Свекърва ми, Маргарита, винаги ни помагаше — гледаше детето, вършеше домакинска работа, дори ни помагаше с наема. Наскоро свекър ми, Стоян, почина и това беше тежко време за нея. Тя ми се обади за помощ и аз ѝ помогнах. Но в един момент спрях да ѝ отговарям на обажданията, защото открих нещо, което преобърна целия ми свят. Защото видях истинското ѝ лице.
Всичко започна в онзи мрачен следобед, няколко седмици след погребението на Стоян. Съпругът ми, Александър, беше поел по-голямата част от организацията, а аз се опитвах да бъда опора както за него, така и за майка му. Маргарита беше съсипана, или поне така изглеждаше. Прекарваше дните си в апартамента, в който бяха живели четиридесет години, взирайки се в празното кресло на съпруга си, а сълзите безмълвно се стичаха по набразденото ѝ от скръб лице. Всеки ден ѝ носех храна, чистех, пазарувах, говорех ѝ с часове, опитвайки се да запълня оглушителната тишина, която смъртта беше оставила след себе си.
Александър беше разтревожен. „Трябва да я измъкнем от това състояние, Ани. Мама никога не е била такава. Тя е боец.“ Той самият се разкъсваше между скръбта по баща си, грижата за майка си и напрежението в работата. Управляваше малък, но проспериращ бизнес за софтуерни решения и последните месеци бяха ключови за подписването на голям договор. Понякога го гледах как стои до прозореца късно вечер, загледан в светлините на града, и виждах как раменете му са превити под тежестта на целия свят.
Един ден Маргарита ми се обади с необичайна молба. Гласът ѝ беше треперещ, но настоятелен. „Ани, мила, можеш ли да дойдеш? Трябва да подредя документите на Стоян. Сама не мога, всичко ми напомня за него.“ Разбира се, че се съгласих. Мислех си, че това е знак за подобрение, първа стъпка към приемането на реалността.
Пристигнах в апартамента, носещ познатия аромат на лавандула и стари книги. Маргарита ме посрещна с бледа усмивка. Посочи към масивния дървен скрин в хола, където Стоян държеше всичките им важни документи. „Всичко е там. Искам да прегледаме застраховки, сметки… не знам. Главата ми е празна.“
Започнахме да ровим из папки и класьори. Часове наред преглеждахме стари полици, гаранционни карти, данъчни декларации. Маргарита седеше до мен, от време на време въздъхваше тежко или промълвяваше някой спомен, предизвикан от пожълтял лист хартия. Около четири следобед тя каза, че се чувства уморена и иска да полегне. „Ти продължи, ако имаш сили. Просто искам всичко да е подредено. Ще намеря сили да го изхвърля по-късно.“
Останах сама в тишината на хола, нарушавана единствено от тиктакането на стария стенен часовник. На дъното на едно от чекмеджетата напипах дебел кожен бележник, който не приличаше на останалите официални документи. Беше стар, с изтъркани ръбове. От любопитство го отворих. Вътре, с прилежния и леко наклонен почерк на Стоян, бяха изписани редове, които не бяха предназначени за чужди очи. Беше неговият личен дневник.
Поколебах се. Това беше нахлуване в личното пространство на човек, когото уважавах дълбоко. Но нещо ме накара да продължа. Прелистих няколко страници, изпълнени с размисли за работата, за Александър като дете, за малките радости от живота. И тогава, в една секция отпреди около десет години, попаднах на името „Лидия“.
Сърцето ми подскочи. Лидия беше най-добрата приятелка на Маргарита, жена, която познавах от години. Тя беше починала внезапно от инфаркт преди около година, малко преди състоянието на Стоян да се влоши. Двете с Маргарита бяха неразделни, като сестри.
Ръцете ми трепереха, докато четях. Думите на Стоян рисуваха картина, която умът ми отказваше да приеме. Той описваше тайна, мъчителна връзка с Лидия, продължила с години. Пишеше за вина, за страст, за лъжи, които го разяждали отвътре. Описваше срещи в малък апартамент в покрайнините на града, апартамент, за чието съществуване никой от нас не подозираше. Пишеше за любов, която го е разкъсвала между дълга към семейството и чувствата, които не е могъл да контролира.
Най-страшното обаче беше накрая. На последните страници, датирани само няколко месеца преди смъртта му, Стоян описваше разговор, който е чул между Маргарита и Лидия. Разговор, който е сложил край на всичко. Той беше написал, че Маргарита е знаела. Знаела е през цялото време. Не само е знаела, но и го е използвала.
Дневникът разкриваше чудовищна схема. Маргарита, изправена пред финансови затруднения, за които никой не подозираше, беше изнудвала Лидия. Заплашвала я е, че ще разкрие всичко, ако Лидия не ѝ дава редовно големи суми пари. Парите, с които Маргарита и Стоян живееха охолно. Парите, с които понякога „помагаха“ на нас с Александър за наема. Те не идваха от спестяванията на Стоян, а от мръсното изнудване на най-добрата ѝ приятелка.
Стоях като вкаменена, с бележника в ръце. Тиктакането на часовника отекваше в главата ми като удари на чук. Жената, която спеше в съседната стая, жената, която смятах за втора майка, беше чудовище. Тя не просто беше жертва на изневяра. Тя беше хищник, който се е възползвал от болката и страха на друга жена, за да поддържа фасадата на перфектния си живот. Смъртта на Лидия, която всички мислехме за трагична случайност, сега придобиваше зловещ оттенък. Дали постоянният стрес и страх не бяха допринесли за инфаркта ѝ?
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Маргарита, обаждаше се от стационарния телефон в спалнята. „Ани, всичко наред ли е, мила? Стана много тихо.“
Гласът ѝ, изпълнен с фалшива загриженост, предизвика в мен вълна от погнуса. Не можех да говоря. Не можех да дишам. Просто затворих телефона. Пъхнах дневника дълбоко в чантата си, събрах набързо разпилените документи и излязох от апартамента, без да кажа и дума.
Когато се прибрах вкъщи, Александър ме намери седнала на дивана, втренчена в празното пространство пред мен. „Какво има? Как е мама?“
Не знаех какво да му кажа. Как можех да му кажа, че баща му е имал любовница? Как можех да му кажа, че майка му е изнудвачка? Как можех да разруша спомена за родителите му по този жесток начин? Затова излъгах. Казах, че съм уморена, че ровенето в миналото ме е натъжило.
Телефонът ми звънна отново. Беше Маргарита. Погледнах името ѝ на екрана и почувствах как ледени тръпки пробягват по гърба ми. Отхвърлих обаждането. Тя звънна отново. И отново.
И тогава спрях да ѝ отговарям. Спрях, защото знаех, че ако чуя отново гласа ѝ, ще изкрещя истината в лицето ѝ. Спрях, защото се страхувах от жената, която се криеше зад маската на страдаща вдовица. Спрях, защото бях единственият пазител на една ужасна тайна, която можеше да унищожи всички ни.
Глава 2
Дните, които последваха, бяха мъчение. Телефонът ми вибрираше постоянно. Маргарита не се отказваше. Първо бяха притеснени обаждания, после съобщения, пълни с въпроси – „Добре ли си, мила?“, „Случило ли се е нещо?“, „Защо не ми вдигаш?“. Постепенно тонът се промени. В съобщенията ѝ се прокрадна раздразнение, преминаващо в пасивна агресия. „Явно си много заета с по-важни неща от една стара жена“, „Александър ми каза, че всичко е наред, защо тогава ме избягваш?“, „Дължа ти толкова много, а ти ме наказваш с мълчание. Какво съм направила?“
Всяко нейно съобщение беше като убождане с игла. Част от мен искаше да се развика, да ѝ каже всичко, което знам, да я изобличи. Но другата част, по-голямата, беше парализирана от страх. Страх за Александър. Той вече беше загубил баща си. Ако научеше истината, щеше да загуби и представата си за майка си, за цялото си детство, за основите, върху които беше изграден животът му. Той я обожаваше. За него тя беше светица, страдаща и крехка, нуждаеща се от закрила.
„Говори ли с майка ми?“, питаше ме той всяка вечер. „Не ми вдига и на мен от вчера. Притеснявам се.“
Лъжех го. Казвах, че съм ѝ писала, че сигурно пак е изключила звука на телефона си или е заспала. Но знаех, че тя не звъни на него, защото искаше да разбере от мен защо съм избягала. Може би се досещаше. Може би беше видяла, че дневникът липсва. Тази мисъл ме вледеняваше. Какво би направила жена като нея, ако разбере, че тайната ѝ е разкрита?
На третия ден от моето мълчание тя се появи на вратата ни. Беше късно вечер, тъкмо бяхме сложили малкия ни син Даниел да спи. Звънецът иззвъня пронизително и сърцето ми спря за миг. Погледнах през шпионката и я видях – облечена в черно, с притеснено изражение, което сега ми изглеждаше напълно фалшиво.
„Мамо? Какво правиш тук толкова късно?“, възкликна Александър, отваряйки вратата.
„Не можех повече, Сашо. Ани не ми вдига, не ми отговаря. Помислих, че се е случило най-лошото“, каза тя, а гласът ѝ трепереше от престорена тревога. Очите ѝ обаче бяха впити в мен, търсещи, пронизващи, опитвайки се да прочетат нещо на лицето ми.
Влязох в роля. Нямах избор. Прегърнах я сковано. „Маргарита, толкова съжалявам. Просто не бях добре тези дни. Главоболие, умора… не исках да те тревожа.“
Тя ме огледа внимателно. „Сигурна ли си, че е само това, мила? Изглеждаш бледа. И си тръгна толкова внезапно онзи ден…“
„Просто ми дойде в повече. Всички тези спомени…“, промълвих, избягвайки погледа ѝ.
Александър веднага се намеси, за да ме защити. „Мамо, остави я. Разбираемо е. На всички ни е тежко.“ Той я настани на дивана, предложи ѝ чай.
Седнах срещу нея и се почувствах като престъпник на разпит. Всеки неин въпрос беше капан. Всяка нейна дума беше премерена. Тя говореше за Стоян, за самотата си, за това колко съм ѝ липсвала през последните дни. Аз кимах, отговарях с по една-две думи, усещайки как дневникът в чантата ми, скрита в гардероба в спалнята, тежи като камък.
Тогава, сякаш между другото, тя подхвърли: „Огледах скрина след като си тръгна. Свършила си страхотна работа, почти всичко е подредено. Само… не можах да намеря стария бележник на Стоян. Един такъв, кожен, кафяв. Знаеш, той си записваше разни неща там. Има сантиментална стойност за мен. Да си го виждала?“
Кръвта замръзна във вените ми. Значи знаеше. Или поне подозираше. Това не беше въпрос, а директна заплаха.
Успях да запазя самообладание. „Кожен бележник? Не, не си спомням да съм виждала такова нещо. Имаше само папки и официални документи.“
Тя сведе поглед към чашата си с чай. „Странно. Бях сигурна, че е там. Може би в бързината съм го забутала някъде.“ Но погледът, който ми хвърли след това, беше всичко друго, но не и разсеян. Беше студен, пресметлив и пълен с предупреждение.
Когато си тръгна, Александър ме прегърна. „Виждаш ли? Просто се е притеснила. Горката жена, съвсем сама е.“ Почувствах се ужасно. Лъжех го, криех от него истина, която щеше да го съсипе, и в същото време го оставях да съчувства на жена, която не заслужаваше и капка от неговата доброта.
Нощта беше безсънна. Въртях се в леглото, а в главата ми се разиграваха различни сценарии. Трябваше ли да ѝ върна дневника? Не, това щеше да ѝ даде цялата власт. Трябваше ли да го унищожа? Не, това беше единственото ми доказателство, единственото ми оръжие, ако тя решеше да предприеме нещо.
На следващата сутрин реших, че трябва да потърся помощ. Не можех да споделя с Александър, нито с приятели. Имаше само един човек, на когото можех да се доверя донякъде – братовчед ми, Ивайло. Той беше адвокат, специализираше в наказателно право. Беше умен, дискретен и най-важното – не беше емоционално обвързан със семейството на Александър.
Обадих му се и го помолих за спешна среща. Срещнахме се в едно закътано кафене. Ръцете ми трепереха, докато му разказвах всичко, прескачайки от тема в тема, опитвайки се да свържа парчетата от пъзела. Подадох му дневника. Той го взе, сложи си очилата и започна да чете. Лицето му остана безизразно, но виждах как пръстите му леко потрепват, докато прелиства страниците.
Когато свърши, той затвори бележника и ме погледна сериозно. „Ани, това е… много по-лошо, отколкото си мислиш.“
„Какво имаш предвид?“, попитах аз, а сърцето ми започна да бие лудо.
„Имам предвид, че тук не става въпрос само за изневяра и изнудване. Ти спомена, че Лидия е починала от инфаркт. Кога точно?“
Казах му датата. Той извади телефона си и започна да търси нещо. След минута вдигна поглед към мен. „Точно както си мислех. Два дни преди смъртта си, Лидия е изтеглила от сметката си сума, равняваща се на почти всичките ѝ спестявания. Около осемдесет хиляди лева.“
Почувствах как ми се завива свят. „Какво… как знаеш това?“
„Имам своите източници. Покрай едно дело се наложи да проучвам финансови транзакции от същия период. Нейното име изскочи. Тогава не му обърнах внимание, но сега… Ани, мисля, че Маргарита не просто я е изнудвала за джобни пари. Мисля, че я е притиснала за последна, голяма сума. Може би Лидия е отказала или е заплашила, че ще проговори. И този стрес, това напрежение… може да е предизвикало инфаркта.“
Думите му висяха във въздуха, тежки и зловещи.
„Какво да правя, Иво? Кажи ми какво да правя.“
„Първо, този дневник“, каза той, почуквайки по кожената корица. „Това е твоята застраховка. Пази го на сигурно място, където тя никога няма да го намери. Второ, трябва да разберем с какво друго разполага Маргарита. Какво е финансовото ѝ състояние в момента? Има ли дългове? Какво е наследила от Стоян? Трябва да разберем какво я мотивира.“
„Но как ще разберем всичко това?“, попитах аз отчаяно.
Ивайло се усмихна леко. „Остави това на мен. Но ти имаш по-трудната задача. Трябва да продължиш да играеш ролята си. Трябва да се преструваш, че нищо не се е случило. Трябва да се сближиш отново с нея, да спечелиш доверието ѝ. Трябва да я накараш да се почувства сигурна, за да допусне грешка. Можеш ли да го направиш?“
Погледнах го. Идеята да се преструвам на любяща снаха пред тази жена ме отвращаваше. Но знаех, че е прав. Бях попаднала в игра, в която не исках да участвам, но сега трябваше да я играя докрай. За да защитя себе си, сина си, и най-вече – Александър, който живееше в блажено неведение за чудовището, което наричаше „мама“.
„Ще го направя“, казах твърдо, макар гласът ми да трепереше. „Ще го направя.“
Глава 3
Завръщането към нормалността беше най-трудното нещо, което ми се беше налагало да правя. Още същата вечер се обадих на Маргарита. Насилих се да вкарам топлина в гласа си, извиних се отново за мълчанието, обясних го с натрупан стрес и мигрена.
Тя беше предпазлива. „Сигурна ли си, че си добре, Ани? Притесних се толкова много.“
„Да, да, много по-добре съм. Просто имах нужда от няколко дни почивка. Искаш ли да дойда утре да пием кафе? Мога да донеса от онези сладкиши, които обичаш.“
Настъпи кратка пауза. Можех да си представя как от другата страна на линията тя анализира всяка моя дума, търси скрит смисъл. Накрая каза: „Разбира се, мила. Ще те чакам.“
На следващия ден отидох, стиснала здраво волана на колата, за да спра треперенето на ръцете си. Чувствах се като шпионин, влизащ в леговището на врага. Всеки предмет в апартамента ѝ сега ми изглеждаше опетнен, закупен с парите от болката на друга жена. Портретът на Стоян на стената сякаш ме гледаше с укор.
Маргарита ме посрещна с престорена радост. Прегърна ме, но прегръдката ѝ беше студена, пресметлива. Докато правеше кафе, аз се оглеждах. Търсех признаци на нещо необичайно, нещо, което да издаде притеснението ѝ. Но тя беше перфектна актриса. Държеше се така, сякаш нищо не се е случило. Разказваше ми за съседите, за нов сериал, който гледала.
Аз играех своята роля. Разпитвах я, съчувствах ѝ, кимах разбиращо. Но под повърхността на този привиден мир се водеше безмълвна война. Ние и двете знаехме, че нещо се е променило завинаги. Аз знаех нейната тайна, а тя знаеше, че я знам, макар нито една от нас да не го признаваше.
„Намери ли бележника на Стоян?“, попитах аз в един момент, опитвайки се да прозвуча нехайно.
Тя ме погледна право в очите. „Не. Изчезнал е. Сигурно съм го изхвърлила по погрешка с другите стари хартии. Жалко. Имаше неща, които исках да си спомням.“ Това беше поредното предупреждение. „Неща, които е по-добре да останат забравени.“
Междувременно Ивайло беше започнал своето проучване. Няколко дни по-късно ми се обади. „Имам нещо. И то е голямо. Не е за по телефона. Можеш ли да се измъкнеш?“
Срещнахме се отново. Той разтвори на масата пред мен няколко документа. Бяха банкови извлечения и копия от нотариални актове.
„Маргарита е затънала в дългове“, каза той без предисловия. „Оказва се, че Стоян не е бил толкова добър бизнесмен, колкото всички са си мислели. Преди около десет години е направил няколко много лоши инвестиции. Загубил е почти всичко. Оттогава са живеели на ръба, поддържайки фасада с пари от заеми и… е, вече знаем от какво друго.“
Погледнах документите. Имаше ипотека върху апартамента им, няколко големи потребителски кредита на името и на двамата. Общата сума беше стряскаща.
„Но това не е всичко“, продължи Ивайло, а гласът му стана по-сериозен. „Оказва се, че онзи апартамент, за който Стоян пише в дневника – тайният апартамент, в който се е срещал с Лидия – все още съществува. И познай на чие име е?“
Поклатих глава.
„На името на Александър.“
Почувствах как подът се изплъзва изпод краката ми. „Какво? Това е невъзможно. Той не знае за такъв апартамент.“
„Стоян го е купил преди години и го е прехвърлил на сина си, когато Александър е навършил пълнолетие. Вероятно като някаква форма на застраховка, ако нещата с Маргарита се влошат. Александър сигурно е подписал документите, без да знае какво подписва, бил е млад. Оттогава данъците се плащат автоматично от сметка, която баща му е захранил. Но сега тази сметка е почти празна. Скоро ще започнат да пристигат известия за неплатени данъци на ваше име.“
Скрит апартамент. Дългове. Изнудване. Всичко се заплиташе в една огромна, лепкава мрежа от лъжи.
„Но има и още нещо, Ани“, каза Ивайло. „Най-обезпокоителното. Проверих завещанието на Стоян. Оставил е всичко на Маргарита, с едно изключение. Една банкова касета. В завещанието изрично е посочено, че тя може да бъде отворена само в присъствието и на Маргарита, и на Александър. Никой от тях не може да я отвори сам.“
„Какво има в нея?“, прошепнах аз.
„Не знам. Но имам много лошо предчувствие. Стоян е знаел, че Маргарита го е използвала. Може би това е неговото отмъщение от гроба. Нещо, което да я държи в шах.“
Връщах се към дома си като в мъгла. Картината ставаше все по-сложна и по-опасна. Маргарита не беше просто изнудвачка, тя беше отчаяна жена, притисната до стената от дългове. А отчаяните хора правят отчаяни неща.
Следващите седмици бяха игра на котка и мишка. Аз продължавах да се виждам с Маргарита, да слушам оплакванията ѝ за самотата и финансовите трудности, които „изведнъж“ са я сполетели след смъртта на Стоян. Тя, от своя страна, постоянно ме разпитваше за Александър, за работата му, за нашите финанси. Усещах, че се опитва да прецени колко може да изстиска от нас.
Една вечер тя дойде на вечеря. Беше необичайно мила, дори донесе подарък за Даниел. След като детето заспа, тя поведе разговор с Александър.
„Сашо, знам, че не е сега моментът, но… нещата са много трудни. Сметките се трупат, пенсията ми е малка. Стоян остави много неплатени задължения, за които не знаех.“
Александър, разбира се, веднага се отзова. „Мамо, не се притеснявай. Ще се погрижим за всичко. Аз и Ани ще ти помагаме. Никога няма да те оставим.“
Видях триумфална искра в очите на Маргарита. Тя погледна към мен, сякаш за да каже: „Виждаш ли? Той винаги ще избере мен.“
По-късно същата нощ, когато си легнахме, Александър беше замислен. „Трябва да помогнем на мама. Може би трябва да изтеглим още един заем. Моят бизнес върви добре, но този нов договор все още не е подписан. Всичките ни спестявания отидоха за първоначалната вноска по нашия апартамент.“
Това беше моментът, който чаках и от който се страхувах. „Сашо, не мисля, че това е добра идея“, казах аз внимателно. „Вече имаме огромен кредит за жилище. Ти работиш по дванадесет часа на ден. Аз едвам се справям с Даниел и моята работа на половин работен ден. Още един заем ще ни съсипе.“
Той ме погледна изненадано. „Но това е майка ми, Ани! Не можем да я оставим на улицата.“
„Тя не е на улицата. Има апартамент, има пенсия. Трябва да бъдем разумни.“
„Не те познавам!“, избухна той. „Преди винаги си я подкрепяла. Какво се е променило? Да не би да я обвиняваш за нещо?“
Спогледахме се и за първи път от години усетих как между нас се издига ледена стена. Стената, изградена от тайните на Маргарита. Не можех да му кажа истината, а без нея, моето поведение изглеждаше студено и егоистично.
Скарахме се. Жестоко. За първи път от много време. Той ме обвини, че съм безсърдечна. Аз го обвиних, че е сляп. Той спа на дивана. На сутринта едва си говорихме. Маргарита беше успяла. Беше посяла семето на раздора между нас, без дори да се налага да споменава дневника. Тя просто използваше най-силното си оръжие – любовта на сина ѝ.
Знаех, че трябва да действам бързо. Обадих се на Ивайло. „Тя настройва Александър срещу мен. Ще ни накара да затънем в дългове заради нея. Трябва да направим нещо.“
„Време е за банковата касета“, каза той. „Трябва да убедиш Александър да я отворите. Кажи му, че може би баща му е оставил нещо, което ще реши финансовите проблеми на майка му. Това е единственият начин да го накараш да се съгласи, без да будиш подозрение.“
Беше рисковано, но нямах друг избор. Същата вечер седнах до Александър. Извиних се за спора. Казах му, че е бил прав, че трябва да помогнем на майка му. И тогава, сякаш ми беше хрумнало току-що, споменах за банковата касета от завещанието.
Лицето му светна. „Прав си! Бях забравил напълно за това! Може би татко е предвидил всичко. Утре сутринта ще се обадя на мама и ще отидем в банката.“
Той ме целуна, благодарен, че го разбирам. А аз лежах будна до него, молейки се отмъщението на Стоян да е достатъчно силно, за да ни спаси от мрежата, която Маргарита плетеше около нас. Не знаех, че това, което щяхме да намерим в онази касета, щеше да бъде много по-шокиращо и опасно, отколкото можех да си представя.
Глава 4
Атмосферата в банката беше напрегната и студена. Седяхме тримата в малка, стерилна стая – аз, Александър и Маргарита. Тя се опитваше да изглежда спокойна, но нервното почукване на пръстите ѝ по кожената ѝ чанта я издаваше. Александър беше изпълнен с надежда, вярвайки, че след миг всичките им финансови грижи ще се изпарят. Аз бях единствената, която усещаше приближаващата буря.
Служителят в банката донесе металната кутия. Беше тежка и студена на допир. Изискваха се два ключа – единият беше у Маргарита, а другият, заедно с документите от завещанието, беше при адвоката на семейството, който също присъстваше. Процедурата беше бавна и официална.
Когато капакът най-накрая се отвори, всички се надвесихме. Вътре нямаше пачки с пари или златни кюлчета, както може би тайно се надяваше Маргарита. Имаше само няколко папки с документи и малко плюшено мече, изтъркано от времето.
Александър пръв посегна и извади мечето. Лицето му се смекчи. „Това е моето мече. Първата играчка, която татко ми е подарил. Винаги го пазеше.“ Той го подаде на майка си, но тя само го погледна с презрение и го бутна настрани. Очите ѝ бяха вперени в папките.
Тя грабна най-горната папка и я отвори рязко. Вътре имаше само един лист. Беше ДНК тест.
„Какво е това?“, попита тя остро.
Адвокатът се прокашля. „Стоян е направил теста преди около година. Той потвърждава…“ Адвокатът замълча за миг, поглеждайки към Александър със съжаление. „Той потвърждава, че Стоян не е биологичният баща на Александър.“
Тишината, която настъпи, беше оглушителна. Светът сякаш спря да се върти. Александър стоеше като замръзнал, втренчен в листа хартия. Лицето му пребледня, сякаш някой беше източил всичката кръв от него.
„Това е лъжа!“, изкрещя Маргарита, а гласът ѝ се пречупи. „Това е някаква фалшификация! Стоян никога не би го направил!“
Но в очите ѝ видях паника. Тя знаеше. През цялото това време е знаела.
Александър се обърна към нея, а в погледа му имаше болка, която никога преди не бях виждала. „Мамо? Вярно ли е това?“
Тя се опита да отрече, започна да говори несвързано за грешки, за врагове, които искат да ги разделят. Но тялото ѝ я предаваше. Трепереше неконтролируемо.
Адвокатът отвори втората папка. „Има и писмо от Стоян. Адресирано е до вас, Александър.“
С треперещи ръце Александър взе писмото. Аз се приближих до него, положих ръка на рамото му, опитвайки се да му дам някаква опора в този разпадащ се свят.
Той започна да чете на глас, гласът му беше слаб и пресеклив. Стоян обясняваше всичко. Обясняваше как е разбрал истината съвсем случайно, ровейки се в стари медицински документи. Как се е изправил пред Маргарита и как тя е признала за кратка връзка в началото на брака им. Но не това беше най-лошото. Стоян пишеше, че е простил изневярата, защото обичал Александър като свой собствен син и не искал да разбива семейството. Проблемът бил друг.
„…Но аз не мога да ти простя, Маргарита, за това, което направи след това“, четеше Александър, а думите засядаха в гърлото му. „Не мога да ти простя, че използва тази тайна, за да ме манипулираш и контролираш в продължение на тридесет години. Всеки път, когато не бях съгласен с теб, всеки път, когато исках да поема по свой път, ти ми напомняше, че ‘дължа всичко’ на теб, че си ‘пожертвала’ живота си за мен, знаейки през цялото време, че нося кръвта на друг мъж. Ти използва моята любов към сина, който отгледах, като оръжие срещу мен…“
Маргарита се свлече на стола, ридаейки. „Той не разбираше! Правех го за семейството! За да ни запазя!“
Но писмото продължаваше. В последната папка имаше документи. Стоян методично беше събрал доказателства за всички финансови транзакции, всички скрити заеми, всички пари, които Маргарита беше взела от Лидия. Беше приложил копия от банкови извлечения, бележки, дори няколко записани телефонни разговора, в които Маргарита притискаше приятелката си за пари. Беше пълна и унищожителна хроника на нейната алчност и манипулация.
Най-отгоре имаше още една бележка от Стоян до Александър: „Прости ми, сине, че ти причинявам това. Но ти трябваше да знаеш с кого си имаш работа. Тя ще се опита да те съсипе, както се опита да съсипе мен. Тези документи са твоята защита. Използвай ги.“
Александър остави документите да паднат на масата. Той не гледаше нито мен, нито майка си. Погледът му беше празен, втренчен в стената. Човекът, когото беше смятал за свой баща, не беше негов баща. Майка му, която беше боготворил, го беше лъгала през целия му живот и беше унищожила мъжа, който го е отгледал. Цялата му реалност беше срината до основи за по-малко от десет минути.
Той стана, без да каже дума, и излезе от стаята. Аз се втурнах след него, оставяйки Маргарита сама с руините на лъжите ѝ. Намерих го на улицата, облегнат на стената на банката, дишащ тежко, сякаш не му достигаше въздух.
„Сашо…“, започнах аз, но не знаех какво да кажа.
Той ме погледна, а в очите му имаше нещо ново. Студенина. „Ти знаеше, нали?“
Въпросът му ме удари като шамар. „Аз… разбрах наскоро. Не знаех как да ти кажа. Исках да те предпазя.“
„Да ме предпазиш?“, изсмя се той горчиво. „Предпазила си ме от истината! Остави ме да живея в лъжа, точно като нея!“
„Не е така!“, опитах се да го хвана за ръката, но той се отдръпна.
„Всичко вече има смисъл. Твоето странно държание, мълчанието ти, споровете ни за пари. Ти си знаела, че тя е такава, и не си ми казала нищо. Може би дори си се радвала, че най-накрая имаш нещо срещу нея.“
Болката от думите му беше по-силна от всичко, което бях преживяла досега. „Как можеш да го кажеш? Аз те обичам! Правех го за теб!“
„Не ме доближавай!“, извика той. „Трябва да остана сам. Трябва да помисля.“
И той тръгна по улицата, оставяйки ме сама, разбита. Бях се опитала да го защитя, но в крайна сметка бях станала част от лъжата. Бях спечелила битката срещу Маргарита, но бях напът да загубя мъжа, когото обичах.
В този момент от банката излезе Маргарита. Лицето ѝ беше подпухнало от плач, но в очите ѝ гореше огънят на омразата. Тя се приближи до мен.
„Ти го направи!“, изсъска тя. „Ти си виновна за всичко! Ти ми отне сина!“
„Аз ли?“, попитах аз, а гневът започна да измества болката. „Вие го лъгахте през целия му живот! Вие унищожихте Стоян! Вие изнудвахте най-добрата си приятелка до смърт!“
Тя замахна и ми удари шамар. Силен, звучен шамар, който накара няколко минувачи да се обърнат. „Ще си платиш за това, кучко! Ще се погрижа да не видиш и стотинка от това семейство. Ще се погрижа Александър да те намрази толкова, колкото те мразя аз в момента!“
Тя се обърна и си тръгна с бърза крачка. Аз останах на тротоара, с горяща буза и разбито сърце, осъзнавайки, G-8774че войната тепърва започваше. Бях разкрила истината, но истината не ни беше направила свободни. Беше ни хвърлила в още по-дълбока и по-тъмна бездна.
Глава 5
Александър не се прибра онази нощ. Нито следващата. Не отговаряше на обажданията ми, нито на съобщенията. Единственото, което получих, беше кратък имейл: „При един приятел съм. Трябва ми време. Не ме търси.“ Паниката започна да ме завладява. Бяхме преминали през толкова много заедно, но усещах, че този път може да е различно. Тайната, която го бях лишила от правото да научи сам, се беше превърнала в оръжие, което той насочи срещу мен.
През това време Маргарита не си губеше времето. Два дни след сцената в банката получих призовка. Тя ме съдеше. Искът беше абсурден – за „морални щети и умишлено причиняване на емоционален стрес“. Разбира се, тя нямаше никакви правни основания, но целта ѝ не беше да спечели. Целта ѝ беше да ме тормози, да ме изтощи финансово и емоционално, да превърне живота ми в ад. И най-вече – да изпрати ясно съобщение на Александър: „Виж, тя е агресорът. Тя ме напада.“
Обадих се на Ивайло, гласът ми трепереше от гняв. „Тя ме съди! Можеш ли да повярваш?“
„Очаквах го“, отговори той спокойно. „Това е класически ход на манипулатор – да се представи за жертва. Не се притеснявай, този иск няма да издържи в съда. Но трябва да сме подготвени. Тя ще използва всяка мръсна тактика, за която се сети.“
И беше прав. Маргарита започна да разпространява слухове сред нашите общи познати и далечни роднини. Представяше ме като златотърсачка, която се е опитала да я изгони от дома ѝ след смъртта на съпруга ѝ, за да сложи ръка на наследството. Говореше как съм „промила мозъка“ на Александър и съм го настроила срещу собствената му майка. Няколко души дори ми се обадиха, за да ми кажат колко съм „разочаровала“ всички. Беше унизително и болезнено.
В същото време се появи нов, неочакван проблем. Един следобед на вратата се позвъни. Беше млад мъж, малко по-голям от Александър, с неговите сини очи, но с по-остри черти. Представи се като Деян.
„Вие ли сте съпругата на Александър?“, попита той.
Кимнах предпазливо.
„Аз съм син на Лидия“, каза той и сърцето ми се сви. Бях чувала за него, но никога не го бях виждала. Работеше в чужбина и рядко се прибираше. „Разбрах някои неща. За майка ми. За парите, които са изчезнали от сметката ѝ точно преди да почине. Един банков служител, приятел на семейството, ми намекна, че е имало натиск. Името на Маргарита беше споменато.“
Поканих го да влезе. Разказах му всичко, което знаех, показах му копията на документите от банковата касета. Докато говорех, лицето му се вкаменяваше от гняв.
„През цялото време съм си мислел, че Маргарита е била най-добрата ѝ приятелка“, каза той с горчивина. „Тя плака на погребението ѝ повече от всички. Какво лицемерие!“
Деян не беше дошъл просто да търси истината. Той искаше справедливост. И възмездие. „Ще заведа дело. Ще искам пълно разследване на смъртта на майка ми. Ще я съдя за всички пари, които е взела. Ще я унищожа.“
Изведнъж се оказах в центъра на две съдебни битки. От едната страна беше Маргарита, която ме атакуваше с лъжи, а от другата – Деян, който търсеше отмъщение, използвайки истината. И двете дела, по един или друг начин, щяха да въвлекат Александър.
Най-накрая, след почти седмица мълчание, той се обади. Гласът му беше уморен, лишен от емоция. „Трябва да се видим. Но не вкъщи. Да се срещнем в парка.“
Когато го видях, сърцето ме заболя. Беше отслабнал, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше състарен с десет години.
Седнахме на една пейка. Дълго мълчахме.
„Говорих с нея“, каза той накрая. „Отидох в апартамента. Исках да чуя нейната версия.“
„И?“, попитах аз, без да смея да дишам.
„Тя призна всичко. За баща ми… за биологичния ми баща. За Лидия. За парите. Опита се да го извърти, да се представи за жертва, но аз видях истината в очите ѝ. Видях чудовището, за което говореше татко в писмото си.“
Въздъхнах с облекчение. Поне не беше повярвал на лъжите ѝ.
„Но това не променя факта, Ани“, продължи той, поглеждайки ме за първи път. „Не променя факта, че ти си знаела и си ме оставила да живея в тази илюзия. Трябваше да ми кажеш веднага.“
„Страхувах се. Не знаех как. Мислех, че ще те унищожи.“
„И какво? Мислиш, че сега не съм унищожен?“, попита той, а в гласа му се появи трепет. „Целият ми живот е лъжа. Човекът, на когото се възхищавах, не ми е баща. Жената, която обичах безрезервно, е манипулативна изнудвачка. Как да продължа напред след това?“
Той стана и започна да крачи пред пейката. „И сега тези дела. Тя те съди. Синът на Лидия ще съди нея. Всичко е една кална бъркотия, а аз съм в средата. Вестниците ще научат, бизнесът ми ще пострада. Името ми ще бъде опетнено.“
„Ще се справим заедно“, казах аз, протягайки ръка към него.
Той спря и ме погледна. „Не знам дали има ‘заедно’, Ани. В момента не знам нищо. Не мога да се прибера вкъщи. Не мога да гледам теб, не мога да гледам сина ни, без да си мисля за всички тези лъжи. Всичко е отровено.“
Думите му бяха като присъда.
„Какво искаш да кажеш?“, прошепнах аз.
„Искам да се разделим. Поне за известно време. Трябва да подредя главата си, да реша кой съм аз всъщност, след като всичко, в което съм вярвал, се оказа фалшиво. Ще си наема квартира. Ще се виждам с Даниел, разбира се. Но не мога да живея с теб. Не и сега.“
Чувствах се така, сякаш земята се разтваря под краката ми. Бях се борила толкова силно, за да разкрия истината и да го защитя, а сега тази истина ни разделяше. Маргарита, дори победена и разобличена, печелеше. Тя беше успяла да унищожи не само миналото, но и нашето бъдеще.
Гледах го как се отдалечава, прегърбен и сломен. За първи път от началото на този кошмар се почувствах напълно сама и безсилна. Бях изгубила всичко – спокойствието си, доверието на съпруга си, бъдещето на семейството си. И нямах представа как да си ги върна обратно.
Глава 6
Животът след раздялата с Александър беше сив и празен. Тишината в апартамента беше оглушителна, прекъсвана само от смеха на Даниел, който беше твърде малък, за да разбере бурята, която се вихреше около него. Александър спазваше обещанието си – идваше да види сина си, играеше с него, но беше дистанциран и студен към мен. Разговорите ни бяха кратки, формални, свързани единствено с детето. Той избягваше погледа ми, сякаш присъствието ми беше болезнено напомняне за сринатия му свят.
Съдебните дела напредваха бавно, изсмуквайки енергията и финансите ми. Искът на Маргарита беше отхвърлен от съда като неоснователен, малка победа, която обаче не ми донесе удовлетворение. Тя не се отказа. Обжалва, нае нови, по-агресивни адвокати, които започнаха да ровят в миналото ми, търсейки нещо, с което да ме очернят.
Делото, заведено от Деян, беше много по-сериозно. Разследването на финансовите транзакции потвърди всичко, което беше в документите на Стоян. Прокуратурата се самосезира и повдигна на Маргарита обвинение за изнудване. Нейното име се появи в новините. Фасадата на уважавана вдовица се срина с трясък, разкривайки грозното лице на алчността.
Това имаше опустошителен ефект върху Александър. Бизнесът му, който беше негова гордост, започна да страда. Някои клиенти се отдръпнаха, притеснени от скандала, свързан с името му. Той трябваше да работи двойно повече, за да задържи компанията си на повърхността, което го отдалечи още повече от мен и Даниел. Виждах го все по-рядко, а когато се виждахме, изглеждаше изтощен и огорчен.
Един ден получих обаждане от непознат номер. Беше мъжки глас, спокоен и уравновесен. „Казвам се Камен. Аз съм биологичният баща на Александър.“
За малко да изпусна телефона. Не бях подготвена за това. „Как… как разбрахте?“
„Маргарита ме намери“, отговори той. „След като всичко излезе наяве, тя е решила, че мога да ѝ бъда от полза. Вероятно се е надявала да ѝ дам пари или да свидетелствам в нейна полза, не знам. Искам да се срещна с вас. И с Александър, ако е възможно. Има неща, които трябва да знаете.“
Поколебах се, но любопитството и усещането, че това е липсващото парче от пъзела, надделяха. Съгласих се да се срещнем в едно кафене. Убедих и Александър да дойде, макар той да беше изключително резервиран. „Не искам да се срещам с непознати, които твърдят, че са ми роднини“, каза той, но в крайна сметка се съгласи.
Камен беше висок, достолепен мъж в края на петдесетте, със същите сини очи като на сина си. Той ни разказа своята история. Бил е първата любов на Маргарита, преди тя да срещне Стоян. Имали са кратка, бурна връзка. Когато тя му казала, че е бременна, той бил готов да се ожени за нея. Но нейните родители, които били много заможни и властни, го сметнали за неподходящ. Те я принудили да се омъжи за Стоян, който бил от „добро семейство“ и с обещаващо бъдеще. Заплашили са Камен, принудили са го да напусне града и да не търси никога повече нито нея, нито детето.
„Аз никога не съм спирал да мисля за вас“, каза той, гледайки към Александър. „Опитах се да се свържа с Маргарита няколко пъти през годините, но тя винаги отказваше. Каза, че си имаш прекрасен баща и че моята поява само ще обърка всичко. Уважавах решението ѝ, макар да ми беше трудно. Не знаех, че тя е използвала моето отсъствие, за да манипулира и двама ви.“
Александър слушаше безмълвно, с каменно лице. Трудно ми беше да разбера какво се случва в главата му.
„Защо ни казвате всичко това сега?“, попитах аз.
„Защото Маргарита допусна грешка“, отвърна Камен. „Когато ме намери, тя не дойде да търси помощ. Дойде да ме изнудва. Оказа се, че през всичките тези години е пазила мои стари писма, които биха могли да компрометират сегашното ми положение. Аз съм изградил нов живот, имам семейство, бизнес. Тя поиска огромна сума пари, за да мълчи.“
Погледнахме се с Александър. Невероятно. Дори в тази ситуация, на ръба на пълния срив, първият ѝ инстинкт беше да изнудва.
„Аз, разбира се, отказах“, продължи Камен. „И записах целия ни разговор. Предадох записа на адвоката на Деян. Мисля, че това ще бъде последният пирон в ковчега ѝ.“
Срещата с Камен разтърси Александър дълбоко. Сякаш виждането на този спокоен, честен мъж, който беше негов баща, му даде нова перспектива. Онази вечер, за първи път от седмици, той остана, след като Даниел заспа.
Седнахме на дивана в неловко мълчание.
„Съжалявам“, каза той накрая, а гласът му беше дрезгав. „Съжалявам за начина, по който се държах. Бях толкова объркан и ядосан, че изкарах всичко върху теб. Ти беше единственият човек, който се опита да ме защити, а аз те отблъснах.“
Сълзи на облекчение потекоха по лицето ми. „Просто исках да си добре.“
„Знам. И сега виждам, че си била права за всичко. За нея, за парите, за всичко. Аз бях сляп. Отказвах да видя истината, защото беше твърде болезнена.“ Той протегна ръка и хвана моята. „Можеш ли да ми простиш?“
„Няма какво да ти прощавам“, казах аз, стискайки ръката му. „Обичам те.“
„И аз те обичам. Повече от всичко.“
В този момент, в тишината на нашия хол, почувствах как ледената стена между нас най-накрая се пропуква. Пътят напред нямаше да е лесен. Раните бяха твърде дълбоки, за да заздравеят бързо. Но за първи път от месеци имах надежда. Надежда, че можем да възстановим разрушеното, че можем да изградим ново бъдеще върху основите на тази болезнена истина.
Процесът срещу Маргарита приключи бързо след записа, предоставен от Камен. Тя беше осъдена за изнудване и принудена да върне всички пари на Деян, което означаваше да продаде апартамента и да остане почти без нищо. Беше пълно и абсолютно поражение. Никога повече не я видяхме. Александър прекъсна всякакъв контакт с нея.
Той започна бавно да изгражда връзка с Камен. Срещаха се, говореха, опознаваха се. Беше странно и трудно, но и лечебно. Александър най-накрая имаше възможност да се свърже с корените си, да разбере част от себе си, която винаги му е липсвала.
Нашият живот също бавно се връщаше към нормалното. Преместихме се. Купихме си нова къща с кредит, далеч от стария апартамент и спомените, които носеше. Бизнесът на Александър се възстанови. Скандалът беше забравен, заменен от нови истории.
Понякога вечер, когато седяхме заедно, след като Даниел е заспал, си спомнях за онзи ден, в който намерих дневника на Стоян. Спомнях си за ужаса, за страха, за лъжите. Но си спомнях и за силата, която открих в себе си. Силата да се боря за истината, дори когато тя е грозна. Силата да защитя семейството си, дори когато това означаваше да рискувам всичко.
Бяхме белязани. Бяхме пречупени. Но бяхме оцелели. И бяхме заедно. А това беше всичко, което имаше значение. Бях спряла да отговарям на обажданията на свекърва си, защото бях открила тъмната истина, скрита зад фасадата на добротата ѝ. И това решение, макар и болезнено, в крайна сметка спаси всички ни.