Сватбеният ден беше пищна илюзия, съшита с нишки от злато и фалшиви усмивки. Всичко наоколо крещеше за богатство, за статус, за положение в обществото, което аз, Мила, никога не бях познавала отблизо. Бях просто момиче от обикновено семейство, влюбено до уши в сина на едни от най-влиятелните хора в бизнес средите. Стефан беше моят приказен принц, а аз неговата Пепеляшка, само че моята приказка се оказа със срок на годност.
В центъра на ослепителната бална зала, под тежестта на кристален полилей, който приличаше на замръзнал водопад, неговата майка, Диана, пристъпи към мен. Тя беше жена, изваяна от лед и стомана, с поглед, който можеше да замрази и най-бурните води. Движенията ѝ бяха премерени, а усмивката ѝ – произведение на изкуството, съвършено, но лишено от топлина.
– Мила, скъпа – промълви тя, а гласът ѝ прокънтя в ушите ми, по-студен от докосването на метала, който държеше в ръцете си. – Добре дошла в семейството.
Тя отвори малка, обкована със седеф кутия. Вътре, върху подложка от тъмно кадифе, лежеше златно колие. Не беше просто бижу. Беше изящно произведение на ювелирното изкуство – тежко, с вплетени орнаменти, които сякаш разказваха истории от отдавна отминали времена. В центъра му блестеше малък, но безупречен рубин, наподобяващ капка кръв.
– В нашето семейство се предава от поколения – продължи Диана, докато го изваждаше от кутията. Пръстите ѝ бяха дълги и аристократични, но когато се докоснаха до врата ми, за да закопчае колието, усетих пронизващ хлад. – Носи се от съпругата на първородния син. Сега то е твое. Пази го. То е символ на нашата кръв, на нашата история.
Кимнах, неспособна да отроня и дума. Тежестта на златото върху кожата ми беше осезаема, физическа. Но по-тежко беше бремето на думите ѝ, на погледа ѝ, който сякаш казваше: „Ти си една от нас сега, но само докато играеш по нашите правила. Ти си просто носителката на нашето наследство.“ Погледнах към Стефан. Той стоеше до майка си, усмихваше се, но в очите му имаше нещо… нещо далечно, сякаш вече беше на хиляди километри от мен, от нашата сватба, от нашия живот. В този миг, под блясъка на полилеите и сред аплодисментите на гостите, усетих първия полъх на студенина в сърцето си. Не знаех, че това е само началото на зимата.
Колието не беше просто подарък. Беше нашийник. Златен, красив, но все пак нашийник, който ме обвързваше с вериги, много по-здрави от тези на брачния обет.
Глава 2
Пет месеца. Само сто и петдесет дни бяха нужни, за да се срути цялата картонена кула на моя семеен живот. Приказката се оказа кратък разказ с много грозен край. Първоначално бяха дребните неща – закъсненията до късно вечер, които Стефан обясняваше с „неотложни бизнес срещи“. После дойдоха тихите телефонни разговори в другата стая, които прекъсваха веднага щом влизах. Телефонът му, някога оставян небрежно на масата, сега беше постоянно с него, обърнат с екрана надолу, пазен като най-голяма държавна тайна.
Аз, от своя страна, се опитвах да бъда перфектната съпруга. Бях прекъснала следването си в университета, където учех история на изкуството, убедена от Диана, че „една дама с такова положение няма нужда от диплома, а от умение да поддържа дом и да бъде достойна опора на съпруга си“. Огромният апартамент, който бяхме купили с впечатляващ кредит на мое име, но с първоначална вноска от неговото семейство, се превърна в моята златна клетка. Всяка сутрин се събуждах в легло, което ухаеше на самота, и прекарвах дните си в подреждане на вещи, които не усещах като свои.
Една вечер Стефан се прибра, носейки със себе си дъх на чужд парфюм. Сладникав, тежък аромат, който полепна по стените на нашето общо пространство и задуши всичко. Не беше просто подозрение. Беше сигурност, която се заби като стъклена отломка в сърцето ми.
– Къде беше? – попитах, а гласът ми трепереше.
– Работих, Мила, какво ти става? Вече говорихме за това – отвърна той раздразнено, без дори да ме погледне.
– Работата ти мирише на лилии и мускус. Интересна комбинация за строителен бизнес.
Той замръзна. В огледалото на стената видях как лицето му се променя – от раздразнение към паника, а после към студена ярост. Обърна се към мен и за пръв път видях истинското му лице – не на моя любящ съпруг, а на разглезено момче, хванато в лъжа.
– Престани да си въобразяваш. Ставаш параноична.
Но аз вече знаех. Не ми трябваха доказателства, не ми трябваше признание. Истината беше там, в аромата по ризата му, в празния му поглед, в начина, по който избягваше моя. Бракът ми беше мъртъв. Умря тихо, без свидетели, в една луксозна спалня, ухаеща на предателство.
Разводът беше неизбежен. И бърз. Или поне така си мислех. Адвокатът ми, млад и амбициозен мъж на име Александър, ме предупреди още на първата ни среща.
– Бъди готова, Мила. Това няма да е просто развод. Това ще е война. Семейството на Стефан не губи. Те унищожават всичко по пътя си, за да запазят репутацията си.
Не му повярвах напълно. До деня, в който получих призовка. Не за развод, а за целия ипотечен кредит на апартамента. Техните адвокати твърдяха, че тъй като първоначалната вноска е от тях, а аз съм прекъснала работа и нямам доходи, целият дълг трябва да бъде поет от мен. Опитваха се да ме смажат финансово, да ме оставят без нищо.
Тогава се състоя и последната ми среща с Диана. Тя ме покани в дома си – огромна къща, която приличаше повече на мавзолей, отколкото на семейно огнище. Седеше в кресло, тапицирано с брокат, изправена и студена като статуя.
– Разбирам, че бракът ви със Стефан приключи – започна тя без никакво предисловие. – Жалко. Имах по-големи надежди за теб. Но сега има един въпрос, който трябва да уредим. Колието.
Погледнах я право в очите. В мен вече не беше останала и капка от наивното момиче, което стоеше пред олтара преди пет месеца.
– Колието ли?
– Да. То е семейна реликва. Тъй като вече не си част от семейството, трябва да го върнеш.
В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше само болката от предателството на сина ѝ. Беше гневът от нейната безгранична арогантност, от начина, по който ме третираше като временен аксесоар, който вече не е нужен. Една съвсем лека, почти незабележима усмивка се появи на устните ми. Наведох се леко напред, сякаш за да ѝ споделя тайна.
– Изгубихте го – прошепнах, а думите ми прорязаха тишината в стаята. – Както аз изгубих брака си.
Лицето на Диана се вкамени. За пръв път видях пукнатина в ледената ѝ маска. В очите ѝ проблесна нещо диво, неконтролируемо. Ярост.
– Ти не знаеш какво правиш, момиченце – изсъска тя. – Ще съжаляваш за този ден.
Тръгнах си, без да кажа и дума повече. За пръв път от месеци се чувствах силна. Чувствах, че съм си върнала частица от себе си. Тази малка победа обаче беше краткотрайна.
Същата вечер телефонът ми иззвъня. Непознат номер. Вдигнах. От другата страна на линията имаше само тишина, прекъсвана от пращене. Сърцето ми започна да бие лудо.
– Ало? – попитах плахо.
Мъжки глас, нисък и дрезгав, сякаш прекаран през някакво устройство, за да бъде променен, проговори бавно и отчетливо.
– Госпожо Мила, нали?
– Да, кои сте вие?
– Това няма значение. Има значение само, че трябва да ме слушате много внимателно.
Замръзнах.
Получих обаждане.
Казаха ми, че…
– …че колието, което държите, не е просто бижу. То е ключ. И вие току-що отворихте врата, която е трябвало да остане затворена завинаги.
Връзката прекъсна. Останах неподвижна, със слушалката в ръка, а ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Войната, за която ме беше предупредил Александър, тепърва започваше. И залогът в нея беше много по-голям от един провален брак или едно златно колие.
Глава 3
След мистериозното обаждане сънят се превърна в лукс, който не можех да си позволя. Всяка сянка в ъгъла на стаята ми изглеждаше заплашителна, всеки шум от улицата караше сърцето ми да прескача. Думите на непознатия отекваха в съзнанието ми: „ключ“, „врата, която е трябвало да остане затворена“. Какво означаваше всичко това?
Отидох до скрина, където държах кутията с бижута. Отворих я. Колието лежеше вътре, блестейки зловещо на слабата светлина на нощната лампа. Взех го в ръце. Беше студено и тежко, сякаш носеше в себе си студа на всички жени, които са го носили преди мен. Разгледах го внимателно, търсейки нещо необичайно – скрит механизъм, гравиран символ, нещо, което да подскаже, че е повече от обикновена вещ. Използвах лупата, която ми беше останала от лекциите по история на изкуството. Орнаментите бяха сложни, византийски мотиви, преплетени в безкраен възел. Но нямаше нищо, което да прилича на ключ или да издава някаква тайна.
На следващата сутрин, недоспала и с подпухнали очи, отидох в офиса на Александър. Разказах му всичко – за заплахата на Диана, за странното телефонно обаждане. Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва, а лицето му ставаше все по-сериозно.
– Мила, това променя всичко – каза той, когато приключих. – Вече не говорим за стандартен развод и имуществени спорове. Говорим за тормоз и заплахи. Трябва да бъдем изключително внимателни. Семейството на Стефан има влияние навсякъде. В полицията, в съда…
– Какво да правя? – попитах, усещайки как паниката отново започва да ме завладява. – Да им върна колието?
Александър се замисли за момент, барабанейки с пръсти по махагоновото си бюро.
– Не. Не и сега. Ако им го върнеш, ще покажеш слабост. Ще им покажеш, че могат да те манипулират чрез страх. Освен това, ако в това обаждане има и частица истина, това колие е единственият ти коз. Трябва да разберем каква е неговата тайна.
Той ми препоръча да наема частен детектив – възрастен, бивш полицай на име Симеон, известен с това, че е дискретен и не се страхува от влиятелни хора. Съгласих се. Чувствах се като героиня в лош филм, но нямах друг избор.
Докато Симеон започваше своето разследване, аз реших да направя свое. Върнах се в университета, но не за да продължа следването си. Отидох в библиотеката. Прекарах дни, ровейки се в стари книги за ювелирно изкуство, каталози от аукциони и архиви. Търсех информация за бижута с подобен дизайн, с подобен рубин.
Междувременно натискът от страна на Диана се засилваше. Получавах официални писма от адвокатите им, в които ме заплашваха със съд за „неправомерно задържане на семейна ценност“. Опитваха се да блокират банковите ми сметки, позовавайки се на огромния ипотечен кредит. Всеки ден беше битка за оцеляване. Единствената ми опора беше най-добрата ми приятелка Ани. Тя беше единственият човек, освен Александър, на когото се осмелих да разкажа всичко.
– Те са чудовища, Мила – каза ми тя една вечер, докато седяхме в малкото ѝ уютно жилище, което ми се струваше като рай в сравнение с моята луксозна клетка. – Трябва да се махнеш. Просто им остави всичко и започни отначало.
– Не мога, Ани. Не става въпрос за парите или за апартамента. Става въпрос за мен. Ако се откажа сега, те ще ме смачкат и ще продължат напред, без дори да се обърнат. Аз няма да съм поредната им жертва. Освен това… има нещо повече. Тази тайна, свързана с колието. Трябва да разбера каква е.
Една вечер, докато прелиствах поредния прашен том в библиотеката, попаднах на нещо. Малка, черно-бяла снимка в стар вестник отпреди четиридесет години. На нея беше изобразена млада жена с тъжни очи. Около врата си тя носеше колие. Моето колие. Статията под снимката беше кратка. Разказваше за изчезването на младата наследница на богато индустриално семейство, което по онова време е било основен конкурент на семейния бизнес на Диана и нейния съпруг. Жената, на име Лидия, изчезнала безследно. Случаят останал неразкрит. Последната ѝ публична поява била на благотворителен бал. На снимката от събитието тя носела въпросното колие – описано в статията като „уникално бижу, изработено по поръчка в Италия, с централен бирмански рубин“.
Сърцето ми спря. Колието не се предаваше от поколения в семейството на Стефан. То е принадлежало на друг. На изчезнала жена. Диана ме беше излъгала. Но лъжата беше много по-дълбока и по-мрачна, отколкото можех да си представя.
Глава 4
Откритието в библиотеката беше като искра в барутен погреб. Изведнъж всичко започна да придобива зловещ смисъл. Лъжата на Диана не беше просто суетна измислица, за да впечатли новата си снаха. Тя беше прикритие. Прикритие за нещо, случило се преди десетилетия.
Веднага се обадих на Симеон, частния детектив. Срещнахме се в едно невзрачно кафене в покрайнините на града. Показах му копието на статията и снимката. Той погледна листа, после мен, и на лицето му се изписа изражение, което беше смесица от изненада и мрачно разбиране.
– Лидия… – промълви той, сякаш името събуди стар спомен. – Помня този случай. Бях съвсем млад полицай тогава. Беше голяма шумотевица. Семейството ѝ беше изключително богато и влиятелно, но не колкото е семейството на мъжа на Диана днес. По онова време те бяха просто амбициозни хищници, изкачващи се по стълбицата. Случаят беше потулен бързо. Официалната версия беше, че Лидия е избягала в чужбина с любовник. Но винаги е имало слухове… слухове, че не е било точно така.
– Какво означава това? – попитах, а гласът ми трепереше.
– Означава, че държиш в ръцете си нещо, което може да срине една империя, изградена върху тайни. Това колие не е просто откраднато, Мила. То е трофей. Доказателство за победа.
Симеон обеща да се разрови в старите архиви, да потърси бивши колеги, работили по случая, да намери оцелели роднини на Лидия. Докато той работеше по своята линия, аз се сблъсках с нов проблем.
Стефан.
Една вечер той се появи пред вратата на апартамента. Изглеждаше ужасно – блед, с тъмни кръгове под очите, сякаш не беше спал от дни.
– Трябва да поговорим, Мила – каза той.
– Нямаме какво да си кажем. Говори с адвоката ми.
– Моля те. Става въпрос за майка ми. За колието.
Вътрешният ми инстинкт крещеше да му затръшна вратата под носа, но нещо в погледа му ме спря. Беше страх. Нещо повече от страх – беше ужас. Пуснах го да влезе.
Той седна на ръба на дивана, който доскоро деляхме.
– Трябва да ѝ върнеш колието, Мила. Не разбираш. Тя е… обсебена. Откакто си тръгна от дома ѝ онзи ден, не е на себе си. Крещи, заплашва…
– Заплашва и мен, Стефан. Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че не виждам какво се опитвате да ми причините със съдебните дела, с ипотеката?
– Това не съм аз, това е тя! Аз не исках нищо от това! – извика той, а в гласа му се долавяше отчаяние. – Тя контролира всичко, Мила. Целият ми живот. Бизнеса, парите, дори брака ми…
Той млъкна за миг, сякаш осъзна какво е казал. Погледнах го. Принцът от приказката беше просто една кукла на конци, а конците се държаха здраво от майка му.
– Изневярата ти… и тя ли я контролираше? – попитах студено.
Той сведе поглед.
– Ивон… баща ѝ е важен бизнес партньор. Майка ми настояваше да поддържам „близки“ отношения с неговото семейство. Каза, че това е добре за бизнеса. Аз… аз съм слаб, Мила. Винаги съм бил. И ме е страх от нея.
Признанието му не предизвика съчувствие у мен. Само погнуса.
– И защо трябва да ме интересува твоят страх? Защо трябва да ѝ връщам каквото и да било, след като тя се опитва да съсипе живота ми? И след като знам, че това колие не е нейно.
Очите на Стефан се разшириха.
– Какво… какво знаеш?
– Знам, че е принадлежало на Лидия. Знам, че тя е изчезнала преди четиридесет години, точно когато вашето семейство е започнало стремглавия си възход.
Цветът се оттече от лицето му. Той залитна назад, сякаш съм го ударила.
– Не… не е възможно. Кой ти каза?
– Няма значение кой. Истината е, че майка ти е изградила живота си върху лъжа, а ти си неин съучастник. Сега си върви, Стефан. И кажи на майка си, че ако не спре с тормоза, целият свят ще научи истината за нейната „семейна реликва“.
Той стана и тръгна към вратата като в транс. Преди да излезе, се обърна.
– Не знаеш с кого си имаш работа, Мила. Тя няма да се спре пред нищо, за да защити тайните си. Пред нищо. Пази се.
Вратата се затвори след него. Заплахата му увисна във въздуха. Осъзнах, че вече не воювам само с Диана. Воювах с цялата им прогнила система, изградена върху страх, тайни и може би… нещо много по-лошо.
Глава 5
Дните след посещението на Стефан бяха изпълнени с напрегнато затишие. Беше като затишие пред буря. Заплахите от адвокатите спряха, но това не ме успокои. Напротив. Знаех, че Диана просто сменя тактиката. Липсата на явна агресия беше по-плашеща от самата нея. Чувствах се като преследвано животно, което знае, че хищникът е наблизо, но не може да го види.
Симеон работеше усилено. Успял беше да открие далечен братовчед на изчезналата Лидия – възрастен мъж на име Петър, който живееше в малък град в провинцията. Първоначално Петър бил изключително недоверчив и отказвал да говори. Десетилетия наред страхът бил негов постоянен спътник. Но Симеон беше упорит. След няколко срещи успял да спечели доверието му.
Една вечер детективът ми се обади.
– Трябва да се видим. Веднага. Но не в офиса ми. Ще ти изпратя адрес. Ела сама.
Адресът беше на малък, усамотен паркинг близо до реката. Когато пристигнах, Симеон вече ме чакаше в колата си. Качих се при него. Лицето му беше сериозно, както никога досега.
– Петър проговори – каза той без предисловие. – Историята е по-грозна, отколкото си представяхме.
Той ми разказа какво е научил. По времето на изчезването на Лидия, нейното семейство и семейството на съпруга на Диана са били в ожесточена битка за контрол над печеливш държавен търг. Ставало е въпрос за проект, който е щял да направи победителя монополист в бранша за десетилетия напред. Семейството на Лидия е имало предимство. И тогава, седмица преди финалното решение, Лидия изчезва.
– Петър твърди, че не е избягала – продължи Симеон. – Той е сигурен, че е била отвлечена. В деня на изчезването си тя е трябвало да се срещне с баща си, за да му предаде документи, които уличавали конкурентите им в корупция и изнудване. Документи, които са щели да ги изхвърлят от търга и вероятно да ги вкарат в затвора. Лидия така и не стигнала до срещата. Нито тя, нито документите били видени повече.
– А колието? – попитах, а сърцето ми биеше до пръсване.
– Колието е било нейният талисман. Никога не се е разделяла с него. Петър си спомня, че няколко месеца след „изчезването“, на едно светско събитие, го е видял. На врата на Диана. Той се опитал да отиде в полицията, но са му казали да си мълчи, ако иска да остане жив. Бащата на Лидия, съкрушен от загубата на дъщеря си и провала в бизнеса, починал от инфаркт скоро след това. Майка ѝ се поболяла и прекарала остатъка от живота си в санаториум. Тяхната империя се сринала, а тази на бъдещото семейство на Стефан се издигнала върху руините ѝ.
Слушах и не можех да повярвам. Това не беше просто история за измама. Това беше история за съсипани животи, за унищожено семейство. Диана не носеше просто едно бижу. Тя носеше символ на своята безмилостна победа.
– Има и още нещо – добави Симеон и гласът му стана по-тих. – Петър си спомня, че в колието е имало скрита кухина. Дядото на Лидия, който го е поръчал, е бил часовникар и обичал всякакви скрити механизми. Лидия е знаела за това. Петър смята, че тя може да е скрила нещо вътре. Нещо малко. Като например… микрофилм.
Погледнах го невярващо. Звучеше като сцена от шпионски роман.
– Микрофилм с копие на компрометиращите документи?
– Точно така. Това е само теория, разбира се. Но обяснява защо Диана е толкова отчаяна да си върне колието. Тя не се страхува от скандал за кражба на бижу. Тя се страхува, че доказателството за първоначалното ѝ престъпление, престъплението, което е поставило основите на всичко, което има, ще излезе наяве.
Тръгнах си от срещата разтърсена до основи. Върнах се в апартамента и веднага извадих колието. Този път го разглеждах по съвсем различен начин. Търсех шев, бутон, някакъв белег за скрит механизъм. Часове наред го въртях в ръцете си под силната светлина на лампата. И накрая го открих. Един от декоративните елементи, малко листенце от усукано злато, се движеше съвсем леко при по-силен натиск. Беше почти незабележимо.
С треперещи пръсти натиснах по-силно. Чу се тихо щракване. Част от централния орнамент, точно зад рубина, се отвори като малко капаче.
Вътре имаше малка, плътно навита на руло тънка лента.
Микрофилмът.
В този момент входната врата на апартамента ми се отвори с трясък. На прага стояха двама мъже с тъмни костюми и безизразни лица. Не бяха дошли да преговарят.
Глава 6
Инстинктът ми за самосъхранение надделя над шока. Преди двамата мъже да успеят да направят и крачка в стаята, аз стиснах микрофилма в юмрука си, грабнах тежкия кристален свещник от масата и го запратих с всичка сила към тях. Той се разби в стената до главата на единия от тях, като го накара да отстъпи за миг. Този миг беше всичко, от което се нуждаех.
Втурнах се към спалнята, затръшнах вратата и завъртях ключа. Знаех, че няма да ги задържи за дълго. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Огледах стаята в паника. Терасата! Беше на третия етаж, твърде високо за скачане. Но съседният апартамент беше близо. Много близо.
Докато те започнаха да блъскат по вратата, аз се покатерих на парапета на терасата. За миг погледнах надолу. Височината ме замая, но звукът от разбиващата се врата на спалнята ме върна в реалността. Без да мисля повече, скочих.
Приземих се тежко на терасата на съседите, изкълчвайки глезена си. Остра болка прониза крака ми, но адреналинът я притъпи. Прозорците на апартамента бяха тъмни, очевидно нямаше никого. Слава богу, вратата на терасата беше отключена. Влязох вътре, прекосих накуцвайки апартамента и излязох в коридора на сградата. Слязох по стълбите възможно най-бързо, игнорирайки болката. Всеки момент очаквах да ги видя да се появяват след мен.
Излязох на улицата и се смесих с тълпата. Не смеех да се обърна. Вървях, или по-скоро куцах, без посока, докато не се озовах на няколко пресечки от сградата. Едва тогава се спрях, задъхана, облегната на една стена. Разтворих юмрука си. Микрофилмът беше там. Малък, незначителен на вид, но носещ силата да унищожи една империя.
Имах нужда от помощ. Не можех да отида в полицията. Диана имаше твърде много връзки. Не можех да се върна в апартамента си. Трябваше ми сигурно място. Оставаха ми само двама души, на които можех да се доверя – Ани и Александър. Реших да се обадя на Александър. Неговият ум беше по-подготвен за такава ситуация.
Намерих уличен телефон и му се обадих. С няколко думи му обясних какво се е случило.
– Не се връщай в апартамента си, в никакъв случай! – каза той, а в гласа му се усещаше тревога. – Не отивай и при Ани, може да я поставят под наблюдение. Ще ти изпратя кола. Чакай ме на ъгъла на онази улица, знаеш къде. Бъди там след точно петнадесет минути.
Последвах инструкциите му. Колата пристигна точно навреме. Вътре беше Александър. Той ме погледна, видя състоянието ми, подутия ми глезен и веднага разбра сериозността на положението.
– Добре ли си?
– Ще се оправя. Имам го – казах и му показах микрофилма.
Той ме отведе в малка къща извън града, която очевидно използваше за почивка. Беше уединена и сигурна. Докато той преглеждаше микрофилма със специално устройство, което беше донесъл от офиса си, аз му разказах цялата история, която бях научила от Симеон.
Съдържанието на филма беше точно такова, каквото предполагахме. Копия на банкови преводи, подписани декларации, свидетелстващи за изнудване и корупция. Доказателства, които недвусмислено сочеха към бащата на Стефан и неговите партньори. Лидия е била напът да ги унищожи.
– Това е динамит, Мила – каза Александър, когато приключи. – Това може да ги вкара в затвора за много дълго време. Но също така ги прави безкрайно по-опасни. Те няма да се спрат пред нищо, за да си върнат това и да те накарат да замълчиш.
– Какво ще правим? – попитах, чувствайки се едновременно силна от това, което държах, и уязвима заради него.
– Ще нанесем удар първи. Но не публично. Не още. Публичният скандал може да им даде възможност да се измъкнат, да унищожат други доказателства, да използват връзките си. Ще използваме това като оръжие в нашата частна война. Ще ги принудим да седнат на масата за преговори.
Планът му беше дързък. Щяхме да поискаме среща с Диана. Не с адвокатите ѝ, а лично с нея. И щяхме да поставим нашите условия. Не просто изгоден развод. Исках справедливост.
Глава 7
Срещата беше уредена в неутрална територия – конферентна зала в луксозен хотел. Атмосферата беше наситена с електричество. От едната страна на дългата полирана маса седяхме аз и Александър. От другата – Диана. За пръв път я виждах да изглежда несигурна. Ледената ѝ фасада беше пропукана. До нея седеше Стефан, който изглеждаше като призрак, и техният главен адвокат – възрастен мъж с хищнически поглед.
Александър започна, като спокойно и методично изложи фактите, които знаехме – историята на Лидия, изчезването ѝ, връзката с търга и, разбира се, съществуването на микрофилма. Той не показа самия филм, а само описа съдържанието му с достатъчно детайли, за да не остави никакво съмнение, че го притежаваме.
Докато той говореше, наблюдавах Диана. Цветът бавно се оттичаше от лицето ѝ. Когато Александър спря да говори, в стаята настъпи мъртва тишина.
– Това са абсурдни инсинуации – проговори първи техният адвокат, но гласът му звучеше неубедително.
Александър го игнорира и се обърна директно към Диана.
– Не сме тук, за да обсъждаме миналото. Тук сме, за да договорим бъдещето.
Тогава взех думата аз. Гласът ми беше спокоен, но твърд.
– Ето моите условия. Първо, незабавно прекратяване на всички съдебни дела срещу мен. Ипотечният кредит за апартамента ще бъде изплатен изцяло от вас и собствеността ще ми бъде прехвърлена. Второ, ще получа значителна финансова компенсация за причинените ми морални и физически вреди. Сумата ще бъде уточнена от моя адвокат. И трето…
Направих пауза, поглеждайки право в очите на Диана.
– И трето, искам публично признание. Не за отвличане, не за убийство. Знам, че това не мога да го докажа. Но искам да създадете и финансирате благотворителна фондация на името на Лидия. Фондация, която ще помага на млади таланти в областта на изкуството – нещо, което тя е обичала. Искам името ѝ да бъде запомнено с добро, а не просто да бъде забравена жертва.
Диана ме гледаше с чиста, нефилтрирана омраза. Но в очите ѝ видях и страх. Страхът на човек, който е напът да изгуби всичко.
– Ти си едно нагло, малко… – започна тя, но Стефан я прекъсна.
– Мамо, спри! – каза той, а гласът му беше неочаквано силен. – Не виждаш ли, че свърши? Тя ни победи.
Това беше първият път, в който го виждах да се опълчва на майка си. В този момент той престана да бъде просто кукла на конци. Той беше съучастник, слаб и страхлив, но осъзнал, че играта е приключила.
Преговорите продължиха часове. Техните адвокати се опитаха да намалят исканията ми, да намерят вратички. Но Александър беше безкомпромисен. Нашият коз беше твърде силен.
Накрая те се съгласиха. На всичко.
Когато подписвахме споразумението, погледите ни с Диана се срещнаха. В нейния вече нямаше омраза, а само празнота. Тя беше загубила. Не просто пари или репутация. Аз ѝ бях отнела символа на нейната победа, колието, и го бях превърнала в инструмент на нейното поражение. Бях разкрила тайната ѝ не пред света, а пред сина ѝ, разрушавайки последната илюзия, която той може би е имал за нея.
Глава 8
Няколко седмици по-късно всичко беше приключило. Документите бяха подписани, парите – преведени, апартаментът беше мой, без никакви тежести. Фондацията на името на Лидия беше обявена публично, представена като жест на добра воля от страна на едно от най-влиятелните семейства в страната. Иронията беше жестока, но ефективна. Името на Лидия отново се чуваше, но този път не в контекста на трагедия, а на надежда.
Един ден получих пакет. Вътре нямаше бележка. Само малка, стара кадифена кутия. Отворих я. Вътре лежеше колието. Диана ми го беше върнала. Не знаех дали е жест на окончателно предаване или последен опит да ме накара да се почувствам виновна. Но аз вече не чувствах нищо към него, освен тъга.
Свързах се със Симеон. Помолих го да намери Петър, възрастния братовчед на Лидия. Срещнахме се тримата в една тиха сладкарница. Петър беше дребен, сбръчкан мъж с добри, но уморени очи. Разказах му всичко.
Когато приключих, извадих кутията и я поставих на масата пред него.
– Мисля, че това принадлежи на вашето семейство – казах тихо.
Той отвори кутията. Пръстите му потрепериха, когато докосна студеното злато. Очите му се насълзиха.
– След толкова години… – прошепна той. – Върна се у дома.
Той не го прие като ценност. Прие го като част от паметта, като единственото останало нещо от неговата братовчедка. Това беше истинското му място.
Що се отнася до микрофилма, по съвет на Александър, направихме няколко копия. Едното беше депозирано в банков сейф в чужбина. Оригиналът беше унищожен. Той беше нашата застраховка, гаранция, че семейството на Стефан никога повече няма да ме доближи.
Продадох огромния апартамент, моята златна клетка. С парите си купих малко, слънчево жилище в старата част на града. Записах се отново в университета, за да довърша образованието си. Върнах се към живота, който ми беше отнет.
Понякога, докато вървя по улиците, се сещам за тях. За Стефан, вечно затворен в сянката на майка си. За Диана, принудена да живее с поражението си, да управлява империя, чиито основи вече знае, че са прогнили. Те имаха всичко – пари, власт, положение. Но бяха изгубили най-важното – себе си.
Аз, от друга страна, бях изгубила брака си, илюзиите си, наивността си. Но в замяна бях намерила нещо много по-ценно. Намерих силата си. Намерих свободата си. И разбрах, че най-тежките вериги не са тези от злато, а тези, които сами си поставяме, водени от страх и амбиции. Моите вериги бяха счупени завинаги.