Светлината на късния следобед се процеждаше през дантелените завеси на хола, рисувайки златни петна по полирания паркет. В ръцете си държах миналото. Не беше просто кутия, а ковчеже със спомени, облечено в пожълтял от времето сатен. Вътре, сгушена в пластове тънка хартия, лежеше тя – сватбената ми рокля. Не просто моята. Беше на майка ми, а преди това – на нейната майка. Винтидж, както биха я нарекли днес. За мен беше история. Беше тъкан, пропита с надеждите и мечтите на три поколения жени от моя род.
Всяка перла по корсажа, всеки деликатен шев по дългия шлейф разказваше за любов, за търпение, за тихите обещания, дадени пред олтара. Материята, цвят на слонова кост, беше мека като прошепната тайна. Бях я носила в най-щастливия ден от живота си, когато се омъжих за Стоян. Бащата на Павел и Лилия. Мъжът, който ме научи какво е истинско семейство, макар и да не бях тяхна родна майка.
Стоян си отиде преди пет години. Внезапно, неочаквано, оставяйки след себе си тишина, която понякога още кънтеше в стените на тази голяма къща. Остави ми и двете си деца – Павел, тогава на двадесет, и Лилия, едва на деветнадесет. Опитах се да бъда опора, скала, пристан. С Павел беше по-лесно. Той носеше в себе си спокойствието на баща си. Но Лилия… тя беше огън. Винаги е била. Сърцето ѝ носеше рана, която моята любов така и не успя да излекува напълно – загубата на родната ѝ майка години преди аз да се появя. Прие ме, но винаги с една невидима дистанция, с една бодлива предпазливост, която понякога пробиваше като остра игла.
Сега тя беше на двадесет и четири. Красива, умна, студентка по право в престижен университет, но с онази крехка арогантност на младостта, която смята, че целият свят ѝ е длъжен. Годеникът ѝ, млад и амбициозен мъж на име Теодор, беше от добро семейство и сватбата им щеше да бъде събитието на годината. Всичко се планираше с размах – пищна церемония, стотици гости, най-скъпият ресторант. Лилия се къпеше в това внимание, всеки детайл се обсъждаше в социалните мрежи, всяка нейна снимка събираше стотици харесвания.
Именно затова събрах смелост. Сърцето ми биеше учестено, докато носех кутията към нейната стая. Тя седеше пред тоалетката си, говорейки по телефона, докато преглеждаше каталози с рокли на таблета си. Смехът ѝ беше кристален, но остър.
— …Не, разбира се, че няма да е нещо готово. Ще ми я шият по поръчка в Милано. Представяш ли си? – тя се завъртя към мен, без да прекъсва разговора. – Мамо, какво е това?
Нарече ме „мамо“. Правеше го рядко, обикновено когато искаше нещо или когато имаше публика. В случая – приятелката ѝ от другата страна на линията.
Поставих внимателно кутията на леглото ѝ.
— Исках да ти покажа нещо. Нещо специално.
Тя приключи разговора с бързо „ще ти звънна по-късно“ и ме изгледа с нетърпеливо любопитство.
— Какво е? Подарък ли? Да не е бижу? Теодор ми подари диамантени обеци вчера, ще трябва да се постараеш.
Преглътнах. Нейната прямота понякога болеше.
— Не е бижу. По-ценно е.
Отворих капака. Хартията зашумоля като есенни листа. Разгърнах пластовете и предпазливо повдигнах роклята. Дори на приглушената светлина в стаята, коприната и дантелата сякаш засияха със собствена, вътрешна светлина.
— Това е… сватбена рокля – каза тя с равен тон, в който не се долавяше никаква емоция.
— Не просто рокля, мила. Това е семейна реликва. Моята, на майка ми, на баба ми. Помислих си, че… може би ти би искала да я носиш. Да продължиш традицията.
Тя се изправи. Приближи се, но не я докосна. Само я огледа отгоре до долу, сякаш беше музеен експонат, покрит с прах. Устните ѝ се извиха в тънка, подигравателна усмивка.
— Традиция? – попита тя, а после се изсмя. Смехът ѝ вече не беше кристален. Беше режещ като счупено стъкло. – Ана, сериозно ли говориш?
Кимнах мълчаливо, усещайки как надеждата в гърдите ми се свива в студена топка.
— Да нося това? – тя посочи роклята с пренебрежителен жест. – Изглежда като извадено от стар скрин. Сигурно мирише на нафталин. Виж я, жълта е. И тази кройка… от кой век е? Осемнадесети?
— Тя е винтидж… запазена е перфектно. Просто… има история.
— История ли? – тя се изсмя отново, този път по-силно. – Няма да нося твоите дрипи. Разбираш ли? Моята сватба ще бъде модерна, стилна. Няма да се появя пред хората, облечена като привидение от миналото. Това е нелепо. Прибери си я. Или я дари на някой театър. Сигурно ще им свърши работа за някоя историческа пиеса.
Думите ѝ ме пронизаха. „Дрипи“. Тя нарече съкровището ми, историята на рода ми, „дрипи“. Погледнах я, опитвайки се да намеря в очите ѝ поне капка разбиране, но там имаше само студено презрение. За нея тази рокля не беше символ на любов. Беше символ на минало, което не беше нейното. На жена, която не беше нейната майка.
Без да кажа и дума повече, внимателно сгънах роклята. Всяко движение беше премерено, бавно, сякаш се страхувах да не счупя не само крехката тъкан, а и нещо вътре в себе си. Затворих кутията. Щракването на капака прозвуча като окончателна присъда.
— Добре, Лилия – казах тихо. – Разбирам.
Обърнах се и излязох от стаята ѝ, оставяйки я да се върне към бляскавите си каталози и мечтите си за Милано. А аз се върнах в хола, притиснала кутията до гърдите си, и за първи път от много време се почувствах напълно сама в тази голяма, празна къща.
Глава 2: Лъч надежда
Минаха няколко седмици. Думите на Лилия все още ехтяха в съзнанието ми, оставяйки горчив вкус. Кутията с роклята стоеше в гардероба ми, скрита в най-тъмния ъгъл, сякаш и аз самата се срамувах от нея. Сватбените приготовления на доведената ми дъщеря бяха в разгара си. Всеки ден се обсъждаха нови детайли – цветя, покани, менюта. Чувствах се като страничен наблюдател на чужд празник. Лилия не ме включваше в нищо, освен когато трябваше да се плати поредната солена фактура от парите, които Стоян беше оставил.
Един съботен следобед, докато се опитвах да подредя старите документи на Стоян в кабинета му – нещо, което отлагах от години – на вратата се почука. Беше Павел. До него стоеше Емилия, годеницата му. Тя беше пълна противоположност на Лилия. Тихо, слънчево момиче с топли очи и усмивка, която можеше да разтопи и най-леденото сърце. Идваше от обикновено семейство и не се стремеше към показност. Учеше педагогика и работеше почасово в една малка книжарница. Любовта между нея и Павел беше тиха, дълбока и истинска.
— Може ли да влезем? – попита Павел. – Нося ти подкрепление. Емилия направи курабийки.
Усмихнах им се, благодарна за прекъсването.
— Разбира се, влизайте. Тъкмо се бях изгубила в тези папки.
Емилия ми подаде кутията с все още топли сладки.
— Дано ви харесат, Ана. Павел каза, че обичате с канела.
— Обичам ги. Благодаря ти, мило момиче.
Седнахме на малкия диван в кабинета. Разговорихме се. Емилия разказваше с плам за университета, за децата, с които провеждаше стажа си. В нея имаше толangава чистота и доброта, че присъствието ѝ сякаш пречистваше въздуха. Павел я гледаше с обожание. Те планираха своята сватба следващото лято. Щеше да бъде малка, скромна церемония в градината на тази къща, само с най-близките.
— Всичко е толкова скъпо – въздъхна Емилия в един момент. – Понякога се чудя как изобщо ще се справим. Само като си помисля за рокля… Цените са абсолютно безумни. А ние спестяваме всеки лев за първоначалната вноска за жилището. Взехме заем, но все не достига.
— Ще се справим – успокои я Павел, хващайки ръката ѝ. – Най-важното е, че се имаме.
И тогава, в този момент, нещо в мен трепна. Една мисъл, която се появи спонтанно, без план, без умисъл. Просто чист импулс.
— Емилия… – започнах аз, а сърцето ми отново затуптя по-бързо. – Аз… може би имам решение за роклята.
Тя ме погледна въпросително.
Станах и без да обяснявам повече, отидох до спалнята си. Извадих сатенената кутия от тъмния ъгъл и я занесох в кабинета. Поставих я на масата пред тях. Ръцете ми леко трепереха, докато отварях капака.
— Това е… – започнах и разказах историята. За баба ми, за майка ми, за моя сватбен ден. Не споменах за разговора с Лилия. Не исках да помрачавам този момент.
Емилия гледаше роклята със страхопочитание. Очите ѝ блестяха. Тя протегна ръка и докосна дантелата толкова нежно, сякаш се страхуваше да не я счупи.
— Ана… тя е… тя е вълшебна. Никога не съм виждала нещо толкова красиво.
— Искаш ли да я пробваш? – попитах, а гласът ми беше дрезгав от вълнение.
Тя погледна към Павел, после пак към мен, сякаш не вярваше на ушите си.
— Сериозно ли? Може ли?
Помогнах ѝ. В моята спалня, пред голямото огледало, Емилия облече роклята. И тогава се случи магия. Роклята ѝ пасна идеално. Сякаш беше шита по нейни мерки. Тя се завъртя бавно, а коприненият шлейф се понесе след нея като облак. Светлината от прозореца обгърна силуета ѝ и за миг тя изглеждаше като принцеса от стара приказка. В очите ѝ имаше сълзи.
— Не мога да повярвам – прошепна тя. – Толкова е красива. Чувствам се… сякаш не съм аз.
— Ти си – казах ѝ. – И си прекрасна.
— Тя я обожаваше. Виждах го. Виждах благодарността, възхищението, уважението към историята, която тази рокля носеше. В този момент разбрах, че съм взела правилното решение. Тази рокля не заслужаваше да събира прах в тъмен ъгъл. Заслужаваше да бъде обичана. Заслужаваше да види още един щастлив ден.
— Емилия – казах твърдо. – Искам да бъде твоя. Искам ти да се омъжиш за сина ми в нея.
Тя се хвърли на врата ми и ме прегърна силно.
— Благодаря ви, Ана! Благодаря ви! Това е най-големият подарък! Обещавам да я пазя!
Павел стоеше на вратата и ни гледаше с насълзени очи. В този момент тримата бяхме истинско семейство. Свързани не от кръв, а от нещо много по-силно – от любов и взаимно уважение. За първи път от смъртта на Стоян почувствах, че в къщата отново има светлина. Не знаех, че тази светлина скоро ще хвърли много дълги и тъмни сенки.
Глава 3: Сянката на миналото
Щастието беше крехко като пролетен лед. Само няколко дни след онзи слънчев следобед с Емилия и Павел, получих писмо. Беше официално, с печат от адвокатска кантора. Отворих го с предчувствие за нещо лошо. Ръцете ми започнаха да треперят, докато четях редовете, написани на сух, юридически език.
Писмото беше от Асен. Бившият съдружник на Стоян. Не го бях виждала от погребението. Той беше хитър, безскрупулен бизнесмен, чиято усмивка никога не стигаше до очите. Винаги съм имала усещането, че Стоян не му вярва напълно, но бизнесът им беше успешен и процъфтяваше, затова не задавах въпроси.
В писмото Асен твърдеше, че Стоян е оставил огромен, неуреден дълг към него. Прилагаше копие от запис на заповед, подписан от съпруга ми, за сума, която ме накара да ми прилошее. Сума, която можеше да погълне всичко, което имахме – спестяванията, къщата, всичко. Асен настояваше за незабавно изплащане на дълга, в противен случай щял да заведе съдебно дело за отнемане на имуществото ни.
Светът под краката ми се разлюля. Това беше невъзможно. Стоян беше педантичен и организиран човек. Никога не би оставил такъв хаос след себе си. Никога не ми беше споменавал за подобен заем. Опитах се да си кажа, че е грешка, че е фалшификат. Но подписът на документа изглеждаше досущ като неговия.
Прекарах следващите няколко дни и нощи в кабинета на Стоян, ровейки се из планини от папки, класьори и документи. Търсех нещо – някакво доказателство, някакво обяснение. Въздухът беше тежък от миризмата на стара хартия и прах. Навсякъде виждах почерка на съпруга си, неговите бележки, плановете му. Чувствах се сякаш нахлувам в най-съкровените му тайни, но бях отчаяна. Открих документи за ипотеката на къщата, която все още изплащахме, договори за кредити за разширяване на бизнеса, които бяха погасени, но никъде, абсолютно никъде нямаше и следа от този колосален дълг към Асен.
Чувствах се изгубена в лабиринт. Напрежението започна да ми се отразява. Не спях, почти не се хранех. Павел забеляза промяната в мен.
— Какво има, Ана? Изглеждаш изтощена. Нещо не е наред ли?
Не исках да го тревожа. Той и Емилия бяха толкова щастливи. Но знаех, че не мога да се справя сама. Показах му писмото. Той го прочете няколко пъти, лицето му пребледня.
— Това е абсурд! – каза той. – Татко никога не би подписал такова нещо, без да го обсъди с теб. Асен лъже. Той винаги е бил хиена.
Думите му ми вдъхнаха малко кураж, но страхът оставаше.
— Трябва ни адвокат, Павел. Веднага.
Намерихме Димитър, препоръчан от стар семеен приятел. Той беше спокоен, интелигентен мъж на средна възраст, с проницателен поглед. Разгледа внимателно документите в пълно мълчание.
— Подписът изглежда автентичен – каза той накрая, а думите му прозвучаха като удар с чук. – Разбира се, можем да поискаме графологична експертиза, но на пръв поглед е безупречен.
— Но няма никаква логика! – възразих аз. – За какво му е била на Стоян такава огромна сума в брой? Бизнесът вървеше добре.
— Точно това трябва да разберем – отвърна Димитър. – Ще трябва да се заровим дълбоко в счетоводството на фирмата от онзи период. Трябва да намерим движението на тези пари. Ако са влезли във фирмата, трябва да има следа. Ако не са… тогава нещата стават по-сложни. Може да са били за нещо лично.
Нещо лично. Тази мисъл ме ужаси. Какво може да е било толкова лично, че Стоян да го крие от мен? Да рискува бъдещето на семейството си? Възможно ли е да не съм познавала мъжа, с когото бях живяла толкова години?
— Какво ще стане, ако не намерим нищо? – попитах с треперещ глас. – Ако се окаже, че дългът е реален?
Адвокатът ме погледна съчувствено.
— Тогава господин Асен има пълното право да си го поиска. И ако не можете да платите, той може да поиска запор на имуществото ви. Включително и на тази къща.
Къщата. Моят дом. Крепостта, в която се бях скрила след смъртта на Стоян. Мястото, където бях отгледала децата му. Мисълта, че мога да я загубя, беше непоносима.
Започна една мъчителна битка с времето и документите. Прекарвах часове с Димитър, преглеждайки банкови извлечения, договори, фактури. Всеки ден напрежението растеше. Лилия не знаеше нищо. Бях решила да я предпазя, поне докато нещата не се изяснят. Тя продължаваше да живее в своя свят на сватбена еуфория, недосегаема за бурята, която се събираше над главите ни. Не подозирах, че именно тя ще бъде мълнията, която ще разцепи и без това крехкия ни свят.
Глава 4: Бурята се надига
Лилия разбра за роклята по най-баналния и същевременно най-жесток начин в днешния свят – от социалните мрежи. Емилия, в момент на чиста и неподправена радост, беше публикувала една-единствена снимка. Не на цялата рокля, а само детайл – как дантеленият ръкав обгръща ръката ѝ, и текста: „Ще нося в себе си историята на едно невероятно семейство. Нямам търпение да стана твоя съпруга, Павле.“
Не знам кой ѝ е показал снимката. Може би някоя обща позната. Може би сама я е видяла. Резултатът беше един и същ. В късния следобед, докато седях в кабинета с поредната купчина документи, вратата се отвори с трясък. Лилия стоеше на прага, лицето ѝ беше пребледняло от гняв, а в ръката си стискаше телефона като оръжие.
— Какво е това? – изсъска тя, без дори да ме поздрави. Тя пристъпи към мен и натика телефона в лицето ми. На екрана беше снимката на Емилия. – Обясни ми какво означава това!
Опитах се да остана спокойна.
— Лилия, успокой се. Нека поговорим.
— Да поговорим ли? – изкрещя тя, а гласът ѝ се пречупи. – Ти си я дала на нея! Дала си роклята на майка ми на нея!
— Роклята е моя, Лилия. И на моята майка. Предложих я първо на теб. Ти я нарече „дрипи“. Ти не я поиска.
— Защото мислех, че ще я запазиш! Като спомен! Не че ще я дадеш на първата срещната! Тя е външен човек! Тя не е част от това семейство!
Думите ѝ бяха несправедливи и жестоки.
— Емилия ще се омъжи за брат ти. Тя ще бъде част от това семейство. И за разлика от теб, тя оцени жеста. Тя видя красотата и историята в тази рокля, а не просто стара дреха.
— Как смееш! – Лилия трепереше от ярост. Очите ѝ святкаха. – Това е роклята, с която баща ми те е видял като булка! Тя е част от неговото наследство! А ти я раздаваш на някаква си беднячка, сякаш е подаяние! Сигурно се е разплакала от радост, нали? За пръв път в живота си да облече нещо скъпо!
Ударих шамар на масата. Звукът прокънтя в тишината.
— Престани! Веднага! Нямаш никакво право да говориш така за Емилия! И още по-малко право имаш да ми държиш такъв тон! Решението е мое и е окончателно.
— О, не, не е! – изсмя се тя истерично. – Това няма да стане! Ще си я взема обратно! Отивам да ѝ се обадя и да ѝ кажа да я върне веднага!
— Няма да правиш нищо подобно! – изправих се срещу нея. За първи път от години си позволявах да ѝ се противопоставя толкова твърдо. – Роклята е подарък. И никой не взима обратно подаръците си. Този въпрос е приключен.
Тя ме гледаше с чиста, неподправена омраза.
— Нищо не е приключено. Ти ще съжаляваш за това, Ана. Ще се погрижа да съжаляваш.
Тя се обърна рязко и излезе от стаята, блъскайки вратата след себе си. Останах сама, разтреперана. Конфликтът, който винаги съм се опитвала да избегна, най-накрая избухна с пълна сила. Не знаех, че това е само началото.
В същия ден, по-късно вечерта, докато се опитвах да събера мислите си, чух гласове от долния етаж. Лилия се беше върнала. И не беше сама. С нея беше Асен. Сърцето ми замръзна. Какво правеше той тук?
Слязох бавно по стълбите. Двамата стояха в хола. Лилия беше с кръстосани ръце, с триумфална усмивка на лицето. Асен ме погледна с онази мазна, самодоволна усмивка, която ме отвращаваше.
— Добър вечер, Ана – каза той с престорена любезност. – Лилия ме покани. Разбрах, че имате известни финансови затруднения. Исках да обсъдим дълга на скъпия ни Стоян като цивилизовани хора.
Погледнах към Лилия.
— Ти си му казала?
— Някой трябваше да се погрижи за наследството на татко, след като ти очевидно си заета да го раздаваш на парчета – отвърна тя ледено. – Чичо Асен ми обясни всичко. За дълга. За това как си на път да съсипеш всичко, което татко е градил.
Почувствах се предадена. Не просто предадена – бях забита в гръб. Тя беше отишла при врага ни. Беше се съюзила с човека, който искаше да ни унищожи.
— Асен, моля те, напусни дома ми – казах с последни сили. – Ще говорим чрез адвокатите си.
— О, но аз мисля, че е по-добре да говорим сега – каза той, правейки крачка към мен. – Лилия е много разумно момиче. Тя разбира, че нещата трябва да се уредят. А ти… ти изглеждаш много напрегната. Може би ако продадеш някои ненужни вещи… или ако спреш да правиш скъпи подаръци… ще успееш да събереш първата вноска по дълга.
Подиграваше ми се. И двамата ми се подиграваха. Стоях в собствения си дом, изправена срещу доведената си дъщеря и хищника, който кръжеше около нас, а те бяха от една и съща страна. В този момент разбрах, че войната вече не е само за пари или за къща. Беше за душата на това семейство. И аз бях напът да я загубя.
Глава 5: Разкрити тайни
Присъствието на Асен в дома ми, доведен от Лилия, беше обявяване на война. На следващия ден се срещнах спешно с Димитър. Разказах му всичко. Той изслуша, без да ме прекъсва, намръщеното му лице ставаше все по-сериозно.
— Това е лошо, Ана – каза той накрая. – Много лошо. Сега те са двама срещу теб. Асен ще използва Лилия като клин, за да разбие защитата ти отвътре. Ще я манипулира, ще ѝ говори за „наследството на баща ѝ“, ще я настройва срещу теб. Тя е идеалният инструмент за него.
— Какво да правя? – почувствах се напълно безпомощна.
— Трябва да действаме бързо. Трябва да намерим нещо, с което да го ударим, преди той да ни е унищожил. Имам идея. Ще поискам пълна финансова ревизия на фирмата за последните десет години. Не само на вашата част, а и на неговата. Ако има и най-малката нередност, ще я намерим. Това ще го накара да се защитава, вместо да атакува.
През следващите седмици животът се превърна в ад. Димитър задейства процедурата и това вбеси Асен. Получавах заплашителни обаждания. Лилия напълно се отчужди. Живеехме под един покрив като непознати. Тя демонстративно се срещаше с Асен, наричайки го „чичо Асен“, и ми подхвърляше язвителни коментари за това как „някои хора“ пропиляват парите на баща ѝ, докато тя се опитва да спаси положението.
Павел беше разкъсван между двете. Опитваше се да говори с Лилия, но тя не го слушаше.
— Ти си заслепен от онази твоя годеница! – крещеше му тя. – Не виждаш ли, че Ана ни съсипва? Чичо Асен иска само да ни помогне!
Една вечер, докато с Димитър отново преглеждахме стари счетоводни книги, се натъкнахме на нещо странно. Поредица от плащания към консултантска фирма, за която никой не беше чувал. Сумите бяха големи и регулярни, извършвани в продължение на две години, точно преди смъртта на Стоян. Нямаше договори, нямаше фактури, само банкови преводи, одобрени с подписа на Асен.
— Какво е това? – попитах аз.
— Това е източване на пари, Ана – каза Димитър с мрачно задоволство. – Класическа схема. Фантомна фирма, която уж предоставя услуги, а всъщност просто прибира парите. И подписът е само на Асен. Стоян може и да не е знаел.
Започнахме да копаем по-дълбоко. Оказа се, че собственикът на тази фирма е първи братовчед на Асен. Това беше нашият коз. Това беше доказателството, че Асен е ограбвал фирмата, ограбвал е Стоян в продължение на години. Вероятно огромният „дълг“ на съпруга ми беше неговият начин да прикрие собствените си кражби – като изкара Стоян виновен и си „възстанови“ парите от наследството му.
Уредихме среща с Асен в кантората на Димитър. Когато му представихме доказателствата, самодоволната му усмивка бавно изчезна от лицето му.
— Това са долни инсинуации – промърмори той, но очите му го издаваха. Беше уплашен.
— Никакви инсинуации не са, Асене – каза Димитър спокойно. – Това са банкови извлечения. Имаме и показания от бившата ви секретарка, която си спомня много добре как вие лично сте нареждали тези преводи. Имаме две възможности. Или оттегляте иска си срещу Ана и забравяте за всякакви дългове, или утре внасям сигнал в прокуратурата за мащабна финансова измама и присвояване. Избирайте.
Асен мълчеше дълго. Лицето му беше сиво. Той знаеше, че е в капан.
— Добре – процеди накрая. – Оттеглям иска.
Почувствах как огромна тежест пада от раменете ми. Спечелихме. Бях спасила дома си, наследството на децата си.
Но победата имаше горчив вкус. Когато се прибрах, Лилия ме чакаше. Асен очевидно ѝ се беше обадил.
— Ти го съсипа! – изкрещя тя, преди още да съм затворила вратата. – Той ми се обади! Ти си го заплашвала, изнудвала си го! Той беше единственият, който се опитваше да ни помогне!
— Лилия, той е крадец! – опитах се да ѝ обясня. – Той е ограбвал баща ти години наред! Имам доказателства!
— Лъжи! – извика тя. – Всичко са лъжи, измислени от теб и онзи твой адвокат, за да се отървеш от дълга! Ти просто не искаш да признаеш, че татко е направил грешка! Ти искаш да опетниш паметта му! Но знаеш ли какво? Асен ми разказа някои неща. Неща за татко, които ти не знаеш.
Тя ме гледаше със злостна усмивка.
— Той не е бил светецът, за когото го мислиш. Имал си е своите тайни. Своите… „лични разходи“. Може би затова му е трябвал заемът. Запитай се защо един мъж ще тегли тайно огромна сума пари, Ана. Може би е имал друг живот, за който ти не си подозирала.
Думите ѝ бяха отрова. Асен не просто се беше оттеглил. Той беше заложил бомба със закъснител в основите на семейството ми. Беше посял съмнението. Дали Стоян наистина е имал друг живот? Дали огромният заем все пак не е бил реален, но предназначен за нещо, което е искал да скрие от мен? Сянката на миналото отново надвисна над мен, по-тъмна и по-заплашителна от всякога. Бях спечелила битката, но сега осъзнавах, че войната за истината тепърва започва.
Глава 6: Разделени светове
След като заплахата от Асен беше неутрализирана, в къщата настъпи странна, ледена тишина. Правната битка беше приключила, но емоционалната война беше в разгара си. Живеехме на различни планети, които случайно орбитираха под един покрив.
Моят свят беше изпълнен с тихите радости около Павел и Емилия. Помагах им с плановете за тяхната скромна сватба. Избирахме цветя от градината, обсъждахме менюто, което щяхме да приготвим сами. Емилия донесе роклята при мен, за да я съхранявам до големия ден. Всеки път, когато отварях кутията, за да я проветря, красотата ѝ ми напомняше, че все още има надежда и чистота в този свят. Емилия беше като дъщеря за мен. Прекарвахме часове в разговори, споделяхме си рецепти и мечти. Тя беше моят пристан в бурята.
Светът на Лилия беше напълно противоположен. Тя се беше затворила в черупката си от гняв и презрение. Думите на Асен бяха пуснали дълбоки корени в съзнанието ѝ. Тя беше убедена, че съм опетнила паметта на баща ѝ, за да прикрия собствената си некомпетентност. Започна да харчи парите от наследството му още по-безогледно, сякаш за да ми докаже, че тя има повече право на тях. Купи си нова, лъскава кола, която не можеше да си позволи. Гардеробът ѝ се пълнеше с дизайнерски дрехи. Всеки ден демонстрираше лукс, който крещеше: „Вижте ме, аз съм дъщерята на Стоян, аз съм истинската наследница“.
Университетът беше забравен. Лекциите се пропускаха, изпитите се отлагаха. Животът ѝ се въртеше около скъпи заведения, шумни партита и поддържане на безупречен образ в социалните мрежи. С годеника ѝ Теодор постоянно се караха. Той беше амбициозен и не одобряваше нейното безразсъдно поведение. Техният свят на планирана пищност и перфектни снимки започваше да се пропуква.
Един ден Павел се опита отново да говори с нея. Намери я в хола, докато разглеждаше снимки от последното си пътуване до екзотична дестинация.
— Лили, трябва да спреш – каза ѝ той меко. – Това, което правиш, не е редно. Рушиш себе си, рушиш и нас. Ана преживя ад заради онзи мошеник Асен, за да спаси този дом. А ти се държиш сякаш тя ти е враг.
— Тя е враг! – отвърна Лилия, без да вдига поглед от телефона си. – Тя иска да изтрие спомена за мама, а сега и за татко. Раздава вещите им, петни името му…
— Това не е вярно! – повиши тон Павел. – Роклята е на Ана, не на мама! И тя ти я предложи първо на теб! А за татко… Ана го защити! Ти изобщо осъзнаваш ли, че можехме да останем на улицата?
— Глупости! Чичо Асен никога не би го направил. Той уважаваше татко. – Тя най-накрая го погледна, а в очите ѝ имаше лед. – Ти си избрал своята страна, Павле. Застанал си зад нея и онази селянка, за която ще се жениш. Добре. Но не очаквай от мен да направя същото. Аз помня коя е истинската ми майка.
Павел се прибра в стаята си победен. Видях болката в очите му. Пропастта между децата, които бях отгледала, ставаше все по-дълбока и аз не знаех как да построя мост над нея.
Съмненията, които Лилия пося в мен, също не ми даваха мира. В късните часове на нощта, когато къщата утихнеше, се питах: възможно ли е Стоян да е имал тайни? Дали съм била толкова сляпа? Любовта ни беше спокойна, зряла. Вярвах, че се познаваме изцяло. Но сега, всяка негова командировка, всяко късно прибиране от офиса изглеждаше подозрително в ретроспекция. Тази мисъл ме измъчваше. Чувствах се предадена не само от Лилия, но и от спомена за мъжа, когото обичах.
Една вечер, докато подреждах гардероба, в един стар сак на Стоян, който не бях отваряла от години, намерих малка, заключена дървена кутия. Никога не я бях виждала. Сърцето ми подскочи. С помощта на малка отвертка успях да отворя ключалката. Вътре имаше само няколко неща. Пачка стари писма, вързани с панделка, и една снимка.
На снимката беше Стоян, много по-млад, прегърнал жена, която не бях аз. И не беше първата му съпруга. Непозната жена с тъжна усмивка. Писмата бяха от нея. Разгърнах първото с треперещи ръце. Бяха любовни писма. Писма, пълни с болка, с копнеж и с една голяма тайна. Разказваха за една забранена любов, много преди аз да се появя в живота му. И за едно дете. Дете, за чието съществуване никой не знаеше.
Светът ми се срина за втори път. Стоян е имал дете. Друго дете. Моят съпруг, моят спокоен, честен Стоян, беше живял с тази тайна през всичките тези години. Дали заемът от Асен е бил свързан с това? Дали е изплащал мълчанието на някого? Или е помагал тайно на това свое дете?
Въпросите ме заливаха. Седях на пода в спалнята, заобиколена от призраците на едно минало, което не познавах. Истината, която толкова отчаяно търсех, се оказа много по-сложна и болезнена, отколкото можех да си представя.