Работя в малка маркетингова агенция, сгушена на тих етаж в лъскава стъклена сграда, която се опитваше да изглежда по-значима, отколкото беше. Името ѝ беше „Прогрес Дизайн“ – кухо и претенциозно, точно като атмосферата вътре. Политиката за болнични беше изкована от желязо и безсърдечие. Всеки служител имаше право на точно определен, оскъден брой дни, след което всеки пропуснат час се отразяваше на заплащането. Без изключения. Без извинения. Без човещина.
През последните няколко месеца животът ми се беше превърнал в мъгла от скръб и умора. Баща ми си отиде след кратка, но жестока битка с болестта. Тази семейна трагедия изсмука не само емоционалните ми сили, но и всичките ми налични почивни и болнични дни. Всеки един от тях беше отишъл за безкрайни часове в болнични коридори, разговори с лекари, които свиваха рамене, и накрая – за организирането на онова, което никой син не иска да организира за баща си. Върнах се на работа като празна черупка, движех се по инерция, а единственото, което ме крепеше, беше мисълта за майка ми и по-малката ми сестра, Ани, които разчитаха на мен сега повече от всякога.
Ани беше първа година в университета, мечтаеше да стане архитект, но мечтите струваха пари. Студентският ѝ заем беше само началото. Ипотеката върху апартамента, която баща ми беше изтеглил с толкова надежди преди години, сега тежеше като воденичен камък на врата ни. Аз бях поел вноските. Бях обещал.
Един петък вечер, след особено изтощителна седмица, просто рухнах. Прибрах се, не си направих труда да вечерям и се свлякох на леглото в старите си дрехи. Телефонът извибрира веднъж, после втори път. На екрана светна името на мениджъра ми, Петър. Погледнах го с празен поглед и го оставих да звъни, докато не млъкна. Нямах сили. Нямах думи. Нямах желание да слушам за поредния „спешен“ проект, който всъщност можеше да чака до понеделник. Просто исках тишина.
В събота сутринта се събудих с чувство за вина. Пропуснах обаждането. В „Прогрес Дизайн“ това се равняваше на предателство. Опитах се да не мисля за това. Прекарах уикенда в опити да подредя документите на баща ми, да успокоя майка ми и да помогна на Ани с един от университетските ѝ проекти. В понеделник отидох в офиса с притеснение, което стягаше гърлото ми. Петър не каза нищо. Само ме изгледа с онзи леден, пронизващ поглед, който запазваше за най-големите провинения.
Дните се нижеха в напрегнато мълчание. Работех извънредно, поемах задачи, които не бяха мои, опитвах се да изкупя вината си за пропуснатото обаждане. Колегите ми ме гледаха със съчувствие, но никой не смееше да каже и дума. Всички се страхуваха от Петър. Той беше дребен тиранин, който се хранеше с контрола, който упражняваше върху малкото си царство.
И тогава дойде денят за заплата.
Отключих онлайн банкирането си с треперещи пръсти. Очаквах сумата, която бях изчислил до стотинка – парите, от които зависеше следващата вноска по ипотеката, сметките и малкото, което оставаше за храна. Но числото, което видях на екрана, беше различно. Беше точно половината.
Сърцето ми спря за миг, а после заби лудо в гърдите ми. Въздухът не ми достигаше. Това не можеше да е истина. Сигурно беше грешка. Техническа грешка. С размътен поглед станах от бюрото си и тръгнах към стъкления аквариум, който Петър наричаше свой кабинет.
Той седеше облегнат назад, самодоволна усмивка играеше по устните му, докато говореше по телефона. Видя ме през стъклото, но не ми обърна внимание. Продължи да говори още няколко минути, наслаждавайки се на моето безпокойство. Най-накрая затвори и ми направи знак да вляза.
— Какво има, Александър? — попита той с тон, който беше всичко друго, но не и загрижен.
— Заплатата ми… — успях да промълвя. — Има някаква грешка. Получил съм само половината.
Той се засмя. Беше тих, презрителен смях.
— Няма никаква грешка, Александър. Ти реши да не си вдигаш телефона, когато компанията имаше нужда от теб. Реши, че твоята почивка е по-важна. Е, компанията реши, че твоята работа този месец струва точно толкова. Нека това ти бъде за урок.
Стоях като поразен. Думите му бяха като шамари. Унижението пареше в стомаха ми.
— Но… аз имах нужда от почивка. Преживях…
— Всички имаме проблеми, Александър — прекъсна ме той студено. — Но когато си на работа, оставяш личните си драми на вратата. Ясно ли е? Сега, ако обичаш, имам работа.
Той се обърна към компютъра си, с което разговорът приключи. Излязох от кабинета му като в транс. Срамът и гневът се бореха в мен. Погледите на колегите ми бяха забити в пода. Всички бяха чули. Всички знаеха. Но никой не смееше да ме погледне.
Върнах се на бюрото си. Седнах. Взирах се в екрана, но не виждах нищо. Виждах само лицето на майка ми, когато ѝ кажа, че нямаме достатъчно пари за ипотеката. Виждах разочарованието в очите на Ани. Виждах самодоволната усмивка на Петър.
И тогава нещо в мен се счупи. Скръбта, умората, примирението – всичко изчезна. На тяхно място се надигна нещо друго. Нещо студено, твърдо и остро като парче лед. Беше ярост. Чиста, концентрирана ярост.
Той си мислеше, Rо ме е пречупил. Мислеше си, че ми е дал урок. Но не беше. Беше направил нещо много по-лошо. Беше създал враг. Враг, който нямаше какво повече да губи.
В този момент, седнал на евтиния офисен стол, под жуженето на луминесцентните лампи, аз взех решение. Нямаше да напусна. Нямаше да се оплача. Щях да остана. Щях да се усмихвам. Щях да работя по-усърдно от всякога. И щях да го унищожа.
Нямах план. Все още не. Но знаех, че отмъщението е ястие, което се сервира студено. А моето щеше да бъде ледено. Щях да му отнема всичко, което имаше значение за него – работата, репутацията, самодоволната му усмивка.
Реших да си отмъстя сладко, като изпратя…
Но не, не просто имейл. Това беше твърде просто, твърде лесно. Моят план трябваше да бъде произведение на изкуството. Катедрала на отмъщението, изградена тухла по тухла, тайна по тайна. И аз знаех точно откъде да започна да копая за основите.
Глава 2: Първите стъпки в мрака
Първата стъпка беше да се превърна в невидим. През следващите седмици аз станах най-примерният служител, който „Прогрес Дизайн“ някога беше виждал. Идвах първи, тръгвах си последен. Поемах всяка досадна и нежелана задача. Усмихвах се на Петър, кимах на заповедите му и дори му благодарях за „ценните съвети“. Той прие трансформацията ми като своя лична победа. Виждах го в погледа му – той вярваше, че ме е опитомил, че е пречупил волята ми и ме е превърнал в покорно винтче в машината си. Това беше първата му грешка.
Докато през деня бях идеалният подчинен, нощите ми се превърнаха в трескаво търсене. Офисът, който някога беше моят затвор, сега беше моето бойно поле. Оставах до късно под претекст, че довършвам спешни проекти. Когато и последният колега си тръгнеше и коридорите утихваха, истинската ми работа започваше.
Аз бях един от хората, които отговаряха за дигиталния архив на агенцията. Познавах сървърите, структурата на папките, логиката на именуването на файловете. Знаех къде се пазят старите проекти, договорите, финансовите отчети. Знаех и че Петър беше мързелив и небрежен по отношение на дигиталната сигурност. Разчиташе на страха, за да държи хората настрана, а не на сложни пароли.
Започнах да ровя. Преглеждах стотици файлове, търсейки нещо, каквото и да е. Аномалия. Несъответствие. Пукнатина в лъскавата фасада, която Петър представяше пред собственика на компанията, Симеон.
Симеон беше рядка птица в нашия офис. Идваше веднъж на няколко месеца, облечен в безупречен костюм, който струваше повече от годишната ми заплата. Той беше инвеститор, бизнесмен от старата школа, за когото „Прогрес Дизайн“ беше просто още една перла в колекцията му от фирми. Той се интересуваше само от крайния резултат в годишния отчет. Детайлите беше оставил на Петър. А детайлите, както скоро щях да открия, бяха мръсни.
Първото ми откритие беше малко, почти незначително. Фактура за уеб хостинг услуги от компания, за която никога не бях чувал – „Уеб Сървисиз Про“. Сумата беше леко завишена в сравнение с пазарните цени, но не фрапиращо. Повечето хора биха я подминали. Но аз бях работил по проекта, за който се отнасяше тази фактура. И си спомнях, че използвахме услугите на съвсем друг, добре познат доставчик.
Сърцето ми подскочи. Това беше. Нишката. Дръпнах я.
Прекарах часове в разследване на „Уеб Сървисиз Про“. Компанията имаше елементарен уебсайт, регистриран преди по-малко от година. Нямаше адрес, само пощенска кутия. Нямаше телефон за връзка, само имейл. Собственикът беше скрит зад офшорна регистрация. Беше фирма-фантом.
Продължих да копая в архивите на нашата агенция. Намерих още фактури от същата фирма. И не само за хостинг. За „SEO консултации“. За „създаване на съдържание“. За „анализ на социални медии“. Всичко това бяха услуги, които ние, служителите на „Прогрес Дизайн“, извършвахме всеки ден. Петър плащаше на фирма-фантом за работа, която неговите собствени служители вършеха. Парите изтичаха.
Една вечер, докато преглеждах старите имейли на общия сървър, попаднах на нещо, което ме накара да настръхна. Беше чернова на имейл от Петър до мистериозния имейл адрес на „Уеб Сървисиз Про“. В черновата той беше написал: „Преведи сумата по сметката, която ти посочих. И изтрий тази кореспонденция.“ Явно беше забравил да изтрие черновата. Аматьорска грешка, родена от арогантност.
Но най-важното беше прикаченият файл. Беше екселска таблица. Когато я отворих, дъхът ми спря. Вътре имаше две колони. В едната бяха реалните разходи по проектите. В другата – сумите, фактурирани на нашите клиенти. Разликата беше колосална. Петър не просто е надувал разходите с фиктивни фактури. Той е лъгал и клиентите, таксувайки ги за услуги, които не са получили, или завишавайки цените в пъти.
И тогава видях трета колона, скрита. Името ѝ беше „Комисионна“. В нея имаше проценти. А до нея, в четвърта колона, имаше имена. Инициали. И едни от тях се повтаряха постоянно – „И.А.“.
Коя беше И.А.? В главата ми започнаха да се въртят имената на колегите. Нямахме никой с такива инициали. Може би беше външен човек. Или…
В същия момент вратата на офиса изщрака. Скочих като ужилен и затворих всички прозорци на компютъра си. Влезе чистачката, възрастна жена с уморено лице. Поздрави ме тихо и започна да събира кошовете за боклук. Изчаках я да си тръгне, сърцето ми биеше до пръсване. Бях се разсеял. Ставах непредпазлив.
Прибрах се вкъщи тази нощ с копие на таблицата, скрито в криптиран файл на личната ми флашка. Чувствах се едновременно ужасен и въодушевен. Това, което държах, беше динамит. Можеше да взриви кариерата на Петър, а може би и цялата агенция. Но можеше да взриви и мен.
Глава 3: Лицето на врага
За да разбера схемата докрай, трябваше да разбера коя е И.А. и каква е нейната роля. Трябваше да наблюдавам Петър не само в офиса, но и извън него. Това беше рисковано, но необходимо.
Започнах да забелязвам дребни неща. Начинът, по който Петър говореше по телефона, когато мислеше, че никой не го слуша – снишаваше глас, обръщаше се с гръб към стъклената стена на кабинета си. Честите му „бизнес обеди“, които продължаваха по три часа. Скъпият часовник на ръката му, който се сменяше всеки месец. Той живееше живот, който заплатата на мениджър в малка агенция не можеше да си позволи.
Един ден го проследих след работа. Беше глупаво и импулсивно, като сцена от евтин филм. Той се качи в лъскавия си черен джип и аз го последвах с раздрънканата си стара кола, спазвайки дистанция. Очаквах да отиде в скъп ресторант или бар. Вместо това той спря пред невзрачен жилищен блок в един от по-старите квартали. Квартал, който не се връзваше с имиджа му.
Той влезе във входа и аз зачаках. Какво правеше тук? Минаха около двадесет минути. Чудех се дали да не си тръгна, когато видях светлините на колата му да присветват. Той излезе от входа, но не беше сам. С него беше жена. Тя се смееше на нещо, което той ѝ казваше, и го целуна за довиждане. Целувката не беше приятелска.
Когато тя се обърна под уличната лампа, за да влезе обратно във входа, аз я видях ясно. Беше Ива от счетоводството. Ива Атанасова. И.А.
Всичко си дойде на мястото. Ива имаше достъп до всички финансови документи. Тя беше тази, която обработваше фактурите. Тя беше вътрешният човек на Петър, негов съучастник и любовница. Двамата бяха изградили перфектната схема. Той намираше фиктивните доставчици и надуваше бюджетите, а тя прикриваше следите в счетоводството. Комисионната, която видях в таблицата, беше нейният дял.
Чувството, което ме обзе, беше по-силно от гняв. Беше отвращение. Те не просто крадяха от компанията. Те рискуваха работата на всички ни. На Десислава, тихата дизайнерка, която винаги ми подаваше чаша кафе, когато изглеждах уморен. На Стефан, младият програмист, който се опитваше да спести пари, за да предложи брак на приятелката си. На всички нас, които работехме честно за заплатите си.
В същото време вкъщи нещата ставаха все по-сложни. Половината заплата беше създала дупка в бюджета, която трудно можехме да запълним. Майка ми започна да говори, че ще си намери работа като чистачка, за да помага. Самата мисъл ме караше да се чувствам като пълен провал. Ани ми се обади една вечер, разплакана. Таксата за следващия семестър наближаваше и тя се притесняваше, че няма да може да я плати.
— Батко, може би трябва да прекъсна за една година — каза тя през сълзи. — Ще си намеря работа и ще спестя малко пари.
— Не! — отсякох аз, може би твърде рязко. — Няма да прекъсваш. Аз ще се погрижа. Обещавам.
След като затворих телефона, се почувствах напълно безсилен. Бях дал обещание, което не знаех как ще изпълня. Напрежението ме разяждаше отвътре. Но също така подхранваше решимостта ми. Вече не го правех само заради себе си. Правех го за семейството си. За Десислава и Стефан. За всички, които щяха да бъдат повлечени надолу, когато схемата на Петър и Ива неизбежно се сринеше.
Нуждаех се от още доказателства. Нещо неоспоримо. Нещо, което да свързва директно Петър с фирмата-фантом. Знаех, че той е арогантен, но не беше глупав. Едва ли би оставил банкови извлечения на служебния си компютър. Но арогантността често води до небрежност. И аз залагах на това.
Глава 4: Съюзник в сенките
Започнах да прекарвам обедните си почивки в офиса, вместо да излизам с колегите. Предлогът беше, че имам твърде много работа. Истината беше, че това беше единственото време, в което кабинетът на Петър оставаше празен и отключен.
Всеки ден, когато той излизаше за своя тричасов „бизнес обяд“, аз имах кратък прозорец от време. Сърцето ми думкаше в ушите всеки път, когато влизах в неговия „аквариум“. Страхът да не бъда хванат беше огромен, но целта беше по-голяма.
Претърсвах компютъра му, но той беше чист. Всичко уличаващо беше изтрито. Тогава започнах да оглеждам физическите вещи. Четири пъти влизах в кабинета му и не намирах нищо. На петия път късметът ми се усмихна.
Зад една купчина рекламни брошури, в най-долното чекмедже на бюрото му, намерих стара папка. Вътре имаше документи за регистрация на фирма. Името на фирмата беше „Уеб Сървисиз Про“. А в графата „управител“ стоеше име, което не познавах. Но под него имаше нотариално заверено пълномощно, което даваше пълни права на Петър да оперира с банковите сметки на фирмата. Беше подписано и подпечатано. Това беше джакпот. Това беше димящият пистолет.
Снимах документите с телефона си, ръцете ми трепереха толкова силно, че едва държах апарата стабилен. Прибрах папката точно там, където я намерих, и се върнах на бюрото си секунди преди Петър да се върне, ухаещ на скъп парфюм и уиски.
Вечерта, докато седях в стаята си и гледах снимките на документите на екрана на лаптопа, усетих, че съм стигнал до кръстопът. Имах всичко необходимо. Можех да отида директно при Симеон. Можех да изпратя анонимен имейл. Но нещо ме спираше. Бях сам в това. Единственият човек, който знаеше за моите подозрения, беше самият аз. А ако нещо се объркаше, щях да бъда смачкан. Петър щеше да се погрижи за това.
И тогава се сетих за Десислава.
Тя беше най-свестният човек в целия офис. Тиха, работлива, с талант на художник и сърце, което беше твърде добро за това място. Тя беше единствената, която дойде да ми изкаже съболезнования, когато баща ми почина. Единствената, която забелязваше тъмните кръгове под очите ми и ме питаше дали съм добре.
Да я въвлека в това беше огромен риск. Рискувах не само моята, но и нейната работа. Но инстинктът ми подсказваше, че мога да ѝ се доверя. И че имам нужда от съюзник.
На следващия ден я поканих на кафе след работа. Отидохме в едно малко, закътано заведение, далеч от офиса. Тя ме гледаше с леко притеснение в големите си кафяви очи.
— Александър, всичко наред ли е? Изглеждаш толкова напрегнат напоследък.
Поех дълбоко дъх.
— Десислава, трябва да ти кажа нещо. И е много важно да ми повярваш и да не казваш на никого.
И аз ѝ разказах всичко. За половината заплата. За нощното ровене в сървърите. За фирмата-фантом. За Ива и Петър. За папката с документите. Докато говорех, лицето ѝ премина през гама от емоции – от недоумение, през шок, до тих гняв.
Когато свърших, тя мълча дълго време, въртейки лъжичката в празната си чаша. За момент се уплаших, че съм направил ужасна грешка. Че ще се уплаши и ще ме издаде.
— Винаги съм знаела, че е боклук — прошепна тя най-накрая. — Но не съм си представяла, че е стигнал толкова далеч.
Тя вдигна поглед към мен и в очите ѝ видях същата стоманена решителност, която аз чувствах.
— Какво ще правиш?
— Ще го разоблича — отговорих. — Ще изпратя всичко на Симеон.
— Той ще те унищожи, ако разбере, че си ти. Ще каже, че си хакнал сървърите, че си фалшифицирал документите. Ще те обвини в корпоративен шпионаж.
— Знам. Но не мога да оставя нещата така.
Тя кимна бавно.
— Не си сам в това — каза тя тихо, но твърдо. — Аз съм с теб. И мисля, че мога да помогна.
Оказа се, че преди няколко месеца Петър я беше накарал да направи „малка услуга“. Да проектира лого за „нова консултантска фирма“. Името на фирмата било „Уеб Сървисиз Про“. Той ѝ беше платил на ръка, „като бонус“, и я беше накарал да не казва на никого. Тогава тя не се беше усъмнила, но сега всичко придобиваше зловещ смисъл. Тя все още пазеше работните файлове на личния си компютър, заедно с кратката имейл кореспонденция с Петър, в която той ѝ даваше инструкции.
Това беше още едно парче от пъзела. Още едно доказателство.
Вече не бях сам. Имахме обща цел. Отмъщението вече не беше само мое. То беше наше.
Глава 5: Семейни бури и правни лабиринти
Докато заговорът ни с Десислава се оформяше, бурите вкъщи не стихваха. Бях успял да платя вноската по ипотеката, като взех назаем пари от един стар приятел, но това беше временно решение, което само отлагаше проблема. Тайната за заема тежеше на съвестта ми всеки път, когато погледнех майка ми. Тя усещаше, че нещо не е наред, но аз я уверявах, че всичко е под контрол, лъжа, която имаше горчив вкус.
Една вечер се прибрах и заварих Ани вкъщи. Беше се върнала от университета за уикенда и седеше на кухненската маса, заобиколена от учебници по право. Изглеждаше притеснена.
— Какво има, Ани? — попитах, докато си сипвах чаша вода.
— Един казус… за корпоративна измама — отговори тя, без да вдига поглед от книгата. — Опитвам се да разбера какви са правните последствия за всички замесени. Не само за извършителите, но и за компанията, за служителите…
Сърцето ми прескочи един удар.
— И какви са? — попитах, опитвайки се да звуча нехайно.
— Сложни — въздъхна тя. — Ако се докаже, че мениджмънтът е бил небрежен, цялата компания може да бъде подведена под отговорност. Клиентите могат да заведат съдебни дела за милиони. Служителите могат да загубят работата си. А този, който разкрие измамата… той може да бъде счетен за герой, но може и да бъде обвинен в незаконно събиране на доказателства. Границата е много тънка.
Думите ѝ ме удариха като студен душ. Бях толкова фокусиран върху отмъщението си срещу Петър, че не бях обмислил напълно страничните щети. Ами ако Симеон, за да спаси собствената си репутация, реши да затвори цялата агенция? Ами ако всички останат на улицата заради мен? Ами ако Петър ме осъди?
Виждайки притеснението на лицето ми, Ани ме погледна изпитателно.
— Батко, случва ли се нещо на работа?
Тя беше твърде умна. Винаги е била. Не можех да я лъжа. Не и нея. Затворих вратата на кухнята и ѝ разказах всичко, спестявайки само името на Десислава, за да не я въвличам.
Тя ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, тя не изглеждаше шокирана, а по-скоро… аналитична. Сякаш бях неин клиент, а не неин брат.
— Имаш нужда от адвокат — заяви тя твърдо. — Не от мен, аз съм просто студентка. Имаш нужда от истински професионалист. Някой, който да прегледа доказателствата ти и да те посъветва как да действаш, без да се озовеш в затвора.
Тя се замисли за момент.
— Има един човек. Огнян. Беше асистент в университета, сега има собствена кантора. Много е млад, но е брилянтен и не се страхува от рискове. Мисля, че ще се съгласи да те изслуша.
На следващия ден, треперещ от нерви, се обадих на Огнян. Уговорихме си среща в кантората му – малък, но модерен офис, който крещеше „амбиция“. Огнян беше точно такъв, какъвто Ани го беше описала – млад, с остър поглед и енергия, която изпълваше стаята.
Разказах му историята за трети път. Показах му копията на документите, таблиците, имейлите. Той разглеждаше всичко с непроницаемо изражение, задавайки кратки, точни въпроси.
— Доказателствата са солидни — каза той накрая, облягайки се назад в стола си. — Особено пълномощното. То е пряката връзка. Но сестра ти е права, начинът, по който си ги събрал, е проблематичен. Ако Петър реши да играе твърдо, може да те обвини в нерегламентиран достъп до търговска информация.
— И какво да правя? — попитах, чувствайки как надеждата ми се изпарява.
— Имаме няколко варианта — каза Огнян, а в очите му проблесна искра. Той очевидно обичаше предизвикателствата. — Можем да подадем анонимен сигнал до икономическа полиция. Рискът е, че разследването ще е бавно и може да не стигне доникъде. Можем да изпратим анонимен пакет с доказателствата на собственика, Симеон. Рискът е, че той може да реши да потули случая, за да избегне скандал, и просто тихомълком да уволни Петър.
Той се наведе напред.
— Но има и трети вариант. По-агресивен. Да подготвим всичко в перфектен, юридически издържан пакет. Да формулираме твоите действия не като отмъщение, а като защита на интересите на компанията. Да представим теб като лоялен служител, който е разкрил вътрешна заплаха. Ще изпратим пакета едновременно до Симеон и до корпоративния адвокат на фирмата му. Ще ги поставим в позиция, в която ако не действат, те самите стават съучастници. Няма да могат да го потулят. Ще бъдат принудени да започнат вътрешно разследване и да предприемат законови мерки.
— Ами рискът за мен? — попитах.
— Винаги има риск. Но при този подход ние контролираме наратива. Ние нанасяме първия удар. Вместо да се защитаваш, ти си в атака. Това е твоят най-добър шанс не само да накажеш Петър, но и да защитиш себе си.
Идеята беше смела. Беше опасна. Но ми хареса.
— Добре. Да го направим — казах аз.
През следващата седмица работихме с Огнян и Десислава като добре смазана машина. Десислава предостави своята кореспонденция с Петър за логото. Огнян подреди всички доказателства в хронологичен ред, добавяйки правни клаузи и цитати от търговския закон. Аз написах придружително писмо – не като обиден служител, а като загрижен професионалист. Всяка дума беше премерена. Всеки факт беше подкрепен с доказателство.
Създавахме оръжието за нашето отмъщение. То не беше просто имейл. Беше юридическа бомба със закъснител. И ние бяхме готови да запалим фитила.
Глава 6: Последната капка
Точно когато мислехме, че сме готови, се случи нещо, което преля чашата и превърна плана ни от студено отмъщение в акт на спасение.
Беше вторник следобед. В офиса цареше обичайната тиха паника преди крайния срок на голям проект. Стефан, младият програмист, работеше трескаво по финалните корекции на уебсайт за важен клиент. Всички знаехме колко е важен този проект. Петър го беше представил на Симеон като „сделката на годината“.
Изведнъж се чу изщракване и екранът на Стефан угасна. Последва го тиха, отчаяна ругатня. Компютърът му беше блокирал. Фатална грешка. Опитите да го рестартира бяха неуспешни.
Петър излезе от кабинета си като буреносен облак.
— Какво става тук? — изръмжа той.
— Компютърът ми… не знам какво стана. Мисля, че твърдият диск отказа — промълви Стефан, пребледнял като платно. — Но имам резервно копие от вчера. Ще загубя само няколко часа работа.
Лицето на Петър се изкриви в грозна гримаса.
— Няколко часа? Нямаме няколко часа! Клиентът очаква финалната версия след един час! Един час, Стефане! Некомпетентен си!
Унижението беше публично. Всички сведохме глави, преструвайки се, че работим, но ушите на всички бяха наострени.
— Не можеш ли да направиш едно нещо като хората? — продължи да крещи Петър, без да му пука, че целият офис го слуша. — Знаеш ли колко струва тази сделка? Повече, отколкото ти ще изкараш за десет години! Заради твоята некадърност сега ще изгубим всичко!
Стефан седеше като вцепенен, вперил поглед в мъртвия екран. Той беше на ръба на сълзите.
— Уволнен си! — изкрещя Петър. — Разкарай се от погледа ми! Веднага!
Тишината, която последва, беше оглушителна. Стефан стана бавно, събра си личните вещи в една малка кутия и тръгна към вратата, без да погледне никого. Когато мина покрай мен, видях в очите му пълно отчаяние. Човек, чийто свят току-що се беше сринал заради един повреден твърд диск.
След като Стефан си тръгна, Петър се обърна към нас.
— Какво ме гледате? Връщайте се на работа! И нека това ви бъде за урок! В тази фирма няма място за провали!
В този момент аз не видях просто мениджър. Видях чудовище. Човек, лишен от всякакво съчувствие, който се наслаждаваше на болката на другите.
По-късно същия ден, докато стояхме с Десислава на покрива на сградата по време на почивката за цигара, тя беше тази, която наруши мълчанието.
— Не можем да чакаме повече, Александър. Видя ли какво направи със Стефан? Утре може да съм аз. Или ти. Този човек трябва да бъде спрян.
Тя беше права. Това вече не беше само за парите. Беше за достойнството. Беше за това да спрем един тиранин, преди да унищожи още животи.
Вечерта се прибрах, отворих лаптопа и финализирахме пакета. Огнян го прегледа за последен път и даде зелена светлина. Всичко беше готово.
Написах финалния имейл, към който щяхме да прикачим криптирания архив с доказателствата. Адресирах го до Симеон и до главния юрисконсулт на неговия холдинг. В полето за копие добавих и личния имейл на Ива. Исках тя да знае, че знаем. Исках да усети паниката.
Заглавието на имейла беше просто и ясно: „Спешен вътрешен одит относно финансови злоупотреби в „Прогрес Дизайн“.
В текста на писмото, написано със сухия, безпристрастен тон, който Огнян препоръча, се излагаха фактите. Посочваше се фирмата-фантом, схемата за надуване на фактури, участието на вътрешен служител от счетоводството и пряката връзка с Петър чрез пълномощното. Писмото завършваше с изречението: „Настоящият сигнал се подава с цел защита на търговските интереси и репутацията на компанията.“
Седнах пред компютъра, пръстът ми висеше над бутона „Изпрати“. В главата ми се въртяха хиляди мисли. Това беше точката, от която нямаше връщане назад. С едно кликване щях да отприщя хаос.
Погледнах една стара снимка на бюрото си. На нея бяхме аз, Ани и баща ми, на един излет в планината преди години. Всички се усмихвахме. Спомних си какво ми казваше той: „Никога не позволявай на никого да те тъпче, сине. Защитавай това, в което вярваш, и хората, които обичаш.“
Поех дълбоко дъх и натиснах бутона.
Имейлът беше изпратен. Бомбата беше заложена. Оставаше само да чакаме експлозията.
Глава 7: Затишие пред буря
Денят след изпращането на имейла беше най-дългият в живота ми. Всяка минута се точеше като час. Отидох на работа с възел в стомаха. Очаквах всеки момент Петър да нахлуе с полиция и да ме арестуват. Очаквах Симеон да се появи и да уволни всички. Но нищо не се случи.
Петър беше в обичайното си настроение – арогантен и раздразнителен. Даваше заповеди, критикуваше работата на всички и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Дали не бяха получили имейла? Дали не го бяха приели на сериозно? Съмнението започна да ме гризе.
Единствената разлика беше Ива. Счетоводителката. Обикновено тя беше весела и бъбрива, но днес беше бледа и мълчалива. Не вдигаше поглед от бюрото си и няколко пъти я видях да си трие очите. Тя беше видяла имейла. Тя знаеше. Паниката вече я беше обзела.
С Десислава си разменихме няколко притеснени погледа през деня, но не смеехме да говорим. Напрежението в офиса беше почти физически осезаемо. Беше като затишието преди гръмотевична буря. Всички усещаха, че нещо предстои, но никой не знаеше какво точно.
Прибрах се вкъщи напълно изтощен. Не от работа, а от нерви. Проверявах личния си имейл на всеки пет минути, очаквайки отговор от Огнян или някакъв знак. Нищо.
На следващата сутрин, сряда, всичко се промени.
Когато пристигнах в офиса, пред стъклената врата на кабинета на Петър стояха двама непознати мъже в строги костюми. Единият беше Симеон. Не го бях виждал от месеци. Изглеждаше мрачен и ядосан. Другият беше по-млад, с куфарче в ръка – вероятно корпоративният адвокат.
Вратата на кабинета беше затворена. Вътре, освен тях двамата, бяха Петър и Ива. Не можехме да чуем какво си говорят, но виждахме всичко през стъклените стени. Петър жестикулираше яростно, лицето му беше червено от гняв. Ива плачеше безмълвно, свела глава. Симеон стоеше със скръстени ръце, лицето му беше като каменна маска.
Целият офис замръзна. Никой не работеше. Всички наблюдавахме мълчаливата пиеса, която се разиграваше в „аквариума“.
След около час вратата се отвори. Симеон излезе пръв.
— Всички да се съберат в конферентната зала. Веднага — каза той с леден глас, който не търпеше възражение.
Натъпкахме се в малката зала. Симеон застана пред нас, а адвокатът беше до него.
— Уважаеми колеги — започна той. — Налага се да ви съобщя някои неприятни новини. В резултат на вътрешно разследване, установихме сериозни финансови нередности и злоупотреба с доверие от страна на господин Петър и госпожа Ива. Считано от днес, техните трудови договори са прекратени. С тях ще се занимават съответните органи.
В залата се разнесе тих ропот. Хората се споглеждаха шокирано.
— Искам да ви уверя — продължи Симеон, повишавайки тон, — че „Прогрес Дизайн“ ще продължи да функционира. Компанията е стабилна. Всички вие, които сте работили честно и лоялно, няма от какво да се притеснявате. Временно, докато намерим постоянен заместник, аз лично ще поема оперативното управление.
След това той каза нещо, което ме накара да настръхна.
— Разследването беше предизвикано от сигнал на един от вас. Анонимен сигнал. Искам да благодаря на този човек. Който и да е той, е проявил смелост и лоялност към компанията.
Той огледа лицата ни едно по едно. Когато погледът му срещна моя, той се спря за секунда по-дълго. Не знам дали видя нещо, или си въобразявах. Но аз издържах на погледа му. Не трепнах.
След събранието се върнахме по бюрата си. Петър и Ива бяха изведени от офиса от охраната, носейки кашони с личните си вещи. Петър ме погледна, докато минаваше. В очите му нямаше гняв. Имаше чиста, концентрирана омраза. Той знаеше. Някак си знаеше, че съм аз.
Глава 8: Последиците и новото начало
През следващите седмици в „Прогрес Дизайн“ настъпи хаос, но беше организиран хаос. Симеон се оказа изненадващо добър оперативен мениджър. Заедно с екип от одитори, той разнищи цялата схема на Петър. Оказа се, че откраднатата сума е много по-голяма, отколкото предполагах. Заведени бяха съдебни дела не само срещу Петър и Ива, но и срещу фиктивните фирми.
Атмосферата в офиса се промени коренно. Страхът изчезна. Хората започнаха да говорят свободно, да споделят идеи. Симеон въведе нова, по-справедлива политика за болнични и отпуски. Дори върна Стефан на работа с извинение и повишение.
Един ден Симеон ме извика в кабинета си – бившия кабинет на Петър. Седнах на стола, на който доскоро бях стоял като подсъдим.
— Александър — започна той без заобикалки. — Аз знам, че си ти. Адвокатите ми проследиха IP адреса на имейла. Не се притеснявай, няма да има последствия за теб. Напротив.
Той ми подаде папка.
— Прочетох внимателно досието, което си подготвил. Впечатлен съм. Не от хакерските ти умения, а от аналитичното ти мислене, вниманието към детайла и начина, по който си структурирал информацията. Ти не си просто дизайнер. Ти си стратег.
Поех дълбоко дъх.
— Искам да ти предложа нова позиция. Ръководител на отдел „Вътрешен контрол и оптимизация на процесите“. Ще се отчиташ директно на мен. Твоята задача ще бъде да следиш за подобни нередности, но и да предлагаш начини да работим по-ефективно и по-прозрачно. Заплащането, разбира се, ще бъде съвсем различно.
Бях зашеметен. Не можех да повярвам.
— Аз… не знам какво да кажа.
— Кажи „да“ — усмихна се Симеон за първи път. — Освен това, компанията ще поеме разходите за един добър адвокат, в случай че Петър реши да те притеснява. Макар че се съмнявам. Той има по-големи проблеми в момента.
Разбира се, че приех.
Същата вечер заведох майка ми и Ани в хубав ресторант. Казах им всичко – за новата работа, за по-високата заплата. Казах им, че финансовите ни проблеми са приключили. Майка ми се разплака от облекчение. Ани ме прегърна силно и прошепна: „Гордея се с теб, батко.“
По-късно се срещнах с Десислава. Разходихме се в парка под звездите.
— Успяхме — казах аз, хващайки ръката ѝ.
— Ти успя — поправи ме тя. — Аз само ти подадох фенерче в тъмното.
— Това фенерче беше всичко, от което имах нужда.
Тя се усмихна и се облегна на рамото ми. В този момент разбрах, че отмъщението не ми беше донесло само справедливост. Беше ми донесло нещо много повече.
Беше ми върнало достойнството. Беше осигурило бъдещето на семейството ми. И ми беше показало, че дори в най-мрачните моменти, когато се чувстваш сам и пречупен, един правилен ход може да промени всичко.
Историята ми в „Прогрес Дизайн“ не започна като приказка. Започна с болка, унижение и гняв. Но аз превърнах тази отрова в противоотрова. Не позволих на един дребен тиранин да ме унищожи. Вместо това, аз унищожих неговата фалшива империя, изградена върху лъжи и алчност.
Моето отмъщение не беше просто сладко. То беше справедливо. И това беше най-голямото удовлетворение от всичко. То не беше просто край на една битка, а началото на нов живот.