „Аз… не знаех.“
Маргарита, която седеше до адвоката си, беше бяла като платно.
Глава 14
Това беше повратната точка. Баща ми беше сломен. Неговият собствен адвокат изглеждаше разколебан. Но Маргарита не се предаваше.
„Това не доказва нищо!“, извика тя в залата. „Това е личен живот! А завещанието е истинско!“
Трябваше ни нещо повече. Трябваше ни вътрешен човек.
В почивката Димитър ме дръпна настрани. „Стефан е тук. Иска да говори.“
Срещнахме се с брат ми в една празна стая. Той трепереше.
„Видях лицето на татко“, каза той. „Тя го унищожи. Тя унищожи всички ни. Не мога повече.“
„Какво имаш, Стефане?“, попитах аз.
Той извади телефона си. „Аз… аз направих нещо. Преди няколко седмици. Маргарита ме накара да инсталирам нов софтуер на компютъра ѝ в офиса. Аз… инсталирах и нещо друго. Кейлогър.“
Това е софтуер, който записва всяко натискане на клавиш.
„Стефане…“
„Знам. Незаконно е. Но бях уплашен. Исках да знам какво планира. Имам всичко. Паролите ѝ за офшорните сметки. Разговорите ѝ с Огнян, които е водила в реално време. И… и това.“
Той пусна аудио запис. Беше от охранителна камера в офиса, която той беше успял да активира.
Гласът на Маргарита. „…идиотът ще подпише всичко. Огнян, не се притеснявай. Дори да оспорят завещанието, експертизата няма да покаже нищо. Платих на най-добрия фалшификатор. Взехме подпис на Мая от стар документ и го пренесохме дигитално. Перфектно е.“
Това беше. Признанието.
Димитър се усмихна. Беше хищна усмивка. „Мисля, че току-що спечелихме делото.“
Глава 15
Финалът беше бърз и брутален.
Когато Димитър представи новите доказателства – аудиозаписа и логовете от компютъра на Маргарита – нейният адвокат опита да ги оспори като незаконно придобити.
Но съдията, виждайки огромния обем от доказателства за измама, ги допусна.
Лицето на Маргарита, докато слушаше собствения си глас да се хвали с фалшифицирането на завещанието, беше гледка, която никога няма да забравя. Тя се опита да крещи, да обвинява, но беше твърде късно.
Съдът обяви завещанието за невалидно. Това означаваше, че се връщаше оригиналното завещание на мама – всичко се разделяше поравно. Тъй като Маргарита вече не беше наследник (бракът ѝ с баща ми беше компрометиран от измамата), тя губеше всичко.
Всички сделки, сключени от нея, бяха обявени за нищожни. Запорът остана. Огнян беше разследван за съучастие в измама.
Маргарита беше арестувана на излизане от съдебната зала. Не за измамата, това щеше да е отделно гражданско дело. Арестуваха я за фалшифициране на документи и престъпен сговор.
Видях я, докато я извеждаха с белезници. Тя ме погледна. В очите ѝ нямаше разкаяние. Имаше само чиста, неподправена омраза.
Аз не почувствах нищо. Нито триумф, нито радост. Само празнота. И умора.
Глава 16
Последствията бяха тежки.
Фирмата беше спасена от пълен фалит, но беше на косъм. Кредиторите, виждайки, че измамниците са отстранени, се съгласиха на преструктуриране на дълга. Баща ми, напълно съсипан и засрамен, ми прехвърли своите акции.
„Не мога“, каза ми той. Седяхме в старата гостна, която сега изглеждаше огромна и празна. „Унищожих всичко, което майка ти построи. От слабост. От страх. Ти трябва да го поемеш. Ти си като нея. Силна си.“
Той не беше лош човек. Беше просто слаб. Беше се уплашил от самотата, от фалита, и беше позволил на хищник да влезе в дома му. Аз му простих. Но не можех да забравя.
Стефан получи условна присъда за съучастието си, но свидетелските му показания смекчиха наказанието. Той започна работа във фирмата отново, този път под мое ръководство. Трябваше да си върне доверието ми.
Аз завърших университета. Правото вече не беше просто предмет за мен. То беше инструмент. Беше щит и меч. Димитър ми предложи постоянна работа в кантората, но аз отказах.
Моето място беше другаде.
Поех ръководството на фирмата на майка ми. Беше невероятно трудно. Трябваше да се боря с дългове, с недоверчиви служители, с репутация, опетнена от скандала. Но аз имах нейната кръв.
Продадох голямата къща. Тя носеше твърде много призраци. Баща ми се премести в по-малък апартамент. Стефан заживе под наем.
Аз останах в моята малка гарсониера. Кредитът за жилището беше почти изплатен.
Една вечер, след дълъг ден в офиса, се прибрах. Налях си чаша вино. Седнах на малкия си диван. Погледът ми попадна върху камината. Там, на малката полица над електрическия радиатор, стоеше тя.
Кехлибарената ваза.
Тя беше преминала през огъня. Беше била изхвърлена, скрита, открадната, но беше оцеляла. Като мен.
Вдигнах чашата си към нея.
„Успяхме, мамо.“
В стаята беше тихо. Но вече не беше тишината на скръбта. Беше тишината на мира.