Свекърва ми идва всяка неделя. Точно в десет сутринта. Не десет и една, не девет и петдесет и девет. В десет. Можеш да си свериш часовника по нея. Идва с онази нейна тиха, почти пълзяща стъпка, с усмивка, която никога не стига до очите ѝ, и с торба, пълна с домашна баница или някакъв сладкиш, който ухае на канела и на пасивно-агресивно неодобрение.
Съпругът ми Стефан я нарича „майчина грижа“. Аз я наричам „тихата инвазия“.
Всичко започна невинно. Първо беше солта и пипера. Винаги ги държах отдясно на печката, в две малки, симпатични керамични солници, подарък от най-добрата ми приятелка. След неделното посещение на Маргарита ги намирах в шкафа над мивката. „Тук им е мястото, миличка – казваше тя с онзи меден глас, който използваше, когато искаше да ме накара да се почувствам като глупаво, неспособно дете. – Да не събират прах и мазнини.“
Стефан само повдигаше рамене. „Какво толкова, Мира? Просто ги е преместила.“
После дойде ред на чашите. Подредих ги по големина и цвят – тези за вода, тези за вино, тези за сутрешното кафе. В понеделник сутрин намирах пълен хаос. Чашите за ракия бяха до тези за чай, а любимата ми чаша с изрисуван на ръка мак беше натикана най-отзад, сякаш наказана. Отнемаше ми цяла вечност да намеря каквото и да е. Кухнята, моето светилище, се превръщаше в непозната територия всяка седмица. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.
Опитах да говоря със Стефан. Десетки пъти. Разговорите винаги протичаха по един и същи сценарий.
„Стефане, майка ти отново е пренареждала.“
„Тя просто иска да помогне.“
„Не искам помощта ѝ. Искам да намеря лъжиците там, където съм ги оставила.“
„Преувеличаваш. Дребна работа.“
Но не беше дребна работа. Беше битка за територия. Битка за надмощие, водена с подреждане на чинии и преместване на подправки. Маргарита никога не повишаваше тон. Никога не ме критикуваше директно. О, не. Тя беше майстор на тихата война. Нейните оръжия бяха жестът, намекът, онази снизходителна усмивка, която казваше: „Ти си толкова неопитна, милото ми момиче, добре че съм аз да оправя нещата.“
Ипотечният кредит за този апартамент беше на наше име, но тя беше дала една солидна сума за първоначалната вноска. Факт, който никога не пропускаше да ми напомни, разбира се, индиректно. „Толкова се радвам, че успяхме да ви осигурим този простор, дечица. Едно е да си под наем, друго е да си имаш свое гнезденце. Човек трябва да го пази, да го подрежда.“
„Гнезденцето“, в което аз се чувствах все по-малко у дома.
Преглъщах. Преглъщах в името на мира, в името на любовта ми към Стефан, който беше прекрасен мъж във всяко друго отношение – умен, амбициозен, успешен в бизнеса си с внос на строителни материали. Но щом станеше дума за майка му, той се превръщаше в глуха стена. Сякаш една невидима пъпна връв все още го свързваше с нея и моят глас не можеше да я пробие.
Последната капка дойде миналата неделя. Беше тих, есенен ден. Листата падаха в златисти вихрушки пред прозореца на хола. Маргарита пристигна точно в десет, както винаги. Носеше щрудел. Докато Стефан го хвалеше и си сипваше трето парче, аз усетих онзи познат студ по гърба си. Погледът ѝ се плъзгаше из стаята, оценяваше, критикуваше, планираше следващия си ход в нашата тиха война.
Този път целта ѝ беше библиотеката.
Моята библиотека. Моето свещено място. Рафтовете от тъмно дърво, които се извисяваха до тавана, бяха подредени не по азбучен ред или по цвят, а по емоция. На най-долния рафт бяха книгите, които ме утешаваха. По-нагоре – тези, които ме предизвикваха. На най-високия, до който стигах с малка стълбичка, бяха съкровищата. Книгите на дядо ми.
Когато тя си тръгна в късния следобед, оставяйки след себе си миризма на канела и усещане за поражение, аз не отидох веднага в хола. Имах нужда от време, за да се подготвя психически. Налях си чаша вино. Постоях на балкона, гледайки как градът запалва светлините си. После влязох.
От пръв поглед всичко изглеждаше наред. Дори по-добре от наред. Книгите бяха подредени перфектно по височина, създавайки плавна, красива линия. Като войници в параден строй. Беше естетически издържано, но напълно бездушно. Моят емоционален хаос беше заменен от нейната студена подреденост.
Въздъхнах. Щях да прекарам вечерта в пренареждане. Но тогава погледът ми стигна до най-горния рафт.
И сърцето ми спря.
Имаше празно място. Голямо, зловещо празно място. Точно там, където стояха те. Книгите на дядо. Първи издания, някои от които с негови бележки по полетата. Подарък за осемнадесетия ми рожден ден, последната му воля, преди да си отиде.
Претърсих навсякъде. Зад другите книги, в шкафовете, дори под дивана. Нямаше ги. С нарастваща паника се втурнах към килера, където държим старите вестници за рециклиране. И ги видях. Натъпкани в голям син чувал, до стара картонена кутия от пица и празни бутилки. Над тридесет книги. Моите съкровища. Изхвърлени като боклук.
Но това не бяха просто някакви книги. Те бяха… те бяха всичко. Бяха спомен, корен, част от душата ми. И в този момент разбрах. Това вече не беше тиха война. Беше обявена. И аз нямаше повече да мълча.
Глава 2: Празните рафтове
Вцепених се. Въздухът в дробовете ми сякаш се превърна в стъкло – остър, студен и болезнен. Стоях пред отворения килер, а синият чувал пулсираше пред очите ми като зловещо, уродливо сърце. Протегнах ръка, пръстите ми трепереха. Докоснах твърдия ръб на една от книгите през найлона. Беше като да докосваш костите на любим човек.
Стефан влезе в коридора, подсвирквайки си някаква мелодия от радиото.
„Какво правиш тук на тъмно? Хайде, филмът започва.“
Той замръзна, когато видя изражението на лицето ми. Погледът му се плъзна от мен към чувала и после пак към мен.
„Какво има, Мира? Да не ти е зле?“
Гласът ми беше дрезгав, едва се познах. „Тя ги е изхвърлила.“
„Кой? Какво е изхвърлила?“
„Майка ти.“ Посочих с треперещ пръст към синята торба. „Книгите. Книгите на дядо.“
Той се намръщи, все още неразбиращ. „Какви книги? Сигурно е разчиствала стари неща, знаеш я нея, обича всичко да е подредено.“
„Не, Стефане.“ Гласът ми започна да се надига, да трепери от гняв и болка. „Не е разчиствала стари неща. Изхвърлила е първите издания. Тези, които дядо ми остави. Тези, за които съм ти разказвала хиляди пъти.“
Извадих една от книгите от чувала. Беше „Тютюн“ на Димов, изданието от 1951 година, с твърди, изтъркани от времето корици. По страниците имаше малки, почти невидими бележки, изписани с избледнялото мастило на дядо. Това беше неговият екземпляр. Неговият диалог с автора, замразен във времето. А сега лежеше върху купчина стари вестници, осквернен, унизен.
Стефан най-накрая осъзна. Лицето му пребледня.
„О, не. Сигурно е станало грешка. Не е искала.“
„Грешка ли?“ Изсмях се, но смехът ми прозвуча като ридание. „Грешка ли е да се качиш на стълба, да свалиш тридесет книги от най-горния рафт, да ги натъпчеш в чувал за боклук и да ги захвърлиш в килера? Това не е грешка, Стефане. Това е послание.“
Той грабна телефона. „Ще ѝ се обадя веднага. Ще я питам.“
Слушах го как говори с нея. Гласът му беше напрегнат, но все така опитваше да бъде мек, да не я обвинява. От другата страна чувах монотонното жужене на нейния глас. Когато затвори, лицето му беше смес от облекчение и раздразнение, насочено към мен.
„Ето, казах ти. Грешка е. Помислила ги е за стари и ненужни. Каза, че рафтовете изглеждали претрупани. Искала е да освободи място.“
„Да освободи място?“ Повторих думите му, невярваща на ушите си. „Да освободи място за какво? За нейния въздух? За нейното присъствие? Тези книги са на този рафт от деня, в който се нанесохме тук!“
„Мира, успокой се. Тя се извини. Каза, че много съжалява.“
„Съжалява? Не, тя не съжалява. Тя е доволна. Постигнала е целта си. Показа ми за пореден път кой командва в този дом. Показа ми, че моите неща, моите спомени, моята същност нямат никакво значение тук.“
„Преувеличаваш! Това са само някакви си книги!“
Думите му ме удариха като плесница. По-силно от всяко действие на майка му.
„Само някакви си книги?“ Гледах го, а той сякаш ставаше непознат пред очите ми. Човекът, с когото споделях леглото си, мечтите си, бъдещето си. „Ти нямаш и най-малка представа, нали? Нямаш представа какво означаваха те за мен. Те не бяха просто хартия и мастило. Те бяха последният жив спомен от дядо ми. Бяха неговият глас, неговата мъдрост. Бяха моята връзка с миналото, с корените ми. А тя ги изхвърли в боклука. И ти… ти я защитаваш.“
„Не я защитавам! Просто се опитвам да бъда разумен!“
„Разумен ли? Няма нищо разумно в това, Стефане! Има само жестокост и незачитане. А твоето сляпо подчинение пред нея ме отвращава.“
Настана тишина. Тежка, оглушителна тишина, в която се чуваше само забързаното дишане и на двама ни. Празните рафтове в хола сякаш крещяха. Крещяха за всичко, което липсваше в нашия брак – разбиране, подкрепа, истинска близост.
В този момент осъзнах, че проблемът не е само Маргарита. Проблемът беше и Стефан. Неговата неспособност да постави граница, да защити мен, неговата съпруга, неговото семейство. Той беше мостът, по който нейната тирания влизаше в живота ни. И този мост току-що се беше срутил.
„Искам тя повече да не стъпва в този дом.“ Думите излязоха от мен ледено спокойни.
Стефан ме погледна шокирано. „Какво? Не можеш да говориш сериозно. Това е майка ми.“
„Това е жената, която се опита да изтрие част от мен. Системно и целенасочено. Днес бяха книгите. Утре какво ще е? Моите дрехи? Моите снимки? Докато накрая не остане нищо от Мира в този апартамент?“
„Тя не е такъв човек!“
„Точно такъв човек е. И ти много добре го знаеш, но те е страх да си го признаеш. Защото е по-лесно да ме обвиниш мен в преувеличение, отколкото да се изправиш срещу нея.“
Обърнах му гръб и отидох в спалнята, затваряйки вратата след себе си. Чух го как въздиша тежко в коридора, как крачи нервно напред-назад. Знаех, че този разговор не е приключил. Той беше само началото. Началото на края или началото на една нова, ужасяваща война.
Легнах на леглото и се свих на кълбо. Празнотата от рафтовете се беше пренесла в гърдите ми. Болеше физически. Това не беше просто загуба на предмети. Беше загуба на илюзии. Илюзията, че имам съпруг, който ще ме защити. Илюзията, че имам дом. Илюзията, Z_че съм нещо повече от временен наемател в живота на семейството на мъжа ми. А най-страшното беше, че не знаех какво да правя с тази нова, опустошителна истина.
Глава 3: Сянката на миналото
Не спах цяла нощ. Стефан направи няколко плахи опита да влезе в спалнята, но се отказа. Чувах го как се върти на дивана в хола, как въздиша тежко. Сигурно се чувстваше разкъсан между мен и майка си. Но за първи път от много време насам не ми пукаше за неговите чувства. Бях погълната от моите собствени.
На сутринта, докато той все още спеше, аз внимателно извадих книгите от чувала. Една по една. Подредих ги на масата в трапезарията. Оглеждах всяка драскотина по кориците, всяко петънце по страниците. Някои бяха леко омачкани от грубото натъпкване в торбата. Почувствах го като лично насилие.
Взех телефона си. Ръцете ми все още трепереха леко. Прелистих контактите и намерих име, което не бях търсила от години. Адриян.
Адриян беше моят най-добър приятел в университета. Учихме заедно филология. Той беше единственият човек, който разбираше страстта ми към старите книги. Той ме научи да разпознавам първите издания, да ценя миризмата на стара хартия, да чета историите, скрити не само в текста, но и в самата книга – в нейните бележки по полетата, в посвещенията, в забравените между страниците пресовани цветя.
След университета животът ни раздели. Аз се запознах със Стефан, потопих се в света на брака и семейния живот. Адриян продължи с академична кариера. Сега беше доцент по сравнително литературознание, един от най-добрите експерти по редки и антикварни книги в страната. Не се бяхме виждали от сватбата ми, на която той дойде сам и ми подари невероятно рядко издание на Яворов. Помня как Стефан го изгледа с леко презрение. „Какво ще го правиш това? Само ще събира прах.“
Набрах номера му, преди да успея да се разубедя. Той вдигна на второто позвъняване.
„Ало?“ Гласът му беше същият – топъл, леко дрезгав, успокояващ.
„Адрияне? Здравей, Мира се обажда.“
Настъпи кратка пауза. „Мира! Леле, каква изненада. Добре ли си? Нещо да не е станало?“
Изведнъж гърлото ми се стегна. Не бях планирала да плача. „Не съвсем. Имам нужда от помощта ти. Или по-скоро от съвета ти.“
Разказах му накратко какво се беше случило. Пропуснах детайлите за семейната драма, представих го просто като нелеп инцидент с почистване. Но той беше твърде проницателен.
„Изхвърлила ги е? Всичките? И тези на дядо ти?“ В гласа му се долавяше истински ужас, който беше балсам за душата ми. Най-накрая някой, който разбираше.
„Да. Намерих ги, преди да ги е изнесла. Но… не знам, Адрияне. Чувствам се… осквернена. И се притеснявам дали не са повредени.“
„Къде си? Идвам веднага.“
Половин час по-късно той беше пред вратата ми. Изглеждаше почти същият, само с няколко сребърни нишки в косата при слепоочията и малко по-уморен поглед, типичен за човек, който прекарва дните си над прашни томове и студентски работи. Носеше очила с тънки рамки, които го правеха да изглежда още по-интелигентен.
Когато видя книгите, подредени на масата, той тихо въздъхна. Пристъпи към тях с благоговение, сякаш бяха пациенти в спешно отделение. Взе една от тях, „Железният светилник“, и внимателно я разгърна. Пръстите му се плъзгаха по страниците с нежност, която не бях виждала у Стефан никога.
„Щетите не са големи – каза той след няколко минути мълчание. – Малко са омачкани ръбовете на някои от тях, но няма скъсани страници. Имали си късмет.“
Седнах на стола срещу него. Изтощението от безсънната нощ ме връхлетя с пълна сила. „Не знам какво да правя.“
Той вдигна поглед от книгата и ме погледна право в очите. „Това не е било инцидент, нали?“
Въпросът му разби крехката ми броня. Разплаках се. Тихо, беззвучно, сълзите просто се стичаха по лицето ми. Той не каза нищо. Просто изчака. Когато се успокоих, му разказах всичко. За неделните посещения, за преместените вещи, за снизходителната усмивка на Маргарита, за защитната реакция на Стефан.
Адриян слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, той остана замислен за момент.
„Дядо ти… – каза той бавно. – Той беше много специален човек, нали? Разказвала си ми за него. Беше юрист, доколкото си спомням.“
Кимнах. „Да. Много известен адвокат по вещно право преди пенсиониране. Обожаваше книгите. Казваше, че във всяка от тях е скрит не само разказ, но и част от историята на хората, които са я притежавали.“
Адриян взе една малка, невзрачна на пръв поглед книжка с кожена подвързия. Беше сборник с разкази на Йовков. Разгърна я и се намръщи.
„Странно. Бележките на дядо ти тук са различни. Не са просто размишления върху текста. По-скоро приличат на… шифър.“
Приближих се и погледнах през рамото му. По полето на една от страниците, до разказа „Последна радост“, имаше поредица от числа и една дума, заградена в кръгче: „Патриарха“.
„Какво означава това?“ – попитах.
„Не знам. Но дядо ти е бил методичен човек. Съмнявам се да е драскал безцелно. Особено в най-ценните си книги.“ Той започна внимателно да прелиства и останалите томове. В още три от тях открихме подобни странни бележки – комбинации от дати, номера и имена на улици, които не ми говореха нищо.
„Това е много интересно – каза Адриян, а в очите му блесна искрата на изследовател. – Сякаш дядо ти е оставил някакви следи. Пътека от трохички, разпръсната из библиотеката му.“
Изведнъж празните рафтове в хола придобиха нов, зловещ смисъл. Дали Маргарита се е опитала да изхвърли просто „стари книги“, или е знаела, че в тях има нещо повече? Не, абсурдно беше. Откъде би могла да знае? Тя дори не четеше.
И все пак, едно неприятно усещане полази по гърба ми. Сякаш бях на ръба на тайна, много по-голяма и по-опасна от дребните семейни войни. Тайна, която беше спала десетилетия на онзи рафт, и която сега беше грубо събудена.
„Бих искал да взема тези няколко книги за няколко дни – каза Адриян. – Искам да ги проуча по-внимателно в университета. Имам достъп до архиви, може би ще успея да разгадая нещо.“
Съгласих се без колебание. Когато го изпращах до вратата, той се обърна към мен.
„Мира, пази се. Имам чувството, че си се забъркала в нещо, което не разбираш напълно. И не вярвай на никого.“
Погледът му беше сериозен. Думите му останаха да висят във въздуха дълго след като той си тръгна. Върнах се в апартамента, който вече не усещах като свой. Тишината беше оглушителна. Погледнах към вратата на хола, зад която спеше Стефан. „Не вярвай на никого.“ Дали това включваше и него?
Глава 4: Бизнес и удоволствие
Стефан се събуди към обяд с вид на човек, който е водил битка и я е загубил. Очите му бяха подпухнали, а по лицето му беше изписано разкаяние. Намери ме в кухнята, седнала пред празна чаша кафе. Книгите вече ги нямаше – Адриян ги беше взел.
„Мира, съжалявам.“ Гласът му беше тих, почти шепот. „Снощи не трябваше да реагирам така. Бях изненадан, не помислих. Разбира се, че си права. Майка ми прекали.“
Гледах го безмълвно. Извинението му звучеше правилно, но идваше твърде късно. Нещо в мен се беше счупило предната вечер и думите му не можеха да го залепят.
„Тя няма да идва повече в неделя – продължи той припряно, виждайки, че не реагирам. – Говорих с нея пак тази сутрин. Обясних ѝ, че е прекрачила границата. Разбра.“
„Наистина ли разбра, Стефане? Или просто ти ѝ нареди и тя се съгласи, за да запази мира, докато планира следващия си ход?“
Той въздъхна и прокара ръка през косата си. „Какво искаш от мен? Да се отрека от нея ли? Майка ми е. Да, понякога е трудна, но…“
„Спри.“ Прекъснах го. „Не искам да говоря повече за това. Не и сега.“
Имах нужда от време. От пространство. От въздух.
Той кимна, видимо облекчен, че е избегнал по-голям скандал. „Добре. Трябва да тръгвам, имам важна среща в офиса. Дори в понеделник. Ще се видим вечерта. Да поръчам ли нещо за вечеря? Италианско?“
Той се опитваше. Опитваше се да се върне към нормалността, към познатия ритъм на живота ни. Но аз вече не бях там.
„Нямам апетит. Ще се видим по-късно.“
Целуна ме по челото, но аз не отвърнах. Усетих как мускулите на челюстта му се стягат. После вратата се затвори и аз останах сама с мислите си.
Офисът на Стефан се намираше в лъскава нова сграда в бизнес района на града. Панорамни прозорци, минималистичен дизайн, скъпи мебели. Неговият бизнес за внос на луксозни италиански плочки и санитария вървеше добре. Или поне така изглеждаше отстрани.
Когато влезе, секретарката му го посрещна с напрегната усмивка. „Десислава те чака в конферентната зала. Не изглеждаше много доволна.“
Стефан въздъхна. Точно това му трябваше сега.
Десислава беше негов съдружник. Остра като бръснач, амбициозна до безскрупулност и облечена винаги в безупречни костюми, които струваха повече от моята заплата за три месеца. Тя беше мозъкът зад финансовите схеми на фирмата, докато Стефан беше лицето – чаровният търговец, който умееше да убеждава клиентите.
Намери я да крачи из залата като тигрица в клетка, стиснала в ръка таблет.
„Закъсняваш.“ – отсече тя, без дори да го погледне.
„Проблеми вкъщи.“
Тя се изсмя сухо. „Надявам се да не са свързани с милата ти майчица, защото имаме много по-сериозни проблеми тук.“ Тя му подаде таблета. На екрана светеше заплашително известие от банката. „Просрочили сме вноската по големия кредит. Имахме гратисен период от три дни. Той изтече вчера.“
Стефан пребледня. Беше забравил. С цялата драма през уикенда, това напълно му беше излязло от ума.
„По дяволите. Ще се обадя веднага на банковия ни мениджър. Ще го оправя.“
„Няма какво да оправяш, Стефане. Нямаме пари в сметката. Последният контейнер от Италия е задържан на митницата заради някакъв нов европейски сертификат, за който нашите „приятели“ от Рим са „пропуснали“ да ни уведомят. Докато не го освободим, не можем да фактурираме на големия клиент за новия хотелски комплекс. А докато не фактурираме, нямаме свеж ресурс.“
Тя седна на масата и го погледна с ледените си сини очи. „Казано на прост език – закъсали сме. И то много.“
Стефан седна тежко срещу нея. „Трябва да има начин. Можем да поискаме отсрочка.“
„Вече го направих. Отказаха. Казаха, че вече сме имали две през последната година. Заплашиха с наказателна лихва и евентуално изискуемост на целия кредит, ако не платим до края на седмицата.“
Атмосферата в стаята се сгъсти. Това беше заемът, за който Мира не знаеше. Огромен бизнес кредит, който бяха изтеглили преди година и половина за разширяване на дейността. Като обезпечение бяха заложили не само склада и офиса, но и апартамента. Техният апартамент. Онзи, за който Мира мислеше, че е просто ипотекиран. Всъщност беше двойно заложен. Ако бизнесът се сринеше, губеха всичко.
„Колко ни трябва?“ – попита той с пресъхнало гърло.
Десислава написа една цифра на таблета и му го обърна. Беше шестцифрена.
„Няма откъде да ги намеря толкова бързо.“ – прошепна Стефан.
Тя се наведе напред. Парфюмът ѝ беше тежък и сладникав. „Аз може и да имам идея. Но няма да ти хареса.“
„Казвай.“
„Инвеститорът, който искаше да купи дял от фирмата миналата година. Онзи, когото ти отряза, защото не искаше „външни хора да ти се бъркат в работата“. Още има интерес. Готова съм да му продам моя дял. Това ще покрие задължението и ще ни даде малко въздух.“
Стефан я гледаше невярващо. „Да продадеш твоя дял? Това означава да напуснеш фирмата.“
„Това означава да си спася кожата.“ – поправи го тя. „Аз нямам съпруга и апартамент, които да загубя. Ти имаш. Помисли си, Стефане. Или това, или рискуваш да кажеш на Мира, че заради твоята бизнес далновидност скоро може да живеете на улицата.“
Тя стана и отиде до прозореца, гледайки към забързания град долу.
„Има и друг вариант, разбира се.“ – каза тя, без да се обръща.
„Какъв?“
„Майка ти.“
Стефан се намръщи. „Какво за нея?“
„Тя има пари. Много пари. Спестяванията на баща ти, инвестиции. Знам, че ти помогна за апартамента. Може да ти помогне и сега.“
„И да ѝ стана вечен длъжник? Да ѝ дам още по-голям контрол над живота ми? Не, благодаря.“ – отсече той.
Десислава се обърна и се усмихна. Беше тънка, хищна усмивка. „Както искаш. Но избирай бързо. Защото времето ни изтича.“ Тя се приближи до него и сложи ръка на рамото му. Докосването ѝ беше студено, дори през плата на сакото му. „Аз съм на твоя страна, знаеш го. Винаги съм била. Ще измислим нещо. Заедно.“
Гласът ѝ беше станал мек, почти интимен. Погледна го в очите и за момент Стефан видя в тях нещо различно от бизнес. Видя обещание. Обещание за съюз, за подкрепа, която не получаваше у дома. Обещание за свят, в който нямаше усложнения, нямаше семейни драми, нямаше изхвърлени книги. Имаше само цели и средства за постигането им.
И за един кратък, ужасяващ миг, този свят му се стори безкрайно привлекателен.
Глава 5: Неудобни истини
Два дни по-късно, в сряда следобед, на вратата се позвъни. Сърцето ми подскочи. Не очаквах никого. Стефан беше на работа, а аз се бях изолирала, отказвайки дори да говоря с приятели по телефона. Отворих вратата и пред мен стоеше Маргарита.
Изглеждаше различно от обикновено. Нямаше я обичайната ѝ маска на добронамереност. Лицето ѝ беше сериозно, почти сурово. В ръцете си не носеше баница, а голяма, скъпа на вид чанта.
„Трябва да поговорим.“ – каза тя, без дори да ме поздрави. Гласът ѝ беше твърд.
Първият ми инстинкт беше да ѝ тръшна вратата под носа. Думите на Стефан, че тя „няма да идва повече“, ехтяха в главата ми като подигравка. Но нещо в погледа ѝ ме спря. Любопитство, смесено с омраза. Исках да чуя какво ще каже.
„Влез.“ – отстъпих назад, без да я поканя по-нататък.
Тя влезе в антрето, огледа се критично, сякаш проверяваше дали не съм разместила нещо след последната ѝ „подредба“.
„Стефан ми каза, че си се разстроила.“ – започна тя, без предисловия.
„Разстроих се? Това е доста меко казано, Маргарита. Ти изхвърли безценни за мен неща.“
Тя махна с ръка пренебрежително. „Стари книги. Хайде, Мира, да не бъдем драматични. Направих грешка, признавам. Но дойдох да се реванширам.“
Тя отвори чантата си и извади дебел плик. Плъзна го по малката масичка в коридора.
„Какво е това?“
„Пари. Достатъчно, за да си купиш стотици нови книги. С лъскави корици. Да си напълниш празните рафтове.“
Гледах плика, после нея. Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. Това беше повече от обида. Това беше демонстрация на сила. Опит да се купи моята прошка, да се омаловажи моята болка, да се превърне всичко в проста финансова транзакция.
„Не искам парите ти.“ – казах ледено.
„О, така ли? Сигурна ли си?“ Тя се усмихна за първи път, но усмивката ѝ беше студена и остра. „Стефан може и да не е на същото мнение. Неговият бизнес напоследък не върви толкова добре, колкото той се опитва да те убеди. Едно такова освежаване на семейния бюджет би му дошло добре.“
Думите ѝ ме пронизаха. Откъде знаеше? Дали Стефан ѝ беше споделил? Или тя имаше свои начини да знае всичко?
„Животът е скъп, миличка – продължи тя с менторски тон. – Особено когато си свикнал на определен стандарт. Този апартамент, колите, почивките… Всичко това струва пари. А парите трябва да се изкарват. Понякога се налагат и жертви.“
„Какви жертви? Да си изхвърлиш спомените в коша ли?“
Тя се приближи до мен. За първи път усетих нейния парфюм отблизо – тежък, натрапчив, миришеше на лилии и на власт.
„Понякога се налага да се отървеш от старото, за да направиш място за новото. Ти си твърде сантиментална, Мира. Вкопчила си се в миналото, в някакви си прашни книги от един мъртвец. А животът е тук и сега. И в този живот, моят син е най-важното нещо. Аз ще направя всичко, за да го защитя.“
„Да го защитиш от какво? От мен?“
„Да го защитя от грешки. От лоши влияния. От неща, които го разсейват и му пречат да успее.“ Погледът ѝ беше ясен. Аз бях лошото влияние. Моите книги, моята сантименталност, моята драма – всичко това беше разсейване.
„Този апартамент… – продължи тя, оглеждайки хола. – Аз помогнах да го купите. Вложих много пари в него. Имам право да искам в него да има ред. Да бъде дом, в който моят син да се чувства спокоен и щастлив, а не да се занимава с твоите истерии.“
„Това е и мой дом!“ – извиках аз, губейки контрол.
„Дали? Докато не изплатите и последната стотинка от ипотеката, този дом е колкото твой, толкова и на банката. И малко мой.“ – тя се усмихна отново. „И не забравяй, че подписът на Стефан струва повече от твоя, когато става дума за семейни финанси.“
Това беше заплаха. Прикрита, но ясна. Тя ми показваше, че знае много повече за финансовото ни състояние, отколкото предполагах. Знаеше за кредитите, за проблемите на Стефан. И използваше това знание като оръжие срещу мен.
„Вземи парите, Мира. Купи си нещо хубаво. Рокля, бижу. Забрави за тези книги. Това е най-доброто за всички. И не занимавай повече Стефан с глупости. Той има достатъчно грижи на главата си.“
След тези думи тя просто се обърна и си тръгна. Остави ме да стоя в антрето, в собствения си дом, чувствайки се по-малка, по-слаба и по-уязвима от всякога. Пликът с парите лежеше на масата като змия, готова да ухапе.
Разбрах две неща в този момент. Първо, Маргарита не беше просто досадна свекърва. Тя беше опасен, манипулативен играч, който нямаше да се спре пред нищо, за да контролира живота на сина си. И второ, съпругът ми криеше от мен сериозни финансови проблеми. Проблеми, които го правеха слаб и зависим от нея.
Войната за книгите беше само върхът на айсберга. Под повърхността се криеше цял един свят от лъжи, тайни и дългове. И аз бях в центъра на всичко това, без дори да го осъзнавам.
Глава 6: Братска грижа
Телефонът иззвъня късно вечерта. Беше Тодор, по-малкият ми брат. Той учеше компютърни науки в друг град и се чувахме рядко, предимно когато имаше нужда от нещо. Въпреки това го обичах безкрайно. Той беше всичко, което ми беше останало от моето семейство, след като родителите ни починаха в катастрофа преди пет години.
„Како, здрасти. Удобно ли е?“ Гласът му звучеше притеснено.
„Разбира се, Тошко. Какво има? Добре ли си?“
„Ами… не съвсем. Имам проблем.“ Той замълча за момент, събирайки смелост. „Закъсах го с парите. Таксата за семестъра трябваше да се плати до миналата седмица. Дадоха ми отсрочка до утре, но ако не я платя, ще ме отпишат.“
Сърцето ми се сви. Тодор беше блестящ студент, но беше и горд. Мразеше да иска помощ. За да се стигне до това обаждане, значи положението беше наистина сериозно.
„Колко ти трябва?“
Той измънка една сума. Не беше малка.
„Добре, не се притеснявай. Ще ти ги изпратя веднага по банков път. Утре сутринта ще са при теб.“
„Сигурна ли си, како? Знам, че и вие със Стефан имате разходи, ипотека…“
„Не го мисли. Ще се оправим. Важното е ти да си спокоен и да учиш. Обещай ми, че няма да се притесняваш повече.“
„Благодаря ти. Наистина, много ти благодаря. Не знам какво щях да правя без теб.“
Затворих телефона с тежко сърце. Не заради парите. А заради лъжата, която току-що бях изрекла. „Ще се оправим.“ Нямах никаква представа дали ще се оправим. След разговора с Маргарита се чувствах напълно несигурна за финансовото ни положение.
Стефан се прибра малко по-късно, изтощен и нервен. Не спомена нищо за посещението на майка си, а аз не го попитах. Пликът с парите все още беше на масата в антрето. И двамата се правехме, че не го виждаме.
Докато вечеряхме в мълчание, реших да повдигна въпроса.
„Тодор се обади. Трябват му пари за семестриалната такса. Спешно е. Казах му, че ще му ги преведа утре сутрин от нашата обща сметка.“
Стефан спря да яде. Вдигна поглед, а лицето му беше непроницаемо.
„Колко?“
Казах му сумата.
Той остави вилицата си с трясък. „Невъзможно.“
„Как така невъзможно? Имаме пари в тази сметка. Проверих днес.“
„Имаме, да. Но тези пари са за вноската по кредита в края на месеца. И за други неотложни плащания. Не можем просто така да извадим такава сума.“
„Стефане, това е брат ми. Ще го изключат от университета! Ще му намерим заместник, ще вземем от другаде, но трябва да му помогнем.“
„Откъде другаде, Мира?“ – попита той с раздразнение. „Да не мислиш, че парите растат по дърветата? Имам огромни разходи по фирмата този месец, нещата са на кантар.“
Думите на Маргарита проехтяха в ума ми. „Неговият бизнес напоследък не върви толкова добре.“
„Какви разходи? Какво става във фирмата? Ти никога не ми говориш за работата си.“
„Защото няма нужда да те товаря с това! Това са си мои проблеми, аз ще се оправя.“ – той повиши тон.
„Твои проблеми? Стефане, ние сме семейство! Когато ти имаш проблем, значи и аз имам. Когато брат ми има проблем, би трябвало и ти да го приемеш за свой.“
„Брат ти е голям човек. Да се оправя сам. Да си намери работа, да изтегли студентски кредит. Защо винаги ние трябва да сме спасителният пояс?“
Бях поразена от студенината в гласа му. „Защото е сам на света! Защото има само мен! Как можеш да говориш така?“
„Говоря така, защото съм реалист! Ти живееш в някакъв твой свят от книги и сантименталности, а реалният живот е сметки, срокове и задължения! Не можем да си позволим този разход в момента. Край на темата.“
Той стана от масата и отиде в хола, включвайки телевизора. Това беше неговият начин да приключи спора. Да избяга.
Аз останах на масата, заобиколена от студена храна и още по-студени думи. Унижението и гневът се бореха в мен. Той не просто отказваше да помогне на брат ми. Той омаловажаваше моята загриженост, моето семейство. И в същото време криеше истината от мен.
Погледът ми се спря на плика в антрето. Парите на Маргарита. Парите, които тя ми беше подхвърлила като на куче.
И тогава взех решение.
Тихо станах, отидох в спалнята и взех личната си дебитна карта. В тази сметка държах малкото пари, които бях наследила от родителите си след продажбата на старата им кола. Пазех ги за „черни дни“. Е, по-черен от този ден не можеше да бъде.
Отидох до компютъра и влязох в онлайн банкирането. Без да се колебая, преведох на Тодор цялата сума, която му беше нужна. Добавих и малко отгоре, за да има за джобни. В полето за основание написах: „От кака. С много обич.“
След това отидох в антрето, взех плика на Маргарита, без дори да го отварям, и го пъхнах в чантата на Стефан, която стоеше на стола. Той дори нямаше да разбере. Или пък щеше. Вече не ми пукаше.
Това беше първият ми самостоятелен, бунтовен акт. Акт на неподчинение срещу него и срещу майка му. Помогнах на брат си с моите собствени пари, които те двамата не можеха да контролират. Беше малка победа, но в онзи момент ми се стори огромна.
За първи път от дни насам почувствах не само болка и унижение, а и сила. Силата на човек, който е бил притиснат в ъгъла и най-накрая е решил да отвърне на удара. Не знаех накъде ще ме отведе този път, но знаех, че няма връщане назад. Битката за моя живот, за моята независимост, току-що беше започнала.
Глава 7: Открития
Денят след скандала със Стефан беше напрегнат и мълчалив. Той сигурно беше видял превода от нашата обща сметка към моята лична, а след това към тази на брат ми, но не каза нищо. Вероятно фактът, че не бях докоснала парите от неговата сметка, го беше обезоръжил. Или пък просто нямаше енергия за нов скандал. И двамата ходехме на пръсти из апартамента, като непознати, които делят общо пространство.
Следобед телефонът ми иззвъня. Беше Адриян. Гласът му звучеше необичайно развълнуван.
„Мира, трябва да се видим. Веднага. Открих нещо.“
„Какво си открил? Свързано ли е с книгите?“
„Не мога да говоря по телефона. Можеш ли да дойдеш до университета? В моя кабинет съм.“
Неговият тон ме разтревожи. Грабнах якето си и тръгнах, без дори да се замислям. Кабинетът му беше малка, уютна стая, претъпкана с книги от пода до тавана. Миришеше на стара хартия и кафе. Той стоеше до бюрото си, върху което бяха разтворени четирите книги на дядо ми, които му бях дала.
„Какво има, Адрияне? Плашиш ме.“
Той ми посочи стол. „Седни. Това, което ще ти покажа, е… неочаквано.“
Той взе малката книжка с разказите на Йовков, тази с кожената подвързия. „Помниш ли, че ти казах, че бележките на дядо ти приличат на шифър? Бях прав. Но не е просто шифър.“
Той беше поставил специална лампа с ултравиолетова светлина над книгата. Когато я включи, по страниците, между редовете на печатния текст, се появиха бледи, почти невидими редове, изписани със симпатично мастило.
„Невероятно.“ – прошепнах аз.
„Да. Но виж какво пише.“ – той ми подаде лупа.
Наведох се и започнах да чета. Не беше свързан текст. Бяха имена, дати и суми. Имена на хора, които не познавах. Дати отпреди петдесет, шейсет години. И суми, които бяха астрономически за онова време.
„Какво е това?“
„Мисля, че това е скрито счетоводство.“ – каза Адриян. „Но не е на дядо ти. Виж подписа в края на една от страниците.“
Вгледах се. С трепереща ръка прочетох името: Атанас.
„Атанас…“ – повторих. „Това е името на бащата на Маргарита. Починал е, когато тя е била съвсем малка. Стефан ми е разказвал за него. Бил е търговец, доста заможен за времето си.“
Адриян кимна. „Точно така. Направих малко проучване в архивите. Атанас е бил съдружник с друг човек. Много влиятелен за времето си. Но партньорството им се разпада с огромен скандал. Обвинения в измами, укриване на доходи, незаконни сделки. Малко след това Атанас умира при доста мистериозни обстоятелства. Официалната версия е инцидент.“
Стоях като поразена от гръм. „Искаш да кажеш, че дядо ми е пазел тайната счетоводна книга на бащата на свекърва ми? Защо?“
„Става и по-интересно.“ – каза Адриян и взе друга книга. „В нея, скрит в задната корица, намерих това.“
Той внимателно, с пинсета, извади тънък, сгънат на четири лист хартия. Беше писмо. Пожълтяло от времето, с избледнял ръкопис. Разгъна го на бюрото. Беше от Атанас, адресирано до дядо ми.
Прочетох го на глас, гласът ми трепереше:
„Приятелю мой, ако четеш това, значи най-лошото се е случило. Той ме откри. Знам, че идва за мен. Не му вярвай, каквото и да ти говори. Всичко е лъжа. Той открадна всичко – парите, бизнеса, бъдещето на семейството ми. Доказателствата са в книгите. Ти знаеш кои. Пази ги. Пази ги заради мен, заради дъщеря ми. Един ден истината трябва да излезе наяве. Не позволявай той да се измъкне. Дължиш ми го.“
„Кой е „той“?“ – попитах, макар че вече се досещах отговора. Сърцето ми биеше до пръсване.
Адриян посочи една от другите анотации, които дядо ми беше направил в полето на една книга. Беше само една дума, написана до пасаж за предателство. Името на бизнес партньора на Атанас. Името на мъжа, който го е разорил.
Беше фамилията на дядо ми.
Гледах думата, неспособна да я проумея.
„Не разбирам. Това е… невъзможно. Дядо ми е бил най-честният човек, когото познавам.“
„Може би не става дума за дядо ти.“ – каза Адриян тихо. „А за неговия баща. Твоят прадядо.“
Изведнъж всичко започна да се нарежда в една ужасяваща мозайка. Богатството на нашето семейство. Старата къща, която дядо продаде, за да изучи баща ми в чужбина. Всичко това… дали е било построено върху руините на живота на друг човек? Дали дядо ми, честният адвокат, е прекарал целия си живот, опитвайки се да изкупи греха на баща си?
И най-страшният въпрос от всички: Дали Маргарита знаеше?
Дали тя знаеше, че в книгите, които така методично се опита да унищожи, се крие ключът към съсипаното състояние на нейното семейство? Дали нейната омраза към мен не беше просто свекървенска неприязън, а десетилетна жажда за отмъщение срещу семейството, което е унищожило нейното?
Изведнъж нейното поведение придоби зловещ смисъл. Преместването на вещите. Опитите да заличи моето присъствие. Изхвърлянето на книгите. Това не е било просто битка за контрол над сина ѝ. Било е опит да се изтрие миналото. Да се унищожат последните доказателства за една огромна несправедливост.
„Тя знае.“ – прошепнах. „През цялото време е знаела. Бракът ми със Стефан… всичко това… може би е било част от нейния план.“
Адриян ме гледаше със съчувствие. „Това са само предположения, Мира. Но едно е сигурно. Тези книги не са просто сантиментална стойност. Те са динамит. И ти седиш върху него.“
Върнах се у дома като в транс. Светът се беше преобърнал. Мъжът, когото боготворях като дете – дядо ми – се оказа пазител на ужасна тайна. Семейството, в което се бях омъжила, се оказа свързано с моето по начин, който не можех да си представя и в най-лошите си кошмари.
Вече не ставаше дума за преместена солница или за празни рафтове. Ставаше дума за откраднати животи, за скрити престъпления и за отмъщение, което се е предавало през поколенията. И аз бях в епицентъра на тази буря.
Глава 8: Пукнатини в основите
Вечерта Стефан се прибра по-рано от обикновено. Носеше огромен букет от любимите ми фрезии и две кутии от любимия ми италиански ресторант. Опит за примирие. Преди ден това може би щеше да ме трогне. Сега ми изглеждаше като жалък фарс.
„Здравей. Нося вечеря.“ – каза той с изкуствена бодрост.
„Не съм гладна.“
Той остави нещата на плота и се приближи до мен. „Мира, знам, че съм ужасен последните дни. Напрегнато ми е в работата, а си го изкарвам на теб. Не е честно. Съжалявам. Особено за реакцията ми за брат ти. Ти постъпи правилно.“
Гледах го и се чудех колко от него е истина и колко е лъжа. Дали знаеше за тайната, която свързваше нашите семейства? Дали бракът ни беше просто удобен начин Маргарита да се добере до онова, което смяташе за свое?
„Какви точно са проблемите в работата, Стефане? Искам да знам. Не искам повече половинчати истини.“ – гласът ми беше спокоен, но твърд.
Той въздъхна, сякаш се предаваше. „Добре. Права си. Дължа ти обяснение.“
Седнахме на масата в трапезарията, същата маса, на която преди дни бяха лежали книгите. Той ми разказа всичко. За големия кредит, за който не знаех. За задържания контейнер. За заплахата от банката. За това, че апартаментът ни е двойно обезпечение и рискуваме да загубим всичко.
Докато говореше, аз не изпитвах съчувствие. Изпитвах само студенина. Той ме беше лъгал с месеци, може би години. Беше ме оставил да живея в илюзия за стабилност, докато под краката ми е зейнала финансова пропаст.
„Защо не ми каза по-рано?“
„Не исках да те притеснявам. Мислех, че ще се справя сам.“ – класическият мъжки отговор.
„Сам ли? Или с Десислава?“ – изстрелях въпроса, без да се замисля. Името ѝ просто изскочи от устата ми.
Той ме погледна изненадано. „Какво общо има Десислава?“
„Тя знаеше, нали? През цялото време е знаела. С нея си споделял, докато аз, твоята съпруга, съм държана в неведение.“
„Тя ми е съдружник, Мира! Разбира се, че знае! Това е и неин бизнес!“
„Само съдружник ли ти е, Стефане?“ – погледнах го право в очите.
Той се поколеба за части от секундата, но тази частица беше достатъчна. Видях го. Видях вината в очите му.
„Не започвай пак с твоята ревност. Нямам сили за това сега.“ – опита се да се защити той.
„Не е ревност. Въпрос е. Ти споделяш с нея страховете си, проблемите си. Криеш от мен, но не и от нея. Какво друго споделяш с нея, Стефане?“
„Нищо! Разбираш ли? Нищо!“ Той стана и започна да крачи из стаята. Беше притиснат в ъгъла и това го правеше агресивен. „Десислава е единственият човек, който се опитва да намери изход от тази каша! Тя предложи да продаде своя дял, за да ни спаси! Докато ти се занимаваш с прашни книги и драмите на брат си!“
И тогава го каза. Думите просто се изплъзнаха от устата му, плод на гнева и паниката.
„Тя е готова да рискува всичко за мен! Нещо, което ти никога не би направила!“
Настана тишина. Оглушителна. Времето сякаш спря. Той осъзна какво е казал и замръзна. Лицето му пребледня.
„Не исках да кажа това.“ – прошепна той.
Но вече беше късно. Думите бяха изречени. И те потвърдиха всичко.
„Нещо, което аз никога не бих направила?“ – повторих бавно, всяка дума беше като парче стъкло в устата ми. „Аз се омъжих за теб, Стефане. Споделих живота си с теб. Преместих се в този град заради теб. Издържах майка ти. Подкрепях те във всяко твое начинание. Ипотекирах бъдещето си заедно с твоето. Какво повече трябваше да направя? Да ти позволя да ме лъжеш, да рискуваш дома ни зад гърба ми и да ми се усмихваш, докато си споделяш тайните с друга жена?“
Той се опита да се приближи, да ме докосне. „Мира, моля те. Не е това, което си мислиш. Между нас с Десислава няма нищо.“
Отдръпнах се, сякаш докосването му беше отровно. „Не ме лъжи повече. Уморих се от лъжите ти. Уморих се от лъжите на цялото ви семейство.“
Той се намръщи. „Какво общо има семейството ми?“
В този момент реших. Нямаше повече да пазя тайната. Нямаше повече да го щадя.
Отидох до чантата си и извадих снимките, които Адриян ми беше направил на писмото и на скритите бележки в книгите. Хвърлих ги на масата пред него.
„Това е общото. Това е проклятието, което свързва нашите семейства от поколения. Искаш ли да поговорим за истински проблеми, Стефане? Да поговорим за кражби, предателства и може би дори убийство?“
Той гледаше снимките, после мен, напълно объркан. Взе треперещо листата и започна да чете. Видях как цветът се оттича от лицето му, как очите му се разширяват от ужас и неразбиране.
Пукнатините в основите на нашия брак се бяха превърнали в пропаст. И аз току-що го бях бутнала в нея.
Глава 9: Двойствен живот
Стефан стоеше над снимките в пълно мълчание в продължение на минути, които ми се сториха часове. Лицето му премина през гама от емоции – от пълно неразбиране, през отричане, до накрая бавно просмукващ се ужас.
„Това е… това не може да е истина.“ – промълви той, по-скоро на себе си, отколкото на мен. „Това е някаква нелепа шега.“
„Нелепа шега, която майка ти се е опитала да унищожи, изхвърляйки книгите, нали?“ – контрирах аз. „Колко знаеш, Стефане? Колко от това ти е известно?“
Той вдигна поглед към мен, а в очите му имаше паника. „Нищо! Кълна се, Мира, никога не съм чувал за това! Бащата на майка ми е починал при инцидент, това е всичко, което знам. А твоят дядо… той беше приятел на семейството, винаги е помагал на баба ми след… след смъртта му.“
„Помагал ѝ е или я е държал под контрол? Може би от гузна съвест? Или от страх, че истината ще излезе наяве?“
Той клатеше глава, отказвайки да повярва. „Не. Майка ми не би… тя не е такъв човек. Да, обсебваща е, контролираща е, но не е… злодей.“
„Сигурен ли си? Жената, която с такова хладнокръвие се опита да заличи миналото ми, жената, която се опита да купи мълчанието ми с плик пари? Мислиш, че тя не е способна на всичко, за да защити тайната си?“
Той нямаше отговор. Беше разбит. Светът, който познаваше, се разпадаше пред очите му. За момент почти го съжалих. Но само за момент. После си спомних за Десислава.
„Трябва да изляза.“ – каза той внезапно, грабвайки ключовете и телефона си. „Трябва да помисля. Да остана сам.“
„Къде отиваш?“ – попитах, макар че вече знаех отговора.
„Просто на разходка.“ – излъга той, без дори да ме погледне.
Вратата се тръшна след него. Аз останах сама в апартамента, който вече се усещаше като местопрестъпление. Но този път нямаше да стоя и да чакам.
Извадих лаптопа си. Преди няколко месеца, след едно негово съмнително закъснение, бях инсталирала на телефона му приложение за проследяване. Чувствах се ужасно тогава, като шпионин в собствения си брак, и никога не го бях използвала. Досега.
Отворих приложението. Малка синя точка показваше местоположението му в реално време. Не отиваше в парка. Не се разхождаше безцелно. Движеше се с колата си в съвсем определена посока. Към квартала, в който знаех, че живее Десислава.
Сърцето ми започна да бие лудо. Това беше моментът на истината. Можех да стоя тук и да се самосъжалявам. Или можех да отида и да видя с очите си. Да се изправя пред истината, колкото и грозна да е тя.
Грабнах чантата си и излязох. Извиках такси. Дадох адреса, който бях намерила преди месеци с треперещи ръце в интернет. Докато колата се движеше из нощния град, в главата ми беше пълен хаос. Една част от мен крещеше да се върна. Да не го правя. Защото знаех, че след като видя, няма връщане назад. Другата част, по-силната, по-гневната, ме тласкаше напред. Имах нужда от доказателство. Имах нужда да спра да бъда наивната, лъгана съпруга.
Таксито спря пред модерен, затворен комплекс. Колата на Стефан беше паркирана отпред. Платих на шофьора и слязох. Краката ми бяха като олово. Какво правех тук? Какво очаквах да видя?
Скрих се зад едно дърво от другата страна на улицата, чувствайки се като героиня от евтин филм. Чаках. Минаха десет, петнадесет, двадесет минути. Чувствах се глупаво. Може би просто е дошъл да говорят за бизнес. Може би аз наистина преувеличавах.
И тогава входната врата на кооперацията се отвори. На светлината на уличната лампа видях два силуета. Стефан и Десислава. Тя беше облечена в елегантна домашна роба. Той я беше прегърнал през кръста.
Те не говореха за бизнес.
Смееха се. Тя каза нещо, той се наведе и я целуна. Не беше страстна, филмова целувка. Беше нещо много по-лошо. Беше нежна, интимна, позната. Целувката на двама души, които са свикнали един с друг. Които споделят ежедневие. Тайна.
След целувката той сложи ръка на корема ѝ. Леко, покровителствено. Тя покри неговата ръка със своята. И в този жест видях всичко. Цялата им история. Всички лъжи.
В този момент телефонът ми извибрира в джоба. Беше съобщение. От Стефан.
„Още се разхождам. Имам нужда от време. Обичам те.“
Прочетох съобщението, докато ги гледах как се прегръщат на прага. Смехът, който излезе от мен, беше сух, задавен, истеричен.
Обича ме.
Той стоеше там, прегърнал любовницата си, докосвайки корема ѝ, и ми пишеше, че ме обича.
Това не беше просто изневяра. Това беше двоен живот. Цяла една паралелна вселена, за която не съм имала и най-малка представа. Болката беше неописуема. Физическа. Сякаш някой беше изтръгнал сърцето ми с голи ръце.
Но под болката, бавно, като надигаща се лава, започна да ври нещо друго. Гняв. Леден, чист, всепоглъщащ гняв. Гняв към него за предателството. Гняв към нея за наглостта. Гняв към Маргарита за манипулациите. И най-вече, гняв към себе си. Задето бях сляпа толкова дълго.
Извадих телефона си. Без да се колебая, без да трепна, направих снимка. Качеството беше лошо, бяха далеч. Но силуетите бяха ясни. Прегръдката беше ясна. Лъжата беше ясна.
Това беше моето доказателство. Моето оръжие.
Обърнах се и тръгнах в нощта, без да поглеждам назад. Вече не плачех. Сълзите бяха свършили. На тяхно място имаше само една мисъл, която пулсираше в съзнанието ми в ритъма на стъпките ми.
Ще си платят. Всички до един ще си платят.
Глава 10: Гласове от хартията
Върнах се в апартамента, но не можех да остана там. Всяка вещ, всяка стена крещеше за лъжата, в която бях живяла. Грабнах една малка чанта, напъхах най-необходимото, лаптопа и снимките на документите от книгите и излязох отново. Единственият човек, на когото можех да се доверя, беше Адриян.
Обадих му се след полунощ. Той вдигна веднага, гласът му беше сънен, но притеснен.
„Мира? Какво става?“
„Мога ли да дойда у вас? Нямам къде да отида.“ – гласът ми трепереше.
„Разбира се. Идвай веднага.“
Той живееше в стара, артистична мансарда в центъра на града, пълна с още повече книги, картини и странни антикварни предмети. Посрещна ме по пижама и ми направи силен, горещ чай.
Разказах му всичко. За финансовите проблеми на Стефан, за двойния му живот с Десислава, за ужасяващата сцена, на която бях станала свидетел. Той слушаше мълчаливо, лицето му беше сериозно и съпричастно. Не ме съдеше. Не ми даваше празни утешения. Просто беше там.
Когато свърших, изтощена и празна, той каза: „Ще останеш тук, колкото е необходимо. В безопасност си.“
Тези думи – „в безопасност си“ – ме накараха да осъзная колко застрашена съм се чувствала в собствения си дом.
На следващата сутрин, докато пиехме кафе в тишина, той каза: „Има още нещо, което открих. Не исках да ти казвам снощи, беше твърде много. Но сега мисля, че трябва да знаеш.“
Той отиде до бюрото си и донесе една от книгите на дядо. Беше най-дебелата, том с българска история.
„Снощи, след като си тръгна, реших да проверя подвързиите на всички книги. Знаеш ли, понякога в старите подвързии има кухини. И намерих това, скрито в задната корица на този том.“
Той разтвори книгата и отвътре извади няколко тънки листа, сгънати многократно, докато станат съвсем малки. Бяха крехки, почти прозрачни от старост. Разгъна ги с изключително внимание. Бяха нотариални актове и копия на съдебни решения.
„Какво е това?“ – прошепнах.
„Това е историята на едно огромно предателство.“ – каза Адриян. „Оказва се, че когато твоят прадядо е разорил Атанас, той не просто му е взел парите и бизнеса. Взел му е и земите. Огромни парцели в покрайнините на града, които по онова време не са стрували почти нищо. Атанас е завел дело, за да си ги върне, но е починал преди то да приключи. Твоят прадядо, с помощта на корумпирани съдии, е успял да потули всичко и да придобие имотите.“
Той ми посочи един от документите. „А това е най-интересното. Тези земи… днес на тяхно място се намира един от най-големите и луксозни бизнес паркове в града. Този, в който се помещава офисът на Стефан.“
Светът под краката ми се разлюля.
„Чакай малко. Искаш да кажеш, че земята, върху която Стефан и Десислава са построили бизнеса си… всъщност е принадлежала на семейството на майка му? На дядо ѝ?“
Адриян кимна. „Точно така. И става още по-сложно. Дядо ти, твоят дядо, очевидно е знаел всичко това. Тези документи тук са негови проучвания. Той е събирал доказателства. Това съдебно решение е ключово – то показва процедурни нарушения, които биха могли да станат основание за преразглеждане на цялото дело за собствеността.“
„Защо не е направил нищо?“
„Предполагам, че се е страхувал. Да се изправиш срещу собствения си баща, да разкриеш престъпленията му, да сринеш името на семейството си… изисква се огромна смелост. Може би просто е събирал всичко и е чакал подходящия момент. Или пък е искал да остави на теб да решиш какво да правиш с тази информация.“
Изведнъж всичко придоби кристална яснота. Поведението на Маргарита. То не беше просто отмъщение. Беше стратегия.
Тя е знаела. Може би не всички детайли, но е знаела, че нашето семейство им е отнело всичко. Знаела е, че доказателствата са в книгите на дядо. Затова е трябвало да ги унищожи. Нейният план е бил много по-мащабен, отколкото предполагах.
Първо, да вкара сина си в моя живот, да го ожени за мен. Така е щяла да получи достъп до дома ми, до библиотеката ми. Да се добере до книгите.
Второ, да подпомогне финансово бизнеса на сина си, за да се установи той точно на тази земя. Символичен акт на възвръщане на онова, което е било откраднато. Може би дори не е казала на Стефан за произхода на земята, просто го е насочила натам.
Трето, да унищожи доказателствата. Да изхвърли книгите, да се отърве от миналото веднъж завинаги.
Но планът ѝ се беше провалил. Аз намерих книгите. А сега държах в ръцете си документи, които можеха да сринат не само нейния свят, но и бизнес империята, която синът ѝ градеше.
„Това променя всичко.“ – казах аз, гласът ми беше спокоен, но изпълнен с ледена решителност. „Това не е просто семейна драма. Това е престъпление. И аз имам доказателствата.“
Адриян ме погледна сериозно. „Какво ще правиш, Мира?“
Погледнах документите в ръцете си. Гласовете от хартията крещяха за справедливост. Гласът на Атанас, гласът на дядо ми, който не е имал смелост да действа. Сега беше мой ред.
„Ще си върна всичко, което ми отнеха.“ – казах аз. „Живота ми, достойнството ми, спокойствието ми. И ще се погрижа истината да излезе наяве. Време е за война, Адрияне. И този път аз няма да бъда жертвата.“
Глава 11: Паяжината на Маргарита
Следващите няколко дни прекарах като в треска. С помощта на Адриян започнахме да сглобяваме пъзела. Той използваше академичните си контакти, за да проверява автентичността на документите и да търси още информация в градските архиви. Аз се опитвах да си спомня всеки детайл, всяка дума, всеки жест на Маргарита от последните години. Сега всичко изглеждаше в нова, зловеща светлина.
Спомних си как преди години, когато със Стефан търсехме парцел за склада на фирмата му, именно тя „случайно“ беше попаднала на обява за „изключително изгодна земя“ в индустриалната зона. Спомних си как настояваше, как убеждаваше Стефан, че това е „инвестиция на живота му“.
Спомних си как, когато обзавеждахме апартамента, тя беше тази, която настоя библиотеката да е в хола, на най-видното място. „Книгите са украшение за дома, миличка. Трябва да им се радваме.“ Сега разбирах. Искала е съкровищата ми да са ѝ пред очите. Да ги наблюдава. Да чака своя момент.
Стефан ми звъня десетки пъти. Пращаше съобщения. Молеше се, извиняваше се, заплашваше. Не му отговорих нито веднъж. Изолацията беше пълна. Той не знаеше къде съм. Сигурно беше обезумял. Добре. Нека усети малка част от паниката и несигурността, в които аз бях живяла.
Една вечер Адриян се върна от поредната си визита в архива, носейки стара, прашна папка.
„Намерих го.“ – каза той, а очите му блестяха. „Дневникът на съдията, гледал делото на Атанас срещу твоя прадядо. Бил е принуден да се пенсионира малко след процеса. Наследниците му са дарили целия му личен архив на библиотеката преди години.“
Той отвори папката. Вътре, с треперещ старчески почерк, съдията описваше всичко. Описваше натиска, който му е бил оказан. Заплахите срещу семейството му. Парите, които е получил. И най-важното – описваше как твоят прадядо, заедно с още един човек, го е принудил да фалшифицира ключови доказателства.
„Има и съучастник?“ – попитах.
Адриян посочи едно име в дневника. „Човек на име Симеон. Според съдията, той е бил „мозъкът“ на цялата операция. Прадядо ти е бил лицето и парите, но този Симеон е измислил схемата.“
Името не ми говореше нищо. Но когато Адриян ми показа снимка, която беше намерил в стар вестник, кръвта ми замръзна. Беше черно-бяла, зърнеста, но лицето беше безпогрешно. По-младо, но със същите студени, пресметливи очи.
Беше бащата на Десислава.
„Невъзможно.“ – прошепнах.
„Изглежда нашите семейства са оплетени в тази паяжина много по-дълбоко, отколкото предполагахме.“ – каза Адриян. „Бащата на Десислава е бил съучастник на твоя прадядо. Те заедно са унищожили дядото на Стефан. Това обяснява всичко.“
Партньорството между Стефан и Десислава не беше случайно. Любовната им връзка не беше случайна. Всичко е било план. План, заченат преди десетилетия.
Маргарита и бащата на Десислава, наследниците на две различни страни от една и съща мръсна сделка, са се съюзили. Може би са се намерили преди години. Може би са осъзнали, че поотделно са слаби, но заедно могат да постигнат целите си.
Маргарита е искала отмъщение и възмездие за земята. Бащата на Десислава е искал да гарантира, че престъплението на баща му никога няма да излезе наяве, и вероятно да получи своя дял от новопридобитите активи.
Планът им е бил гениално прост и дяволски ефективен.
Десислава съблазнява Стефан. Става му съдружник. Помага му да изгради бизнеса си точно върху откраднатата земя, като по този начин я „изпира“ и я прави легитимна собственост на новото поколение.
Маргарита влиза в моя живот. Нейната цел е да се добере до доказателствата – книгите – и да ги унищожи.
Аз и Стефан сме били просто пионки в тяхната игра. Нашият брак, нашият дом, нашият живот – всичко е било декор за една постановка, писана от тях.
Изведнъж си спомних жеста. Ръката на Стефан върху корема на Десислава. Дали е възможно…?
„Адрияне, провери, моля те. Провери всичко за Десислава. Фирмени регистрации, имотно състояние, всичко.“
Той ме погледна, разбирайки накъде бия. Прекара следващия час пред компютъра, ровейки в публични регистри.
„Мира…“ – каза той накрая, гласът му беше тих. „Има нещо. Преди три месеца Десислава е закупила апартамент. Голям, луксозен, в същата сграда, в която живее. Платила го е в брой. И е на нейно име. Но… ипотекиран е в полза на трето лице.“
„Кое е третото лице?“
„Маргарита.“
Това беше. Липсващото парче от пъзела. Маргарита не просто е знаела за връзката им. Тя я е финансирала. Купила е любовното гнездо на сина си и неговата любовница. А жестът… жестът не оставяше съмнение.
Десислава беше бременна.
Бременна с детето на Стефан. Наследникът, който щеше да се роди в новия, „чист“ свят, който те изграждаха. Свят, построен върху лъжи, кражби и предателства. Свят, в който за мен нямаше място. Аз трябваше просто да бъда използвана и изхвърлена. Като старите книги на дядо ми.
Стоях в мансардата на Адриян, заобиколена от доказателства за една чудовищна конспирация, и за първи път от началото на всичко това не изпитвах гняв или болка. Изпитвах само студена, кристална яснота.
Знаех кои са враговете ми. Знаех какви са оръжията им. И знаех какъв ще бъде следващият ми ход.
Те си мислеха, че са спечелили. Мислеха си, че са изплели перфектната паяжина. Но бяха допуснали една фатална грешка. Бяха подценили жертвата си. А сега жертвата се готвеше да се превърне в хищник.
Глава 12: Войната на два фронта
С всички карти на масата пред мен, вече знаех, че не мога да водя тази битка сама. Нуждаех се от професионалист. Някой, който можеше да превърне моята история, моите доказателства, в юридическо оръжие.
Адриян ми препоръча адвокат Николов. „Той е най-добрият.“ – каза ми. „Безскрупулен, но брилянтен. Специализира в сложни имотни казуси и бракоразводни дела с висока материална стойност. Ако някой може да ти помогне, това е той.“
Кантората на адвокат Николов беше точно такава, каквато си я представях – в стара, аристократична сграда, с тежки мебели от масивно дърво, кожени кресла и мирис на скъпи пури и власт. Самият Николов беше мъж на около петдесет, с проницателни сиви очи и усмивка, която не вдъхваше никакво доверие, но вдъхваше респект.
Разказах му всичко. От преместването на солницата до бременността на Десислава. Разстлах на огромното му бюро всички документи, снимки и записки, които бяхме събрали с Адриян. Той слушаше два часа, без да ме прекъсва нито веднъж, като само от време на време си водеше бележки в дебел тефтер.
Когато свърших, той се облегна назад в стола си и остана замислен за няколко минути. Тишината в кабинета беше толкова плътна, че можеше да се разреже с нож.
„Госпожо…“ – започна той бавно. „Вие нямате един случай. Вие имате два. Два фронта на една и съща война. И трябва да ги водим паралелно и много, много внимателно.“
Той се изправи и започна да крачи из кабинета. „Първият фронт е бракоразводното дело. Той е по-лесният. Имаме доказателства за изневяра – снимката, която сте направили, е добро начало. Ще съберем още. Финансовите лъжи, двойният стандарт на живот, фактът, че е изложил на риск семейното ви жилище без ваше знание – всичко това ще работи в наша полза. Ще поискаме развод по негова вина, което ще ни даде предимство при подялбата на имуществото.“
Той спря и ме погледна. „Но това е само битката. Войната е вторият фронт. Имотният казус.“
Той се върна до бюрото и посочи с пръст старите нотариални актове. „Това тук е злато. Дневникът на съдията, писмото на Атанас, вашите собствени проучвания… Това е основание не просто за дело. Това е основание за разследване. Говорим за измама в особено големи размери, с десетилетна давност, но с продължаващи последици. Ако докажем, че придобиването на земята от вашия прадядо е било незаконно, то всички последващи сделки с тази земя стават нищожни. Включително и тази, с която фирмата на съпруга ви я е придобила.“
„Какво означава това на практика?“ – попитах.
Усмивката на Николов стана хищна. „Това означава, че на теория, вие, като наследник на дядо ви (който пък е пазел доказателствата, вероятно с намерението да поправи грешката), и Маргарита, като наследник на ограбения Атанас, бихте могли да предявите претенции за собственост върху целия бизнес парк. Или поне за обезщетение в размер на днешната му стойност. Която, предполагам, е астрономическа.“
Главата ми се завъртя. Нещата бяха много по-големи, отколкото си представях.
„Но тук има уловка.“ – продължи адвокатът. „Маргарита също има претенции. Дори по-силни от вашите, тъй като нейното семейство е пряката жертва. Ако започнем това дело, тя ще се превърне от обвиняем в ищец. И може да спечели всичко.“
„Тогава какво да правим?“
„Ще използваме втория фронт като лост за първия. Няма да заведем имотното дело веднага. Първо ще пуснем молбата за развод. Ще поискаме обезпечителни мерки – запор на фирмените сметки на съпруга ви и на личните сметки на Десислава, докато се изясни подялбата на имуществото. Това ще ги парализира. Ще ги хване за гърлото.“
Той се наведе напред, а очите му блестяха. „И тогава, когато са най-уязвими, когато бизнесът им е блокиран и са изправени пред финансов колапс, ще им поднесем информацията за имотния казус. Не в съда. А на масата за преговори. Ще им предложим сделка.“
„Каква сделка?“
„Пълна и безусловна капитулация. Вие получавате апартамента, значителна част от бизнеса, обезщетение за моралните щети и пълна дискретност по случая. Те се отървават от заплахата да загубят всичко и да се изправят пред наказателно преследване за измама. Ще ги накараме да избират между това да загубят много и това да загубят абсолютно всичко. И те ще изберат първото.“
Планът беше дързък. Беше безмилостен. Беше точно това, от което имах нужда.
„А Маргарита?“ – попитах.
„Маргарита е ключът. Тя ще бъде най-голямата губеща. Ще види как мечтата ѝ за отмъщение се изпарява. Ще види как синът ѝ плаща цената за нейните интриги. Това ще бъде вашето лично възмездие.“
Излязох от кантората на Николов, чувствайки се като друг човек. Вече не бях жертва. Бях пълководец, който планира своята офанзива. Имах ясна стратегия. Имах силен съюзник.
Върнах се в мансардата на Адриян и му разказах всичко. Той ме прегърна.
„Гордея се с теб, Мира. Превърна се в боец.“
„Трябваше.“ – отговорих аз. „Те не ми оставиха друг избор.“
Още на следващия ден адвокат Николов задейства машината. Входирахме молбата за развод. Поискахме обезпечителните мерки. Знаех, че в момента, в който призовката стигне до Стефан, адът щеше да се отприщи.
Войната на два фронта беше започнала. И аз бях готова за всяка битка.
Глава 13: Морални дилеми
Както Николов предвиди, реакцията беше светкавична и яростна. Запорът върху сметките удари фирмата на Стефан и Десислава като товарен влак. Точно в момент, когато са очаквали плащане от голям клиент, парите бяха блокирани. Банката веднага е реагирала, заплашвайки с предсрочна изискуемост на кредита. Техният свят започна да се срива.
Стефан се появи пред апартамента на Адриян. Нямам представа как ме беше открил. Сигурно беше наел частен детектив. Изглеждаше ужасно. Не беше спал, не се беше бръснал, очите му бяха зачервени и хлътнали. Беше сянка на елегантния, самоуверен бизнесмен, за когото се бях омъжила.
Адриян го спря на вратата. „Нямаш работа тук, Стефане.“
„Трябва да говоря с нея! Мира, моля те!“ – викаше той от стълбището. „Как можа да го направиш? Искаш да ме унищожиш ли?“
Сърцето ми се сви. Една малка, глупава част от мен все още го обичаше. Или по-скоро обичаше спомена за човека, който мислех, че е. Но гласът на Николов ехтеше в ума ми: „Никакви контакти. Никакви преговори без мое присъствие. Те ще се опитат да играят на емоционалната струна. Не им позволявайте.“
Не излязох. Той остана отвън още около час, като накрая си тръгна, ритайки яростно една саксия на площадката.
Следващият ход беше на Маргарита. Тя не дойде лично. Изпрати своя адвокат – възрастен, наперен мъж, който се опита да заплаши Николов с контра-искове за клевета и тормоз. Николов просто се усмихна и му показа копие от дневника на съдията. Адвокатът си тръгна блед и безмълвен.
Натискът се увеличаваше. Те бяха в капан. И тогава дойде техният ход на отчаянието.
Една вечер, когато се прибирах към мансардата, Стефан ме чакаше на улицата. Този път беше сам и изглеждаше различно. Беше спокоен. Смазан.
„Мира, трябва да поговорим. Само пет минути. Моля те.“
Поколебах се, но се съгласих. Седнахме в едно близко кафене.
„Знам всичко.“ – каза той тихо, без да ме гледа в очите. „Майка ми ми разказа. За нашите семейства. За земята. За всичко.“
Той вдигна поглед, а в очите му имаше сълзи. „Аз не знаех, Мира. Кълна се в живота си, не знаех. Тя ме е използвала. През цялото време. И Десислава… тя също е била част от този план. Баща ѝ и майка ми… те са дирижирали всичко.“
Гласът му се прекърши. „Тя не е бременна от мен, Мира.“
Гледах го втрещено. „Какво?“
„Направих си тест за бащинство. Тайно. Когато започнах да се съмнявам във всичко. Детето не е мое. Тя ме е лъгала. За всичко. За чувствата си, за детето… Искала е просто да ме обвърже, да гарантира, че планът им ще успее. Че наследникът на двете фамилии, които са извършили престъплението, ще притежава всичко накрая. Било е просто… бизнес.“
Думите му висяха във въздуха. Това беше обрат, който не бях предвидила. Десислава го беше изиграла по възможно най-жестокия начин.
„Съжалявам.“ – прошепна той. „Съжалявам за всичко. За лъжите, за изневярата, за майка ми, за книгите. Бях слаб. Бях сляп. Позволих им да ме манипулират. Но теб… теб никога не съм спирал да те обичам. Просто се изгубих.“
Той протегна ръка през масата и хвана моята. „Нека спрем това, Мира. Моля те. Оттегли исковете. Ще продам фирмата, ще се махнем оттук. Ще започнем отначало. Само ти и аз. Ще ти докажа, че мога да бъда мъжът, когото заслужаваш.“
Неговите думи, сълзите му, докосването му… всичко това разклати решимостта ми. Това беше мъжът, когото обичах. Сгрешил, съсипан, но молещ за прошка. Дали можех да му я дам? Дали можех да загърбя всичко и да повярвам, че можем да имаме бъдеще?
Морална дилема. От едната страна беше справедливостта, възмездието, съветите на адвоката ми. Шансът да изляза от тази каша силна и независима. От другата страна беше той – разкаяният ми съпруг, който ми предлагаше втори шанс за любовта, в която толкова дълго бях вярвала.
Какво беше по-важно? Да спечеля войната или да спася мира?
Прибрах се в мансардата напълно объркана. Разказах всичко на Адриян. Той ме изслуша търпеливо.
„Какво ти казва сърцето?“ – попита той.
„Сърцето ми е разбито на хиляди парчета. Не знам на кого да вярвам.“
„А разумът ти?“
„Разумът ми крещи, че това е поредната манипулация. Че той е отчаян и е готов на всичко, за да се спаси.“
„Понякога най-трудният избор е между това, което искаме, и това, което е правилно.“ – каза той тихо.
Телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах.
„Мира? Аз съм. Маргарита.“ Гласът ѝ беше студен като стомана. „Чувам, че синът ми е пълзял в краката ти. Не се подлъгвай по сълзите му. Той е слаб. Но аз не съм. Искаш война? Ще я получиш. Но помисли добре какво ще загубиш. Защото аз нямам какво повече да губя. Но ти… ти все още имаш бъдеще. Не го залагай заради миналото.“
Тя затвори.
Заплахата ѝ беше ясна. И тя ме отрезви. Това не беше просто молба за прошка от страна на Стефан. Това беше координирана атака. Доброто и лошото ченге. Той се опитваше да ме спечели с любов, а тя – да ме пречупи със страх.
Те все още играеха своята игра. И аз все още бях тяхната мишена.
Дилемата изчезна. Пътят напред беше ясен. Нямаше да има прошка. Нямаше да има втори шанс.
Щеше да има само справедливост.
Глава 14: Цената на свободата
Взех телефона и се обадих на Николов.
„Срещата, за която говорихте. Време е да я организираме.“
„Сигурна ли сте? Няма връщане назад след това.“ – попита той.
„Никога не съм била по-сигурна.“
Срещата се състоя в голяма, неутрална конферентна зала в един от най-скъпите хотели в града. Атмосферата беше ледена. От едната страна на масата бяхме аз, адвокат Николов и Адриян, който беше дошъл за морална подкрепа. От другата страна бяха Стефан, Маргарита и техният адвокат. Десислава не присъстваше. Очевидно вече беше извън играта.
Стефан не смееше да ме погледне. Маргарита, от друга страна, ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза.
Николов започна, без да губи време. Той методично, точка по точка, изложи всичките ни козове. Започна с бракоразводното дело – изневярата, финансовите злоупотреби, емоционалния тормоз. После плавно премина към имотния казус. Разстла на масата копията на документите – писмото, дневника на съдията, нотариалните актове.
Докато говореше, видях как лицето на адвоката им пребледнява. Той очевидно не беше подготвен за такъв мащаб на доказателствата. Маргарита остана невъзмутима, но видях как пръстите ѝ стискат дръжката на чантата ѝ, докато кокалчетата ѝ побеляха.
Когато Николов свърши, настъпи тишина.
„И така…“ – каза той накрая, с лека усмивка. „Имаме две възможности. Първата е да се срещнем в съда. По всички тези казуси. Ще бъде дълго, скъпо и много, много публично. Вестниците ще го обожават. „Сага за милиони: предателства, измами и незаконни имоти, простиращи се през поколения.“ Мога да видя заглавията още отсега. Репутацията ви, госпожо – обърна се той към Маргарита, – и вашият бизнес, господин Стефане, ще бъдат унищожени. Независимо от изхода.“
Той направи пауза, за да позволи на думите да попият.
„Или имаме втора възможност. Да се разберем тук и сега. Дискретно и цивилизовано.“
Той плъзна по масата папка с документи. „Това е нашето предложение за извънсъдебно споразумение.“
Техният адвокат взе папката и започна да чете. Аз знаех какво пише вътре.
Пълна собственост върху апартамента, без никакви тежести.
Петдесет и един процента от акциите на фирмата на Стефан, което ме правеше мажоритарен собственик. Това беше моето обезщетение за риска, на който беше изложен домът ни, и за труда, който бях вложила в ранните години на брака ни, подкрепяйки го, докато той градеше бизнеса си.
Солидна парична сума като обезщетение за моралните щети.
И най-важното – пълно и окончателно споразумение, с което те се отказваха от всякакви бъдещи претенции, свързани с имотния казус, а аз се задължавах да не предприемам никакви по-нататъшни правни действия по този въпрос. Документите щяха да бъдат предадени на независима трета страна и да бъдат унищожени след подписването.
Това беше моят начин да изпълня мълчаливото желание на дядо ми – не да търся отмъщение, а да възстановя баланса. Богатството, придобито с измама, щеше да бъде използвано, за да се компенсира жертвата на тази измама – аз.
„Това е грабеж!“ – изсъска Маргарита.
„Не, госпожо.“ – отговори спокойно Николов. „Това е цената на мълчанието. И повярвайте ми, тя е много по-ниска от цената на шума.“
Стефан не каза нищо. Той просто гледаше документите с празен поглед. Разбираше, че няма избор.
„Имате двадесет и четири часа да решите.“ – каза Николов и се изправи. „След това предложението вече няма да е в сила и ние ще входираме втория иск в съда.“
Станахме и си тръгнахме, оставяйки ги сами с руините на техния свят.
На следващия ден, точно преди изтичането на срока, адвокатът им се обади. Приемаха.
Подписването беше кратка, формална процедура. Не разменихме нито дума. Когато всичко приключи, аз бях свободен човек. Свободна и богата. Но се чувствах изцедена и празна. Победата имаше горчив вкус.
Първото нещо, което направих, беше да се обадя на брат си, Тодор.
„Тошко, как си с университета?“
„Добре, како. Благодаря ти отново за помощта. Ще ти ги върна, обещавам.“
„Няма нужда. Но имам друго предложение. Искаш ли да дойдеш да учиш тук, в столицата? В най-добрия университет? Аз ще поема всички разходи. Такси, квартира, всичко. Искам да си до мен.“
Чух го как се разплака от другата страна на линията. И за първи път от седмици насам, и аз се усмихнах.
Цената на свободата беше висока. Бях загубила любовта, бях загубила илюзиите си. Но бях спечела себе си. Бях спечелила силата да се грижа за хората, които обичам. И бях затворила една мръсна страница от историята на две семейства.
Сега беше време да напиша нова. Моя собствена.