Реших да преобразя спалнята си. Не беше просто прищявка, а дълбока, почти първична нужда от промяна. Стените, боядисани в онзи безличен бежов цвят, който някога бяхме избрали с Мартин като компромис, сега ми крещяха за неговото отсъствие, за празното пространство в леглото, за тишината, която се просмукваше във всяка фуга на паркета. Трябваше да залича следите, да изтрия спомена за живота, който се беше разпаднал на хиляди парченца. Преобразяването на спалнята беше първата стъпка към сглобяването на моя нов свят.
Прекарах четири часа в огромния строителен хипермаркет, изгубена в лабиринта от безкрайни рафтове. Бутах тежката количка, чиито колелца упорито кривяха вляво, покрай секции с бои, подови настилки и осветителни тела, но целта ми беше една – тапети. Исках нещо, което да говори вместо мен. Нещо смело, но и успокояващо. Нещо, което да ми напомня, че все още съм жива.
Разглеждах каталог след каталог. Флорални мотиви, които изглеждаха твърде сантиментални. Геометрични фигури, които бяха прекалено студени и строги. Имитации на тухла, камък, дърво – всичко ми се струваше като евтина маска, опит да бъдеш нещо, което не си. Точно както се чувствах и аз. Продавач-консултантите, млади момчета с униформи, ме подминаваха с уморени погледи. Вероятно виждаха в мен поредната нерешителна жена, която убива времето си в събота следобед. Усещах как отчаянието бавно ме завладява, как онази първоначална искра на ентусиазъм загасва под неоновите лампи на магазина.
Бях на път да се откажа. Да се прибера в бежовата си спалня, в бежовия си живот и да приема поражението. Но тогава нещо в мен се пречупи. Не. Няма да се предам толкова лесно. Не и този път. Казах си: ‘Още една обиколка.’ Само още една. Тръгнах по последната алея, най-отдалечената, почти скрита зад палети с ламинат.
И тогава го видях.
Беше само една ролка, изправена на специална стойка, сякаш забравена или оставена за някой друг. Цветът беше дълбок, мастилено син, почти черен, но когато светлината попаднеше върху него, изгряваха тънки, едва забележими сребърни нишки, които се преплитаха в сложен, абстрактен модел, напомнящ на далечна галактика или на мраморна жилка. Беше едновременно драматичен и спокоен, силен и деликатен. Беше всичко, което исках да бъда. Беше перфектен.
Сърцето ми подскочи. Грабнах тежката ролка, притиснах я към гърдите си като най-ценно съкровище и почти тичешком се отправих към касите. Нямаше други ролки от същия десен, но тази щеше да е достатъчна за акцентна стена. Точно това ми трябваше – един ярък акцент в сивото ми ежедневие.
Чаках на опашката, нетърпелива и развълнувана. Пред мен имаше само една жена. Тя разговаряше по телефона, смееше се високо и мелодично. Дългата ѝ, перфектно изправена кестенява коса се спускаше по гърба на скъпо палто от камилска вълна. Носеше се аромат на парфюм, който струваше повече от месечния ми наем. Не обърнах особено внимание. Бях твърде погълната от мисълта за моята стена-галактика, за новото начало.
Жената приключи разговора си и се обърна, за да постави покупките си на лентата. В този момент светът сякаш спря. Познах я. Дарина. Новата жена на Мартин. Същата, заради която бракът ми се срина. Същата, която сега живееше в моята къща, спеше в моето легло и вероятно харчеше моите пари.
Замръзнах. Ръцете ми, стиснали ролката тапет, изстинаха. Тя не ме видя. Или се престори, че не ме вижда. Извади от чантата си портфейл, чиято марка крещеше за лукс, и плати с лъскава платинена карта. Касиерката ѝ подаде торбата и точно тогава Дарина ме погледна. В очите ѝ за миг се мярна изненада, бързо заменена от високомерно безразличие. Тя леко повдигна единия ъгъл на устните си в нещо, което трябваше да мине за усмивка, и се обърна да си тръгне.
Дойде моят ред. Поставих тежката ролка на лентата с треперещи ръце. Касиерката, отегчена млада жена с пиърсинг на носа, я сканира. После пак. Накрая въздъхна и каза с равен глас:
— Съжалявам, но тази ролка току-що беше продадена. Последната бройка.
Вдигнах поглед. Дарина беше спряла на няколко метра от мен и ме гледаше право в очите. В погледа ѝ имаше триумф. Тя беше купила всички налични ролки. Нарочно. Беше просто тапет. Една глупава ролка хартия. Но в този момент тя не беше просто хартия. Беше моята надежда, моят план за бягство, моето ново начало. А тя ми го отне. Просто защото можеше.
На касата се оказа, че съм загубила не просто тапет. Загубих и последната капка илюзия, че мога да избягам от миналото си толкова лесно. Войната, която смятах за приключила, тепърва започваше.
Глава 2
Излязох от магазина като в мъгла. Студеният въздух ме удари в лицето, но не успя да проясни мислите ми. В главата ми кънтеше само едно – триумфалният поглед на Дарина. Това не беше случайно. Не можеше да е. Тя знаеше. Знаеше какво означава за мен тази промяна, този нищожен опит да си върна контрола. И го беше смачкала. С лекота, с безразличие, с платинената карта на Мартин.
Прибрах се в апартамента под наем, който наричах свой дом от шест месеца. Малък, с мебели втора ръка, но мой. Мое убежище. Днес обаче стените му ме задушаваха. Всяка вещ в него ми напомняше за компромиса, който бях принудена да направя. След развода Мартин, със своите ловки адвокати, успя да докаже, че по-голямата част от семейното имущество е придобита чрез неговата фирма, че аз нямам почти никакъв принос и че трябва да съм благодарна за скромната сума, която ми подхвърли. „За да стъпиш на краката си“, както се изрази той с покровителствения тон, който бях намразила.
Хвърлих чантата си на дивана и набрах единствения номер, който знаех, че ще ме разбере.
— Искра?
— Ани! Как си, мила? Как мина пазаруването? Намери ли нещо? – Гласът на най-добрата ми приятелка беше топъл и жизнерадостен, както винаги.
— Намерих. И го изгубих. – Думите излязоха дрезгави, пречупени. Разказах ѝ всичко. За четирите часа лутане, за перфектния тапет, за срещата с Дарина на касата, за жестокия финален удар.
От другата страна на линията настъпи мълчание. Искра никога не прибързваше с реакциите си. Тя обмисляше.
— Кучка. – каза накрая тя, но в гласа ѝ нямаше само гняв, а и стоманена твърдост. – Това е толкова дребнаво, толкова жалко. Да ти отнеме един тапет. Какво цели, да ти покаже, че все още може да те контролира?
— Успя. – прошепнах аз, сгушена на дивана. – Чувствам се точно както в деня, в който си тръгнах от къщата. Безсилна.
— Не, Ани, не си. Тогава беше в шок. Сега си ядосана. И имаш пълното право. Този човек ти отне десет години от живота. Десет години, в които ти готвеше, чистеше, подреждаше дома му, посрещаше бизнес партньорите му с усмивка, докато той градеше своята „империя“. Ти беше неговият трамплин. И когато скочи достатъчно високо, просто те изрита.
Думите на Искра бяха болезнени, но истински. Спомних си безкрайните вечери, които бях прекарала сама, докато Мартин беше на „бизнес вечери“. Спомних си как бях изоставила собствените си амбиции да завърша магистратура по изкуствознание, защото „нямаше време“ и „неговата работа беше по-важна“. Спомних си как наивно вярвах, че сме екип, че градим бъдещето си заедно. А той през цялото време е градил само своето бъдеще.
— Той скри пари, Искра. Сигурна съм. – казах аз, а гласът ми вече трепереше от гняв, а не от мъка. – Не е възможно фирмата му да е била на ръба на фалита точно преди развода, а шест месеца по-късно да купува на онази къща в полите на планината и да я праща на почивки в Дубай. Не е възможно.
— И аз винаги съм си го мислила. Но неговите адвокати са акули, Ани. Представиха такива документи, че излезе, че едва ли не ти трябва да му плащаш обезщетение.
— Защото документите са фалшиви! Или поне част от тях. Трябва да има начин да го докажа. Трябва да има нещо, което сме пропуснали.
— Какво ще правиш?
Поех си дълбоко дъх. Сблъсъкът в магазина, колкото и унизителен да беше, запали в мен искра, която отдавна мислех за угаснала. Това не беше просто тапет. Беше символ. И аз отказах да ѝ го отстъпя.
— Ще си върна това, което ми принадлежи. – казах с твърдост, която сама изненада себе си. – Ще намеря най-добрия адвокат по бракоразводни дела в страната. Ще ровя, докато не намеря всяка стотинка, която е скрил от мен. Мартин си мисли, Dе войната е свършила. Но тя тепърва започва.
Затворих телефона и се огледах. Апартаментът все още беше същият, но аз вече не бях. Бежовите стени вече не ми говореха за загуба. Те ми говореха за празно платно. Платно, на което тепърва щях да нарисувам своето бъдеще. И то нямаше да е в компромисно бежово, а в дълбокото, мастилено синьо на отмъщението, прорязано от сребърните нишки на справедливостта.
Глава 3
На следващата сутрин, неделя, се събудих с чувство за цел, каквото не бях изпитвала от месеци. Кафето имаше по-силен вкус, слънцето, което се процеждаше през щорите, изглеждаше по-ярко. Вместо да се излежавам в леглото, обзета от самосъжаление, аз седнах пред лаптопа си и започнах да търся. „Най-добрият бракоразводен адвокат“, „оспорване на имуществена подялба“, „финансови измами при развод“. Изчетох десетки форуми, статии, ревюта. Едно име непрекъснато изскачаше – Адриана. Описваха я като безкомпромисна, брилянтна и безпощадна. Точно това, от което се нуждаех.
По-късно през деня реших да се видя с брат ми, Павел. Той беше моята котва в реалността. Павел беше последна година студент по право, което в настоящата ситуация беше колкото иронично, толкова и полезно. Живееше в малка гарсониера в крайните квартали, която успя да купи с огромен ипотечен кредит и помощта на родителите ни. Всеки път, когато го виждах, си спомнях за едно от неизпълнените обещания на Мартин. „Ще му помогна на момчето, разбира се, като завърши, ще го взема във фирмата, ще му ударя едно рамо за апартамента“, повтаряше той на семейните вечери. Разбира се, след раздялата ни всички тези обещания се изпариха.
Заварих Павел заровен в дебели учебници и разхвърляни записки. Миришеше на престояло кафе и напрежение.
— Утре имам държавен изпит по наказателно право. – каза той вместо поздрав, без да вдига поглед от книгата. – Чувствам се така, сякаш в главата ми има повече членове и алинеи, отколкото мозъчни клетки.
— Носих ти баница. – оставих кутията на единственото празно място на масата. – Имам нужда от съвет.
Той най-накрая вдигна уморените си очи. Сините му кръгове бяха почти в цвета на тапета, за който мечтаех.
— Какво е станало? Да не е онзи хазяин пак да се прави на интересен?
Разказах му всичко. За случката в магазина, за решението си да подновя делото. Докато говорех, той затвори учебника и ме загледа с цялото си внимание. Когато приключих, той помълча за момент, потропвайки с пръсти по масата.
— Адриана, казваш? Чувал съм за нея. Легенда е. Преподавателите ни я дават за пример как се води дело. Но е скъпа, Ани. Много скъпа. И не поема всеки случай.
— Ще платя. Ще взема заем, ако трябва. – отвърнах твърдо. – Мартин ми дължи това. Дължи го и на теб.
Павел въздъхна и прокара ръка през косата си.
— Не го прави заради мен. Аз ще се оправя. Кредитът е голям, но ще работя, ще го изплатя. Правя го заради себе си. Но ако искаш да се бориш, ще ти помогна с каквото мога. Не разбирам много от търговско право и финансови схеми, но мога да ровя в регистри. Мога да проверявам неща.
— Благодаря ти, Павка. Значи ме подкрепяш?
— Винаги. – усмихна се той за първи път. – Но трябва да си много внимателна. Мартин е опасен. Не в смисъл, че ще те нарани физически. Но той е майстор на манипулациите. Ще се опита да те смачка психически, да те накара да се почувстваш малка и глупава, точно както правеше, докато бяхте женени. И не подценявай Дарина. Тя може да изглежда като разглезена кукла, но такива жени често са по-хитри и безскрупулни, отколкото предполагаш.
— Знам. – кимнах. – Но този път няма да се уплаша.
Поговорихме още малко за неговите изпити, за притесненията му около вноската по кредита, която наближаваше. Виждах умората в очите му, напрежението, с което живееше. Млад мъж, който трябваше да се бори за всяка стотинка, докато бившият ми съпруг пръскаше пари за капризите на любовницата си. Това само засили решимостта ми.
Когато си тръгвах, Павел ме спря на вратата.
— Ани, има нещо, което не съм ти казвал. Преди няколко месеца, малко след като се разделихте, срещнах Мартин случайно в центъра. Беше с някакъв човек. Изглеждаха напрегнати. Говореха за някаква сделка, за „офшорна сметка“, за „прехвърляне на активи“. Не обърнах голямо внимание тогава, мислех, че са обичайните му бизнес дела. Но сега… може би е важно. Човекът, с когото говореше, не приличаше на бизнесмен. По-скоро на… мутра от деветдесетте.
Сърцето ми спря за миг. Офшорна сметка. Прехвърляне на активи. Това беше. Това беше ключът.
— Помниш ли нещо друго? Как изглеждаше този човек?
— Висок, плешив, с белег на веждата. Мартин го нарече Огнян.
Огнян. Запомних името. Това беше първата нишка. И аз щях да я дърпам, докато цялата лъжлива мрежа на Мартин не се разплете.
Глава 4
В понеделник сутринта, облечена в най-строгия си костюм, който не бях обличала от години, се озовах пред масивна дървена врата с месингова табелка: „Адвокатска кантора ‘Адриана'“. Офисът се намираше на тиха уличка в центъра, в стара аристократична сграда. Всичко в него излъчваше дискретност и власт.
Секретарката, елегантна жена на средна възраст, ме покани да изчакам в малка приемна със стени, отрупани с дипломи и сертификати. Въздухът беше тежък от миризмата на стари книги и скъп парфюм. Чувствах се като престъпник, дошъл да се моли за милост, а не като клиент.
След пет минути, които ми се сториха цяла вечност, вратата на кабинета се отвори и оттам излезе самата Адриана. Беше висока, слаба жена с къса, абаносовочерна коса и пронизващи сиви очи. Не носеше бижута, освен малък, изящен часовник. Движенията ѝ бяха резки и уверени. Тя ми стисна ръката – ръкостискането ѝ беше изненадващо силно – и ме покани да вляза.
Кабинетът ѝ беше огромен, с висок таван и голям прозорец, който гледаше към вътрешен двор. Доминираше масивно бюро от тъмно дърво, на което имаше само лаптоп, кожена папка и една единствена писалка. Никакви семейни снимки, никакви сувенири. Всичко беше стерилно и подчинено на работата.
— Слушам ви. – каза тя, след като седнахме. Гласът ѝ беше плътен и лишен от всякаква емоция.
Започнах да разказвам. Опитах се да бъда максимално обективна, да се придържам към фактите – датите, сумите, името на фирмата на Мартин, съмненията ми. Разказах ѝ за начина, по който беше проведен разводът, за представените документи за „временни финансови затруднения“ на компанията му. Накрая, с известно колебание, споменах и за случката с тапета, и за разговора с брат ми, за името Огнян и думите „офшорна сметка“.
Докато говорех, Адриана не си водеше никакви записки. Просто ме гледаше втренчено, а сивите ѝ очи сякаш сканираха всяка моя дума, всяко трепване на лицето ми, търсейки слабост или лъжа. Когато приключих, в стаята настъпи тишина.
— Госпожо, – започна тя бавно, – това, което ми разказвате, са само съмнения и косвени доказателства. Една случка в магазин и дочут разговор на улицата не са основание за преразглеждане на влязло в сила съдебно решение. Вашият бивш съпруг е бил представляван от една от най-добрите кантори в бранша. Те са си свършили работата перфектно. На хартия.
Сърцето ми се сви. Значи всичко беше напразно.
— Разбирам. – промълвих аз, готова да се изправя и да си тръгна.
— Но, – продължи тя, като направи лека пауза, – аз не работя с това, което е на хартия. Аз работя с това, което е между редовете. Интуицията ви казва, че сте измамена. И в моя бизнес интуицията на една бивша съпруга често е по-точна от всеки финансов одит.
Тя се изправи, отиде до огромен шкаф, който заемаше цяла стена, и извади дебела папка.
— Името на бившия ви съпруг е Мартин, нали? Строителен предприемач?
Кимнах, изненадана.
— Фирмата му напоследък спечели няколко големи обществени поръчки. Строи със замах. Но има слухове. Слухове за необезпечени кредити, за рискови инвестиции. И името Огнян не ми е непознато. Той е… „решавач на проблеми“. Човек от сенчестия свят, който помага на бизнесмени като Мартин да си „оптимизират“ данъците и да „преструктурират“ активите.
Адриана се върна на мястото си и ме погледна право в очите.
— Ще поема случая ви. Но при няколко условия. Първо, ще ми имате пълно доверие и ще ми казвате абсолютно всичко, дори и неща, които ви се струват незначителни. Второ, няма да предприемате никакви самостоятелни действия. Никакви контакти с Мартин, никакви емоционални изблици. От този момент нататък аз съм вашият глас и вашият щит. Трето, хонорарът ми е висок. – Тя написа една цифра на листче и го плъзна към мен.
Сумата беше умопомрачителна. Беше почти всичко, което ми беше останало от обезщетението.
Погледнах цифрата, после погледнах непроницаемото лице на Адриана. Видях в очите ѝ не просто адвокат, а воин. Видях единствения си шанс.
— Съгласна съм. – казах аз, а гласът ми не трепна.
— Добре. – каза тя и за първи път по устните ѝ пробяга нещо като сянка на усмивка. – Сега ми разкажете отново всичко. Но този път започнете от деня, в който сте се запознали. Искам да знам всеки детайл. Всяка негова слабост, всяка негова тайна. Защото, повярвайте ми, всеки мъж има такива. А аз съм много добра в откриването им.
И аз започнах да разказвам. И с всяка дума, с всеки спомен, който изравях от миналото, усещах как безсилието ми се трансформира в сила, а мъката – в оръжие.
Глава 5
Докато аз разплитах миналото си в стерилния кабинет на Адриана, Мартин живееше в настояще, което далеч не беше толкова бляскаво, колкото изглеждаше отстрани. Неговата империя, построена върху рискови сделки и съмнителни партньорства, започваше да се пропуква.
Строителният му обект, луксозен затворен комплекс в покрайнините на града, беше неговата гордост и неговото проклятие. Спечелен с агресивно ниска оферта на обществена поръчка и с помощта на правилните контакти, проектът се оказа много по-скъп от предвиденото. Цените на материалите скочиха, подизпълнителите мрънкаха за забавени плащания, а банката, отпуснала основния кредит, започваше да нервничи.
Мартин седеше в огромния си офис, от който се разкриваше панорамна гледка към града. Гледката обаче не му носеше удовлетворение, а само му напомняше за височината, от която можеше да падне. Той преглеждаше финансовите отчети за пореден път. Цифрите бяха ужасяващи. Червени. Всички бяха червени.
Вратата се отвори без да се почука и влезе Огнян. Той не беше служител, нямаше официална позиция във фирмата, но присъствието му се усещаше навсякъде. Беше облечен в скъп анцуг, който не успяваше да скрие масивната му мускулатура. Белегът на веждата му се сключи, когато видя изражението на Мартин.
— Пак ли гледаш тези хартийки? – изръмжа Огнян, настанявайки се без покана на един от кожените столове. – Казах ти, че ще се оправим.
— Ще се оправим? – извика Мартин, като хвърли папката на масата. – Сроковете ни изтичат! Дължим пари на всички! А ти ми говориш за „оптимизиране“! Парите, които прехвърлихме в онази сметка в Кипър преди развода, са блокирани. Не мога да ги пипна, без да предизвикам проверка!
Огнян го изгледа студено.
— Това беше цената да се отървеш от жената. Нали не искаше тя да получи половината? Ние те „спасихме“. Сега е време да бъдеш креативен.
— Какво искаш да кажеш?
— Има един парцел до нашия обект. Държавна собственост. Ако успеем да го придобием, ще можем да разширим комплекса, да добавим още сгради. Това ще вдигне цената на целия проект и ще убедим банката да ни отпусне още един транш.
— Държавна собственост не се придобива току-така. Има търгове, процедури…
— Процедурите са за обикновените хора, Мартине. – усмихна се Огнян, но в очите му нямаше и следа от топлина. – Имаме наш човек в общината. Десислава. Заместник-кмет. Малко е алчна, но е изпълнителна. Една „комисионна“ на правилното място и парцелът ще бъде обявен за продан на търг с предизвестен победител. Ти.
Мартин се замисли. Това беше незаконно. Беше корупция в чист вид. Но какви други възможности имаше? Да обяви фалит? Да загуби всичко, за което се беше борил? Да признае пред Дарина, че луксозният живот, с който я беше примамил, е само фасада?
— Колко ще струва? – попита той, избягвайки погледа на Огнян.
— Десислава иска сто хиляди. В брой. Авансово. И още толкова, след като подпишеш документите.
Сто хиляди. В брой. Той нямаше такива пари в наличност. Всичко беше инвестирано, ипотекирано, блокирано.
— Ще ги намеря. – каза той, опитвайки се да звучи уверено.
— Знам, че ще ги намериш. – Огнян се изправи. – И още нещо. Дарина пак е харчила безконтролно. Извлечението от кредитната ѝ карта прилича на телефонен указател. Стегни я малко. Всички трябва да направим жертви.
След като Огнян си тръгна, Мартин остана сам с тишината и червените цифри. Той мразеше Огнян. Мразеше зависимостта си от него, мразеше грубите му методи. Но се нуждаеше от него. Огнян беше този, който му показа как да скрие парите от Ани. Огнян беше този, който сега му предлагаше единствения изход.
Вечерта се прибра в огромната къща, която споделяше с Дарина. Тя го посрещна, облечена в нова копринена рокля.
— Скъпи! Виж какво си купих! – завъртя се тя пред него. – Не е ли прекрасна? И взех и едни тапети за нашата спалня. Нещо много специално, мастилено синьо със сребро…
Мартин не я слушаше. Той гледаше лицето ѝ, усмивката ѝ, и виждаше само още една сметка за плащане.
— Трябва да поговорим, Дарина. – каза той с леден тон. – Трябва да спреш да харчиш толкова. В момента сме в труден период.
Усмивката на Дарина изчезна.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да сме фалирали? Нали каза, че всичко е наред! Нали заради това остави онази скучната Ани, за да живеем нашия живот!
— Всичко ще е наред! – повиши тон той. – Просто трябва да си по-внимателна за известно време!
— Няма да живея като просякиня! – изкрещя тя. – Обеща ми лукс, Мартине! Обеща ми свят, в който няма да се тревожа за нищо!
Скандалът продължи с часове. Крещяха си за пари, за обещания, за Ани. В тази луксозна къща, пълна със скъпи вещи, двама души, които твърдяха, че са заедно в името на един бляскав живот, откриваха, че са по-бедни и по-самотни от всякога. Фасадата се пропукваше и отдолу се виждаше само празнота и страх. Мартин разбра, че е заменил тихата и подкрепяща любов на Ани за шумна и изискваща страст, която го изцеждаше. Но вече беше твърде късно. Беше в капан, който сам си беше построил.
Глава 6
През следващите няколко седмици животът ми се превърна в поредица от срещи с Адриана и безкрайни часове, прекарани в ровене из стари документи и спомени. Адриана беше като хирург – методично и прецизно разрязваше пластовете на моя десетгодишен брак, търсейки „раковото образувание“ – лъжата.
Тя ме накара да възстановя по памет всяка по-голяма покупка, всяка почивка, всеки подарък. Искаше банкови извлечения, договори, дори стари касови бележки, които пазех в една кутия за обувки. Нае финансов експерт, малък плешив мъж на име Кирил, който говореше само с цифри и проценти и гледаше на финансовите отчети на Мартин като на криминален роман.
Павел също помагаше. Вечерите, след като приключеше с ученето за изпитите си, той прекарваше часове в онлайн публичните регистри. Проверяваше собствеността на фирмата, историята на сделките, свързаните лица. Беше бавна и досадна работа, като сглобяване на пъзел от хиляди части без картина на кутията.
— Има нещо странно. – каза ми той една вечер по телефона. – Няколко месеца преди да подаде молба за развод, Мартин е продал дял от фирмата си. Не голям, около 10%. Купувачът е някаква офшорна компания, регистрирана на Каймановите острови. Няма информация за крайния собственик. Цената на сделката е смешно ниска, поне на хартия.
— Какво означава това? – попитах аз, докато сърцето ми започваше да бие по-бързо.
— Може да е просто начин да изтегли пари от фирмата, без да изглежда като доход. Продава дял на своя собствена фирма-фантом на занижена цена. Парите отиват в офшорната сметка, чиста от данъци и скрита от теб. След това, когато всичко приключи, той може да си „откупи“ обратно дяловете или просто да закрие фирмата-фантом. Класическа схема.
Предадох информацията на Адриана. Тя я прие с леко кимване, сякаш е очаквала точно това.
— Добре. Това е първата нишка. Сега трябва да докажем, че той е крайният собственик на тази офшорка. Това е трудната част. – каза тя. – Г-н Кирил, какво открихте вие?
Финансовият експерт си нагласи очилата.
— Разходите на фирмата в периода преди развода са изкуствено завишени. Има фактури за консултантски услуги от фирми, които изглежда не съществуват. Плащания за материали, които никога не са доставени. Парите са източвани систематично. Създадена е фалшива картина на финансова нестабилност.
Всичко започваше да се подрежда. Лъжата имаше стройна архитектура. Мартин не просто ме беше предал като съпруг, той ме беше ограбил като престъпник.
Адриана реши да предприеме следващата стъпка. Изпрати официално запитване до кантората, представлявала Мартин по време на развода, с искане за преразглеждане на споразумението на базата на „новооткрити факти и обстоятелства“. Това беше изстрел в тъмното, предупредителен изстрел. Искахме да видим как ще реагират.
Реакцията не закъсня. След два дни получих обаждане. Беше Мартин. Гласът му беше студен като стомана.
— Какво си мислиш, че правиш, Ани? – започна той без дори да ме поздрави. – Каква е тази глупост с адвокатката ти? Мислех, че сме приключили.
— И аз така мислех, Мартине. – отвърнах, стискайки телефона толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Адриана ме беше инструктирала какво да кажа. – Но се оказа, че съм пропуснала някои детайли. Например офшорната ти сметка.
Настъпи кратко мълчание.
— Не знам за какво говориш. Това са инсинуации. Ако продължаваш, ще те съдя за тормоз.
— Съди ме. – отвърнах аз и за първи път от много време насам гласът ми звучеше по-силен от неговия. – Нямам търпение да обясниш на съдията за консултантските договори с несъществуващи фирми.
Той избухна. Започна да крещи, да ме обижда, да ме нарича неблагодарна, глупава, отмъстителна. Всички стари епитети, с които ме беше мачкал през годините. Но този път те не ме нараняваха. Те се удряха в невидимата стена на увереността, която Адриана беше изградила около мен, и падаха на земята безсилни.
— Няма да получиш и стотинка повече, чуваш ли ме! – изкрещя той, преди да затвори.
Затворих телефона и си поех дълбоко дъх. Бяхме го уплашили. За първи път от началото на тази мръсна игра, той беше уплашен. Нишката, която държахме, водеше до нещо голямо и той го знаеше.
Вечерта, докато се опитвах да чета книга, на вратата ми се позвъни. Не очаквах никого. Погледнах през шпионката и дъхът ми спря. Беше Искра. Но не изглеждаше както обикновено. Беше бледа, а очите ѝ бяха зачервени.
Отворих вратата.
— Какво има? – попитах притеснено.
Тя влезе, без да каже дума, и седна на дивана. Ръцете ѝ трепереха.
— Трябва да ти кажа нещо, Ани. – прошепна тя. – Нещо ужасно. Мартин… той ми се обади. Днес.
Сърцето ми се сви.
— Какво искаше?
Искра вдигна поглед към мен. В очите ѝ имаше сълзи.
— Той знае, че си наела Адриана. Знае, че ровите. Предложи ми пари. Много пари. За да му казвам какво правиш. Да му докладвам всяка твоя стъпка.
Глава 7
Думите на Искра увиснаха в тихия въздух на малкия ми апартамент. За миг не можах да ги осъзная. Мартин се беше опитал да купи най-добрата ми приятелка. Беше се опитал да превърне единствения човек, на когото имах пълно доверие, в свой шпионин. Погнусата, която изпитах, беше толкова силна, че ми се зави свят.
— И ти… какво му каза? – попитах, макар че се страхувах от отговора.
Искра ме погледна, а сълзите вече се стичаха по бузите ѝ.
— Казах му да върви по дяволите, разбира се! – почти извика тя. – Как можеш дори за секунда да си помислиш друго? Ти си ми като сестра, Ани!
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че краката ми омекнаха. Приседнах до нея и я прегърнах.
— Прости ми. Разбира се, че знам. Просто съм в шок. Не мога да повярвам, че е способен на такова нещо. Да се опита да ни настрои една срещу друга.
— Той е отчаян. – каза Искра, избърсвайки сълзите си. – Явно наистина си го настъпила по мазола. Каза ми, че си щяла да съсипеш не само него, но и много други хора. Че не разбираш с какво си се захванала. Звучеше… уплашен.
Думите ѝ потвърдиха това, което вече знаех. Мартин беше в ъгъла. Но това го правеше и по-опасен. Щом беше готов да посегне на най-близкото ми приятелство, значи беше готов на всичко.
Междувременно, в луксозната къща в полите на планината, напрежението между Мартин и Дарина растеше с всеки изминал ден. След първоначалния скандал за парите, Дарина беше станала подозрителна и настоятелна. Тя усещаше, че нещо не е наред. Усещаше страха на Мартин, въпреки опитите му да се държи нормално.
Една вечер тя го чакаше в спалнята. Новата спалня, чиято акцентна стена беше покрита със същия онзи мастилено син тапет със сребърни нишки. Тапетът, който трябваше да е мой.
— Мартине, трябва да поговорим. – каза тя, докато той разхлабваше вратовръзката си. Гласът ѝ беше необичайно спокоен.
— Пак ли ще започваме, Дарина? Имах тежък ден.
— Точно затова. Всеки ден ти е тежък. Нервен си, разсеян си. Нещо се случва. И не ми казвай, че са обичайните бизнес проблеми. Познавам те. Това е друго. Свързано е с Ани, нали?
Мартин седна тежко на ръба на леглото, с гръб към нея.
— Тя е решила да ме съди отново. Наела е някаква адвокатска вещица. Ровят се в миналото.
Дарина се приближи и сложи ръка на рамото му.
— И какво от това? Нали всичко е чисто? Нали твоите адвокати се погрижиха за всичко?
— Погрижиха се. – отвърна той уклончиво.
— Тогава защо се притесняваш? Освен ако… освен ако не всичко е толкова чисто, колкото ми казваш. – В гласа ѝ се прокрадна ледена нотка. – Има ли нещо, което не знам, Мартине? Има ли пари, за които не знам? Защото, когато се събрахме, ти ми обеща пълна прозрачност. Обеща ми живот без тайни.
Той се извърна рязко към нея.
— Всичко, което направих, го направих за нас! За нашия живот! Не исках тя да получи и стотинка повече, отколкото заслужава! Ти какво би направила на мое място? Би ѝ дала половината от всичко, за което съм работил?
— Аз не бих се поставила в такава ситуация изобщо! – отвърна тя, а гласът ѝ се изостри. – Но след като си го направил, искам да знам истината. Колко си скрил? И къде са тези пари? Защото ако тя успее да докаже нещо, това ще засегне и мен. Ще засегне нашия стандарт на живот.
В този момент Мартин осъзна нещо ужасяващо. Дарина не се притесняваше за него. Тя не се страхуваше за неговото бъдеще, за неговия стрес. Тя се страхуваше за своя стандарт на живот. За парите. Тя не беше негов партньор, а просто още един акционер в неговата фирма, който искаше да си получи дивидентите.
— Няма значение. Ще се справя. – каза той уморено.
— Не, има значение! – настоя тя. – Искам да знам. Преди няколко месеца те видях да говориш с онзи Огнян. Онзи противен тип с белега. Ти ми каза, че е консултант. Но той не прилича на консултант. С него ли скри парите?
Мартин я изгледа, поразен. Тя беше по-наблюдателна, отколкото предполагаше.
— Не се занимавай с неща, които не разбираш. – каза той, опитвайки се да звучи заплашително.
— О, разбирам много добре. Разбирам, че си затънал до гуша в проблеми. И ако мислиш, че ще стоя тук и ще чакам да ме повлечеш надолу със себе си, много се лъжеш. – каза тя, а очите ѝ святкаха студено.
Тя се изправи, отиде до тоалетката си и започна да сваля бижутата си с резки движения.
— Отсега нататък искам достъп до всички фирмени сметки. Искам да знам за всяка сделка, която правиш. Край на тайните, Мартине. Или играем заедно, или всеки играе за себе си.
Мартин я гледаше и не можеше да повярва. Жената, заради която беше рискувал всичко, сега го изнудваше. Тапетът на стената зад нея, който трябваше да символизира тяхната победа, сега му се струваше като декор на много скъпа и много студена сцена. Пукнатината във фасадата на перфектния им живот се беше превърнала в пропаст. И той усещаше как лети надолу.
Глава 8
Докато фронтовете в моята лична война се очертаваха все по-ясно, брат ми Павел водеше свои собствени битки. Държавните изпити наближаваха с неумолима скорост и напрежението в малката му гарсониера беше почти осезаемо. Денонощното учене, съчетано с притеснението за ипотечния кредит, го бяха изцедили.
Една вечер, докато се опитваше да осмисли сложните казуси по търговско право, той се натъкна на лекция за международни данъчни споразумения и схеми за избягване на двойно данъчно облагане. Темата беше суха и абстрактна, но докато четеше за фиктивни продажби на дялове и прехвърляне на активи към юрисдикции с ниски данъци, нещо в съзнанието му щракна. Схемата, която преподавателят описваше, поразително приличаше на това, което беше открил за фирмата на Мартин.
Воден от внезапно вдъхновение, той остави учебниците и отвори лаптопа си. Започна да търси не в публичните регистри, а в специализирани правни бази данни, до които имаше достъп като студент. Търсеше информация за офшорната компания, купила дяловете на Мартин. Името ѝ беше „Starlight Holdings Ltd.“. В началото не откри нищо. Беше просто име в списък с хиляди други.
Но Павел беше упорит. Започна да търси връзки, да кръстосва данни. Провери коя адвокатска кантора е регистрирала фирмата. После провери за други фирми, регистрирани от същата кантора. Появиха се няколко имена. Едно от тях му се стори познато – „Balkan Investment Group“. Беше го чувал някъде. След още малко ровене, споменът изплува. „Balkan Investment Group“ беше един от основните подизпълнители на обекта на Мартин.
Сърцето на Павел заби лудо. Това не можеше да е съвпадение. Мартин продава дял от своята фирма на офшорка, която е регистрирана от същата кантора, която обслужва и негов ключов бизнес партньор. Връзката беше слаба, косвена, но съществуваше.
Той продължи да копае. Откри, че управител на „Balkan Investment Group“ е мъж на име Стоян. Бърза проверка в социалните мрежи показа нещо още по-интересно. Стоян беше първи братовчед на Огнян. Човекът от сенките. Решавачът на проблеми.
Пъзелът се подреждаше пред очите му. Мартин, с помощта на Огнян, е използвал фирмата на братовчед му като параван. Вероятно парите за фиктивната сделка са дошли от „Balkan Investment Group“, минали са през „Starlight Holdings“ и са се върнали обратно при Мартин или Огнян, но вече изпрани и скрити.
Павел осъзна, че държи в ръцете си нещо голямо. Неоспоримо доказателство, а цяла карта на престъпната схема. Но тогава го обзе страх. Това не беше просто семеен спор за пари. Това беше навлизане в територията на сивата икономика, на хора като Огнян, за които законите бяха просто досадни пречки. Той, студентът по право, който вярваше в справедливостта и реда, се беше сблъскал с реалния свят, където правилата се заобикалят и купуват.
Пред него възникна морална дилема. Какво да прави с тази информация? Ако я предаде на Адриана, това щеше да е огромен коз в делото на сестра му. Но щеше да изложи и себе си на риск. Мартин и особено Огнян нямаше да се спрат пред нищо, за да защитят тайните си. Можеха да му съсипят кариерата, още преди да е започнала. Можеха да направят и нещо по-лошо.
От друга страна, ако си замълчеше, щеше да предаде сестра си. Щеше да я остави да се бори сама, докато той държи ключа към победата. Щеше да се превърне в страхливец, който говори за закони, но го е страх да ги защити.
Цяла нощ Павел не спа. Гледаше схемата, която беше начертал на един лист хартия – имената на фирмите, стрелките, показващи движението на парите, имената на Мартин, Огнян, Стоян. Това беше неговият изпит. Не този по наказателно право, а истинският житейски изпит. Трябваше да избере между сигурността си и справедливостта. Между страха и семейната си обич.
На сутринта, с тъмни кръгове под очите, но с ясен поглед, той взе решение. Вдигна телефона и набра номера на Адриана.
— Адвокат Адриана, аз съм Павел, братът на Ани. – каза той с твърд глас. – Мисля, че открих нещо, което ще ви интересува. Много.
Глава 9
Въоръжена с информацията от Павел и с увереността, която ми даваше Адриана, аз почувствах, че е време да променя тактиката. Досега бях в отбрана. Реагирах на действията на Мартин, защитавах се от ударите му. Време беше аз да нанеса удар.
Адриана беше против.
— Не е разумно, Ани. Емоциите са лош съветник. Нека водим битката в съда, където правилата са ясни. Една директна конфронтация може да го накара да стане по-предпазлив, да заличи следите си по-добре.
— А може и да го накара да сгреши. – опонирах аз. – Той ме мисли за слаба. За уплашена. Трябва да му покажа, че вече не съм същата жена. Трябва да го погледна в очите и да го накарам той да се страхува.
След дълъг спор, Адриана неохотно се съгласи, но при едно условие – срещата да се състои на неутрална територия, на обществено място, и аз да нося със себе си диктофон. „За всеки случай“, както каза тя.
Обадих се на Мартин и поисках да се видим. Отначало той отказа категорично, но когато споменах имената „Starlight Holdings“ и „Balkan Investment Group“, той млъкна. След няколко секунди ледено мълчание, той се съгласи. „Утре, в десет, в лоби бара на хотел ‘Гранд’. Сам.“
Прекарах нощта в трескаво безсъние. Преповтарях в главата си какво ще кажа, как ще реагирам. Страхът се бореше с гнева, съмнението – с решимостта.
На сутринта избрах да облека ярко червена рокля. Цветът на войната и на увереността. Пристигнах в хотела точно в десет. Мартин вече беше там, седнал на една уединена маса в ъгъла. Изглеждаше уморен, по-стар, отколкото го помнех. Костюмът му беше перфектен както винаги, но стойката му беше леко приведена.
Приближих се и седнах срещу него, без да кажа дума. Той ме изгледа с неприязън.
— Какво искаш, Ани?
— Искам да поговорим. Без адвокати, без заплахи. Като двама души, които някога са имали общо бъдеще.
Той се изсмя горчиво.
— Ти унищожи всякакъв шанс за цивилизован разговор в момента, в който нае онази лешоядка.
— Аз ли? – попитах, а гласът ми беше спокоен, почти леден. – Аз ли унищожих всичко, или ти, когато прехвърляше общите ни пари в офшорни сметки зад гърба ми? Когато ме лъжеше в очите, че фирмата има проблеми, докато си планирал луксозния си живот с друга?
Лицето му пребледня.
— Не знам за какво говориш.
— О, знаеш много добре. Знаеш за Огнян. И за братовчед му Стоян. И за фиктивната продажба на дяловете. Павел е много добър студент по право, знаеш ли? Оказва се, че публичните регистри разказват много интересни истории, стига да знаеш как да ги четеш.
Мартин стисна юмруци под масата.
— Брат ти да не си пъха носа, където не му е работа. Може да си изпати.
Заплахата, насочена към Павел, взриви и последната капка самоконтрол, която имах. Наведох се напред.
— Ако и косъм падне от главата на брат ми, Мартине, кълна се, ще прекарам остатъка от живота си, за да те унищожа. Няма да се спра само с парите. Ще отида в полицията, в данъчното, при журналисти. Ще разкажа на целия свят какъв мошеник и престъпник си. Ще направя така, че името ти да се превърне в синоним на позор.
Той ме гледаше с невярващи очи. Никога не му бях говорила така. Винаги бях отстъпчивата, разбиращата, онази, която избягва конфликтите.
— Ти си полудяла. – прошепна той.
— Не, Мартине. Просто се събудих. Десет години спах и сънувах, че имам съпруг. А съм имала просто съдружник, който ме е окрал. Сега искам това, което е мое. Искам справедлив дял. Не това, което ти и твоите адвокати сте ми подхвърлили като на куче. Искам половината. Половината от всичко. Включително и от парите в Кипър.
— Това е невъзможно. Тези пари… ги няма. Инвестирани са.
— Тогава ще продадеш нещо. Къщата, в която живееш с любовницата си. Колите. Часовниците. Не ме интересува. Имаш една седмица да накараш адвоката си да се свърже с Адриана с предложение за извънсъдебно споразумение. Ако не го направиш, в понеделник внасяме иска в съда, заедно с всички доказателства, които имаме. И повярвай ми, те са много.
Изправих се. Краката ми трепереха, но успях да го скрия.
— Беше ми приятно да се видим, Мартине. И още нещо. Онзи тапет, който Дарина купи… пази го. Ще ѝ трябва, за да си облепи стените на някоя гарсониера, след като приключа с теб.
Обърнах се и тръгнах към изхода с високо вдигната глава, без да поглеждам назад. Не знаех дали блъфът ми ще успее. Не знаех дали наистина ще се уплаши. Но знаех едно – старата Ани, уплашената и несигурна Ани, беше мъртва. На нейно място стоеше жена, която нямаше какво повече да губи и беше готова да се бори докрай.
Глава 10
След срещата ни в хотела, Мартин изпадна в паника. Заплахите ми, които той в началото прие като празни думи на отчаяна жена, сега звучаха съвсем реално. Споменаването на конкретни имена и фирми го беше разтърсило. Разбра, че не блъфирам.
Първото, което направи, беше да се обади на Огнян.
— Тя знае! – изкрещя той в телефона, крачейки нервно из офиса си. – Ани знае всичко! За офшорката, за „Balkan Investment“, за Стоян!
— Успокой се! – изръмжа от другата страна гласът на Огнян. – Как е разбрала?
— Не знам! Каза, че брат ѝ е ровил. Онзи хлапак, студентът! Иска извънсъдебно споразумение. Иска половината от всичко, включително скритите пари. Дава ми една седмица.
Настъпи мълчание. Мартин чуваше само тежкото дишане на Огнян.
— Не ѝ давай нищо. – каза накрая Огнян. – Това е капан. Ако ѝ платиш, това е признание за вина. Ще го използва срещу нас. Трябва да я накараме да млъкне.
— Как? Да не предлагаш да…
— Не бъди глупак. Не и така. Има и други начини. Трябва да я дискредитираме. Да я уплашим. Да накараме нейната адвокатка да се откаже от случая. Остави на мен. Ще се погрижа за хлапака. Един студент лесно може да си навлече неприятности. Да го обвинят в преписване, да му намерят малко трева в джоба… Има начини. А ти се погрижи за приятелката ѝ. Искра. Нали не успя да я купиш? Опитай пак. Натисни я. Всеки си има слабо място.
Планът беше отвратителен, но Мартин беше твърде отчаян, за да се противопостави. Той се съгласи.
Огнян не губеше време. Още на следващия ден пред гарсониерата на Павел спряха двама непознати. Представиха се за полицаи и казаха, че имат сигнал за съхранение на наркотици. Направиха груб и показен обиск, обърнаха всичко наопаки. Не откриха нищо, разбира се, но сплашването беше очевидно. Оставиха го с предупреждението „да внимава с кого се забърква“. Павел беше ужасен, но след първоначалния шок, гневът надделя. Обади се на Адриана и ѝ разказа всичко.
В същото време, Мартин се зае с Искра. Той знаеше, че тя има малък бизнес – ателие за ръчно изработени бижута. Знаеше също, че тя отдавна мечтае да отвори свой собствен магазин на централна улица, но нямаше средства.
Той отиде директно в ателието ѝ. Искра го посрещна с леден поглед.
— Какво правиш тук? Казах ти да не ме търсиш повече.
— Дошъл съм с предложение, което не можеш да откажеш. – каза той, като огледа малкото помещение с презрение. – Виждам, че се мъчиш тук. А си талантлива. Представи си да имаш голям, светъл магазин на главната улица. Да продаваш бижутата си на богати клиентки. Да не се притесняваш за наема.
— Какво искаш, Мартине?
— Искам да ми помогнеш. Ани е извън контрол. Ще съсипе не само мен, но и себе си. Ти си ѝ най-добрата приятелка. Убеди я да се откаже. Кажи ѝ, че няма шанс, че само си губи времето и парите. Кажи ѝ, че адвокатката ѝ я използва. Каквото е нужно. Ако успееш да я убедиш да се откаже от делото, аз ще ти финансирам магазина. Целият. И ще ти дам и пари за оборот за първата година. Помисли си, Искра. Това е шансът на живота ти.
Искра го гледаше, а в главата ѝ се водеше бурна борба. Мечтата ѝ. Шансът на живота ѝ. Всичко, за което беше работила толкова усилено, сега ѝ се предлагаше на тепсия. Трябваше само да предаде най-добрата си приятелка.
Тя си спомни всички години, в които Ани я беше подкрепяла. Спомни си как Ани беше първата, която си купи нейно бижу. Как я беше насърчавала да не се отказва, когато беше най-трудно.
— Махни се оттук. – каза тя с треперещ глас.
— Глупачка! – извика Мартин. – Тя те дърпа надолу със себе си! Аз ти предлагам бъдеще!
— Бъдеще, купено с предателство, не ми трябва. – отвърна Искра, сочейки към вратата. – Върви си, преди да съм извикала полиция.
Мартин си тръгна бесен. Поредният му план се беше провалил.
Вечерта се прибра вкъщи, смазан и победен. Дарина го чакаше, облечена предизвикателно, с чаша вино в ръка.
— Е, как мина денят, бизнесмене? – попита тя с лека ирония. – Намери ли решение на проблемите си?
Мартин не отговори. Просто се свлече на дивана.
— Знаеш ли, днес имах много интересен обяд. – продължи Дарина, сякаш говореше на себе си. – С един твой конкурент. Огнян. Много чаровен мъж, оказа се. И много информиран. Разказа ми интересни неща за твоя бизнес. За заемите ти. За малките ти тайни.
Мартин вдигна рязко глава.
— Срещала си се с Огнян? Защо?
Дарина се усмихна бавно.
— Защото, скъпи мой, когато един кораб потъва, умните плъхове първи го напускат. А аз съм много умен плъх. Огнян ми направи предложение. Той смята, че ти не управляваш фирмата добре. Смята, че може да я спаси. Но за целта му трябва контрол. И информация.
Предателство. Идваше отвсякъде. От жената, която спеше до него. От човека, на когото разчиташе да го пази. Всички го изоставяха. Всички искаха парче от неговата разпадаща се империя.
— Ти си се съюзила с него. Срещу мен. – прошепна той, неспособен да повярва.
— Аз съм се съюзила със себе си, Мартине. Както винаги. – каза тя, като отпи от виното си. – Ти ме научи на това. Винаги да гледам собствения си интерес. Е, аз се уча бързо.
В този момент Мартин осъзна, че е напълно сам. Беше изгубил всичко – старата си любов, новата си страст, приятелите си, партньорите си. Останало му беше само празното ехо на собствената му алчност. А отвън, стените на неговия свят вече се срутваха.
Глава 11
Тактиката на сплашване на Мартин и Огнян имаше обратен ефект. Вместо да ни уплаши, тя ни разяри. „Обискът“ в дома на Павел беше последната капка, която преля чашата на търпението на Адриана.
— Достатъчно. – каза тя на следващата ни среща. Гласът ѝ беше остър като бръснач. – Те преминаха границата. Престават да бъдат просто финансови мошеници и се превръщат в обикновени бандити. Време е да свалим ръкавиците.
Тя активира мрежата си от контакти. Нае частен детектив – бивш полицай с безупречна репутация, който да следи всяка стъпка на Огнян. Свърза се с финансов журналист, който отдавна разследваше схеми за корупция в строителството, и му подаде анонимна информация за сделката с общинския парцел и заместник-кметицата Десислава.
Аз и Павел получихме ясна задача. Трябваше да намерим слабото звено във веригата. Човекът, който може да се пречупи и да проговори.
— Мисли, Ани. – каза ми Адриана. – През всичките тези години. Кой беше недоволен? Кой беше уволнен несправедливо? Кой знаеше тайните на Мартин, но беше пренебрегнат?
Замислих се. В съзнанието ми изплува едно име. Симона. Дългогодишната главна счетоводителка на Мартин. Беше жена на възраст, педантична и изключително лоялна. Мартин я беше уволнил внезапно около година преди развода. Тогава той ми каза, че тя е „старомодна“ и „не може да се справи с новия софтуер“. Замени я с млад, амбициозен счетоводител, който беше готов да изпълнява всичко, което му наредят. Симона беше съсипана.
Открих я трудно. Живееше в малък апартамент в друг град, грижеше се за болната си майка. Когато ѝ се обадих, отначало беше подозрителна и не искаше да говори. Но когато ѝ обясних ситуацията, тя се съгласи да се срещнем.
Срещнахме се в едно малко кафене. Симона изглеждаше остаряла и уморена.
— Знаех си, че нещо такова ще се случи. – каза тя, след като изслуша разказа ми. – Мартин се промени. Парите го промениха. В началото беше добър, честен. Но после се обгради с грешните хора. Като онзи, Огнян.
— Защо ви уволни, Симона? – попитах я директно.
Тя въздъхна.
— Защото отказах да подписвам фалшиви фактури. Защото му казах, че схемите, които Огнян му предлага, са незаконни и ще го вкарат в затвора. Искаха от мен да осчетоводя плащания за милиони към фирми-фантоми. Консултантски услуги, доставки на несъществуващи материали… Класическо източване на ДДС и пране на пари. Аз отказах. На следващия ден бях уволнена.
— Пазите ли някакви документи? Копия? Нещо, което може да го докаже?
Симона се поколеба.
— Опасно е. Тези хора не се шегуват.
— Знам. – казах аз, като я погледнах в очите. – Но ако не го спрем сега, той ще продължи да мами и да съсипва животи. Помогнете ми. Не заради мен. Заради справедливостта.
Тя мълча дълго. Накрая кимна.
— Имам копие от всичко. На един стар твърд диск. У дома. Знаех, че един ден ще ми потрябва. За да се защитя.
Това беше пробивът. Истинският. „Пушещият пистолет“, както го нарече Адриана, когато ѝ занесохме диска. На него имаше всичко – имената на офшорните компании, номерата на банковите сметки, фалшивите фактури, дори имейли между Мартин и Огнян, в които обсъждаха схемите.
В същото време, частният детектив също даде резултат. Беше заснел Огнян да предава плик с пари на заместник-кметицата Десислава в подземен паркинг. А журналистът, с когото Адриана се беше свързала, се готвеше да публикува мащабно разследване, което щеше да взриви общественото пространство.
Всички части от пъзела бяха на масата. Вече нямахме нужда от извънсъдебно споразумение. Вече не искахме само парите. Искахме пълно възмездие.
Адриана подготви иска за съда. Но освен граждански иск за имущество, тя подготви и сигнал до прокуратурата и икономическа полиция за пране на пари, данъчни измами и корупция.
— Време е за шоу. – каза тя с ледена усмивка, докато подписваше документите.
Часът на разплатата наближаваше. И този път Мартин нямаше къде да се скрие.
Глава 12
Взривът беше оглушителен. И дойде от всички страни едновременно.
В понеделник сутринта разследването на журналиста излезе на първа страница на най-големия вестник в страната, а също и онлайн. Заглавието беше крещящо: „ПАЯЖИНА ОТ КОРУПЦИЯ: СТРОИТЕЛЕН БОС И ЗАМЕСТНИК-КМЕТ В СХЕМА ЗА МИЛИОНИ“. Статията, без да споменава имена директно, описваше в детайли схемата за придобиване на общинския парцел, като прилагаше и размазаните снимки от подземния паркинг. Въпреки анонимността, всеки в бранша знаеше за кого става въпрос.
Почти по същото време, Мартин получи призовка. Не една, а няколко. Едната беше за гражданското дело, заведено от мен. Другата обаче беше от прокуратурата. Викаха го на разпит.
В офиса му настана хаос. Телефоните прегряваха. Инвеститорите, притеснени от публикацията, искаха обяснения. Банката, която го кредитираше, незабавно замрази кредитната му линия до изясняване на случая. Подизпълнителите, които от месеци не бяха получавали пари, заплашиха, че ще спрат работа на обекта.
Мартин се опита да се свърже с Огнян, но телефонът му беше изключен. Опита да се свърже с Десислава, но тя, разбира се, отричаше всичко и твърдеше, че е жертва на политическа атака.
Той беше сам. Изоставен от всички.
В късния следобед в офиса му нахлуха полицаи и данъчни инспектори. Поведоха го със себе си за разпит, а в офиса започна щателна проверка. Иззеха компютри, документи, всичко. Новината за ареста му се разпространи като вирус.
Гледах всичко по новините от малкия си апартамент. Видях го как го извеждат от лъскавата му офис сграда, с наведена глава, покрит с яке. Човекът, който доскоро ми се струваше всемогъщ, сега изглеждаше жалък и смачкан. Не изпитах радост. Нито триумф. Само една тиха, студена празнота. И облекчение. Свърши се.
Падението му беше бързо и брутално. Замразените сметки и спреният строеж доведоха до верижна реакция. Фирмата му, построена като къща от карти, се срина за дни. Обяви несъстоятелност. Луксозната къща, колите, всичко, което беше придобито на името на фирмата, беше запорирано.
Дарина, вярна на инстинкта си за самосъхранение, го напусна още същия ден. Събра си багажа и изчезна, преди банката да успее да смени ключалката на къщата. По-късно разбрах, Rе е заминала за чужбина, вероятно с парите, които беше успяла да измъкне от Огнян.
Огнян също изчезна. Предполагаше се, че е напуснал страната, използвайки един от многото си фалшиви паспорти. Беше оставил Мартин да поеме цялата вина.
Делото срещу Мартин се проточи. Обвиненията бяха тежки – пране на пари, данъчни престъпления, корупция. Свидетелските показания на Симона и доказателствата от твърдия диск бяха решаващи. Той получи ефективна присъда.
Гражданското дело, което бях завела, на практика стана безпредметно. От империята на Мартин не беше останало нищо, освен дългове. Адриана все пак успя, след дълги юридически битки, да извоюва за мен една малка част от парите, които бяха останали по запорираните сметки след разпродажбата на имуществото. Не беше половината, за която се борих. Не беше дори една десета. Но не беше и в това смисълът. Смисълът беше, че се бях борила. И бях спечелила. Не пари, а нещо много по-ценно – себе си.
Глава 13
Животът след бурята беше странно тих. Свикнала с постоянното напрежение, с адреналина от битката, сега трябваше да се науча да живея в мир. Парите, които получих от делото, не бяха много, но бяха достатъчни. Използвах част от тях, за да помогна на Павел да погаси голяма част от ипотеката си. Той завърши с отличие и веднага получи предложение за работа в престижна кантора. Гледах го с гордост, знаейки, че и моята битка му е дала урок, който не се учи в университета – урок по смелост.
С останалите пари реших да направя нещо за себе си. Записах онази магистратура по изкуствознание, която бях изоставила преди толкова години. Беше странно да съм отново в университетска аудитория, заобиколена от хора, много по-млади от мен. Но беше и вълнуващо. Чувствах как умът ми се събужда, как отново започвам да виждам света в цветове, а не само в нюанси на сивото.
Един ден, докато се разхождах из центъра, минах покрай една витрина. Беше малък, кокетен магазин. На витрината, изящно подредени върху черно кадифе, блестяха ръчно изработени бижута. Познах ги веднага. Това беше стилът на Искра. Над вратата имаше табела: „Ателие Искра“.
Сърцето ми подскочи. Влязох вътре. Магазинът беше светъл, уютен, точно както си го беше представяла. А зад щанда стоеше тя, моята приятелка, и обслужваше клиентка с широка усмивка. Когато ме видя, очите ѝ се насълзиха.
След като клиентката си тръгна, ние се прегърнахме силно.
— Успяла си! – казах аз, оглеждайки се с възхищение. – Как?
— С много работа. И с малко помощ. – усмихна се тя. – След като всичко приключи, родителите ми ми помогнаха с малък заем. А ти ми даде най-важното – пример. Гледах те как се бориш, как не се предаваш, и си казах, че нямам право да се оплаквам.
Седнахме на малкото диванче в ъгъла и тя ми направи кафе. Говорихме дълго. За всичко. За страховете, за предателствата, за малките победи. Нашето приятелство, преминало през изпитание, беше станало по-силно от всякога.
На тръгване, погледът ми се спря на едно сребърно колие. Беше с висулка, която представляваше стилизирана спираловидна галактика. Досущ като шарката на онзи тапет.
— Красиво е. – казах аз.
— Направих го за теб. – каза Искра. – Като символ. Не на това, което си изгубила, а на цялата вселена от възможности, която си спечелила.
Тя свали колието и го сложи на врата ми. Усетих студения метал върху кожата си. Погледнах се в огледалото. Вече не виждах онази уморена, сломена жена отпреди една година. Виждах жена, която беше минала през ада и се беше върнала. По-силна. По-мъдра. Свободна.
Глава 14
Минаха няколко години. Животът ми влезе в спокойно русло. Завърших магистратурата си и започнах работа като уредник в малка частна галерия. Работата не беше високо платена, но ми носеше огромно удовлетворение. Всеки ден бях заобиколена от красота и творчество.
Живеех все още в същия апартамент под наем. Бежовите стени отдавна ги нямаше. Бяха боядисани в свежо бяло, което правеше пространството да изглежда по-голямо и светло. Не бях сложила тапети. Бях окачила картини – някои от галерията, други – на млади автори, които исках да подкрепя. Моят дом вече не беше убежище от миналото, а пространство, което отразяваше настоящето ми.
Една съботна сутрин, докато пиех кафето си и четях книга, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Колебаех се дали да вдигна, но нещо ме накара да го направя.
— Ало?
— Ани? Аз съм. Мартин.
Замръзнах. Не бях чувала гласа му от деня на ареста му. Звучеше различно – по-тихо, по-уморено. Без онази арогантност, която винаги присъстваше в него.
— Какво искаш? – попитах студено.
— Излязох. Преди няколко дни. За добро поведение. – каза той. – Знам, че нямам право да те търся. Знам, че вероятно ме мразиш. И имаш пълното право. Просто… исках да ти кажа нещо.
Мълчах. Чаках.
— Исках да ти кажа, че съжалявам. – Гласът му трепна. – Не за парите. Не за фирмата. Съжалявам за теб. За това, което ти причиних. Бях глупак. Бях заслепен. Ти беше най-хубавото нещо в живота ми, а аз те хвърлих на боклука заради… нищо. Заради една илюзия.
Думите му бяха неочаквани. Не знаех дали са искрени, или просто поредната манипулация.
— Защо ми го казваш сега, Мартине?
— Защото нямам на кого друг да го кажа. Нямам нищо. Нямам никого. Просто исках ти да знаеш. Че го осъзнах. Късно, но го осъзнах.
— Добре. – казах само аз. Не знаех какво друго да кажа. Прошката не идваше. Може би никога нямаше да дойде. Но гневът го нямаше. Беше заменен от безразличие.
— Сбогом, Ани. – каза той и затвори.
Оставих телефона. Не почувствах нищо. Той вече беше просто призрак от миналото. Чужд човек, с когото някога бях споделяла живота си.
По-късно същия ден реших да се разходя. Времето беше слънчево и топло. Безцелно се лутах из улиците и краката ми ме отведоха до онзи огромен хипермаркет за строителни материали. Спрях пред него за момент. Колебаех се дали да вляза.
Накрая любопитството надделя. Влязох вътре. Всичко си беше същото – лабиринтът от рафтове, неоновите светлини, специфичната миризма на прах и пластмаса. Отидох до секцията за тапети.
Разгледах ги, този път без онова отчаяно търсене. Просто разглеждах. И тогава, на същата онази стойка в края на алеята, го видях. Мастилено синият тапет със сребърни нишки. Явно отново го бяха заредили.
Една млада двойка, хваната за ръце, стоеше пред него и го обсъждаше развълнувано.
— Перфектен е, нали? – каза момичето. – Точно за нашата спалня.
— Да, идеален е. – отговори момчето и я целуна.
Те взеха няколко ролки и щастливи се отправиха към касата. Аз ги гледах и се усмихвах. Тапетът вече не носеше никакъв емоционален заряд за мен. Беше просто красива хартия. Символ, който беше изгубил своята сила.
Глава 15
Излязох от магазина и примижах срещу слънцето. Усетих сребърното колие на врата си – моята малка лична галактика. Вдишах дълбоко. Въздухът беше чист, изпълнен с обещание за пролет.
Вече не ми трябваха символи, за да започна наново. Вече не ми трябваше нова спалня, за да се почувствам у дома. Моят нов живот не беше нещо, което можеше да се купи или да се залепи на стената. Той се градеше всеки ден, с всяко малко решение, с всяка прочетена книга, с всяка споделена усмивка с приятел.
Тръгнах по улицата, без конкретна посока. И за първи път от много, много време, се почувствах напълно свободна. Не просто свободна от Мартин, от миналото, от болката. А свободна да бъда себе си. Да избирам собствените си цветове, да рисувам собствената си картина върху бялото платно на бъдещето.
Историята не завърши на касата в магазина. Там тя просто започна. И беше моя. Само моя.